Българските манастири като религиозни, социални, политически и културни институции през Средновековието и Възраждането

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Валентина Шарланова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2014

Още с основаването си българските манастири, като средновековни институции, съчетават религиозни, социални, политически и културни функции, утвърждават се като просветни и книжовни центрове. Манастирите възникват веднага след приемането на християнството по нашите земи. Първите манастирски комплекси повтарят византийския образец и заимстват неговия устав и църковна организация. Манастирите, като самостоятелно съществуващи социално-икономически организми, имат сложна структура, която се оформя още в ранните Х–ХII в. в манастирите в Атон и оттам се разпространява на Балканския полуостров. Тук ще обърнем внимание на манастирите от Софийската Света гора. Активна духовна дейност по време на Първата българска държава развива големият Средецки манастир «Св. Илия», издигнат до градската стена в близост до църквата «Св. София». В края на IX и началото на X в. феодалната българска държава укрепва, създават се благоприятни политически и икономически условия, наблюдава се подем в строителството на дворци, църкви и манастири. Средновековните български владетели покровителстват и щедро даряват с грамоти за привилегии и имоти манастирите и те се превръщат в едри поземлени владетели. Най-големите дарители в Първата българска държава са княз Борис I, царете Симеон и Петър I. С християнизацията на България започва формирането на монашески братства. Софийските манастири били книжовни и художествени средища на писатели, керамици, златари, а също и училища. Те имали мисионерска задача да християнизират населението, да го учат на християнско богослужение, да го запознават с християнската обредност, нрави и морал. През X в. монашеството освен религиозна има и културно-просветна функция, тъй като държавната власт изисква това от него. По време на византийското владичество в онези от манастирите, които се спасяват от разрушение, продължава обучението на църковния клир, грамотни монаси преписват стари книги, превеждат византийски църковни ръкописи и извършват богослужение на български език, като така запазват книжовната традиция. Особено известен по това време става възникналият по-рано Курилски манастир «Св. Иван Рилски». От първата половина на XI в. е и най-старата част на Боянската църква. От същия период е и храмът на манастира «Св. Спас» до с. Лозен. По време на Втората българска държава църквата укрепва икономически и феодалната власт — цар и боляри поддържат богати манастири. Аристокрацията дарява богати златотъкани одежди, златни «перпери», украшения, златни и сребърни утвари, икони. Средец се утвърждава като едно от най-важните средища на българската култура. Наред с крепости и дворци тогава са построени повечето от манастирите в областта и през следващите два века настъпва златно време за българските манастири. Монашеските братства се попълват с послушници от всички обществени среди, набирани най-вече от околностите на манастира. Наред с оцелелите стари манастири по планините Витоша и Лозенска планина и по южните склонове на Стара планина се появяват нови обители. Най-голямо развитие манастирите и монашеството бележат при цар Иван Александър (1331–1371). За това свидетелстват дарствените грамоти (хрисовули), издадени от владетеля, даващи привилегии и права на манастирите. Царят бил основател и покровител на манастири и според преданията издигнал около София 14 християнски храма. Един от тях е Кремиковският манастир «Св. Георги Победоносец». Според Витошката грамота от около 1380 г. Иван Александър изградил и украсил и Драгалевския манастир «Света Богородица Витошка», наричан «царски», духовно и културно огнище, и център на Софийската книжовна школа. През този период манастирските братства се превръщат в големи феодални владения, притежаващи много имоти. Благодарение на грамотите на владетелите, манастирите се ползвали с имунитетни, неограничени права над земята на цялото стопанство, над манастирските имоти, както и над населението в отдадените му села. Като собственост на манастира се отдавали и свещеници със семействата им. В хрисовулите са описани движимите и недвижими имоти на манастирите — църкви, метоси, жрънки (воденици), жилищни и стопански сгради, обори, кошари. Средновековните манастири били най-крупният производител в държавата. Манастирите притежавали и много сечива, големи стада добитък — овце, кози, свине, хергелета коне. В тяхно владение били поля, лозя, гори, ракиташи, орешаци, блата, езера, места за ловуване. Там се развивало пчеларство и медарство. Манастирите произвеждали и зехтин, бира, развивали лозарството. Част от произведеното вино изнасяли на пазари, наричани «трг». В хрисовулите се споменава за развитието на овощарство и градинарство. По-големите манастири имали постоянни занаятчийски организации, с много «технитари» и се развивали различни занаяти. За строителството на манастирските сгради се грижели зидари, ковачи, а за църковната утвар — златари. Така манастирското стопанство е най-крупното в средновековна България, един вид отделно владение в държавата.

Грамотите дават право на самоуправление на манастирите, освобождават ги от надзор, централната власт няма право да се меси в манастирските дела. Те имали и съдебна независимост, като самият манастир, в лицето на игумена, притежавал съдебни и наказателни права над селата, дадени му като «правдини» с грамотите. По силата на данъчните правдини, държавата се отказвала от данъци, «берии», от ангария, безплатна работна ръка от манастирските люде. Според някои грамоти, манастирите получавали и правото да търгуват из цялото царство.

През Средновековието манастирите били и основни културни и просветни институции. Те са творци и организатори на културния живот в българските земи, който бил изцяло съсредоточен в тях. Манастирите, превърнали се благодарение на царските дарения и хрисовули-грамоти в крупни поземлени владения, имат възможност да поддържат училища, книжовници, живописци, певци и музиканти. Просветната дейност е едно от основните задължения на духовните лица, всеки свещеник е трябвало да бъде освен проповедник сред хората, и учител. Такива функции изпълнявали и монашеските братства. Няма данни по време на Средновековието да е имало светски училища извън контрола на църквата.

В по-големите манастири възникват училища и художествени ателиета, в които се подготвят книжовници, граматици, калиграфи. С манастирите са свързани имената на големите български книжовни дейци. Формира се Средецката книжовна школа, продължаваща традициите на Търновската. През XIV в. вече имало много манастирски скриптории, в които се преписват, създават и размножават книги за нуждите на църквата, а и на светския живот. Създадените и съхранени в манастирите паметници на културата — царски поменици, дарствени грамоти, произведения на старобългарските писатели, ръкописи, художествено обработени преписки на Евангелието, минеи и др., днес са извори за българската история. Така Боянският манастир «Св. Пантелеймон» освен царска обител бил и важно книжовно средище. От този период до нас са достигнали прочутото Боянско евангелие, Боянският поменик на средновековните български владетели, Софийският псалтир от втората половина на XIII в., писан вероятно по повод построяването и изографисването на Калояновата църква.

През цялото Средновековие изкуството във всичките му направления зависи от състоянието на църквата, от активността на църковното и манастирско строителство, в което се отразяват възможностите на аристокрацията и нейните меценатски настроения. Имотната обезпеченост на различни църковни институции при последните български царе от XIV в. осигурява средства за строителство и украса, за развитие на художествените занаяти, на зографството. В манастирите възникват и се развиват иконографски школи и народни занаяти, създават се паметници на културата и изкуството. Свидетелство за развитието на изобразителното изкуство са ктиторските портрети в Драгалевския и Кремиковския манастир, стенописите в Курилския и Илиенския. С право Г. Чавръков нарича манастирските църкви от този период «истински художествени галерии». В различно състояние до днес са запазени и много художествени произведения като икони, стенописи, дърворезби, църковна утвар, кръстове, потири, кандилници.

След завладяването на България от османските турци, като цяло манастирската система е разрушена. Дори и да не са сринати, манастирите са разграбени, монасите избити, отведени в плен или забегнали и в продължение на десетилетия обителите запустяват и се саморазрушават. Във втората половина на XV в. наследниците на българските първенци поемат ктиторската дейност. В Софийско заможни боляри възстановяват Кремиковския (1460 г.) и Драгалевския (1476 г.) манастир. По време на османското владичество манастирите обедняват, но нарастват по брой. Сега вече те възникват не по царска повеля, а са дело на самия народ. Манастирските традиции се възраждат и защото градовете престават да бъдат религиозни центрове. Основната функция на манастирските обители през този период се променя — от място за отшелничество те стават опора на народността. След завоеванието манастирите стават почти единствените културни, образователни и духовни институции. Те поддържат кореспонденция с настоятелствата, водят кондики и поменици с имената на ктитори, разпространяват книги и ръкописи. Манастирите са просветни центрове, в тях се подновява дейността на училищата, тук работят опитни «граматици» и «даскали». Идват и светски лица, за да придобият грамотност, нужна им при търговията и занаятите. През XVI–XVII в. се създава мрежа от килийни училища към манастирите, като по-заможните от тях издържат по няколко училища. До XVIII в. почти единственият книжовник е преписвачът, монах или свещеник. С право някои изследователи определят българската култура през този период като «манастирска култура». Манастирът поддържа връзка с близките селища, на които бил духовен, а често и стопански център. Монашеските братства контактуват с далечни общини, със свещеници и поклонници. Манастирите били средища за свещениците от околността, които сключвали там договори, разпределяли си енориите, определяли таксите. През османското владичество българските манастири били и социални институции, имали важна социална функция — на провежданите в тях празници и събори се събирали поклонници от близки и далечни места и така хората контактували. Извършвала се обмяна на българския език, разказвали се исторически спомени, предания и легенди, споделял се социален и стопански опит и така се поддържало народностното съзнание, чувството за обща етническа принадлежност. При големи чумни епидемии населението от околностите масово се стичало в манастирите да търси убежище зад стените му.

През епохата на Българското възраждане манастирите се възстановяват и доизграждат. Замогнали се търговски и занаятчийски сдружения, издигнали се българи развиват дарителска дейност. Занаятчийски еснафи взимат под свое покровителство някой манастир и щедро го даряват. В началото на Възраждането традиционните институции на българската култура се променят. Манастирите се превръщат в активни комуникативни звена и заемат своето място във възрожденския процес. Те са тясно свързани с икономическото развитие и постепенно забогатяват, придобиват много имоти, развиват търговия по събори с продуктите, произведени в техните работилници и стопанства. През XIX в. социално-политическата роля на манастирите се повишава. Те стават центрове на възрожденския дух, а някои от тях и огнища на националноосвободителното движение. Почти всички манастири около София ще се похвалят, че са приютявали Апостола — Васил Левски.

От направения кратък преглед можем за заключим, че през цялото Българско средновековие и през Възраждането, манастирите по нашите земи, включително и тези от Софийската Света гора, били важни, а в някои исторически периоди и единствени религиозни, социални, културни и политически институции.

Използвана литература

Гандев, X. Проблеми на Българското възраждане. С., 1976.

Генчев, Н. Българската култура XV–XIX в. С., 1988.

Динева, В. Софийската Мала Света гора. С., 2007.

Нешев, Г. Български довъзрожденски културно-народностни средища. С., 1977.

Чавръков, Г. Българските манастири. С., 1978.

Чавръков, Г. Средища на българската книжовност IX–XVIII в. С., 1987.