Етични проблеми при консервацията на стари книги и ръкописи

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Теодора Георгиева

Дизайн: Давид Нинов

София, 2016

«Не съществува такова нещо като абсолютно притежание на едно произведение на изкуството, или на документ с историческа стойност... в случая с илюстрираните ръкописи или екземпляри на редки печатни издания, собственикът е в краен случай в позицията на един «наемател» с едно неофициално задължение да предаде на следващия собственик обекта в такова, или в по-добро състояние, отколкото е било, докато е бил негово притежание»

— Douglas Cockerell: Some Notes on Bookbinding, 1929

В България големите колекции от ръкописи и старопечатни издания са рядкост. Основно те се съхраняват в държавни институции и учреждения като НБ «Св. Св. Кирил и Методий», БАН, ЦИАИ, ЦСВП «Проф. Ив. Дуйчев» към СУ «Климент Охридски», Университетската библиотека, Пловдивската библиотека, НИМ и Рилския манастир.

В съобщението си бих желала да се спра на въпроса за етичността към оригинала по отношение на средновековните подвързии, а именно:

— В какво се изразява тяхната стойност като част от един оригинален документ?

— До каква степен ние като специалисти сме автономни и трябва ли да се съобразяваме с други критерии, освен с решаването на пряко реставраторския проблем?

— До каква степен е възможно нашето «вмешателство» в оригиналната структура на обекта?

Изследвания върху подвързиите на старопечатните книги и ръкописи в България са провеждани в много малка степен. В тази област е публикувана оскъдна литература, за разлика от изследванията в тази област в Европа. В консервационен аспект на нас не ни е известно да са извършвани проучвания във връзка с история, технология и практически начини и методи за консервация и реставрация на подвързиите на средновековните ръкописи. Досега решението за реставрация е било вземано съобразно необходимостта за работа с текстовете и цялата консервационно-реставрационна концепция е била насочена и развивана съобразно тази цел. Голяма част от изследванията и разработките са били извършвани, за да се открият подходящи методи за контрол на биологичните вредители, средства за отстраняване на повърхностните замърсявания, неутрализация и стабилизация на хартията и мастилата, начини за запълване на липсващите части, внедряване на процеса на листоотливане и др. Подходът към книгата е бил малко или повече като към един механичен носител на текстова информация. Съответно не бих могла да твърдя, че се е обръщало необходимото внимание на консервацията на оригиналните подвързии. Твърде често те са били заменяни с нови, «по-красиви» и функционални. Видът им е варирал в зависимост от техническите възможности на подвързвача и е бил лимитиран от липсата на предварителни изследвания. Консерватор-реставратор на подвързии в смисъла, в който ние го разбираме като отделен специалист, не е съществувал. Подвързването като етап от консервационно-реставрационните процедури е било откъснато от професионалния подход и е протичало като еднотипен и чисто занаятчийски процес. Главна част от изследванията са били извършвани в НБКМ. От основаването на лабораторията по реставрация през 1956 г. има малко публикации в областта на консервацията и реставрацията на хартия. Единственият цялостен труд, който би могъл да служи като практично пособие на специалистите в тази област, е «Основни методи за консервацията и реставрацията на хартията» от ст. н. с. Гинка Съйкова(1). Епизодичните статии в специализираните издания насочват нашето внимание по-скоро към технологичния и чисто практически аспект на реставрацията на хартия, без да отчитат стойността на всеки един отделен елемент, съставящ книжното тяло. Изследвания и публикации в областта на консервацията и реставрацията на пергамент в България няма. Липсата на практически занимания по реставрация на хартия, базирани на професионален подход, и отсъствието на предмет по консервация на подвързии в единственото акредитирано учебно заведение със специалност «Консервация и реставрация» — НХА, утвърждава тази негативна тенденция. В световен мащаб изследванията в областта на подвързиите на старинните книги и ръкописи се развиват в един аспект, който е свързан главно с проблема за етиката към оригиналните подвързии, изразена в тяхното съхранение. Това е пряко свързано с развитието на науката «кодикология».

В подкрепа на гореизложеното ще си позволя да цитирам един от най-известните изследователи на средновековни подвързии J. A. Szirmai, който след обширни и задълбочени изследвания, отчита следния факт: «Изглежда, че подвързиите са споделили същата съдба, както много други утилитарни обекти изпълняващи защитна функция. Бидейки повредени и разкъсани, след като са изпълнили тяхното предназначение, те са завършили на боклука, точно както износените обувки и скъсаните дрехи. Безинтересни на съвременниците им, тези обекти обаче са станали поле за изследване на кодиколозите. Пренебрегващата детайлите и безжалостна реставрация също е причинила значителни загуби, оставяйки ни днес с не повече от пет процента от оригиналните подвързии на оцелелите средновековни книги и ръкописи — една неоценима загуба за историята на книгата»(2). Първоначалните опити за научно изследване на подвързиите са свързани с естетичния им аспект. Обект на първите изследвания е била декорацията на подвързиите. Фокусът е бил насочен основно към украсата на повърхността — щампованата декорация; като едно основно средство да се идентифицират подвързиите и техният произход е възникнал един нов клон от изследването на книгите. Този термин е споменат от Szirmai като Einbandkunde, което би могло да се преведе като «учение, наука за подвързиите». При един общ поглед на научната литература, посветена на археологията на книгата, той открива, че не повече от 10 процента са свързани с техниките на подвързване и вътрешните структури на книгите(3).

Един нов поглед върху въпроса ни дава публикуваната през 1997 г. книга на проф. д-р Аксиния Джурова «Въведение в славянската кодикология»(4). В нея за първи път се посочва и акцентира върху смисъла на елементите на подвързията като част от един цялостен исторически обект и се дават основни сведения за конструкцията и технологията на средновековните ръкописи.

В момента, в ЦСВП «Проф. Иван Дуйчев» се съхраняват около 700 ръкописни единици, преобладаваща част (почти 70%) от които са уникални с незасегнатите си подвързии (от края на XIII до XIX в. включително). За сравнение, само бих споменала, че изследването на колекцията от византийски подвързии на Ватиканската Апостолическа библиотека, извършено от Federici и Houlis (1989), доведе до знанието на научната общност, че от 4700 гръцки ръкописи, само 94, или с други думи, не повече от 2 процента, са съхранени с оригиналните подвързии, датирани не по-рано от XI до XVII век(5).

Позицията на учените, занимаващи се с кодикология, история на текстовете и палеография е, че всеки един ръкопис е документ, един обект с история и следите на тази история не би трябвало да се заличават или променят с оглед на естетическото чувство на реставратора. Реставрацията би могла да бъде технически перфектна и въпреки това да обезцени и да наруши стойността на всеки един том като документ(6). «В един ръкопис всичко е от съществено значение — и това, което се улавя от пръв поглед, и детайлите, които често убягват от непредубеденото око. За кодикологичното проучване например, изключителна важност представляват данни като: подробен анализ на технологичните особености на кодекса — начинът на комплектуването на тетрадите, сигнирането им, линирането на листите, разполагането на светлата и тъмната страна на пергамента в тетрадата, характеристика на хартията и филиграните, типът писмо, мастилата, организацията на текста, украсата, съдбата на книгата. За кодикологичното изследване е важно и да се отбележат всички възможни реконструкции, подобрения, преподвързвания на ръкописа, запълване на текстови липси, както и поправките и преправките, извършени от кописта»(7). Изхождайки от тази гледна точка, считаме, че всеки обект съдържа единични или комбинирани исторически, стилистични, иконографски, технологични, интелектуални естетически и/или духовни послания и данни(8). Кодикологията съсредоточава интереса си върху цялостната архитектура на кодекса и ние като консерватори трябва да зачитаме това. Тук бихме желали да цитираме C. Clarkson, който в желанието си да акцентира силно върху съхранението, пише: «Кодексът е бил използван съзнателно като «хранилище», а също и за случайно такова. Ето защо, улеите на книгите са чудесни места, където можем да намерим ранни карфици, игли, конци, както и широк спектър на ботанически видове. Много рядко такива белези предизвикват някакъв вид повреда, така че, не позволявайте вътрешните части на книгите да бъдат изчетквани или повърхността на страниците да бъде рутинно сухо почиствана»(9).

Цитираните дотук наблюдения ясно доказват, че почистването не би трябвало да бъде една рутинна част от консервационния процес, или в по-лошия случай — самоцелно, с оглед на някакви твърде субективни естетически критерии. «Общото правило е, че замърсяванията, които се определят като «дестабилизиращи», трябва да бъдат отстранени, а тези, като «доказателствени», биха могли да бъдат оставени»(10). Всичко това, разбира се, трябва да се реши за конкретния случай от консерватора, който работи с обекта.

Бихме желали да илюстрираме теоретичните параметри, посочени дотук с няколко конкретни примера:

— Считам, че по-добре е в някои случаи да останат петна или замърсявания, отколкото да се наруши фактурата на пергамента или хартията при тяхното отстраняване, било по механичен или химичен път. Към този вид повърхностни замърсявания бихме могли да причислим тези от восък. При попадането си върху хартията или пергамента в горещо състояние, те се впиват в повърхността много здраво и при опитите за отстраняването им има опасност заедно с тях да се откъсне и част от хартията (ако тя е недостатъчно стабилна). В случаи, подобни на този, нашата цел би могла да бъде не колко много трябва да почистим, а «колко малко», или с други думи, колко е необходимо? Стремежът към естетизация на оригинала не би трябвало да бъде водещият мотив за предприемането на каквито и да било реставрационни мерки. Ние би трябвало да видим себе си в позицията на хора, отговорни за съхранението на настоящото състояние на оригинала повече, отколкото на такива, които трябва да възвърнат «първоначалния» вид на обекта.

— При реставрация на отделните листи (фолия) не винаги е необходимо да се отстраняват старите поправки — тези, които са извършени през вековете, също носят информация на кодиколозите. Ако направената поправка в миналото изпълнява своята функция, отстраняването й, с цел да се уеднакви реставраторската работа, не е необходимо.

— Частично разрушените подвързии са подходящи за наблюдение на техниките на зашиване. Съхраняването на оригиналните шевове е един много съществен детайл за учените, работещи с археологията на книгата, а и за нас. Шиенето трябва да бъде изследвано и да се реконструира — не е необходимо да се разшива книжният блок и след това да се прешива изцяло. Този тип щадяща реставрация ни поставя пред по-големи предизвикателства относно придобиването на нови познания и умения.

— Дървените дъски: тяхното съхранение също е важно с оглед на горепосочените причини. Изследването на техниките, които са били приложени за тяхната обработка, биха могли да идентифицират уменията на занаятчията и степента на усъвършенстване на инструментите (длета, триони, пили и др.). Видът на самото дърво също би могъл да осигури специфична индикация относно дадена географска провинция, в която са изработвани кодексите или подвързиите(11).

В заключение на гореизложеното, считаме, че реставраторската интервенция би трябвало да бъде минимална и същевременно да е видима. Един читател, който работи с даден ръкопис, би трябвало да е в състояние да отличи новата намеса от оригинала. В противен случай, опасността от съавторство е доста голяма.

При едно цялостно разподвързване и реставрация се унищожават невъзвратимо основни кодикологични белези като:

— Начин на прикрепване на капаците към книжното тяло.

— Типа на зашиване на книжното тяло и форзаците.

— Дезинтегриране на книжния блок и загуба на информация за по-ранни поправки и преподвързвания.

— Начин на прикрепване на капителбанда и неговата изработка.

— При невнимателна обработка и пресоване би могло да се заличи линирането на пергаментните или хартиените листи — друг много съществен кодикологичен елемент.

Някой би могъл да зададе въпроса не е ли възможно обектът да се документира детайлно и след това да се реставрира? Нашият отговор е — «не». Веднъж разрушена оригиналната структура на шиене, независимо колко добре е възстановена, тя образува един нов конструктивен елемент, който е копие на оригинала. До решение за цялостна дефрагментация на отделните елементи би могло да се стигне, ако ръкописът или печатното издание е в състояние на пълна дезинтеграция на книжно тяло и подвързия. Считаме, че е по-добре един ръкопис да остане неестетичен, но неразподвързан и автентичен, отколкото много добре реставриран и обновен. Всички процедури като дезинфекция, дезинсекция, почистване, неутрализация и стабилизация биха могли да се провеждат «in situ». Този подход би ни осигурил една възможност за наблюдение и изучаване на типове и технологии на подвързване на ръкописите през вековете. Това би могло да бъде основа за вземане на коректни решения, що се отнася до възстановяването на един обект с вече разрушена структура. Една рутинност като ред на консервационните процедури в основни линии би могла да се приложи, но считаме, че тя е по-скоро адекватна при една масова реставрация на фондове и отделни книжни единици, без особена историко-културна стойност.

Ролята на реставратора в този контекст е лесно да се разбере. Тя не би трябвало да бъде едно просто «поправяне»: първо, защото е базирана на такива важни обективни предпоставки и с такива цели. И второ, поради голямата отговорност, що се отнася до археологията на книгата(12) (според англо-езичната терминология). Археологичното изследване има много цели, две от които са основни. Първата е — да сътрудничи и да бъде в полза с други дисциплини, отнасящи се до изучаването на кодекса (палеография, кодикология, история на изкуството, филология — в един общ смисъл), при решаването на проблема за датирането и провинциите. И втората, която е далеч по-амбициозна, е да се реконструира не само отделният скрипториум, но също и «изкуствата», които са включени в произвеждането на книгата — с надеждата, че ще се хвърли нова светлина върху ръчната работа в миналите векове(13).

В този смисъл, «поради риска от повреждащи манипулации или трансформация на обекта, присъщ на всеки един етап от консервацията или реставрацията, е необходимо консерваторът-реставратор да работи в близка връзка с учен, който да познава материята на предмета. Заедно те биха могли да разграничат необходимо и излишно, възможно и невъзможно, интервенция, която увеличава качеството на обекта и която е пагубна за неговия интегритет»(14). Процесът на реставрация е комплексен и сложен, той е във връзка с консервацията, доколкото е възможно на материала, структурата и всички други елементи на кодекса. Ето защо ни е необходимо едно истинско разбиране за стойността на всеки обект, което да се изрази в научен подход и тясно сътрудничество с другите науки.

Бележки

1. Съйкова, Г. Основни методи за консервацията и реставрацията на хартията. София, 1990.

2. Szirmai, J. A. The Archaeology of Medieval Bookbinding. Vermont, 1999, c. ix.

3. Szirmai, J. A. Wooden Writing Tablets and the Birth of the Codex. — Gezette du livre Medievale, No. 17, 1990 c. ix.

4. Джурова, А. Въведение в славянската кодикология. София, 1997.

5. Federici, C., Houlis, К. Legature Bizantine Vaticane, Roma, 1989 (oeo. ii Szirmai, J. A. The Archaeology of Medieval Bookbinding. Vermont, 1999 c. 63).

6. Labarre, A. The objectives of conservation. – PACT No. 12, 1985 c. 22.

7. Джурова, А. Въведение в славянската кодикология. София, 1997, с. 14.

8. ICOM Committee for Conservation. The Code of Ethics.

9. Clarcson, C. Minimum intervention in treatment of books. 9th International Congress of IADA, Copenhagen, August 15–21, 1999.

10. Пак там.

11. Federici, C. Methodology and practice of archaeological analysis in the study of book materials. — PACT No. 12, 1985 c. 270.

12. Пак там, c. 262.

13. Пак там.

14. ICOM Committee for Conservation. The Code of Ethics.