Теорията за тоталните архиви и устната история

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Русалена Пенджекова-Христева

Дизайн: Давид Нинов

София, 2017

Важно е още в самото начало да поясним, че настоящият текст е доклад, подготвен за представяне на националната конференция, посветена на 65–годишнината на държавните архиви Българските архиви — памет за бъдещето. В унисон с така поставената тема на конференцията, основната идея на предложеното по-долу изследване кореспондира пряко с известната теория за тоталните архиви, която понастоящем е малко позната у нас, респективно все още ирелевантна в теорията и практиката на съвременния архивно-информационен сектор(1).

Трябва да отбележим, че представените разсъждения са резултат от практическата работа по установяването на параметрите и състава на архивни фондове от личен произход и в този смисъл представят опита да бъдат теоретично осмислени възможностите за интердисциплинарно взаимодействие в полето на архивологията и устната история. Затова централно място в изложението е посветено на проблема за значението и ролята на устната история в контекста на теорията за тоталните архиви и идеята за създаването на съвременната колективна историческа памет. Отчитайки, че това е обширна и сложна тема, докладът е ограничен както в тематиката си, така и в обхвата си.

В тази връзка и в синхрон с протичащите понастоящем сложни интердисциплинарни интеграционни процеси, изследователската перспектива логично може да бъде насочена към размишления в няколко основни посоки:

— теорията за тоталните архиви и възможностите за разширяване границите на архивния фонд като основна отчетна и класификационна единица в архивите;

— архивистите и документирането (паралелно и постфактум) на обществения живот в цялост;

— устната история в методическия инструментариум на архивологията;

— методиката на устната история и т. нар. първични извори, продукт на устната история като обект на архивиране;

— проблемът за научно-техническата обработка, достъпа и използването на документи, създадени в резултат от използването на устната история като метод в архивната работа.

* * *

Както е известно, теорията за тоталните архиви е разработена за първи път в Канада като експеримент да се документира всестранно политическата и социалната история на страната и като опит за историческа легитимация, произтичаща от търсенето и създаването на собствена национална идентичност. Тази стратегия еволюира повече от век, но е обоснована едва през 80–те години на XX век. Историята й условно може да бъде проследена в три етапа.

Първият етап обхваща периода 1800–1900 г., когато именно на държавно-политическо ниво е осъзната необходимостта от допълнително събиране на историческа информация, поради дефицит на официални документи. От началото на XX век до 1970 г. протича вторият етап в развитието на теорията за тоталните архиви, с която тогава се обозначава определен стил на архивното управление. Сегашният етап е времето от 1980 г. досега и се характеризира с обосноваване отговорностите на архивите, които трябва да се грижат както за институционалните документи през целия им жизнен цикъл, така и за разширяването на възможностите им за придобиване на лични документи(2).

През 1980 г. в доклад на Съвета по социални и хуманитарни изследвания тоталните архиви се обясняват като: опит да се документират всички аспекти на историческото развитие, издирвайки документи не само от официалните власти или управляващите елити, но от всички сегменти на общността с комбиниране на официалните административни документи и свързаните с тях частни (единични, лични) документи(3). Основната идея е да се документират всички аспекти на общественото развитие, защото основно задължение на всяка цивилизована общност е да запази за идните поколения документите от своето минало.

На практика същността на теорията за тоталните архиви е свързана с осъзнатата обществена отговорност за опазване на максимално широк кръг от архивни свидетелства — на всички носители и от всички източници, за да се гарантира запазването на едно балансирано документално наследство на общността. От своя страна, събирането и запазването на колективната историческа памет е обща публична отговорност, пряко свързана със създаването на националната идентичност.

По същество философията на теорията за тоталните архиви е уникална канадска разработка, която се основава на четири постулата(4):

— архивистите трябва да документират и архивират историята не само на елитите, но и на цялото общество, в това число и маргиналните групи;

— архивистите трябва да се стремят да комплектуват всички видове архивни документи, (както административни, така и такива, които са частна и интелектуална собственост), независимо от вида на техния носител или формат;

— архивистите трябва да контролират целия жизнен цикъл на документите — документосъставяне, документооборот и архивиране;

— архивистите трябва да създават архивни мрежи, насочени предимно към виртуалните потребители на ретроспективна документна информация.

Посочените принципи на практика определят по-високи изисквания към отговорностите на архивистите, респективно към повишаване на техните професионални компетенции в съответствие с актуалната роля и място на архивите като институти на колективната историческа памет във виртуална среда.

Теорията за тоталните архиви изисква и прилагането на нов оценъчен модел към документите, който на практика е функционално-структурно ориентиран, основан на произхода мултимедиен подход. Същият оценява документите не от гледна точка на бъдещото им използване, а с оглед отразените в тях обществени функции, програми и дейности, с които те си взаимодействат или чиито ценности косвено отразяват(5). Това означава, че при оценката на документите технократският подход логично отстъпва място на една по-сложна система от концептуално-познавателни методи. Водещо място в случая заемат гносеологичният и аксиологичният подход, според които ценността на документите се определя по взаимносвързани критерии, а именно: сведенията за произхода на съдържащата се в документите информация; данните за създателя на документите (лице/организация); свидетелствата за съответното управление на документите и формите; функциите и физическите характеристики на документите върху всякакви носители(6).

От особена важност в споменатата теория е проблемът за ценността и макроконтекста на документите. Водещи при определяне на стойността на документите всъщност не са създателите и потребителите им. Първостепенна роля в този процес е отредена на многопластовите обществени конструкции, които реализират разнородните си функции. По-широкото разбиране за контекстуалността допуска и по-големи възможности за трансформирането на информацията в състояние от по-висш порядък, който предполага и изисква съответни знания.

Подобна интерпретация на архивната информация й придава по-скоро концептуално-виртуален, отколкото материален смисъл, съответстващ напълно на предизвикателствата на дигиталната епоха.

В случая търсенето на връзка между официалните и личните документи позволява в теоретичен аспект да се мисли върху възможностите за едно условно разширяване на границите на архивния фонд чрез използването на взаимносвързани инструменти, а именно:

— издирване на т. нар. документални следи, допълващи информацията в съответните (лични или учрежденски) архивни фондове;

— паралелното и постфактум документиране и архивиране на всички процеси, сегменти и маргиналии в обществото, чрез използването на устната история като изследователски архивен метод.

Използването на всеобхватен подход при конструирането на едно балансирано и сравнително богато и разнообразно архивно наследство, което отразява в относителна пълнота целенасочената интелектуална човешка активност в социума, посредством функциите на институциите и посредством личната дейност, позволява конструирането на съвременната памет като обществена функция и отговорност.

Активното участие на архивистите в процесите по управлението на жизнения цикъл на документите ги превръща не само в селектори, но и в регулатори на архивните постъпления. В този смисъл архивите са документална проекция на обществото, отразявайки същевременно и неговата многопластовост.

Следователно теорията за тоталните архиви има ключово значение за формирането на съвременния публичен документален и архивен ресурс, въпреки че у нас все още е без конкретна реализация. В бъдещите архивни политики и стратегии за развитие на българския архивно-информационен сектор обаче е уместно да се формулират:

— нови макрооценителни стратегии по комплектуването на архивите с разнообразни по произход, вид и носител документи, гарантиращи тоталното архивно равновесие и запазването на едно балансирано национално архивно наследство;

— система от стандарти за описание на архивните документи, адекватна на новия преизграден виртуален контекст;

— разработване на архивни образователни програми, основани на професионални изисквания към образователния ценз на архивистите в съответствие с интелектуалната същност на собствената им професия и новите очаквания на обществото към тях.

В резултат, ефективното създаване и използване на документи може да се превърне в предпоставка за подпомагане отчетността и прозрачността на управлението, гарантиране на правото на свободен достъп до информация, защита на човешките права и гарантиране качество на архивното наследство, включващо архивни документи с непреходна стойност.

* * *

В контекста на теорията за тоталните архиви, както бе споменато по-горе, устната история успешно би могло да се използва като метод в архивната теория и практика, свързан с политиките и стратегиите по комплектуване на архивите. От архивна гледна точка устната история намира пряко приложение в професионалната дейност на архивистите(7).

Необходимо е да припомним, че терминът устна история се разпространява след употребата му през 1948 г. от Алън Невинс, който е професор в Колумбийския университет. Въпреки терминологичните спорове относно същността и предназначението на устната история, тя успешно може да бъде определена като нова методология в областта на общественото познание, в това число и съвременната архивология.

Днес споменатият термин се характеризира с ярко изразена полисемантичност и се употребява най често в значение на: 1) научна дисциплина със собствен изследователски метод (интервю), с помощта на което се осъществява фиксиране на субективното знание на отделната човешка личност за епохата, в която е живял; 2) изследователски инструмент и метод за събиране на ретроспективна информация; 3) източник на исторически знания.

Важно е да се поясни, че използването на устната история като интердисциплинарна методология е свързано с наслагване или смесване на термини от различни науки. В случая терминът устна история е със значение на методология и допълнителен инструментариум в архивната теория и практика от гледна точка на стратегиите по комплектуване на архивите с нови документи, респ. с допълването на архивната информация в Националния архивен фонд (НАФ).

Появата на устната история е в резултат от редица фактори, като: необходимостта от актуализация на знанията за близкото минало; развитието на звукозаписната техника, което улеснява документирането на устната история; методологическите търсения в историографията под влияние на екзистенциализма, постмодернизма и социалната история.

Следователно устната история е специфичен метод за изследване на миналото едновременно в няколко направления:

— събиране и архивиране на материали във връзка с биографични изследвания;

— апробиране и осъществяване на успешни опити за създаване на алтернативна история;

— институционализиране на устната история и преминаване от индивидуални изследвания към колективни проекти.

Устната история разширява интердисциплинарното взаимодействие, обмена на методи и подходи, дефинирани в различни научни области. Обективът на устната история е насочен не толкова към ценните за миналото извори, а по-скоро към появата на нови перспективи за интерпретация на известни събития.

Като метод устната история позволява да се съхранят свидетелства на непосредствените участници в събитията и на т. нар. малки хора, които в официалните източници фигурират единствено като статистически единици. Също така устната история предоставя материали и за други области на историческото познание, като обезпечава и транслирането на системата от ценности и културно-семантичния генеалогичен код от поколение на поколение. Следователно тя е необходим ресурс за реконструиране и интерпретиране на миналото(8).

Същевременно, устната история е ценен изследователски метод и инструмент за събиране на данни с оглед по-детайлното и всеобхватно проучване на националната, социалната, родовата и индивидуалната история. Тя може да бъде разглеждана и като своеобразна рефлексия на човешкия опит. В този смисъл устната история е особен интерактивен метод, позволяващ представяне пред по-широка аудитория на събития и факти, които по различни причини са били лишени от публичност(9).

Уместно е да отбележим, че има различни класификации на свидетелствата, продукт на устната история. Някои автори ги дефинират като: устна традиция — представляваща споделени познания за миналото, които се предават от поколение на поколение; устна биография, която е разказ за събитията от живота на отделния човек, който може да ги характеризира през собствената си светогледна парадигма; лични спомени на даден човек за конкретни събития, явления или жизнен опит; разкази на очевидци, записани по време на или непосредствено след дадени събития(10).

Основният инструмент на устната история е интервюто, независимо от техниката на фиксиране на информацията (на ръка, посредством техника за звукозапис и аудиовизуален запис), както и броя на интервюираните лица. Според някои изследователи въпросните интервюта са пет вида: биографично; генеалогично; проблемно; дневниково и групово(11).

На практика разновидностите на историческите свидетелства, продукт на устната история, и посочените видове интервюта са важни приложни методи в полето на съвременната архивология, подпомагащи дейността по комплектуването на архивите с различни по вид, форма и носител документални свидетелства.

Взаимодействието между устната история като изследователски метод и политиката на архивите по комплектуването се оказва изключително продуктивно за допълването и разширяването на НАФ с нови извори, разкриващи историята на обществото и конкретния човек (респондентът) през призмата на вид разказ, съзнателно зафиксиран от заинтересуван и професионален слушател (интервюиращият) с помощта на определeни технически средства.

Комплектуването на архивите с източници, създадени с методите на устната история, поставя въпроса за стратегиите на архивите за документиране. Трябва да отбележим, че според времето на провеждането документирането може да бъде паралелно или постфактум. Според начина на организация на процеса по документиране, то може да е стихийно, селективно или инициативно.

Проблемът за стратегиите по документиране от архивите на важни обществени процеси, събития или личности пряко кореспондира с няколко основни въпроса, а именно: определянето на подходящи теми за документиране и архивиране; предварителното проучване на дефицитите от информация за определени събития и проблеми; формирането на изследователските екипи, в които е препоръчително да бъдат включени различни специалисти, респ. една по-широка база за партньорства с различни институции; създаването на необходимата база от данни за лица и институции, необходими за достъпа до ключова информация; предварителната логистика по планирането на всички средства и услуги, необходими за реализиране на идеята, техническото оборудване и др.; бюджетните разходи, предвидени съобразно целите; последващото архивиране и т. н.

Във връзка с процеса по архивиране на тази информация възниква и един от основните въпроси в архивната теория и практика, свързан с критериите за определяне на ценността на сведенията, продукт на устната история. На практика работата на архивиста с този тип източници преминава през същите етапи, характерни за архивната работа с писмени исторически свидетелства, но вече с по-различни характеристики(12). За архивистите евристичният етап при работата със свидетелства, продукт на устната история, протича при процесите по комплектуване на архивите според техния профил и при фондирането, когато ключов въпрос за решаване е къде да бъдат причислени тези документи — към вече регистрирани лични или учрежденски архивни фондове, към специализирани архивни колекции от документи или към частичните постъпления. Т. нар. текстологичен етап в работата на архивиста, с посочените по-горе свидетелства, протича при някои от ключовите дейности при дешифрирането и научно-техническата обработка на тази информация. Тези дейности предполагат коректно транскрибиране на записаната информация и определяне на нейните ключови характеристики, като: автентичност; авторство (атрибуция), време (датировка) и място (локализация) на създаване на документа. Херменевтичният етап се реализира при експертизата на ценността на тези документи (определяне степента на субективност на информацията и познавателната им стойност) и при съставянето на адекватен научно-справочен апарат (НСА) в архивите към тях, базиран на използването на установени стандарти при описанието на тази информация и разкриването на така необходимия за изследователите допълнителен контекст. Независимо от вида на информационния носител, взаимозависимостта на архивната информация се обуславя от функциите и дейността, на които тя е основана. Възможен етап е и археографският, който предполага възможността за публикуване на тези исторически извори, продукт на устната история, с цел включването им в научно обращение под различна форма. Археографската обработка в случая е по-сложна и изисква внимателното транскрибиране на интервюто, при което трябва да се съобразят разликите в говоримия и книжовния език. Трябва да се има предвид, че при свалянето на записа трудно могат да се пресъздадат тоналността, интонацията, ритмиката на речта, мимиките, жестовете, които на практика са важна част от съдържанието и трябва да бъдат отбелязани при дешифрирането на текста като допълнителни пояснения и пр. Историографският етап, свързан със създаването на научни изследвания, посветени на различни теми и проблеми, е възможен в работата на архивистите, използвайки архивните източници от устен произход паралелно с официалните източници, за да се потърсят пресечните точки между различните перспективи и да се реализират максимално качествени научни изследвания, основани на разнообразна и всеобхватна изворова база.

В този аспект и контекста на теорията за тоталните архиви, методът на устната история може да бъде особено продуктивен в архивната работа по посока на допълване на информацията от традиционните архивни фондове и комплекси от документи с разнообразна по вид и носител информация, продукт на устната история.

* * *

В заключение могат да бъдат направени следните изводи:

— осъзнаване на необходимостта архивистите да познават и прилагат в своята работа актуалните идеи и теории в архивното познание, за да бъдат адекватни на извършващите се промени в новата виртуална среда, която от своя страна предполага и специфични виртуални потребители на ретроспективна документна информация;

— в теорията и практиката на архивната работа да се използват подходящи, от съвременна гледна точка, методи на документиране и архивиране на информацията, създадена посредством методите на устната история, за да могат архивните учреждения да съхраняват в максимална степен и количество общественозначимата информация, независимо от вида на нейния носител;

— архивите да заемат водеща роля във все още недостатъчно усвоеното, предимно от частни субекти, пространство за разгръщане на устната история като специфично дисциплинарно поле и успешен изследователски метод.

Трябва да отбележим, че понастоящем повечето от инициативите в тази посока у нас са свързани с реализирането на частни изследователски проекти и опити за институционализиране на определени организации с нестопанска цел по посока на превръщането им в центрове по устна история. В тази връзка от стратегическо значение за архивите е тяхната водеща роля в тези процеси и партньорството им с останалите институти на паметта (библиотеки и музеи), с образователните, научните и културните институции, и не на последно място, с масмедиите.

И накрая в метафоричен аспект ще отбележим, че идеята за тоталните архиви олицетворява мечтите на човечеството за всеобщо, глобално знание. Същото, според литературния език от разказите на Борхес(13), се простира в границите между възможностите за безпределното разширяване — Вавилонската библиотека, а безкрайната компресия — Алефът, в съвременната дигитална ера е функция на архивите по формирането, съхраняването, използването и транслирането на паметта на човечеството.

Бележки

1. Нейкова, А. Архивология (Обща теория за архивите) – идеи и теории. — В: Университетски четения по архивистика. Т. III. Част I. София, 2014, 28–29.

2. Sheffield, R. Total archives: A brief history. — <http://www.rebeckasheffield.com/total-archives/>, (достъпно на 13. 09. 2016, 13.30 ч.).

3. Millar, L. The end of «total archives»?; An analisis of changing acquisition practices in Canadian archival repositories. University of London, 1996. <http://discovery.ucl.ac.uk/1383582/>, (достъпно на 17. 08. 2016, 9.00 ч.).

4. Sheffield, R. Ibidem.

5. Нейкова, А. Пак там, с. 28.

6. Кук, Т. Архивите в постмодерния свят: взаимодействие на архивната теория и практика след издаването на Холандския учебник от 1898 г. — АП, 1996, кн. 3–4, 25–51.

7. Нешева, Ж. Устната история като исторически извор и задачите на архивните учреждения. — ИДА, кн. 46, 1983, с. 45.

8. Бутько. Н. В. Устная история: методы, теория, практика. – <http://www.elib.grsu.by/doc/3328>, (достъпно на 01. 09. 2016, 14.15 ч.).

9. History project 2006. Да преподаваме с удоволствие устната история в класната стая. <http://www. historyproject.dvv-international.org/materials/Bulgarian_2007.pdf>, (достъпно на 29. 09. 2016, 12.15 ч.).

10. Stradling, R. Teaching 20th Century European History. Council of Europe Publishing, 2001, p. 213.

11. Гринченко, Г. «Устные истории» и проблемы их интерпретации. — В: Век памяти, память века: опыт обращения в прошлым в XX столетий: сборник статей. Челябинск, 2004, с. 219.

12. Етапите на работата на архивистите с писмени свидетелства са подробно разгледани и обосновани у: Пенджекова-Христева Р. Архивисти и историци – рицари на паметта на обществото. — В: Университетски четения по архивистика. Т. III. Част I. София, 2014, 46–73.

13. Борхес, Х. Смърт и компас. 2004. — <https://chitanka.info/book/6213-smyrt-i-kompas>, (достъпно на 04. 10. 2016, 22.20 ч.).