Археографията като научна дисциплини в светлината на дискусията в списание «Советские архивы»

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2014

Съвременната археография, включително българската, като научна дисциплина се занимава най-общо с проблемите на публикуването на писмените исторически извори в различни по форма документални издания — сборници, научни периодични издания и др. Заедно с изворознанието, епиграфиката, дипломатиката, хералдиката, сфрагистиката и др., археографията принадлежи към групата на т. нар. «помощни исторически дисциплини». Днес повечето от тях са достигнали такава степен на развитие, която им позволява вече не само да бъдат в помощ, а да служат за основа на исторически изследвания. Тяхното предишно деление на напълно изолирани области на занимания и изследвания в помощ на историческата наука, поради което са наречени помощни, постепенно губи своето значение. Това е закономерно във връзка с развитието и разрастването на тези дисциплини. Ето защо в Съветския съюз и някои западноевропейски страни са направени и се правят предложения помощните исторически дисциплини да се наименуват основни или специални(1).

Тази промяна ще позволи да се отрази по-точно тяхното действително място и значение в системата на историческата наука. С оглед на тези съображения по-долу ще използуваме термина специална дисциплина по отношение на археографията.

Документалните издания като краен резултат на публикаторската, т. е. археографската дейност имат значение не само на важна съставна част на изворовата база на историческата ни наука. Тези издания и вид дейност стимулират научноизследователската работа. Системното публикуване на историческите извори е също фактор за разширяване на тематиката на историческите изследвания, тъй като документалните издания насочват специалистите към документи, а оттук и към проблеми, които по различни причини могат да останат извън вниманието им.

Освен това публикуването на документалните извори, особено когато се прилага тематичен принцип на съставяне на документалните издания, от една страна, осигурява възможност, но едновременно задължава всички специалисти да работят с предварително издирените и фактически въведени чрез публикуването им в научен оборот до този момент извори. В резултат се спестява ценно време и се ограничава влиянието на субективния фактор при определяне на кръга на изворите в сферата на научноизследователската дейност.

Но документалните публикации не са адресирани само към непосредствено заетите с исторически изследвания специалисти. Те представляват интерес за по-широки обществени кръгове, съдействуват за създаване на oтношение към миналото и към такъв вид извори.

Следователно главната цел и смисъл на работата по публикуването на писмените извори за българската история е създаването на достатъчно и задоволителни по качество документални издания за нуждите на историческата наука и на общественото развитие. Успешното реализиране на тази цел зависи преди всичко от правилното теоретично и методично поставяне на археографските проблеми. За съжаление, в научната литература, посветена на археографията, не са разработени изцяло дори основни проблеми, като например въпросът за предмета на тази научна дисциплина. Въпреки неговата голяма актуалност, той все още не е решен категорично и споровете по него продължават.

Трудностите, които срещат специалистите при определянето на предмета на археографията, се дължат на обстоятелството, че тя е много тясно свързана с историческата наука и със специалните исторически дисциплини, особено изворознанието и текстологията. Така например в общата си насоченост археографията отразява методологичните особености на историческата наука. От друга страна, подобно на изворознанието и текстологията, археографията, при това със същите методи, изучава документалните извори — произход, съдържание, текст, форма на документите, дори техния външен вид, но се ръководи от своите специфични цели и задачи, а именно — възможността и целесъобразността от публикуването им.

Освен това като научна дисциплина с предимно приложно значение, основа за обособяването на археографията и за развитието й е била практиката — самата публикаторска дейност. Но публикуването на писмените исторически извори води своето начало още от древността, а много по-късно — едва през XVIII–XIX в., започват да се поставят въпросите за принципите и методите на тази дейност, т. е. започва обособяването на археографията като научна дисциплина(2).

Независимо от причините, които затрудняват определянето на предмета на археографията, този въпрос се приближава към окончателно изясняване. В края на 1975 г. на страниците на сп. «Советские архивы» бе организирана дискусия на тема: «Предмет, метод и задачи на археографията». Тя продължи близо две години — до началото на 1978 г., и в нея взеха участие видни съветски археографи и специалисти като М. А. Варшавчик и С. А. Яковлев, О. В. Мойсеев, M. H. Черноморский, Л. H. Пушкарев, О. Ф. Козлов, В. А. Черних и В. М. Хевролина. Повод за тази оживена обмяна на мнения във връзка с определянето на предмета на съветската археография бе монографията на М. С. Селезньов: «Теория и методика советской археографии»(3).

Дискусията, безспорно, представлява интерес и за българските специалисти. Постиженията на съветската археографска мисъл, опитът на съветската археография се изучава с внимание и широко се използуват в работата по публикуването на българските документални извори, както и при разработването на теоретико-методичните проблеми на нашата археография. В конкретния случай резултатите от дискусията позволяват да се разгледа в сравнителен аспект сегашното състояние на въпроса за предмета на българската археография и да се направят изводи за степента, в която може да се счита решен. Това ще бъде основната задача на настоящата статия. За целта ще проследим най-напред мненията на участниците в дискусията и ще се опитаме да обобщим постигнатите резултати.

* * *

Според участниците в дискусията при определяне на предмета на съвременната съветска археография трябва да се вземат под внимание двете й страни — теоретико-методичната и практическата. В този смисъл М. А. Варшавчик и С. H. Яковлев дават следното определение на археографията: «... специална историческа дисциплина, която се занимава с теорията, методиката и практиката на публикуването на историческите извори»(4).

Л. Н. Пушкарев споделя тяхното мнение като подчертава, че археографията не само обобщава археографската практика, но я включва в своя предмет(5). Всички правила за издаването на историческите извори, всички ръководства по археография, са създадени на основата на практическата дейност, обслужвали са и обслужват главно нея.

О. Ф. Козлов смята, че определянето на археографията като самостоятелна научна дисциплина и разглеждането на публикуването на писмените исторически извори като отделна област на практическа дейност е закономерно(6). Това разделяне възниква в резултат от разрастването на самата публикаторска практика и поради необходимостта от теоретични изследвания и обобщение на тази практика. Археографията като област на научното знание е относително самостоятелна по отношение на практиката на публикуване на документалните извори в такава степен, в каквато теорията и практиката са независими прояви на обществена дейност. Съобразно своето виждане за археографската практика Козлов определя археографията като: «... помощна историческа дисциплина, която се занимава с анализирането на резултатите на археографската практика в нейното историческо развитие и с теоретични обобщения за създаване на научни основи за разработване на методика на публикуването на писмените извори».

В това определение, по наше мнение, се съдържа известно противоречие. Резултат от археографската практика са самите документални издания и, следователно, не може да се приеме, че археографската практика не е част от предмета на археографията, тъй като тя анализира и обобщава тези резултати, т. е. документалните издания. Необходимо е да се отбележи, че преди Козлов и някои други съветски археографи застъпват подобна идея. Така например В. А. Кондратев и В. М. Хевролина също смятат, че терминът археография трябва да означава само научна дисциплина, която изучава и разработва теорията, методиката и историята на издаване на историческите извори(7). Според тях практическата работа по публикуването им би могла да се нарече «издаване на историческите документи», за да се разграничи по-добре от археографията. А като противоположна теза през 60–те години С. H. Валк изказва мнението, че единствено съдържание на предмета на археографията е археографската практика(8).

Интересни съображения по въпросите на публикуването на документалните извори, за значението и особеностите на документалните издания, като участник в дискусията изказва Е. Ф. Шорохов. Той посочва че определенията на археографията досега традиционно се дават от гледна точка на изворознанието. Причината за това е, че историците оценяват всеки документален сборник само като исторически извор. А според Шорохов, документалното издание представлява качествено нова обективна реалност в сравнение с документалните извори, въз основа на които е подготвено. При публикуването на историческите документи археографите използуват специфични методи за съставяне и оформяне на документалните издания. Определението на Шорохов за археографията е, че тя е научна дисциплина, която изучава и разработва теорията, методиката и историята на подготовката на документалните издания(9).

За разлика от него В. А. Черних смята, че публикуваният документ не се превръща в нещо различно, а си остава документ, определен вид исторически извор(10). Като исторически извор публикуваният документ може да се изучава и използува от различните специалисти — историци, езиковеди, литератори и др.

По въпроса за документалното издание Черних подчертава, че това издание е цел на публикаторската дейност, а не само обект на археографията. Без това уточнение предметът на археографията би се ограничил до изучаване на вече съществуващите документални сборници, които представляват интерес и се изучават също от историографията или от историческата библиография, разбира се, от друга гледна точка. А цялата работа във връзка с подготовката на документалните издания би останала извън предмета на археографията.

Преди да определи предмета на археографията, Черних припомня, че родоначалникът на руската археография П. M. Строев през 20–те–30–те години на миналия век сравнително много по-широко е определял нейните задачи — не само публикуването на писмените паметници, но и издирването, събирането и описанието им. Всички тези дейности тогава се включвали в кръга на специфичните работи, които археографите-специалисти е трябвало да извършват от момента на откриване на даден писмен извор (в библиотеки, архиви, частни сбирки и др.) до включването му в научен оборот чрез публикуване. След период на известно ограничаване на предмета на археографията в най-ново време сега отново се наблюдава тенденция на възраждане на първоначалните представи за задачите на тази специална историческа дисциплина. Основание за това нa пръв поглед връщане назад, както посочва Черних, е съществуването в сегашния момент и на други направления в дейността на съветските археографи освен публикуването на историческите документи. Например Археографската комисия към Академията на науките на СССР, която комисия е създадена през 1956 г., координира работата по събиране, описание, изучаване и издаване на писмените исторически извори. Освен това многобройните археографски експедиции, които се организират из цялата съветска страна, на този етап преди всичко събират и описват писмените паметници, без да ги издават. Въз основа на тези особености на съвременната археографска дейност Черних формулира следното определение на археографията: «... специална историко-филологическа дисциплина, която се занимава с изучаване на писмените паметници (ръкописи, книги, документи) във връзка със задачите на тяхното събиране, описание и издаване».

Прави впечатление, че това определение на археографията се различава от тези на другите участници в дискусията. В случая предметът на археографията, от една страна, се свързва с традициите на руската археография, а от друга — включва съвременните направления на съветската археографска практика, като издирване, описание и публикуване на писмените паметници. Но ако през XIX в. действително пред археографията са стояли за разрешаване всички тези задачи, днес издирването, събирането, подборът и описанието на документите, които се публикуват, са само момент от т. нар. «предварителна работа» при подготовката на документалните издания(11).

В. М. Хевролина, като последен по време участник в дискусията, има възможността да разгледа критично различните определения на археографията и да ги групира, преди да изкаже собственото си мнение(12). Според нея, археографията е научна дисциплина, която изучава и разработва теоретичните, методичните и практическите въпроси на публикуването на документалните извори. Но трябва да поясним, че Хевролина не отъждествява практическите въпроси с цялостната практика на издаване на документалните извори. Тя смята, че част от практиката — организация, планиране, финансиране, подготовка на кадри по археография и др., вече се е обособила като отрасъл на обществената дейност, който не може да се включва в предмета на научната дисциплина. Така от практиката само историята на издаване на документите и самите документални издания представляват част от предмета на археографията. Ето защо, археографията изучава документалните издания с оглед на процеса или съвкупността от специфичните методи на подготовката им.

Ако се опитаме да обобщим резултатите от тази дискусия, най-напред трябва да подчертаем, че всички участници в нея разглеждат археографията като научна дисциплина — специална, помощна, а някои я определят като самостоятелна наука. И независимо, че почти всеки един от участниците дава свое определение на археографията, в общи линии повечето мнения по въпроса за съдържанието на нейния предмет съвпадат. В него се включват както теорията и методиката, така и археографската практика. Изключение правят О. Ф. Козлов и Е. Ф. Шорохов, които смятат, че археографията е само научна дисциплина и в определенията си изключват археографската практика от нейния предмет(13). По този начин те се приближават до мнението на М. С. Селезньов, който също разглежда археографията предимно като теория и методика.

За разлика от тях В. М. Хевролина се опитва да уточни кои елементи от практиката на издаване на документалните извори могат да се разглеждат като част от предмета на научната дисциплина археография. В тази връзка посочва историята на публикуването на документалните извори и документалните издания. Съображенията й са основателни и заслужават внимание, като се има предвид по-нататъшното разрастване и развитие на този отрасъл на обществена дейност.

Останалите участници в дискусията застъпват мнението, че практиката като цяло е предмет на археографията, както теорията и методиката.

Тези изяснени положения показват голяма крачка напред към единодушие в оценката на предмета и дейността на археографията. А това позволява да се оперира вече по-свободно с понятието археография при недвусмислено значение на термина — теория и методика или практика.

* * *

Резултатите от дискусията имат отношение и към въпроса за предмета на археографията у нас, тъй като без неговото правилно определяне не могат да се поставят и решават други археографски проблеми.

Опитите да се определи предметът на археографията като научна дисциплина датират у нас от края на 60–те години на нашия век — сравнително много късно. Приблизително по същото време започва и проучването на основните археографски проблеми в теоретичен и методичен аспект. Резултатите са отразени в българската археографска литература, която засега е скромна по обем и постижения — една монография и няколко статии. Автор на повечето от статиите и на монографията е Кънчо Георгиев(14). Монографията е първият опит за изучаване историята на българската археография във връзка с организацията на публикаторската дейност, за обобщаване на съвременната археографска практика в нашата страна и за систематизирано изложение на въпросите на теорията и методиката на публикуването на историческите документи(15). Но едновременно с положителните отзиви този труд получи някои критични оценки по отношение на структурата на изложението, метода на изследването и отделни изводи(16).

На 26 и 27 октомври 1973 г. в София се проведе национална конференция по издаването на документалните извори за българската история, организирана от Централно управление на архивите — сега Главно управление на архивите и Единния център за наука и подготовка на кадри по история. Това беше друга важна крачка към изясняването на основни археографски въпроси с оглед на постиженията на досегашния опит у нас. В докладите и изказванията бяха разгледани и обсъдени много спорни и неизяснени проблеми — за подбора на документалните извори при публикуването им, за предаването, възпроизвеждането на текста на документите, за тяхното археографско оформяне, за публикуването на османотурските документи и българските възрожденски архивни документи и др.(17)

Следователно, основните археографски проблеми вече са поставени в българската литература, но са почти неразработени в теоретико-методично отношение. От друга страна, тези проблеми са получили известно решение в самите документални издания, но постиженията на археографската ни практика досега не са били обект на цялостно проучване и систематизиране. Трябва да подчертаем, че имаме безспорни постижения и традиции във връзка с качеството на документалните издания, въпреки че през отделните периоди на развитие на българската историческа наука към издаването на документалните извори е подхождано с различни изисквания и различен критерий. Като доказателство ще посочим документалната поредица: «Извори за българската история», издание на Института за история при БАН. Тази серия документални издания е предназначена за системното публикуване на изворите от чужд произход — гръцки, латински, османски, еврейски и др., които се отнасят за историята на българските земи през античността, за българската средновековна история и първите векове на османското владичество. Освен тези издания, документалното наследство на миналото ни се публикува под формата на десетки отделни сборници за историята на епохата на българското Възраждане, борбите на нашия народ срещу капитализма и фашизма, съвременната социалистическа епоха.

Въпросът за определянето на предмета на българската археография изисква да потърсим мястото и значението на документалните издания за археографията като научна дисциплина.

У нас, както отбелязахме, вече са направени опити да се определи предметът на тази научна дисциплина. В единствената монография по проблемите на българската археография авторът й Кънчо Георгиев определя археографията като: «... спомагателна историческа дисциплина, имаща за задача да разработва методите на обнародване на историческите извори»(18). Според автора, предметът на археографията се ограничава само до методиката на публикуването на историческите извори(19). Но по-нататък в изложението си той фактически разширява това определение и като археографски въпроси разглежда историята на публикуването на документалните извори през различните периоди на обществено-политическото развитие на нашата страна. Също така характеризира нерешените теоретико-методични проблеми на българската археография с оглед на съвременните научни изисквания на основата на отделни примери — документални сборници, от нашата практика. Следователно, в предмета на археографията Кънчо Георгиев включва теорията, методиката и практиката на публикуване на писмените исторически извори. А допуснатото противоречие между определението на археографията и съдържанието на монографията се дължи, по наше мнение, на недостатъчната обособеност на българската археография като научна дисциплина, която все още търси своето точно място и самостойно значение в системата на историческата наука.

Значително по-разширено и по-добре обосновано определение на археографията дава Мария Матеева: «... археографията е наука за издаването на историческите документи, включваща трите направления на това издаване — теоретически проблеми, методика и практика, както и историята на тези направления»(20). Възражение в това определение предизвиква мнението, че археографията вече е самостоятелна наука, подобно на историята, математиката и др. Сравнението е неподходящо. В действителност на този етап археографията има самостойно значение, но нейното положение е различно от тяхното. Археографията принадлежи към групата на специалните исторически дисциплини, които решават специфични, но частни, ограничени задачи в областта на историческата наука(21).

Следователно, въпросът за предмета на българската археография въпреки нейната сравнителна изостаналост се поставя правилно. Това доказват и резултатите от дискусията в сп. «Советские архивы.» Включването на археографската практика в предмета на археографията позволява да се разглеждат документалните издания като показател на степента на решаване на археографските проблеми. Както отбелязахме, практическите ни постижения в тази област са безспорни, което налага анализирането и обобщаването им. Това ще позволи да се преодолее несъответствието между теорията и практиката в областта на българската археография, което несъответствие е в полза на практиката. На тази основа ще се осигури по-нататъшното теоретично и методично решаване на археографските проблеми, а оттук и необходимото качество на документалните издания. А от тяхното качество в крайна сметка е зависел и зависи приносът на тези издания в практиката — в научноизследователската работа и другите области на обществения живот.

Бележки

1. Л. И. Киселева, А. Д. Люблинская. О современном состоянии зарубежной латинской палеографии. — Сб. Вспомагательные исторические дисциплины. Л.,1970. Вып. III, стр. 322–323; M. H. Тихомиров. Об охране и изучении письменных богатств нашей страны. — Вопросы истории. 1961, № 4, стр. 66–67.

2. С. Н. Валк. Судьбы «археографии». — Археографический ежегодник за 1961 г. M., 1962, стр. 455–460.

3. М., 1974, под ред. на С. И. Мурашов, 206 стр.

4. О предмете, методе и задачах археографии. — Советские архивы, 1976, № 4, стр. 98.

5. О предмете, методе и задачах археографии. — Советские архивы, 1976, № 1 стр. 76.

6. K вопросу об определении предмета советский археографии. — Советские архивы, 1976, № 2, стр. 37–39.

7. Некоторые вопросы терминологии советской археографии. — Труды МГИАИ. Т. 29. М.,1961, стр. 150.

8. Вж. С. Н. Валк. Пос. съч., стр. 464.

9. О некоторых вопросах теории советской археографии. — Советские архивы, 1976, № 4, стр. 55–56.

10. О предмете археографии и ее месте в кругу смежных научных дисциплин. — Советские архивы, 1976, № 6, стр. 49–53.

11. Правила за издаването на исторически документи в СССР. Превод Ст. Славова. С., 1970, стр. 10–17.

12. К вопросу о термине «археографии». — Советские архивы, 1978, № 2, стр. 51–53.

13. Вж. Пос. съч. — Советские архивы, 1976, № 2, стр. 36; О некоторых вопросах.... Пак там, 1976, № 4, стр. 55–56.

14. Към въпроса за обнародването на документалните извори за нашата история. — Исторически преглед. Год. XXIII. Кн. 3, 1966. стр. 91–114; За научно-справочния апарат на документалните публикации. — Известия на държавните архиви. Кн. 12, 1966, стр. 31–53; Епистоларните материали като исторически извори и тяхното обнародване. Пак там. Кн. 13, 1967, стр. 10–72; Микрофилмоизданията на документи — нов етап в публикаторската работа. Пак там. Кн. 17, 1969, стр. 55–62; Въпроси на българската археография. Изд. на БАН. С., 1970, 380 стр.

15. В. M. Хевролина. Вопросы болгарской археографии. — Советские архивы. Кн. 2, 1972, стр. 108; Ст. Славова, Кл. Жечева. Пръв обобщаващ труд по въпросите на българската археография. — Известия на държавните архиви. Кн. 20, 1970, стр. 319–321.

16. М. Матеева. Исторически преглед. Кн. 3, 1971, стр. 97–102.

17. Сб. Научни конференции по архивознание. Т. I. Изд. на ЦУА. С., 1973.

18. Вж. Въпроси на архивистиката. С., 1970, стр. 6.

19. М. Матеева. За предмета и задачите на археографията. — Известия на държавните архиви. Кн. 26, 1973, стр. 20.

20. Вж. Поc. съч., стр. 19.

21. Советская историческая енциклопедия. M., 1965. Т. 6, стр. 592.