Спомени на Дечко Караджов, началник на apxивaтa и пазител нa тaйнaтa apxивa при Министерството на външните работи и на изповеданията (1927–1930)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Милена Toдopaкoвa

Дизайн: Давид Нинов

София, 2016

Съпоставимо с останалите централни държавни институции, архивният фонд на Министерството на външните работи и на изповеданията (1878–1944) е сравнително цялостно съхранен. Констатация, обяснима с ранната и прецизна регламентация на деловодния и архивен процес в рамките на министерството, с целенасочените административни мерки за опазване на неговата документация, формулирането и следването на подобна практика се налага и от поверителния характер на голяма част от външнополитическите документи, и от дълготрайното им оперативно значение, и не на последно място — от осъзнаване на безспорната им значимост за националната ни история(1). Години наред обаче вниманието е насочено предимно към т. нар. «текуща архива», докато грижата за «старата архива» се свежда до складирането й в тавански помещения и мазета, без да бъде обработена и предоставяна за публично използване.

Създаването на архив като обособено звено в структурата на министерството обикновено се датира към 1907 г.(2), когато е приет Закон за устройството и службата по Министерството на външните работи и на изповеданията(3). Предвиденият в този закон отдел «Архива и библиотека» на практика не функционира като самостоятелна служба. Доста по-късно, през 1927 г., с приетия нов бюджет и в съответствие със законовата постановка е създадено отделение с архивни функции. За началник на архивите и пазител на тайната архива е назначен Дечко Дянков Караджов — роден на 15 май 1889 г. (н. с.) в с. Новоселци (гр. Елин Пелин). Израства в семейството на Дянко Дечков Караджов (доктор по административни и финансови науки на Cвободния университет в Брюксел; градоначалник на Варна; окръжен управител в Стара Загора и главен финансов инспектор) и Дешка Гладнева Стомонякова, произхождаща по майчина линия от Палаузовия род. Основно образование Д. Караджов получава в с. Шипка и Варна, а гимназиално — в кадетския корпус в Полтава, Русия. От 1909 г. е на действителна военна служба. Участва в Балканските войни (1912–1913) и Първата световна война (1915–1918), награден е с три ордена за храброст и офицерски кръст на народния орден «Александър». Уволнен е на 8 февруари 1920 г. при намаляването на българската армия в изпълнение клаузите на Ньойския мирен договор.

След преминаване в запаса Д. Караджов завършва право в Софийския университет (1921 г.), специализира в Париж, където по-късно получава титлата доктор на политическите и юридическите науки. Женен е за Евгения Христова Тантилова — дъщеря на видния лекар-хирург д-р Христо Тантилов, внучка на карловския възрожденец и учител Марко Тантилов. Владее френски, руски и немски език.

Постъпва на работа в Министерството на външните работи и на изповеданията и първоначално служи в канцеларията на двореца. Първата заповед от служебното му досие е за назначаването му за помощник-началник на Информационното бюро при Дирекцията на печата, считано от 3 септември 1923 г. През 1924 г. е изпратен във Виена като II секретар на Българската легация. Със заповед от 19 август 1927 г. е повишен в I секретар при министерството и поема поста началник на архивите и пазител на тайната архива — длъжност, която изпълнява до 21 юли 1930 г. В периода 1933–1935 г. работи отново в централното управление на министерството в София като началник на Консулско-стопанския отдел, но дипломатическата му кариера през 30–те и началото на 40–те години на XX в. преминава през постове в български дипломатически представителства в редица европейски столици: първи секретар на легацията в Рим (1930–1931), консул в Милано (1931–1933), извънреден и пълномощен министър в Прага (1935), Белград (1936–1937), Берлин (1937), Берн (1938) и Рим (1940–1943), представител на България в ОН и Международното бюро на труда в Женева (1939–1940?)(4).

С Указ от 11 септември 1944 г. на Регентството Д. Караджов е освободен от служба като пълномощен министър. «Моето ръководно начало беше любовта ми към родината» — пише той в животописните си бележки(5) и свидетелства, че не е членувал в никакви политически партии в страната, нито в някоя тайна международна организация. Проверка в Министерството на външните работи през 1946 г. по запитване на Дирекцията по пенсиите също установява, че уволнението му не е свързано с прояви на фашистка дейност. Но в онези години Д. Караджов не успява да избегне съдбата на редица обществено-политически дейци и интелектуалци. С решение от 1 април 1948 г. е заличен от адвокатската колегия, отнето му е софийското жителство и е принуден за известен период да се установи в Самоков (1948–1951). Умира на 13 август 1977 г. Година преди това предава в Централен държавен исторически архив (днес Централен държавен архив — ЦДА) документи свързани с неговата военна, дипломатическа, литературна и друга дейност. Създаденият личен фонд е заведен в архива под № 1503.

Публикуваната тук част от неговите записки, озаглавени «Материали към дипломатически спомени» (Ф. 1503К, оп. 1, а. е. 8), се отнасят за времето, когато изпълнява длъжността началник на архива и пазител на тайната архива. Писани са по всяка вероятност към 1955 г. Датировката ни се основава на думите му: «днес, двадесет и шест години след обнародването на моята книжка Difficultés pour la solution satifaisante du рrоblémе des minorities...(6). Тази негова книга излиза от печат през 1929 г. При възпроизвеждането на текста на записките частично е осъвременен правописът, като без уговорка са поправяни машинописни грешки и пунктуацията.

Амбициозен и напорист, с европейско образование и опит, Д. Караджов поема през 1927 г. издигането си в кариерата и новото си назначениe като предизвикателство. По негово настояване е командирован във Франция и Германия, посещава и Прага, за да се запознае с устройството на деловодствата и архивите при министерствата на външните работи. Подобни проучвания прави и във Виена, където към момента изпълнява длъжността секретар в Българската легация. Наблюденията си обобщава в подробен доклад, придружен от проект за реформиране не само на деловодната и архивната дейност, но и на цялото българско външно министерство. За съжаление усилията ни да издирим тези документи остават за сега без резултат.

Спомените на Д. Караджов дават доста плътна и ярка картина на състоянието на архива към Министерството на външните работи и на изповеданията за периода 1927–1930 г. Той разказва компетентно и методично за промените в работата с документите, които успява да прокара по време на четиригодишната си служба, опирайки се на постиженията на европейските страни с традиции в архивното дело. Макар бавно и мъчително трудно, той налага нови принципи за регистриране на входящата и изходящата кореспонденция, за обработка и класиране на документите. Организира и курс за усвояване от служителите на нововъведената система за деловодство. «Старата архива» на министерството е преместена от подземията и подредена в ново помещение, специално оборудвано с рафтове и кутии. Делата са описани, създадени са няколко справочни картотеки, за да бъдат по-лесно издирвани и използвани архивните документи.

Немалко усилия като началник на архивата и пазител на тайната архива Д. Караджов полага за комплектуване на справочната библиотека в министерството. Изключително интересни са преките наблюдения и преценки на този безспорно ерудиран и интелигентен дипломат от кариерата, заемал отговорни постове в Централното управление и в редица български легации в чужбина, върху цялостната организация и функциониране на Министерството на външните работи и на изповеданията и ефективността на международната политика на България.

Материали към дипломатически спомени

Дечко Караджов

В София

Преди да се завърна от Виена, за да заема новата си служба — началник на архивите и пазител на тайната архива — аз получих нареждане да замина за Париж и Берлин, за да се запозная в столиците на двете държави с установени традиции и вековен опит, с устройството на техните архиви. Тази командировка бе предизвикана лично от мене. Аз сметнах, че едно подобно проучване ще бъде от голяма полза за бъдещата ми работа, като се има предвид обстоятелството, че въпросната служба не съществуваше в министерството и трябваше да бъде създадена с новия бюджет. Главният секретар намери моята идея уместна и аз бях телеграфически уведомен за възложената ми задача. Аз считах обаче, че проучванията ми в Париж и Берлин, колкото и да бъдат полезни за мене и за бъдещата ни служба, не биха ми дали идея за мащаба, който да отговаря на нуждите и възможностите на едно министерство на външните работи като нашето, на една малка страна като България. Ето защо бях решил след Берлин да се спра и в Прага, за да се запозная и там с интересуващите ме служби, а преди да напусна окончателно австрийската столица да проуча тези служби и във Виена. Смятах, че по този начин ще имам по-правилна представа за онова, което трябва да организирам в София след като съм се запознал с архивното дело и в двете по-малки държави, които бяха наследници на една голяма традиция.

* * *

Ке д’Орсе бе своевременно уведомен от нашата легация за моето предстоящо пристигане и бе дал съгласието си да проуча архивното дело във френското Министерство на външните работи.

Ние много често съдим за другите народи въз основа на повърхностни наблюдения или ставаме жертва на някои предубеждения, като теглим обобщаващи заключения, които са съвършено неправилни. Така например, склонни сме да смятаме, че французинът като много темпераментен, е недостатъчно редовен, че е разхвърлен, че му липсва необходимата системност и точност в работата. Следването ми в Париж ме беше убедило колко погрешно е горното мнение. Аз имах между френските си състуденти другари, които ме учудваха с умението си да водят бележки при слушане на лекциите. Никога и никъде другаде не съм виждал по-подредени, по-систематизирани записки в клас от тези на френските студенти. Но независимо от тези лични наблюдения фактите бяха налице и те говореха много красноречиво: Франция имаше знаменити историци като Мишле, Гизо, Аното, Тиер, Олар, Сорел, Вандал, Бенвил, Гаксот и много още други. Но как може да се пише история, ако липсват подредени документи? Всичко ме караше да мисля, че в Париж ще намеря добре подредена архива на Министерството на външните работи.

Аз познавах знаменития сборник от инструкции към френските посланици и министри от Вестфалския мир до Френската революция(7). В този сборник са събрани обширните наставления, изготвяни, както това е било обичайно в дореволюционна Франция, за всеки шеф на дипломатическа мисия преди заминаването му да заеме своя пост в чужбина. Покрай изложенията за предишните отношения на Франция с държавата, при двора на която посланикът е бил акредитиран, те съдържат преглед на положението на висящите въпроси между двете страни и правителства и най-после указания за поведението, сметнато от Версайския двор като най-подходящо за бъдещето, спрямо съответната държава.

Все пак, моите очаквания бяха надминати от онова, което видях в архивите на френското Министерство на външните работи. Аз бях изненадан от реда, от прегледността, които царяха там. Бяха ми показани ценни документи от времето преди революцията, от времето на Наполеона, като например документите, отнасящи се до неговата женитба с Мария Луиза. Лапидарни разпореждания на великия император завършваха с познатия надпис «Наполеон», който отразяваше нервната личност на държавника и гениалния пълководец. Подредени, подвързани досиета съдържаха документи, отнасящи се до разни международни договори, серия от ратификационни инструменти на договори с разни държави, един от други по-интересни и изящни, носещи държавните печати на съответните страни, минаваха пред очите ми и ме пренасяха в далечното минало.

Запознах се с начина, по който се подреждат архивите и обработват, със системата на класиране документите и тяхното вписване в съответните дневници и образуване на досието и пр.

Късият си престой в Париж използувах и за да защитя докторската си теза из областта на конституционното право: Contre le système d’une chambre unique(8).

Не по-малко интересно бе онова, което видях в Берлин в Министерството на външните работи и в Пруския държавен архив в Далем, където бе пренесена архивата от миналото до управлението на Бисмарк включително.

Далемският архив се помещаваше в наскоро построена нарочно за целта огромна сграда, отговаряща на най-модерните изисквания: специални помещения, подвижни рафтове, нарочни инсталации за проветряване, за изсмукване на праха и пр. И тук бях поразен от голямата прегледност, системност и леснота за използуване на съхраняваните досиета. И тук ми бяха показани интересни документи от миналото, както и ратификационни инструменти на международни договори, сключвани от Пруското кралство.

В самото министерство ме запознаха с начина на водене писмоводството и обработване на постъпващата кореспонденция и текуща архива, нейното пазене, особено на тайната архива в специални помещения и железни огнеупорни каси. Аз бях снабден с образци от разни дневници за вписване и обработване на документите.

На път обратно за Виена, спрях се в Прага, където също имах възможност да допълня своите впечатления за архивното изкуство, но вече в една сравнително по-малка държава. Бях много приятно изненадан от това, което ми бе показано. В тайната архива на младата Чехословашка република се извършваше наистина забележителна работа. Преди всичко, начело на тази важна служба стоеше един висш чиновник, пълномощният министър Макса(I), който по-късно, в течение на ред години, представляваше своята страна в София. Независимо от низшия персонал, той разполагаше с шест образовани помощници — всичките с висше образование: доктори по философия и право, преминали и специални курсове по архивно дело. Архивата бе образцово подредена и обработена. Като пример в това отношение искам да посоча дневника-азбучник, в който за всеки по интересен политически деятел или държавник бе определено специално място, където се нанасяха данни за всяка негова дейност, представляваща някакъв интерес и важност. Видях, например, няколко изписани листа, отредени за Александър Цанков, по които можеше да се проследи деятелността на този български политик, тъй както тя е била отразена в рапорти на чехословашките представители, в негови политически и парламентарни речи и пр. Съответната сигнатура за всеки отделен случай позволяваше да се намери било съответния рапорт, било вестник или парламентарен отчет по стенограмите на Народното събрание.

* * *

Своите проучвания по въпроса завърших във Виена, където също бях снабден с образци от разни дневници, употребявани при писмоводството и обработването на архивите. Моите проучвания траеха около десетина дни и бяха за мене от огромна полза. Аз се убедих в една истина, която чувствувах интуитивно, а именно, че един народ и държава може да имат една достоверна история само ако разполагат с една добре подредена архива. Само така може да се обясни възможността за обнародване на сборници от дипломатически документи, като например Die grosse Politik на германското Министерство на външните работи от десетки тома, както и периодическото отпечатване на разни дипломатически книги.

* * *

Моята жена беше вече заминала за България с малката ми дъщеря Венка. Сега ми предстоеше и аз да напусна Виена. За връщането си избрах пътя по Дунава. Пътуването по тази величествена река бе същинско удоволствие поради природните хубости, живописните места и градове, покрай които тя пресича. Братислава с развалините на своя замък; Естергом(II) със своята величествена катедрала и легендата за мощите на българския светец Иван Рилски, пренесени тук от Бела III и върнати обратно в България след чудесата, които се извършвали пред мощите на светеца; Будапеща със своите дворци и паметници; Белград със своето чудесно разположение при вливането в Сава; Железните врата и следите на някогашния мост, построен от Траян — всичко това оставя незаличими спомени.

За жалост, хубавите впечатления от няколкодневното пътуване по Дунава бяха нарушени още при слизането на българския бряг в Лом. Нашите митнически власти, прочути със своята нелюбезност, граничеща с грубост, подложиха пътниците — в по-голямата част студенти и студентки, които се завръщаха в родината си, за да прекарат своята ваканция, на безсрамен преглед. Аз се ползувах с дипломатически привилегии, но въпреки това с готовност и аз приех да бъда подложен на митническа ревизия. Не можах обаче да се стърпя и да не упрекна нашите митничари за тяхното престараване: всяко шалче, всяко комбинезонче, та и свитите в книга хигиенични дамски кърпички, се подлагаха на преглеждане. Куфарите бяха разбъркани, сякаш в тях бяха тършували крадци. Картината бе възмутителна:

— Прилагайте по-голямо старание, за да разкривате истинските контрабандисти! — забелязах аз на началника на службата. При учудването, което той прояви към моята забележка, аз му разправих колко тайни писма и шифровани телеграми бях изпратил от Виена, за да бъде разкрита една организирана контрабанда на копринени изделия, табакери и др. сребърни неща, извършвана чрез огнеупорни каси, внасяни в страната. Бе станало нужда да изпращам чертежи с указание къде се слагат контрабандираните предмети, с какви знаци се изпращат касите и пр.

Ломската митница бе станала пословична с грубостта на своите чиновници и техните безсмислени прегледи и неоправдани шикании, от които най-много страдаха почтените пътници. Добре че поне тук не слизаха чужденци, та срама го понасяха предимно наши сънародници.

* * *

След завръщането си в София направих подробен писмен доклад за своите проучвания. Последните засягаха не само архивите и писмоводството в съответните министерства на външните работи, те съдържаха и данни за тяхното устройство изобщо. Доклада си придружавах с един проект за реформи в нашето писмоводство и уреждане на архивите, като изтъквах деликатно и нуждата от преустройство на самото министерство с оглед нуждите на новото време. Докладът намери одобрението на главния секретар и на самия министър, които изказаха похвалата си и учудването си, че за толкова късо време съм успял да направя своите проучвания.

Аз въведох нови дневници за вписване постъпващата в министерството и изпращана от него кореспонденция, като слях входящия и изходящия дневник в един общ регистър, позволяващ по-голяма прегледност, по-бързо търсене и намиране на документите по техния основен номер, както и по-нагледно следене хода на преписките. Въведох специални класатори, в които по синтетичен път, според характера на документа, се регистрираше последния, като получаваше сигнатурата на досието с неговия основен номер. Цялата постъпваща в министерството кореспонденция се регистрираше в един общ център и от него разпределяше, след вписване на документа в общия журнал, по своя характер между съответните служби на министерството, като тайната архива, по служби, се обработваше отделно.

За да се усвои боравенето с новите дневници, класатори и пр., устроих едномесечен курс за съответните служещи в министерството, в течение на който ги запознах с новите принципи за водене на писмоводството и подреждане на архивите. Само единични лица измежду тези служещи бяха със средно образование. Те имаха необходимата рутина, добита след продължителна служба, и, както това се наблюдава често, държаха на традицията, на старото. Убедих се как мъчно си пробива път всяко новаторство, как мъчно се възприема новото. Моята настойчивост, очевидните предимства на реформата обаче дадоха своя резултат и машината започна да работи по новому.

В основата на подреждането на архивата, особено тайната архива, легнаха три начала: географско — по държави (по легации), хронологическо (по години) и синтетично (според съдържанието на документа). Очевидно, че за използуването на архивата и за бъдещи исторически проучвания, най-голям интерес трябваше да представлява досието, подредено според синтетичния принцип, тъй като то съдържаше всички документи, отнасящи се до един и същи въпрос или събитие. Другите две досиета, подреждани по държави (по легации) и по хронологически ред, позволяваха бързото намиране на даден рапорт и използуването му ad hoc, без да става нужда да се прибягва до синтетичното досие.

Наложи се чрез едно окръжно да поискам от легациите да изпращат рапортите в три екземпляра, по един за всяко от досиетата. Окръжното придружих с една инструкция за начина, по който легациите да подреждат архивите си в бъдеще.

С изненада установих, че от публикациите на Обществото на народите, които се изпращаха на всички членове на ОН в три екземпляра, нямаше нито една пълна колекция, а и тези от изданията, които се намираха в министерството бяха разпилени из стаите на разните служби. Разпоредих да се извърши едно претърсване из цялото министерство и да се прибере всичко в една от стаите, които с голяма мъка, поради липса на помещения, бях извоювал за новата служба. Взех веднага грижата да набавя чрез представителството ни при ОН в Женева всички отпечатани до тогава издания на Обществото, на Международното бюро на труда и на Постоянния съд за международно правосъдие и скоро почнаха да пристигат в огромни пакети извънредно ценните и важни издания Сборници от текстове на договорите, зарегистрирани в ОН, отчети за заседанията на Общото събрание и неговите комисии, заседанията на Съвета, Journal mensuel и пр. — едно истинско богатство, решенията и съвещателните мнения от голяма историческа и юридическа стойност на ПСМП (С. Р. J. S.).

* * *

Архивата за минало време се намираше в зимника на министерството. Когато слязох да прегледам помещението и архивните досиета, установих с ужас, че стотици преписки бяха мухлясали, овлъгнали от просмукващата се от дъждовете вода, други бяха проядени, за щастие предимно в неизписаните полета, от мишки. Касаеше се за една неоправдана, въпиеща немарливост, неизвинителна с нищо, за която бе късно да се търсят отговорности. Докладвах с нескривано възмущение за намереното безредие на главния секретар и го помолих сам да надникне в «хранилището» на архивата. Той бе потресен от картината, която се откриваше пред нас. При мисълта за видяното от мене в Далем, където се съхраняваше пруският архив, с неговите инсталации за проветряване и прахоизсмукване, нашето безпримерно нехайство ми изглеждаше като същинско престъпление. Чувствувах каква отговорност тегне върху плещите ми, в какъв омагьосан кръг съм попаднал, страхувах се да не се озова в положението на някакъв Дон Кихот. Известно ми бе колко сме «евтини на брашното и скъпи на триците», както казва народната мъдрост. Но се утешавах при съзнанието, че в лицето на главния секретар Константин Минков имах един просветен, авторитетен и с чувство на отговорност шеф, който, в рамките на нашите възможности и на нашата действителност, да ми даде своето съдействие. Въодушевявах се от евангелистката максима: «Толците и отверзется вам!» «Il faut commencer par le commencement»(9), си казвах аз.

«На вересия», по липса на кредит в текущия бюджет, бяха поръчани, уви пак по бедност, дървени рафтове за архивните досиета, както и картонени кутии по размера на последните, за да бъдат удобно съхранявани, върху, които трябваше да се залепят етикети с указание на съдържанието в тях; поръчани бяха картончета от три цвята за образуване на картотека, предназначена за използуване на поменатите по-горе международни институции, главно по въпросите интересуващи непосредствено България.

Първоначално аз бях сам. В моя помощ бе предаден един от младите архивари Палашев, с буден ум, сръчен и работлив мъж, който много бързо разбра какво искам, какво целя и към какво се стремя. По-късно в мое разпореждане и като мой помощник бе ми даден току-що постъпилия в министерството като аташе Милю Милев(III). Той ми бе прекрасен помощник. Интелигентен, образован, с интереси, той бе от голяма полза за новата служба.

Съставих план, който да отговаря на нашите възможности, практичен, непретенциозен. Непосредствената, неотложната задача докато пристигнат поръчаните рафтове, кутии, дневници, картони за картотеката и др. пособия виждах в изнасянето на тайната архива от миналите години от нейното «гробище», почистването й от мухъл, влага и боклук, предизвикан от мишките, пресушаването й и поставяне в нови картони. Паралелно с това се описваше съдържанието на всяко досие и то в повече екземпляри. Това трябваше да послужи за съставяне на трите класатори: по регионалния, синтетичния и хронологичния принцип, както и за налепване върху кутиите за досиетата.

Не един от колегите надзърташе в нашата «алхимическа лаборатория», която започна да намирисва на мухъл. След къс престой, с усмивка, в която можеше да се долови известно пренебрежение, посетителите си отиваха, пазейки се от коментари в мое присъствие. За мнозина от тях аз бях нещо като outsider, qui a brulé trop vite les étapes(10). Един от тях дори бе протестирал, че съм го прередил. Наистина, след едва тригодишна служба по ведомството аз станах първи секретар, докато той и мнозина други след по-продължителна служба в кариерата, бяха все още втори секретари. Човешко бе да им се зловиди това мое напредване, но те бързо се утешаваха при мисълта, че аз съм изпратен в «глуха линия» и че представлявам нещо като главен архивар. След толкова години аз си спомням за този къс период от моята кариера с добродушна усмивка, но по онова време аз се чувствувах болезнено засегнат в моето честолюбие. Скоро нашата «черна работа» даде своите първи плодове и всички почнаха да признават, че е извършена наистина сизифова работа, а към мене да се отнасят с нараснало уважение.

Прерових всички изпратени от Женева публикации и отбелязах всичко, което пряко или косвено засягаше България: нашето участие в сесиите на Събранието на ОН, във Финансовия комитет, произнасяни речи, регистрирани договори, обнародвани в Сборника на договорите, въпросът за бежанците, за малцинствата, за разоръжаване и сигурност, нахлуване на въоръжени чети, погранични инциденти и др. Така отбелязаните въпроси се нанасяха след това на разноцветни картончета отделно за Съвета и Събранието и за разните комисии. По този начин се създаде картотека за всичко, което се отнасяше до България, което позволяваше много лесно да се намери интересуващия ни документ.

След няколко месеца сизифовски труд аз можах с оправдано задоволство да покажа на главния секретар тайната архива, подредена в кутии, с отбелязани сигнатури и съдържания, досиетата проветрени, почистени, поставени на рафтовете, всички публикации на ОН подредени и лесно достъпни поради наличността на изготвените картотеки по азбучен, хронологически и систематически ред.

Обърнах внимание, че от близо петнадесет години за библиотеката на министерството не бяха изписвани, освен по изключение, нито книги, нито списания и че се налага да бъде попълнена образувалата се голяма празнота с изписване на по-важни списания и книги от интерес за министерството като преди всичко бъдат доставени публикации, свързани с международния живот и политика, които бяха обнародвани от различни държави след световната война, било като правителствени, официални издания, като Die grosse Politik, или като официозни документи от рода на английските документи за войната, обнародвани от [...](11). С новия бюджет бяха предвидени сто хиляди лева — нечувана за нашата действителност сума. Аз съставих дълъг списък от важни книги и списания по международното право, спомени на държавници, като тези на Поанкаре, Чърчил и др., списания по международно право, документи от войната за външната политика и пр.

* * *

Организационно нашето министерство страдаше от един съществен недъг. То бе организирано по начин, който не отговаряше на много от нарасналите нужди след войната и то на една победена страна. В организацията бе възприет синтетичният принцип. Министерството се състоеше от политически, консулски, вероизповеден и съдебен отдел, от протокол, служба за шифъра и за архивите. Наглед тази система позволяваше да бъдат обхванати всички въпроси, които можеха да се сложат за разрешение или проучване от министерството. Тя обаче не позволяваше да се проучват задълбочено проблемите, нито да се специализират и усъвършенствуват кариерните чиновници.

Налагаше се синтетичният принцип да бъде допълнен с регионалното начало, за да може чрез една такава комбинация що-годе да се следи международния живот. Регионалното начало, по държави, особено важно за политическия и консулския отдел, бе съвършено пренебрегнато. За Обществото на народите, например, с неговия сложен механизъм и всестранна дейност, нарастваща все повече и повече, липсваше специална служба, която да следи и проучва тази дейност. По този начин в цялото министерство липсваше лице добре запознато с тази институция, на която ние възлагахме големи надежди по онова време. Министрите на външните работи заминаваха за Женева, за да участвуват в заседанията на Събранието, но нито един секретар не ги придружаваше. А каква прекрасна школа можеше да бъде за един млад дипломат ОН! Каква възможност да се завържат полезни връзки и познанства!... В политическия отдел не само липсваше специална служба за ОН, в него нямаше специално Балканско отделение, което основно да проучва всичко, което засяга нашите отношения с балканските ни съседи. Разбира се, ad hoc се поставяха въпроси, които се отнасяха до някои от тези страни, те биваха проучвани, по тях биваха вземани необходимите решения, но всичко това носеше случаен характер, ad casum(12), което не можеше да не се отрази зле върху нашата дипломатическа дейност. Нашите досиета бяха непълни, проучванията повърхностни, нашите ходове лишени от вътрешна връзка и перспективност за бъдещето. Централата, вместо да стане една истинска пипинера(13) за оформяне на добре запознати с нашите проблеми дипломати, бе като една временна второстепенна скучна станция, покрай която минаването на някой пътнически влак е цяло събитие. Служещите се отегчаваха в службата си и само чакаха кога ще дойде благословения ден, за да изхвръкнат за чужбина в някоя легация.

При такива условия не е чудно, че на една от сесиите на Съвета на Обществото на народите, нашият пръв делегат г. Александър Малинов(IV), при разглеждане на нашите недоразумения с Гърция е бил апострофиран от Елефтерос Венизелос с думите: «Господин председател, Вие не сте проучили добре Вашето досие...». На това именно заседание Малинов, страдащ от сърдечен недъг, получил сърдечна криза. Незнанието се плаща скъпо и ние не веднъж платихме нашата неподготвеност.

* * *

В доклада, за който споменах по-горе, аз сочех на преимуществата от организиране на министерството върху съчетанието на двете начала — синтетично и регионално. Такава организация бе възприета навсякъде, защото самият живот и всекидневните нужди го налагаха. Ние търсехме оправдание за нашата пасивност в липсата на средства и на достатъчен кариерен персонал. Наистина, по онова време в цялото министерство, с главния секретар включително, кариерните чиновници бяха осемнадесет души. Разбира се, при такова положение не може и да се мисли да се установи полезна диференциация на службите. През следващите години се направи нещо в това отношение, но и то носеше само ембрионален характер. Умората и апатията бяха ни овладели и ние приличахме на онези многовековни японски фамилни дръвчета, отглеждани в малки саксии, на които липсва простор, за да се развият буйно. Министерството ни имаше в лицето на главния секретар Минков една безспорно талантлива и надарена личност. Със своите познания и подготовка той би правил чест на всяко министерство на външните работи. Той бе силен диалектик, умееше да види слабото място на всяка теза, притежаваше хумор, бе с всестранни интереси, образован, интересен. Той страдаше обаче от това, което французите наричат esprit de contradiction — дух на противоречие. Липсваше му умението да организира и да се освобождава от дреболиите. Склонен да централизира по натура, той нямаше и вяра в своите подчинени: той съсредоточаваше всичко в себе си и при себе си. Той имаше нужда от шеф на секретариат или кабинет, но такива не съществуваха в нашата остаряла ембрионална организация. Извънредно работлив, той вършеше много работи, които можеше да бъдат възложени на сътрудниците му, като им дава необходимите директиви и напътствия. Години наред без почивка, той страдаше вече от преумора, от много високо кръвно налягане, от разнебитени нерви. Страстен пушач, той, след като бе заплашен от лекарите, преустанови да пуши изведнъж и, склонен да вижда нещата откъм количествената им страна, казваше: «Аз съм живял тридесет години в заблуждение, че не мога да се откажа от едно никакво си удоволствие — пушенето». Най-после, когато му бе дадена отпуска, за да се лекува в Наухайм, където изглежда е бил подложен на драстично третиране, бе вече твърде късно. Един ден едва след завръщането си от Германия той почина едва петдесет и четири годишен. Това бе една незаменима загуба за министерството.

* * *

Моята нова служба ми даде възможност не само да надникна в нашата минала дипломатическа дейност, тя ми позволи да я следя в настоящето, доколкото тя бе отразена в докладите, които идеха от нашите дипломатически мисии в чужбина. От това аз извлякох огромна полза. С прискърбие аз се убедих, че министерството не ръководи своите представителства, които бяха изцяло предоставени на себе си. Никакви директиви. Връзката се ограничаваше с връзка от периферията към центъра и само по изключение се проявяваше от центъра към периферията с някакво запитване или невинно окръжно. От друга страна, връзката по периферията, между легациите, липсваше съвършено. Поради това осветлението на интересуващите ни въпроси бе непълно и едностранчиво. Поради това ние трябваше да се изправим по-късно пред големи разочарования, когато се озовахме в пълна изолация и дипломатическо обкръжение от Балканския пакт.

Оправдавахме се с липса на средства, с това, че сме бедна страна. Това обяснение бе неоснователно. Ако има бедни народи, няма «бедни» държави, щом те искат да живеят свободни и да заемат мястото, което им се следва в международния живот. По-късно, като шеф на мисия, чувствувах постоянно, като някакъв дамоклев меч над главата си, предупреждението: пестете средствата, телеграфирайте само при крайна нужда!... Когато един ден споделих мъката си от тези ограничения с моя румънски колега в Берн — Гуранеско (войната бе вече в разгара си), той ми каза, че след едно завръщане на Титолеско от чужбина, този «хвърчащ холандец», недоволен от малкото шифровани телеграми и рапорти, които намерил в министерството си, изпратил окръжна телеграма до всички легации с лаконичното запитване: «Спря ли международният живот?». Гуранеско ме уверяваше, че неговият секретар по печата бил задължен всекидневно да телефонира в Букурещ извадки от Таймс и др. чужди вестници, които поради участието на Румъния във войната на страната на Германия, не се получавали в Букурещ. През близо десетгодишното ми пребивание в чужбина като пълномощен министър, аз не бях телефонирал нито десет пъти в министерството. При всяка шифрована телеграма аз се замислювах над всяка запетая. При подобно отношение към кореспондирането между легациите и министерството, в отсъствието и на куриерска служба, каквато не се практикуваше от нас, лесно ще си обясним защо в нашите досиета се наблюдаваха големи празнини. В това отношение най-голям вакуум бележеха досиетата, отнасящи се до нашите делегации, участвували в сесиите на ОН, особено за времето, докато министър на външните работи бе Атанас Буров(V). За непосветения, който в по-далечното бъдеще би се ровил из нашите архиви, ще остане с убеждението, че някоя пакостна ръка е посегнала върху ценни документи. Това би било заблуждение. Обяснението е просто: досието е празно, защото въобще не е съдържало някакъв документ.

* * *

Докладите на шефовете на мисиите носеха предимно осведомителен характер. Лишени от сведения за намеренията на ръководителя на българската външна политика, неосведомявани за разговорите, които той води c чуждите представители, акредитирани в София, или с държавници, срещани на разни конференции, особено в Женева по време на сесиите на ОН, те бяха предоставени на себе си, на своите собствени наблюдения, талант и интуиция, изпадаха в пасивност и по начало не можеха да влияят върху хода на нашата външна политика. Министрите на външните работи бяха във всяко време на разположение на чуждите представители в София, а Буров имаше определени дни за дипломатически приеми през седмицата. Разбира се, при тези срещи се разменяха мисли върху международното положение. От тези разговори за жалост в министерството не оставаше никаква следа. Практиката, установена във всички благоустроени министерства на външните работи: министърът, след всяка подобна среща да скицира водения разговор и, ако представлява той интерес за легациите или за някоя от тях, да го направи достояние комуто трябва — тази практика не съществуваше. Поради това липсваше приемственост при промяна на ръководството на нашата външна политика, неизбежно в страна с парламентарен режим. В най-щастливия случай министърът накратко споделяше впечатленията си с главния секретар, особено ако се касаеше да се удовлетвори или проучи някое искане, предявено в среща с министъра от съответния представител на чужда мисия. Един министър на външните работи, след няколкогодишно ръководене на нашата външна политика, не се стесняваше да каже, че освен главния секретар и началника на политическия отдел, той не познавал друг чиновник в своето министерство. Все повече министерството заприличваше на организъм с дефектно кръвообращение, недостатъчно оросяващо крайниците.

У нас не бе въведена практиката на всекидневни и периодически конференции под ръководството на главния секретар и при участието на началниците (директорите) на разните отдели. Последните, според нуждата, се явяваха на доклад при главния секретар, в течение на който разглеждаха въпросите, интересуващи съответния отдел и получаваха необходимите упътвания. Поради това липсваше вътрешна, обединяваща връзка (извън личността на главния секретар) между разните дейности, чрез която да бъде изразена ръководната директива на външната политика. Въпросите, които можеха да представляват интерес за няколко отдела, не се проучваха съвместно и затова понякога биваха осветлявани непълно и едностранчиво.

Междудържавните договори, конвенции, спогодби на България се отпечатваха в Държавен вестник след одобрението им от Народното събрание или Министерския съвет, както и в отделни екземпляри за ратификационните инструменти. Министерството обаче не бе въвело практиката, съществуваща в други благоустроени министерства: да се отпечатват периодически сборници от международни актове, интересуващи страната ни и които да бъдат настолни справочници във всяка служба. Това често спъваше нормалния ход на работата: не само се губеше време, докато се намери текста на съответната международна спогодба, но и когато тя биваше под ръка в документа липсваха данни, от които да се види, влязла ли е в сила спогодбата, кога са били разменени ратификациите, дали и кога е била зарегистрирана в ОН и пр.

Поисках да се запълни тази празнота, но след смъртта на главния секретар Минков се натъкнах все на същата пречка: липса на кредити. Посочих балтийските държави, които следваха добре разбраните и полезни традиции и практика на по-големите държави, но и това не помогна.

В това отношение похвална инициатива прояви един от колегите в министерството, д-р Кесяков(VI), който издаде такъв един сборник в три тома; той стана едно полезно помагало за справки. За жалост, и той не бе пълен и съдържаше някои неточности.

Прочее, дейността на министерството и легациите страдаше от липса на размах, от ентусиазъм, от буден интерес към събитията и международния живот, които да позволят не само да се следят, но и в известно отношение да се предвиждат.

Рапортите, които пристигаха от чужбина носеха, както и трябва да се очаква, печата на личностите, които стояха зад тях. От някои легации това бяха обширни изложения за вътрешния и международния живот на страната, в които обаче се губеше основната политическа линия и ориентировка. Те атестираха добросъвестността на авторите им, но, затрупвайки с подробности политическия филм, го правеха недостатъчно пластичен. Други легации изпадаха в другата крайност — те много малко или почти никак не осведомяваха централата за интересуващите ни проблеми и събития. Някои шефове на мисии притежаваха действително ценното чувство за мярка и критичност, но те бяха малцина.

При това положение щяха да бъдат от голяма полза периодически, систематизирани въз основа на тези доклади съобщения от централата до легациите. Такива обаче не се правеха, така че за легациите, които наблюдаваха събитията всяка през своя прозорец, липсваше една синтеза на положението в момента. По-късно и в това направление се направи нещо, но и то бе едно недоносче.

Правеше впечатление, че в голяма степен докладите отразяваха онова, което можеше да се намери в периодическия печат на съответната държава. По-редки бяха съобщенията, почерпени от самия извор: от респективните министри на външните работи, от държавни подсекретари, началници на отдели и служби, от добре ориентирани колеги. Представителите на малките държави като България, разбира се, са при много по-трудни условия за своето осведомяване. Достъпът до министрите в столиците на Великите сили е мъчен. Трябва, следователно, да се черпи от служещи с по-малък ранг. В страни като Англия те, в рамките на своята служба, са не само отлично осведомени, но изразяват мнението на своите министри. Така рапортите на нашия представител в Лондон по онова време Хаджимишев(VII) съдържаха сведения от сър Саржант, н-к на отдел, който достигна до положението на държавен подсекретар. Тези сведения бяха ценни и за тях трябваше да се държи сметка.

Липсата на сведения или недостатъчно сведения, почерпени от такъв източник, свидетелствуваха за липса на достатъчен контакт от страна на нашите представители с лица, които да им бъдат полезни.

За оформяне на личността влияят в голяма степен организацията и системата за работа, при които тя упражнява своята дейност. Един английски колега, пълномощният министър Бътлер, ми казваше, че у тях във Форейн офис най-сериозно внимание привличат неприятните рапорти, тези, в които е изразено смело едно мнение, което не е в унисон с официалното становище. Така само се формират характерни личности. По времето, за което се отнасят тези мои спомени, ние имахме към дванадесет пълномощни министри в чужбина, от които, по едно стечение на обстоятелствата, двете трети бяха българи от Македония(14). Това е най-доброто доказателство за българския характер на Македония. Това обстоятелство, от друга страна, сведочи за влиянието на македонската емиграция в страната, по-специално какво е било участието й в прокарването на нашата външна политика. Би било погрешно да припишем вината за нашите национални неуспехи на представителите на нашата дипломация в чужбина. Като изпълнители на чужда воля, задачата на дипломата се състои главно в умело прокарване идеите на ръководителя на външната политика и защитаване интересите на страната, определени от правителствата. У нас тези идеи и директиви никога не биваха излагани в писмени инструкции, изготвяни за всеки наш представител, за да му бъдат връчени преди заминаването му да заеме своя пост. Обичай бе министърът на външните работи в устен разговор с новоназначения шеф на мисия да му даде свои упътвания. В отсъствие на практика да се викат нашите дипломати по-често на доклад, възприетата система не можеше да бъде от голяма полза...

Бележки

1. През 1934 год. Министерският съвет назначава комисия със задача да изготви инструкция за начина за унищожаване на неценната документация в различните ведомства, в която са включени професорите Ст. Казанджиев, Ст. Романски, Г. Кацаров, П. Мутафчиев и библиотекарят при Народната библиотека г. К. Мутафов. Единствено за архивните материали на Министерството на външните работи и на изповеданията тази авторитетна комисия препоръчва да се запазят изцяло предвид тяхната безспорна историческа ценност.

2. Архивите в България. Пътеводител. С., 1986, с. 115; Държавните архиви. С., 2001, с. 150.

3. ДВ, бр. 278, 22 дек. 1907 г.

4. Биографичните данни са от служебното досие на Д. Караджов (ЦДА, ф. 176 к, оп. 18, а. е. 1518, л. 1–196) и автобиографичните бележки, запазени в неговия личен фонд (ф. 1503 к, оп. 1, а. е. 1).

5. ЦДА, ф. 1503 к, оп. 1, а. е. 1, л. 1–5.

6. ЦДА, ф. 1503 к, оп. 1, а. е. 8, л. 135.

7. Recueil des instructions données aux ambassadeurs et Ministres de France depuis le Traité de Westphalie jusq’a la Révolution française. Paris, 1885 (бел. на Д. Караджов).

8. Срещу еднокамарния парламент.

9. Трябва да започнеш от началото.

10. Аутсайдер, който е издигнат много бързо.

11. Неразчетена дума.

12. Според случая.

13. Място, учреждение, където се обучават хора за дадена професия.

14.. Хаджимишев (Лондон), Помeнов (Берлин), Панчо Дорев (Прага), Павлов (Будапеща), Робев (Букурещ), Гоце Радев (Рим), Антонов (Анкара), Симеон Радев (на разположение), Живко Добрев (изп. гл. секретар). По-късно: Ванчев, Наумов и Михалчев от Тракия.

I. Прокоп Макса — пълномощен министър в София (1931–1946).

II. Град в Северна Унгария, пристанище на Дунав.

III. Милю Христов Милев (1902–1987); по-късно пълномощен министър в Швейцария — 1944, 1945–1946.

IV. Александър Павлов Малинов (1867–1938) — министър-председател (1908–1911, 1918, 1931) и едновременно с това министър на външните работи и на изповеданията.

V. Атанас Димитров Буров (1875–1954) — банкер, един от лидерите на Народната партия; министър на външните работи 1926–1931.

VI.. Богдан Кесяков. Принос към дипломатическата история на България. Т. I–III, 1925–1926.

VII. Панчо Тодоров Хаджимишев (1874–1957) — пълномощен министър в Гърция, Виена, Холандия, Франция, Италия и Великобритания (1914, 1924–1935).