Българското университетско професионално архивно образование и влиянието на идеологическата парадигма през тоталитарния период

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2015

Предмет на настоящата разработка са въпроси, отнасящи се до спецификата на влиянието на идеологическата парадигма върху развитието на българския архивен отрасъл през тоталитарния период, в това число и университетското професионално образование по архивистика.

Индикациите за въпросното влияние се открояват в контекста на официалните стратегии, политики, учебно съдържание, кадрово и ресурсно осигуряване на споменатия отрасъл. А самата архивна парадигма отразява официалната идеология и методология в тогавашната хуманитаристика, които са определящи за процесите, тенденциите и крайните резултати, свързани с историята, развитието и организацията на документите и архивите, както и на представите за професията «архивист» в обществото. Най-важният вътрешен фактор за състоянието на архивния отрасъл са постиженията на теоретичната архивистика, които характеризират равнището и философията на архивното познание във всеки исторически период. От външните фактори с най-голямо значение и досега са регулиращата функция на държавата, научно-технологичният потенциал на обществото, стратегиите и политиката на международната общност по опазването и използването на публичния архивен ресурс.

В условията на тоталитарната държава обаче на архивните институции се възлагат и несвойствени функции, характерни за т. нар. съветски архивен модел, като противостоящ до този момент на традиционните архивни модели, характерни за модерната и постмодерната класическа демокрация. Последният, както е известно, се възпроизвежда и у нас през периода 1951–1989 г., заедно със създаваните митове в течение на десетилетия за превъзходството и предимствата му в сравнение с всички други паралелно функциониращи национални архивни системи.

Коректно е да се отбележи, че още през 90–те години на миналия век именно представители на новата рускоезична архивна школа първи направиха научни анализи и изводи във връзка с недостатъците и необходимостта от реформиране на наследената от тоталитарния период «съветска архивна система». Считам, че сред тях особено внимание заслужава становището на проф. Татяна Хорхордина (Российский государственный гуманитарный университет — РГГУ), която счита, че този тип архивна система вече не може да функционира ефективно в условията на извършващия се преход към съвременните демократични ценности и пазарна икономика в Русия. По този повод тя отбелязва: «...Загубата на навиците за цивилизовано общуване с разногласните архивни документи, опитите за насилствено ограничаване на изначално присъщата им свобода, довеждат обществото до границата на духовното подивяване. В тоталитарните общества и структури, в които насилието се издига в основен принцип за управление на всички страни от живота на човека, включвайки го в закрепената в документите памет, отмъщението на архивите е, че органите на властта губят усещането за реалност, започват да живеят в илюзорен, митологизиран свят, ослепяват и в крайна сметка катастрофално бързо губят своята дееспособност...

Повече от седемдесетгодишния експеримент, основната цел на който е била да бъдат монополизирани всички архиви от горе до долу, за да бъдат използвани в качеството им на примитивно «политическо оръжие», завърши с крах»(1).

С други думи, в тоталитарното общество и държава архивите нямат собствена съдба. Решенията за тях и дейността им, дори и всички назначения на ръководните позиции в тази система, също се вземат и налагат от външни органи — обикновено висшестоящите партийни ръководства. По този начин се блокират вътрешните закони за саморазвитие, присъщи на архивите като специфичен социален феномен. Целта е да се ограничи общественото им въздействие, особено тяхната духовна и културна мисия, да се контролира достъпът до информационния им потенциал, респ. научните комуникации в архивната среда, и др.

Изминалото време досега изцяло потвърди обективността на анализите и заключенията на проф. Хорхордина за необходимостта от реформи на архивите в Русия. Нещо повече, направените констатации в значителна степен се отнасят и за останалите държави, в които след края на Втората световна война по стечение на историческите обстоятелства се възпроизвежда посоченият «съветски архивен модел». През периода 1951–1989 г. у нас също изцяло се възприема съветската нормативно-методическа уредба във връзка с изграждането на националната ни архивна система(2). А научните изследвания в тази област задължително се съобразяват с наложената идеологическа доктрина, марксистко-ленинска методология и принципи на управление в тоталитарната държава. При тези условия основният критерий за равнището на българския архивен отрасъл като цяло е степента на съответствие спрямо съветската архивна теория и практика през разглеждания период.

Освен това, въздействието на комунистическата идеология и официалната методология е определящо и за професионалната съдба на тогавашните специалисти, сред които са и нашите учители, доколкото в развитието на науката и образованието съществува континуитет. В тази връзка ще припомня имената на акад. Иван Дуйчев и доц. Мария Матеева.

За българската архивна колегия и двамата, извън всякакво съмнение, са знакови личности и специалисти, положили в своето време «темелите» на архивологията (науката за архивите), както и на университетската ни архивистика като национален образователен модел. Те обаче са били зависими от господстващата идеология и съществуващите реалности. Въпреки че идейната им ориентация, научните интереси, административните позиции и възможности за развитие за всеки от тях са били различни, налице са и някои съвпадения. Последните са резултат от провежданата политика, използваните механизми и съществуващите сложни взаимоотношения в академичната общност.

Основанието ни да ги представим в предлагания ракурс са техните приноси за развитието на съвременната българска теоретична архивистика и професионалното архивно образование. Един такъв поглед позволява да се проследят житейските им съдби и професионална реализация, които в значителна степен са били предопределени от тяхната съпричастност и ангажираност към официалната идеология и обвързаната с нейните постулати марксистко-ленинска методология.

Според съхранените архивни документи от вида на служебни протоколи, административни заповеди, характеристики и рецензии във връзка с участието на проф. Иван Дуйчев в различни конкурси през периода след отстраняването му от Софийския университет (СУ) по чисто идеологически и политически причини, той в течение на десетилетия постоянно е упрекван, че като изследовател е останал на предишните си буржоазно-идеологически позиции, което му пречи да овладее марксизма-ленинизма, поради което научноизследователската му работа не е на необходимата висота(3). А още по-директни са обвиненията, че по време на Втората световна война като преподавател в Университета той изцяло е бил в услуга на фашистката власт и великобългарския шовинизъм, както и че в някои статии е хвалел «освободителната мисия» на Германия, и др.(4)

Известно е, че доц. д-р Иван Дуйчев е уволнен от Университета през 1945 г. по Наредбата-закон за обвинените в «подчертана фашистка дейност» учители и преподаватели в учителските институти и в Университета и висшите училища и академии(5). Предявените му по този повод обвинения, които са клиширани с помощта на използваната класово-партийна терминология, впоследствие затрудняват и забавят неговото утвърждаване и израстване в Българската академия на науките, където през 1949 г. той е назначен първоначално като нещатен научен сътрудник. Прави впечатление, че при всеки повод точно тези квалификации неизменно се припомнят, но с тенденция към постепенното им смекчаване. Това се забелязва през 1966 г., респ. след повече от 20 години, в представените рецензии и протоколираните изказвания относно номинираните участници в конкурса за избор на член-кореспонденти в академията, сред които е и Иван Дуйчев(6). Изборът обаче е бил предизвестен, съгласно тогавашните идеологеми, регламенти и механизми.

Като известна компенсация през 1967 г. кандидатурата му е допусната в обявения конкурс за професор по Средновековна българска история и той е избран(7).

Въпреки визираните промени в преценките за неговите научни приноси, през 1965 г. обаче Иван Дуйчев не получава необходимото административно разрешение от местоработата си (Института по история при БАН), за да започне да чете лекции като хоноруван професор по История на Византия във Великотърновския университет «Св. св. Кирил и Методий», след избирането му за целта от Академичния съвет (АС), но вече с «подходящи препоръки»: «...днес проф. Дуйчев не е вече буржоазен учен, а работи вече по марксистко-ленински мироглед»(8). Същият казус възниква и през 1968 г., както и през 1969 г., когато отново е избиран за хоноруван професор във ВТУ, но този път по Средновековна българска история и историография, тъй като той вече, както отбелязахме, има това звание в академията.

Въпреки очевидното несъгласие, демонстрирано от страна на БАН към инициативите на Великотърновския университет да привлече като хоноруван преподавател проф. Иван Дуйчев, през 1980 г. следва ново официално предложение, необходимо за тогавашната процедура по издигане на кандидатурата му за академик по Средновековна история на България и Югоизточна Европа. Така, без да е бил удостояван със званието «член-кореспондент», в крайна сметка той е утвърден за «академик»(9).

В неговата биография обаче откриваме още един интересен факт, който заслужава вниманието на българската архивна колегия. По стечение на обстоятелствата и за чест на българската теоретична архивистика и професионално образование, Иван Дуйчев е автор на първия курс «Лекции по архивистика». Те са били предназначени за обучението на архивисти за бъдещите архиви у нас, което се провежда през есента на 1949 г. в тогавашния Български библиографски институт. През 1950 г. лекциите са обнародвани като циклостилно издание в скромния тираж от 300 бройки, а през 1993 г. трудът е преиздаден по инициатива на преподаватели в специализация Архивистика към катедра «Архивистика и ПИД» — Исторически факултет, СУ(10).

Тук се налага едно кратко обяснение, за да се откроят основните етапи в развитието на съвременното българско университетско професионално образование по архивистика и реалното значение на посочените лекции в този процес.

* * *

Споменатата специализация Архивистика съществува като надграждащо професионално обучение към специалност История през периода 1956–2002 г. Предназначението й е да осигури квалифицирани архивисти за архивните институции и държавната администрация, а стартът на българското университетско професионално образование по архивистика е няколко години по-рано — през академичната 1952–1953 г., когато в изпълнение на правителствено решение, дефинирано в типичния командно-административен стил, се открива профил «Архивистика» с 5–годишен срок на обучение във Философския факултет на СУ(11). От гледна точка предвидения срок за обучение, очевидно, става въпрос за специалност. Ето защо на 3. 12. 1952 г. Академичният съвет на СУ гласува предложение по решение на Философския факултет за обявяване на конкурс за завеждащ катедра «Архивистика»(12), а на 29. 04. 1953 г. АС одобрява решението за избирането на проф. Тодор Боров за завеждащ катедра «Архивистика» вече при Философско-историческия факултет(13). Ще припомним, че той е и първият щатен преподавател по архивистика, одобрен с решение на АС от 23. 07. 1952 г.(14)

Според запазените разписи на лекциите първоначално са се изучавали само 4 дисциплини, като лекциите по История и организация на архивното дело в СССР и Библиотекознание и библиография са четени от проф. Тодор Боров, по История на стопанството в България — от акад. Жак Натан, а по История на държавата и правото в България — от проф. Михаил Андреев и проф. Васил Цонев.

След успешния старт на новооткритата специалност Архивистика започва преустройство на висшето ни образование в духа на господстващата идеология и управление. Извършената идеологизация в образователната система засяга съществуващите факултети, катедри и университетски специалности. По-конкретно, на 13. 10. 1954 г. във връзка с административното разпореждане за разделянето на специалност История на 4 специализации (История на България и на БКП, История на СССР и КПСС, Археология и музейно дело), се възлага подготвянето на писмено предложение за трансформирането и на специалност Архивистика като специализация към историята(15). По отношение на катедра «Архивистика» решението на АС е още по-неблагоприятно: «... досегашната катедра по Архивистика да се трансформира в катедра по Библиотекознание и Библиография»(16).

След няколко години (12. 03. 1958 г.), Академичният съвет на СУ одобрява решение на Философско-историческия факултет за прехвърлянето на специализация Архивистика от Катедрата по Библиотекознание и библиография към Катедрата по История на България: «...дето тя всъщност принадлежи и дето би могла да се развива и укрепва»(17). Едва през 1972 г. е създадена катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» във Философско-историческия факултет, към която по презумпция се прехвърля и специализация Архивистика.

* * *

При тези условия «Лекциите по архивистика» на проф. Дуйчев неизбежно са обречени на забрава. В резултат до преиздаването им през 1993 г. те остават почти неизвестни за няколко генерации архивисти. Изминалото време обаче не намалява тяхната научна стойност. И днес те запазват значението си на класически образец за разработване с учебна цел на основните теоретични въпроси на съвременната архивистика, дейността на архивите, архивното образование и квалификация. Прави впечатление, че в отделните теми, които са 24 на брой, не може да се открие дори сянка на комунистическата идеология или на класово-партийния подход, като иманентна същност на марксистко-ленинската методология. Авторът остава верен единствено на своя професионализъм, защото той всъщност е и дипломиран архивист-палеограф, възпитаник на Школата по архивистика и палеография към Секретния архив на Ватикана (1935 г.).

Чрез тези лекции още в началния етап от развитието на българската теоретична архивистика се предоставя възможност да се ползват постиженията на европейското архивно познание и професионално образование, но, за съжаление, това не се случва.

Тъй като по същото време у нас архивистиката е една почти неразвита научна област, задачата на автора е била не само трудна, но и доста по-различна от неговите дългогодишни научни интереси и системни занимания. Той обаче успява да се справи. От голямо значение в случая е и дългогодишната му работа, свързана с издирването на български средновековни документи и ръкописи в редица чуждестранни архиви и библиотеки, тяхното критично проучване и публикуване.

Според него превръщането на историческата наука в точно знание, което се стреми да обгърне всички страни на човешкото битие и да стане изложение не само върху неговото политическо, но и икономическо и социално минало, насочва специалистите към архивните документи, които са най-ценното историческо градиво, а с това се повишава интересът и към самите архиви като хранилища на тези документи. Ето защо приоритетна задача на българските историци и архивисти е системното издирване, критично проучване, копиране и публикуване на съхраняваните в чуждестранните архиви, библиотеки и музеи архивни документи и ръкописи за българската средновековна история и култура. Едновременно авторът подчертава и значението на новите видове документи върху технически носители — фотодокументи, фонодокументи, филми и други, които също трябва да се предават и съхраняват в архивите, тъй като са част от съвременното архивно наследство.

Също така проф. Дуйчев се спира, макар и накратко, на историята и съвременната организация на архивите. Илюстрира с подходящи примери спецификата на архивната работа, която включва процесите, свързани с комплектуването на архивите и формирането на съответните документални комплекси, систематизирането и описанието на архивните документи, определянето на тяхната ценност и автентичност въз основа на съответните реквизити (автор, дата, печат, текст, писмовен материал и др.), както и системното им публикуване с цел осигуряване необходимата «печатна изворова база» за изследванията по история през разглеждания период.

Лекциите имат важно значение и за изясняването на българската архивна терминология, включително и терминологията, свързана с т. нар. помощни исторически дисциплини или специални исторически дисциплини, като едно по-коректно наименование в случая. Към тях се отнасят: изворознание, палеография, дипломатика, историческа хронология, историческа метрология, сфрагистика, археография и др. Именно методическият инструментариум на специалните исторически дисциплини, обект на които са писмените исторически извори или отделни техни страни, намира най-широко приложение в професионалната работа на архивистите.

Особено ценна е предоставената информация относно учебните планове и програми на европейските университети и професионални школи, с дълголетни традиции в обучението и подготовката на архивисти-историци. Представите и изискванията на проф. Дуйчев за бъдещата тогава професия «архивист» у нас са съобразени с утвърдените чуждестранни образователни модели и стандарти в областта на професионалното обучение по архивистика: «... архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан, като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква дълбоки и основни познания в областта на няколко научни дисциплини. Той трябва да притежава, преди всичко, задълбочени познания из областта на общата и специалната история, защото архивните документи са най-ценните исторически извори. Той трябва да познава стари и нови езици, за да може да се справи с цялото разнообразие от архивни ценности, които произхождат от разни времена и разни народи. Понякога това знание трябва да бъде още по-задълбочено, тъй като в ръцете му могат да попаднат документи, в които да е отразен езикът на една епоха или на една ограничена езикова област. Необходими са знания относно палеографията, за да могат да бъдат разчетени стари документи, написани на един или друг език и с едно или друго писмо. Необходимо е да се познават добре разните хронологически системи и начините, чрез които, при наличността на едни или други хронологически елементи, един документ може да бъде датиран по възможност най-точно. Необходими са знания по сфрагистика, за да може да бъде разчетен и обяснен един печат. Най-сетне, покрай разните специални знания, необходимо е да се познава онова, което наричаме архивоекономия и архивотехния, сиреч, сведения за запазването на документите и за уредбата на един архив»(18).

Основателно тези лекции днес се оценяват от архивната ни колегия като най-ценното наследство за българската теоретична архивистика и професионално архивно образование(19).

През следващия период утвърждаването на специализация Архивистика е свързано с дейността на доц. Мария Матеева (1958–1983 г.). Тя е привлечена в Софийския университет като изграден в професионално отношение специалист от системата на държавните архиви. За разлика от акад. Иван Дуйчев, доц. Матеева няма неговите проблеми, доколкото е убеден привърженик на официалната идеология и марксистко-ленинска методология. Независимо обаче от нейната политическа лоялност, тя е порицавана по партийна линия заради направения от нея неприемлив по онова време избор в сферата на личните си взаимоотношения. При създалите се обстоятелства Мария Матеева е трябвало да напусне системата на държавните архиви и да започне работа най-напред като асистент по архивистика в Университета. Благодарение на своята професионална квалификация и личностни качества тя успява да се адаптира в академичната среда и сравнително бързо да получи признание на водещ специалист в областта на университетското професионално образование по архивистика през разглеждания период.

Както е известно, доц. Матеева е първият ръководител на катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини», след административното й обособяване през 1972 г. в Историческия факултет на СУ. Изцяло нейна е заслугата и за създаването на един добре балансиран и коректен в научно отношение учебен план в рамките на посочената специализация Архивистика. По обясними причини отделните профилирани дисциплини в него са съобразени с постиженията предимно на тогавашната съветска архивна школа и професионално образование, но това не бива да се преекспонира днес само с отрицателен акцент. Интересно е да се отбележи, че още през 1964 г. в рамките на специализацията започват да се четат лекционни курсове и да се водят семинари по Документознание, а по-късно и по Основи на архивознанието, История и организация на архивните учреждения, Теория и практика на архивното дело, Информационна система на архивите, Археография, История на българските държавни учреждения и др. Посочените нови четения позволяват подготовката на бъдещите български архивисти да е адекватна с оглед обществените очаквания и изисквания към професията «архивист» не само у нас. В тази връзка ще припомним, че още през 1959 г. българските архиви чрез тогавашната национална архивна служба — Архивният отдел към Министерството на вътрешните работи (1952–1961), са приети за член на Международния съвет на архивите(20). Това е едно признание за тогавашното им равнище в теоретико-методическо и професионално отношение, включително и за професионалното образование и квалификация по архивистика.

През 1975 г. по настояване на доц. Матеева в специалност История в СУ за първи път започва да се чете общообразователен курс по Архивистика. Учебното съдържание се основава на монографията й «История на архивите и организация на архивното дело в България»(21). В нея за първи път системно се проследява историята и развитието на архивите през различните периоди от съществуването на българската държава, включително и тяхната типология и организация през съвременния период до средата на 60–те години на XX в. Съдържанието е систематизирано в 9 части, като 4 от тях са посветени на създаването и изграждането на националната ни архивна система. За целта авторката разглежда въпросите относно статута, типологията, профилирането и административната подчиненост на различните държавни (исторически) архиви: централни, местни и т. нар. ведомствени архиви с постоянен състав на документите, както и създаването на паралелната и обособена мрежа на партийните архиви.

Като цяло периодизацията на историята на българските архиви е съобразена с изискванията на класово-партийния и формационен подход, характерен за господстващата по това време и у нас марксистко-ленинска методология и терминология. Авторката е убедена, че организирането на новосъздадените български архивни учреждения по подобие на съветския централизиран модел е единственият правилен избор. В съответствие с наложените тези в официалната историография тя също определя националната ни архивна система, която започва да се изгражда през 1951 г. по модела на съветските архиви, като най-висшия етап в развитието на българските архиви и историята на архивното ни дело. Според нея нерешените все още проблеми в тази област се дължат единствено и само на «непълната централизация на българските архиви».

Въпреки своите методологически несъвършенства, посочената монография е първото цялостно изследване на историята и съвременната организация на българските архиви, а в емпирично отношение продължава да е полезна на изследователите, занимаващи се с тази проблематика, включително и за учебни цели.

През 1986 г. Факултетният съвет на Историческия факултет на СУ утвърждава последния учебен план на специализация Архивистика, който включва 8 спецкурса по 45 ч. хорариум или общо 360 ч. Това е и своеобразен финал в развитието на университетското ни професионално образование и квалификация по архивистика и документалистика в този формат.

Що се отнася до акад. Иван Дуйчев и доц. Мария Матеева, въпреки идеологическите различия между тях и различните им позиции в академичната общност, те, както видяхме, имат съществен принос в развитието на теоретичната ни архивистика, както и за утвърждаването на Българската университетска архивистика като национален образователен модел. Тяхната мотивация в случая е убеждението им, че за българските архиви трябва да се осигурят висококвалифицирани специалисти със стартово професионално образование и квалификация по архивистика, каквито са и изискванията по същото време към професията «архивист-историк» в държавите с дълголетни традиции в тази област.

* * *

През академичната 2002/2003 г. университетското ни образование по архивистика навлезе в нов етап на развитие — вече като специалност Архивистика и документалистика, която е наследник на традициите и постиженията на предходната специализация Архивистика. За разлика от представителите на първата генерация университетски преподаватели по архивистика, днес ние имаме възможност да работим без идеологически въздействия и ограничения за каузата на българската университетска архивистика, подготвяйки висококвалифицирани и конкурентни специалисти-архивисти според съвременните европейски измерения за тази професия. Най-важното постижение във връзка с нея е официалното сертифициране на правото да се упражнява професията «архивист» в държавите членки на Европейския съюз (ЕС) въз основа на дипломи за образователен ценз по архивистика. Новият регламент се предхожда от редица решения на международната архивна общност в тази насока. Още в материалите на XII Международен конгрес на архивите, проведен в Канада през 1992 г., изрично се подчертава необходимостта от професионално образование по архивистика на бъдещите архивисти-специалисти, които се подготвят, за да работят именно в архивите — учрежденски и исторически. Също така в официалния Бюлетин на VII Европейска конференция на архивите, която се провежда през 2006 г. във Варшава (Полша), професията «архивист» се определя като една от значимите професии в обединена Европа. Форумът се организира от Генералната дирекция на полските архиви в сътрудничество с Европейското регионално отделение към Международния съвет на архивите. Темата на конференцията: «Архивист — професия на бъдещето в Европа», е съобразена с идеите и принципите, съдържащи се в Съвместната декларация на министрите на европейските държави, приета на 19. 06. 1999 г. в гр. Болоня (Италия). Както е известно, в посочения документ се формулират основополагащите цели за създаване на европейско пространство на висшето образование. Една от тях предвижда приемането на ясни и лесно сравними степени, включително и чрез въвеждането на Приложения към дипломите.

По този начин се осигурява заетостта на европейските граждани и международната конкурентоспособност на системите за европейско висше образование, част от което е и университетското професионално образование по архивистика.

Република България също е член на ЕС (2007 г.) и е необходимо да се направят в най-скоро време съответните промени в нормативната ни уредба, гарантиращи професионалните права на дипломираните архивисти при кандидатстване за съответните позиции в администрацията — в деловодствата и архивите, както на учрежденско равнище, така и в архивната система. В противен случай ще се получи един парадокс — дипломите на завършилите студенти в специалност Архивистика и документалистика ще могат да доказват и защитават придобитата квалификация, в това число и стартовото професионално образование по архивистика, в европейските държави, но няма да имат същата стойност у нас, което обезсмисля усилията на студентите в специалността и на техните преподаватели.

Следователно, посочената промяна е необходима с оглед обществените потребности и очаквания към българската университетска архивистика и бъдещето на професията «архивист специалист» в условията на съвременното мрежово общество и киберпространство. Още повече, че през периода 2002–2013 г. специалност Архивистика и документалистика успешно е акредитирана три пъти, с което се осигурява правото на СУ «Св. Климент Охридски» да провежда обучение и в трите степени на съвременното висше образование в рамките на специалността, а именно — ОКС «бакалавър» и «магистър», както и на докторанти». А това е надеждна гаранция за по-нататъшното утвърждаване и развитие на българското стартово професионално образование и квалификация по архивистика.

Бележки

1. Хорхордина, Т. И. История и архивы. Российский государственный гуманитарный университет. M., 1994, с. 3–4.

2. Нейкова, А. Архиви и общество. Изд. СОФИ-Р. С., 2007, с. 219.

3. Аврамов, Ив. Номинация на Иван Дуйчев за член-кореспондент на Българската академия на науките през 1966 г. (По документи от Научния архив на БАН). — В: Университетски четения по архивистика. T. II. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност «Архивистика и документалистика» в СУ «Св. Климент Охридски». С., 2013, с. 207.

4. Колева, Ил. Академичен статус на Иван Дуйчев по данни от документи, съхранявани в Архива на СУ «Св. Климент Охридски». — В: Университетски четения по архивистика. T. II. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност «Архивистика и документалистика» в СУ «Св. Климент Охридски». С., 2013, с. 225–226.

5. ДВ, бр. 243 от 3. 11. 1945 г.

6. Аврамов, Ив. Номинация на Иван Дуйчев за член-кореспондент на Българската академия на науките..., с. 200–208.

7. НА — БАН, ф. 1, оп. 18, а. е. 37, л. 56, 58, 60, 62, 64.

8. Игнатова, А. Предложението на Великотърновския университет за участие на проф. Иван Дуйчев в избора за академик по Средновековна история на България и Югоизточна Европа (1980). — В: Университетски четения по архивистика. T. II. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност «Архивистика и документалистика» в СУ «Св. Климент Охридски». С., 2013, с. 217.

9. Академици и член-кореспонденти 1869–1984. С., 1989, с. 143.

10. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. Изнесени от д-р Иван Дуйчев през есенния курс за подготовка на библиотекари — 1949 г. Български библиографски институт. С., 1950; Лекции по архивистика. УИ «Св. Климент Охридски». С., 1993, 353 с.

11. Нейкова, А. Специалност «Архивистика и документалистика»: образование, професия, реализация. — В: Университетски четения по архивистика. T. I. Българската университетска архивистика като образователен модел — история и бъдеще. Изд. Фабер, 2009, с. 10–16.

12. Протокол № 5 — В: Архив на СУ, ф. 1, оп. 35, д. 2812, л. 3, 12.

13. Протокол № 15 — В: Архив на СУ, ф. 1, оп.1, д. 60, л. 37.

14. Протокол № 10 — В: Архив на СУ, ф. 1, оп. 35, д. 236, л. 26.

15. Протокол № 3 — В: Архив на СУ, ф. 1, oп. 1, д. 60, л. 101.

16. Протокол № 11 — В: Архив на СУ, ф. 1, оп. 35, д. 60, л. 135.

17. Протокол № 10 — В: Архив на СУ, ф. 1, oп. 1, д. 61, л. 53.

18. Дуйчев, Ив. Цит. съч., с. 241-242.

19. Нейкова, А. Приносът на проф. Иван Дуйчев в Българската университетска архивистика. — В: Университетски четения по архивистика. T. II. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност «Архивистика и документалистика» в СУ «Св. Климент Охридски». С., 2013, с. 188–190.

20. Сборник с нормативните актове по архивното дело в НРБ. Изд. на ГУА при МС. С., 1978, с. 22–23.

21. Кузманова, М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966.

Литература

Архивни източници

Архив на Софийския университет (СУ), ф. 1.

Научен архив — Българска академия на науките (НА – БАН), ф. 1.

Публикации

Аврамов, Ив. Номинация на Иван Дуйчев за член-кореспондент на Българската академия на науките през 1966 г. (По документи от Научния архив на БАН). — В: Университетски четения по архивистика. T. II. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност «Архивистика и документалистика» в СУ «Св. Климент Охридски». С., 2013.

Академици и член-кореспонденти 1869–1984. С., 1989.

Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. Изнесени от д-р Иван Дуйчев през есенния курс за подготовка на библиотекари — 1949 г. Български библиографски институт. С., 1950; Лекции по архивистика. УИ «Св. Климент Охридски». С., 1993.

Игнатова, А. Предложението на Великотърновския университет за участие на проф. Иван Дуйчев в избора за академик по Средновековна история на България и Югоизточна Европа (1980). — В: Университетски четения по архивистика. T. II. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност «Архивистика и документалистика» в СУ «Св. Климент Охридски». С., 2013.

Колева, Ил. Академичен статус на Иван Дуйчев по данни от документи, съхранявани в Архива на СУ «Св. Климент Охридски». — В: Университетски четения по архивистика. T. II. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност «Архивистика и документалистика» в СУ «Св. Климент Охридски». С., 2013.

Кузманова, М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966.

Нейкова, А. Архиви и общество. Изд. СОФИ-Р. С., 2007; Специалност «Архивистика и документалистика»: образование, професия, реализация. — В: Университетски четения по архивистика. T. I. Българската университетска архивистика като образователен модел — история и бъдеще. Изд. Фабер, 2009; Приносът на проф. Иван Дуйчев в Българската университетска архивистика. — В: Университетски четения по архивистика. T. II. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност «Архивистика и документалистика» в СУ «Св. Климент Охридски». С., 2013.

Сборник с нормативните актове по архивното дело в НРБ. Изд. на ГУА при МС. С., 1978.

Хорхордина, Т. И. История и архивы. Российский государственный гуманитарный университет. M., 1994.

Интернет-базирани източници

<http://electronic-library.org/>.