Българските институции в контекста на догонващата модернизация

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Васил Проданов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2014

Понятието за институция има много значения. Най-общото от тях е, че това е съвкупност от правила за задължително и стандартизирано поведение, даващи възможност хората да удовлетворят определени свои потребности. Като такива те са свързани със съвкупности от норми и роли, чрез които се постигат съответни колективни цели. За тази цел се създават различни формални организации, сред които ключово значение имат държавните институции и партии. В социалните науки през последните десетилетия ролята на институциите се разглежда като ключова за функциониране на обществата. Забележителното е, че след като в продължение на дълги години Милтън Фрийдмън, нобеловият лауреат и краен защитник на ролята на пазара във функционирането на обществото стигна до извода, че пазарът сам по себе си не е достатъчен за нормално функциониране и той самият не би бил успешен, ако нямаме силни и ефективни институции. Този факт подробно се изследва в различни институционалистки и неоинституционалистки икономически и изобщо социални теории. В контекста на промените, които носи със себе си глобализацията и опитите да се наложат със сила западния тип институции Франсис Фукуяма написа своята работа «Строежът на държавата. Управление и световен ред през XXI век», в която показа, че самите институции трябва да са в органична връзка със съответните култури и не могат да бъдат механично и насилствено налагани от една страна в друга страна(1). Това обаче ни сблъсква всъщност със специфичната ситуация на страни като България, които през цялата своя модерна история интензивно пренасят наготово институции и са изправени пред проблема за тяхната ефективност.

1. Особеност на институциите в страните с догонваща модернизация

Основната теза, която развивам в тази работа е свързана с идеята, че създаването, функционирането, ролята на институциите в модерната българска държава след Освобождението може да бъде обяснено най-добре чрез методологически инструментариум, свързан с идеята за догонващ тип модернизация в страна, която заема полупериферно място в световната система, формираща се от XVI век насам. Той предполага, че развитието на страната следва общият европейски път на развитие, формиращ се от началото на модерната епоха, но със силно закъснение, поради което от развитите държави към България имаме пренос или натиск за пренос на основни институции. Това става както чрез примера на тези държави, чрез действието им като образци, възприемани от елитите на по-слаборазвитите страни, така и чрез директната намеса и налагане на съответни държавни и пазарни институции директно от западноевропейските държави или индиректно по времето на държавния социализъм.

Съществуват няколко основни закономерности на пренос и формиране на институции в условия на догонващо развитие на малка и зависима страна:

— Тъй като тези страни изостават от Западна Европа, непрекъснато се правят опити с политически средства, с помощта на държавата и на едни или други радикални движения да се ускори развитието. Това означава ограниченост на факторите, обуславящи процесите на вътрешна промяна на едно общество и непрекъснатото насилване на развитието му от външни, идващи от другаде въздействия. Така това развитие се оказва неорганично, с висока степен на асинхронност на отделните сфери на обществен живот.

— Институциите не са резултат на собствената история на обществено развитие и не са органично вписани в социалния живот, а са пренесени отвън.

— Държавата се строи отгоре надолу, създават се институции и чрез тях стремежът е да се променят обществото и икономиката. Каузалната зависимост е обърната — институциите и политиката променят обществото и обществената реалност, а не обратното. Държавата играе на всички етапи водеща роля в социалната промяна. Тя е демиургът, тя концентрира средства и усилия. Това и ражда негативизъм, сблъсква държавата непрекъснато с проблема за легитимността на нейните действия.

— Партиите не представят интересите на съответните социални групи, както в Западна Европа, а създават тези социални групи. Когато в 1891 г. възниква БРСДП работници още няма, а когато след 1989 г. се появяват множество либерални партии, претендиращи да изразяват интереси на средната класа, собствеността още е държавна.

Появяват се социални групи (културни, военни и политически елити), които под влияние на ставащото в развитите страни се опитват да наложат върху съществуващата реалност готови социални модели на функциониране. Там много по-лесно се появява несъгласуваност между сферите на социален живот, поради различната степен на зависимост на всяка от тях от външни фактори, а не само от взаимодействието в обществената система в рамките на държавата.

Така не саморазвитието на обществото, а въздействията отвън и «отгоре» имат ключово значение за развитието му във всички сфери. Но това не е характерно само за индустриалната сфера, а за всички области на модернизиране на страни като България, където основните посоки и стандарти на този процес се реализират от определени елити, които правят внос на чужди нормативни и институционални модели, опитвайки се да променят чрез тях българското общество. Утвърждаването на една или друга институция е резултат на нормативен проект, който трябва да организира и дисциплинира поведението на различни групи от хора(2).

В страните с първична модернизация — Англия, Франция, Германия — най-напред се формират мощни социални групи от собственици, които след това предявяват искания за промени в политическата сфера. Независимо, че в един или друг период ролята на държавата и политиката по отношение на собствеността и функционирането на икономиката като цяло нараства, като цяло политиката е подчинена на собствеността и икономическите отношения. Именно затова и Маркс ще направи заключението, че икономическата сфера с отношенията на собственост играе ролята на «база» спрямо политиката и държавата, които са «надстройка», т. е. в каузално отношение имат вторично значение.

В страни с догонващо развитие като България обаче каузалните зависимости са обърнати. Държавата и нейните институции, ръководени от съответни национални елити осъществяват прехода от традиционно към модерно общество и радикално трансформират отношенията на собственост и цялостния социален живот.

2. Институциите на догонващата модернизация при първия български капитализъм

Балканите още в периода на Османската империя се развиват като периферия на европейския капитализъм, а след това в основни линии се характеризират като своеобразна полупериферия в световната система, ако ползваме езика и инструментариума на теорията за световните системи. България е такава полупериферна държава, за разлика от други такива държави е много силно зависима от това, което става в центъра на тази система, от конфликтите и промените в хегемонията в нея. Тя ce формира тогава, когато започват вътрешни конфликти в нейния център.

Първият акт, с който започва живота в освободена България след руско-турската война е вносът на институции, които са изобретявани няколко века в развитите държави и са типични за общества, чиято социална структура, икономика, равнище на живот са преживели първата индустриална революция и са навлезли във втората. На едно домодерно общество се налага свръхмодерната дреха на белгийската конституционна система. Пролетарии няма, но се създава Българска работническа социалдемократическа партия. В Западна Европа държавата засилва своята роля и почти веднага след Освобождението се пренасят наготово институциите на Националната банка, елементи на социална държава, културни и образователни институции като Народен театър, Народна библиотека, Народна опера, задължително подкрепяно от държавата образование и пр.

Затова и веднага след като е създадена Конституцията се нарушава. Правителствата са нетрайни и князът разпуска Народното събрание винаги, когато то не му харесва. Демократичните институции разделението на властите трудно работят и са силно нестабилни поради несъответствието си на наличните реалности. Липсва традиция на държавност, на спазване на законите на независимост на съдебната власт. Партиите са от водачески тип. Политическото поведение се люшка между конформисткото лакейничене към царя или Тодор Живков и деструктивна и инфантилна псевдореволюционност.

Така един от синдромите на догонващата модернизация става непрекъснатия пренос на институции, които са възникнали след съответен период на икономически и културни натрупвания в една съвсем различна среда. За тази цел се използва държавата. Опитът за догонване и модернизация на България след Освобождението до 1944 г. и след това до 1989 г. е свързан с непрекъснатото и нарастващо използване на мощта на държавата за тази цел. Огромно количество закони от 1885 г. до 1944 г. са насочени към «защита на родната индустрия» и засилване на ролята на държавата. Ако западно-европейският капитализъм най-напред преминава през няколко века либерална и не преразпределяща за социални цели държава, а едва след като натрупва съответното богатство от края на XIX век постепенно започва да създава социална държава, то България, където точно тогава започва да се развива капитализмът, но и има за свой образец най-развитите държави, то и от самото начало се създават институции на социална държава като се прескача изобщо предходния либерален период на развитие. В 1882 г. в България се гласува Публично-административен правилник, с който се създава фонд за осигуряване и здравна помощ на работниците, техните деца и вдовици. През 1918 г. се въвежда задължително осигуряване, а през 1924 г. се гласува Закон за осигуряване на работниците и служителите при злоупотреба и болест.

Институции, които другаде са се изграждали бавно и органично, у нас е трябвало да бъде пренесени веднага и то в съвсем различна среда. В течение на няколко поколения крилатата фаза за догонване на развитите страни в кратки срокове (десет-петнайсет години) беше приписвана на Г. Димитров. Оказа се, че тя не е нито негова и оригинална, нито валидна единствено за годините, когато е била изречена. «Нашето народно стопанство премина с ускорен темп, току-речи за един век фазите на еволюиране (натурално — парично — кредитно), които други страни са преминали за много, дори за десетина века» пише Ст. Бочев през 1928 г. Изоставането е вечният дневен ред на България. Във винаги изгубеното съревнование с времето тя е била постоянно принудена да застава на старт и да доказва — по думите на Ат. Буров от същата година — че трябва да бъде гледана «не като някаква чуждица в тялото на Европа, някак случайно влязла, която винаги ще поражда гангрени, ще поражда конвулсии, която трябва да бъде наблюдавана, контролирана, а често пъти даже връзвана»(3).

Догонващото развитие е предпоставка за каузални инверсии в причинно-следствените взаимоотношения между отделните подсистеми на обществото. В тях като идеален тип се разгръща по-скоро противоположна тенденция — създава се политическа надстройка във формата на силна национална държава, която от своя страна се опитва да реализира промени в културата и политиката. След Освобождението в България на преден план се извеждат промените в политическата сфера — създаването на национална държава с европейски развити институции. Да вземем такава институция като централната банка – в развитите западни страни тя е естествен резултат от многовековно развитие на модерната икономика. У нас тя възниква със създаване на българската държава и е основен инструмент за развитие на стоково-паричните отношения, за укрепване на националния пазар.

В страните с догонващо развитие най-често има тенденция отношението между власт и собственост, политика и икономика да се обръща в каузално отношение. В повечето случаи държавата и политиката имат водеща роля не само в регулирането на икономиката, но и във формирането на съответните отношения на собственост. Факт е, например, че българската буржоазна държава след Освобождението е основен инструмент за развитие на капитализма и за натрупване на богатство от новопоявяващите се български капиталисти. Големите богатства възникват с помощта на държавата и чрез държавата. Този доминиращ политически произход на голяма част от собствеността води до ситуация, при която богатството се възприема от широки слоеве от населението като нелегитимно.

Държавата е основен агент на капитализма в едно почти тотално аграрно общество. Важни сектори в българската икономика се пораждат в парниковите условия на законодателство, което насърчава развитието на капитализма и с посредничеството на държавни средства. Държавата върши работата, която в нормални условия се осъществява от частния капитал или асоциации от граждани. Изходните условия след Освобождението, свързани с липсата на капитал и примитивна финансова система, са благоприятна предпоставка за това. Така че тя става и необходимост и потребност на прохождащия български капитализъм, който изцяло се облагодетелства от това и зависи от това. Бивайки главен инструмент за акумулиране на капитали и преразпределението им политически между частни субекти, държавните институции се възприемат като основен експлоататор и предизвикват знаменитата българска андрешковщина, утвърждават нагласите на враждебност на широки слоеве към държавата и опит тя непрекъснато да бъде мамена. Освен това изостаналостта на българския капитализъм налага извличането на по-голяма принадена стойност за натрупване, което създава масови негативни нагласи към него. Държавата трябва да концентрира чрез данъчната система колкото се може повече средства за развитие и много по-трудно може да раздава социални придобивки както в напредналите държави. Това прави и Търновската конституция и нейните демократични придобивки неадекватни на императивите на един начален етап на модернизация. Държавата и партиите не могат да удовлетворяват исканията на широки социални слоеве за подобряване на положението им и това създава недоверие към партиите и партийните водачи, ражда непрекъсната политическа нестабилност. Държавата не може да бъде главен капиталист и експлоататор, ако не действува авторитарно и това води до една манипулирана и деформирана демокрация, при която изборите се печелят винаги от този, който ги организира, непрекъснато наблюдаваме нестабилност и нарушения на конституцията(4).

Независимо от усилията на държавата обаче, пропастта с развитите страни се запазва. През целия довоенен период България не се приближава, а се отдалечава от развитите западноевропейски държави. Сравнена с 15–те страни от Европейския съюз България има БВП на човек от населението през 1938 г., равен на 37% от средното за тях, изчислен в щатски долари по курс от 1997 г. В това отношение тя е близо два пъти по-назад от Гърция, която има 64% от средното за тези страни по това време(5).

В своята студия, посветена на индустриализацията на България между 1878 и 1939 г., Александър Гершенкрон прави следните заключения, свързани с ефективността на политическата система и институциите на държавата през този период(6):

1. Бедността и икономическата изостаналост на страната ефективно възпрепятстват нейното индустриално развитие по модела на по-напредналите държави.

2. В специфичните български условия, като упадъка на занаятчийството през последната четвърт на XIX век, това вместо да доведе до откриването на път към фабрична система, отклонява индустриалното развитие от перспективни посоки.

3. Въпреки всички очаквания през периода между 1878 и 1939 г. дребната собственост в селското стопанство се увеличава, а не намалява. Бивайки бедно, стагниращо и неефективно, селското стопанство не може да служи нито като адекватна суровинна база на индустрията, нито като източник на ефективно и нарастващо търсене на индустриални продукти, макар че като се има предвид ниската степен на използване на труда в селското стопанство, индустрията би трябвало да разчита на него за привличане на работна ръка.

4. В условията на крайна изостаналост, каквато има в България, надали може да се очаква, че те биха били способни са привличат необходимия капитал и да намират инвестиционни възможности, които биха били печеливши в разумен период от време.

5. При това положение държавата е, която поема на раменете си двойната задача да осигурява баланса от капиталови потребности и да осигурява за много години търсенето на продукти от новите индустрии. От друга страна. Поради специфичната природа на индустриалния растеж на първоначалния стадий на индустриализация в изостанали страни държавната помощ за това развитие прави банките твърде неохотни да дават средства за тази цел.

6. Началото на XX в. е подходящо време да се започне политика на бърза индустриализация в големи мащаби. Строителството на железопътна мрежа е далеч от завършването си, а това създава устойчиво търсене на индустриални продукти. Капиталовите пазари в чужбина са пренаситени и предлагат средства при учудващо нисък риск. По това време германските банки са изправени пред ситуацията на намаляващо търсене на капитал от германската индустрия и са готови да изнасят своя опит в подпомагане на индустриалното развитие в други региони.

7. Българското правителство не използва достатъчно тези възможности. Особената комбинация на икономическа изостаналост и развита система на конституционно управление; негативизмът на селяните към индустрията и капитала, особено към чуждия капитал; идеологията на войнствения национализъм, насочена към Македония и Тракия; алчността и амбициите на хитър, но безотговорен монарх, опитващ се в рамките на полуострова да имитира играта на големите дипломации и натиска на другите балкански нации — всичко това в една или друга степен определя решенията и политиката на българските правителства, които не са от най-добрите.

В крайна сметка, отбелязва Гершенкрон «основната ценност на българския опит се намира във факта, че той в най-висока степен предполага понятието за «пропусната възможност»(7).

3. Институциите на държавния социализъм

Провалът на институционалните структури и политическата система до 1944 г. ще подхрани представите за алтернативен институционален и политически модел на догонване. «Петилетката — в съкратени срокове» — ще стане сакрална фраза в развитието на държавния социализъм. Бъдещето има два основни репера. Първият е датата на настигането на развитите западни страни, вторият е комунизма. В този модел делегитимираният от загубите през Междусъюзническата, Първата и Втората световна война национализъм е заместен от идеологията на марксизма-ленинизма. Обобществяването на собствеността чрез институциите на държавата изглежда адекватно като предлагащо механизъм за ускоряване на историческия прогрес. То съответства и на общата световна тенденция на нарастваща централизация на производството и управлението до 70–те години на XX в.

Структурирани като пирамиди, организациите и на Изток, и на Запад се характеризират с доминиращи вертикални линии на комуникация, власт и отговорност, с контрол, изискващ много време и енергия. В тях действаща сила става бюрокрацията. Този тип организация намира отражение от 20–те години насам и в начина, по който се развива държавният социализъм в Съветския съюз, а след това и в Източна Европа. Той се опира на силни централизирани структури в икономиката, политиката и останалите сфери на човешкия живот, разчита на големи организации и ниска автономия и демокрация на включените в тях индивиди. Между организационните структури на такава суперкорпорация като «Дженеръл мотърз», на партиите и на социалистическата държава съществуват изоморфни отношения. «Социалистическата демокрация» се възприема в контекста на пирамидални структури с вертикално съподчинени равнища и висока централизация на вземаните решения. Фордистката епоха създава възможности за истински апогей на бюрокрацията. Организацията на всяка социална сфера става по йерархичен принцип чрез съответни пирамиди на властта, които са своеобразни интегратори на обществото. «Членовете на комунистическата партия — отбелязва Тофлър — служат като жизненоважна информационна мрежа, която пренася съобщения от един субект към друг. Тъй като има достъп до цялата информация, партията има огромната власт да ръководи субелитите от специалисти. В капиталистическите страни водещите бизнесмени и юристи на гражданските комитети и съвети изпълняваха макар и не толкова официално подобни функции. Следователно това, което виждаме, са специализираните групи на интегратори, бюрократи или изпълнителни органи във всички нации на Втората вълна, на свой ред интегрирани от генералния елит.

Най-накрая интеграцията се налага на още по-високо равнище от «суперелита», поел задължението да разпределя инвестициите. В промишлеността и във финансите, в Пентагона и в съветската бюрокрация тези, които извършваха главните инвестиционни разпределения в индустриалното общество, определяха и границите, в които самите интегратори бяха принудени да работят. Взетото решение за инвестиция от действително голям мащаб ограничаваше бъдещата свобода на действие както в Минеаполис, така и в Москва. При недостига на ресурси никой с лека ръка не би натрошил бесмеровите пещи, не би изкоренил посевите и не би разбил монтажния конвейер, докато те не са си възвърнали стойността. Следователно, веднъж вложен, този основен капитал фиксираше параметрите, към които следващите мениджъри или интегратори трябваше да се придържат. А хората без лица, вземащи решения и контролиращи лостовете за инвестиране, формираха суперелита на всички индустриални общества»(8).

Държавата трябва да решава хроничния проблем на всички изостанали икономики, които се стремят към ускорено развитие и настигане на тези, които са преди тях — недостигът на инвестиционен капитал. Това означава поддържане на потреблението на ниско равнище — типично за периода между 40–те и 60–те години, — за да останат повече средства за фонд «Натрупване», предназначени за ускоряване на икономическия растеж. Показателно е, че в богатите страни фонд «Натрупване» е около 20–25 на сто от националния доход, а в Съветския съюз в условията на разрушена от войната страна е около 45 на сто, което разбира се, не би било възможно без много силен идеологически и политически контрол над населението, компенсиращ евентуално недоволство от ниските му доходи и потребление. У нас в годините, когато фонд «Натрупване» е особено висок (в 1960 г. е 27.5 на сто, в 1965 — 28.3 на сто, в 1970 г. е 30.8 на сто и 1975 г. е 32.8 на сто, а в 80–те години е 24–25 на сто), и темповете на растеж са особено високи(9). Ограничаването на потреблението означава и ограничаване на материалната заинтересованост от труда, здрави административно-политически лостове в разпределителните процеси, в регулирането на потреблението, политически натиск срещу евентуалното недоволство от ниското потребление като всичко това се съпътствува с непрекъснати кампании за максимален трудов ентусиазъм, качество и ефективност на труда, преизпълнение на плановете. За да се повиши ролята на материалния стимул, през 80–те години благодарение на постигнатото по-високо равнище на производство, а и намаляване на фонд «Натрупване» нараства потреблението, но главно чрез обществените фондове за потребление, като това даде възможност да се смекчи политическия и идеологически натиск върху населението.

В този контекст ключово функционално значение в процеса на догонваща модернизация играе комунистическата партия. За разлика от западноевропейските социалдемократически партии, които не претендират да бъдат авангард на обществото или на определена социална група, а изразители на техните интереси, то в страните със закъсняло развитие, където трябва да се отиде отвъд непосредствените интереси и ускори «от горе» развитието, по-подходяща става идеологията на партията-авангард, партията, играеща лидерски позиции по отношение на обществото. В едно силно изостанало и селско общество, което трябва да бъде тласнато в модерната епоха тя играе ролята на авангард, дърпащ към едно по-високо състояние останалото население. В определен смисъл този политически стил съответствува на авторитарния и елитарен стадий на развитие на политическия живот във всички западни държави до XIX и първите десетилетия на XX век, когато избирателното право е ограничено, а политически активен е един ограничен елит. И там се изхожда от предпоставката, че не всеки може да разбира от обществените проблеми, че неграмотните или лишените от собственост, не могат да бъдат достатъчно отговорни граждани и в една или друга степен се поддържа елитаристка позиция в управлението на обществените процеси. Този, който играе ролята на активно ядро, на ускорител на развитието очевидно ще бъде съответният национален елит, чиято организационна форма ще бъде партията, както в други страни това е армията и пр.

Обикновено, когато става дума за ролята и мястото на комунистическата партия в страните на държавния социализъм, тя се сравнява с партиите при многопартийните системи в развитите западни държави и на тази основа се правят изводи за нея. Ролята обаче на комунистическата партия в тези страни е съвсем различна и каквито и да е сравнения надали са оправдани и не биха ни обяснили същността на нещата. По същество необходимостта от масовите комунистически партии, които включват между една седма и една десета от възрастното население, е обяснимо като се има предвид ограничената роля на пазара като механизъм на взаимовръзка между отделните индивиди, като фактор за контрол върху работната сила, средство за стимулиране на производителността, като механизъм за социален контрол. Неговите функции в най-висока степен се поемат от партията. Това че тя създава структури, които дублират основни звена на държавата и производствената система, не е случайно. Тези структури са по същество контролният механизъм върху тях. Пазарът може да не влияе директно върху едно предприятие, но като се започне от първичната заводска партийна организация, мине се през районен, градски и окръжен комитет и се стигне до централен комитет тези структури играят ролята на контролен механизъм върху поведението на участниците в производствения и социалния процес изобщо, които не са под натиска на пазара. Партийните организации използват идеологически и политически механизми за заместването на собствено пазарните инструменти. Един директор на предприятие може да не е принуден да се съобразява непосредствено с конюнктурата на пазара, но над него и неговото поведение бдят както заводския партиен секретар, така и партийните органи на по-високи равнища и при всяко неизпълнение на плана е привикван в Окръжния комитет на партията, мъмрен, критикуван, обсъждан. Партията е един огромен механизъм, чрез който материалните стимули на пазара се заместват с морални, идеологически, социални стимули. Така тя не е просто дублиращ държавните органи механизъм, а функционално потребна реалност в едно общество, в което пазарът рязко е минимизирал своите функции и икономическите ограничения върху държавните и стопанските кадри е компенсиран с политически и идеологически. Чрез нея се реализират, от една страна, функции които би следвало да се предоставят на пазара, а от друга страна — стратегически функции, отнасящи се до дългосрочни инвестиции, които навсякъде по света се правят не само под натиска на пазара, а и чрез активната роля на държавата. Държавните институции изглеждат като удължители, изпълнители на нейната воля. Затова и унищожаването на този тип партия, особено в СССР, където нейните характеристики са най-ясно очертани, ще доведе по същество до разрушаване на държавността изобщо.

4. Институциите на втория български капитализъм

Обърнатата каузална зависимост между политически институции и икономика в страни като нашата е особено силна. Не икономиката предопределя институциите, а институциите предопределят икономическото развитие. И изглежда в страни като нашата, които са относително по-изостанали и силно външно зависими, пренасящи механично отвън готови модели, тази закономерност е особено силна. Няма друго обяснение на факта, че в България единствени от бившите източноевропейски държави започнахме прехода след 1989 г. със създаването на нова конституция и предприехме действия по връщане на земята «в реални граници» с гигантски разрушителни следствия, а не с много по-необходимите действия за реформиране на икономиката? Лозунгът за «незабавна смяна на системата» всъщност криеше зад себе си идеята за незабавно унищожаване на дотогавашните институции и пренос на вече готови такива от развитите западни страни. Това имаше всъщност обратните силно деструктивни следствия.

Промените след 1989 г. получиха легитимация чрез специфичен тип идеологическо мислене, в центъра на което стоеше идеята за приобщаването към Европейския съюз като очакванията са, че това приобщаване ще бъде основен механизъм за излизане на страната от кризата и осъществяване на успешен догонващ тип развитие. Затова промените след 1989 г. започват с лозунга «Път към Европа» и превръщат в лайтмотив проблема за европеизацията на страната, т. е. за пренос на структури, организация, институции, опит, за които се предполага, че могат да бъдат основен инструмент за преодоляване на историческото изоставане. Когато се говореше за «присъединяване към Европейския съюз», непрекъснато повтарящият се дискурс бе свързан с «ускоряване на преговорите», с «предсрочно завършване на преговорите», с «преодоляване на изоставането в сравнение с централноевропейските държави», «съкращаване на срока на приемането ни в ЕС». Независимо кое правителство е на власт, то периодично скъсяваше желания срок за евроинтегрирането и датите, които се сочат за този процес, се разглеждат като ключови за оценка изобщо на бъдещата история и перспективи на страната. След влизането й спазването на една или друга директива от Брюксел, непрекъснатият контрол от там върху ефективността и начина на функциониране на всяка от основните институции, постоянното им сравнение с това, което «в Европа» и се изисква «от там е фундаментална характеристика на нашия обществен живот. Този интензивен пренос на институции обаче в една различна културна среда и след тоталното разрушаване на предходната институционална система, свръхпроизводството и непрекъснатото дооправяне и промяна на всички основни закони, чрез които функционират тези институции се оказва изключително труден процес.

Бележки

1. Фукуяма, Ф. Строежът на държавата. Управление и световен ред през XXI век. С., 2004.

2. Вж.: Кабакчиева, П. Институционално наследство, институционална култура и институционална промяна в България след 1989. — В: Държавата срещу реформите. С., 2004, с. 142.

3. Аврамов, Р. Неосъщественият консервативен манифест в България. — В: Бочев, С. Капитализмът в България, С., 1998, 60–61.

4. Ето как описва един очевидец начина, по който правителствената партия провежда избори в Пловдив в началото на века: «Почваше подготовката на нови избори. Колкото повече наближаваше денят, бандата от партията на правителството, сопаджиите започваха да вилнеят. Сновяха из целия град, викаха, удряха, предизвикваха скандали, всяваха ужас сред населението. В навечерието на изборите кръчмите рано се затваряха, дюкянджиите бързаха да пуснат кепенците и да се приберат у дома си, чиновниците като глухи се промъкваха из най-глухите улички да не ги забележат, да не ги вземат на око и да им дадат «текмето»! Тежко и горко на опозиционер, ако го познаеха в тъмното. Тоягите заиграваха така бързо, че той полетяваше като хала, за да се спаси. У дома му трябваше да мажат подсинените места с шарлан и да ги налагат с живовляк. Наистина приставите и стражарите ходеха из улиците, държаха голите шашки в ръце, но си правеха оглушки, като чуеха някой да реве за помощ. Знаеха ли какво ще покажат изборите на другия ден? Много често обаче виковете бяха лъжливи. Джандарите шибаха с гърбачите си напълнен със слама чувал, някой от тях крещеше колкото ум глас държи: «Не ме бийте бе, хора, няма да гласувам за него!» и така създаваха убеждението, че бият някого, та да не гласува за опозиционния кандидат. В деня на изборите се разиграваха същите погромаджийски сцени, и то пред очите на властите...» (Алваджиев, X. Пловдивска хроника, Пловдив, 1984, 70–71).

5. Вж.: Икономиката на България и Европейския съюз: предприсъединителен период. С., 2001, с. 171.

6. Вж.: Gerschenkron, A. Economic Backwardness in Historical Perspective. Cambridge, 1962, 232–234.

7. Ibidem, p. 362.

8. Тофлър, А. Третата вълна. С., 1991, 100–101.

9. Вж.: Статистически справочник. С., Централно статистическо управление, 1989, с. 7.