Вторият кръстоносен поход през балканските земи и Византия

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Борислав Примов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2018

В поредицата кръстоносни походи, които имат отношение към историята на Европейския Югоизток, е и Вторият поход (1147–1149 г.)(1). Сравнен с Първия (1096–1099 г.), Третия (1189–1192 г.) и Четвъртия поход (1202–1204 г.), той не постига нещо значително нито в оказване помощ на заплашените кръстоносни държавици на Изток, нито в осъществяването на други резултати или завоевания. На пръв поглед той не внася нещо особено и в развитието на отношенията между Византия и Запада. Изобщо Вторият кръстоносен поход въпреки големите надежди, които му били възлагани на Запад, и участието в него на двама най-видни тогавашни владетели в Западна Европа със своите войски — френския крал Людовик VII и германския крал Конрад III, император на Свещената римска империя на германците, си остава един неуспешен поход.

Вторият поход не оказал особено влияние върху съдбата на българския народ, който тогава се намирал под византийска власт, както останалите три похода. Изворните сведения от кръстоносците в тях за съдбата на балканските народи и състоянието на икономическия и политическия живот на Балканите са значително по-богати. Трите похода играли безспорно много по-голяма роля в историята на балканските народи и държави и специално в българската история. Затова на тях и на свързаните с тях събития са посветени специални изследвания(2), докато за Втория поход се отделя незначително място само в общи съчинения върху историята на кръстоносните походи или върху историята на Византия и на другите балкански държави и народи.

Въпреки всичко това Вторият кръстоносен поход има пряко отношение към балканската и българската история. Преминаването на френските, германските и приобщените към тях кръстоносци от други етнически групи е страница от тази история. Развитието на отношенията между кръстоносците от този поход и Византия е етап от отношенията между кръстоносните походи и Византия и бележи узряването на тенденции, които укрепват през следващите походи и играят важна роля както в историята на самите походи, така и в тази на отношенията между Европейския Запад и Изток.

Поради това едно изследване на Втория поход и неговата връзка с балканските народи и държави заслужава да бъде извършено. В настоящата статия ще бъдат проследени преминаването на двете кръстоносни войски — френската и германската, през балканските земи, сведенията, които техните участници, хронисти и историци дават за тези земи и за някои селища, отношенията на кръстоносците към местното население и официалната византийска власт. Това ще ни даде възможност да направим някои изводи за положението на българския народ по онова време и за развоя на отношенията между Запада и Византия във връзка с походите.

* * *

От всички кръстоносни походи, отправени срещу мюсюлманите, напълно успешен може да се смята само Първият, в резултат на който били завоювани от турците територии на Изток, обединени в четири кръстоносни държавици — графство Едеса, княжество Антиохия, графство Триполи и най-голямата и най-важната от всички — Ерусалимското кралство. Успехът на кръстоносците отначало да освободят «светите места» и да създадат тези държавици бил последван от затруднения. Този успех се дължал до голяма степен на факта, че представителите на Запада срещнали на Изток разединените сили на разпръснати местни владетели, които често враждували помежду си.

Откъм средата на XII в. обаче на Изток започнали обединителни процеси, издигнали се по-мощни държавни организации и кръстоносците срещали все по-силна съпротива. Затова следващите походи били извършени при по-неблагоприятни обстоятелства. Те трябвало да оказват помощ на заплашените кръстоносни държавици, да освободят изгубени от тях територии, но нито един от походите не постигнал напълно и трайно своята цел, а някои изобщо се отклонявали и не достигали до «светите земи», като изоставяли своята основна задача.

Още от началото на ХII в. кръстоносните държавици на Изток били изправени пред трудности и заплахи от страна на турците, а също и пред незаинтересоваността от страна на Византия. Първоначалният ентусиазъм от постигнатото бил заменен от загриженост за по-нататъшната им съдба. Разчитало се, разбира се, на помощ от Запада, на идването на нови кръстоносни сили, които да укрепят военния потенциал на западните християни. Опити за оказване на такава помощ били наистина предприемани, но те били твърде малко успешни или изобщо не постигнали никакъв успех, особено по суша. Още през 1101 г. били осъществени три поредни кръстоносни помощни експедиции — на ломбардците, на графа на Невер Гийом II, на аквитанци и германци. Всички те, преминали през Константинопол в Мала Азия, трябвало да нанесат поражения на турците и да влеят нови сили сред вече установените на Изток западни християни. Тези експедиции, без да получат снабдяване и подкрепа от византийците, понесли тежки удари от турска страна, изгубили катастрофално от сеч, глад и други страдания по-голямата част от своите бойци и не довели до очакваните резултати(3). Турците добили самочувствие поради постигнатите успехи и опасно преграждали вече пътищата по суша през Мала Азия.

За помощ от Запада останал открит морският път през Средиземно море, който държали с успех на първо място флотите на италианските търговски републики. Затова почти необезпокояваните експедиции по море вливали нови сили в източните християнски държавици. Между многобройните експедиции могат да се споменат като по-важни тази на норвежците начело с техния крал Сигурд през 1110 г., превозена с фламандски и фризонски кораби до Сирия, и експедицията на венецианците от 1122–1123 г., осъществена от голяма флота, наброяваща 300 кораба, командувана от венецианския дож Доменико Микиел(4).

Въпреки някои нови струи на материална и военна сила, които се влели в кръстоносните владения на Изток, положението там не било много стабилно и будело опасения. Между 1130–1140 г. се издигнало и разширило земите си (начело с емира Имадедин Зенги) Мосулското емирство, чиято военна мощ била сериозна заплаха за кръстоносците, особено за тези в графство Едеса и княжество Антиохия. Възползуван от благоприятните обстоятелства, силен и смел, Зенги насочил войските си към Едеса, която след около едномесечна обсада била превзета от турците на 24 декември 1144 г.(5)

Падането на Едеса било първата сериозна загуба на западните християни на Изток. То стреснало духовете както сред тях, така и на Запад и станало главната причина да се организира нов голям поход, който да възстанови загубата и да укрепи позициите на кръстоносците. Започнала подготовката на Втория кръстоносен поход.

Чия била инициативата за похода? Едни поставят на първо място папа Евгений III (1145–1153 г.), други — френския крал Людовик VII (1137–1180 г.)(6). Безспорно е, че двамата допринесли най-много за решението да се окаже помощ на заплашените в Изтока християни. Разбира се, не само сред тях двамата, но и сред широките слоеве на западноевропейското общество действували много от същите причини, които били налице около половин век по-рано, когато започвало кръстоносното движение с организирането на Първия поход. Папството се стремяло да укрепи своите позиции на Изток, големите владетели — да спечелят нови богатства и мощ, рицарите — да придобият земя, която им липсвала на Запад, градовете — да разгърнат още по-силно търговията с Леванта. Затова идеята за новия поход, наистина не толкова ентусиазирано както при Първия, могла да бъде осъществена.

Най-големи заслуги като вдъхновител на похода, който привлякъл както кръстоносни ръководители, така и широки кръстоносни слоеве, има абат Бернард Клервоски(7) глава на монашеския орден на Цистерцианците, ползуващ се с голям авторитет сред католическата църква, канонизиран по-късно като светец. Призован от френския крал Людовик VII, получил благословията на папа Евгений III, той се заел с упоритост и ентусиазъм с проповедническа дейност за втора «свещена война». На 31 март 1146 г. на събор на високопоставени духовни и светски лица и в присъствието на широки народни слоеве при град Везеле, в Бургундия, той държал вдъхновена реч и призовал всички да участвуват в нов голям поход. Неговото красноречие откликнало в сърцата и душите на присъствуващите и цялото огромно множество било ентусиазирано от мощния призив. Изворите, на първо място Одон от Дьои, свидетелствуват за това, че проповедникът трябвало да разкъса своите монашески одеяния и да ги предостави да бъдат направени кръстове за обещаващите да участвуват присъствуващи.

След това Бернард Клервоски предприел обиколки из много краища на Франция, където също вербувал участници. Негова е заслугата за привличане към похода и на германския император Конрад III (1138–1152 г.). Той първоначално отказвал, но впоследствие след лична среща с Бернард, който го посетил и проповядвал в германските земи, се заел лично да поведе германските кръстоносци на Изток.

Така чрез дейността на Бернард и на мнозина, изпратени от него и папата проповедници по много земи на Западна Европа, осъществяването на Втория поход било постигнато. Подготвителните работи били приключени през пролетта на 1147 г. и кръстоносците могли да поемат своя път на Изток. Те били разделени на две основни групи. В едната участвували френски кръстоносци, водени от крал Людовик VII, а в другата предимно германски под водачеството на император Конрад III. От гледна точка на социален състав в похода участвували, както и в Първия поход, най-различни представители на западноевропейското общество — едри феодали, духовници, рицари, богати и бедни граждани, селски маси. И все пак независимо от общия ентусиазъм и вяра в победата на «божието дело» имало известни различия с Първия поход. Сега повели кръстоносците двама най-видни западни короновани владетели. Участието на селяните и най-бедните слоеве било по-слабо и по-малко въодушевено. Злополучният опит на отрядите начело с Петър Амиенски (Пустинника) и Валтер Голтака от Първия поход, изглежда, не бил напълно забравен. Споменът за него и за опасностите, които пътуването на Изток носело, оказали известно влияние.

През май 1147 г. първи се отправили на път кръстоносците, водени от Конрад III Хохенщауфен. В неговата войска освен германци участвували и други етнически елементи начело със свои ръководители. Като васали на император Конрад се включили кралят на Бохемия Владислав, който водел кръстоносци чехи, и полският крал Болеслав IV начело на полски кръстоносци. От Лотарингия участвували кръстоносци, говорещи френски, водени от епископа на Мец Стефан и епископа на Тул Хенрих. Измежду германците втори след Конрад бил неговият млад племенник, Фридрих, херцог на Швабия, бъдещият германски крал и император на Свещената римска империя на германците (Фридрих I Барбароса), който 42 години по-късно станал ръководител на германските кръстоносци от Третия кръстоносен поход.

Пъстрият етнически състав на ръководените от Конрад III кръстоносци станал една от причините за липса на единство сред тях, за несъгласуваност и взаимни вражди между отделните групи и техните ръководители. Това обстоятелство се отразило отрицателно на дисциплината по време на пътуването на Изток, която не била на нужната висота и причинявала затруднения и неблагополучия както за самата кръстоносна войска, така и за населението на Унгария и балканските страни, през които станало придвижването към Константинопол и Мала Азия. Лично Конрад не бил в състояние да оправя враждите и конфликтите във войската. Надхвърлил петдесетте години, той бил с разклатено здраве и намалена енергия. Затова той поверил част от ръководните функции на своя енергичен племенник херцог Фридрих.

Малко повече от един месец по-късно, през юни(8), френските кръстоносци начело с крал Людовик VII поели на Изток. Но и те, както германските, не могли да пътуват бързо, трябвало да се изчакват, докато се формира напълно тяхната войска. Тя била малко по-малобройна от германската, но в замяна на това организацията и единството в нея били на по-голяма висота. Това се отразило благоприятно на дисциплината и реда при преминаването през Балканския полуостров независимо от факта, че френският крал, който тогава бил едва двадесет и шест годишен, не се отличавал с качества на силна личност и добър пълководец. Той бил придружаван и подпомаган от видни френски феодали и от жена си кралица Елеонора Аквитанска. Във войската участвували и съпруги на други изтъкнати кръстоносци. Войската на французите също се отправила по суша, преминала р. Рейн и през Южна Германия, Бавария, навлязла в Унгария, а оттам следвала пътя на германците през Белград, Ниш, Сердика, Филипопол, Одрин към Константинопол.

Преди да проследим пътя на двете кръстоносни войски през Балканите, необходимо е да обясним накратко и да охарактеризираме тяхното пътуване през Унгария. Според кръстоносни сведения то минало, общо взето, безконфликтно при добри отношения между кръстоносните ръководители и тогавашния унгарски крал Геза II (1141–1162 г.). И все пак имало известна разлика между държането на германците и французите. Според неизползувани от изследваните на Втория поход унгарски сведения германците начело със своя император се държали лошо към местното население и неговите имущества, проявявали грабителски попълзновения и нанасяли вреди. За самия император Конрад се казва изрично, че в Унгария той «не се държал като поклонник на Христа», не проявил мирно поведение, а по-скоро «гняв на тиранин и грабител». В същата унгарска хроника държането на французите се окачествява като безупречно. За френския крал, който следвал германския император, се казва, че се държал «както подобава за един поклонник на Христа и бил приет с почести от крал Геза»(9).

Преминаването на френските кръстоносци през Унгария е свързано със събития от друг характер. Пак според сведения на същата унгарска хроника заедно с французите в страната навлязъл със свои хора един претендент за унгарския кралски престол на име Борич (или Борис), който се надявал да използува момента, за да свали крал Геза, да получи подкрепата на неговите противници и да се утвърди на власт. Той обаче не могъл да предприеме нищо решително. Кралят научил за готвения срещу него заговор и поискал от френския крал да залови и да му предаде претендента. Людовик VII отказал, като заявил, че не може да предаде този, който е тръгнал с него и е намерил в «кралския дом убежище като в църква». Така претендентът не бил заловен от унгарските власти и без да постигне целта си, бил принуден да продължи похода заедно със своите хора в редовете на френските кръстоносци на Изток(10).

Основни извори за преминаването на кръстоносците от Втория поход през Балканския полуостров са западните съвременници и историци на събитията — френският монах Одон от Дьои(11), който придружавал крал Людовик, германският епископ Oтo Фрайзингски(12), французинът Вилхелм Тирски(13) и византийските историци Йоан Кинам(14) и Никита Хониат(15). Според техни сведения картината на последователното преминаване на двете кръстоносни войски в общи черти е следната(16).

Още през юни, когато германците се придвижвали през Унгария без особени трудности, при Конрад и неговите първи помощници се явила византийска делегация, изпратена от тогавашния император Мануил I Комнин (1443–1480 г.). Начело на нея били Димитрий Макремволит и Александър от Гравина (Равена). Последният бил от италиански произход, управител на град Равена, но бил лишен от властта си, избягал при византийския император Мануил и станал негов верен служител. Те двамата от името на императора трябвало да уредят отношенията между империята и кръстоносците. Необходимо било да разберат дали Конрад и неговите хора имат наистина намерение да минат като приятели през византийската земя или като врагове и завоеватели. За да докажат своите добри намерения, ръководителите на кръстоносците потвърдили с клетва, която била изискана от византийците, че те нямат за цел да вредят на Византия, а са се насочили «към Палестина и против турците, които плячкосват Азия». Срещу това византийските представители от името на императора им обещали добър прием и всякакви услуги(17).

След постигането на това споразумение германците и пътуващите с тях други кръстоносци стигнали до Дунав и през Браничево(18) започнали да навлизат мирно в пределите на Византия около средата на юли. Византийските власти по заповед на императора били направили всички необходими приготовления. При преминаването на реката византийски писари трябвало да броят и записват преминаващите, но според Кинам техният брой бил толкова голям, та записвачите не могли да продължат броенето, след като броят им достигнал 90 хиляди(19). Изобщо трудно е да се установи точният брой на кръстоносците. Дори цифрата 90 хиляди изглежда силно преувеличена. Ст. Рънсиман, без да даде конкретни аргументи, приема за вероятно, че цялата войска, бойци и поклонници, се състояла от около 20 хиляди(20).

След това войската се отправила към Ниш. Кинам пише, че в този град тя получила от византийците припаси, за което се бил погрижил по нареждане от Константинопол управителят на тема България Михаил Врана, чието седалище било там(21). Изобщо от навлизането на кръстоносците във византийски предели западните извори съобщават изрично, че това били земите на България. Те допълват със сведения за «трудности», «попътни затруднения» «и изпитания». Все пак не се отбелязват никакви значителни стълкновения между кръстоносци и византийци или местното население до Ниш. Така продължил пътят и до Сердика (Средец, София), където на кръстоносците били доставени наново припаси и те били посрещнати от други двама византийци — севаст Михаил Палеолог, братовчед на самия император Мануил I, и един висш служител от финансовото ведомство, хартуларий, чието име не се съобщава. Освен чрез доставки, организирани и подготвени от византийската власт, кръстоносците се снабдявали и чрез преки търговски връзки с местното население (българи, византийци и др.)(22).

При подобни условия френските кръстоносци минали около един месец по-късно по същия път до Сердика. При преминаването на Дунав те били улеснени от големия брой кораби, които германците оставили. Одон от Дьои се оплаква: «Откакто навлязохме в България, земя, принадлежаща на гърците, ние мъжествено понасяхме трудности и преживявахме изпитания... При навлизането ни в земята им гърците се опетниха с вероломство». Въпреки тези оплаквания и французите стигнали до Сердика без някакви големи стълкновения(23).

Според Кинам германците, които първи продължили през Софийското поле и после в Тракия, «започнали да се държат враждебно спрямо тия, които им продавали стоки, и да ги ограбват. Ако пък някой оказвал съпротива срещу грабежа, убивали го с меч. А кралят им Конрад гледал съвсем равнодушно това, което се вършело»(24). Френският съвременник Одон от Дьои потвърждава лошото държане на «алеманите» (германците): «Те не само оплячкосваха всичко, но, както установихме, отгоре на това опожарили някои предградия»(25).

Същият френски кръстоносец и историк на похода описва едно голямо стълкновение между германските кръстоносци и византийците във Филипопол, почнало от незначителна пиянска история и стигнало до масови избивания и опустошения. В една от кръчмите, където се настанили германци, се появил някакъв местен жител, който след дълго пиянствуване извадил една змия и почнал да прави фокуси. Виждайки в тях някакво зловещо знамение, германците, които също били пияни, сграбчили фокусника и го разкъсали на парчета. Настанал общ смут. Опитът на градоначалника на Филипопол да въдвори ред не дал резултат. Кръстоносците се нахвърлили върху византийците от гарнизона, които отговорили с противодействие и избили много германци. За да отмъстят за убитите, кръстоносците се организирали и започнали действия от голям мащаб, в резултат на които «опожарили почти всичко извън градските стени» на Филипопол(26).

За престоя на германците във Филипопол има сведение и от Никита Хониат. То говори за опити на самия германски император чрез строги мерки да подобри и нормализира отношенията между своите хора и местните жители и византийските власти. Трябва да се изтъкне, че Хониат не бил добре запознат със събитията, понеже не бил техен съвременник. Според него положително влияние върху Конрад имал «архиерея на тази област Михаил Италийски», човек много красноречив, всестранно образован и много приятен събеседник. Той установил приятелски връзки с императора и много често разговарял с него. Повлиян от убедителните слова на византийския отговорен служител, император Конрад започнал да подлага на жестоки наказания онези свои подчинени, които не търгували почтено, а задигали съестни припаси от пазарите или откъдето намерят, без да заплатят никакви пари(27). Въпреки известни резерви към изнесеното може да се допусне, че някои мерки на германския император имали временно положително отражение. Те не променили обаче поначало лошите отношения, които съществували, и по-нататък още повече се отежнявали.

Император Мануил сметнал за необходимо да изпрати византийска войска, за да принуди германските кръстоносци към ред и мир. Начело на тази войска бил поставен пълководецът Прозух, който имал турски произход, но получил възпитанието и образованието си във Византия. Кинам пише, че изпратената войска следвала кръстоносците от разстояние, но някъде към Адрианопол (Одрин) започнала «открита война».

Някакъв знатен германец заболял и намерил убежище в един манастир около града. Като научили това, някои византийски войници влезли в манастира, убили го и ограбили всичките му пари и имущества. Уведомен за станалото, племенникът на германския император херцог Фридрих, «необикновено самолюбив мъж, неудържимо предприемчив и много самонадеян» (според Кинам), се върнал назад и опожарил манастира. Именно този акт станал повод за война между византийци и германци. Прозух с войската си нападнал войската на Фридрих, прогонил я, като убил много германци(28).

Французинът Одон от Дьои също разказва за пътуването на германците през Тракия от Филипопол нататък и характеризира действията им като неблагоразумни: «Намирайки навред по оная земя изобилие, те не проявиха умереност.» Някои пехотни части поради пиянство изоставали назад, техни войници били избивани от местните жители и византийците. С това германците влошавали не само собственото си положение, но отежнявали атмосферата и затруднявали преминаването на следващите ги французи(29).

След формалната война между германци и византийци при Адрианопол, за да предотврати по-нататъшни враждебни действия, византийският император изпратил при германските ръководители своя специален пратеник Андроник, наричан още Опос, който трябвало да уреди отношенията. Той припомнил клетвените обещания, които германците нарушили, и предложил от името на императора те да не продължават пътя си към Константинопол, а да се отправят към пролива при Абидос (към Дарданелите), откъдето да навлязат в Мала Азия(30).

Император Конрад и неговите помощници обсъдили предложението, но отказали да го възприемат и продължили към столицата. Византийският император подсилил войсковите си части и взел мерки за защита на Константинопол от внезапно нападение. Някои византийски военачалници дори съветвали да им бъде разрешено да нападнат германските кръстоносци, за да отстранят опасността, която могла да сполети Византия от техните по-нататъшни действия, и били уверени в успеха си. Михаил не склонил на тези съвети и разчитал на мирно преминаване от страна на германците(31).

Когато германската войска се настанила на лагер в равнините при град Хировакхи, може би днешния Чаталджа, в място, изобилствуващо с трева за паша на конете, трябвало да преживее голямо нещастие. Една нощ завалял силен дъжд, който причинил страшно наводнение. Потоци вода залели германския лагер и «завлекли голяма част от алеманската войска заедно с конете, оръжието и палатките им и влачейки така, ги изхвърлили чак в морето» (Мраморно море). И Кинам, и Одон от Дьои, които описват това нещастие, унищожило немалка част от германската войска, обясняват, че то не направило император Конрад и неговите първи помощници по-отстъпчиви. Проявявайки голяма твърдост, въпреки поканата от страна на византийския император за среща и преговори Конрад гордо наредил на оцелялата войска да продължи към Константинопол, където тя пристигнала през първите дни на септември(32).

Преминаването на френските кръстоносци от Сердика до византийската столица, извършено непосредствено след това на германските (понякога дори първите френски части застигнали последните германски), било по-спокойно, без големи конфликти с местното население и византийските власти. Кинам, който надълго разказва за различни лоши прояви на германците и за стълкновения, предизвикани от тяхна страна, описва съвсем накратко пътуването на французите, протекло при приятелски отношения между френския крал и местните византийски представители на властта и самия византийски император(33).

Според самите французи, изразили впечатленията си чрез перото на своя представител Одон от Дьои, отношенията обаче не били толкова добри. Одон обвинява византийците, че не изпълнявали обещанията за добро посрещане и снабдяване, че затваряли своите градове и крепости и допускали ограничено търговско общуване между кръстоносците и местните жители. Така той обяснява, че на французите правели впечатление земите на днешна Южна България — «красива и богата местност». В нея обаче те трябвало «да търпят лишения сред изобилие от храни». Авторът допълва, че «тук започна да се постъпва беззаконно и да се отвръща с беззаконие»(34).

Пак според Одон между френските кръстоносци съществувало мнение, че виновни за трудностите и неблагополучията били германците — те плячкосвали и опожарявали селища и поради това местните жители и власти се отнасяли с недоверие към следващите ги французи. «Гърците затваряха своите градове и крепости и от стените с въжета спускаха продаваната стока; но за нашата многочисленост не бяха достатъчни припасите, доставяни по такъв начин.» Именно затова, обяснява Одон, те, французите, «си доставяха необходимото чрез плячка и грабежи»(35).

Стигнало се дори до преки сблъсквания и в Софийското поле, и в Тракия между изоставащи германски и застигащи ги първи френски войскови части. Одон изрично пише: «Алеманите бяха непоносими и за нашите.» Те пречели на френските кръстоносци дори да пазаруват. В някакъв град, може би Сердика, се стигнало до истинска свада между едните и другите. Германците не позволили на французите да си купят на пазара необходимите продукти и се нахвърлили върху тях. Все пак, както обяснява френският автор, въпреки и по-малобройни, «нанасяйки и получавайки удари, франките (французите) успяха да се върнат от пазара със съестни припаси». Като съобщава за преодоляването на избухнали сблъсквания между германци и французи и за трудности, които трябвало да понасят, Одон заключава: «Така алеманите, които вървяха преди нас, разбъркваха всичко, та затова гърците отбягваха нашия крал, който вървеше след алеманите, въпреки че той се държеше миролюбиво(36)

Въпреки тези констатации за отделни неблагополучни случаи отношенията според Одон между френските ръководители и византийските местни власти не били лоши. Поддържани били приятелски връзки. Духовенството на различни градове излизало да посрещне кръстоносците. Управителят на Сердика (Средец), роднина на византийския император, придружавал френския крал, бдял да се спазват мирните отношения с местните жители и се грижел за снабдяването на краля с хранителни продукти(37). След Филипопол, където престояли известно време, французите продължили към Одрин и Константинопол и след незначителни стълкновения с византийци, действуващи на тяхна служба, печенеги и местни жители, пристигнали във византийската столица. Людовик VII дошъл там към 4 октомври.

Заслужава да се отбележи фактът, че на френския крал и неговите първи хора византийците също многократно предлагали да не продължават към столицата, а от Одрин да се насочат направо към протока «Св. Георги» до Сест (към Дарданелите) и там да преминат по-бързо и по-безопасно в Мала Азия. Крал Людовик VII обаче, като знаел, че германците не приели подобни предложения и минали направо към Константинопол, сметнал за недостойно той и неговите хора да се откажат от този път и наредил да се следва пътят на германските кръстоносци(38).

Така последователно двете кръстоносни войски на Втория поход преминали Балканите и подвластните на Византия български земи и стигнали до византийската столица, за да се насочат после към Мала Азия.

* * *

Сведенията, които кръстоносците дават за своето преминаване, впечатленията, които добили от различни области и селища, отношенията, които имали с местното население и представителите на византийската власт, изобщо целият развой на похода през балканските земи повдигат много въпроси както от българската история, така и от историята на отношенията между Византия и Западна Европа във връзка с кръстоносните походи.

Трябва да се каже, че сведенията относно българската история са сравнително бедни. Кръстоносците и техните представители, които писали за преминаването, не се интересували нито от етническия състав на населението, нито от неговата съдба. Затова те съобщават само, че преминали през подвластни на Византия български земи. Говорят за представителите на византийската власт и най-често назовават тях и всички местни жители на Балканите византийци или гърци независимо от факта, че това били българи, гърци, сърби или хора от други народности.

Какво впечатление направили на кръстоносците българските земи? Какво било икономическото положение в тях? Как се отнасяли кръстоносците към българското население? Изобщо какво било отражението или влиянието на Втория кръстоносен поход върху българската история?

Земите от Белград до Ниш, известни от извори на други кръстоносци като «Българска гора», които дълго преди влизали в пределите на Първата българска държава и се наричали български, Одон от Дьои описва като пустинни, неплодородни, гористи. Той пише, че кръстоносците ги изминали трудно и с облекчение навлезли в «твърде красива и богата местност»(39). Тук се имат предвид на първо място Софийското поле, а после особено земите на Тракия. Ото Фрайзингски пише за Тракия, че била изпъстрена с «извънредно плодородни местности»(40). Правели силно и добро впечатление редица градове, като Сердика, Филипопол и много други, за които кръстоносците говорят, без да споменават имената им, като изтъкват, че имало изобилие от храни. Тези градове били укрепени, но имали богати предградия извън градските стени, в които кръстоносните войски навлизали лесно, когато не били допускани в самите градове, чиито входове били затваряни.

През Тракия изобщо кръстоносците вървели «във весело настроение»(41) поради красотата на страната и богатствата преди всичко от хранителни припаси, които те навсякъде намирали. Тези сведения показват, че около средата на XII в. в голяма част от българските земи по време на византийското владичество съществувало в мирно време добро земеделско и градско стопанство. Българите, които живеели там, естествено участвували в тази стопанска дейност и се ползували от резултатите от нея. Специално за градовете не е ясно доколко в тях били настанени жители от небългарски произход — на първо място византийци (гърци). Безспорно такива имало немалко, особено в по-големите градове.

Кръстоносците се интересували преди всичко от възможността да се снабдяват с храни и други произведения и те намирали изобилие от тях. Именно във връзка със снабдяването се появили и засилили стълкновенията на кръстоносците не само с византийските власти, но и с местните жители. Защото Одон от Дьои изрично пише, че снабдяването било трудно, градовете били затваряни и в редица случаи от стените били спускани с въжета продаваните стоки. Това не било достатъчно на чужденците. Те обвинявали гръцките (византийските) власти, че не изпълнявали обещанието да уреждат удобен пазар, но признават, че и те самите «отвръщали с беззаконие»(42). Не може да се определи точно доколко византийците ограничавали и пречели на снабдяването по политически съображения и доколко просто били поставени пред необходимостта да вършат това поради нападенията на кръстоносците, техните грабежи, палежи и разрушения.

Особено лошо било поведението през българските и другите земи на германските кръстоносци. Според византиеца Кинам и французина Одон от Дьои те били непоносими — германците грабели, избивали местни жители без повод и при най-малък отказ за търгуване опожарявали редица градски предградия. Изобщо населението само било принудено да не влиза във връзка с германците поради страх от тежки последствия. Германците, както се изтъкна вече, в отделни случаи влизали в разправии и били готови да започнат бой дори с френските кръстоносци. Можем да си представим от това, колко по-враждебно, безогледно брутално и хищнически те се отнасяли към българското население, неговите имоти и имущества.

Преминаването на френските кръстоносци било по-дисциплинирано и по-безконфликтно както с византийската власт, така и с местните жители. Но според сведенията на Одон от Дьои и то не протекло при пълно разбирателство и дружелюбни отношения. И французите отвръщали на «беззаконието с беззаконие». И те понякога си доставяли «необходимото чрез плячка и грабежи»(43). Дори и в Сердика, където мирното споразумение се спазвало по-пълно поради активната намеса на местния управител, роднина на самия византийски император, някои френски части, ако им се създавала възможност, се снабдявали по-изобилно на пазара, като пристъпвали дори до грабеж.

За разлика от известна незаинтересованост и безразличие на германския император Конрад III, който, общо взето, не се грижел да въздържа своите хора от беззакония и злодействия, френският крал Людовик VII бдял да се спазват мирните отношения и сам, доколкото му било възможно, раздавал от своите припаси на кръстоносците(44). Разбира се, това невинаги било възможно.

И тъй кръстоносците от Втория поход, които се придвижили през българските подвластни на Византия земи, създали наистина трудности и вреди на българското население. Трябва да се има предвид и обстоятелството, че византийската власт, която експлоатирала българското население, не била много склонна да го пази от чуждите нашественици и грабители като свое население. Ако тя и нейните органи действували понякога, това било не толкова с цел да бранят интересите на това население, а за да бранят своите интереси като завоеватели на чужда страна. Затова българите страдали от кръстоносците повече и преминаването им увеличило техните страдания, на които те били подложени от самите византийци.

Когато се проучват и обясняват обаче отношенията между българи и кръстоносци от Втория поход, нещата не бива да бъдат абсолютизирани в никаква насока. Това е впрочем задължително за всяка изследователска работа с изворите, с техния анализ, който трябва да бъде извършен от различни, възможно най-много гледни точки. Нападения, грабежи и страдания наистина имало. Но не само те характеризират отношенията между българите и кръстоносците и положението на част от българския народ, в което той изпаднал в резултат на Втория поход. Имало прояви на мирно общуване и на търговски връзки и с германските, и с френските кръстоносци.

Византийските и кръстоносните извори дават многократно сведения за пазари и снабдяване на кръстоносците чрез търговско общуване с жителите на отделни селища на Балканския полуостров. Управителят на Средец (Сердика, София), според Одон от Дьои, придружавал френския крал и уреждал пазар за френските кръстоносци, които се снабдявали с хранителни припаси(45). Извън стените на Филипопол, пак според същия участник в похода, имало една «прочута латинска крепост, която доставяше срещу заплащане изобилни припаси на тези, които случайно минаваха оттам»(46). Много от кръстоносците се снабдявали там чрез мирни търговски връзки, докато не станал инцидентът, за който споменахме преди и който довел до стълкновения и кръвопролития от византийска и германска страна. Съществуват и други сведения за търговски връзки между кръстоносци и местни жители в различни селища на Тракия.

Френските кръстоносци се оплакват, че в някои случаи, когато първите им части застигали германците, последните се възползували от предлаганите стоки на пазарите и търгували мирно там, но не позволявали на французите да се снабдяват по същия начин. Много от сблъскванията между германци и французи ставали поради причини от такъв характер. Но голямата част французи, които преминали необезпокоявани от германците, влизали в по-оживени търговски връзки с местното население. Това разкрива степента на икономическото развитие на българските земи към средата на XII в. и развитието на стоково-паричните отношения в тях(47). Търговията се водела, както изрично свидетелствува Одон от Дьои, с византийски пари(48).

В политическо отношение Вторият кръстоносен поход не могъл да окаже някакво влияние върху положението на българския народ под византийска власт. Вярно е, че византийските местни власти и централната власт били затруднени от кръстоносците, чието преминаване предизвикало немалко заплахи за Византия. Липсват каквито и да било сведения обаче българите да са направили опит да се възползуват от това положение и да се вдигнат срещу империята.

И тъй Вторият кръстоносен поход има известно отражение върху българската история. От една страна, френските и особено германските кръстоносци утежнили още повече положението на българското население в земите, през които преминали, с грабежи и избивания, разрушения на селища и др. От друга страна обаче, на византийски и особено на кръстоносни данни българската история дължи сведения за състоянието на част от българските земи към средата на XII в. под византийска власт. И тези сведения хвърлят известна светлина върху твърде неясната картина на тогавашния български живот. Те показват, че въпреки чуждата върховна власт в България се развивали градове с оживен стопански живот, че в нея се произвеждали изобилно хранителни и други стоки и че стоково-паричните отношения били твърде развити.

Как се развивали отношенията на Византия с ръководителите на Втория поход, какви политически факти и събития ги характеризират? Какво е тяхното място в сравнение с отношенията при Първия и Третия поход и в развитието на отношенията между Византия и Западна Европа? Тези въпроси не са били основно изследвани от западните историци на походите, които са ги засягали бегло, без да използуват достатъчно византийските извори и да се стремят да познаят и определят точно позицията на Византия към походите. Разбира се, имало е изключения. Тук може да се споменат Л. Брейе(49) и Ф. Шаландон(50) — от по-старите автори. Напоследък специално внимание на тези въпроси са обърнали специалисти като В. Грумел(51), П. Харанис(52), С. Рънсиман(53), К. Каен(54), П. Льомерл(55). Те изобщо се стремят да поставят Византия на вярно място в историята на походите и да определят ролята й в тази история.

Може да се каже, че авторите въз основа на отделни изследвания установяват в развитието на първите походи, до Четвъртия, постепенно влошаване на отношенията между кръстоносци и византийци, което се задълбочава при всеки следващ поход. Тази констатация според мен е вярна във всички прояви на отношенията. Тя може и трябва да бъде допълнена и доизяснена. Преминаването на кръстоносците от Втория поход, което тук се изследва, позволява и задължава да се направят опити в тази насока.

Най-напред трябва да се припомни известната констатация, че Византия била чужда на идеята за кръстоносните походи(56). Когато тази идея, така както била разработена, развита и пропагандирана, обхванала широките слоеве на западноевропейското общество, тя останала неразбрана и невъзприета от византийските ръководни среди, да не говорим за обикновените византийци. Поначало Византия била поставена пред необходимостта да допусне кръстоносците да минават през нейна територия без ентусиазъм, без разбиране и съчувствие, без да се приобщи и окаже помощ в тяхното дело, на което гледала с недоверие.

Фактът, че кръстоносната идея не заразила византийците, е твърде знаменателен. Византийците били християните, които най-силно изпитвали заплахата на «неверните» — перси, араби, турци — и най-упорито в тежки сражения трябвало да отстояват заплашените позиции на християнството откъм Изтока. Ако кръстоносните походи могат да се обяснят главно като борба на християнството за запазване на християнските светини и за отхвърляне заплахата на исляма, борба, породена преди всичко от религиозното чувство на вярващите, тогава византийците би трябвало да прегърнат идеята за походите и да станат най-горещите й привърженици и най-верните й осъществители. Фактът, че византийците останали чужди и пасивни към походите, показва ясно и красноречиво, че твърде разпространеното обяснение за тях като породени от религиозно чувство и религиозен ентусиазъм е неправилно. Без да се отрича наличието на такова чувство и неговата роля, походите трябва да бъдат обяснени като резултат от обществено-икономическото, политическото и духовното развитие на западноевропейските народи и държави през XI и следващите два века. Походите останали дело на Западна Европа, на което източноевропейските народи и специално византийците били чужди.

Още при Първия поход (според най-меродавния византийски извор за него Анна Комнина) византийските ръководни среди и самият император Алексей Комнин се опасявали, а някои дори били убедени, че главната задача на кръстоносците била да превземат Константинопол(57). Те разбирали завоевателните цели на походите и основателно смятали, че земите на източните християни, техните градове и материални богатства ще привличат кръстоносците не по-малко от тези на мюсюлманите на Изток. Трябва да се признае, че още първите опасения на византийците, може би малко пресилени отначало, впоследствие се оказвали оправдани.

Специално за Втория поход най-добре запознатият с преминаването на кръстоносците византийски автор Йоан Кинам пише още в началото: «Цялата сила на Запада (Западна Европа) се раздвижила под предлог, че ще преминат от Европа в Азия да се сражават с турците, които им се изпречат там, за да завладеят Палестинския храм и да посетят светите места. Но действителното им намерение било още с навлизането си да завземат ромейската страна (Византия) и да опустошат всичко, което се изпречи отпреде им»(58).

Отношението, което Мануил I Комнин проявил, щом научил за подготовката и започването на похода, не изглежда да съвпада напълно с убедеността на Кинам, че кръстоносците имали за задача да превземат Византия, но показва, че императорът наистина имал опасения от неприятни за империята последствия. Затова той веднага се заел да вземе мерки за тяхното отстраняване.

Най-напред византийският император научил за участието в подготвяния поход на френския крал Людовик VII начело на френски кръстоносци. По този повод той отправил последователно две писма(59) до папа Евгений III, за да измоли неговата намеса за спокойното и мирно преминаване на кръстоносците през Византия.

Първото писмо(60) е изпратено още през август 1146 г. В него императорът съобщава, че получил писмо чрез пратениците на френския крал, в което папата го уведомил, че последният ще се отправи на поход, за да «отмъсти за светите църкви» и да възстанови Едеса, която паднала в ръцете на божите врагове. По-нататък императорът съобщава, че той се радва на това предприятие, полезно за християните, и че е готов да улесни преминаването на кръстоносната войска и да я снабдява с провизии. Но той иска в замяна кръстоносците да му окажат онази «почит», каквато оказали кръстоносците от Първия поход на неговия дядо Алексей I Комнин, и папата да се погрижи това да бъде изпълнено. Императорът изразява своето учудване, че папата досега не му е изпратил свои посланици.

Второто писмо(61) е пратено през март 1147 г. В него византийският император напомня за предишното писмо и прави някои уточнения във връзка с условията за преминаване на френския крал и неговите знатни. Той потвърждава, че е готов да ги подпомогне, но те от своя страна трябва да обещаят да не нанасят никаква вреда през цялата територия на империята и да предадат всички градове, които те ще превземат от турците и които преди са й принадлежали. За тази цел императорът дал на своите пратеници списък на тези градове, който за съжаление не достигнал до нас. Императорът иска от папата да изпрати един кардинал, който да придружава кръстоносната войска и да се грижи да не се извършват нарушения от нейна страна. Той отново изразява учудване, че папата не му е изпратил пратеници и не му е писал. Накрая Мануил Комнин показва своята предразположеност да изпълни и друго желание на папата, ако той изрази такова, за да се постигне по-голямо единство в полза на християнските провинции (става дума за освободените от християните земи на Изток).

Тези две писма довели до различия в конкретното тълкуване на някои подробности. Така например В. Грумел(62) намира, че в първото писмо византийският император искал от френските ръководители да му дадат клетва за вярност, васална клетва — хомагиум, както извършили това ръководителите на Първия поход. Впоследствие той преценил, че преди стояли начело на похода само видни феодали, а сега походът бил воден от коронована глава — френския крал; по-късно научил, че и друга кръстоносна войска ще се отправи на Изток начело с германския император Конрад III. Затова той сметнал, че не ще може да получи от тях хомагиум и във второто писмо не споменавал за него. П. Льомерл(63) не приема това тълкуване и смята, че още в първото писмо той не настоявал за хомагиум, а само споменавал твърдо, но неясно за изразяване на дължима почит. Безспорно е, че и двамата ръководители на кръстоносните войски не са дали хомагиум.

Писмата позволяват да се направят и някои изводи за отношенията между византийския император и папата във връзка с похода, пък и изобщо. Не може да се каже, че тези отношения били много добри. Папата не изпратил, както се вижда, свои пратеници при императора. Той му писал, като използувал за отправяне на писмото пратениците на френския крал. Освен това папата не отговорил на първото писмо на императора и не сметнал за необходимо да го уведоми какво направил във връзка с византийското искане в първото писмо. Затова Мануил във второто писмо изразява учудване и забележимо недоволство. Евгений III наистина изпратил кардинали и в двете кръстоносни войски (германската и френската), но те не играли активна роля в похода и не се намесвали (липсват поне сведения) за поправяне на поведението на войските и за подобрение на отношенията.

Въпреки тези констатации папа Евгений III се ползувал с висок авторитет в очите на византийския император. Затова последният сметнал, че на него може да разчита повече, отколкото на самия френски крал.

А какви били отношенията между византийците и двамата короновани ръководители на кръстоносците още преди похода и как се развили те при самото му протичане? С ръководителя на германските кръстоносци император Конрад III византийският император Мануил I Комнин бил в добри отношения и поддържал близки връзки още преди започването на похода. Първото условие за това били отношенията на двамата към южноиталианските нормани и към техния тогавашен владетел Рожер II, крал на Сицилия (1130–1154 г.). Още от преди повече от един век отношенията между норманите и Византия били постоянно враждебни — отначало византийците воювали с тях в земите на Сицилия и Южна Италия, но после били прогонени оттам от норманите, които от 1081 г. започнали своите нашествия и завоевателни войни срещу владените от византийците земи на Балканския полуостров. Една от най-големите и с тежки последици била войната, която Рожер II започнал през 1147 г. Още преди нейното започване византийците, очаквайки я, естествено се опасявали от поведението на норманския владетел. А с него и германският император бил в лоши отношения. Политиката на Свещената германска империя в Италия срещала съпротива от страна на норманите, които били една от главните пречки за успеха на германската експанзия в Италия. На тази основа, виждайки и двамата в лицето на Рожер II общ враг, се стигнало до сближение между Мануил Комнин и Конрад Хохенщауфен. Още преди включването на германския император в похода Мануил Комнин бил женен (от януари 1146 г.) за балдъзата на Конрад III Берта от Сулцбах, която под името Ирина станала негова съпруга»(64).

Въпреки тези благоприятни обстоятелства във взаимните отношения на Византия и Свещената германска империя императорът не посрещнал въодушевено новината за преминаване на Конрад III с кръстоносците през земите на империята и, както беше вече казано, побързал с пратеници да уреди отношенията при пътуването предварително, когато кръстоносците се намирали още в Унгария. Взаимно споразумение било наистина постигнато, но останало повече на думи, отколкото на дело. Наред с мирни отношения по пътя чести били сблъскванията, грабежите, дори понякога открити военни действия чак до византийската столица, както свидетелствуват изнесените вече византийски и западни изворни сведения. Опитите за постигане на нови политически споразумения продължили от византийска страна и по пътя до Константинопол и когато германските кръстоносци били вече там. Но те не давали решителни резултати. За византийския император и неговите помощници бил особено обезпокоителен фактът, че Конрад не възприел тяхното предложение да премине в Мала Азия през Дарданелите, без да влезе във византийската столица.

Най-напред при достигането до Константинопол през първите дни на септември германците били настанени отвън до самите градски стени, като императорът отседнал в двореца Филопатион. Кръстоносците опустошили богатите и красиви околности. Одон от Дьои дори обвинява Конрад, който «да си призная открито, се втурна, разруши навсякъде всичко и пред очите на гърците заграби за себе си техните прелести»(65).

Втората резиденция на Конрад била в двореца Пикридион в квартал със същото име на самия Златен рог. И там грабежите и сблъскванията на кръстоносците с византийската войска продължавали. Нито Конрад III, нито Мануил I обаче се решил да започне война. Отношенията били напълно враждебни. Византийският император искал да получи обезщетение за нанесените вреди, а най-много държал, колкото е възмoжно по-скоро, да препрати германските кръстоносци през Босфора в Мала Азия. Германският император отказвал да даде обезщетение за вредите, като твърдял, че те не били особено големи и били нещо естествено при преминаването на една войска(66). Той отказвал също да премине през пролива.

Междувременно Конрад III получил от френския крал Людовик VII настойчива молба да остане в столицата, да изчака пристигането на френските кръстоносци, за да могат двамата кръстоносни ръководители да съставят общ план за действие и да изпълнят с успех съвместната си задача(67). Това, изглежда, още повече разстроило Мануил, който се опасявал от обединението на кръстоносците, чиито взаимни действия в столицата могли да станат извънредно опасни.

Точно в такъв момент, когато положението изглеждало най-тревожно, Конрад III се съгласил да премине в Мала Азия, прехвърлил се с войската си на другия бряг на Босфора и продължил нататък. Обясненията за тази му постъпка са несигурни и се дължат повече на предположения.

Кинам пише, че германският ръководител бил обзет от «варварско малодушие». Той по-нататък обяснява, че било характерно за варварите, за каквито били смятани германските кръстоносци, прекалено да се възгордяват и да високомерничат, когато са в благоденствие, и да падат духом и униват повече, отколкото трябва, когато търпят несполуки(68).

Одон от Дьои, като намира за голяма грешка постъпката на Конрад III, който не дочакал Людовик VII с неговите кръстоносци, дава обяснение, че тя се дължала на буйността и прибързаността, които той проявявал още от самото начало на похода. По-нататък той допълва, че германецът постъпил неправилно и бил излъган от гръцкия император. Той поискал и получил от него водач за пътя през Мала Азия, но този водач действувал не за да напътва правилно и да помага на германските кръстоносци, а «по-скоро за заблуждение и гибел»(69).

От съвременните изследвали напоследък на този въпрос се спира накратко С. Рънсиман. Според него ролята на помирител между византийския и германския император изиграла успешно, както изглежда, императрицата, която по произход била германка. Но той допълва, че Конрад III не дочакал Людовик VII, понеже първите пристигнали във византийската столица френски кръстоносци започнали кавги с германските(70).

Преди да приключим с кръстоносната войска на Конрад III, която в Мала Азия претърпяла пълно поражение от турците и не постигнала голямата цел на похода, трябва да споменем още два факта, които характеризират отношенията между кръстоносците и византийците. Първият е предложението, което император Мануил I направил на Конрад III за съюз. Постъпката фактически била извършена от византийския придружител на германците Стефан, доверено лице на византийския император от неговата варяжка лична гвардия. Германският император се посъветвал със своите първи хора и отказал да установи съюзни отношения. Кинам, който дава сведения за тези преговори, обяснява, че Конрад III сгрешил, понеже съюзните действия между византийци и кръстоносци могли да бъдат от най-голяма полза преди всичко за Конрад и неговата войска(71).

Вторият факт, характерен за отношението на Конрад III към Византия, е заплахата, която той отправил към нейния император. По време на преговорите за преминаване на германците в Мала Азия той заявил, че «през следната година ще обсади византийската столица с многохилядна войска»(72).

Преминаването на френските кръстоносци начело с крал Людовик VII било по-спокойно и по-безконфликтно. Но и то е съпроводено от редица събития и повдига някои въпроси. Трябва да бъде отбелязан един страничен факт, който не е станал по време на минаването на френските кръстоносци през Балканите, но има пряко влияние върху него и отношенията с Византия. Още преди френският крал с войската си да потегли на поход, пратеници на сицилийския крал Рожер II се явили пред него и направили предложение френските кръстоносци да минат през неговата страна и оттам да бъдат транспортирани на негови кораби по море на Изток. Подобно предложение било отправено и до император Конрад III, но при лошите отношения на Свещената римска империя на германците със Сицилийското кралство било напълно безпредметно. Френският крал обаче също преценил като неправилно да приеме предложението и категорично отказал(73). Тогава именно той потеглил по суша и се отправил към Балканския полуостров. Кога и как във Византия научили за отказа на Людовик VII да се съюзи с Рожер II, остава неизвестно. Но този отказ при крайно напрегнатите отношения между византийци и нормани, които през лятото на същата 1147 г. започнали война поради нападението на балканските земи на Византия от норманите, безспорно се отразил благоприятно върху отношенията между Людовик VII и Мануил I Комнин.

Византийският император, изглежда, не могъл да разчита сигурно на папа Евгений III, пред когото бил направил, както беше отбелязано, конкретни предложения във връзка с преминаването на френските кръстоносци през земите на Византия. Затова още когато Людовик VII се приближавал с войската си към Ратиспона (дн. Регенсбург), там се явили пратеници на Мануил II Комнин, които го чакали(74). Вече посочихме, че отношенията между Людовик VII и византийските власти и самия византийски император били, общо взето, значително по-добри. Но и те не били съвсем безконфликтни с местното население. Кинам ги представя такива, понеже не обръща внимание на съдбата на това население във връзка с похода. Одон от Дьои говори обаче за ограбвания и злоупотреби от френска страна.

Както беше вече изтъкнато, византийците «много настойчиво съветвали» френския крал да не влиза в столицата, а да премине в Мала Азия през Дарданелите(75). Очевидно те се опасявали от влизането на французите в Константинопол, а още повече от обединението им там с германците.

Заслужават специално внимание отношенията между френските кръстоносци и византийците в самата столица. За тях сведенията са отчасти противоречиви, отчасти показват различия между официалните отношения на френския крал и византийския император и настроението и отношението на значителна част от по-видните кръстоносци към византийското държавно ръководство и самите византийци.

За официалната страна дава сведения Кинам. Според него между двамата владетели съществували най-добри отношения. Когато Людовик VII пристигнал до столицата, той бил настанен в двореца Филопатион, който бил възстановен и почистен след пребиваването на германския император Конрад III в него. Връзките между френския крал и византийския император били напълно приятелски. Византийците се постарали да създадат на френския ръководител най-приятно пребиваване. Двамата владетели се срещали многократно, като французинът получавал бляскави приеми, оказвани му били големи почести. Той бил развеждан из столицата от самия император и заедно с него се възхищавал на нейните богатства и красоти. Естествено всичко това не могло да не му направи най-добро впечатление и да не го предразположи и приближи към онази политическа насоченост, която византийците му очертавали като най-изгодна за него и за кръстоносците му. Преди своето заминаване в Мала Азия, което станало през последните дни на октомври, пак според Кинам, Людовик VII «дал клетвени уверения, че през целия си живот ще бъде приятел и съюзник на императора»(76). Неправилно е в тези уверения да се вижда даването на хомагиум или ленна клетва от страна на френския крал(77). Безспорно е обаче, че той изразил приятелска и лична заангажираност.

Според сведенията на Одон от Дьои пребиваването на френските кръстоносци в столицата не било особено мирно, приятелско и приятно. Войската от Лотарингия и други френски части, които стигнали до столицата по-рано, извън градските стени били подлагани на нападения от печенеги на византийска служба, на които те отговаряли с противодействие. Император Мануил се намесил, като възстановил мирните отношения и заповядал да бъде устроен пазар на французите. Освен това съществувала взаимна нетърпимост между тези френски кръстоносци и намиращите се още в столицата германски кръстоносци.

Одон продължава с обяснението, че френските пратеници при византийския император за уреждане на отношенията щели да бъдат удовлетворени от неговите мерки, «ако не бяха разбрали коварството му». Защото именно тогава френските кръстоносци научили, че Мануил Комнин «бил сключил мирен договор с турците... за дванадесет години»(78). Става дума за споразумение за възстановяване и поддържане на мирните отношения, постигнато със султана на Икониум през пролетта на 1147 г.

Тази новина направила силно впечатление на множество французи — феодали и духовници, които били изпълнени с негодувание и отвращение към византийския император. Одон от Дьои предава техните мнения и се солидаризира с тях: «Тогава някои съветваха краля да се върне назад и да завладее тази твърде богата страна заедно с крепостите и градовете й, а между това да прати известие на крал Рожер, та, подпомогнат от флотата му, да превземе самия Константинопол. Но горко ни и на нас, пък и на всички, които са подвластни на апостол Петър, загдето не взеха надмощие техните гласове!(79)»

С това приключват сведенията за най-важните събития в отношенията между френските кръстоносци начело с крал Людовик VII и византийците в Константинопол. По-нататък френските кръстоносци не се обединили с германските, не действували единно и без да понесат решително поражение още в началото като германските, завършили неуспешно похода си.

* * *

В сравнение с Първия поход отношенията на кръстоносците с византийците се характеризирали с повече сблъсквания, конфликти и неразбирателство, особено с германските кръстоносци. Това личи не само от военните схватки, но и от невъзможността да се постигне съюз или поне споразумение между Византия и кръстоносците. А такова споразумение било постигнато с ръководителите на Първия поход, които дали клетва за васална зависимост на византийския император, въпреки че тя фактически не била изпълнена.

Опасенията на византийците от кръстоносците при Втория поход били по-големи, отколкото при Първия. Особено характерни за тези опасения са стремежите и опитите на император Мануил да не допусне нито германските, нито френските кръстоносци да влязат в Константинопол. При Първия поход идването на кръстоносците в столицата, тяхното обединение там и преговорите с византийските ръководители се смятали за нещо естествено. При Третия, както е известно, на тогавашния император Исак II Ангел се удало да отклони кръстоносците от столицата и да ги убеди да минат на Изток през Дарданелите.

За влошаване на отношенията между кръстоносци и византийци безспорно допринесло обстоятелството, че Византия била сключила мирен договор с Иконийския султанат. Това било в очите на някои кръстоносци едва ли не «предателство» от страна на византийския император. Още на времето си Ф. Шаландон изказа мнение, че византийският император Мануил и иконийският султан Масуд, «чувствувайки се еднакво заплашени от приближаването на Втория поход, имали един и същ интерес да преустановят враждебните действия помежду си»(80). По-късно П. Льомерл намира «за ясно, че една политика на равновесие» между кръстоносците и турците изглеждала на византийския император «най-логична и най-сигурна»(81). Той, имайки предвид съществуващите поначало недоверие и неразбирателство между византийците и кръстоносците, не смята, че Мануил Комнин може да бъде обвинен в предателство.

И наистина трябва да се каже, че между Византия и Запада не е имало споразумение за съюз и единни действия срещу турците, за да може да се твърди, че то предателски било нарушено от византийска страна. Подобно обвинение държи сметка единствено за гледната точка на представителите на Запада, но историкът трябва да има предвид и тази на византийците и не може да го приеме.

Ръководителите и участниците във Втория поход нямали за цел, както смятали някои византийци, да превземат Константинопол и да унищожат Византия. Но по време на преминаването през Балканите и при неразбирателството и стълкновенията с имперското ръководство и византийската войска тази идея узряла у някои от тях и те изрично я изразили. Това извършил, както видяхме, самият император Конрад III, който заплашил, че ще се върне на следната година и ще нападне византийската столица. А видни френски кръстоносци съветвали крал Людовик VII да се съюзи с нападащия Византия от запад сицилийски крал Рожер II и да превземе балканските земи на империята и Константинопол.

Така Вторият поход бележи нов етап на влошаване на отношенията между Византия и Запада и на зараждане на завоевателни тенденции от страна на кръстоносците спрямо империята. Тези тенденции се засилили през следващите два похода, за да се стигне до превземане на Константинопол, до унищожаване на Византия и до създаване на Латинската империя при Четвъртия поход.

Бележки

1. За ориентиране посочвам само някои общи и специални съчинения, в които сe съдържат основни факти за този поход и може да се намери допълнителна литература: М. А. Заборов, Крестовые походы, М., 1956, с. 133–149; В. Kugler, Studien zur Geschichte des zweiten Kreuzuges, Stuttgart, 1366; G. Constable, The Second Crusade as Seen by Contemporaries, Traditio, 9, 1953; S. Runciman, A History of the Crusades, vol. II, Cambridge, 1954; К. M. Setton (Ed. in Chief), A History of the Crusades, vol. I, Philadelphia, 1955, p. 463–512; H. E. Mayer, Geschichte der Kreuzzüge, Stuttgart, 1965. Вж. подробно литературата в специалните библиографии на кръстоносните походи: Н. Е. Mayer, Bibliographie zur Geschichte der Kreuzzüge, Hanover, 1960; A. S. Atiya, The Crusade Historiography and Bibliography, Bloomington, 1962.

2. В. H. Златарски, Гръцко-български съюз през 1204/5 година, ГСУ, ИФФ, VIII–IX, 1912–1913; Св. Георгиев, Първият кръстоносен поход и българските земи, БИБиб, I (1928), т. 2; Император Фридрих Барбароса на Балканския полуостров и в българските земи, БИБиб, III (1930), т. 2; Две писма на видни кръстоносци от Пловдив през 1189 г., ИИД, XI–ХII (1931–1932); Император Балдуин и Лъжебалдуин, Родина, I, 1938, кн. II; Писмата на латинския император Хенрих като извор за българската история, Сборник в памет на проф. Петър Ников, С., 1940; С. Лишев, Към известията за преминаването на кръстоносците от Третия поход през българските земи, ИИБИ, 1, 1951; Третият кръстоносен поход и българите, ИИБИ, 7, 1957; П. Петров, Унията между България и Римската църква през 1204 г. и Четвъртият кръстоносен поход, Исторически преглед, XI, 1955, 2; Поражението на латинците при Одрин през 1205 г. и неговото историческо значение, Исторически преглед, XVI, 1960, 4; Г. Цанкова-Петкова, Българо-гръцки и българо-латински отношения при Калоян и Борил, ИИИ, 21, 1970; Б. Примов, Роберт дьо Клари и отношенията между България и Латинската империя, ГСУ, ИФФ, XLII, 1946–47; Гръцко-български съюз в началото на XIII век, Исторически преглед, IV, 1947/1948, кн. 1; Българи, гърци и латинци в Пловдив през 1204–1205. Ролята на богомилите, ИБИД, XXII–XXIII, 1948; Жофроа дьо Вилардуен, Четвъртият кръстоносен поход и България, ГСУ, ИФФ, XIV, 1948/1949, 2; S. Runciman, The First Crusaders Journey across the Balkan Peninsula Byzantion, XIX, 1940; G. Prinzing, Die Bedeutung Bulgariens und Serbiens in den Jahren 1204–1219 im Zusammenhang mit der Enstehung und Entwicklung der byzantinischen Teilstaaten nach der Einnahme Konstantinopels infolge des 4. Kreuzzugers, München, 1972; G. Prinzing, Der Brief Kaiser Heinrichs von Konstantinopel von 13 Ianuar 1212, Byzantion, XLIII, 1973; B. Primov, The Papacy, the Fourth Crusade and Bulgaria, BBL, I, 1962; The Third and Fourth Crusades and Bulgaria, Etudes historiques, VII, 1975.

3. Вж. подробности, изворни указания и литература у: S. Runciman, A History..., II, р. 18–31; P. Rousset, Histoire des Croisades, Paris, 1957, p. 166–170.

4. S. Runciman, A History, p. 166–171; P. Rousset, op. cit., p. 170.

5. Пак там, p. 225–237.

6. P. Rousset, op. cit., p. 172.

7. За Бернард Клервоски и неговата дейност като проповедник на II кръстоносен поход вж. за ориентиране и допълнителна литература: Е. Delaruelle, L’idée de croisade de St. Bernard, Mélanges de St. Bernard, 1953, p. 53 sq.; E. Willems, Citeaux et la seconde croisade, Revue d’histoire écclesiastique, 49, 1954, p. 110 sq.

8. Одон от Дьои пише, че император Конрад III тръгнал на Изток на Великден, а крал Людовик VII — на Петдесетница (1147 г.) — Вж. Odonis de Deogilo, Liber de via sancti sepulchri ed. G. Waitz, MGH, SS, XXVI, p. 62; срв. ЛИБИ, III, с. 121.

9. Сведение за преминаването на кръстоносните войски през Унгария дава унгарската хроника на Марко, наречена още Илюстрована хроника (Marci Chronica или Kepes Kronika — Chronicon Pictum). Вж. следните нейни издания; Marci Chronica de gestis Hungarorum ab origine gentis usque ad annum MCCCXXX producta, rеc. Franciscus Toldy, Pestini (Budapest), 1867, p. XCVI–XCVII; F. A. Gombos, Catalogus fontium historiae Hungaricae, t. I, Budapest, 1973, p. 654–655, c унгарски превод; Képes Kronika (Chronicon Pictum), Budapestini, 1964, p. 160–161.

10. Ibidem.

11. Odonis de Deogilo, Liber.

12. От него са останали две съчинения, публикувани в един и същи том на MGH: Ottonis Frisingensis, Chronica, ed. R. Wilmans, Gesta Friderici I imperatoris auctoribus Ottone Episcopo et Ragewino praeposito Frisingensibus, MGH, SS, XX.

13. Willermi Tyrensis Archiepiscopi, Historia rerum in partibus transmarinis gestarum, Recueil des historiens des croisades, Historiens Occidentaux, t. I, Paris, 1844.

14. Ioannis Cinnami, Epitome Historiarum, C. S. H. B., Bonn, 1836.

15. Nicetas Choniates (Acominatus), Historia, C. S. H. B., Bonn, 1935.

16. Сравнително най-подробно описва преминаването на кръстоносците от Втория поход през българските земи В. Златарски, История, II, с. 376–384.

17. Ioannis Cinnami, Epitome, р. 67–69; ГИБИ, VII, с. 214–215.

18. Относно мястото на преминаването и навлизането във владените от Византия земи на Балканския полуостров били изказвани различни мнения. В. Златарски (История, II, с. 378) посочва Белград, a S. Runciman (A History, II, р. 260) — Браничево. Одон от Дьои посочва Браничево (Brundusium). Там минали и германските, и френските кръстоносци. По В. Златарски е отбелязано преминаването през Белград и в ГИБИ, VII, с. 216, бел. 3.

19. Кинам в същност дава 900 000 души, но това е очевидно погрешно. Писано е μυϱιάδας вместо χιλιάδας. Вж. Ioannis Cinnami, Epitome, р. 69; срв. ГИБИ, VII, с. 216.

20. S. Runciman, A History, II, р. 259.

21. Ioannis Cinnami, Epitome, р. 69–70; срв. ГИБИ, VII, с. 216.

22. Ibidem, р. 70; срв. ГИБИ, с. 216–217.

23. Odonis de Deogilo, Liber, p. 63; срв. ЛИБИ, III, c. 121–122.

24. Ioannis Cinnami, Epitome, p. 70–71; срв. ГИБИ, VII, c. 217.

25. Odonis de Deogilo, Liber, p. 63; срв. ЛИБИ, III, c. 122.

26. Ibidem, p. 63; срв. ЛИБИ, III, c. 122.

27. Nicetas Choniates, op. cit., p. 83.

28. Ioannis Cinami, Epitome, p. 71–72; срв. ГИБИ, VII, c. 217.

29. Odonis de Deogilo, Liber, p. 64; срв. ЛИБИ, III, c. 124–125.

30. Ioannis Cinami, Epitome, p. 72; срв. ГИБИ, VII, c. 217–218; Odonis de Deogilo, Liber, p. 65; срв. ЛИБИ, III, c. 125.

31. Ioannis Cinnami, Epitome, p. 72; срв. ГИБИ, VII, c. 218.

32. Ioannis Cinnami, Epitome, p. 73–74; срв. ГИБИ, VII, c. 218–219; Odonis de Deogilo, Liber, p. 65; срв. ЛИБИ, III, c. 125.

33. Ioannis Cinnami, Epitome, p. 82; срв. ГИБИ, VII, c. 224.

34. Odonis de Deogilo, Liber, p. 63; срв. ЛИБИ, III, c. 122.

35. Ibidem.

36. Ibidem, р. 64; срв. ЛИБИ, III, с. 123.

37. Ibidem, р. 64; срв. ЛИБИ, III, с. 123–224.

38. Ibidem, р. 66; срв. ЛИБИ, III, с. 128.

39. Ibidem, р. 63; срв. ЛИБИ, III, с. 121–122.

40. Otto Frisingensis, Gesta Friderici imperatoris, p. 375, ЛИБИ, III, с. 169.

41. Ibidem.

42. Odonis de Deogilo, Liber, p. 63; срв. ЛИБИ, III, с. 122.

43. Ibidem, p. 63; срв. ЛИБИ, III, с. 122–124.

44. Ibidem, р. 64; срв. ЛИБИ, III, с. 124.

45. Ibidem, р. 64; срв. ЛИБИ, III, р. 124.

46. Ibidem.

47. За търговията между кръстоносците и местното население вж. С. Лишев, За стоковото производство във феодална България, С., 1957, с. 71.

48. Odonis de Deogilo, Liber, p. 63; срв. ЛИБИ, III, с. 121–122.

49. L. Brehier, L’Eglise et L’Orient au Moyen-Âge, les Croisades, Paris, 1907.

50. F. Chalandon, Jean II Comnène et Manuel Comnène, Paris, 1913; F. Chalandon, Histoire de la première Croisade, Paris, 1925.

51. V. Grumel, Au seuil de la IIe Croisade. Deux lettres de Manuel Comnène au pape, Etudes byzantines, 3, 1945.

52. P. Charanies, Byzantium, the West and the Origin of the First Crusade, Byzantion, 1949; P. Charanis, Aims of the Medieval Crusades and how they were-Viewed by Byzantium, Church Hystory, 21, 1952.

53. S. Runciman, The First Crusaders Journey...; A History of the Crusades, I–III, Cambridge, 1954–1955.

54. Cl. Cahen, Notes sur l’histoire des croisades et de l’Orient latin, Bulletin de la Faculté des Lettres de l’Université de Strasbourg, N 2, 1950; Cl. Cahen, La féodalité et les institutions politiques de l’Orient latin, Academia Nazionale dei Lincei, XII, Roma, 1957.

55. P. Lemerle, Byzance et la Croisade, X. Congresso Internazionale di Scienze Storiche, Storia del Medioevo, vol. III (Relazioni), Firenze, 1955. p. 595–620.

56. P. Remerle, Byzance et la Croisade, p. 598–599.

57. P. Lemerle, Byzance et la Croisade, p. 598–599.

58. Ioannis Cinnami, Epitome, p. 67; срв. ГИБИ, VII, c. 214. Авторът нарича селджукските турци перси.

59. Вж. сведения за предишните издания на писмата, предаване подробно на съдържанието и тълкуване y V. Grumel, Au seuil de la IIe Croisade, ed. cit., p. 143–167.

60. Вж. в цит. труд на Grumel конкретни указания за по-ранните издания на I.-Ch. Amadutius, Brial, Theiner et Miklosich, Pitra, Spiridon Lampros. За тълкуване на това писмо вж. P. Lеmerle, Byzance et la Croisade, p. 604–605.

61. Пак y Grumel вж. указания за второто писмо, което е запазено само на латински език, издадено за първи път от Baronius през 1607 г. в т. I на Annalecta ecclesiastica. Издателят го поставя ad. annum 1080. За тълкуване също Р. Lemerle, op. cit., p. 605.

62. V. Grumel, op. cit.

63. P. Lemerle, op. cit.

64. За тези отношения вж. S. Runciman, A History оf the Crusades, II, р. 266. Там е посочена допълнителна литература. За отношенията между Византия и италианските нормани вж. дисертацията на Ал. Тончев «Италианските нормани на Балканския полуостров през XI–XII в. (1081–1187 г.)». Части от нея са публикувани като отделни статии. Вж. Ал. Тончев, Италианските нормани и балканското население под византийска власт (1081–1100 г.), Исторически преглед, 1975, кн. 2; Италианските нормани на Балканите през XII в. (1100–1187 г.), Исторически преглед, 1977, кн. 3. Там е посочена и предишната литература.

65. Odonis de Deogilo, Liber, p. 65; срв. ЛИБИ, III, с. 125.

66. Ioannis Cinnami, Epitome, p. 76; срв. ГИБИ, VII, c. 220. Кинам дава дълги обяснения и дори цитира писма между двамата императори. Относно липсата на достоверност у Кинам по отделни въпроси и идеализацията на император Мануил вж. М. М. Фрейденберг, Труд Йоанна Киннама как исторический источник, Византийский временник, XVI, 1959.

67. Odonis de Deogilo, Liber, p. 65: срв. ЛИБИ, III, с. 126.

68. loannis Cinnami, Epitome, p. 80; срв. ГИБИ, VII, с. 223.

69. Odonis de Deogilo, Liber, p. 65; срв. ЛИБИ, III, c. 126.

70. S. Runciman, A History of the Crusades, II, p. 267.

71. Ioannis Cinnami, Epitome, р. 80–81; срв. ГИБИ, VII, с. 223–224.

72. Ibidem, р. 79; срв. ГИБИ, VII, с. 222.

73. Вж. за ориентиране и конкретни посочвания S. Runciman, History of the Crusades, II, p. 259.

74. Odonis de Deogilo, Liber, p. 61; срв. ЛИБИ, III, c. 118.

75. Odonis de Deogilo, Liber, p. 66; срв. ЛИБИ, III, с. 128.

76. Ioannis Cinnami, Liber, p. 82–83; срв. ГИБИ, VII, с. 224–225.

77. За даване на ленна клетва вж. В. Златарски, История, II, с. 384. От Златарски това мнение е възприето в ГИБИ, VII, с. 225, бел. 1. Както вече посочих, изворните сведения не позволяват да се приеме даване на хомагиум или ленна клетва. Най-новите изследвачи, като V. Grumel и P. Lemerle, приемат като безспорно, че такава клетва не била давана.

78. Odonis de Deogilo, Liber, p. 66; срв. ЛИБИ, III, с. 127–128.

79. Odonis de Deogilo, Liber, р. 66; срв. ЛИБИ, III, с. 128.

80. F. Chalandon, op. cit., р. 257–258.

81. Р. Lemerle, op. cit., p. 603–604.