Българската култура през първата половина нa XIV век

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Иван Дуйчев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2017

В историята на средновековната българска култура XIV век съставя несъмнено една от най-оживените и най-плодотворни епохи. Докато предишните епохи са много по-отдалечени от нас и много събития и личности едва се очертават, последното столетие от съществуването на независимата българска държава от Средновековието, непосредствено пред турското завоевание, изпъква — сякаш обляно от лъчите на залез — с много богати и неповторими подробности. Един бегъл поглед върху събитията от това време би бил достатъчен, за да ни разкрие основните исторически процеси, които се извършват по това време в живота на българския народ. Остри социални противоречия и борби и растящо вътрешно, феодално раздробение довеждат държавата до смъртна слабост: разкъсана, омаломощена стопански и военно, българската държава не съществува вече като единна сила, която би могла да се противопостави на малоазийските завоеватели. Успоредно с това, особено в промеждутъците на отдих, всред българския народ се извършва кипяща културна дейност. Пред лицето на всички външни заплахи се изгражда онази култура, която всъщност е предопределена да запази самобитността на този народ през дългите времена на чуждо владичество, що го очаква. Ако попадналият в края на XIV век под турско владичество и под господството на цариградската патриаршия български народ можал в течение на петвековното робство да се запази като етническа общност и да оцелее, това се е дължало, в твърде голяма степен, на наличието на създадената вече от него през вековете и частно през XIV столетие самобитна култура. Твърде малко от паметниците на тази култура са достигнали днес до нас. Чуждите завоеватели, невежеството и суровата ръка на времето са унищожили най-голямата част от творбите на средновековната българска култура. Поради това естествено нашата осведоменост за културния живот на епохата далеч не е пълна, а хронологията на отделните паметници не винаги може да се установи задоволително. Ако даден паметник все пак се поддава на приблизителна датировка и може да се отнесе към XIV век, ние обаче не сме в състояние да кажем, дали той произхожда от първата или втората половина на този век. Най-печалното остава това: за епохата, когато в други страни и народи, във Византия и в Запада, с Хуманизма и Ренесанса, изстъпва ясно очертаната човешка личност, ние почти не познаваме определени имена и личности на наши творци на културата, като се изключат неколцината най-видни писатели и преписвачи на книги. В областта на изкуството почти всичко е безименно, то сякаш принадлежи на целия народ.

— Началото на XIV век бива ознаменувано с важно политическо събитие: освобождението на българската държава от зависимостта на татарите, чиято власт с по-малка или по-голяма сила тегнела над страната вече около половин столетие. Първите седем години от управлението на Теодор Светослав (1300–1321) преминали в борби с Византийската империя, която чрез поддръжката, оказвана на претенденти за властта в България, опитвала да се намеси в живота на българската държава. Настъплението на младата османска държава в малоазийските владения на империята и разприте с каталаните — повиканите като съюзници испански наемници от областта Каталания — скоро отвлекли силите и вниманието на цариградските управници далеч от българските граници. През втората половина от своето управление, прекарана в мир, Теодор Светослав успял да присъедини към търновските владения южните подбалкански земи, установил мирни отношения със сръбската държава и с империята. Една година преди смъртта си българският владетел се оженил за Теодора Палеолог, дъщеря на византийския император Михаил IX Палеолог (1295–1320) и на арменската принцеса Рита-Мария. След смъртта на татарския хан Ногай и сина му Чока цяла Южна Бесарабия и черноморското крайбрежие чак до устието на река Днестър били включени в пределите на българската държава, която по този начин влизала в непосредствен допир с днешните южноруски земи. Кратковременното управление на последния представител на рода на Тертерите — Георги II Тертер (1321–1323) завършило с остро влошени отношения с Византия. Цариградското правителство използувало слабостта, настъпила в българската държава, и бързо завладяло земите от Месемврия до Сливен. Един непокорен болярин — Смилецовият брат Воисил — отцепил областта западно от Сливен, до крепостта Копсис, и потърсил закрилата на империята.

— Изправено пред голямата външна опасност и пред изгледите да види страната отново завладяна или разкъсана, българското болярство проявило известна далновидност: с избора на видинския княз Михаил Шишман за български владетел властта минала в ръцете на най-мощния от местните властелини, човек с опит и, както изглежда, в зряла възраст. Балканските държави обаче преживявали период на остри вътрешни кризи и всеки съсед опитвал за своя изгода да се намеси в чуждите дела, което още повече влошавало и усложнявало положението. Противоречията били твърде дълбоки и опитите да бъдат уреждани взаимните отношения между държавите чрез династически съюзи и брачни връзки не могли да дадат резултат. Оженен за дъщерята на крал Милутин и сестра на крал Стефан Дечански — Анна-Неда, Михаил Шишман не използувал това за уреждане на отношенията със сръбската държава. Намесата във вътрешните разпри в сръбската държава, прогонването на царицата сръбкиня, за да дойде на нейно място вдовицата на Теодор Светослав, византийката Теодора Палеолог, най-сетне сближението с ромеите — всичко това допринасяло непоправимо за влошаване на отношенията между българи и сърби. В избухналата през пролетта на 1321 г. междуособна борба между двамата византийски императори Андроник II Стари (1282–1328) и Андроник III Млади (1328–1341), която с малки прекъсвания продължила почти седем години, владетелите на балканските славяни взели поотделно страната на единия или другия, за да търсят изгода, а това още повече изострило отношенията между тях. Когато в края на май 1328 г. старият император бил свален и властта в империята била завзета от неговия внук, Андроник III Палеолог, отношенията с българите се подобрили. Нова проява в политическите отношения на българската държава било установяването на съюзни връзки с влашкия войвода Иванко Бесараба. Враждебните отношения между българи и сърби не закъснели да се разразят в открита война в края на пролетта на 1330 г. В сражението при Велбъжд (дн. Кюстендил) българският владетел паднал убит, войската му претърпяла поражение и отредите на Стефан Дечански проникнали в югозападните български земи. Властта на Анна-Неда и сина й Иван Стефан, възстановени на търновския престол с подкрепата на победителите, обаче се оказала нетрайна. Нетрайно се оказало и приятелството на Византия — веднага след битката при Велбъжд византийските войски нахлули в българските земи, завзели някои от тях, други опустошили и ограбили. През 1331 г. болярите издигнали на престола деспота на Ловешката област Иван Александър, сродник на Михаил Шишман.

— Първата половина от управлението на този владетел, който стоял начело на българската държава цели 40 години (1331–1371), представлявало епоха на сравнително крепък мир по границите. Бракът с една влашка принцеса — Теодора, за която се предполага, че била дъщеря на воеводата Иванко Бесараба, обезпечавал сигурността на северните граници на държавата. Едновременно с Иван Александър начело на сръбската държава застанал Стефан Душан (1331–1355), при когото тази държава достигнала най-голямото си териториално разширение. Женитбата на сръбския крал със сестрата на Иван Александра Елена и, на второ място, пасивното държание на търновския владетел спрямо всички сръбски завоевания в подвластните на Византийската империя области и в Македония спомогнали за установяване на мирни отношения между двете държави. След кратковременна война между империята и българите, сключеният в Росокастро през лятото на 1333 г. мир бил скрепен с брака на Михаил Асен, сина на Иван Александър, с Мария, дъщерята на Андроник III Палеолог. Първото десетилетие от управлението на Иван Александра завършило с добри отношения с Византийската империя. Избухналите вътрешни разпри в империята непосредствено след смъртта на Андроник III Палеолог (15 юни 1341 г.), при което династическите борби се преплели с недоволството на населението и взели облик на остри социални противоречия и стълкновения, за доста време отбивали всяка заплаха откъм ромеите и едновременно разкривали за южните славяни възможности за териториално разширение. Иван Александър се възползувал от това, за да върне към царството си града Пловдив и част от севернородопската област. Това било не само последното разширение на българските граници през целия XIV век, но и за последен път най-голям дял от всички български земи се оказали под обединената власт на Търново. Към средата на века вече се очертавало онова раздробение на страната, което щяло през втората половина на тази епоха да се превърне в причина за най-голяма слабост. В днешните добруджански земи поставили началото на самостойно владение братята Балика, Теодор и Добротица. В южните Родопи за известно време установил властта си непокорният Момчил, а в Рилските предели и по средна Струма опитал да създаде друго самостойно властелинство Хрельо. Нетрайна се оказала също изгодата, която южните славяни очаквали да извлекат от настаналата слабост на Византийската империя: враждуващите партии в империята сами поканили за свои съюзници турците от Мала Азия, а липсата на всякакъв отпор пред тези грабежни банди им разкрил широко достъпа във вътрешността на полуострова. Малко преди средата на века (1348) откъм земите на татарите се понесла «черната смърт» — страхотна чумна епидемия, която не пощадила и балканските народи в своите опустошения. В 1350 г. избухнала жестока междуособна война между двете морски републики — Венеция и Генуа, които може би единствени със своята мощ в тукашните морета можели да окажат отпор на азиатските нашественици.

— Някои оскъдни сведения позволяват да доловим обществено-икономическите отношения, които господствуват в живота на българския народ през тази епоха. Както до това време, пък и много векове по-късно, селското стопанство съставяло истинската основа на целия живот. През зимата на 1307/8 и през 1326 г. цариградското население било прехранвано благодарение на житото, изнесено от българските земи. Търговци от Дубровник, Венеция и Генуа вършели широка търговия с България: те изнасяли суровини и храни, а внасяли платове, оръжия и предмети на разкош. От една повеля, която издал в началото на 1330 г. сръбският крал Стефан Дечански, узнаваме, че търговци на венецианската република пренасяли през сръбските земи сол за България. Изглежда, че докато генуезците държели в ръцете си повечето от южноруските пристанища, в българските области те били изтласкани от своите съперници — венецианците. Един от кварталите на столицата Търново — наречен Френк-хисар през по-ново време — бил средището на тези търговци от Запада. В началото на втората половина на века във Варна се намирал консул — представител на Венецианската република. В грамота, издадена към 1353 г., българският цар потвърдил широките търговски привилегии, признати на търговците от Венеция. В писмо до дожа на републиката Андреа Дандоло Иван Александър му писал: «моето царство винаги се е отнасяло и се отнася с почит към вашата държава и вашата община и спрямо всяко друго лице, което идва в моето царство». Познати са голям брой сребърни и медни монети, сечени през първата половина на XIV век от Теодор Светослав, Георги II Тертер, Михаил Шишман, Иван Александър и сина му Михаил Асен. В българските земи са намерени, от друга страна, множество сребърни монети от Венецианската република. Всичко това говори ясно за оживен парично-търговски обмен всред българското население през първата половина на XIV век. Най-главният доставчик и в същото време най-големият потребител в целия този обмен били естествено управляващите слоеве в държавата — търновският двор, болярството и висшето духовенство по църкви и манастири. Най-голямата част от тези износни селскостопански произведения се събирали като задължителни даждия от населението в полза на владетелския двор, болярите и духовенството, а чрез тях минавали в ръцете на чуждите търговци. Една грамота на Иван Александър, издадена в началото на декември 1347 г. за манастира Свети Никола в Мраката (Радомирско), ни е запазила упоменания за някои от събирачите на такива даждии: там се споменават, между другите «боляри и служители на царството», т. н. десеткари — за десетъка по свинете, овцете и пчелите, винари — за събиране даждия от вино, а отделно се говори за десетък от хляб, вино, месо, зоб, пилета и т. н. Тези данни загатват вече достатъчно за тежкото и обезправено положение на населението. Нуждите за широкото строителство на светски и култови сгради се задоволявали от труда на т. н. технитари, под което обозначение се разбират преди всичко майсторите-строители. Едно рядко изображение в малката Земенска църква, украсена със стенописи към средата на XIV век, предава сцена от живота на такива майстори ковачи: трима мъже коват върху наковалня, докато на меха работи жена. Това са очевидно свободни майстори занаятчии, които използуват в своя тежък труд силите на жена. Несъмнено е, че усиленото строителство, което се разгърнало в столицата Търново и в някои отделни средища на страната, е спомогнало за усъвършенствуването на някои занаяти и за оформяването на специални групи занаятчии.

— Недоволството от неправдите и тежестите на живота намерило различни пътища на проява. Едни грабвали оръжието и, подобно на Момчил и неговите дружинници, повеждали активна борба против царските служители и неправдите. Други, напротив, предпочитали средствата на пасивна, но все пак не по-малко упорита съпротива срещу социалните злини. Съобразно господствуващия общ дух на епохата, тук недоволството се изливало в еретически движения. Официалната църква, със своите представители и своето учение, се явявала като крепител на «всички власти» в държавата, докато ересите, под облика на религиозно-социални движения, ставали израз на вярванията и тежненията на недоволния народ. Всред него започнали да се ширят най-разновидни ереси, които съставяли най-често опити да се дирят форми на религиозната мисъл, които да бъдат различни от догмите на официалната православна църква, и чрез които най-ясно се изразявало пълно отрицание на «земния мир» — сиреч на съвременността с всичките нейни порядки. С нова сила избликнало богомилството и намерило привърженици по села и градове. Срещу всички отрицателни прояви в живота и дейността на православното духовенство и на официалната църква богомилите противопоставяли неща, които много лесно спечелвали съчувствието и одобрението на простия народ. Със своята бедност богомилите се противопоставяли на мирските и духовни властелини, на църквите и манастирите, щедро поддържани от българските владетели. С пълното си въздържание и простата храна еретиците се опълчвали против излишествата на богатите и силните; безбрачие и целомъдрие те противопоставяли на разпуснатостта, смирение — на суетната гордост, а на сложната и непонятна обредност — няколко прости обреди и кратки молитви. Някои еретически движения, както в Западна Европа от онова време, достигнали до истински крайности. Така следовниците на адамитското движение не се стеснявали да изразяват своите стремежи към първична простота в живота и към пълно равенство между хората чрез най-чудновати средства. Всички еретически движения обаче рушели единството на вярата и подкопавали устоите на църковната и светската власт. Свиканият през 1350 г. църковен събор в Търново взел жестоки мерки против еретиците — без обаче да постигне резултат. Унищожена била обаче и цялата онази книжнина на еретиците, която попаднала в ръцете на властите, а чрез това завинаги изчезнали неповторими рожби на човешката мисъл и на писателското перо.

— Православното духовенство също не е било спокойно — липсвало единство. Някои от служителите на църквата се присъединили към еретическите движения. Зараждането на противоположни течения сред самото православно духовенство предизвикало остри вътрешни борби. Именно през първата половина на XIV век се оформил исихазмът, който съставял опит за вътрешна обнова на християнството, посредством засилване на мистицизма и аскетизма в него. Неколцина от най-видните български духовници от онова време, като например Теодосий Търновски, били ученици на основателя на исихазма — Григорий Синаит (починал в 1346 г.). Окачествяван привидно като напълно православно течение, исихазмът разкривал множество такива черти, които рязко го противопоставяли на официалната църква: в него се таели зародиши на нови идеи, които твърде лесно можели да го изведат извън строгите рамки на православието и на официалната църковност. Подобно на някои от ересите, исихазмът също подканял към «бягство от живота» — сиреч към отрицание на тогавашната съвременност и нейните порядки. С простотата, смирението, отхвърлянето на книжната ученост, със суровия аскетизъм и пълното въздържание исихастите се противопоставяли по свой начин на същите отрицателни прояви на официалната православна църква, против които се борели например богомилите — изхождайки, разбира се, от друго гледище. Едните прочее настоявали за преобразование в дейността на църквата, а другите я отричали напълно. Реформените тежнения на исихазма обаче не спирали тук — те стигали много по-далече. Поставяйки си за цел личното спасение чрез «непосредствено приближаване до божеството», исихазмът вече чертаел път за освобождаване на личността — ако и все в границите на християнската религия — от подчинение пред официалната църква, чрез известно откъсване от нейната строго установена, официална йерархия, догматика и култ. С тази своя черта исихазмът се превръщал в една от характерните за времето прояви на пробудената вече човешка личност, която излизала от света на Средновековието. Основната слабост на исихазма обаче се криела в неговата напълно съзерцателна същност — тъкмо тогава, когато цялата историческа обстановка изисквала широка активност за борба против злините в политическия и обществен живот. Византийската църква била, както е известно, в най-голяма зависимост спрямо светската власт и само твърде рядко правела опит да се отърси от тази зависимост. Когато представители на исихазма полагали усилия за освобождаване на църквата от пълното подчинение пред светската власт, те допринасяли за разкъсване на съюза между двете основни сили в живота на средновековното общество — държавата и църквата. В общежитията на исихастите живеели съвместно иноци от разните балкански народи. Безразлични към материалния свят, те още по-малко отдавали значение на националните различия. Мнозина от тях познавали в съвършенство еднакво и южнославянските езици, и гръцкия език. Всичко това допринасяло за възникването на истинска балканска общност, което дало отражения в много области — преди всичко в изкуството и литературата.

— Хуманистичното и ренесансовото движение, което се разраствало в Запада, а отчасти и във Византия, дало отражение и всред българския народ. Почти едновременно с възникването на исихазма във Византия намерили разпространение известни рационалистични идеи, почиващи върху аристотелизма и насочени срещу мистицизма и аскетизма на исихастите, както и срещу тяхното отрицание на знанието и светската образованост. Тези идеи естествено не останали без отглас и всред южните славяни и частно всред българите. Един от най-близките привърженици и последователи на калабрийския грък Бернард-Варлаам, който развил значителна дейност във Византия, бил именно Григорий Акиндин от македонския град Прилеп, от «рода на мизите» — сиреч на българите. Двата църковни събора, свикани във Византия против поддръжниците на западната схоластика и рационализма през 1341 и 1351 г., завършили с осъждането на Варлаам и Акиндин и на техните привърженици. Победата на исихастите във Византийската империя означавала отпор срещу всякакви хуманистични и ренесансови, сиреч рационалистични повеи. Исихастите обаче победили не само във Византия, но и в България. В Синодика на българската църква, достигнал до нас в своята редакция от края на XIV или самото начало на XV век, четем проклятие срещу носителите на тези идеи: «На Акиндина, Варлаама и попа Прохора Кидония ... както и на техните привърженици, анатема, трижди анатема!»

— В кипежа на тези идейни борби, църковната и държавната власт в България използували всички възможни средства за отбрана и самоутвърждаване. Използувани били в най-широка мярка изкуството, строителството и литературата. Развило се, доколкото позволявали материалните средства, оживено светско и култово строителство. Крепостите в столицата Търново и в главните средища на страната били предназначени не само за отбрана срещу външни врагове, но и за утвърждаване на властта вътре в българската земя и за издигане на нейното обаяние. Последните археологически разкопки по хълма на Царевец в Търново показват най-красноречиво внушителните размери на дворците на търновските владетели. Яките крепостни стени и високите отбранителни кули превръщали хълмовете на Царевец и Трапезица в непревземаеми твърдини на светската и духовната власт. Владетелите, висшето духовенство и болярите се надпреварвали в строежа на храмове — защото именно тези храмове представлявали едно от най-силните средства за утвърждаване на православието и за борба против еретическите учения, за въздействие върху народните множества. Децентрализацията на властта вследствие на центробежните стремежи на болярството и общото обедняване не позволявали да се строят монументални сгради, както през първите векове от съществуването на българската държава. Част от храмовете, които днес лежат в развалини върху хълма на Трапезица, са били съградени именно през първата половина на XIV век: това са все малки сгради, с твърде скромни размери. Онова, което не можело да се постигне чрез размерите на култовите сгради, било допълнено чрез украсата, създавана посредством умело използуване на изобразителните изкуства, посредством полихромията на строителните материали или чрез други средства. Редуването на пояси от камък и тухла в строежа създавало естествена полихромия с неотразимо въздействие и удивителна простота. Храмово строителство процъфтяло не само в столицата Търново, но и на много други места. Към първата половина на XIV век принадлежат някои от църковните сгради в Месемврия, някои от скалните църкви в Иваново, църквата в Земен и прочее. Когато Иван Александър присъединил към българската държава областта на Станимака (дн. Асеновград), той довършил украсата на костницата в Бачковския манастир. На една от стените бил изрисуван ликът на царя в тържествено царско одеяние, а наблизо — доколкото може да се предполага — образът на царица Теодора. В самото начало на втората половина на века били изрисувани стенописите на Земенската църква — които отразяват едно провинциално изкуство, отдалечено от столицата Търново и от пряко византийско влияние. Още като деспот на Видинското княжество Михаил Шишман построил в областта на Търговищки Тимок при село Долна Каменица малка църква, в която — за утвърждение на своята власт в тази земя — заповядал да изпишат собствения му образ, както и образите на жена му и тримата му синове. Върху стените на параклиса, разположен в един от горните етажи на високата и яка каменна кула, построена в двора на Рилския манастир през 1334–1335 г., протосеваст Хрельо повелил да изрисуват някои удивителни стенописи, които бяха разкрити едва през последните години. Едната от сцените представя илюстрация на Давидовия псалом 150–и и ни предава редки подробности от облеклата и музикалните инструменти на тогавашните люде. Прокудени от турското завоевание в малоазийските земи или от несигурността, настъпила във византийските области вследствие на вътрешните борби, в пределите на българската държава намерили убежище и възможности за творчество византийски художници. Дело на византийски майстор е несъмнено прочутата икона на Богородица Умиление от Месемврия, украсена с великолепна златосребрена украса в 1341–1342 г., «през царуването на преблагочестивия велик цар Иван Александра и на неговия син преблагочестивия цар Михаил Асен». През 1337 г. в Анхиало (дн. Поморие) монах Методий Гемист, по произход очевидно грък, преписал тълковно евангелие — през «царуването на преблагочестивия и самодържавния господар на българите Иван Александър и на неговия син, преблагочестивия цар Иван Асен». Неизвестен художник, на име Доситей, вероятно също от византийски произход, но поданик и той на българската държава, прибавил към ръкописа забележителни изображения на четиримата евангелисти. Заедно с всичко това развили се приложните изкуства, образци от които са достигнали до наши дни. Прекрасни произведения на търновската керамика са познати само в жалки фрагменти. Към първата половина на XIV век датират някои дърворезби, запазени в Рилския манастир. Произведения на «дребните», приложни изкуства от онова време са някои украси, съхранявани в наши музеи, както и някои от монетите, сечени от българските владетели през първата половина на XIV век.

— Последният век от съществуването на средновековната българска държава е време на истински разцвет на литературата. Трябва да се признае обаче, че този разцвет може да се отнесе преди всичко към времето на Иван Александър и по-точно казано към първата половина на неговото управление. Наистина, поради липса на точни хронологически посочвания, не винаги е възможно да се установи датата на възникването или превеждането на отделните литературни произведения, както и датирането на многочислени преписи в познатите днес ръкописи. По своето съдържание българската книжнина от тази епоха става твърде богата и разнообразна, като извън чисто църковната и богослужебна книжнина се появяват голям брой съчинения от друг характер — художествени съчинения, правни текстове, творби с естествено-научно съдържание, историографски съчинения и т. н. Покрай писанията с «каноничен» характер, сиреч позволени и търпени от църковните власти, доста голямо място в литературното творчество заемат също и «неканоничните» — апокрифни съчинения. Значителен брой от тези книжовни произведения са преводни, обаче немалко са също и самобитните писания. Потребността от теоретично обосноваване и утвърждаване на царската власт пред нападките на отрицатели-еретици или пред възможни попълзновения на болярите-непокорници наложили появата на придворна реторика. Възхвалата към Иван Александър, писана през 1337 г. в т. н. Песнивец, съхранявана днес в библиотеката на Българската академия на науките, или послесловието в Лондонското евангелие, писано през 1356 г. и пазено понастоящем в Британския музей, са най-добрите образци на тази придворна реторика, която наподобява извънредно много панегиричните произведения на тогавашната византийска литература в чест и за прослава на цариградските императори. Често пъти дори обикновени преписвачи на ръкописи се чувствували задължени, в своите преписи да добавят по няколко думи за извършената от тях книжовна работа, като упоменат и за съвременните тям владетели, отдавайки им щедри възхвали. Както може да се съди, например, за дейността на такъв владетел като Георги Тертер II, неговото краткотрайно управление не се отличило почти с нищо друго, освен с възобновяването на войната против Византия — и при все това непознат български книжовник от тази епоха не се е подвоумил да го спомене с гръмки титли: «великият цар Георги, син на великия цар Теодор Светослав, обладател на българския и гръцкия скиптър...». В реторичните възхвали обаче има нещо повече от ласкателство — те издават искрената признателност за подкрепата, оказана на книжнината, която процъфтявала главно около търновския двор и в по-големите и по-богати манастири в страната. В книжовния живот участвували по това време твърде голям брой личности — самостойни творци, преводачи и преписвачи — имената на мнозина от които, за жалост, не се упоменават и са забравени навеки. Истинската слава на българската литература от това време са създали творците на самостойни книжовни съчинения, които обаче не са били многобройни. Немалка заслуга имат също и другите, по-скромни, често неизвестни по име книжовници: преписвачите, които преписвали с черен труд ръкописи и по този начин допринасяли за съхранение и разпространение на книжовните произведения, и преводачите, които обогатявали чрез приноса си българската книжнина, но същевременно — не по-малко от самостойните творци — обогатявали и развивали българския език като средство за книжовен израз. За тази епоха е отличително и нещо друго — засилени естетически изисквания към книгата, която вече привлича не само със своето съдържание, но и със своята външност. Едно по-развито и по-изтънчено общество вече дири такава книжнина, която го откъсва от чисто религиозното четиво и задоволява много по-широки и разнообразни духовни интереси и нужди. Твърде често в книгата се дири и поука, и знание, и чисто естетическа наслада — както от съдържанието, така и от външността. Сухите по съдържание нравствено-поучителни сборници от това време обикновено имат и твърде скромна външност: в зависимост от възможностите на писача, писмото бива по-угледно и по-изящно, тук и там се вмъкват, все от ръката на писача, по някоя заставка или заглавка, или най-многото — при богослужебни ръкописи с евангелски текст — образите на евангелистите. Такива са обикновено така наречените «монашески сборници»: те са предназначени за употреба и четиво преди всичко по разните обители и за народа. Текстове със строго религиозно съдържание, предназначени за богослужебни цели, се пишат и за владетелския двор, па и за болярите. Без да бъдат изменени по съдържание, те обаче имат твърде различна външност. Достатъчно е да се хвърли поглед върху Лондонското четвероевангелие, преписано и украсено за цар Иван Александър през 1356 г., или върху така наречения Томичов псалтир, съхраняван днес в Государственный исторический музей в Москва, писан и украсяван от българи приблизително по същото време и предназначен ако не за някого от търновския двор, то за български болярин. По съдържание тези ръкописи — най-добрите образци по своя вид — не предлагат нищо ново и необикновено: в първия ръкопис четем предназначените за богослужебна употреба четения от четирите канонически евангелия, а вторият ръкопис ни дава текста на «тълковния псалтир» и «акатиста», все добре познати паметници от църковнобогослужебен характер. Онова, което е най-отличително тук, това е външността на ръкописите. Преписвачи и художници, работейки съвместно, са се състезавали да прибавят към познатия текст прекрасна украса в заглавки, заставки и миниатюри, която наистина по вътрешно, смислово съдържание зависи от текста, но затова пък по форма някъде се превръща сякаш в самоцел и дава преди всичко рядка естетическа наслада. Развитието обаче не спира тук — и така се създават едни от най-важните и интересни паметници на българската книжнина от тази епоха. Един от главните жанрове на средновековната българска литература — историописта — наброява вече към началото на XIV век доста голям брой самостойни, преводни и компилативни съчинения. През първата половина на XIV век историографските преводни произведения биват обогатявани. Вероятно тогава ще да е преведен т. н. Летовник — сиреч познатата на славяните още в предишните векове хроника на византийския писател от IX век Георги Амартол. Към първата половина на този век някои изследвачи отнасят също и средновековния превод на хрониката на Йоан Зонара от XII век. Най-ценният образец на българската преводна историографска литература от това време обаче е именно летописта на византийския писател от XII век Константин Манаси, преведена през първата половина от управлението на Иван Александра. Сама по себе си тази летопис — писана на гръцки в изящни, но изкуствени стихове и преведена на български в прозаична реч — съставя едно от редките произведения на средновековната българска литература със светско съдържание. Един от няколкото преписа на българския превод на летописта представлява изключителен интерес. Във ватиканския препис на Манасиевата летопис е включен преводът на една от най-прекрасните творби на средновековната художествена проза: Повестта за Троянската война, също с напълно светско съдържание. Над ватиканския български ръкопис обаче са работели не само незнайни български книжовници и преписвачи, за да ни поднесат текста, а също и даровити художници. Така, измежду отделните паметници на българската култура от Средновековието ватиканският препис на Манасиевата летопис трябва да бъде посочен като един от най-ценните и заслужаващи внимание както по своето съдържание — като паметник на светската литература, така и по външност — като прекрасен образец на художествено украсената българска книга от онази епоха.