Спекулациите с паметта

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Васил Проданов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2014

1. Хората не се учат от историята, но въпреки това ролята на историята нараства

Едно от популярните определения на културата е, че тя представлява небиологична форма на предаване на опит, включително и на опит от едно поколение на друго поколение, т. е. чрез културата се свързват поколенията и в този смисъл тя е инструмент за приемственост, същностно съдържащ в себе си идеите за историчност и памет. Хората умират, но историите им остават и това е особена характеристика на човека.

Банално известни са оплакванията, че хората не се учат от историята. От Хегел до Сантаяна звучат вайкания, че който не се учи от историята, е обречен да я преживее отново или нещо от този род. Тези оплаквания обаче пренебрегват два много важни момента. Първият е, че историята или миналото не са натуралистично дадени наготово, за да се вземат от тях поуки, а непрекъснато биват конструирани и преконструирани както в академичната история, така и още повече в колективната памет на различните общности и в индивидуалната памет на отделните индивиди.

Вторият момент е, че идеята за поука от историята предполага повторяемост на ситуации и схеми на поведение и вземане на решения, докато в историята от античността до днес ситуациите и изискванията към поведението в тях се променят твърде радикално. Модерната епоха не продължава миналото, а в много отношения скъсва с традиционните общества — и това е обективната предпоставка за оплакванията, че хората не се учат от миналото. Съвременните общества са «ориентирани към бъдещето», те са високо подвижни, сложни, технологични и за повечето от ситуациите не може да се намери прецедент в миналото. Дори се смята, че успешните действия предполагат да се забрави миналото, да се изоставят традиции и рутина, да се отхвърлят готови алгоритми, които може би са били валидни за традиционните общества, но не гарантират успех днес. При това промените са толкова бързи, че в цял ред професии и дейности са предпочитани младите хора, необременени от традицията и рутината и открити за съвсем нови ситуации и решения.

Независимо от всичко това обаче днес проблемът за историята и паметта за миналото занимава индивидите и обществата не по-малко отколкото вчера. Потребността от миналото е по-силна от предходни периоди, но тази потребност има специфични функции и особености, които могат да се обяснят с настоящето. През последните десетилетия нараства популярността на различни възпоменателни церемонии, увеличава се броят на автобиографиите, значението на т. нар. културно-исторически туризъм, интересът към историческите корени на отделните индивиди и групи. Защо е така?

2. Идеята за ролята на паметта в културата

Идеята за ролята на паметта в културата и историята се разгръща за първи път от Морис Халбвакс в неговата работа «Социалните рамки на паметта» (1925)(1). Тази работа обаче задълго остава сравнително маргинална, докато засегнатият в нея проблем застава на гребена на теоретичната вълна от средата на 70–те години на XX век насам в контекста на засилващото се съзнание за относителността на историческото познание, за конфликта на различните интерпретации и «битките за историята». По това време ще процъфтят и ще станат популярни изследванията на колективната памет и местата на паметта на множество автори, сред които във Франция се открояват Пиер Нора и Пол Рикьор. На много места по света ще се засили интересът към историята, факт е например, че от 70–те години насам без непосредствена връзка помежду им и във Франция, и в България се наблюдава нарастване броя на чествания на събития и имена. Във Франция се засилва преосмислянето на историята по време на войната и на факта, че са били премълчавани и антисемитизмът, и колаборационизмът на французите, а е била преувеличавана ролята на голистката и комунистическата съпротива. В България започват грандиозните чествания на 1300–годишнината от създаването на българската държава. Започва да се прави разлика между историографията, с която се занимава научната общност, опирайки се на научни методи и критика, и паметта, субект на която не са специализирани изследователи, а отделни индивиди или общности, например нацията. Нараства значението на паметта като източник на групова идентичност, на колективно Аз, на механизъм за установяване на колективни права и претенции. На тази основа ще разцъфтят изследвания по социология на паметта, занимаваща се със социално споделените представи за миналото, влияещи върху съвременните идентичности, които от своя страна подхранват тези интерпретации. Поставя се въпросът как от множеството индивидуални възпоменания се формира колективната памет и как тя на свой ред влияе върху индивидуалните възпоменания, как държавните институции и отделните групи изграждат свои «политики на паметта», свързани с чествания на значими фигури от миналото, паметници и наименования на публични места, съдържание на официални държавни документи и учебници по история, стимулиране на културни продукти, възприемащи историята през определена призма(2).

Днес понятието «памет» в културно-исторически контекст притежава множество различни значения — по-широки и по-тесни, включва се в разнообразие от дискурси. В най-широкия смисъл на думата то включва всеки елемент на културата, който под някаква форма представя в днешния ден миналото — това са и паметниците от най-различен порядък, и следите от различни периоди във всеки от елементите на културата, и всички исторически изследвания, описания, възпроизвеждания, празниците и традициите като колективни форми на припомняне на определени събития. В този смисъл цялата история на човечеството е усъвършенстване на културните инструменти за предаване на информация от миналото към настоящето. Цялото развитие на средствата за комуникация и натрупване на информация — от пиктографското писмо до свръхмощните бази данни днес — е механизъм на засилена връзка на миналото с настоящето, на умножаване на информацията, която се движи от миналото към настоящето, служейки за изграждане и поддържане на колективна памет и общности.

Обикновено паметта се разбира като когнитивна способност за задържане на впечатления от минал опит, за припомняне или за възприемане и трупане на информация, която да бъде възстановявана за по-сетнешна употреба. Има три форми на паметта(3). Първата е придобиване на информация и се отнася до нашата сетивна памет, свързана с непрекъснато възприеманите от обкръжаващата действителност усещания, повечето от които остават в съзнанието ни само за секунди. Втората е краткосрочната памет, която задържа част от попадналото в сетивната памет за малко по-дълго време — например няколко минути. Третата е дългосрочната памет, запазваща в нашето съзнание спомени от няколко минути до цял живот. Има два типа дългосрочна памет — процедурна и декларативна. Процедурната памет е имплицитно познание за това как се прави нещо, представляващо памет за умения и процедури — например памет за това как да плуваме, как да караме кола или да използваме компютър. Декларативната памет е памет за факти и от своя страна се разделя на два вида — семантична и епизодична памет. Семантичната памет се отнася до нашето познание за смисъла на думите и начина им на употреба, чрез което се запаметява информация за по-широкия свят. Епизодичната памет са спомени за лично преживени събития — епизоди от нашия живот.

Паметта е основен посредник, чрез който миналото присъства в настоящето на отделните субекти. Две са основните й функции. От една страна, тя е ключов елемент на идентичността — индивидуална и колективна. Това създава стабилност на определени субекти, които се възприемат като съществуващи във времето. От друга страна, тя организира, рационализира, легитимира, оправдава настоящето или някакво настоящо поведение.

Индивидуалната памет формира усещането за непрекъснатост, цялост, идентичност в отделния човешки живот, но с началото на модернизацията и ускоряването на статус, образование, среда, визии на човека е налице тенденция на нарастващи реконструкции на паметта за едни и същи индивидуални събития. Реалните версии на такава промяна е пренаписването на биографии — масово след революционни преврати. Още по време на Френската революция се наблюдава синдром на такова пренаписване. Орлеанският херцог ще се преименува на Филип Егалите и като депутат във Френското национално събрание ще гласува за обезглавяването на своя роднина Луи XVI. Бившите духовници в това национално събрание — абат Сийес и епископ Талейран, ще бъдат сред главните застъпници на национализацията на имотите на църквата и преследването на нейните дейци. У нас този синдром се наблюдава масово след 9 септември 1944–та и 10 ноември 1989 година. Всеки неуспех, спънка, неудача в индивидуалната биография се преосмисля и обяснява като репресия или опозиция срещу предходната система. Висши дейци на комунистическата партия като Петър Младенов и Андрей Луканов ще представят себе си за «борци срещу тоталитаризма», а наближаващите 80 години философи-марксисти от типа на Исак Паси ще говорят, че са осъзнали най-после, че марксизмът е погрешен, и ще се откажат публично в печата от него. При това става дума не просто за лицемерие, а за пренареждане на основни точки на емоционалната памет, извеждане на преден план като значими на едни за сметка на забрава или просто отхвърляне на други.

Колективната памет е резултат от взаимодействията на индивидуалните възпоменания и различните «политики на паметта», осъществявани чрез разнообразни общности и институции — семейство, предприятие, селище, регион, държава и пр. Така се формират колективни възпоменания за миналото, които редуцират разнообразието от възпоменания на отделните индивиди и групи и конституират реалността на социалните групи като «структурирани общности» с обща символна реалност, свързваща ги с историята. Всякакви записи и архиви са инструменти за трансформиране на индивидуалните спомени в колективни възпоменания, оформянето им в наративи и колективно знание и памет. Колективната памет се организира и насочва от социалните институции за целите на конструирането и засилването на чувството за колективна идентичност и цялост. Трайна колективна общност не е възможна, ако тя не се крепи на колективна памет, на общи образи и възпоменания.

Мястото на формиране и функциониране на колективната памет е публичната сфера — във виртуалното пространство на медиите, културата, образователните системи и реалното пространство на публичните места на паметта и публичните церемонии (чествания). Самата публична сфера обаче търпи радикални трансформации с промените в комуникациите, чрез които се рационализира. Идеалът за единна национална и рационална публична сфера, характерен за модерната епоха, въплътен в представите за комуникативната рационалност на Хабермас и критическия рационализъм на Попър, отиват в историята с процеса на глобализация и плурализация на публичната сфера, което води и до трансформация и плурализация на паметта за станалото.

Колективната памет се различава от академичната история в няколко основни отношения:

— колективната памет е съзнание за миналото на голяма общност, а академичната история — на специализирана група изследователи;

— колективната памет е обвързана с норми и ценности, емоции и страсти, докато академичната история претендира да е описателна и обяснителна;

— колективната памет се въплъщава в публични артефакти от различен порядък — градска среда, гробища, музеи, паметници, наименования, скулптури, церемонии, годишнини, чествания и пр. Така се формират «местата на памет», на които се крепи паметта на всяка общност. Те са своеобразни свещени пространства с различна степен на ценностна натовареност или на сакралност като противопоставени на останалата част от средата, която не носи със себе си такива сакрални значения;

— функциите на колективната памет са прагматични. Тя формира идентичности и легитимира действия, докато основните функции на академичната история са когнитивни.

Поради тези различия на академична историческа наука и колективна памет между тях винаги в една или друга степен има напрежения. Епистемологически ориентираните историографии, претендиращи да дават «истината» за миналото, и политиките на паметта, които предлагат ценностна и емоционална организация на паметта с определена прагматична ориентация, често влизат в конфликтни отношения.

Затова дори когато в публичното пространство активно участват историци по професия, то на тяхното публично поведение в конструирането на паметта специализираната историческа общност твърде често гледа критично. Типичен пример в това отношение са нагласите на историческата общност у нас към такива активно опитващи се да въздействат върху колективната памет историци като Божидар Димитров и Драгомир Драганов.

На всеки етап колективната памет се конструира около единици които се възприемат като «исторически», и пренебрегва други, които се смятат за «незначителни», «второстепенни». Така тя се опира на имплицитна представа за каузални взаимоотношения, полагайки какво е водещо и какво — второстепенно в историческия процес. Специфичните съотношения между значимо и незначимо, причини и следствия, съществено и несъществено се възприемат най-често като нещо, което се изяснява в главите на хората като резултат на естественоисторически процес. Смята се например, че «историята ще отсее» значителното от незначителното, ще си «каже думата», ще изхвърли на «бунището» онова, което няма значение. Всъщност каузалните зависимости и отношението между първостепенно и второстепенно са зададени от някакъв наличен светогледен, идеологически, религиозен модел, чиито ценности стоят в основата на съответната колективна памет. Възприятията за полезно и вредно, опасно и безопасно, значимо и второстепенно, «исторически» и всекидневни събития, значими и второстепенни личности в историята водят до запазване на едни елементи и укриване, унищожаване или пренебрегване на други исторически артефакти и елементи на паметта. Така на всеки етап от историята ключови места на паметта или обекти на паметта, символни системи, въплъщаващи сакралност, ще бъдат създавани и унищожавани в зависимост от тези възприятия. Ще се унищожават едни паметници и ще се създават нови, ще се преименуват селища и обекти, ще се пренареждат главни фигури и събития в учебниците по история, ще се сменят основни автори и произведения, изучавани в часовете по литература. Там, където има етнически или религиозни сакрални пространства и те са накърнени по някакъв начин, обикновено това е свързано с тежки конфликтни ситуации и групови възприятия за оскверняване. Затова например за голяма част от българското население е кощунствено предложението за слагането на паметна плоча на Сюлейман паша на Шипка или изграждането край село Славейно в Родопите на паметник на Енихан баба, смятан за човека, ислямизирал Родопите. Това означава сакрализация на личности, които имат силно негативно значение във формиралата се българска национална памет.

Отделните социални институции в различна степен играят роля на хранилища на паметта, като сред най-могъщите институционални «резервоари» на паметта са религията, правото и науката. Правото и религията се опират на правила и прецеденти, които са необходими за удържане стабилността на общественото цяло и могат да правят пренос на информация от далечните дълбини на историята. Това е особено типично за опиращите се на прецедента правни системи и за световните религии. От своя страна науката създава базите данни с писмените текстове и класификационните системи, съхраняващи следите от миналото.

3. Ролята на паметта в ситуации на промени

Културата работи по различен начин в спокойни и в кризисни времена. Когато колективните и индивидуалните идентичности са взети като нещо дадено, миналото не е проблeм(4). Отслабването обаче на опорните пунктове в настоящето, скоростните промени, удрящи по идентичността, рязко увеличават значението на миналото. Паметта се използва като инструмент за стабилизация, оправдание и самоозначение на индивидите днес. Затова и нейното менажиране, използването й в политиката, чрез която се утвърждават и използват идентичности, рязко нараства. Не е случайно, че разпадът на социализма доведе до постоянни битки в политиката, в които се гледаше назад, а не на пред, реанимираха се духове от миналото, а не се градяха конструкции за бъдещето. Всъщност можем да кажем, че възможен критерий за това, дали т. нар. преход у нас е свършил, може да бъде и това, дали тези битки започват да отшумяват и политиците се обръщат към настоящето и бъдещето. Такова нещо обаче надали повече е възможно, както ще стане ясно по-нататък.

Взривната модернизация в едно общество е невъзможна без преосмислянията на паметта, която се превръща в ключов елемент от политическите легитимации на големите общности на националните държави — историци, литератори, интелектуалци стават основна социална група, която конструира колективна памет, обединяваща общността чрез общи метафори, «корени», възприятия. Колективни субекти на паметта, чрез които се структурират нейните значения, са националната държава, идеологически, политически и всякакви други общности. Създаването на националните държави от средновековието насам е процес, който се разгръща в контекста на конструиране на обединяваща за една голяма общност памет. Модерната епоха създава и националните историографии, и системите на разпространението им, съответните национални места на паметта, чрез които се налагат големи групови идентичности, притежаващи дългосрочна приемственост в една «голяма история» с «големи наративи». Националната интелигенция активно участва във формирането на национална памет, обединяваща хората на основата на общо минало. Разгръща се историческият роман като жанр, който предава в образна форма големите наративи и предлага конструкции на колективна памет, превръщащи се в основа на колективната идентичност. Така например историята в съзнанието на българина ще започне да се възприема по начина, по който е останала паметта за съответния период в романи като «Под игото», «Железният светилник», «Време разделно», «Тютюн», чрез поеми като «Опълченците на Шипка» и т. н. Изграждат се множество национални паметници, във формиращите се градски пространства се вграждат национални символи. Така се съзижда и неговата национална идентичност.

Националната историография, конструираща националните истории и образователните системи, разпространяващи съответната визия за историята, създават общи пантеони и всичко това е ключов елемент от развитието и легитимацията на нацията и националната държава. Догонващият тип модернизации през ХIХ и XX век, които се извършват в условията на силна национална държава, са тясно свързани с начините, по които се конструира колективна национална памет, и изключват чувства за колективна вина и «дупки в историята». Като цяло те преориентират паметта по посока на колективна мобилизация за ускорено развитие. Това предполага някакъв универсален модернизационен наратив, например от типа на държавния социализъм от съветски или несъветски тип, характерен за Източна Европа. Успешно е онова развитие, в което има определена непрекъснатост и умение да се интерпретира достатъчно добре историята.

Радикалните социални промени водят до пренареждане на разделенията на сакрално и профанно в пространствата, в които е включен човекът. Това намира израз в изграждане и разрушаване на паметници, смяна на наименования и места на паметта. Тези преходи протичат с остри конфликти и сблъсъци, както се видя през 90–те години в България, когато масово се преименуваха улици и селища и се събаряха или преместваха паметници. Толбухин стана Добрич, Станке Димитров — Дупница, Михайловград — Монтана и т. н. Може би един от най-острите сблъсъци, свързани с трансформациите на местата на сакрално и профанно в градския топос в резултат на радикални промени, бе изнасянето на тялото на Димитров от Мавзолея и последвалото разрушаване на самия Мавзолей. Всички тези процеси в една или друга степен бяха насочени към разрушаване на сакралния топос на наследничката на бившата комунистическа партия — Българската социалистическа партия, и на свързаните с нея членове и симпатизанти.

4. Парадоксът на постмодерната епоха, която повече от всякога е ориентирана към бъдещето и повече от всякога се нуждае от миналото

Индивидуалната и колективната памет в традиционното, модерното и днешното общество, характеризирано като «постмодерно», «постиндустриално», «информационно», на «третата вълна», на «третата индустриална революция», се различават по своите функции и особености. В традиционните, или домодерните общества колективната памет се предава чрез традицията и възпроизвежда индивидуални и колективни алгоритми на поведение за сходни или слабо променящи се много столетия ситуации. В модерното общество и особено с развитието на индустриалната епоха се появяват националните държави, които се формират чрез съответни конструкции на национална памет, обединяващи и хомогенизиращи големи маси от хора, възприемащи себе си като продължители във времето на една колективна общност, идваща от миналото и отиваща в бъдещето. От 70–те години на XX век в развитите страни настъпват промени, белязани от края на ляворадикалните бунтове и алтернативи, нефтената криза и край на Бретънуудската система на златно-доларовия стандарт, възход на комуникационни и информационни технологии, глобализация на все по-голям брой процеси. Ключова характеристика на този тип промени стават постоянните иновации във всички сфери, като скоростта на иновация става важен фактор за пазарен успех и за социален успех изобщо. Непрекъснатата промяна на настоящето става фактор за непрекъсната промяна за възприятията на миналото и на паметта за миналото.

Това именно е важна предпоставка за възхода на изследванията за ролята, промените и конструирането на индивидуалната и колективната памет от 70–те години на XX век насам. Както ще обяви Пиер Нора, «Живеем във време на световен възход на паметта»(5). По принцип няколко са основните фактори за парадокса: колкото по-бързо обществата се движат към бъдещето, ориентирани са към бъдещето, съобразяват се с неща, които очакват да се случат в бъдещето, толкова по-бързо остаряват идеи, стилове, моди, организации, технологии, толкова по-силна е потребността от индивидуална и колективна памет за миналото.

Първо. Алвин Тофлър ще създаде понятието «шок от бъдещето» като израз на постоянните иновации и ориентация към бъдещето на обществата на «третата вълна»(6). В тях имаме по-бърза от всякога смяна на алгоритми на поведение и производство, оставянето им в миналото и появата на нови неща. С по-голяма скорост от всякога преди в историята настоящето се превръща в минало, а това, което идва, се различава от познатото досега. Всяка промяна в настоящето обаче променя начина, по който отделните индивиди и общностите възприемат себе си и заобикалящата ги среда. Колкото по-бързо всичко край нас отива в историята, колкото повече неща възникват, изчезват и се забравят, толкова повече има нужда от тях за индивидуалната и колективната идентичност, която отново и отново се реконструира и пресъздава. Непрекъснатите иновации, на които са подложени съвременните общества и животът на отделните индивиди, предполагат непрекъснати промени в паметта и идентичностите, постоянно преосмисляне на историята и множество нейни интерпретации. Всяка иновация днес е разрив с нещо съществуващо или минало и изисква ремонт, допълнение, нова визия за миналото. Колкото по-мощни са извършващите се чрез кризисни ситуации за индивидите и общностите промени, толкова по-радикални са и промените в индивидуалната и колективната памет, в пренаписването на историята. Постоянното реконструиране на паметта и историографията са резултат на постоянните промени днес и ориентацията към бъдещето. Затова и днес именно битките за историята са по-големи от всякога. Появява се феноменът на постмодерната постоянна деконструкция и промяна на мястото и ролята в историята — проблемът за множеството дискурси, интерпретации и реинтерпретации на историята.

Второ. Усложняването на социалния живот в резултат и на ускорените иновации изостря навсякъде потребността от демократизация като механизъм за повишаване на управляемостта на комплексен тип общества. Демокрацията обаче е свързана със свобода на всякакви интерпретации на събитията, конкуренция на различни групи, партии, държави. Това прави възможно нарастването на броя конструкции и реконструкции на всяко едно събитие в миналото, настоящето и бъдещето. В крайна сметка демократизацията благоприятства различни типове колективно конструиране на миналото, конкуренция и битки между различни типове колективна памет.

Трето. С помощта на съвременната комуникационна техника някогашни форми на запазване на миналото от рода например на личните дневници и спомени прерастват в нещо съвсем ново — технически средства, които могат да регистрират почти всяка стъпка от човешкия живот и да я запазват по определен начин, формите на натрупване на минало във вид на данни и взаимодействията му с настоящето са повече и по-интензивни от всякога в историята поради това, че третата индустриална (комуникационна) революция извършва качествен скок във възможностите за взаимовръзка на миналото с настоящето и за разнообразни реконструкции на миналото от настоящето.

Колкото се усъвършенстват способностите на човечеството да документира паметта, т. е. да създава документирана памет — да запазва и съхранява следи от миналото чрез музеи, библиотеки, архиви, дневници, мемоари, албуми, видеотеки, фонотеки, бази данни, паметници, толкова по-сложна и на вид субективна става връзката с миналото. Появата на киното и камерата прави възможно огромни количества непосредствени данни за едни или други събития и хора да бъдат документирани и възпроизвеждани. Това на пръв поглед улеснява индивидуалната и колективната памет и би трябвало да внесе много по-голяма доза обективизъм в оценката и възприятието на миналото, но се оказва, че колкото повече са натрупваните данни, толкова по-разнообразни са оценките им и конструкциите, в които те се вкарват. Множеството различни данни дават възможност не за една обективна, а за огромен брой разнообразни истории, конструирани и реконструирани отново и отново. Дигиталните технологии дадоха силен тласък на дискусиите за развитието на «виртуалното пространство», представляващо по същество обединяване на данни, физически натрупвани от дигиталните медии. Електронната репродуцируемост чрез харддискове, компактдискове, дигитални камери и флопидискове на места, хора, страни и географски региони прави възможно дигиталното пространство на безкрайно многото симулакруми, което става по-мощно от реалното пространство и влияещо върху него. Хилядите печатни и електронни медии събират и съхраняват огромно количество информация, която се превръща в описан «резервоар» за миналото. Компютърът може да събира безкрайно количество данни, ставайки «резервоар» на непрекъснато възникващото минало, и да ги съчетава по всевъзможни начини. Данните на отлитащото настояще могат да бъдат складирани, комбинирани, компресирани, пействани, копирани, пренареждани, даунлоудвани, предавани, споделяни, оформяни и преоформяни в непрекъснато променящи се различни съчетания.

Възниква обаче въпросът как да се съчетаят огромният брой лица, събития, факти, натрупващи се и изчезващи в миналото, кои от тях да изведем като по-значими в сравнение с други, кои стойности са по-важни от други. Няма еднозначни отговори на тези въпроси. Затова постмодерната култура превръща различните периоди от миналото в безкрайно комбинируеми във всякакви съчетания имиджови структури. Тече преосмисляне на историите, идентичностите и биографиите. Индивидите бързо сменят статуси, обкръжения, приятели, родови зависимости, местоживеене, погълнати са от идеята за непрекъснато образование, а това води и до промени в индивидуалната памет, в пренаписването на индивидуалните биографии и истории, в споровете и битки те за тях, в умножаването на визиите за едни и същи събития.

Всяко събитие, информация и образ могат да бъдат умножавани безкрайно много, вкарвани в безброй контексти, монтирани, коригирани, предефинирани, променяни, представяни в множество кавърверсии, превръщани в множество близки и различни виртуални истории. Така възприятието за миналото рязко се усложнява и релативизира. Стои въпросът какво от огромния брой факти, събития и лица и в какъв контекст да се запази и какво — не. Алън Бадли отбелязва, че «тайната на добрата памет е като на добрата библиотека и това е организацията; доброто учене по същество е систематично кодиране на идващия материал, интегрирането му и свързването му с вече познатото»(7). Проблемът обаче е в това, че организиращите принципи на паметта при индивидуалното и колективното съзнание са ценностно и нормативно обвързани с религии, идеологии, политика и интереси. За това и паметовата интеграция на нарастващото количество данни може да бъде правена по същество по безброй различни начини.

В тези условия призиви от рода на «хайде да прочетем страницата от историята такава, каквато е, за да вървим начисто напред», се оказват модернистки утопии, защото тези страници се четат и ще се препрочитат по множество различни начини, защото самите четци участват в тяхното правене. Това се отнася не само за интерпретациите на едни или други събития, но дори за изглеждащите «твърди» и непроменящи се количествени данни, факт е, че турци и арменци досега не могат да се разберат по въпроса имало ли е или е нямало арменски геноцид в Турция. Данните за убитите през септември–октомври 1944 година без съд у нас варират от 625 до 25–30 хиляди(8). В различни публикации данните за загиналите в Гулаг варират от 26 милиона при Робърт Конквест(9) до 1 473 424 починали политически и криминални затворници в съветските изправителни учреждения в периода 1921–1953 година според международния екип на професора по история в Калифорнийския университет Дж. Арч Гети, изследователя от Френския национален изследователски център Габор Т. Ретеспорн и В. Земсков от Института по история към Руската академия на науките, специално проучвали подробно съветските архиви(10). Не по-малки са разминаванията по отношение на Холокоста и унищожените от нацистите евреи: според т. нар. историци «ревизионисти» те са 300 000, докато според т. нар. екстерминационисти, или ортодоксални историци, и публицисти те са между 3 и 6 милиона(11).

Протичат радикални промени в индивидуалната и колективната идентичност и повишена агресия в защита на новите идентичности и свързаната с тях памет за факти и събития. Очевидно е, че паметта на традиционния, модерния и постмодерния човек се различава съществено. Устойчивата същност на модерния човек се превръща във флуидна идентичност, опираща се на постоянното пренаписване на историята. Така въпросът за ренегатството се оказва проблем на модерната, но не и на постмодерната епоха, в която бързо се създават и унищожават идентичности и се проектира свързана с тях памет. Върви се от устойчива към флуидна идентичност на подвижния човек, бързо адаптиращ се към ситуацията, губещ същностни характеристики...

5. Кризата на националната памет в условия на глобализация и фрагментация

С процеса на глобализация имаме тенденция на ерозия на някогашни големи национални държави, масови партии и общности, с което рухва и изобретената от тях памет, а навсякъде проучванията сочат като че ли нарастваща «неграмотност» за ключови значения и събития на тази памет, които за новите поколения не съществуват, и протичат процеси на колективна амнезия, неотделима от разпадането на съответните идентичности, което пък от своя страна води до формирането на нови общности, които започват да изобретяват своя идентичност и конструират колективна памет.

От една страна, глобалните комуникации и глобализацията на публичната сфера са предпоставка за глобализация на събитията и зависимостите, а оттук — и за появата на глобални събития, които стават елемент на възприятие на миналото: Първата и Втората световна война, младежките бунтове през 60–те години, смъртта на принцеса Даяна, разрушаването на кулите на Световния търговски център в Ню Йорк и т. н. Упадъкът на национална памет е подпомогнат от появата на екстратериториални глобални спомени, чието разпространение е ускорено от скоростта и образите, създавани от глобалните комуникации(12). Същевременно свиването на разходите на държавата и големият брой културно-исторически паметници, тяхното непрекъснато увеличаване водят до това, че на много места държавата не може да се грижи за тях и възниква въпросът или за унищожаването им, или за приватизацията им под някаква форма. В Италия например се проведе дискусия за приватизацията на Колизеума, а у нас държавата очевидно не може да се грижи за около 40 000 културно-исторически паметника, свързани в една или друга степен с колективната памет на българската нация. Това рязко изостря проблемите с организацията на местата на паметта, като този процес започва да излиза от правомощията на националната държава. Общата тенденция към приватизация води до деетатизация и приватизация на музеи, музейни сбирки и различни места на паметта, което е част от процеса на ерозия на предходната национална държава. Появява се конкуренция за правото за дефиниране на националната историческа памет не само от страна на конкурентни партии, но и на различни групировки и частни лица.

От друга страна, действа процес на плурализация и фрагментация на съвременните общества и съответно на плурализация и фрагментация на общности, пренасяне на цял ред процеси на управление на равнище «местна власт» или в граждански организации. Това е предпоставка за ерозия на единните наративи, идентичност, памет, изработени от националните държави. Затова допринасят и огромните емиграционни потоци и демографски промени. Това поражда навсякъде дезинтеграционни и отцепнически спрямо съществуващите държави сили, партии, движения. Изглеждащи по-рано интегрирани в националните държави, етнически, религиозни, регионални общности започват да завръщат своята идентичност и автономия, да търсят назад в миналото опора за това. Появата на нови общности се опира на изобретяване на нови форми на колективна памет, чрез които се легитимират групови права и искания. Бързите процеси на създаване и промени на общности водят до постоянни реконструкции на колективна памет, разпадане на една форма на колективна памет и поява на нова. Разпадането например на колективната памет за СССР или Югославия и появата на форми на колективна памет на нововъзникналите образования са типични примери за тази тенденция.

Протича разпадане на единната памет и криза на предходните етнически нации — възраждат се религиозни и етнически идентичности чрез реинтерпретации на локални етнически и религиозни дискурси. Според някои автори това води до разрастване на «малки памети» на малки групи и общности от всякакъв тип, което стимулира и възхода на локални истории от всякакъв вид. Така се разгръщат истории на селища, политически партии, граждански организации, корпорации, институции от различен тип. В тях претенциите, че си член на съответната група, се опират по принцип на миналото на групата, което от своя страна е обусловено от приемането на определена идентичност. Поради кризата на общностите и нарастващото търсене на идентичност употребата на миналото нараства. То се превръща в основен екран, в който водещите битка за идентичност общности проектират своите противоречия, спорове и конфликти, травматични спомени.

6. Травмите като инструмент на паметта и конструирането на идентичности

Постмодерната колективна памет с много свои характеристики наподобява психоаналитичен феномен, защото бързината, необходима за нейното формиране, конструиране и реконструиране в условия на непрекъснати промени на различни общности, размиване на социални граници и идентичности, е такава, че това не може да стане традиционно бавно и постепенно. Бързо формиране на нови или засилване, възстановяване на идентичности става най-лесно чрез два основни механизма Първият е, когато те се формират негативно, чрез негативна пропаганда спрямо някой друг, чрез противопоставяне на противник и враг. Обединението на «хлабава» група от хора и създаването на усещане за съпричастност и общност помежду им става най-бързо и лесно чрез сплотяването им пред обща опасност и враг. Вторият механизъм е, когато към негативната идентичност се добави някаква памет във вид на минали страдания, преживявания, опасности, несправедливости от съответен враг, на когото исторически е било необходимо да се противопоставяш. Това означава свързването на паметта, стояща в основата на идентичността, с някакви травми, избутване на определени спомени в индивидуалното и колективното безсъзнателно или ускорената им забрава, отклонения и агресия.

Травмите от събития, възприемани като страдание, състояние на жертва или понесена несправедливост от «другия», стават емоционални ядра на индивидуалната и колективната памет, около които се локализират и конструират паметови модели на миналото. В едни случаи това възприятие е на виктимизация, както е при Холокоста или унищожаването на индианците в Америка, а в други се съчетава с изравняване и възвеличаване на реални или мними събития на съпротива.

Конструирането на минали страдания се превръща в тази ситуация в източник на категории, чрез които групата конструира своята идентичност и групова самопредстава. В колективната памет обикновено има травматични събития, които придават психоаналитичен характер на колективните възприятия. Така е в Германия с миналото от бремето на нацизма, във Франция — с т. нар. Виши синдром, у нас — с Българската социалистическа партия и чувството за вина от миналото, което прави поведението й податливо на психоаналитичен анализ.

Поначало спомените за критични ситуации на криза, за травматични времена на виктимизация на групата или на индивидите, при което наследниците на тези, които се виждат като виновни за тези преживявания, се натоварват и днес с вина, се възприемат като ключови за формирането на бърза идентичност в епоха, възприемана като време на постоянно реконструиране и криза на идентичностите. Травматичните ситуации предполагат негативни механизми на формиране на идентичност (комунисти срещу антикомунисти, българи срещу турци и т. н.) и спекулации с паметта.

Реанимацията и свръхакцентирането на травми в миналото, травматичната памет придобиват нов статус в дефинирането на груповата идентичност в постмодерната епоха на взривни иновации, постоянни промени и криза на идентичност. Не е случайно, че днес XX век се възприема обикновено като най-травматичната епоха в съвременната история с всичките му войни, убийства и страдания. Така епохата като цяло и настоящето са уникално структурирани чрез травматични преживявания. Холокостът, който днес се възприема като метафора за края на модерността, в много отношения налага идеята, че днес само жертвите трябва да се помнят преди всичко, а спомените за минали страдания са мярката за хуманистични и универсалистични идентификации. В Африка, в Латинска Америка, сред американските негри и индианци, в ислямските държави именно травматичните спомени за минали несправедливости, дошли от Запада, стават основа за формирането на днешни идентичности и групови политики на паметта, предопределящи от своя страна днешни конфликти и искания към групите, възприемани като наследници на причинителите на съответната травма. Миналите страдания са трансформирани в икона на идентичността и в инструменти за духовно обновление на общността. Травмата, видяна като колективен феномен, споменът за който е общ и разпространен сред членовете на определена група, става нещо външно, като се опира на културни механизми за своето проявление. Тип като паметта изисква определени наративни форми, ние сме свидетели на нарастваща значимост на културната памет, която подпомага конструирането на централната роля на травмата и виктимизацията чрез културни средства и културни форми. Те се проявяват чрез социалните институции и артефакти — паметници, филми, чествания, сувенири и пр.(13) Това е едно от обясненията за новия възход на различни версии на религиите, защото поначало религиите дължат дългото си съществуване и на паметта за травматичните ситуации, чрез които са се разгръщали обясняваните от тях събития.

Формирането на негативна идентичност на основата на травматични спорове води до нагласи за търсене на колективна отговорност и вина от «другия», свързан с проблеми и страдания в миналото, и до очаквания за компенсация за миналите травми. Затова зачестяват извиненията от страна на институции и държави за минали неправди отпреди десетилетия и столетия, сторени на някого. Тези, които имат памет на жертви, възприемат наследниците на онези, които смятат за виновни за своите беди, като носители на колективна отговорност. Увеличават се случаите на търсене на компенсации за преживени страдания преди векове — на колониални народи спрямо бивши колониални държави, на индианци срещу днешни американци, на потомци на някогашни роби спрямо наследниците на робовладелците, на най-различни групи, обявяващи се за пострадали по време на войната, спрямо днешна Германия и т. н.

В България самото формиране на националната идентичност съдържа елементи на травмирана идентичност на народ — жертва на турското робство, който е забавил своето развитие и е изостанал в историята заради османските турци, преживял е безброй най-тежки страдания, включително и такива на насилствено потурчване, описани в романи като «Време разделно», страдал от това, че «турчин беснее над бащино му огнище». През 80–те години обаче «Възродителният процес» даде възможност за засилване на такава травмирана колективна идентичност на насилена общност у турците в България, използвано и до днес от Движението за права и свободи за формиране на непробиваем и зависим от него електорат. Това даде възможност за съвсем различно възприятие и конструиране на паметта за миналата история. Известно е например, че през 1989 година, когато по време на т. нар. голяма екскурзия в турските региони пропагандно отново бе пуснат филмът «Време разделно» с цел обяснение пред турската общност, че тя е потомък на потурчени българи, на редица места турската аудитория от млади хора реагира не със съжаление, а със задоволство на кадрите със зверства и с отношение от типа на «така им се пада».

Твърде голямата погълнатост от травматичната памет във времена на разпад на идентичности и социална несигурност, усещане за маргиналност и изолираност на големи маси от индивиди води до силна сакрализация на миналото, до възприемане на настоящето чрез миналото и директен пренос на конфликти от миналото към настоящето. Затова по време на най-острите фази на конфликтите в Босна и Косово, когато двете страни се биеха на живот и смърт, наблюдателите откриваха, че участниците в тези конфликти в много отношения живеят в миналото, ръководят се от травми и противопоставяния отпреди шест века по време на битката при Косово поле и ислямизацията на Босна.

Ускорените промени в съвременните общества разрушават предходни общности и свързаните с тях памет и идентичности, непрекъснато пораждат потребност от бързо формиране на нова памет и идентичности. Това става най-лесно, като се актуализират, усилват и преформулират някогашни травми и несправедливости в отношенията между общностите, които, ставайки част от днешната идентичност, се пренасят в настоящето и стават предпоставка за сблъсък и конфликти. Това в определен смисъл прави вярна идеята на Самюел Хънтингтън за «сблъсък на цивилизациите», която обаче трябва да се преформулира поне в няколко отношения:

а) Сблъсъкът не е между готови и замръзнали, а между реконструирани в процеса на модернизация и трансформация културни или цивилизационни идентичности. Това става на основата на реконструирана и актуализирана памет за миналото и за минали травми и несправедливости.

б) В този сблъсък могат да участват не само големи цивилизации, а множество по-малки културни идентичности вътре в тях, които също имат различни травматични спомени, чрез които се реконструират отношенията им и които стават смислови ядра за самовъзприятията им. Типичен пример е сблъсъкът на шиити и сунити в ислямския свят, подобно на някогашните сблъсъци между католици и протестанти в Западна Европа.

в) Маргиналните, периферните, възприемащи се като жертва, като пострадали от несправедливост, носили минали страдания и жертви общности са склонни — на основата на тези стандарти на жертвено поведение — на саможертва в името на определени каузи; това е ключовият фактор в обяснението на ислямистите-участници в самоубийствени атентати, възприемащи другата страна чрез паметта за кръстоносните походи, за колониалните и империалистически грабежи и насилия.

г) От своя страна травмираната памет е основа за много по-агресивна идентичност, тя има оправдание за това в приписване на вина и отговорности на «другия» за своите страдания и жертви.

7. Нарастващата политизация на паметта

Индивидуалните и колективните субекти имат активна позиция към паметта и провеждат съответни политики на паметта, защото това е важно за тяхната сигурност и съхранение като такива субекти. За тази цел провеждат чествания и церемонии, създават символна среда, сакрални места на паметта, влизат в конфликт с други субекти с алтернативни визии за миналото. Местата за памет са спомен, снабден с армията, а историята се пише от победителите(14).

«Битките за миналото» играят ролята на инструмент за легитимация на настоящето. Дискурсите за паметта се използват стратегически не просто за обяснение на груповото минало, а като източник на идентичност за груповото настояще. Поради това менажирането на този надежден източник играе ключова роля за съществуването и оцеляването на общностите. Затова и социалните битки са битки за интерпретация на миналото, за презентация на миналото в настоящето, като позоваването на «обективността» на дискурса, за разлика от този на другите, които са отхвърляни като «необективни» и «неистинни», играе ключова роля в битките и войните изобщо.

 «Войните за наследството» или «битките за паметта» са свързани с процес на непрекъснати реинтерпретации. Наполеон плячкосва цяла Европа и Северна Африка, за да докаже, че истинският наследник на Римската империя е Франция. В СССР изграждането на колективна идентичност води до опити всички големи открития в историята да се свързват с руски изобретатели. Проблемът е, че тези битки са по същество битки за идентичности, а държавите и общностите се опитват да утвърдят тези идентичности като нещо трайно и дългосрочно във времето, като в самата продължителност на съществуването им откриват допълнителна легитимация за правото им на съществуване. Колкото по-кризисна е една идентичност, толкова по-настойчиво се търсят корени и се очертават опити за политика на паметта, които да докажат значимостта и устойчивостта на тази идентичност колкото се може по-назад в историята. Пренебрегва се например фактът, че българинът днес е нещо съвсем различно от българина през VI, ХIII или XVIII век, че главоломните исторически промени, модернизацията, радикалните изменения на социалната среда днес са създали продукт, който е много бледо подобие на онова, което откриваме в далечната история. Днешният българин е много по-близко до днешния грък, турчин или сърбин, отколкото до българина например през XIII век. На практика доказването на някаква си неизменна идентичност е изключително трудно, защото няма чисти и непроменящи се социални и културни същности. Всеки народ е смесица от различни съчетания на етноси. Всяко общество е хетерогенно. Колкото по-назад в историята се връщаме, толкова повече претенции има за съответното наследство, защото днешните държави и свързаните с тях нации притежават съвсем различна архитектоника.

Използването на паметта като инструмент за стабилизиране на колективни идентичности във времена на бързи промени и криза в тези идентичности, характеризиращи постмодерната епоха, имат за следствие нарастващата политизация на паметта. Не миналото въздейства върху настоящето, а настоящето непрекъснато променя паметта за миналото. В този смисъл реалните каузални отношения са от настоящето към миналото, а не от миналото към настоящето. Политизацията на идентичността и паметта са в много отношения подтикнати и от глобализацията, представлявайки защитна реакция на общностите срещу делокализираните култури(15). Тъй като множество групи, които се конкурират за публична легитимация, основават своите апели за признание от държавата на тяхната обща памет за страдания, виктимизация и изключване, това повишава статуса на паметта и води до нейното сакрализиране и активно използване като политически инструмент в настоящето. Това, което стана в Югославия през 90–те години на XX век, е типичен пример за използването на миналото за политическо оръжие, чрез което се генерира политическа ангажираност към групи, движения и каузи. Така паметта става политически инструмент за легитимация на митове и националистическа пропаганда. Битката там бе мотивирана от различни спомени и несъгласия за това кое минало си спомняме и кое забравяме.

Така с паметта като травма може да бъде злоупотребявано политически. Според много изследователи този тип злоупотреба с травмите се илюстрира от банализацията на Холокоста, проявяваща се в процъфтяването на «индустрия на Холокоста» и «комерсиализация на еврейското страдание»(16).

Стабилността на институциите и на властовите структури във висока степен е обусловена от това доколко те могат успешно да провеждат съответни «политики на паметта». Не е случайно, че и Сталин, и Хрушчов, и Живков, а и останалите лидери на комунистическите държави обръщат сериозно внимание на политиките на паметта, в частност и на ролята на изкуството за налагане на определени образи на миналото. За тях определени образи на паметта имат мобилизиращо значение тук и сега при решаване на определени модернизационни задачи. В условията на липса или ограниченост на пазарните стимули на човешкото поведение използването на духовната сфера за мобилизация, активизация, мотивация на големи групи от хора, за внушаването на чувство за оптимизъм, рационалност, реалност се оказва особено важно. Съветският съюз бе стабилен, докато контролираше паметта и съответната визия за Ленин, Сталин и историята на социализма. След «Доктор Живаго», «Архипелага Гулаг», «Децата на Арбат» и с възхода на новите комуникационни средства това бе все по-трудно и неспособността за такъв контрол фактически доведе до разпад на общата идентичност и на държавата като цяло.

През 90–те години на XX век битката между Съюза на демократичните сили и Българската социалистическа партия в България бе битка на различни конструкции за миналото на социализма — такава, в която доминират черните краски на страдания и бедствия, и такава, в която имаме съчетание на различни елементи в различни съставки на плюс и минус в отделните биографии. Всъщност още при изборите за Велико народно събрание през 1990 година противоположната памет за България чрез прословутата «карта с черепите» — плакат с черепи на фона на контурите на картата на България като символ на предходния период — стана символ на алтернативна памет за миналото, насочена към конструиране на политическа идентичност на настоящето. На този етап обаче радикалният опит за ценностно преориентиране на колективната памет нямаше достатъчно успех. Но и след това в политическите битки левицата непрекъснато бе обвинявана, че носи своята предходна историческа същност, че «не се е променила». Особено на първоначалните етапи това създаде мощни усещания за колективна вина и отговорност, довели до т. нар. Декларация за вината и отговорността на висшето ръководство на тази партия. В крайна сметка обаче единната визия за миналото се разпадна на множество различни спомени, които партиите се опитваха да организират, манипулират и насочват. Острата политическа конкуренция непрекъснато създава ситуации за политически употреби и злоупотреби на миналото. Още повече, че в условия на глобализация партиите трудно могат да провеждат успешна политика, разделяйки се на класически леви и десни — при това положение лявото и дясното в много висока степен са обусловени от различни визии и употреби на миналото за легитимация на съществуване и действия в настоящето.

Условията на демокрация дават възможности на всякакви групи да се самоорганизират чрез своя политика на паметта и идентичността и да конкурират доминиращата официална памет и свързаната с нея идентичност. Така именно в глобален план нараства значението на «политиките на идентичността» и избуява т. нар. мултикултурализъм. Умножават се наративите, идентичностите, паметите, които обаче поради травматичността, върху която се градят, са изпълнени с напрежения и конфликтност. Това обяснява феномени от типа на «сблъсък на цивилизациите», или «сблъсък на културите». Това е сблъсък не на неизменни културни същности, а на реконструирани в постмодерната епоха и обединени около минали травми наративи. Паметта е център на борба за границите на различни групи. Затова и безкрайните реконструкции на факти и интерпретации, т. е. непрекъснатите спекулации с тях, стават ключов елемент на постмодерната политика.

Конфликтните отношения на политически сили и групи днес корелират с различни визии за историята. Либерали, социалисти и консерватори виждат една и съща история по различен начин и привличат съмишленици чрез специфични политики на паметта. Консерваторите традиционно повече от другите наблягат на тези политики и форми за разлика от социалистите и либералите.

В политиката историята се възприема като резервоар, от кой то се вадят различни неща — герои и мерзавци, мръсотия и саможертва. Тя е стимул и оръжие. Парчета от историята се превръщат в строителен материал за нови и нови постройки, водейки до нови и нови реконструкции на историята. Едни неща изплуват в паметта, други се забравят. Идеята на Оруел за пренаписването на историята от «Големия Брат» се реализира по специфичен начин. Постоянните промени в общностите и възникването и утвърждаването на нови и нови общности, нуждаещи се от корени и идентичност, се опира на нови и нови реконструкции и изобретявания на историята.

Водят се битки за гробове, исторически документи, принадлежности, за културно-историческо наследство, защото идентичностите се приравняват със съответните опорни пунктове на паметта. Възродителният процес през 1984–1985 година се опираше на съответна политика на паметта. Не е случайно, че през последните две десетилетия ще открием опити за «доказване» на началото на българската идентичност в различни писания пет хиляди години назад още преди китайската цивилизация. В битките и политиките на паметта се търсят и реинтерпретират едни факти и се унищожават, скриват, мародерстват други.

Политизацията на паметта е особено силна и в индивидуалната биография на публичните личности, ангажирани в политиката. В общества, в които липсва демокрация, всяка промяна на политическата ситуация води до радикални пренаписвания на биографиите. Но и в условията на демократична политическа конкуренция всеки елемент на миналото на публичната личност придобива особена значимост в политическите битки, в които репутацията на публичната фигура, доверието към нейните качества, към това, че тя в своето поведение последователно е демонстрирала тези качества, се оказва особено важно. Затова, когато Джордж Буш се кандидатира за президент, цели екипи проучват миналото му, за да извадят оттам укорим факт и да го включат в политическата битка. Това, че преди три десетилетия е бил спрян от полицията за каране в пияно състояние, се превръща в повод за атака срещу него, както преди това Бил Клинтън е атакуван, че е избягал от военна служба по време на Виетнамската война. Още по-жестоки и без правила са тези конкурентни отношения в страни като нашата, където при всички избори след 1989–та фактите от миналото на индивидуалните биографии стават ключов елемент на политическите битки в една променяща се ценностна среда — ваденето на статия от миналото във вестник «Работническо дело» на десния Иван Костов или на досие на левия Георги Първанов, спомен за дядото или бащата на Симеон Кобургготски, партийна книжка за Стефан Софиянски, както и за всеки от участниците в политическия процес, е пример за безогледно използване на факти от индивидуалната история на човека в жестоки политически битки. Миналото — реално или измислено — се превръща в компромат — оръжие в битките на настоящето. Презумпцията е, че повече или по-малко то влияе и на днешния ден, предопределя и днешното индивидуално поведение.

8. Нужна ли е етика на паметта?

Конструирането на травматичната и водеща до тежки конфликти, агресивни етнонационализми, културни войни, религиозен тероризъм колективна памет очевидно е и ще бъде една от съществените опасности за човечеството през ХХI век. При това положение етическият въпрос е каква памет е съвместима с изграждането на справедливи и служещи на хората и общностите политически институции. Коя е етически оправданата политика на паметта? Нужна ли е етика на паметта? Имаме ли задължения да помним хора и събития от миналото и какво точно е по-добре да се помни от морална гледна точка? Нужна ли е политическа етика на паметта, която да бъде стимулирана, създавана, подтиквана? Очевидно, че определени морални ограничения в конструирането на индивидуалната и колективната памет имат значение за една политическа етика на паметта. Ще дам пример в това отношение с известен наш политик от дясното политическо пространство, носещ и двете имена на своя дядо, ляв земеделец, убит през 1925 година, на когото е била кръстена улица в град Пловдив. В началото на 90–те години, когато върви преименуване на улици и сваляне на паметни плочи из градовете, той е хванат късно вечер как с кирка се опитва да свали плочата на своя дядо, защото я възприема като компрометираща за новата си политическа кариера. Този тип отношение на отделния индивид към личната и родовата памет заслужава моралната оценка на недостойно мерзавство.

При индивидуалната памет би следвало да отчитаме, че радикалните промени в паметта, които стават, когато се отхвърлят изобщо минали действия на индивида, могат да доведат до разпад на личността като единна същност. Моралната цялост на индивида предполага определени граници на промяната в процеса на развитието й. Типът поведение, при което промяната води до феномена «еничарство», при който новопосветеният в определени ценности става най-яростен агресор, участник в битки и конфликти с предходната си общност, е израз на проектиране на чувство за вина. Нормалното морално развитие предполага зрялост на индивида, при която той рационално-критично преоценява своето поведение с готовност да носи отговорност за него, а не прехвърля тази отговорност на средата, обстоятелствата, ситуацията, времето. То означава памет за доброто, което си получил, за хората, с които си живял, и уважение към тях. Без такава памет са невъзможни елементарни взаимодействия и доверие между индивидите. Колкото повече е паметта за доброто, толкова по-голям е ресурсът на доверие в общностите. Морално-позитивно възприетата памет е цимент за поддържане на целостта на общностите.

Етиката на индивидуалната памет е свързана и с факта, че ключовата характеристика на секуларизираните общества е стремежът на отделния индивид да «обезсмърти» себе си, оставайки позитивно в паметта на другите. Доброто име, чрез което да стане това, хората, чрез които да стане, очевидно са ключов психологически механизъм за формиране на етика на паметта.

При колективната памет очевидно една политическа етика на паметта предполага стремеж към максимално привличане на всички възможни факти и рационална дискусия при обяснението на минали събития. Когато те са свързани с несправедливости и страдания от голям мащаб, са възможни две стратегии. Едната е на забравянето, оставянето им назад за сметка на извеждане напред в колективната памет на позитивни събития и взаимодействия с другите. Има възражения обаче срещу тази стратегия, защото се смята, че готовността да се забравят определени събития може да подкопае демокрацията, защото демокрацията предполага самокритика на настоящето, като се имат предвид минали събития. В същото време обаче се смята, че паметта за минали несправедливост и страдания не трябва да води до пренасяне на емоциите от тези събития и отхвърлянето на този, който ги е причинил, в днешния ден. Според Авишай Марглит пo-добре е да не забравяме, но да сме готови да простим(17). В същото време обаче големият проблем е, че огромното количество факти от миналото предполага забравяне в рамките на колективната памет, тъй като тяхното запазване е невъзможно. Освен това търсене на днешни дивиденти, създаване на днешни омрази и противопоставяния заради някогашни конфликти между общности и идентичности очевидно е неприемливо не само от етическа, но и от утилитарна гледна точка. Затова най-добрата стратегия е оставянето назад на всички травматични събития, които могат да бъдат предпоставка за днешни конфликти и противопоставяния, подхождането към днешния ден с днешни мерки, а не с мотивация от минали обиди и страдания. Очевидно е, че например в отношенията между българи и турци не можем да подхождаме с актуализирани представи за това как «турчин бесней над бащино огнище» и постоянно напомняйки за баташкото клане. По-перспективната позиция е днешният ден да реконструира факти на сътрудничество и взаимопомощ между двете общности. Но и от страна на българските турци раздуването на станалото във Възродителния процес чрез понятия като «геноцид» и натрапливото честване на терористи или случайно пострадали през онзи период хора е в разрез с една политическа етика на паметта.

Не по-малко остри са етическите проблеми, свързани с промените в местата на паметта, и съотношенията между сакрално и профанно. Оскверняването на сакралното за определена общност, индивид, група, както става на всеки остър завой в историята или във взаимоотношенията между групите, не е тема, която може да се пренебрегне. Това се видя от мощната реакция в ислямския свят, възприел карикатурите на своя пророк Мохамед в датски вестник през 2006 година като оскверняване, от често срещаните реакции при оскверняване на паметници, от травматичната ситуация, свързана с дискусията около мавзолея на Ленин в Москва и разрушаването на мавзолея на Димитров в София през 1999 година.

Можем да заключим, че непрекъснатите реконструкции на паметта, пораждащи разнообразни спекулации с нея, са изпълнени с напрежения и опасности, когато стават основа за сблъсък на травмирани идентичности на общности, които се натоварват взаимно с колективни вини и отговорности за миналото. Дълг на интелектуалците в тази ситуация би трябвало да бъде противопоставянето на конфликтните политики на паметта и многостранно изследване на фактите с моралния ангажимент за изваждане и реконструиране на позитивни образи на взаимодействия, а не конструиране от минали травми на днешни чудовища на паметта, довели до кланетата в Босна, геноцида в отношенията между етническите общности на Тутси и Хуту в Руанда, сблъсъка на ислямистите със Запада, отношенията между израелски и палестински фундаменталисти. Колективната памет би следвало да се концентрира не около колективни травми, свързани със страдания и конфликти между общностите в историята, които да бъдат пренасяни и в днешния ден и да влияят на днешните отношения. Все пак не можем да виним днешните поколения в една общност за несправедливости и жестокости на нейните предшественици в историята, нито да формираме отношението си към тези поколения на основата на тези възприятия. Рационална дискусия, при която колективната памет би следвало да бъде колкото се може по-близко до академичната историография, е важна посока на противодействие на подобни опасности. Културата на паметта се формира от интелектуалци, които знаят, че днешният ден би бил по-добър, ако съумеем не само да помним, но и да забравяме много неща от миналото, особено онова, което ни е разделяло. Всъщност днешна обединена Европа стана възможна, защото французи и германци решиха да оставят неприятните спомени за тежки конфликти и взаимни несправедливости в миналото, гледайки към бъдещето. Да се опитваме да оставяме тъжните сенки на миналото на мира и да гледаме в бъдещето, колкото и трудно да е това, може би е утопично, но всяка позитивна утопия заслужава да се бориш за нея. Иначе има опасност да сме непрекъснати жертви на оплодени и превърнати в чудовища тъжни сенки от това минало.

Бележки

1. М. Halbwachs. Les cadres sociaux de la memoire. Paris, 1952. (Оригиналът е публикуван в: Les Travaux de L’Annee Sociologique. Paris, 1925.)

2. Вж. М.-С. Lavabre. For a Sociology of Collective Memory. — In: <http://www.cnrs.fr/cw/en/pres/compress/memoire/lavabre.htm>.

3. L. Millar. Evidence, Memory and Knowledge: The Relationship between Memory and Archives. In: 15th International Congress on Archives, <www.wien2004.ica.org>.

4. Вж. A. Swidler. Talk of Love: How Culture Matter. Chicago, 2001.

5. П. Нора. Световният възход на паметта. — В: Около Пиер Нора: Места на памет и конструиране на настоящето. С., 2004.

6. А. Тофлър. Шок от бъдещето. С., 1992.

7. A. Baddeley. The Psychology of Remembering and Forgetting. — In: Memory: History, Culture and the Mind. Oxford, 1989, p. 55.

8. Вж. Е. Калинова, И. Баева. Българските преходи 1944–1989. С., 2000, с. 30.

9. Р. Конквест. Большой террор. Firenze, 1974, с. 958–967.

10. Вж J. A. Getty, G. Т. Rittesporn, V. Zemskov. Victims of the Soviet Penal System in the Pre-war Years: A First Approach on the Bass of Archival Evidence. — In: The American Historical Review, Vol. 98, N 4, October 1993.

11. Вж. M. Berenbaum. The World Must Know. Boston, 1993; The Camps. — In: <http://www.mtsu.edu/-baustin/holocamp.html> (28. 08. 2004); F. Hankins. How many Jews were eliminated by the Nazis? — In: The Journal of Historical Review; H. Butz, B. Arthur. The International «Holocaust» controversy. — In: The Journal of Historical Review. Spring 1980, Vol. 1, N 1; С. О. Nordling. How Many Jaws Died in the German Concentration Camps? — In: The Journal of Historical Review. Fall 1991, Vol. 11, N 3; J.-C. Pressac. Les Crematoires d’Auschwitz. La Machinerie du meurtre de Masse. Paris, 1993; G. Reitlinger. The Final Solution. London, 1968; D. Czech. (Ed.) Auschwitz Chronicle 1939–1945. New York, 1990; P. Berben. Dachau 1933–1945: The Official History. London, 1975; П. Видал-Наке. Убийците на паметта: «Айхман от хартия» и други есета върху ревизионизма. С., 2005.

12. Вж. D. Hervieu-Leger Religion as a Chain of Memory. Oxford, 2000.

13. Вж. В. A. Misztal. The Sacralization of Memory. — In: European Journal of Social Theory. Vol 7, N 1, p. 75.

14. Вж. Л. Деянова. «Места на памет» — поглед от Изток. — В: Около Пиер Нора: Места на памет и конструиране на настоящето. С., 2004, с. 276.

15. Вж. М. Castells. The Power of Identity. Oxford, 1997.

16. P. Novick. The Holocoust in American Life. Boston, 1999.

17. A. Margalit. The Ethics of Memory. Cambridge, 2002.