Приносът на Военното ведомство в изграждането на печатната изворова база на българската иcтopичecкa наука в периода до създаването на Държавния apxивен фонд

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Анка Игнатова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2016

Началото на организираното архивно дело в България, за разлика от това в други европейски страни, се поставя сравнително късно. По силата на Указ № 515 от 10. Х. 1951 г. на тогавашния Президиум на Народното събрание и последвалото го Постановление № 344 от 18. IV. 1952 г. на Министерския съвет(1) се създава Държавният архивен фонд на страната и се изгражда мрежата от специализирани архивни учреждения. Дотогава в законодателно и административно отношение въпросът за системното събиране и опазване на националното ни документално богатство остава нерешен.

В периода след Освобождението на България от османско владичество постепенно се оформят на обществени начала архивни сбирки към музеи, библиотеки и др. От органите на централната администрация единствено военното министерство създава исторически архив по своето направление и дейност(2).

През 1914 г. към Щаба на армията се формира Военноисторическа комисия (ВИК)(3), на която се възлага задачата да напише историята на Сръбско-българската (1885 г.) и Балканските (1912–1913 г.) войни като за целта събере и систематизира документите за тях. Постепенно към нея се изгражда Военноисторическият архив (ВИА), с който се поставя началото на системното издирване и съхраняване на исторически документи, имащи пряко отношение към водените от армията ни войни. Така на практика се осигурява необходимата изворова база за развитието на българската военноисторическа наука.

Съгласно § 1 от «Правилника за ползване на военноисторическия архив и библиотека» от тях «могат да се ползват всички лица, които желаят да изследват известни въпроси в свръзка с войните»(4). През разглеждания период основни потребители на информация от архива са членовете и сътрудниците на ВИК, а също така офицерите и курсантите, разработващи военноисторически теми. За разширяването на този сравнително ограничен читателски кръг от съществено значение се явява обнародването на документи от архива. А това в крайна сметка съдейства за обогатяване на печатната изворова база на българската историческа наука като цяло.

На развитието на публикаторската дейност и археографията, като специализирана теория и методика в България през този период, са посветени една монография, няколко студии и статии(5). Въпросите, свързани с обнародването на военноисторически документи в периода от Освобождението до създаването на Държавен архивен фонд у нас през 1951 г., досега не са били предмет на цялостно научно изследване»(6).

Настоящата статия има за цел да проучи възгледите и намеренията на ВИК по отношение публикуването на исторически документи и да представи резултатите от дейността й. Всъщност именно документалните издания определят приноса й в изграждането на печатната изворова база на българската историческа наука. Във връзка с това се проследява историята на тази дейност и се прави опит за установяване на нейните цели, организация и форми. Регистрирането на документалните публикации в сп. Военноисторически сборник (ВИС) има за задача да постави началото на библиография на публикуваните документи за Българската армия. Това ще даде възможност да се установят случаите на повторно и многократно публикуване на едни и същи документи за сметка на големия брой все още необнародвани извори за военната ни история.

* * *

В резултат на публикаторската дейност на военните институции през периода от Освобождението до края на Втората световна война се появяват редица документални издания, различни по вид, форма и тематична насоченост. Те имат свое определено място в печатната изворова база на съвременната военноисторическа наука и същевременно са част от тази на историческата наука като цяло. Традиционно понятието «печатна изворова база» се свързва с ретроспективните документални издания, предназначени специално за нуждите на историческото познание. В процеса на своята работа обаче историкът използва още една основна категория документални публикации — т. нар. оперативни издания, преследващи при появяването си чисто практически цели.

Между посочените две категории публикации са налице съществени различия. Ретроспективните издания се отличават от оперативните по това, че те са предназначени за целите на познанието (а не за управлението и т. н.). Публикуваните извори са взети от архиви или библиотеки, съхраняващи оперативни издания (а не от текущо деловодство); публикациите са дело на специален публикатор (а не на създателя на документите)(7). Налице са обаче и документални издания, заемащи междинно място, каквито са систематическите сборници с нормативни документи на военното ведомство(8).

Уместно е понятието «печатна изворова база» на военноисторическата ни наука да включва и тази междинна категория документални публикации, които в значителна степен се доближават до ретроспективните публикации. Основанията за това са следните: масовото им използване в изследователската практика; включването на съдържащите се в тях публикации на документи в съвременни документални издания, както и необходимостта от изучаване на методите, използвани при подготовката на тези издания с оглед на бъдещата публикаторска дейност. Именно тези издания характеризират първия етап от публикаторската дейност на военното ведомство, който обхваща времето от Освобождението до създаването на ВИК през 1914 г.

Издирената и събрана основна част от документалното наследство за Българското опълчение, Българската земска войска и Сръбско-българската война от 1885 г. през посочения период не е обект нито на сериозни научни изследвания (поради липсата на професионални военни историци тогава), нито на публикации. Обнародването на военни документи има чисто практическа насоченост. Това са преди всичко нормативни документи, свързани с управлението на войската, публикувани в Държавен вестник, в тогавашния военен периодичен печат, в годишните и систематически сборници по военното ведомство.

От съществено значение за правилното изграждане и функциониране на българската армия като държавна институция е не само качеството на нормативната база и навременната информация за измененията в нея, но също така и наличието на издания с всички действащи нормативно-разпоредителни документи, за лесен и бърз достъп до необходимата за практиката информация. Нуждата от подобни издания възниква още през първото десетилетие след Освобождението.

Първоначално разпорежданията по военното ведомство, обявявани в указите, заповедите и циркулярите, се разпращат под формата на литографски копия. В края на всяка година посочените нормативни документи, систематизирани в хронологичен ред, отново се публикуват, но вече в цялостни сборници. Извън техния състав остават онези закони и приложения, които са издадени под формата на брошури(9). На практика годишните сборници изпълняват ролята на ръководства при разрешаването на различни военноадминистративни въпроси.

С постепенното развитие на армията настъпват изменения и в нормативната й база — с укази, заповеди и циркуляри се изменят, допълват или отменят редица закони и положения. При това броят им с течение на времето непрекъснато нараства. Издадените през 80–те години на XIX век указатели на указите, приказите и циркулярите по военното ведомство(10) не премахват всички неудобства при ползването на действащите документи, макар да спомагат за по-лесното им и бързо намиране. Затруднения създава и фактът, че много от сформираните след Съединението (1885 г.) части не разполагат с годишните сборници от минали години. При това във военно време отделните войскови части са принудени да носят със себе си, освен собствените оперативни документи, и ежегодните сборници от Освобождението насам, както и отделно отпечатаните закони и положения.

В определена степен дейността по управлението на отделните военни учреждения и части се облекчава с появата на първия сборник, включващ в себе си всички действащи към датата на неговото съставяне нормативни документи. През 1887 г. с разрешението на военния министър е издаден «Сборник на приказите, указите и циркулярите издадени по Военното ведомство от 1879 до 1887 година»(11), съставен от тогавашния майор от Генералния щаб — Стефан Паприков. Целите, които си поставя съставителят са: «а) Сборникът да замени всичкий издаден по Военното ведомство законодателен материал за периода от 1879 до 1887 година, събран в една книга и б) да направя доколкото ми бъде възможно по-лесно и по-удобно ползуванието с материала в сборника. За това аз съм са стараел: а) да избера и поместя в сборника само тези укази, прикази и циркуляри, които сега действуват и тези, които макар и недействующи, имат значение във военното ни устройство и б) да раздела този материал по значението му на отдели и глави, в които указите, приказите и циркулярите да бъдат поместени в хронологически порядък и текстуално»(12).

За разлика от годишните сборници, където публикуваните документи са систематизирани хронологически, в посочения сборник за улеснение на читателя този принцип е съчетан с тематичния. Пак със същата цел в началото на изданието са поместени три таблици, в които са указани номерата на указите, съответно заповедите и циркулярите и страниците, на които те са публикувани.

Според съставителя този сборник представлява «само опит за систематизирание на военните ни постановления», който не е лишен от недостатъци. В предговора към изданието са посочени по-важните от тях: «а) Систематизиранието е непълно и е причинено от самото съдържание на материала; б) Липсват всичките приложения и форми по причина, че печатането им е затруднително и освен това формите така често се изменяват, щото печатането им би увеличило безполезно сборника и в) Някои от приказите и циркулярите са напечатани на русский язик; такива са в отдела по обмундированието и снаряжението и по Военно-съдебната част. Причината на това е, че превода на тези прикази и циркуляри на българский е твърде затруднителен, като специални или пълни с названия, които не могат да се преведат»(13). Документи, публикувани на езика на оригинала, се срещат не само в посочените, а и в други раздели. През периода, в който са създавани включените в сборника документи, руският език е официален за българската армия, поради което една голяма част от тях са написани на него.

Идеята за издаване на ежегодни допълнения към сборника и преиздаване след пет години на целия документален материал от Освобождението насам, по независещи от издателя причини, не се реализира докрай. Единственото допълнение към него си остава това за 1887 г.(14)

В резултат на настъпващите чести промени в нормативната база на военното ведомство, във връзка с организационното преустройство на армията ни след Сръбско-българската война, към края на XIX век става все по-наложителна появата на ново актуализирано издание с действащите нормативни документи. През 1901 и 1902 г. излиза съответно първа и втора част на «Систематически сборник на законите, указите, заповедите и циркулярите по Военното ведомство от 1877–78 г. до януарий 1901 г.», а през 1908 г. неговото първо и единствено допълнение за периода 1901–1907 г. (също в две части)(15). Този сборник е издаден под ръководството на Стефан Паприков, който в качеството си на военен министър възлага съставянето му на «архиваря» при министерството Иван Хрусанов.

Сборникът на Хрусанов включва всички действащи нормативни документи и част от отменените, които имат «историческо и документално значение»(16). Той е предназначен не само за нуждите на управлението на войската, но и на историческото познание. През този период интересът към военноисторическите документи се обуславя от потребностите на военно-патриотичното възпитание. Тогава са написани истории на отделните войскови части.

В посоченото издание освен указите, заповедите и циркулярите се публикуват и «няколко от по-важните окръжни предписания, издадени от разните отдели на министерството, които имат разясняюще значение и без които сборникът би се счел за непълен, а тъй също и някои от общите закони, касающи се и до военното ведомство, каквито са законите за гербовия сбор, за търговете, за поданството, отчетността и пр.»(17) Документалният материал в това внушително по своя обем издание, състоящо се от две части, е систематизиран в 15 «отдела», отнасящи се до основните дейности в армията. Документите от всеки отдел са групирани по глави, като в рамките на всяка от тях са подредени по хронология.

Сборниците на Паприков и Хрусанов са твърде близки по начина на своето изпълнение. Документалните публикации в тях сравнително вярно възпроизвеждат текста на оригиналите. Налице са твърде незначителни промени, като изключим допуснатите правописни грешки, осъвременяване на правописа, на някои езикови форми. Промените в стила обикновено са свързани със замяната на едни думи с други.

Ето защо трудно можем да се съгласим с една такава оценка за изданието на Хрусанов: «В пресъздаването на текста на документите на много места авторът си позволява да се отдалечава от оригинала, прибягвайки и до синтезирано преразказване на съдържанието»(18). Действително в случаите, когато не са налице оригиналите съставителят дава само кратка анотация на документа, но не пропуска да съобщи в бележка под линия, че «1) Приказ № 40 е по руската действующа армия и по немание пълния текст вместен е с кратко съдържание»(19). Впрочем такава съкратена форма на публикуване на документи (регести) е регламентирана в Методическия кодекс на Главно управление на архивите и се използва в съвременната археографска практика(20).

Сборниците с нормативно-разпоредителни документи на Ст. Паприков и Ив. Хрусанов заемат междинно място сред оперативните и ретроспективните публикации, доближавайки се повече до последните. От гледна точка на тяхното предназначение (предимно за нуждите на управлението) тези издания принадлежат към първата категория публикации. Това, че обнародваните в тях документи са не само от деловодството, а предимно от учрежденския архив на военното министерство, и че публикациите са осъществени от специално лице, а не от създателя на документите, при това археографски оформени и снабдени с научно-справочен апарат, е достатъчно основание да се определят като ретроспективни. Тези сборници остават единствени по рода си и до днес.

Научно-справочният апарат на изданията е твърде ограничен: предговор (такъв липсва в допълненията към съответните сборници), таблици на указите, заповедите и циркулярите, съдържание (включва наименованията на отделите, главите), обяснителни бележки към документите. Последните са разположени под линия на съответната страница и в тях се дават най-често сведения за нормативния документ, с който се отменя дадено положение, закон и др., а понякога и препратка към страниците, на които се публикува. В бележки се посочва също и кои от публикуваните документи не са по военното ведомство. По отношение на систематизацията на документите в тези издания би могло да се желае повече. Срещат се документи, публикувани два и повече пъти в различни отдели, което с помощта на препратки е могло да бъде избегнато. Археографското оформяне на публикуваните документи е твърде далеч от съвременните изисквания за обнародване на писмени исторически извори. В редакционните заглавия са означени видът, номерът и годината на документа, а в някои и точната дата на съставяне, както и отделът в министерството, от чието име се издава. Липсват сведения за исковите данни на публикуваните документи.

Независимо от посочените слабости тези документални издания са ценен помощник в работата на всеки изследовател, занимаващ се с проблемите на военната ни история от този период. Те предоставят в систематизиран вид изобилен по количество и тематика изворов материал, равностойна замяна на оригиналите.

В сборника на Хрусанов са публикувани общо 5126 броя укази, заповеди, циркуляри и окръжни, създадени през периода от 1877 г. до 1907 г. включително. В посочената цифра не влизат законите, положенията, инструкциите и останалите документи, публикувани като приложения към тях. Една значителна част от общия брой укази, заповеди и циркуляри, включени в сборника на Паприков (над 700) са публикувани и в този на Хрусанов. Но в него намират място и редица други документи, съставени в периода до 1887 г., за които съставителят е преценил, че имат историческо значение. Така например за посочения период Паприков публикува 84 указа, а Хрусанов —155 (близо два пъти повече), като 64 от тях са включени и в двете издания. Следователно и двата сборника имат своето място в научноизследователския процес на военния историк, тъй като взаимно се допълват. Въпреки че са изключително полезни за историческите изследвания публикациите във военния периодичен печат и в сборниците с нормативни документи по военното ведомство са предназначени, за да осигурят армията с бърз достъп до необходимата за нуждите на управлението й нормативна база.

За целенасочено публикуване на военноисторически документи за научни цели може да се говори едва след 1914 г. Със създаването на ВИК се поставя началото на едно по-системно издирване и централизирано съхранение на документи с военноисторическо значение. Това са преди всичко документи, имащи пряко отношение към хода на бойните действия — релации, дневници за бойните действия, книжки за донесения, оперативни заповеди, специални доклади и други документи, наричани най-общо «оперативни»(21). Археографската дейност на тази комисия е тясно свързана с реализирането на нейната основна задача — написване историята на водените от българската армия войни за национално обединение. С това всъщност се характеризира вторият период от публикаторската дейност на военното ведомство. Той обхваща времето от създаването на посочената комисия до началото на 50–те години, когато се създава Държавният архивен фонд на страната и се поставя началото на организираното архивно дело у нас. Следователно главен организатор на публикаторската дейност в системата на българската армия през посочения период вече е ВИК, която е пряко подчинена на ГЩ.

След събирането на основната част от документалния материал комисията започва работа по написване историята на Балканските войни. Причината е, че издирената изворова база за тях се оказва възможно най-пълна. Целта на ВИК е да се опишат бойните действия и се извлекат и приложат в практиката поуките от тях. В случая от определящо значение е чисто приложният характер на военноисторическата ни наука през разглеждания период, каквато между впрочем е тя по това време и в другите европейски страни. Българската комисия възприема преди всичко начините на работа на прагматичната пруска (германска) система и на по-емоционалната руска школа. Последната се характеризира не само с описание на събитията, но и с по-широкото им популяризиране(22).

В началото на 1915 г. е изготвен и проект на «План за разработване историята на войните на България през 1912 и 1913 години». В обяснителната записка на председателя на ВИК, с която е представен за утвърждаване от началника на Щаба на армията се посочва: «целта, която ще преследва ВИК при написване историята на войните е да установи събитията въз основа на документите, които заслужават доверие»(23). Тази цел определя и методите на работа. При изучаването на наличните военноисторически материали следва да се определи дали са налице всички необходими документи и ако се окаже, че има липсващи те да се изискат от войсковите части и учреждения. В случаите, когато се породи съмнение в истинността на даден факт или се съдържат противоречиви данни в документите от архива, за установяването на историческата истина комисията се обръща към частите или към самите участници.

Военноисторическата комисия полага необходимите грижи за осигуряването на един сравнително пълен документален комплекс за войните, като важна предпоставка за написването на обективната им история. За по-голяма достоверност на изложението в т. 5 от въпросната записка се предвижда и публикуване на документи: «Важните документи, които имат историческо значение и с които са преплетени самите събития, ще се поместват в текста, а останалите служещи само за осветляване на фактите, ще се изнасят в приложенията»(24). В случая значението на документите за разкриването на събитията се предлага за основен критерий, определящ мястото на тяхната публикация в самите издания, т. е. дали да бъдат вмъкнати в хода на изложението или дадени под формата на приложение.

По-различно е мнението по този въпрос на тогавашния началник на Генералния щаб — генерал-майор H. Жеков, изразено в резолюцията му към въпросната записка: «Описанията на действията трябва да се разяснят със съответствующите документи и за това към всяко описание трябва да се приложи връзката от документи (заповеди, донесения, съобщения), включително до действията на дивизиите (армии, дивизии, отделни бригади)»(25). Според него основните видове документи, създадени в резултат от дейността на отделните войскови формирования от различните йерархични нива, следва да се публикуват като приложения към историческия текст.

Данни за това нереализирано издание и за неговата цел се съдържат и в една статия във ВИС, публикувана в началото на 30–те години, където между другото се споменава следното: «През 1915 г. Военноисторическата комисия възнамеряваше да издаде официалните документи по войната 1912–1913 г., за да станат достъпни на повече работници по военноисторическите проучвания. Това не можа да се осъществи, поради Световна[та] война»(26). Действително работата по този труд, както и цялостната дейност на комисията се преустановява през есента на 1915 г.

Имайки предвид опита от събирането на материали от предишните войни, военното ведомство взема необходимите мерки, за да не допусне да бъдат разпилени и изгубени документите от тази поредна за България война. За целта, още преди нейното приключване, със заповед № 961 от 16. VII. 1917 г. по Действащата армия(27) се създава Историческо отделение към Щаба на Действащата армия в Кюстендил, което впоследствие се премества в София. Задачата, която му се възлага е много по-скромна, отколкото тази на ВИК от 1914 г., а именно да събере и систематизира военноисторическите документи за действията на българската армия в Първата световна война.

След нейното приключване се пристъпва към устройството на новата ВИК, включително и на Военноисторически архив (ВИА), като за целта се проучва чуждестранния опит в тази област(28). При изграждането й най-силно влияние оказва Германският държавен архив, а дейността й в значителна степен копира тази на Германското военноисторическо отделение. Общата съдба на бившите съюзнички след войната определя до известна степен основните задачи на военноисторическата им наука. Ограничителните клаузи на наложените им мирни договори не позволяват поддържането на боеспособна армия. Поради това те обръщат поглед към историята като средство за поддържане на бойния й дух. Обвинена за главен виновник за избухването на Първата световна война, Германия разгръща усилена публикаторска дейност, за да докаже пред света, че вината не е само нейна. За разлика от Германското военноисторическо отделение, ВИК при Генералния щаб на българската армия не издава документални сборници, а използва други форми за обнародване на документи, финансовият проблем, който съпътства дейността на комисията, безспорно се отразява и върху нейната продуктивност.

Едва в началото на 20–те години, след като успява да издири и събере основната част от документалното богатство и за тази поредна за страната ни война, ВИК започва подготвителна работа, свързана с написване историята на войните за обединението на България. С цел да се осигури еднаквост в разработването на отделните въпроси от авторите, които ще бъдат ангажирани с тази огромна по своя мащаб и продължителна работа, ВИК издава през 1921 г. «Упътване за написване и напечатване на военната история на България след Освобождението». В него се посочва, че за основа при написването на военната история ще служат на първо място документите, съхранявани във ВИА, а от авторите се изисква критично отношение към изворите, дори когато те са от официален произход. Понеже сляпата вяра в тях «може да причини заблуждение и невярности в описанието, и да изложи историка като невеж и наивен»(29), това налага в някои случаи изказаната мисъл да бъде подкрепена с цитати от официални документи. В упътването се дават и конкретни указания за начина, по който да става това: «Цитирането на документи да се прави като се поставя цитатът под линията в страницата; само много важни и с особено обяснително съдържание цитати да се турят в текста под кавички. Така ще се избегне съставянето на отделни приложения само с документи, а същевременно ползуването от съчиненията ще бъде по-практично. За да не се претрупва обаче текстът с много цитати, добре е да се подбират само най-необходимите документи. В случаите, когато ще трябва да се удостовери някой важен или деликатен по съдържание израз да се поставят непременно под линия имената на автора, на съчинението и номера на страницата, а ако е документ от Военноисторическата архива да се пише № на документа според архивния указател (напр. Гл. В. И. А. № IV, 15б, или Гл. В. И. А. № XVII, 19, с.)»(30).

Исковите данни на съхраняваните във ВИА документи са отразени в специални указатели(31), с каквито не разполага по това време нито един архив или библиотека у нас. Те са тясно свързани с текста на военната история (явяват се неразделна част от нея) и представляват подробни описи на документи или група от документи, съшити в едно канцеларско дело. Срещу наименованието им е отбелязано с римско число номера на шкафа, с арабско номера на свитъка в шкафа и с малка буква номера на документа в свитъка. По тези три знака всъщност става използването на самите документи. В предговора към указателите изрично се посочва, че те служат при цитирането на документите, тъй като мястото им се счита за окончателно установено. За постъпилите по-късно във ВИА документи се предвижда съставянето на нови указатели.

Последователността на описание на документите в указателя отговаря на начина на тяхното систематизиране. То е съобразено с организационната структура на армията за всяка война поотделно с цел улесняване работата на комисията по написване историята на войните.

Наред с това си предназначение, указателите играят важна роля при установяването и издирването на липсващите документи. След отпечатването им се изпращат за сведение до основните войскови части. Последните се задължават, ако притежават документи за войните с историческа стойност, невключени в указателите, да ги изпратят във ВИК. За да е сигурна комисията, че в частите и учрежденията не се съхраняват повече от представляващите интерес за нея документи се разпорежда да й бъде донесено за това «категорично»(32).

Взети са навременни мерки за попълване на т. нар. «бели петна» в наличната информация. При липсата на дневници за военните действия частите се задължават да напишат релации. Изпращат се писма от името на ВИК до редица висши офицери с молба да изпратят своите спомени за войните, а ако все още не са ги написали да сторят това(33).

От запазената в архивния фонд на ВИК кореспонденция по издирването на документи лъха искреното желание за написване на една обективна история, която да послужи за поука и възпитание на идните поколения. Най-напред се пристъпва към написване на популярни изложения за войните, каквато е практиката в Германия, Австрия и други европейски страни. Една от целите на популяризирането на историята на войните сред населението е неговото военно-патриотично възпитание. То е от изключително значение за боеготовността на армията ни в този труден за страната следвоенен период. Другата не по-малко важна цел, която преследва ВИК, е да предостави възможност на живите все още участниците да вземат отношение за изясняване на спорните въпроси по описваните от нея събития. По този начин тя си осигурява така необходимата й обратна връзка при изясняването на обективния ход на събитията.

Самото публикуване на документи в популярните издания на ВИК е регламентирано в т. 12 на «Инструкция за начина по който ще става разработването на военноисторическите теми за книжките от «Народна библиотека» — Войните за обединението на България» от 28. XI. 1919 г.: «В описанието на събитията могат да се вмъкват цитати от писмени заповеди на по-горните началници, да се поместват извадки от поздравителни телеграми на висши началници или от вътрешността на България, с които да се сърадват постигнатите успехи»(34).

Следователно обнародването на документи в популярните издания за войните, за разлика от това в официалните издания, има препоръчителен характер. Различните изисквания за начина по който да става това свидетелстват за проява на диференциран подход при решаването на археографските въпроси в зависимост от предназначението на отделните издания.

За историческата ни наука интерес представляват преди всичко научните трудове на ВИК. В периода до началото на 50–те години са издадени ценни поредици за участието на българската армия в Сръбско-българската (1885 г.), Балканските (1912–1913 г.) и Първата световна (1915–1918 г.) войни(35). В тях са публикувани хиляди документи. По вид това са директиви, заповеди, релации, донесения и др. Текстът им е вмъкнат в хода на изложението на историята под формата на цитати. Само една незначителна част от документите са публикувани в бележки под линия.

При издирването на извори за написване историята на войните, включително и за публикуването на една значителна част от тях, ВИК не се ограничава единствено в рамките на военното ведомство, а търси съдействието и на други институции. През 1921 г. по искане на председателя на ВИК от книжния склад на Народното събрание са изпратени изданията на Доклада и приложенията към него на парламентарната изпитателна комисия за анкетиране кабинетите на Ив. Ев. Гешов и д-р Ст. Данев, Дневници на V Велико народно събрание, XVI и XVII Обикновено народно събрание, издание на Ньойския мирен договор и др. В придружителното писмо към тях, началникът на Канцеларията на Народното събрание счита за необходимо да добави, че «дневниците на НС, заседавало през време на войната не са печатани и едва ли ще бъдат напечатани, поради особени съображения, но тъй като дебатите представляват интерес, необходимо ще е да делегирате чиновник, който да ги прегледа и вземе препис от интересуващите го пасажи»(36). Министерството на външните работи и вероизповеданията отпуска два екземпляра от издадените части на т. нар. «Оранжева книга» — «Дипломатически документи по намесата на България в Европейската война», том I, 1913–1915 г.(37) Установява се двустранно сътрудничество с Германския държавен архив и Австрийския военен архив за размяна на преписи на документи и издания.

Подборът на публикуваните в трудовете на ВИК документи е тясно свързан със структурния план на отделните томове. Преобладаващата част от тях се публикуват за първи път. Някои, предимно дипломатически, са обнародвани нееднократно преди това. Например, международните договори и военните конвенции са публикувани в по-ранните издания на: Ив. Гешов, «Балканският съюз. Спомени и документи» (1915 г.); д-р Б. Кесяков, «Принос към дипломатическата история на България 1878–1925», (1925 г.); А. Тошев, «Балканските войни», т. I, С., (1929 г.).

Текстът на обнародваните в трудовете на ВИК документи е възпроизведен научнокритически. Чуждоезичните документите са публикувани само в превод. Изключение в това отношение правят няколко документа на руски език в «История на Сръбско-българската война» (с. 138, 143, 328 и др.). Срещат се отделни думи и изрази възпроизведени на езика на оригинала.

Преобладаващата част от документите в изданията са обнародвани изцяло. Пропуснатият текст в някои от публикациите е означен с три точки, а в други — с един или два реда многоточие. Вторият вариант се използва най-често в случаите, когато е пропуснат текста на отделни пунктове от заповедите. Необходимите пояснения за това липсват, поради което читателят не винаги може да се ориентира дали става въпрос за пропуснат текст или е така в самите оригинали. Възпроизведени са само резолюциите към онези документи, които според авторите на историята на войните, са от значение за изложението на събитията. Те са вмъкнати като цитати в изречението след текста на самия документ. Пак там е посочен и техният автор.

В изключително редки случаи след текста на документите са възпроизведени подписите. Авторите на публикуваните документи са посочени в самото изложение.

Резултатите от извършеното съпоставяне на публикувания с оригиналния текст на някои от документите показват, че ВИК проявява стремеж към максимално точно пресъздаване. В този смисъл обнародваните документи представляват равностойна замяна на техните оригинали. За такива ги е считала и самата ВИК, поради което в «Упътване за съкращаване архивите и книжата на Военноисторическата комисия» от 7. VIII. 1945 г., наред с дублетните и исторически неценните документи, предлага за унищожаване и «книжата, които са използвани вече за официалните издания на комисията и са дадени в тях — като преписи или приложения(38). В «План за прочистване архивите от миналите войни във ВИО» от 1. ХI. 1950 г. за унищожаване са предвидени също така «и някои от тия, които са текстуално отпечатани в изданията»(39). Тази погрешна постановка на въпроса за експертизата на ценността на документите може да се обясни единствено с липсата на достатъчно познания в областта на архивната теория у нас по това време. От значение за комисията е запазване текста на документа, а не толкова неговия оригинален носител.

Археографското оформяне на документите, публикувани в изданията на ВИК, е далеч от съвременните изисквания. С оригиналните си заглавия са обнародвани предимно някои дипломатически документи, отделни директиви, заповеди и др. По-голямата част от публикуваните документи са без заглавия. Но елементите, които следва да включва едно редакционно заглавие от гледна точка на съвременните археографски изисквания са налице. В хода на изложението са означени: вид на документа, начин на предаване (по телефона, телеграфа или чрез вестовой), автор, адресат, дата (включително час и минута, ако са известни) на създаване, изпращане и получаване. Проявената изключителна прецизност при датирането им е от съществено значение за установяване обективния ход на събитията. При наличието на противоречия в различните източници се правят съответните коментари с цел точното датиране на документа до минута. Една част от включените в трудовете на ВИК документи са публикувани отново в съвременни документални издания, но за съжаление датирането им не е толкова прецизно, не е сведено до часа и минутата на тяхното изпращане и получаване.

Исковите данни на публикуваните документи са дадени в изключително редки случаи, което свидетелства, че не са спазени докрай изискванията на т. 24 от посоченото Упътване.

Научно-справочният апарат в трудовете на ВИК се отнася и до текста на публикуваните в тях документи, тъй като те са неразделна част от изложението. Той не само ги отразява в други аспекти, но ги и допълва с нови сведения. Научно-справочният апарат на изданията като цяло включва следните елементи: предговор, указатели, списък на картографските приложения, списък на приетите съкращения, приложения, книгопис и съдържание. В пълния им състав те присъстват в една малка част от томовете.

С предговори са снабдени само «История на Сръбско-българската война» и т. I, II и V на «Войната между България и Турция». Те обикновено са кратки. В предговора към първото издание на ВИК, това за Сръбско-българската война, се обосновава необходимостта от изучаването на историята (в частност на военната) и се изтъква значението на тази война за развитието на българската армия като държавна институция.

На въпросите, свързани с пълнотата на наличната изворовата база, е отделено място в предговорите само на посочените по-горе томове за Балканската война. По-обширен е предговорът към втория том, който всъщност е първият излязъл от поредицата за тази война. В него се посочват източниците, използвани при написването му, липсващите документи, пълнотата на сведенията в наличните, трудностите, на които се е натъкнала комисията в процеса на своята работа с изворите. Отчитайки възможността за допускане на грешки и непълноти ВИК умолява всички участници да й изпратят своите бележки. Подкрепените с документи подробни описания се предвижда да бъдат «вместени» и грешките да бъдат «поправени с едно приложение към настоящия том»(40). Това обаче си остава само една добра идея, без конкретна реализация.

В предговорите към трудовете на ВИК липсват сведения за начина на публикуване на цитираните в тях документи. Подобна информация, обаче, е от съществено значение за всеки сериозен изследовател.

Обяснителни бележки към обнародваните документи се срещат сравнително рядко. Означени са с цифров и сравнително по-рядко с буквен индекс. Закономерност при употребата на единия или другия вид трудно може да се установи. Някои от тях имат характер на коментари. Най-често обаче коментарите се съдържат в самото изложение. Те представляват интерес и за съвременния изследовател, особено онези «към предизвикващите спорове документи, правени от техните автори или съавтори, премислили събитията и достигнали до твърде закъснели понякога изводи»(41).

Най-често обяснителните бележки се отнасят до съдържанието на документите, като поясняват някои неточности в него, предоставят допълнителна информация, препращат към други публикации в изданието, а също така включват и публикации на документи.

С указатели са снабдени само изданията за Сръбско-българската и Балканската война. В зависимост от съдържанието им те са три вида: именни, географски и предметни. В т. нар. «показател на личните имена» в «История на Сръбско-българската война 1885 год.» преобладават имената на лицата, означени само с фамилиите им. Там, където са посочени лични имена, изписването им е изцяло или съкратено. Званията на военните лица са дадени след фамилните и преди личните имена, като в повечето случаи са използвани съкращения. В случаите, когато едно и също лице се среща в документите с две различни звания, това изрично е посочено в скоби след чина. Към имената на някои цивилни лица са изписани и техните длъжности. Не са пропуснати и благородническите титли.

За разлика от въпросния именен указател, тези към томовете на «Войната между България и Турция» (такъв липсва единствено към т. VI) са значително по-пълни. В тях, освен имената и чиновете, са означени длъжностите и войсковата част, в която са служили лицата по време на войната. В случаите на установено погрешно изписване в документите на тяхната длъжност е дадена съответната бележка под линия. Когато лицето е автор на някоя известна книга, е посочено нейното заглавие. В отделни случаи чуждестранните заглавия са изписани на латиница. В указателите се съдържат и сведения за някои известни факти, свързани с участието на отделни лица във войната, както и данни за раняването и пленяването на военнослужещи.

Информационно най-наситен е указателят на първи том, което се подразбира и от самото заглавие: «Указател на личните имена и кратко животоописание на някои от по-големите началници и водачи на българската войска през войната». Сравненията показват, че липсва известна последователност при съставянето на указателите. За едни лица са дадени повече данни, за други значително по-малко, а в единични случаи — никакви. При това не се спазва докрай принципното положение за изцяло изписване на личните имена, в отделни случаи те са означени с инициали или съкращения, а някъде на тяхното място има поставено многоточие. Сравнително рядко са посочени бащините имена на лицата. Тази непоследователност при изписването на имената би могла да се обясни с недостатъчната прецизност при изработването на указателите, а не толкова с липсата на необходимата за целта информация. Някои от имената са достатъчно известни, а установяването на останалите би могло да се извърши с помощта на списъците на офицерите, както и въз основа на редица други документи, отнасящи се до личния състав.

Географските указатели включват наименования на континенти, държави, градове, села, морета, реки, полуострови, върхове, проходи, мостове, пътища, местности и др. По форма те са разширени. В «показалеца на местните имена» към изданието за Сръбско-българската война след наименованията на обектите се посочват в съкратена форма техният вид и страниците, където се срещат. Повече сведения се съдържат в «Указателите на местните имена», с които са снабдени всички томове, с изключение на т. VI, на изданието за «Войната между България и Турция». След изцяло изписаните пояснения за съответния обект е означено и неговото местоположение. Например местоположението на селата е уточнено чрез разположението им спрямо най-близкия град, а в отделни случаи е изписана и държавата, в чиито предели са включени. За онези села, които не фигурират в някоя от картите, са дадени съответни бележки под линия.

В именните и географските указатели на въпросните издания са използвани препратки, а различните варианти на имената са дадени в скоби.

От всички издания на ВИК единствено томовете на «Войната между България и Турция» притежават т. нар. «указател на частите и учрежденията». По своята същност той е разновидност на предметния указател. В него най-напред са представени частите и учрежденията на българската, а след тях на чуждите армии. Те са обособени в съответните рубрики и подрубрики. Рубриките са подредени систематично и следват организационната структура на съответната армия. В рамките на всяка рубрика описанието започва от най-голямата и свършва с най-малката войскова част. В подрубриките частите са подредени по техните възходящи номера.

Във вид на отделни приложения към някои от томовете за Балканската и Първата световна война се срещат списъци на началници, сведения за числения и бойния състав на нашите и противниковите войски, за загубите и разположението на частите.

Всички издадени от ВИК томове за войните съдържат списъци на използваната литература, т. нар. «книгопис». Но само в една част от тях като източник на информация е посочен и архивът на ВИК.

С изключение на труда за Сръбско-българската война, във всички останали има списъци на картографските приложения (издадени под формата на отделни свитъци), на схемите в текста (само към някои от томовете) и на приетите съкращения.

С изключение на «История на Сръбско-българската война 1885 год[ина]», при полиграфическото и шрифтовото оформление на останалите издания е спазена известна последователност.

Капиталният труд на ВИК за участието на българската армия във войните след Освобождението остава недовършен, поради настъпилите у нас след края на Втората световна война обществено-политически промени. В периода от 1925 до 1946 г. са издадени 15 тома, съдържащи общо над 13 000 страници. Ако приемем, че приблизително на всяка втора страница се пада по един публикуван документ, то общият им брой възлиза над 6000. Този резултат влиза в противоречие с идеята, залегнала в цитираната по-горе т. 24 на Упътването, да не се претрупва текстът с цитати. Въпреки предвиждането в хода на изложението да се публикуват само най-важните документи, а останалите под линия, в крайна сметка текстовете на почти всички документи са дадени в основния текст на изданията. До известна степен изключение в това отношение прави «История на Сръбско-българската война 1885 год.».

Изданията на ВИК въвеждат в научно обръщение една значителна част от документалния комплекс на ВИА и осигуряват печатна изворова база за развитието на българската военноисторическа наука. Тази форма на обнародване на писмени исторически извори, обаче, не предоставя на читателя онази възможност, която му осигуряват документалните сборници, за да направи самостоятелно своите изводи и заключения.

Участието на България във Втората световна война и настъпилите след нея обществено-политически промени се отразяват и върху дейността на ВИК. Усилията й са пренасочени към събирането и систематизирането на документите от последната война и написването на нейната история. Според оценката на тогавашния председател на ВИК издадените томове за историята на войните са «доста добре и подробно написани, така че те постигат основната поставена цел — да се даде подробно описание на действията, почти до дружина — да се даде материал за изследване на общи и специални военни въпроси и да се улесни написването на полкови истории за възпитателно въздействие върху войниците»(42). Според него това става твърде късно, когато интересът към описваните събития е угаснал и повечето от участниците не са между живите, за да внесат необходимите корективи. Затова, във връзка с написване историята на Втората световна война е правено предложение до началника на Генералния щаб за «едно предварително поверително издание, предназначено за служебно ползване, съставено въз основа на събраните набързо документи...»(43). Предложението е отхвърлено и е разпоредено да се апелира чрез печата и писма до участниците за събиране на необходимите документи. На практика това означава придържане към установената вече традиция.

Наскоро след края на войната са одобрени планове и упътване за написване история на участието на «Българската войска във Втората световна война 1939–1945 год.». В последната т. 7 на Упътването се посочва: «В края на тома се дават по-големите преписи от много важни документи...»(44). Налице е завръщане към една отдавнашна, но нереализирана идея за обнародване на военноисторически документи като приложения в трудовете на ВИК. Този път обаче тя е осъществена само частично. Единствено първи том на излязлото едва през 60–те години тритомно издание за Отечествената война съдържа няколко документални публикации под формата на приложение.

През разглеждания период писмени исторически извори се публикуват не само в официалните издания на ВИК, а също така и в нейния печатен орган — сп. Военноисторически сборник (ВИС). Неговата основна цел е да подпомага комисията в цялостната й дейност, за «да даде за войните, които българският народ води за своето обединение, една история изчерпателна и главно, една история правдива»(45).

С появата на ВИС през 1927 г. се поставя началото на ново направление в археографската дейност на ВИК — публикуване на документи в специализирано военноисторическо периодично издание. Намеренията на комисията в тази област са декларирани в програмата на списанието, обявена в уводната статия на книжка 1–2. На първо място в нея се посочва, че то «ще помества военноисторически документи, които биха допълнили тези, с които комисията разполага и биха улеснили известни факти и събития», а на второ — «ще дава място на спомените на военни и политически деятели, които биха допринесли за по-пълното осветление на събитията в свръзката с водените от нас войни»(46). От тези две точки на програмата е видно, че ВИК си поставя за задача да популяризира чрез страниците на списанието не съхраняваните във ВИА документи, а тези, които й бъдат изпратени, стига да отговарят на посочените изисквания. За реализирането на тази задача се разчита преди всичко на оцелелите участници във войните, а така също и на сътрудничеството на неучастници и дори на чужденци, стига те да работят в духа на програмата.

За да стане достояние на по-широк кръг читатели, програмата се публикува в още няколко броя на списанието. Впоследствие тя претърпява незначителни изменения и някои допълнения, като броят на точките в нея от 7 нараства на 12. Частта й, отнасяща се до обнародването на военноисторически документи, е разширена, като в нея вече се отделя специално място на чуждестранните извори. Според новата т. 7 в списанието ще намерят място не само «извадки от чужди военноисторически трудове», но и от «мемоари и пр., доколкото са свързани с бълг[арската] армия»(47).

От страниците на ВИС многократно се отправя и «Позив на ВИК»(48) към всички онези, които желаят да й отговорят писмено за притежаваните от тях документи и снимки за войните от 1885 г., 1912–1913 г. и 1915–1918 г. А на нежелаещите да сторят това по различни съображения им се предоставя възможност да депозират своите писма. По-късно, поради липсата на достатъчно средства за откупуване на всички военноисторически книги, архиви, предмети и пр. ВИК счита за свой дълг да се обърне с апел към своите сънародници да пазят притежаваните от тях като «свещени» и направят своите дарения за архива и музея. Специално внимание в него се отделя на документите от личен произход.

Отношението на ВИК към тази категория писмени исторически извори, определени съвсем правилно като «спомагателни източници», проличава най-добре в нейното «Известие» във връзка с предстоящото разработване на втори том от историята на участието на българската армия в Световната война (1915–1918 г.). В него се изтъква, че комисията разполага с «обширна» архива от официални документи за тази война. Но онова, което й липсва изцяло е «една сбирка от лични архиви, дневници, мемоари и писма, които често са източници за всестранно осветление на военните събития и помагат на военния историк да внесе в своето описание българската душа, духът, който ни е окрилял, духът, който е творил победите»(49). Оценявайки значението на тези източници за целите, които преследва, комисията призовава «да се преровят личните архиви и намери там онова, което е по-добре и по-правилно да се пази в архивата на ВИК и се изпрати там. Ония документи, дневници, мемоари, студии и пр., които са от особен интерес или пък липсват във ВИА ще бъдат поместени в сп. ВИС». Налице е известна промяна в първоначалните намерения на комисията относно обнародването на документи. Предвижда се в него да намерят място и онези, съхранявани от нея писмени извори, които ще предизвикат читателския интерес.

Действително ВИС има определена заслуга за издирването, запазването и популяризирането на военноисторическото наследство, а така също и за написването на някои мемоари. В границите на разглеждания период(50) на неговите страници са обнародвани значителен брой документи, предимно от личен произход. Сред тях най-голям е броят на спомените (по наша преценка 45, вж. Приложение I).

Категоризирането на част от публикациите в списанието като спомени е трудно, тъй като и някои от статиите имат в известен смисъл мемоарен характер. Авторите им, като участници в описваните събития, се позовават не само на писмените извори, но твърде често, а понякога и единствено на своите спомени, представяйки на вниманието на читателя наред с фактите и свои лични преживявания. Среща се и обратното явление. Прецизните мемоаристи с чувството за отговорност пред поколенията и историята не са се доверили единствено на своята памет, а са извършили съответни допълнителни проверки с други източници — архивни документи (най-често релации), печатни издания, исторически изследвания, сведения на други участници в описваните събития и са ги вмъкнали в своите спомени. Във връзка с това комисията не рядко отправя критика към онези длъжностни лица, които освен че неправомерно задържат у себе си служебни документи, се опитват да предлагат за откупуване в преправен вид релациите, които е трябвало да изготвят и предадат след приключването на бойните действия. Твърде често самите автори не са наясно какъв вид е тяхната творба, тъй като за нейното означаване използват двете съвсем различни понятия — «статия» и «спомен». Някои автори дори погрешно назовават своите спомени «статия».

Поводите за написване на публикуваните във ВИС спомени са различни. Те са посочени обикновено в кратките встъпителни или заключителни текстове към тях. В едни от случаите това са констатираните непълноти в релациите на частите, с които авторите им са взели участие във войните. В други — някои неверни и тенденциозни твърдения, съдържащи се най-често в представените от редакцията на списанието чуждестранни издания и т. н. Независимо от различията в мотивацията, целта, която си поставят всички мемоаристи е една и съща — да подпомогнат бъдещите изследователи в установяването на историческата истина. И макар да претендират за обективност, случва се някои от авторите да бъдат опровергани в спомените на някой друг възмутен участник. Това се дължи не само на факта, че спомените са субективно отражение на обективната реалност, а и на стремежа на някои автори към самоизтъкване и омаловажаване заслугите на другите. Навременното им публикуване на страниците на ВИС съдейства в определена степен за преодоляването на присъщите за този вид исторически извори отрицателни черти, като предоставя възможност на съвременниците да се произнесат относно достоверността на изнесените в тях факти. Това допринася за установяването на историческата истина и подпомага в значителна степен работата на ВИК.

Не случайно най-голям е броят на публикуваните спомени, чиято тематика е свързана с Балканската(51), Междусъюзническата(52) и Първата световна(53) война, тъй като през посочения период усилията на ВИК са насочени върху написването на история именно на тези войни. Значението на този вид извори нараства още повече, поради факта, че в официалните документи за тях се съдържат редица непълноти, в резултат на неправилното им водене(54). Сръбско-българската война от 1885 г. е тема само на два от публикуваните през разглеждания период спомени (регистрирани в Приложение I под № 21 и 22), въпреки че те имат огромно значение за изясняване на нейния ход(55). Това се дължи на факта, че историята на този война е написана от ВИК и е издадена още през 1925 г. Животоописателен характер имат само спомените на ген. Русев (вж. Приложение I, № 25).

Тук следва да се отбележи, че ценността на спомените до голяма степен зависи от личността на мемоариста. Колкото по-висок пост е заемало дадено лице във военната йерархия, толкова по-информирано е то, което несъмнено намира отражение в спомените му. Авторите на повечето от публикуваните във ВИС спомени са командири на полкове и дивизии, като някои от тях по-късно достигат до високи постове във военната йерархия. Но не са подценени от редакцията на списанието и спомените на лицата от редовия състав на армията, които имат това предимство, че представят събитията от друга, по-различна от тази на командния състав, гледна точка.

Обемът на някои от публикуваните спомени е достатъчно голям, за да бъдат обнародвани като самостоятелни издания. Например мемоарите на Отон Барбар заемат всичките 525 страници на кн. 5–6 от 1930 г., а тези на ген. Русев, д-р Томов и ген. Кацаров, публикувани в продължение на няколко броя на ВИС — съответно 278, 125 и 111 страници.

С изключение на спомените на Отон Барбар за Балканската война 1912–1913 г., обнародвани през 1923 г. като приложение на в. Народна отбрана, останалите се публикуват за първи път. Всички те са без редакционен коментар. Това не влиза в целите и задачите нито на редакцията на списанието, нито на ВИК. Редакцията като орган на ВИК има ограничена задача — да събира «сурови» материали и да ги печата, но не и да пише самата история или да установява историческата истина по всички повдигнати въпроси. Последното не е във възможностите и на самата комисия, която въпреки твърде ограничения си личен състав има да решава огромни по своя обем задачи. При това в тиражираните многократно «Задачи и програма на списанието» изрично се изтъква, че отговорността за изказаните мнения, както и за фактическата страна на изложението носят съответните автори, а ВИК — само за подписаните от нея статии и др. Вложеният в тази уговорка смисъл е, «че ВИС не е «история», а «архив», т. е. сборник от сурови и от всевъзможен произход материали, които трябва да се имат предвид при написване историята на войните»(56).

При съпоставка на наличните оригинали и техните публикации не се откриват съществени различия. Особеностите на оригиналния текст (зачеркнати и вмъкнати думи и изрази, бележки в полето) не са отразени в съответната публикация(57), което от гледна точка на съвременните археографски изисквания е абсолютно задължително.

Другата група документи от личен произход, публикувани на страниците на ВИС са дневниците на участници във войните. Броят им в сравнение с този на спомените е значително по-малък, въпреки някои техни безспорни предимства като исторически извори. За разлика от мемоарите при тях няма дистанция във времето между протичането на дадено събитие и неговото описание, поради което те не съдържат допълнителни странични наслоения. Характерна тяхна особеност е, че те «запечатват текущия момент от действителността, улавят мига»(58).

Два от общо трите публикувани дневника имат колкото личен, толкова и служебен характер (Вж. Приложение II, № 1 и 2). В тях са публикувани текстовете на немалък брой официални документи. За извършената археографска дейност във връзка с обнародването на дневниците липсва всякаква информация. Изключение в това отношение прави публикацията на дневника на Мусаков. Тя е снабдена с увод. В него авторът е счел за необходимо да запознае читателя не само с целта на своята публикация, начина на водене на дневника, а също и с това до каква степен си е позволил намеса в оригиналния текст: «Подготвяйки този мой дневник за печат, не си позволих да променя нищо в него, защото смятам, че чрез това навярно ще намаля неговата стойност, ще посегна върху истината: При подготовката на печатането съм си позволил само едно нещо: то е да проверя дали късата фраза ще даде ясната картина и мисълта на онова, което съм искал да предам, както е в дневника ми. Аз можех да попълня картините, да обрисувам фигурите на войници и офицери, да дам по-ясни характери, с една дума да дам по-голямо литературно съвършенство на дневника си, но предпочетох да го видя оригинален, а непълнотите да разработвам в отделни разкази от войната, което правя прочие, от 10 год[ини] насам»(59). Следователно авторът на публикацията не се е поддал на изкушението да извърши литературно-художествена обработка на своя дневник, а е предпочел, както ни уверява, да запази автентичния му вид, извършвайки само някои промени по отношение на стила. Редакционен коментар върху текста и съдържанието не е даден.

През разглеждания период публикациите във ВИС на домашни писмени извори от личен произход се ограничават само в рамките на две техни групи — спомени и дневници.

Самостоятелни публикации на домашни официални извори за българската армия почти липсват в печатния орган на ВИК, което се обяснява с факта, че тя разполага с достатъчно богат архив от документи, възникнали в резултат от дейността на отделните управления, учреждения и войскови части по време на войните. В интерес на истината следва да се отбележи, че не малко официални документи остават у частни лица. До известна степен тяхната липса се компенсира с наличието на известна повторяемост на информацията по вертикала, както и по хоризонтала. Ако даден документ не се открива в комплекса от документи на съответната войскова част, понякога се случва да бъде открит в този на друга, по-горе или по-долустояща в йерархията част.

Единствената самостоятелна публикация на официални документи на българската армията на страниците на списанието през разглеждания период е на Владимир Караманов — «Първите две наредби по образуването на Българската земска войска и разписанието за нейната организация и численост през дните на Сан-Стефанска България» (вж. Приложение III). В нея освен текста на публикуваните документи е представена накратко историята на тяхното възникване, извършен е съответният извороведски анализ, изтъкнато е значението им на основополагащи за армията ни документи. Мотивите на съставителя за тяхното обнародване е, че «...като първи и основни наредби по създаването на днешната храбра българска войска, имат историческо значение и заслужават да се знаят не само от ония, които специално изучават историята на нашата родна войска, но и от всички родолюбиви българи...»(60). Следователно въпросната публикация е предназначена не само за специалистите, но и за масовия читател. Вероятно това е и една от причините тя да не бъде публикувана на езика на оригинала. Както ни съобщава съставителят на публикацията, съдържанието на обнародваните документи «заемам и предавам в текстуален превод от «Сборник матерiиалов по Гражданскому управленiи и окупацiи в 1877, 78, 79 г.» под редакцията на генерал-майора H. P. Овсяни, т. 2, издание на Военноисторическата комисия при Главния щаб на Руската армия, 1903 г.»(61)

Следва да се отбележи, че през този период във ВИС са поместени и някои отделни публикации на чуждестранни документи от личен и официален произход»(62).

Публикации на цели текстове на документи или на части от тях под формата на цитати се срещат в хода на изложението на редица статии, трудове и други материали, печатани във ВИС. В повечето случаи те са визуално разграничени от основния текст чрез отделянето им от него и използването на по-дребен шрифт. На част от тях са дадени исковите данни. Сравнително рядко документи се обнародват под формата на приложения към някои публикации.

Военноисторически документи се публикуват и в други военни периодични издания, като сп. Нашата конница, сп. Кавалерийска мисъл, сп. Българска военна мисъл и др. Те обаче преследват чисто популяризаторски цели. Продължава обнародването на документи от нормативно-разпоредителен характер на страниците на военния печат.

В периода до създаването у нас на Държавен архивен фонд през 1951 г., Военноисторическата комисия при Щаба на армията успява да събере и систематизира един значителен по своя обем документален комплекс. Дейността й се характеризира със системност и целенасоченост и е подчинена на основната й задача — да напише история на участието на армията във войните за обединението на българския народ. В резултат от изпълнението на тази задача, в хода на изложението в трудовете на ВИК се публикуват хиляди документи. Така се въвежда в научно обръщение една значителна част от съхраняваните във ВИА документи. Този начин на публикуване на писмени извори се явява най-ранната форма на обнародване на архивни военноисторически документи за научни цели.

С появата на сп. Военноисторически сборник през 1927 г. се поставя началото на самостоятелно публикуване на документи за военната история на България. В него се дава място предимно на документи от личен произход, които имат за цел да попълнят празнотите в информацията от официалните извори. ВИС има принос не само в популяризирането на военноисторическото ни наследство, но и в обогатяването на ВИА с нови неизвестни документи, изпратени от неговите читатели.

През разглеждания период, когато интересът на българските историци е насочен към епохата на Средновековието и Възраждането, най-често документалните публикации осигуряват изворовата база и се явяват основна предпоставка за развитието на историческата ни наука. За една част от колегията обаче — военните историци — те не са от такова съществено значение. Техните изследователски търсения са насочени към съвременния период, който е богато документиран. Те имат определена заслуга за съхраняването, опазването и въвеждането в научно обръщение на онази част от военноисторическите документи, които имат пряко отношение към участието на армията ни във войните. Публикуваните в резултат от дейността на ВИК документи съдействат за обогатяването на печатната изворова база на българската историческа наука. Съществен принос в тази област имат и сборниците с нормативно-разпоредителни документи по военното ведомство за периода от 1878 г. до 1907 г., въпреки че са създадени преди всичко за нуждите на практиката, а не на историческата наука.

Независимо, че анализираните издания с военноисторически документи са далеч от изискванията, залегнали в съвременните археографски правила, налице е най-важното условие за използването им в качеството на печатна изворова база, а именно — вярно възпроизвеждане на оригиналния им текст. При това, начинът на решаване на някои отделни археографски въпроси в тези издания заслужава вниманието на днешните публикатори. Използването на натрупания в миналото положителен опит в бъдещата публикаторска дейност определено ще съдейства за издигане научното равнище на документалните издания. Считаме за целесъобразно постиженията в археографската дейност на българската армия да намерят място в специални правила за публикуване на военноисторически документи, което се налага и от спецификата на самите документи. Това предложение не влиза в противоречие и със съвременните правила на ГУА при МС за обнародване на писмени исторически извори, които като отворена система позволяват да бъдат допълвани.

Документи за историята на българската армия, публикувани в сп. Военноисторически сборник. 1927–1947 г.(I)

Приложение I: Спомени

Автор
Заглавие
Година
Книжка
Страници
1
Акрабов, Св[етослав](II) — о. з. полк.
Спомени за най-тежкия бой на 3-ти конен полк
1940
46
74–81
2
Арабов, Конст[антин] — о. з. полк.
Лични възпоменания от войната между България и Турция през 1912–1913 г.
1931
2
101–143
3
54–123
3
Атанасов(III), Гавр[ил) — о. з. полк.
Около събитията по превземането на гр. Солун. — Отговор на в. «Елевтерос Вима» и на сръбския генерал Цоловин
1930
1–2
239–261
4
Барбар, Отон — о. з. кап.
Спомени от войните 1912–13 и 1915–18 г.
1930
5–6
1–525
5
Божков, К[онстантин] — о. з. инж. полк.
Бележки и спомени по Морската ни част [1879–1900 г.]
1933
13
110–160
1934
16
84–121
6
Вълнаров, Тодор. Д.
Спомени на едни батареен командир от Балканската и Междусъюзническата война 1912–1913 год.
1939
40
1–48
7
Захов, [Владимир]
Спомени от заложничеството и бягството от него през есента на 1918 година
1937
31
18–68
8
Карайовов, Тома
Спомени от преди 30 години. Предаването на Скопие на сръбската войска през 1912 година
1943
55
174–190
9
Караманов, Владимир А.
а) Назначаването на войници на висши административни длъжности в Македония през войната 1912–1913 г.
1937
33
110–114
б) Няколко думи за създадения от военните власти Струмишки окръг в началото на Балканската война през 1912 година (Спомени по случай 20–годишнината му)
1934
18
58–94
в) Последните дни на Кукуш [ 16. VI–22. VI. 1913 г.)
1927
5–6
68–89
г) Първият ден на мобилизацията през 1915 г. в Кюстендилския окръг
1928
1–2
79–84
д) Спомени из нашата Солунска околия през войните 1912–1913 година
1935
22
90–98
е) Спомени от междусъюз­ническите отношения в Кукушкия окръг през Балканската война. Едно двудневно принудително престояване в с. Боймица, Гумендженска околия през февруари 1913 година
1934
15
44–53
ж) Страници из междусъюзни­ческите отношения в близките околности на гр. Солун през Балканската война 1912–1913 г. Лъгадинска околия
1939
39
165–207
10
Кацаров, Димитър — о. з. ген.-майор
а) 5–и нескорострелен артилер[ийски] полк в Балканската война 1912–1913 г. (спомени на командира на полка)
1931–32
4
114–141
1932
6
83–107
7
100–119
8
115–156
б) 5–и нес[коро]с[трелен] артилерийски полк в Съюзническата война 1913 г. (спомени)
1938
35
1–25
11
Лазаров, Велизар — ген.-лейт.
Българският гарнизон в Солун 1913 г. (спомени)
1929
9–10
1–51
12
Лудогоров, Р[уси] — о. з. инж. полк.
Спомени за дейността на флота и гарнизона на Варненския укрепен пункт през войната 1912/13 г. (с приложение на карта вън от текста)
1927
5–6
5–57
13
Маджаров, Ат. П. — свещеноиконом
Спомени на един полкови свещеник от Световната война
1934
17
65–98
18
95–120
14
Маринов, Д[имитър] — о. з. полк.
В отговор на италианския генерал П. Марвиня по действията на 3–та бригада от 11–а Соф[ийска] дивизия срещу 35–а италианска дивизия при с. Соп и Баба пл[анина] (Кичевско)
1932–33
9
144–151
15
Миланов, В[асил] — о. з. полк.
а) В отговор на италианския генерал Марвиня по действията на 35–а италианска дивизия през 1918 г. в «Източна Черна»
1932
7
94–99
б) Отстъплението на Приморския полк през 1918 г. — катастрофата от позицията кота 1050 до оставянето му в заложничeство
1933
13
27–43
16
Найденов, К[алин] — о. з. ген.-лейт.
Из спомените ми. — Междусъюзническата война
1928
1–2
9–22
17
Недялков, Хр[исто] — о. з. ген.
а) Действията на 1–ва Софийска дивизия в Сърбия през войната 1915 (спомени)
1929
5–6
1–45
б) С 1–ва дивизия в заложничeство (спомени)
1932
6
33–63
в) Спомени от бойните действия на 24–ти пехотен Черноморски на Н. В. Царица Елеонора полк при с. Пуралия, Бунархисарско
1940
46
95–101
18
П. К.(IV)
С Н. Ц. В. Престолонаследника княз Борис Търновски към Солун в 1912 г.
1927
1–2
8–26
19
Парталски
Действието на нашите Балонни части във войната 1915–1918 год.
1937
30
48–55
20
Паунов, Хр[исто] — о. з. полк.
Спомени от боя на 2/1 бригада на 19–и Х. 1915 г. западно от Бяла паланка — Въргудинец
1932
7
1–35
21
Попов, Васил Т.
Работата на военния железничар на Битолския фронт (спомени)
1936
25
131–140
22
Попов, Иван — доброволец
9–а опълченска дружина във войната 1885 г. (спомени)
1929
5–6
94–102
23
Попов, Иван Т. — о. з. ген.
Възпоменания по Сръбско-българската война в 1885 год.
1935
23
1–50
24
Попов, Ст[ефан] Г. — о. з. ген.
Школата за зап[асни] подпоручици в навечерието на намесването на България в Световната война през 1915 г. Спомен-характеристика.
1937
30
1–13
25
Ражанов, Лазар Петров (бивш телеграфист)
Безсънни нощи в служба на Отечеството 1912–1913 ... 1915–1918 (Бележки и спомени)
1938
35
26–98
26
Русев, Иван А. — о. з. ген.
а) Юнкерски спомени от Военното училище 1889–1892 година. 14 випуск
1941
48
1–49
б) Офицерски спомени
1942
52
59–146
1943
54
1–40
55
1–50
56
1–52
27
Сирманов, Йеротей И. — о. з. ген.
Духът и настроението на войниците от 11–и не с. с. полк през време на Балканската и Съюзническата войни 1912–1913 година
1943
17
26–64
28
Стефанов, Ж[еко] — о. з. ген.
а) С 1–во скорострелно отделение от 6–и артилерийски полк във войната срещу сърбите и гърците през 1913 година
1936
29
60–83
б) С 3–то с[коро]с[трелно] полско отделение от 14-и арт[илерийски] полк във войната със сърбите през 1915 год. — боя при с. Въргудинец — Бяла Паланка — Цървена река
1937
32
141–158
29
Строгов, Иван Д.
Моето пленничество в Цариград. Из книгата «От Мармара до Морава и нататък». Мемоари и етюди на един български управител
1934
16
67–83
30
Тодоров, Ив[ан] — о. з. ген.
Спомени от последните дни на Световната воина
1942
52
39–58
31
Томов, д-р Методи
Опълченец 1912–1913 година
1938
36
120–140
37
73–89
38
78–89
1939
40
134–158
43
45–48
1940
45
114–144
46
102–104
1941
49
107–116
51
28–38
32
Хесапчиев, Хр[истофор] Г. — о. з. ген.
Българският гарнизон в Солун 1913 г. Спомени
1929–30
7–8
160–163

Приложение II: Дневници

Автор
Заглавие
Година
Книжка
Страници
1
Мусаков, Ил[ия] — о. з. кап.
Бойният ми дневник
1934
17
99–144
2
Рашев, Ст[ефан] — о. з. подп.
Около Пехчево през 1913. (Из походния дневник на командира на 3/2 с[коро]с[трелно] арт. отделение)
1929
5–6
46–80
3
Таслаков, В[асил] — о. з. полк.
В долината на р. Струмица. (Из моя дневник от войната 1913 г.)
1929
5–6
81–93

Приложение III: Служебни документи

Автор
Заглавие
Година
Книжка
Страници
1
Караманов, Владимир
Първите две наредби по образуването на Българската земска войска и разписанието за нейната организация и численост през дните на Санстефанска България
1941
48
85–104

Бележки

1. Указ за Държавен архивен фонд на Народна Република България; Постановление № 344 от 18 април 1952 год. за организиране на Държавния архивен фонд и одобряване правилник на Архивното управление при Министерството на вътрешните работи. — В: Сборник от нормативни актове по архивното дело в Народна република България. С., 1978, 7–84.

2. Cm. Петкова. Увод в архивознанието. В. Търново, 1994 и сл., с. 69.

3. Впоследствие претърпява следните промени в наименованието: Историческо отделение, Отделение IV при Генералния щаб, Военноисторическа комисия, Военноисторическа секция, Военноисторически отдел, Институт за военна история, Национален център за военна история, Институт за военна история. Днес с проблемите на военната ни история се занимава формираният след закриването на Института за военна история през 2000 г., център «Военна история» към Военна академия «Г. С. Раковски».

4. ЦВА, ф. 42 М, оп. 1, а. е. 46, л. 415, 418.

5. К. Георгиев. Въпроси на българската археография. С., 1970, 380 а; А. Нейкова. — Археографската дейност във връзка с възрожденското документално наследство през периода от 1908 до 09. 09.1944 г. — ИДА, кн. 41, 1981, 41–62; Същата. Документални свидетелства за дейността на проф. Ив. Шишманов като археограф. — ИДА, кн. 67, 1994, 337–347; Същата. Документалните публикации за Възраждането в периодичните издания — начален етап в археографската дейност. — ИДА, кн. 40, 1980, 55–70; Същата. Нормализацията на правописа при публикуването на българските архивни документи от епохата на Възраждането. — ИДА, кн. 38, 1979, 95–106; Същата. Петър Мутафчиев и идеята за «Monumenta Bulgariae Historica». — ИДА, кн. 66, 1993, 5–25; Същата. Предназначение, тематика и видове документални издания за историята на Възраждането. — ИДА, кн. 42, 1981, 35–50.

6. Съвсем накратко историята на публикаторската дейност на военното ведомство е представена в доклада ни «Документалните сборници за българската военна история — извороведски и археографски аспекти», изнесен на проведената на 11. Х. 1996 г. в гр. В. Търново тържествена научна сесия, посветена на 45–годишнината от създаването на Централния военен архив — В. Търново и 80 години от Тутраканската операция — 1916 г. (Вж. в: Известия на военните архиви, т. 8, С., 1998, 55–56).

7. А. Д. Степанский. Археография: термин, объект, предмет. — Отечественные архивы, 1996, кн. 3, с. 19.

8. На тях сме посветили отделна статия на тема: Вж. А. Игнатова. Сборниците с нормативно-разпоредителни документи на Военното ведомство като печатна изворова база. — АП, 1–2, 2001.

9. Ив. Хрусанов. Систематически сборник на законите, указите, заповедите и циркулярите по Военното ведомство от 1877–1878 до 1–й януарий 1901 г. Отдели I–VI, С., 1901, с. IV.

10. Товстолас. Указатель распоряжений, объявленных в указах Его Высочества, приказах по Военному Ведомству и циркулярах Военнаго Министерства (с 28 июня 1979 г. до 1 января 1883 года). С., 1883, 179 с.; Златоустов. Показател на разпорежданията, обявени в указите на Негово Височество, в приказите по Военното ведомство и в циркулярите от Военното министерство за 1884 година. С., 1885, 51 с. Такива указатели военното министерство продължава да издава и през следващите години: Халачев. Показател на разпорежданията, обявени в указите на Негово Царско Височество, приказите по Военното ведомство и в циркулярите от Военното министерство за 1885 и 1886 години. С., 1889, 24 с.; Същият. Показател: за 1887 година. С., 1888, 27 с.; Същият. Показател: за 1888 година. С., 1888, с. 25; Същият. Показател: за 1889 година. С., 1890, 26 с.; Коев. Показател: за 1890 година. С., 1891, 44 с.

11. Cm. Паприков. Сборник на приказите, указите и циркулярите, издадени по Военното ведомство от 1879 до 1887 година. С., 1887, XV + 638 с. Екземпляр от него се съхранява в ЦВА, ф. 1, оп. 1, а. е. 21.

12. Пак там, с. IV–V.

13. Пак там, с. V.

14. Ст. Паприков. Сборник на указите, приказите и циркулярите по Военното ведомство, първо допълнение за 1887 г. С., 1888, VII + 231 с. Екземпляр от него се съхранява в ЦВА, ф. 1, оп. 1, а. е. 52.

15. Ив. Хрусанов. Систематически сборник... от 1877–1878 до 1–й януарий 1901 г. Отдели I–VI, С., 1901, Х + 1–1328 с.; Същият: Систематически сборник: Отдели VII–XV, С., 1902, IX + 1329–2863 с.; Същият: Систематически сборник: 1901–1907 г. (I допълнение). Отдели I–VI, С., 1908, VI + 1336 с.; Същият: Систематически сборник: Отдели VII–XV, С., 1908, VI + 1137–2245 с.

16. Пак там, 1901, с. IV.

17. Пак там.

18. Българската армия 1877–1944. Библиография, т. I, С., 1989, с. 9.

19. Ив. Хрусанов. Цит. съч., 1901, с. 1.

20. Методически кодекс на ГУА при МС. С., 1982, 651–658.

21. С това понятие във военната терминология се означават «документи на щабовете, свързани с подготовката, организацията и воденето на операцията (опер. директива, план на операцията и др.) — Военнотерминологичен речник. С., 1979, с. 195.

22. Вж. Л. Петров. Осемдесет години военноисторическа научноизследователска служба в Българската армия. Проблеми на Националния център по военна история. — ВИС, 1995, кн. 1, 181–182.

23. ЦВА, ф. 42 М, оп. 1, а. е. 12, л. 60.

24. Пак там.

25. Пак там.

26. А. Христов, генерал о. з. Отговор на критиката на г. Дървингов. — ВИС, 1931, кн. 9–10, с. 114.

27. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 695, л. 434.

28. ЦВА, ф. 42 М, оп. 1, а. е. 46, л. 1–19.

29. Упътване за написване и напечатване военната история на България след Освобождението. С., 1921, с. 13. Същото е одобрено със заповед по Щаба на Армията № 93 от 31. VIII. 1921 г.

30. Пак там, с. 14. В проекта на Упътването указанията, свързани с цитирането на документите, са обособени в отделен пункт (т. 24), като в текста на последното изречение се откриват някои различия. В проекта то завършва така: «...а ако е документ от ВИА да се напише № № на шкафа, на делото и на документа, според номера на описа в самото дело (Напр. Гл. В. И. Архива № IV, 15, 257 или Гл. В. И. Архива, № XVII, 19, 354)» — ЦВА, ф. 42 М, оп. 1, а. е. 248, л. 121–122. Според така посочената сигнатура, номерът на документа следва да се отбележи с цифри.

31. Указател на Военноисторическата архива ч. I. Войните — 1885 и 1912–1913 г. С., 1921, 492 с.; също ч. II Войната — 1915–1918 г. С., 1928, 772 с.; Допълнителен указател на Военноисторическата архива, ч. I. Войната — 1912–1913; Също. 1915–1918 г., 1932; Указател на BИA за Българското опълчение и Освободителната война 1877–1878 г., 1935.

32. ЦВА, ф. 42 М, оп. 1, а. е. 22, л. 58.

33. Пак там, а. е. 46.

34. Пак там, л. 117–123; Пак там, а. е. 32, л. 150–151; Публ. в: Л. Петров. Документи по създаването на военноисторическа научноизследователска служба в Българската армия. — ВИС, 1995, кн. 6, с. 134, 137.

35. История на Сръбско-българската война 1885 год. С., 1925, с. IX + 851; Войната между България и Турция 1912–1913 г., т. I–VII, С., 1927–1937 (т. I, 1937, ХII + 583 с.; т. II, 1928, XVI + 696 с.; т. III, 1931, ХII + 676 с.; т. IV, 1932, ХII + 704 с.; т. V, кн. 1–1930, XVI + 638 с.; кн. 2, 1938, 641–1194 с.; т. VI, 1935, Х + 273 с.; т. VII, 1938, Х + 605 с.); Войната между България и другите балкански държави през 1913 г., т. I, С., 1941, 848 с.; Българската армия в Световната война 1915–1918 г., т. II–V и VII–IX, С., 1936–1946 (т. II, 1936, XVI + 931 с.; т. III, 1938, XII + 1162 с.; т. IV, 1940, XVI + 1032 с.; т. V, 1946, XVI + 748 с.; т. VIII, 1939, ХII + 799 с.; т. IX, 1943, Х + 924 с.).

36. ЦВА, ф. 42 М, оп. 1, а. е. 33, л. 5.

37. Пак там, л. 18.

38. Пак там, а. е. 313, л. 2.

39. Пак там, л. 363; Пак там, а. е. 243, л. 181.

40. Войната между..., т. I, с. III.

41. Г. Марков. Археографски аспекти на военноисторическите извори. — АП. 1993, кн. 1–2, с. 55.

42. ЦВА, ф. 42 М, оп. 1, а. е. 311, л. 272.

43. Пак там.

44. Пак там, л. 271; а. е. 313, л. 197.

45. Нашата Военноисторическа комисия и задачите на сп. «Военноисторически сборник». — ВИС, 1927, кн. 1–2, с. 5.

46. Пак там, с. 6.

47. Задачи и програма на сп. «Военноисторически сборник». — ВИС, 1930, кн. 1–2, с. V и кн. 3–4. с. V.

48. ВИК при ЩА. Позив. — ВИС, 1927. кн. 5–6, с. 3–4; Позив от ВИК за събиране на документи, ръкописи. — ВИС, 1928, кн. 9–10, с. VII–VII.

49. Известие на ВИК. — BИС, 1928, кн. 5–6, с. XI.

50. Има се предвид периода от 1927 до 1947 г., тъй като за времето от 1947 до 1951 г. включително издаването на списанието временно прекъсва.

51. Вж. Приложение I: № 2, 3, 4, 6, 8, 9а, 96, 9е, 9ж, 9з, 10а, 12, 19, 25, 27, 31.

52. Вж. Приложение I: № 4, 6, 9в, 9д, 106, 11, 16, 25, 27, 28а, 29, 32.

53. Вж. Приложение I: № 1, 4, 7, 9г, 13, 14, 15а, 15б, 17а, 17б, 19, 20, 21, 24, 25, 286, 30.

54. Вж. по-подробно по въпроса Д. Терекиев. — Поуки от водените през войните дневници, релации (описания) и други оперативни документи. — ВИС, 1935, кн. 24, 1–20.

55. По въпроса за значението на спомените за тази война вж.: Сръбско-българската война. Сборник спомени. С., 1985, 5–7.

56. Редакционни бележки. — ВИС, 1930, кн. 1–2, с. 353.

57. Сравни напр. регистрирания под № 23 в Приложение I спомен и неговия оригинал, съхраняван в ЦВА, ф. 42 М, оп. 1, а. е. 141.

58. К. Георгиев. Личните документи в историко-познавателния процес. — В: Личните документи като исторически извор. С., 1987, с. 45.

59. Ил. Мусаков. Бойният ми дневник. — ВИС, 1934, кн. 17, с. 99.

60. Вл. Караманов. Първите две наредби по образуването на Българската земска войска и разписанието за нейната организация и численост през дните на Сан-Стефанска България. — ВИС, 1941, кн. 48, с. 88.

61. Пак там, с. 104.

62. Сред тях преобладават преводни чуждестранни публикации на документи, отнасящи се до българската военна история, като например: Документи върху румънската намеса в Голямата война — извлечение от дневника на А. Маргиломан — превел Митров, полк. о. з. — ВИС, 1928, кн. 5–6, 32–45; По превземането на гр. Солун от гърците през 1912 г. (писмо). Превел Хр. Стоянов. — ВИС, 1930, кн. 3–4, 120–121; Франие Д’Епре. Съглашенските армии на изток. От 18 юний до 30 септември 1918 г. (дневник). — ВИС, 1939, кн. 39, 80–128; Р. Росети, — ген., член на Румънката академия. Из неиздадената преписка на крал Милан Сръбски с полковник Георги Катарджи през войната 1877–78 г. — ВИС, 1939, кн. 42, 1–53; Документи от чужд произход се публикуват и от наши автори: Й. Венедиков. — о. з. полк. Турски документи за действията на нашата конна дивизия при Люле-Бургас. [офиц. документи] — ВИС, 1928, кн. 5–6, 69–75; Непубликувани писма на генерал Ф. Тотлебен през Руско-турската война (1877–78 год.) до неговата съпруга [в бележка към заглавието се посочва, че писмата са получени от Паул Ленденберг от гр. Берлин]. — ВИС, 1937, кн. 33, 57–85.

I. Включени са само домашните извори от периода 1878–1945 г.

II. Имената на този и следващите автори са уточнени по: Българската армия в Първата световна война 1915–1918 г. С., 1995; Офицерският корпус в България. Том 1–4. С., 1996; Списък на г. г. офицерите, наградени от Негово Величество Царя с ордени за показаните от тях отличия и заслуги през войните 1912–1913. С., 1916; Списък на офицерите от Българската войска на действителна служба към 1 март 1918 год[ина]. С., 1918.

III. Фамилията на автора вероятно е сгрешена. Командир на ескадрон от 5–и конен полк през Балканската война (1912–13 г.) е Гаврил Анастасов Анастасов (вж. Списък на г. г. офицерите, наградени..., с. 4).

IV. Според Н. Янакиев и майор Д. Манчев инициалите са на К[остов], П. (Вж. от същите автори — Яне Сандански по време на Балканските войни 1912–1913 г. — ВИС, 1984, кн. 2, с. 134).