Опазване на българската народност и изяви на народностното съзнание през XV–XVIII в.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Бистра Цветкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2015

Малко народи са изживели толкова тежки изпитания и чуждо потисничество както българите. Но и малко от тях са проявили несломимото свободолюбие и борческата устойчивост на българския народ. Петте столетия на османското владичество не са време на мрак, покорство и мъртвило за нашата земя. Те са озарени от ярката светлина на непомръкнала народна свяст и гордо самосъзнание за принадлежност към една страна със славно минало. Те са обжарени от пламъка на неудържим съпротивителен огън, в който не само се изявява народностното съзнание, но се калява, утвърждава и укрепва българската народност.

Условията за опазването на това съзнание и неговите изяви през вековете от падането на страната ни под турска власт до Възраждането са недостатъчно проучени. Те заслужават цялостно изясняване при теоретически нова, правдива интерпретация на познати или новоиздирени факти за този период.

Едва ли е необходимо да се изтъква значението на тази материя — то е несъмнено. Нейното осветляване би допринесло за по-цялостното разкриване на ония фактори, които съдействуват за формирането на българската нация през XIX в. и на българското национално съзнание. Това се налага още повече и от обстоятелството, че десетилетия наред в чуждата, а и в нашата историография съществуваше мит, в чиято светлина българите изглеждаха като безродна маса без определена народностна принадлежност и самочувствие. Възникването на такива неправдоподобни версии, често създадени от недоброжелателно настроени към българския народ чужденци, бе улеснено от оскъдицата на изрични данни, особено от ранния период на османското владичество, за народностния облик на покорените от османците балкански земи. В официалната народностна категоризация на османската власт българите са безименно податно население, причислено към огромната маса от «неверници» (зимми, кяфир, гяур) в Империята. В съзнанието на поробителите те съществуват по-скоро като ненавистни иноверци от «гръцко» (т. е. източноправославно) вероизповедание, отколкото като обособена народностна група със свой облик и традиции. Тази категоризация особено от XVI в. нататък се налага до такава степен, че се отразява и върху информациите на мнозина чужди пътешественици, посланици, учени, които безпретенциозно назовават цялото население от балканските османски провинции с наименованието на онази народност, под чиято църковна йерархия завоевателите съзнателно поставят всички балкански народи — гърците.

От всичко това произхождат и известни трудности при определянето на народностния облик на някои райони и особено, там, където антропонимията, отразена в регистрите на османския кадастър, не открива големи възможности в това отношение поради еднаквите лични имена, било гръцко-християнски, било старославянски за отделните балкански народи в граничните зони. С оглед на набелязаните трудности наложително необходимо е да се издирят и изтъкнат факти от друг порядък, които свидетелствуват недвусмислено за запазването на българската народност и нейното открояване чрез изявите й на ясно народностно самочувствие и дори съзнание за етническото й единство в обширните предели между Охрид и Дунав, отстоявано при това в многовековна, неотстъпна, мъжествена борба още в предвъзрожденския период.

Често се подчертава, че османското завоевание е повратен, съдбоносен, трагичен момент в историческото развитие на българския народ. И наистина за българите, които вече от столетия са се утвърдили като народ, изтъкнали са се в Европейския Югоизток с могъща държава и са създали исторически ценности с общоевропейско знамение, това необикновено изпитание, връхлетяло ги като неудържима лавина, променя изкорен участта им, спъва полета им, забавя творческия им напредък с векове. Нашествието на азиатските пришълци причинява истинска ерозия на българската народност. Завоевателите, които се стремят да надмогнат численото превъзходство на покорените, полагат упорити усилия и при завладяването им, и след това да обезродят покорените, да изтръгнат живителните сили на народностната им устойчивост, извор на свободолюбие и съпротива. Те се задъхват да изтребват непокорните, да заробват и отвличат хиляди българи, да ги преселват принудително, за да преодолеят упорството им, или да предотвратят опитите им за освобождение. Редом с насилието завоевателите прибягват и към по-гъвкава тактика — стремят се чрез незначителни привилегии и отстъпки да привлекат и помюсюлманчат най-податливите от старата българска аристокрация и от по-заможното гражданство, загрижено да запази имущественото си превъзходство и общественото си влияние в градовете и при новите господари.

Към всичко това анадолските управници прибавят и масивна турска колонизация в уязвимите или гранични райони, застрашени от нашествия откъм неприятелски страни или обитавани от несигурно и метежно българско население.

Но въпреки всички тия усилия за обезличаване на народностния облик още при завоеванието, резултатите не са особено насърчителни за новите господари. Този облик се запазва, а заедно с него устоява и здрава българщина, със съзнание за народностно-религиозна принадлежност.

Дори в старата престолнина Търново, обрулена така жестоко от завоевателската стихия, обезлюдена, понесла мъченичеството на всички съпротивляващи се твърдини, българите далеч не са изтласкани или стопени от османските бойци и колонисти. Те запазват своето място във всички прояви на градския живот. Покрай бреговете на вечно младата Янтра са нанизани десетки чисто български махали, обособени по енории, назовани с имената на български свещеници — техни духовни и обществени представители. Според новооткритите данни на най-ранния познат досега османски кадастрален опис на Търново от края на XV в. тия махали носят имената поп Койо Иван, Душан поп Стамат, поп Иван Костандин, поп Иван Лигур, поп Койо, поп Иван Божидар, поп Георги, поп Братан и др.

Все такъв е обликът и на нявгашната столица на Иван Страцимир — Видин. И тук българският народностен елемент не е подавен и отстранен от обществения живот. Непълни данни на неотдавна открит регистър от началото на XVI в. наброяват 14 български махали — енории, назовани по имената на български свещеници: поп Петър, протопоп, поп Иван, поп Средко, поп Джоре, поп Игнат, поп Никола, поп Иван Никола, поп Пене, поп Стоян, поп Илия и пр.

Все такава картина рисуват официалните статистически данни на османската власт за голямата дунавска крепост Никопол, трикратно отбранявала твърдо свободата си начело със самия Иван Шишман. Тук българите са преобладаващо мнозинство в сравнение с турците.

Така е и в град Костур — 940 немюсюлмански семейства срещу 22 турски домакинства.

Такава будна народностна среда, оцеляла навред из нашите земи в изпитанията от първите десетилетия след завоеванието, изявява още тогава съзнанието си за българската си принадлежност и волята си за свободен живот. През XV в. това съзнание е свързано с неизличимия още спомен за неотдавна унищожената самостоятелна българска държава. То е направило впечатление на редица чужди наблюдатели, които под един или друг предлог са посетили българските земи през XV столетие. «Българите имат голямо желание да се освободят от робството, стига само да се намери кой да им помогне в това», бележи през 1433 г. Бертрандон дьо ла Брокиер, пратеник на бургундския дук Филип Добри, дошъл в нашите земи да провери възможностите за организиране на антитурска коалиция. И нещо повече — Брокиер подчертава, че дори онези българи, които подобно на някои гърци, албанци и сърби са заставени да обслужват османската армия(1), също не биха се колебали «да обърнат гръб» на господарите и да подпомогнат голямата християнска сила, която би се задала срещу угнетителите им.

Несъмнено стремежът за възвръщане на изгубената свобода и подтикът на непокътнатото народностно самочувствие въпреки голямата катастрофа, преживяна от българската народност по време на завоеванието, тласка. спонтанно българското население в помощ на всички антиосмански европейски коалиции в края на XIV и през XV в. Именно то подпомага войските на Сигизмунд през 1396 г. да овладеят големи крайдунавски крепости, а сам Иван Страцимир заедно с видинските жители им отваря вратите на крепостта. Един от летописците на този злополучен никополски поход Йоханес Шилтбергер недвусмислено подчертава, че без помощта на българите кръстоносците не биха могли да овладеят важната твърдина Оряхово.

А смелите освободителни пориви на народа ни в началото на XV в., в които усилията на българските царствени потомци Константин и Фружин да възвърнат властта си са подкрепени и подети от будна българска родолюбива среда най-вече в градовете, поразяват с размаха и силата си съвременниците на онази драматична епоха и славата им отеква далеч, чак в Западна Европа.

В писмото си до бургундския дук от 1404 г. унгарският крал Сигизмунд високо оценява тия усилия, намерили израз в голямо въстание в Северозападна България и особено в Темско-Тимошката област (1404 г.). «И сам известният Константин, прославен император на България, и Мирчо, войводата на Влахия ... многократно вече смело нападаха гръцките области и други области, които, досега се владеят от турците, като спечелиха триумф и победа срещу нашите противници и славни подвизи.»

Българите с тяхната трагична робска участ са познати и споменавани от западни наблюдатели като народ със свой самостоятелен облик в тези мрачни за тях моменти. Така ги представя францисканският монах Бартоломо де Яно в писмото си от 3. IX. 1443 г. от Цариград до своя духовен началник — ръководителя на ордена Св. Йоан Иерусалимски. Той ясно ги отличава от другите поробени от османците народи — «чиито царства те (т. е. турците) разрушили и съсипали страните им: Сърбия, Словения, Далмация, Влахия Трансалпинска, България, Босна и др.». В архивите на Венеция, Генуа и Барцелона са запазени сведения за препродадени там като роби множество отвлечени от турците лица, между които особено много от Македония, чиято българска народностна принадлежност е отбелязана ясно в продажбените или други юридически документи, несъмнено въз основа на автентичните признания и народностно самочувствие на самите заробени.

Ясно съзнание за народностната принадлежност ръководело и онези българи, които през 1443 и 1444 г., масово се стичат в редовете на кръстоносната армия, предвождана от трансилванския войвода Ян Хуниади и полско-унгарския крал Вл. Варненчик. «Нашата войска е добре, пише след победата си при Ниш през ноември 1443 г. Хуниади, и се увеличава ежедневно с българи, бошнаци, албанци и сърби, които идват при нас с подаръци и се радват безкрайно на нашето пристигане.»

Сам папският легат Юлиан Цезарини съобщава малко по-късно за дружелюбната подкрепа на българите. А Хуниади, според данните в новоиздирения османски летописен разказ «Газават», оценява борческата готовност на български конни групи, като съставя от тия готови за борба люде въоръжен авангард през 1443 г. и ги използува през първия етап на похода, т. е. вероятно и при освобождението на София. Населението в Югозападна България, и особено т. нар. войнуци(2), се вдига в помощ на кръстоносците, които, зачитайки българския облик на освободената от турците София, установяват там самоуправление начело с местен владика. И през тези напрегнати събития жителите на българските градове изявяват най-ярко народностното си самочувствие. Един от историците на похода — Калимах, дори изтъква и друг фактор, подбуждащ българите от градовете да подкрепят освободителната армия на Ян Хуниади и Владислав III Ягело — племенната и езиковата им близост с участвуващите в тази армия западни славяни: «Повечето български градове, пише той, насочвани от ненавист към мюсюлманското безбожие и поради общността на езика и еднаквия произход [на българите] с поляците, след като биваха прогонвани турските гарнизони, минаваха на страната на краля».

И преди тези събития е познато енергичното участие на българите от градовете в съпротивителни движения срещу османската власт — след Темско-Тимошкото въстание, въстанието на населението от Видин, Провадия, Мадара, Велес и Овчеполието против тиранията на един от претендентите за султанския престол — кървавия Муса Кеседжия в 1412 г.

Всичко това свидетелствува за наличността на дейни и будни българи в градовете, готови с оръжие в ръка да отстояват правото си на свободно съществувание като самостоятелна българска народност. Ако се съди по някои макар и откъслечни сведения, би могло да се изтъкне, че и селото не е равнодушно към тези събития. Анализът на неоползотворени досега сведения на османския кадастър подсказват за участието и съчувствието към освободителите, т. е. за свободолюбивите стремежи на редица села в българското Подунавие в близост с пътя на кръстоносната армия през 1444 г. Дори след поражението при Варна българите не престават да отстояват народностната си самостоятелност и принадлежност. Тяхната непримиримост поразява бургундеца В. дьо Ваврен, ръководител на последвалата след битката при Варна противотурска дунавска експедиция в 1445 г. «Когато се разпръснаха вести из страната, бележи летописецът на тази експедиция, че нашите хора побеждаваха [турците], християните, които живееха в България (т. е. българите) ... се пробудиха, споразумяха се всички и заявиха, че не желаят да бъдат под турско господство.» Във връзка с тия събития 12 000 българи се изселват в свободна Влахия и намират пълно гостоприемство и високата оценка на влашкия господар, който ги назова «много храбри люде».

След падането на Цариград и във връзка с похода на Мехмед II срещу Сърбия българите около София и по-специално български хайдути със своя войвода Радич вероятно отново се борят с оръжие в ръка в тила на заетата в Сърбия османска армия, ако се съди от лаконичната приписка за залавянето на този смел българин от самия султан. Очевидно освободителният опит ще да е бил значителен, за да се намеси самият султан, а това от своя страна е още едно ярко свидетелство за непомръкналата народна свяст на българите. Тук именно е мястото да подчертаем, че българският народ, който най-рано изгубва свободната си държава и следователно е лишен от онази организираща сила, която имат останалите непокорени балкански страни, и която е важна опора на народността и фактор за нейното запазване, показват непохабено народностно самочувствие и борчески стремежи за възвръщане на похитената свобода.

Затова именно заинтересованите от съдбата на Балканите западноевропейски политически фактори и по-късно не забравят, а дори разчитат и на освободителните борби на българите успоредно с тия на другите балкански народи при организиране на нови кръстоносни експедиции. Такъв е случаят с познатия неосъществен план за борба с турците на бургундския принц Филип Добри от 1457 г.

Ясното народностно самочувствие и горещо родолюбие на известни среди сред българите намира изява в творбите на бележити български книжовници от XV в. — безименния автор на «Българската летопис», Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Йоасаф Бдински, Владислав Граматик. Преживели ужаса на завоеванието и последвалите го мрачни десетилетия, те рисуват всеки по своему, в най-отрицателни краски завоевателя, представят го като враждебна сила, чужда по действия, дух, култура и религиозно възрение на българския, а и на другите балкански народи.

Родолюбиво чувство изпълня страниците на онова незабравимо описание на Цамблак за последните часове на Търново и за раздялата на търновчани с доблестния им духовен ръководител Патриарх Евтимий.

Все такова родолюбиво чувство вълнува книжовниците, когато заклеймяват родоотстъпниците и обсипват приелите мюсюлманството с не по-малко укори, отколкото чуждите господари. Затова тази книжнина е за известни среди в онова време броня срещу отродяването, срещу измяната на род и вяра.

Родолюбивите чувства в онези смутни години се изявяват по своеобразен начин и в масови процесии за пренасяне мощи на християнски светци, какъвто е напр. случаят с пренасяне мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469 г. Тия процесии, на който се стича хиляден народ, се превръщат във всенародни празници, в демонстрация на почитта към народните светини, изява на преданост към всичко онова родно, свое, което рязко се противопоставя на чуждото господство, на чуждата религия.

По стените на църкви и манастири, чието строителство завоевателите са ограничили до крайност, не престават да никнат портрети на щедри дарители — будни и родолюбиви български първенци като Радослав Мавър — дарителя на църквата в Драгалевския манастир, и Радивой — на Кремиковската църква. Тези първенци са представени със съответствуващото им достолепие, в одежди на свободни хора, подходящи за сана и положението им.

Напук на установената от завоевателите религиозно-народностна дискриминация, която изравнява покорените в скромното им облекло, ктиторите са представени с облекло на знатни и обществено влиятелни люде, белег не само на тяхната значимост в онази тежка робска обстановка, а и на самочувствието им като българи.

Непомраченото народностно самочувствие и стремежът на българите за освобождаване от чуждото владичество през XV в. не са неизвестни на европейската общественост. Не случайно бележитият хуманист Филип Буонакорски (Калимах) пише с толкова съчувствие за непримиримостта на българския народ в една своя орация до папата от 1493 г.: «[Българите], съсипани и отчаяни от всекидневните постоянни грабежи и насилия, най-неспокойно очакват свободата си и не желаят да понасят вече тежкото робуване».

Но отминава вече първият етап от този трагичен за развитието на народа ни период. Османското господство все по-здраво се утвърждава в Европейския Югоизток.

Процесът на доброволната и принудителната ислямизация в различни краища на българските земи бавно, но непрекъснато нанася непоправими удари върху българската народност.

Отначало ислямизацията не е целенасочен метод на османските управляващи среди. Те не са заинтересовани да налагат масово и насилствено исляма по различни съображения. Такова грубо посегателство върху народностно-религиозното съзнание на балканското население би възбудило всеобща и обединена съпротива в тия земи и би създало непреодолими пречки за по-нататъшния напредък на османците по пътя нa териториалното им разширение към Средна Европа.

От друга страна, повсеместното помюсюлманчване на балканските народи би лишило държавното съкровище и османските феодални господари от редица данъчни постъпления, събирани в османската държава изключително от немюсюлманското население. Затова ислямизацията се провежда спорадично, засяга най-вече райони, залети по-чувствително от мюсюлманската колонизация.

Мюсюлманските колонисти и многобройните религиозни мисионери, настанени всред българско население, успяват къде повече, къде по-малко да въздействуват върху това население и да изтръгнат от недрата му хора, които веднъж предали се на исляма, са изгубени за своята народност. Те се чувствуват турци и стават най-пристрастени пазители на чуждия угнетителски режим.

Ислямизацията е осезателна и в места, където суровата природа и тежката борба за насъщния подтикват населението да се обърне към исляма с надежда да получи облекчение на данъчното си бреме. Угнетените феодално зависими труженици очакват и известна социално-народностна прекатегоризация. Приемайки религията на завоевателите, те се надяват на по-голяма сигурност при условията на османския феодален режим. По-различни са подбудите на приелите исляма градски поселници — твърде често те усвояват чуждата религия като защитно средство за опазване на привилегии в стопанската им дейност. Но в известни периоди, и то от края на XVI в. нататък, когато затрудненията на османската власт нарастват, а неприятелското обкръжение на Империята се засилва, върховни стратегически съображения подтикват управляващите среди да укрепят опорите си в ония райони, където можело да се очакват съпротивителни опити, насърчени от външните османски неприятели.

Тогава именно те прибягват към насилствена ислямизация. В тези трагични и кървави събития от снагата на българската народност се отломяват завинаги части, омаломощават се жизнените й сили. Завоевателите постигат същото и чрез въведената от тях непозната всред балканските народи и затова възбудила ужаса и омразата им жестока институция на т. нар. девширме — принудително набиране на християнски деца за еничари. Това периодично изтръгване на най-добрите подрастващи сили на българската народност посредством девширмето е още един резултатен метод за накърняването и обезличаването й.

Занизват се тежки десетилетия и столетия за българския народ. Европа все по-рядко си спомня за българите и много от нейните политически фактори не само приемат и се примиряват вече с факта на османското присъствие и дори напредване към сърцето на Средна Европа, но даже контрактуват и сътрудничат с новата азиатска сила. Настъпва привидно затишие на Балканите — няма ги ярките прояви на борба за отстояване на българската народностна принадлежност и възстановяване на свободата. Но това е само привидност. Най-последните изследвания и новоиздирените документални данни сочат, че българите неотстъпно и ежедневно са се съпротивлявали по различни начини на османското господство — къде спонтанно, къде съзнателно и целенасочено. Въпреки някои прояви на насилствена или доброволна ислямизация, българският народ в своята цялост запазва народностното си самочувствие и го изявява непрестанно в една или друга форма и степен.

Българите успяват да съхранят това самочувствие в течение на векове посредством известни порядки на вътрешно самоуправление, които поддържат у тях обществена и народностна будност. Твърде оскъдните и съвсем непроучени източници са несъмнено причина този важен въпрос да бъде пренебрегнат от изследвачите на българската история през първите векове на османското господство. Тия източници позволяват да се предполага, че българите не само в градовете, а и в селата, са имали своя обществена организираност. Безспорно нея има предвид и османският кадастър, когато описва във фискалните и поземлените регистри жителите на различни селища, обособени в «общности» — «невернишка» (джемаат-и геберан), «мюсюлманска» (джемаат-и мюслиманан), «еврейска» (джемаат-и йехудиан) и пр.

Въпреки липсата на изрично указание и българските общини, подобно на влашките, гръцките, албанските и пр., които са много по-добре изследвани засега, вероятно са имали свои местни първенци, посредници между българската рая и османската власт. Упоменатите тук и там в български и чужди източници банове, старейшини, кнезове в Северозападна България са сигурно такива представители на народното самоуправление. Без съмнение те са помощниците на фискалните служители по време на данъчното разхвърляне и облагане, което се извършва в съда с участието на представители на раята. Общините са стара народна организация, която надживява вражеските стихии, бедствията, опустошенията, чуждото владичество. Османските господари са заставени да зачитат тяхната относителна самостоятелност, за да ги използуват като проводници на своите мероприятия сред подвластното население. Затова официалното законодателство запретява всяко посегателство върху общинската земя — т. нар. мера, дори когато спахиите се домогват до нея. В поземления закон от 1609 г. изрично се изтъква старинният произход на тия порядки, останали от «предишно време», което «никой не знае». Обявява се за противозаконно накърняването на общинската мера, защото «тя е предназначена за всички жители на селото». Общинната организираност на раята се долавя и в порядъка на солидарна отговорност в българските селища при издължаване на данъците или при други поводи, които пряко засягат османския феодален ред.

Общинната организираност на българското население създава у него задружност в изпитания, тегоби и беди, обединява тежненията и обществените му настроения, формира съзнание за еднаква участ под гнета на османския феодален режим, вкоренява убеждението за необходимостта от солидарен отпор срещу представителите на поробителската власт.

По-будно обществено и народностно самочувствие запазват и утвърждават и българите, зачислени към някои категории население със специални задължения; най-вече войнуци, мартолоси, дервентджии. Войнуците напр., изцяло българи, имат своя особена организация, облекло, служебни порядки, макар и под контрола на нарочни османски чиновници. Понякога дори цели села са войнушки. В тях отрано господствува дух на по-голяма самостоятелност. В народното предание такива селища като напр. Отлуккьой (Панагюрище) са обрисувани с чертите на волни български селища, гдето турчин не смее дори да замръкне.

Обстоятелството, че на българите войнуци, мартолоси, дервентджии е поверена въоръжената защита и охраната на определени райони или извършването на жизнено важни за държавата дейности, това, че те са обременени с по-малка зависимост към местните феодали и са с повече фискални облекчения, подхранва у тях непокорство и волност. Много често тия люде насочват оръжието си срещу режима, който са задължени да обслужват, солидаризират се и подпомагат народните защитници в борбата им срещу неправдите на завоевателската власт. Така войнуците, между които през XV в. все още се срещат остатъци от старата българска феодална аристокрация, не само се бунтуват често, но както видяхме, подкрепят освободителни движения очевидно в резултат на непомраченото си народностно съзнание.

А дервентджиите, закриляни от непристъпните чукари на планините, в които трябвало да изпълняват мъчната си и опасна служба, хващат хайдушките пътеки или улесняват дейността на народните борци срещу османския феодален порядък.

Когато се разкриват условията, които допринасят за опазването на българския народ и поддържат у него неугасимия копнеж да срине чуждото господство, трябва да се отдели внимание на ролята и поведението на някои прослойки в българското общество, които се утвърждават и се замогват стопански при условията на османския феодален режим — т. нар. джелепкешани, търговци и пр. Върху джелепкешаните напр. ляга тегобата да осигурят снабдяването с дребен добитък (овце и кози) на големите имперски градове и на османската армия. Това са по-заможни люде, едри овцевъди от градовете и селата. Облекчени от т. нар. извънредни данъци, джелепкешаните съумяват да заобиколят държавните ограничения и запрещения и да търгуват свободно с дребен добитък. По този път те натрупват богатство и се обособяват като имотна среда с нарастващо влияние и самочувствие. По-голямото благосъстояние на джелепкешаните и насъщната нужда на властта от техните услуги пораждат у тях повече самостоятелност и склонност към неподчинение. Това е отразено дори в народния епос, където образът на българина-джелепин излъчва волност, сила и непокорство дори пред султанските заплахи. Старинна народна песен от с. Рила, Благоевградско, разказва как джелепинът Димо в продължение на седем години не изпълнявал задълженията си към султана. Султанът изпратил 70 сеймени и бюлюкбашии да го погубят или жив да го доведат. Царските пратеници се опитали с хитрост да подмамят Димо, като се представили за търговци на добитък. Смелият джелепин доловил намеренията им и ги приканил да се оттеглят, «ако си жалят младостта, а по-старите — децата»... Когато му съобщили, че султанът го вика, Димо ги отпратил, за да си стегне коня и да се облече. Народното предание рисува достолепно облеклото на тия по-заможни българи (контош на пояс и на него каплама от кожите на седем мечки и 70 мечета). Когато се явил в столицата и приканил султана «да отвори капии», Димо предизвикал такъв страх у него, че господарят го отпратил, като му дал при това и пет товара пари.

Художествената хипербола на народния певец подсказва само значението на тази прослойка българи при условията на османския феодален режим.

През този период се обособяват и изпъкват немалък брой българи-търговци. Подчертано развитите парично-стокови отношения и градският живот в българските земи от XV в. нататък насърчават оформянето на самостоятелна категория български търговци. Някои от тях са и посредници, които обслужват стопанската дейност на чужди търговци. Досегът на тия люде с търговци от свободни страни, техните собствени пътувания из българските земи и вън от тях им позволяват да опознаят добре положението на сънародниците си, да го съпоставят с това на други непоробени народи, да съзрат сами несъобразностите на османския феодален ред.

Несъмнено все така будна и стопански дейна българска среда представляват занаятчиите, най-вече в градовете. Чрез еснафските организации особено в онези производствени отрасли, където работят предимно българи, те утвърждават съзнанието си за задружни интереси на обществено поприще и действуват като единно цяло срещу мероприятията на властта, които увреждат производствените им интереси и народностното самочувствие.

Замогването на набелязаните слоеве от българската общественост при условията на османското господство допринася за тяхното обществено изтъкване и безспорно ги утвърждава като народностно осъзната среда със значимост в стопанския и обществения живот на нашите селища.

Ярък представител на тия именно кръгове е един от познатите водители на голямото първо Търновско въстание (1598 г.) — никополският първенец Тодор Балина. Дори един чужденец — сподвижникът му — дубровнишкият търговец Павел Джорджич не скрива възторга и преклонението си пред този пламенен родолюбец, когато обрисува подробно революционната му дейност в знаменитите си доклади до австрийския император: «Заради християнския свят и за освобождението на отечеството си той е оставил жена, синове, дъщери, братя и роднини... и това никак не е сторил за своя нужда, защото ако се касае за почести, той ги има в отечеството си колкото иска; а що се отнася до охолността от поминъка, той има предостатъчно и за себе си, и за да поддържа други».

Известни среди от българското общество изявяват ярко през XVII в. народностното си съзнание, като се насочват към по-определени идеали и по-целеустремени действия за политическо освобождение. Това са българските католически първенци през XVII в. Макар и представители на западната църква, която се стреми да утвърди господството на католицизма (папата) в Европейския Югоизток и да улесни завоевателските планове на австрийската Хабсбургска династия, българските католически мисионери действуват преди всичко като родолюбиви пастири, загрижени за робската участ на народа си и за неговото просветно издигане. Образовали се в свободни и културни страни, кръстосали цели области у нас като мисионери, тия българи придобиват по-широк кръгозор, създават си по-цялостна представа за положението на поробения български народ и по-лесно достигат до идеята за отхвърляне на чуждото господство.

Във всички свои изложения до католическата конгрегация за разпространение на вярата (De propagande fide) във всички книжовни творби католическите деятели от България изявяват подчертано и с гордост българската си принадлежност. Тези факти имат подчертано значение като доказателствен материал при изясняване на проблемата за народностното съзнание и етническите граници на българския народ през този период.

Сам големият български дипломат, една от най-ярките фигури в политическия живот на Европейския Югоизток от XVII в., Петър Парчевич, разнася навред из Европа българското си име в многобройните си мисии от Венеция и Рим чак до далечна Украйна. Будната родолюбива среда от католически българи, която го изпраща не толкова като свой религиозен мисионер, колкото като апостол на освободителни идеи и мечти, го препоръчва с гордост пред владетели, сенатори, папи, кардинали като «българин», като представител «на българския народ».

И нещо повече — когато през 1654 г. чипровските българи-католици молят папата да назначи за марцианополски архиепископ Парчевич, наричат го «наш син», «тъй като казаното лице е от България, а в тази България е свободната марцианополска църква. Защото ние не бихме търпели друга народност да се ползува и слави със сановете на споменатото царство (България)».

Ярката следа, която е оставил Парчевич с беззаветната си дейност за освобождението на балканските народи и на българския народ, е навсякъде съпътствувана с обозначението на българската му народностна принадлежност. В документите на венецианския сенат след няколкократното явяване на Парчевич там и във всички осведомителни писма на адриатическата република до нейните дипломатически представители в чужбина е отбелязана като значително събитие за венецианската политика на Балканите дипломатическата мисия на «българския свещенослужител Петър Парчевич».

Бележитият католически книжовник Филип Станиславов се подписва навсякъде «българин, апостолически мисионер в царство България». Неговият знаменит «Абагар» е според собствените му признания посветен на своя, български народ». Българските католически първенци се стремят да изтъкнат значението на «цветущото някога българско царство», на българския народ. Не само Парчевич е красноречив и ясен в това отношение. Дори след трагичния край на Чипровското въстание никополският епископ Антон Стефанов отправя специално изложение до австрийския император, в което сочи като обособено цяло българския народ с определено място и роля в предстоящата борба на балканските народи в помощ на австрийските войски срещу османската власт.

Обладани от дълбоко и чисто родолюбие, българските католически водители, които оглавиха един от най-големите освободителни опити на народа ни през XVII в. — Чипровското въстание (1688 г.), са с ясно съзнание за етническото единство на българите от Охрид до Дунава. Още през 1625 г. Илия Маринов пише до конгрегацията, че «царство България е твърде обширно и граничи с Влашко, Гърция, Сърбия и Трансилвания». «България, подчертава софийският католически епископ Петър Богдан, сега се назовава всичко онова, което по-рано се наричало Горна Мизия и част от Долна Мизия, цяла Тракия, по-голяма част от Македония и цяла Моравия до Охрида и до границата на Албания, на Гърция и на Сърбия, а към изток се простира до Черно море, от север пък Дунав я дели от Влахия и Молдавия.»

Силният стремеж на тия българи да обосноват историческото право на свободно съществуване за родната земя прозира и в широките интереси на някои от тях към местното културно наследство и към ценностите, сътворени в миналото от българския народ. Повече от век преди атонският монах Петър Богдан се рови из старинни книги и скрижали, за да разкрие следите от това минало. В един свой исторически опит за миналото на гр. Охрид той подчертава: «Както е сега [градът], е в царство България и е неин главен град. Днес всички, които са в града, са българи и те управляват и служат в този град, както това е било отстъпено от турците, когато го завладели» (очевидно става дума за Охридската архиепископия). Петър Богдан се позова на Мавро Орбини и добавя, че той не само съобщава, че Охрид е разположен в България, но че е престолен град на българските царе и те винаги са пребивавали в него, докато турците унищожили държавата им. «Това е познато на всички, подчертава Богдан, и го казва цяла България.»

В много от книжовните си трудове тези будни и непримирими с чуждото владичество българи не пестят изразните си средства, за да обрисуват прелестите на отечеството си и да събудят обич към него не само у съотечествениците си, но и необходимата почит във висшите сфери на католическата църква, а оттам и сред управляващите кръгове на страните — неприятели на турците. С възторг се нижат словата на Петър Богдан в неговото описание на българските земи, плод на мисионерска обиколка из страната през 1640 г.: «Това царство България е прекрасно. Украсено е с ширни поля, високи планини [и] хълмове, приятни гори и дъбрави, оросявано от различни реки и води. В това царство има обилие от всякакви житни храни, вина, овце, биволи, крави, волове, добри коне. [Намира се] злато, сребро, мед, стомана ... И ако това царство, би имало един владетел християнин и добър, то не би отстъпило на много царства в Европа!».

Това зряло народностно съзнание насочва, както знаем, много от католическите ръководители и особено П. Богдан, П. Парчевич и А. Стефанов към упорита политическа дейност, прави ги вдъхновители и организатори на не едно начинание за премахване на османското господство. Безспорно тази тяхна дейност, окриляна от здраво народностно самочувствие, подготвя смелия освободителен опит на католическите българи от Чипровец и околните села през 1688 г. Всички тези прояви на обществено и народностно съзнание са живият огън на народната свяст, белег за жилавост и устойчивост на поробените българи.

Всред широките маси от народа ни, поставен при условията на тежък икономически гнет и религиозно-народностна дискриминация, които се изострят особено от края на XVI в. нататък, народностното съзнание и самочувствие се разкриват и утвърждават не само чрез съхраняването и уважението към българската книжовна и културна традиция, опазена по манастири, църкви и училища. Привързаността към родното, отрицателното отношение към чуждите поробители и копнежите за по-добър и свободен живот българският народ изявява не само в книжнината и изкуството си, които не престанали да се развиват, а и в самобитното си народно творчество. В това творчество много поколения, живели в мъка и изпитания, са разкрили душата си, копнежа си по свободен живот, любовта си към своите герои — борци срещу османския гнет. Сътворена от народа, тази култура пази народа през чуждото владичество — тя е негово скъпо достояние, което вдъхва самочувствие и вяра в по-честито бъдеще.

Но не само по този път народът ни спонтанно и твърдо охранява народностната си принадлежност — той прави това чрез непрестанния си героичен отпор срещу посегателствата на османските властници върху народностно-религиозната му принадлежност. Макар че в този отпор на преден план стои предаността към християнската вяра, по същество борбата в нейно име има определен народностен характер — израз, на преданост към вековните обичаи, бит и творчество, към бащината земя и дом, към всичко скъпо и родно. Заради това с пословична жертвоготовност простият златар Георги от Кратово се възправя пред софийския кадия с исполинския ръст на цял потъпкан народ и брани най-святото за българина. На палачите си — озверени турски фанатици, заявява твърдо и с достойнство: «Нито със земно богатство, нито с огън можете да ме уплашите, нито с някакво мъчение ...».

Стотици, хиляди знайни и незнайни българи бранят през вековете народната си чест и име, неустрашими пред заплахите на тираните и пред смъртта. Малцина от тях църквата е увенчала с ореоли, а тогавашните книжовници — с похвални жития. Но народът е създал от техния подвиг и мъченичество обобщен образ на волния балканджия Йово, който, осакатен от насилниците, с последния си дъх, с последната си капка кръв закриля сестра си от похитителите на род и вяра. Ехти над планинските висоти властният отказ на този горд орел, въплътил сякаш столетната устойчивост на поръбените българи.

Море, войеодо, глава си давам,

Яна не давам на турска вяра...

Или пък чудната девойка Кана, там някъде от македонска земя ... Хвърлено в тъмни зандани и насилвано да се потурчи, това крехко българско момиче е по-силно от насилието на тираните си, от страданията. На сломената си майка, която я увещава да склони и да приеме чуждата вяра, за да се спаси, Кана гневно отвръща:

Мълчи, мале, онемела,

дека стоиш ослепела,

как си вяра да предадам,

що я първо да забравам...

Или онази прекрасна македонска българка Ангя, осеяла с приказното си очарование възславящата я песен. Застанал с молба пред нея, агата я увещава «да се потурчи» и «ханъма да стане»:

Айде слушай, слушай,

калеш бре, Ангьо,

що тамбура свири...

Напразно чужденецът рисува пред нея прелестите на другия живот с блясъка на жълтици и маргарит, които тя ще ниже, седнала на диван.

С твърдостта и находчивостта на непреклонната българска жена Ангя неизменно отвръща:

Айде, слушам, слушам,

келеш бре, аго,

турски не разбирам...

Макар и оскъдни, и документите потвърждават тази увековечена в народното творчество борба за опазване на народностното достойнство.

Досега у нас не е обръщано достатъчно внимание на някои други форми на съпротива като предпоставки не само за опазване на народностното самочувствие, а и за изграждане на единно съзнание у българския народ въпреки условията на феодална разпокъсаност и религиозно-народностна дискриминация. Чрез повсеместния отпор на населението по легални пътища или открито неподчинение към господарите, макар и възникнало на икономическа основа, у населението ежедневно, бавно, незабелязано не само се закалява упоритата воля за борба с тежестите и неправдите на османския феодален ред. По този път се утвърждава все по-единно съзнание за необходимостта от премахване на този несправедлив ред, който е и гнет на чужди поробители, посегатели върху достойнството и честта на цял народ.

Бягствата и изселванията от издевателства имат също голямо значение за утвърждаването на такова съзнание. Чрез непрестанните демографски размествания изселниците влизат в досег с жители на други области, научават за техните условия на живот, еднакви за всички угнетени.

По такъв начин бягствата и изселванията на българското население, потиснато, разпокъсано и уединено в отделни феодални владения, постепенно укрепват съзнанието за общата тежка участ. С това нараства и решимостта за неподчинение и за борба срещу режима. Така незабелязано израстват ония звена, ония фактори, които обединяват чувствата, стремежите и усилията на българите от различни краища на родната земя. Създават се и някои от предпоставките за разгръщането на общата националноосвободителна борба на народа ни. По пътя на бягствата и изселванията в градовете проникват най-борческите, най-непримиримите елементи на нашето селячество. Те създават онази свободолюбива българска среда, която при новите социално-икономически условия става обществено значима и влиятелна. Чрез нея се изявява вековната ненавист на селото, натрупана през вековете на непрестанни стълкновения и борби на народа ни срещу османските властници, която активно се вплита в светогледа на новосъзряващите сили в българското общество и става тласъчна сила и в националноосвободителните борби през XIX в. С оглед на това едва ли е пресилено да се каже, че бягствата и изселванията имат своето място в процеса не само на запазване на народността, но и на обособяването и утвърждаването на българската нация.

Но най-ярка изява на това народностно съзнание и същевременно фактор за неговото опазване и изясняване е въоръжената съпротива на българите през XV–XVIII в. Трайна форма на такава съпротива е самобитното хайдутско движение. Разгарящо се тук и там като отпор срещу феодални произволи и насилия на местни властници в обстановката на войни и съпътствуващите ги освободителни движения, хайдутството все повече се извисява по цели и стремежи и придобива все по-ясна народоосвободителна насоченост. От XVII в., когато балканските османски провинции се превръщат в пламтящи съпротивителни огнища от Източния Балкан и Странджа до Пинд, Албанските планини и Далмация и когато османските европейски неприятели преминават от отбрана към нападение, в хайдутството натежават и се избистрят все по-ясни народностните струи, съзнанието за борба в защита на народната свобода.

Така според новонамерени турски документи един селянин — Марко от битолското село Боище, хайдутувал 15 години, заявява през XVII в. в съда на властниците: «Вие рушите нашите църкви, ние ще рушим вашите джамии. Нашите свещеници са по-добри от вашите ходжи». А когато в берския съд са изправени да отговарят заловените през 1627 г. хайдути от островското село Граматиково, Емануил Христов от Бер събира берските българи, нахлува с тях в съда и дръзко пита съдиите: «Защо съдите по верски закон, когато ние не признаваме онова, което вършите вие?».

Участието на много свещеници в хайдутството още от края на XVI в. е също указание за народностното самочувствие и по-високи цели в борбата през период, когато верската принадлежност е белег за етническа принадлежност и ревностна привързаност към нея. Твърде показателен в този смисъл е фактът, че хайдутите все по-целеустремено се насочват срещу опорни сили на властта — нападат крепости, където уязвяват охраняващите провинциите гарнизони, нахвърлят се и срещу османската армия по време на поход. Тази насоченост на хайдутските действия свидетелствува, че те са направлявани съзнателно срещу всичко, което би могло да омаломощи и засегне поробителската система. А това е вече тенденция на политическа съзнателност у хайдутите, на будно народностно чувство. Още по-ярко доказателство в този смисъл е засилването на хайдутството по време на войните на Турция с европейските й неприятели. Още първото сериозно поражение на Империята в битката при Лепанто (1571 г.) дава като че ли тласък на хайдутските акции в българските земи. Из Битолско и Прилепско около 1573 г. се движи смела хайдутска дружина от селата Пуста река, Арилово, Крушево и Велушево начело с Толе войвода, когото властта усърдно издирва. Между хайдутите са селяните Пейо Стоянов, Никола Радойков, още един Пейо и др.

Въпреки мерките хайдутите продължават да действуват, ако се съди по султанска заповед от 1578 г., която сочи село Пуста река като опасно хайдутско средище. Подобно на него е и селото Дивиаци, изцяло хайдутско. По официални данни броят на хайдутите из тия краища достига 70–80 души. Те неуморно всяват смут всред мюсюлманите не само в Прилепско и Битолско, а и в Кичевския край. Едно десетилетие по-късно с не по-малка загриженост върховната власт настоятелно изисква незабавно да се прочистят от хайдути Скопски, Тетовски и Прищински кадълъци. Техните действия придобиват широк обсег, поради което управляващите настояват за всеобщи мерки и усилия от страна на местните власти, за да се прекратят тия опасни прояви. Още в самото начало на голямата Австро-турска война (1593–1606 г.), съпроводена с освободителни движения на сърбите от Банат и васалните на султана Трансилвания, Молдавия и Влахия, зачестяват известията за хайдутски действия из българските земи. В 1595 г. населението в Скопски санджак образува дружини, заклеймени в османските документи като «злосторнически групи» (зюлм тайфеси). Такива бунтовни дружини, които не са друго, освен хайдутски, успяват да вземат връх в Скопие. «Град Скопие и нахията му са напълно окупирани от бунтовници-харамии, тревожно съобщава ферман от 21 юли с. г. Областта е незапазена и незащитена, а насилията и нападенията на бунтовниците нямат край.» Народното предание свързва с тази епоха и подвизите на легендарния хайдутин Чавдар войвода, който снове с тристата си юнаци и с вуйчо си Лалуш из Кожух планина.

Когато пламва Австро-турската война през 1593–1606 г. и се разгарят освободителни движения в Европейския Югоизток, когато охридският архиепископ Атанасий търси в Европа подкрепа за освобождението на балканските народи, а отрядите на Михаил Витязул нахлуват в Северна България, хайдутски отряди навлизат в София, за да прогонят оттам турските властници и подпомагат влашките бойци.

Много показателно е също разразяването на хайдутството по време на Критската война (1646–1669 г.). Югозападните български земи са обхванати от хайдутски огън. Сам османският пътешественик Евлия Челеби е поразен от размаха на хайдутството от Петрич, Крива паланка и Ниш чак до Габровския балкан. В Битолско, Леринско, Костурско, Кайларско и пр. хайдутите са толкова многобройни и така организирани, че господствуват в тия райони като внушителна въоръжена народна сила и държат в трепет местните властници. С петстотинте си юнаци, въоръжени с пищови, криви саби и копия, войводата Байо контролира целия район, не допуска данъчни насилия над раята и наказва всяка обществена неправда.

Въпреки наказателните мерки на властта хайдутството става все по-голямо движение — цяла Егейска Македония е изпълнена с хайдути, а селата Граматиково, Островско, гр. Серфидже и др. се обособяват като хайдутски средища. Тревожни данни на управниците представят на бойна нога населението от Скопие до Лерин. «Освен дето хайдутите разбойници преброждат със знамена вилаетите, събират се и християни със саби, пушки и друго оръжие, развяват знаме, денем се крият, а нощем нападат... и предизвикват голям смут.» В 1672 г. хайдутска дружина, разделена на четири бюлюка, със знамена, на коне и пеша шета из околиите Лерин, Битоля, Преспа, Прилеп, Велес, Мориово, Населич, Скопие, Джума пазар и създава тежки грижи на управляващите. Балканските османски провинции са в бунтовен огън, според признанията на върховната власт. Той се разгаря със страшна сила във връзка с друго голямо политическо събитие — войната на Турция с Австрия, Венеция, Полша, а и с Русия в 1683–1699 г.

Още през 1683 г. върховното управление се стреми да обезопаси главния военен път Цариград — Белград и с многократни заповеди нарежда да се прочистят тия райони от хайдути, като изрично е указано присъствието им в някои места от Белград до Ихтиман и Момин проход. «Тази година в Румелия се появиха много хайдути, харамии и разбойници», гласи заповедта до властите в цяла Македония.

В разгара на войната през 1686 г. в Костурско, Воденско и Хрупишко действуват четири-пет хайдушки дружини от по сто-двеста души. В долината на Крива паланка, в Мориовско, Битолско, Леринско, Костурско, Щипско, Радовишко, Велешко, Демирхисарско, Неврокопско и Разложко кръстосват непрестанно въоръжени хайдути. Този размах на хайдутството в югозападните български земи създава обстановка за разгарянето на Карпошовото въстание. Не е случайно, че център на това движение става именно Кривопаланечко, закалено във вековна хайдутска борба. Източниците свидетелствуват, че при навлизането на австрийски войски в Македония през 1689 г. българското население в тия райони изразява открито свободолюбивите си стремежи. Един съвременник разказва, че при завладяването на Скопие «от съседните планини слязоха на отряди селяните жители и тържествено срещаха идването на немците (т. е. австрийските войски, б. м.) като освободители от тяхното робско положение». Тази свободолюбива атмосфера се дължи на бунтовните традиции, съхранявани тук чрез хайдутството. Тия традиции обединяват пръснатите из Македония хайдутски дружини, на които всъщност се опира бележитият въстанически вожд Карпош.

Събитията около Карпошовото въстание най-ярко показват как в разгара на освободителните движения в хайдутството се изявява и надделяват по-високи народоосвободителни тежнения и цели. Сам Карпош е започнал като хайдутски вожд, който действува с юнаците си из Доспат планина. Смелата му хайдутска борба заставя османските властници да направят отстъпки. А през метежната есен на 1689 г. Карпош успява да вдигне населението на Североизточна Македония именно благодарение на широката и масова опора на хайдутството. Той умело и разумно съумява да организира и насочи хайдутското движение към единна организирана освободителна борба. В не едно сражение главната сила на Карпош са опитните и смели хайдути. Османският хронист Силяхдар, един от основните източници за тия събития, разказва, че османските войски не един път се сблъскват с хайдути, които действуват ведно с австрийци и маджари.

Като хайдутски вожд се намесва с юнаците си в помощ на австрийските войски и войводата Страхил от с. Ветрен, Пазарджишко.

В българското Подунавие, предимно в бунтовните северозападни български краища и особено след трагичния завършек на Чипровското въстание, се отбелязва също разгаряне на хайдутското движение. Близостта на отвъддунавските княжества насърчава хайдутите, които често търсят убежище там, след проведените на българска територия акции. Голямото безпокойство на управляващите среди от тия акции прозира ясно в една валийска заповед от 1694 г., отправена до никополския кадия, до кадиите във всички санджаци, вилаетските аяни и пр. Изисква се всички боеспособни мъже да бъдат готови за поход. В същото време се напомня, че някъде са се появили хайдути и разбойници. Нарежда се на мютеселимите да ги изтребят, като претърсят всички санджаци. Валията препоръчва на подведомствените си чиновници да обединят силите си за унищожаването на хайдутите и разбойниците.

Това безпокойство е основателно. Още в 1690 г. дружина от сто души начело със свещеника на Черна река действува в Северозападна България. Към тях се присъединяват хайдути от ломски и видински села. Четата на свещеника създава тежки затруднения на преследвачите си. Напразно мубаширът Реджеб се опитна да залови бунтовниците. Последната му клопка е предугадена от хайдутите, които се спасяват в отвъддунавските земи. Султанът настоятелно иска от влашкия войвода да бъдат заловени и предадени спасилите се хайдути. За големите, хайдутски чети по двата бряга съдържа данни и едно писмо на видинския комендант Хасан от 29. IV. 1698 г. до върховното управление. В него се съобщава, че през текущата година във Видински санджак нахлули чети от ония, които преминавали от отвъдната страна на реката. «С помощта на аллаха» войските от видинския крепостен гарнизон били разбили две чети в «Симанили Крайна», Видинска нахия, и отрязали главите на хайдутските главатари Милко и Куртули. Един хайдутин бил заловен жив. На едно-две места също се появили хайдутски чети и по техните следи също били изпратени хора. Комендантът отбелязва, че се полагат усилия да бъдат разпръснати и те. Заловеният хайдутин е изпратен в султанския двор. Подробностите ще съобщи сам той.

Все такива засилени акции на хайдутите има предвид и издадената на 8. V. 1698 г. заповед до кетхудата на дунавския капудан Мехмед паша, до кадиите на Търново, Тузлук, Севлиево, Ловеч, Етрополе, Плевен, Враца, Никопол, Оряхово, Свищов, Русе, Разград, Шумен, Ала Клисе и Ески Джума и до служебните лица на вилаетските аяни в тия кази. Заповедта изрично посочва, че появилите се в околностите на Видин, Оряхово, Поломие и другаде хайдути-«разбойници» нападали градчета и села и внасяли смут. Нарежда се да се съберат 680 въоръжени конници от споменатите кази, за да унищожат хайдутите.

По данните на османски документи хайдутските действия по време на войната със средноевропейските държави и Русия (1683–1699 г.) придобили такъв размах и сила, че дори изтеглянето на османската армия от бойната зона било сериозно затруднено. Властта прибягнала към крайни мерки, за да прекрати това и да попречи на хайдутите да преминават отвъд Дунава и се приютяват във Влашко, откъдето можели винаги да се появят отново. В заповед от 25. XI–4. XII. 1698 г. до бейлербейовете — началниците на крепостите по дунавския бряг от Белград до Видин — и до санджакбейовете, кадиите, войводите, диздарите и забитите на други войскови части се съобщава следното. При оттеглянето на армията от Белград за Одрин хайдути, дошли «отгоре», т. е. откъм земите, лежащи на север от големия път Белград — Цариград, нападали и нанасяли щети на изоставащите войски, отвличали плячка. Дочуло се, че те се придвижват към придунавските земи с намерение да преминат отвъд реката. С оглед на това е необходимо да им бъде пресечен пътят и да се заловят техните помагачи. Предвижда се строго охраняване на отделните зони. В заповедта се изисква още всяко от длъжностните лица да постави разузнавачи по границите на своя район. Ако някъде се появят хайдути, да бъдат нападнати, заловени, да се отнемат намерените у тях ценности и храни и да се раздадат на мюсюлманите. Ако в ръцете на «проклетниците» са попаднали пленници, да бъдат освободени. В случай, че набелязаните длъжностни лица, до които е отправена заповедта, допуснат да се спаси на отвъдния бряг даже един-единствен хайдутин, те всички носят отговорност и ще бъдат наказани за това.

Народоосвободителните тенденции в хайдутството долавя и самата власт. Това добре личи от една заповед от 1715–1716 г. до видинския кадия, в която се отбелязва, че преди време било изпратено нареждане да се излъчат 290 бойци от крепости и паланки във Видински санджак, за да охраняват пункта Тимур Капу. Със загриженост се обръща внимание, че околността на Видин е изцяло населена с «неверници», а наблизо са и маджарските хайдути. Затова трябва да се подсилят стражевите сили в този район.

Чрез своята неугасимост в течение на векове хайдутството съдействува за укрепване на народностното самочувствие и дързост у българския народ, които създават атмосфера за организиране на освободителни движения.

Тези освободителни движения са връхна изява на народностното съзнание. Няма столетие без борчески изблици, в които не мъждука, а пламти гордо народностно самочувствие и свободолюбие. Достатъчно е да припомним някои свидетелства около първото Търновско въстание; (1598 г.), за да съдим по тях за българската народна свяст. И не само това, че в борческата подготовка са увлечени влиятелни духовни лица в българските градове и села и горди планинци. Нека си спомним още, че пред тогавашния враждебен на Турция свят един чужденец (дубровничанинът Павел Джорджич) справедливо и с възторг представя достойнствата на свободолюбивия български народ. «Българите са горди и с благородна душа, не са способни да понасят несправедливости и изпитват желание да отмъстят със смърт на оскърбителите... Те са извънредно решителни, когато им се удаде да сe съединят с християни и да навредят на турците.»

Не същия ли непримирим бунтовен дух на българите има предвид и неуморният Петър Парчевич, който обикаля Европа, за да търси помощ «за целия Изток и великото царство България», «тежко обременени от непоносимото турско иго», и твърди пред венецианския сенат, че българите наред с другите балкански народи са се одързостили да се изстъпят и да се разбунтуват «срещу този голям звяр» (Империята). Насърчен от разрастващия се огън на хайдутството и от освободителните тежнения на широки среди от родолюбиви българи, Парчевич ще да е изрекъл пред венецианските управници проникновените думи: «Нека пресветлата република не вярва, че султанът е така могъщ, както се смята от мнозина. Той желае мир повече от заек, преследван от хрътки, като вижда големите вълнения в собственото си царство и загубата на хора както по суша, така и по море от шест години насам!».

В трогателните писма на оцелелите и емигрирали борци от Чипровското въстание четем покъртителни редове, от които се вижда, че те са се хвърлили в неравната борба в името «на българския народ» и с ясно съзнание за народностната си принадлежност. Чуждият хронист Бл. Клайнер също говори за ужасите на това въстание, вдигнато от «българи». В 1689 г. населението на Североизточна Македония, което самите австрийски пълководци наричат българско, масово се съпротивлява под ръководството на Карпоша.

Чрез освободителните движения, на които не можем да се спрем подробно тук, народът ни не само изявява непомръкналото си народностно съзнание, но утвърждава през вековете, които предхождат Възраждането, единната си воля за свободен живот, подготвя почва за разгръщането на по-късните националноосвободителни борби.

Бележки

1. Очевидно става дума за някои специални категории население (най-вече войнуци, мартолоси и пр.), които срещу известни данъчни облекчения служели в помощните корпуси на османската армия или участвували във въоръжената отбрана на провинциите.

2. Категория население, натоварено срещу известни данъчни облекчения и в замяна на владян от тях поземлен дял (бащина), освободен от данъци, да служи в султанските конюшни и да участвува във военнопомощните корпуси на османската армия.