Памет за проф. д. и. н. Христина Мирчева

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2017

Трудно ми е да пиша за проф. д. и. н. Христина Мирчева в минало време. Не мога все още да приема факта, че на 30 септември 2016 г. се сбогувах с нея, защото тя ни напусна, за да отиде, както мнозина се надяват, на едно по-добро място.

В последния ни разговор на 9 септември по повод нейния рожден ден за първи път сподели, което ме изненада, че този объркан свят тя вече не го разбира. Специалистът по съвременна история се чувстваше някак объркан, но го отдадох на временни настроения. Сега разбирам, че тя вече е виждала и светлината пред прага на Вечността ... В случая това са само предположения, които правят болката ни от загубата по-поносима.

За съжаление в плен на ежедневните си грижи и задължения повечето от нас не оценяват шанса да срещнат учител, колега и приятел като проф. Мирчева. Когато вече я няма, искрено се моля и се надявам да не съм я засегнала или разочаровала по някакъв начин през изминалите десетилетия, когато имах честта и привилегията да бъда близо до нея, да споделям житейските и професионалните си постижения и разочарования, но и мечтите си. Може би съм прекалявала, когато в тежки моменти й звънях с надежда, че и този път проф. Мирчева ще намери думи да ме успокои и да ми даде точния съвет.

А д-р Мирчев, нейният съпруг и най-предан рицар през всичките тези години, беше приел, че тя, макар и вече у дома, няма да спре да пише книги, статии и рецензии, както и че ще продължава да бъде част от живота на своите ученици, колеги и приятели.

Запознанството ми с проф. Мирчева датира от 1971 г., когато тя постъпва като асистент по Нова и най-нова история, водейки семинарните занятия на студентите от ІV курс, специалност История в тогавашния Философско-исторически факултет, Софийски университет «Св. Климент Охридски». Спомням си, че по онова време всеки от нас, нейните първи студенти, вече имаше собствени критерии, по които оценяваше преподавателите си и тяхната подготовка. Ние всички обаче бяхме очаровани от новата асистентка, въпреки нейната сдържаност, строгост и известна дистанцираност. Когато обаче ни обясняваше събитията и процесите в съвременния свят, тя изцяло завладяваше вниманието ни с умението да формулира тезите си логично, ясно и аргументирано, а също и със стремежа да предизвика интереса ни към изучаваната дисциплина. Проф. Мирчева се утвърди и като един от най-известните и предпочитани лектори в цялата страна по линия на научно-популяризаторската дейност на бившето Дружество «Георги Кирков», както и като гост-преподавател в редица висши училища — ЮЗУ «Неофит Рилски», Филиалите на ПУ «Паисий Хилендарски» в Смолян и Кърджали, и др.

Тя отделяше много време, извън часовете си в аудиториите, за да работи допълнително със студенти, дипломанти и докторанти. По този начин предаваше интелектуалната си енергия и знания, подпомагайки професионалното израстване и утвърждаване на своите по-млади колеги и ученици.

Поради обстоятелството, че проф. Мирчева беше завършила и специализация Архивистика в СУ, тя оцени по достойнство потенциала на университетското архивно професионално образование за откриването на специалност Архивистика и документалистика в ИФ. В нейно лице, особено като декан на Историческия факултет, получих необходимата подкрепа при подготовката на проекта за акредитирането на новата специалност, която стартира през учебната 2002/2003 г. Проф. Мирчева присъства и на срещата с проф. Аксиния Джурова — Директор на Центъра за славяно-византийски проучвания «Проф. Иван Дуйчев», за договаряне условията по преиздаване на неговите Лекции по архивистика (1993), което също беше част от този проект. Тя винаги присъстваше и на конференциите, с които от 2005 г. на 18 април в ИФ се отбелязва Денят на специалност Архивистика и документалистика, а също и рождената дата на проф. Иван Дуйчев.

Признавам, че нямаше да имам куража да се заема с подобно предизвикателство без проф. Христина Мирчева. Както винаги, тя безусловно ми вярваше и подкрепяше по нейния си деликатен и едновременно мотивиращ начин да продължавам да се боря в името на добри каузи, независимо, че повечето от тях за някои днес изглеждат като битки с «ветрени мелници».

При това тя никога не си позволи да недоволства срещу манипулативни действия от страна на колеги или опитите да се пишат нови биографии. Оставайки вярна на своите идеали, проф. Мирчева запази достойно академично присъствие и колегиални отношения в историческата общност. За нея Историческият факултет беше и остана храм, дори след като тя самата реши да се оттегли от любимата си преподавателска работа. Беше убедена, че присъствието и действията на хора, безпринципни и конформисти, е само един незначителен епизод в историята на алма-матер. Както винаги досега, възпитаниците на университета ще оценят и запомнят само тези преподаватели, които са им показали силата на научните знания, възможностите за професионална реализация, отговорността на посветените и гражданите в съвременния свят без граници. В това отношение проф. Христина Мирчева е пример за цялата ни факултетна колегия, в която понастоящем има и много нейни ученици. А учениците трябва да се съизмерват с учителите си, за да пребъде делото им!

Подготвената публикация на тема: Една рецензия на Иван Дуйчев от 31 декември 1950 г.: предизвикани размисли за научната етика и отговорността на изследователя, посвещавам на паметта на проф. Мирчева. Бих искала да отбележа, че на 3 юни 2016 г. в Зала № 1 на Ректората изнесох доклад на същата тема в международната конференция по случай 30–годишнината на Център «Проф. Иван Дуйчев». По моя покана, проф. Христина Мирчева специално дойде и по този начин се запозна с подготвената презентация по спорния казус. Съветът й бе непременно да продължа с проучванията си във връзка с документалните следи относно живота и научното наследство на проф. Иван Дуйчев, патрон на специалност Архивистика и документалистика, за да може да се противодейства на подновените манипулации спрямо него с помощта на целенасочен подбор и публикуване на отделни архивни материали.

Една рецензия на Иван Дуйчев от 31 декември 1950 г.: предизвикани размисли за научната етика и отговорността на изследователя

От историческа гледна точка личните архивни фондове са съществена част от изворовата база за изследванията по история, в това число и проучванията, посветени на живота и дейността на исторически значими личности, които архивистите обозначават с термина фондообразуватели. В действителност обаче параметрите на тяхното архивно наследство значително надхвърлят обема на личните им архивни фондове. Причината е, че всеки от тях паралелно е документиран относно социалния си статус и отношения с институциите, професионална реализация, творчество, връзки и т. н. и в различни учрежденски фондове, а също и в други лични фондове. По обясними причини тези документи/документални следи се намират извън състава на съответния личен фонд. В случая терминът документални следи се използва, за да се обозначат документите извън състава на личния фонд на интересуващия ни фондообразувател, които са свързани с живота и дейността му. Допълнителното издирване и проучване на споменатите документални следи допринася не само за определяне параметрите и състава на цялостното архивно наследство на отделните фондообразуватели, но позволява и съставянето на по-високо информативни архивни справочници, които значително улесняват работата на изследователите. Този подход е приложим и към личния фонд на проф. Иван Дуйчев, съхраняван понастоящем в Центъра за славяно-византийски проучвания (ЦСВП) като неговата духовна и научна еманация.

Ще припомним, че през 2016 г. изтича определеният по силата на Завещанието му 30–годишен срок за временно закрит достъп до посочения архивен фонд, който в процеса на предстоящата научно-техническа обработка (НТО) — систематизиране на документите в архивни единици, съставяне заглавия и регистрирането им по разделите и подразделите на съответната класификационна схема, би могъл да бъде допълнен и с копия на документалните следи, свързани с живота и дейността на проф. Иван Дуйчев. Повечето от тях се съхраняват в различни учрежденски и лични архивни фондове, но те са автентични свидетелства за отражението на тогавашните обществени преходи и драматични обрати в неговата лична съдба и професионална реализация, въпреки безспорните му научни приноси и международно признание от страна на чуждестранните медиевисти — византинисти, слависти, българисти, културолози.

Трябва да се поясни, че в случая титулярят на фонда е имал своите основания, придържайки се към установената практика в цивилизования свят, да постави условие за временно ограничен достъп до личния си архив през периода 1986–2016 г. Той се доверява на времето, като най-надеждният обективен и безпристрастен съдник на делата на хората, за да не бъде обвинен в неизвършени грехове с помощта на манипулативен подбор и използване за целта на отделни архивни свидетелства. Независимо, че по презумпция обществото очаква от професионалното съсловие на историците коректно да издирват и проучват архивните и библиографските си източници.

Не бива да се пренебрегва и обстоятелството, че споменатите документални следи се намират, както отбелязахме, не само в други лични фондове, но и в различни учрежденски архивни фондове. Учрежденските фондове, както е известно, са основни отчетни и класификационни единици в историческите архиви, чрез които се запазва първоначалната регистрация и йерархията на административните документи, като средство за управление, информационни източници и обект на архивиране.

Следователно издирването на посочените документални следи, като част от архивното наследство на отделните лица-фондообразуватели, е предпоставка за научни изследвания, адекватни на историческата истина за близкото или по-далечното ни минало.

* * *

В предлагания доклад се представят именно такива административни документи от Научния архив на БАН (НА — БАН), сред които е и визираната в заглавието на настоящия доклад рецензия на Иван Дуйчев от 31 декември 1950 г. Същата е написана по повод представения за разглеждане и евентуално публикуване от името на тогавашния Архивен институт при БАН ръкопис на Иван Богданов със заглавие: Архивология. Наука за оригиналните исторически извори. Основни начала. Книга І. Архивознание, което се пояснява в писмото на проф. Петър Динеков от 6 ноември 1950 г., адресирано до директора на Института за българска история на БАН (понастоящем Институт за исторически изследвания)(1).

Общо издирените документи са 15 на брой (служебна кореспонденция, заповеди, доклади, рецензии и други), с обем 29 стандартни машинописни страници(2).

Заб. В цитираната а. е. липсва л. 52.

Интересно е, че самият Иван Дуйчев е озаглавил поисканото от него писмено мнение: Отзив за труда на Ив. Богданов, Архивология. Наука за оригиналните /!/ писмени исторически извори. Кн. І. Архивознание. София, 1950(3).

Заб. По-нататък в изложението ще използваме термина рецензия.

Бих искала да отбележа още в началото, че рецензията на Иван Дуйчев е отрицателна с конкретни критични бележки и възражения по основните тези на автора и съответните страници в ръкописа. Прави впечатление, че рецензентът аргументирано оспорва определенията на почти всички термини, дадени от Иван Богданов, сред които — архиви, документ, исторически извор, архивен извор, видовете средновековни ръкописи и документи, архивистика, архивология, палеография, архивен фонд, грамоти, хрисовули, индиктион, хронология, указатели, пътеводители, инвентари (описи) и др. Освен това той посочва многобройните фактологични неточности, които се обясняват с липсата на професионална историческа подготовка на автора и системни познания за т. нар. помощни исторически дисциплини и техния методически инструментариум. Заключението на рецензента е, че Иван Богданов се представя на равнището на любител, а трудът му е една любителска компилация с претенции за фундаментални приноси в областта на историята, изворознанието и архивистиката.

Налага се да припомним, че по същото време Иван Дуйчев, след като още на 1 февруари 1945 г. е уволнен като доцент и ръководител на катедрата по История на Византия и Европейския Югоизток в Софийския университет, с обвинението за «фашистка дейност», съгласно Указа на регентите от 28 ноември 1944 г.(4), е нещатен научен сътрудник в Института за българска история при БАН. Той запазва този си статут до 1952 г.(5) Ето защо със Заповед № 12 на Архивния институт от 25 януари 1951 г. се разпорежда да се изплати на Иван Дуйчев сумата 3000 лв.: «...за проучване и приготвяне на писмен доклад върху труда на Иван Богданов Курс по архивология, представен за преглед и печат в Архивния институт»(6).

Рецензията се споменава и в останалите административни документи, свързани с процедурите по предизвиканото от Иван Богданов повторно обсъждане на отхвърления ръкопис през периода от м. април 1952 г. до окончателния отказ за откупуването му, съгласно решението на научния съвет на Архивния институт от 25 май 1953 г.

Във връзка с подновената процедура е предоставено от автора на ръкописа: Обяснение на задачите и съдържанието на «Архивология. Наука за оригиналните писмени исторически извори» от Иван Богданов»(7). Прави впечатление, че същият отхвърля критичните бележки и препоръки на Иван Дуйчев, но не с аргументи, а служейки си с обидни квалификации: «... Тук не може да става въпрос за една погрешно написана дума, за което се залавя с буквоядско остървение дребнавия ум на г. Дуйчев; ... Втората част /не е още представена/ — Архивистика — разглежда практически въпроси. За Дуйчев, па и за мнозина западни учени, цялото знание за архивите е включено в архивистиката. Тях теоретичните въпроси не ги занимават. Затова свеждат архивната наука до един сбор от технически знания».

Тъй като втората част на ръкописа не е била представена, не е възможно да се проследят конкретните възражения на Иван Богданов в случая. Още повече, че той изобщо не споменава и отрицателната рецензия на Георги Димов от тогавашния Архивен институт. Този факт остава извън вниманието на изследователите и не се споменава в специализираната литература, а се цитира само рецензията на Дуйчев.

Г. Димов също не приема предложенията на Богданов относно въвеждане на нова терминология, както и смесването на понятията методика и методология, пояснявайки, че: «...за стойността на неговите схващания и определения за историята, които заемат 2/3 от целия труд, ще остави да съдят историците»(8). Като рецензент Г. Димов се ограничава с останалата част от текста, в която се разглеждат въпросите от областта на архивната наука.

Заб. Единствен Иван Дуйчев уточнява в рецензията си, че ръкописът на Богданов съдържа 248 м. с. и известен брой библиографски фишове, като добавка към изложението.

* * *

Повторното обсъждане стартира на основание разпореждане от председателя на Българската академия на науките, което се цитира в писмото от 4 август 1952 г. на акад. Сава Гановски, секретар на Отделението за история, археология и философия, адресирано до акад. Иван Снегаров: «Във връзка с изпратената Ви на 18 април т. г. за изпълнение резолюция на др[угаря] Председател на БАН относно преразглеждането на труда на др.[угаря] Иван Богданов — «Архивология», моля Ви, за да се избегнат евентуални възражения срещу мнението на председателствуваната от Вас комисия с членове др.[угаря] ст. науч. сътр. Д-р Петър Миятев и доц. Христо Христов да спазите предвидения в чл. чл. 17 и 25 на Правилника на Института и в чл. 6 на Правилника за книжовната дейност на БАН ред, който съвпада и с резолюцията на др. Председател, която гласи: «... комисия под председателството на акад. Снегаров, която да проучи целия въпрос, като изслуша и автора и рецензентите — и да докладва в Научния секретариат своите изводи, с мнение дали книгата на др. Богданов би могла да се издаде от БАН»(9).

Позицията на ръководството на Архивния институт на БАН има за цел да се намери едно компромисно решение, въпреки депозираните вече отрицателни рецензии на Иван Дуйчев и Георги Димов. За чест на тогавашната академична общност тяхното мнение не се пренебрегва, а се внушава да се смекчат критичните им бележки.

Съгласно тогавашните регламенти е назначена нова тричленна комисия в състав акад. Иван Снегаров и ст. н. с. Петър Миятев, а за попълването й е отправено предложение към проф. Димитър Косев, който е директор на Института по българска история. Той обаче отказва и връща изпратения му ръкопис и рецензиите с обяснението, че не се е занимавал с въпросите на архивистиката и не би могъл да е полезен в работата на комисията. Препоръчва да се потърси мнението на Българския библиографски институт(10).

Следват покани към проф. Александър Бурмов от СУ и доц. Христо Христов, но те също не приемат предложението да се присъединят към въпросната комисия. В тази ситуация подготвеният доклад с дата 18 ноември 1952 г., изпратен от Архивния институт до секретаря на Отделението за история, археология и философия, е подписан само от акад. Ив. Снегаров и ст. н. с. П. Миятев(11).

В доклада на комисията се прави реверанс към Богданов: «... авторът има известни познания по архивното дело, обича архивната наука, обаче изложението е твърде разтегнато, с чести повторения, неточни и не винаги ясни дефиниции и формулировки. При това той иска да изложи ново наименование на науката за архивното дело — архивология, като нарича архивознание теоретичната част на тая наука, а архивистика — практическата част. Това название не е прието в СССР и другите страни. Там тя се нарича или архивознание/на руски архивоведение, на немски ARCHVWISSENSCHAFT [Archivwissenschaft], или архивистика. При това думата [терминът] архивознание означава същото което и думата [терминът] архивология, т. е. наука за архивното дело, както естествознание — наука за природните явления, славянознание, и пр.».

Заб. Подчертаванията на термините са мои.

В заключение авторите, обобщавайки критичните бележки и на рецензентите, препоръчват: «...обаче той [Богданов] трябва да си представи точно границите на тая наука [Архивологията] и да не се отдалечава от тях. Неговото съчинение трябва да претърпи преработка относно ония дялове, в които се разглеждат въпроси от областта на историческата наука. При това желателно е едно учебно пособие да бъде по-стегнато по изложение и с ясни дефиниции».

Ето защо те предлагат съчинението да бъде откупено от Архивния институт, но само като ръкописен материал, предвид обширната и грижливо съставена библиография. Това означава, че депозираният труд няма да бъде публикуван.

По същия въпрос мнението на Иван Дуйчев в рецензията му е, че посочените библиографски източници, повечето от които липсват по онова време в българските библиотеки, са цитирани от Иван Богданов от втора и трета ръка, без самият той да е запознат със съдържанието им.

Във връзка с направеното предложение за откупуване на ръкописа се разменят 6 писма между акад. Ив. Снегаров, директор на Архивния институт, и Ив. Богданов. Още на 20 декември 1952 г. авторът официално е уведомен за становището на Ив. Снегаров и П. Миятев, че ръкописът в представения вид не може да бъде издаден от БАН, но би могъл да бъде откупен от Архивния институт като ръкописен материал(12).

Отговорът на Богданов е получен на 23 декември и той съобщава, че е съгласен, но при условие, че откупуването ще бъде съобразено с т. 15 от Тарифата за хонорарите(13).

Самата процедура по откупуването на ръкописа се забавя, поради което на 7 май 1953 г. Ив. Богданов изпраща писмо до директора на Архивния институт, получено на 9 май и регистрирано с Вх. № 75(14). В писмото си той изказва недоволство от последвалото забавяне, което, според него, е «проява на пренебрежително отношение към научните работници, колкото и скромни да бъдат те, както и на незачитане времето и достолепието на гражданите». Също така, предупреждава, че ще отнесе въпроса до др.[угаря] министър-председател на Републиката и настоява да му бъде изпратен препис от заключението на комисията. За искането си се позовава на Указа за разглеждане жалбите на трудещите се и моли да му се отговори в законния срок.

Този път отговорът на института не закъснява. Още на 11 май с. г. Иван Богданов е уведомен, че на заседанието си от 10 април (Протокол № 36), Научният съвет на Архивния институт е поискал трудът му да бъде разгледан на някое следващо заседание. В изпълнение на тези препоръки и съгласно Правилника на БАН за книгоиздаването, след изтичане на законния двуседмичен срок на 20 май, предстои да се вземе решение по него(15).

Налага се да поясним, че цитираният Правилник изисква решението на комисията, на което се позовава Иван Богданов, да бъде одобрено и от Архивния институт.

С писмо от 26 май 1953 г. (Изх. № 66), акад. Иван Снегаров му съобщава, че: «...в заседанието си на 25 т. м. Архивният институт разгледа обстойно въпроса за откупуването на Вашия труд «Архивология» и реши, че той не може да се откупи от БАН като ръкописен материал»(16).

Ръкописът на труда е изпратен от Архивния институт на домашния адрес на автора, с което възникналият казус на практика е решен. През 2014 г. същият е припомнен в документалния сборник: Университетска библиотека. Иван Богданов. Архивология. Наука за оригиналните писмени извори. Основни начала. Книга І. Архивознание. С., 1950. Съст. проф. д. и. н. Ст. Петкова и Ив. Звънчаров. Предговор и научна редакция: проф. д. и. н. Ст. Петкова. Намерението е да се докаже, че неприетият за публикуване ръкопис на Богданов всъщност е бил отхвърлен от тогавашния Архивен институт заради критичната рецензия на Иван Дуйчев.

По-конкретно, в Предговора на сборника, в който след 64 години се публикува отхвърления ръкопис, Иван Дуйчев е обвинен в преднамерено подценяване на автора: «...Но «Архивологията» ще остане недописана от Богданов поради проявеното високомерие от страна на колегата му по занятие Дуйчев и поради неговата доста странна в случая недалновидност». За съжаление, има и други подобни твърдения и внушения с помощта на некоректни позовавания от отпечатаните през 1950 г. Лекции по архивистика на Иван Дуйчев, изнесени от него пред есенния курс за подготовка на библиотекари (1949). Авторът, както е добре известно, е възпитаник на Школата по палеография и архивистика на Ватикан (1932–1936).

Критичните бележки, препоръки и заключения на останалите специалисти, взели участие в продължилото три години обсъждане на ръкописа на Богданов, също се представят за несъществени и непрофесионални. Налага се отново да припомним, че всички те, подобно на рецензентите Иван Дуйчев и Георги Димов, подчертават липсата на системни знания и професионален подход на автора в областта на изворознанието, историята и теоретичната архивистика. Ето защо не е оправдано да се внушава, че единствено отрицателната рецензия на Ив. Дуйчев е причина да не бъде одобрен за публикуване от БАН ръкописът на Ив. Богданов, въпреки повторното му обсъждане.

Относно цитираните по-горе обвинения към Дуйчев, се пренебрегва обстоятелството, че по същото време той вече в течение на десетилетия нееднократно е имал възможност да издирва, проучва и публикува български средновековни ръкописи и документи от редица чуждестранни архиви и библиотеки. Натрупаният опит и резултати от своите проучвания Дуйчев споделя в посочените лекции, изяснявайки с подходящи конкретни примери отделните процеси и отговорности на архивистите, които трябва да имат необходимото професионално образование и квалификация. Същият образователен ценз е необходим и на авторите на теоретични трудове в тази специфична област на знанието и практиката.

Както отбелязахме, през есента на 1949 г. Иван Дуйчев е привлечен като лектор по Архивистика в тогавашния Български библиографски институт, чийто директор е Тодор Боров. Не може да има съмнение, защо точно Дуйчев е поканен, независимо че вече е бил подложен на политически репресии и остракиран от академичната общност.

Неговата професионална подготовка и придобитият практически опит от дългогодишната му работа в чуждестранните архиви ярко се открояват и по време на Първото съвещание по проблемите на българското архивно дело, организирано от споменатия Архивен институт и проведено на 28 ноември и 5 декември 1949 г. Двете изказвания на Ив. Дуйчев, документирани в съответния общ Протокол, са със стратегическо значение за развитието на съвременния български архивен сектор: «...След него [Иван Панайотов, уредник на Архивния отдел при Народната библиотека] думата взе Иван Дуйчев, който изтъкна, че за първи път се поставя за разглеждане архивното дело, за каквото може да се говори още от възникването на писмеността. Академик Кръстьо Миятев, при разкопките на Симеоновата църква в Преслав от 929 г., е открил покрай глаголическия надпис и кирилски, в който се споменава и думата «хартофилакс» в значение на архивар, т е. този, който пази архивите на Цариградската патриаршия. Кирил пък е станал Вивлиотекарь. В житието на Константина Философа се говори също и за Анастасий Библиотекарь. Разните грамоти, издадени през средните векове в България, представляват също архивни материали.

Дуйчев изтъкна още голямата нужда от една обща архивна терминология, която започва да се изгражда още от края на 10–тия век, както и нуждите от едно архивно законодателство и централизацията на архивните материали, постигната в Съветския съюз. Спря се също и на важността на архивоекономията, чието познаване би ни помогнало да спасим много архивни документи за разрушаването на които до голяма степен у нас способства влагата и други паразити. Наблегна още на това, че у нас още няма правила за издаване на архивни документи и че такива трябва да се създадат. Трябва да се помисли още, кой ще извършва научната експертиза и какви срокове ще се поставят за преминаване на [документите] в архивен материал, каква хартия, мастило и индиго се употребяват в текущото делопроизводство. Известни важни държавни актове трябва да се пишат със сигурни средства. Да има също един инвентар на чужди архиви, засягащи нашата история. И накрая препоръча да се направи искане за създаване на един централен държавен архив.

В допълнение на тия изказвания на 5 т. м. каза, че трябва да различаваме два вида архивни работници: тия, които подреждат архивните материали, и тия, които използват тия архиви. Като надлежна задача изтъкна, че трябва да има едно издание, в което да се направи преглед на архивното богатство у нас, а така също да се разглеждат и теоретически въпроси»(17).

Пренебрегвайки всички тези факти, проф. Ст. Петкова заключава, че: «... за «проста» и «сложна» архивна единица Дуйчев се е научил, когато е рецензирал Архивологията на Богданов и допълнително е мислил по въпроса през май 1953 г., когато със заповед на директора на ДБВК [Държавна библиотека «Васил Коларов», понастоящем Национална библиотека «Св. св. Кирил и Методий»], М. Добрев [той] е включен, заедно с Тодор Боров, като външен консултант в преглеждането на «Правилата» на БИА [Български исторически архив]»(18).

Надявам се, че издирените и представени документални свидетелства подкрепят възраженията ми, доколкото съм един от дългогодишните преподаватели по архивистика в Софийския университет Св. «Климент Охридски», които подготвиха преиздаването на Лекциите по Архивистика на Иван Дуйчев през 1993 г.(19)

За разлика от проф. Ст. Петкова, за мен посочените лекции са безспорен библиографски факт от 1950 г. Това ми дава основание да продължавам да ги възприемам и представям като първия теоретичен труд в областта на Българската университетска архивистика, който е на равнището на постиженията на водещите съвременни чуждестранни архивни школи с вековни традиции(20).

Що се отнася до обвинението, че съм обявила Лекциите по Архивистика на проф. Иван Дуйчев за «Библия» и тук се използва нещо, което се нарича полуистина. А истината е, че в Предговора в Том ІІ на добре известната вече поредица Университетски четения по архивистика съм написала следното: «...В тази връзка Денят на специалност Архивистика и документалистика (18 април), е повод да отдадем заслужена почит към паметта и приноса на патрона на Българската университетска архивистика проф. Иван Дуйчев. И ако през 50–те години на миналия век изтъкнатият американски архивист Теодор Шеленберг определя известния «холандски учебник за архивно описание» като «Библия на съвременните архивисти», споменатите «Лекции по архивистика» са, метафорично казано, «Библията на българските архивисти»(21).

Наясно съм, че в интересното време, в което живеем, повечето от нас се изкушават да погледнат към миналото си според критериите и нагласите на света след края на Студената война. Като представители на академичната общност обаче нямаме право да манипулираме историческата памет или избирателно да използваме факти от миналото. Въпреки последвалите промени не бива да забравяме, че всеки от нас е стъпил на раменете и постиженията на учителите си, както и че ние също имаме ученици, които очакваме да ни следват в търсенето на историческата истина.

Бележки

1. НА — БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 28. Научен архив — БАН, Ф. 14. Архивен институт, оп. 1, а. е. 29 (Дело 11). Издателска дейност. Писма и доклади за трудовете на проф. Ив. Снегаров. Принос към биографията на Н. Рилски и Ив. Богданов «Архивология» и др. 4 ян. 1950–6 юни 1953. 56 л.

2. НА — БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 28–57.

3. НА — БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 34–44.

4. Колева, Ил. Академичният статус на Иван Дуйчев по данни от документи, съхранявани в Архива на СУ «Св. Климент Охридски». — В: Университетски четения по архивистика. Т. ІІ. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност Архивистика и документалистика в СУ «Св. Климент Охридски». С., 2013, 225–226.

5. Аврамов, Ив. Номинация на Иван Дуйчев за член-кореспондент на Българската академия на науките през 1966 г. (По документи от Научния архив на БАН). – В: Университетски четения по архивистика. Т. ІІ. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност Архивистика и документалистика в СУ «Св. Климент Охридски». С., 2013, с. 198, 200.

6. НА — БАН, Ф. 14, оп. 1 а. е. 29, л. 45.

7. НА — БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 29–30.

8. НА – БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 31–33.

9. НА – БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 48.

10. НА – БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 47.

11. НА – БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 49–50.

12. НА – БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 50.

13. НА – БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29.

14. НА – БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 53–54.

15. НА – БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 55.

16. НА – БАН, Ф. 14, оп. 1, а. е. 29, л. 56.

17. Нейкова, А. Едно забравено начало. ИДА, 2004, кн. 87, 65–66.

18. Петкова, Ст. Предговор. — Архивология. Наука за оригиналните писмени исторически извори. Основни начала. Книга І. Архивознание [1949–1950 г.]. — В: Университетска библиотека. Иван Богданов. Архивология. Наука за оригиналните писмени извори. Основни начала. Книга І. Архивознание. С., 1950. Съст. проф. д. и. н. Ст. Петкова и Ив. Звънчаров. Предговор и научна редакция: проф. д. и. н. Ст. Петкова. Изд. на НБУ, С., 2014, 41–44. Публикуваният ръкопис се съхранява в Националния литературен музей — МКИБ, инв. № 270, но липсват сведения относно обема (брой м. с.) и особеностите на публикувания машинописен текст.

19. Лекции по архивистика. Изнесени от д-р Иван Дуйчев през есенния курс за подготовка на библиотекари – 1949 г. Съст. доц. д-р Ст. Петкова и доц. д-р Ан. Нейкова. Рецензент проф. д-р В. Гюзелев. УИ «Св. Климент Охридски». С. 1993, 353 с.

20. Нейкова, А. Архиви и общество. Софи-Р. С., 2007, 68–72.

21. Нейкова, А. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност «Архивистика и документалистика» в СУ «Св. Климент Охридски». — В: Университетски четения по архивистика. Т. ІІ. С., 2013, 5–6.