Академичен статус на Иван Дуйчев по данни от документи, съхранявани в архива на СУ «Св. Климент Охридски»

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Илонка Колева

Дизайн: Давид Нинов

София, 2013

Роден в София на 18. 04. 1907 г. Първоначалното и средното си образование завършил в София и Лом, след което допълнително се явявал за полукласическа и класическа диплома. Завършил история в Софийския университет през 1932 г. Специализирал 3 години по българска и византийска история в Италия (главно в Рим) със стипендия «Марин Дринов». През това време завършил и Римския университет по византийска история и филология с докторска теза «Принос към историята на българските Асеневци във Византия» въз основа главно на новооткрити гръцки и латински източници. Завършил също Школата по палеография и дипломатика при Ватиканския архив. През престоя си в Италия (1933–1936 г., февруари) е работил предимно във Ватиканската библиотека и архив, резултат на която работа са негови публикации (на български и италиански език)» — Това е написал в «Животописна бележка» д-р Иван Дуйчев, която прилага към молбата си за постъпване като асистент в Софийския университет, съхранена в служебното му досие(1).

След завършване на средното си образование в Лом през 1926 г. Дуйчев започва работа същата година като редовен учител в първоначалното училище в с. Мраморен, Врачанско, където престоява две години — до 14. 09. 1928 г., след което подава документите си за следване в Софийския университет.

Данни за неговото следване в Университета почерпих от Главната книга на студентите от Историко-филологическия факултет(2), където Иван Дуйчев е записан за студент с ф. № 6994. Приет е на 12. 10. 1928 г. за редовен студент по история въз основа на зрелостно свидетелство от Смесено педагогическо училище в Лом № 781 от 14. 07. 1926 г. и зрелостно свидетелство за полукласическа матура от Втора мъжка гимназия в София, № 1835 от 17. 05. 1928 г. Тъй като според университетските изисквания завършилите педагогически училища се приемали да следват история след полагане на матура в класическа гимназия или с ангажимент за полагане на такава до втората година от следването им в Университета, на 9. 07. 1929 г. деканът на Историко-филологическия факултет проф. Димитър Кацаров е записал в Главната книга, че е получено свидетелство от Народна Първа мъжка гимназия в София, № 2312 от 12. 07. 1929 г. за допълнителна класическа матура, издържана с успех среден (3).

В Университета Дуйчев преминава непрекъснат 4–годишен курс на обучение от зимното полугодие на учебната 1928/29 г. до лятното полугодие на 1931/32 г. През юни 1929 г. взема изпита си по френски език при професора по философия Иван Саръилиев с оценка мн. добър (5).

След 2–годишно следване Иван Дуйчев полага първия си университетски изпит (в Главната книга не е записана датата, но вероятно е около юни 1930 г.) по следните предмети: гръцка история, римска история, археология и писмен изпит. По всички тези предмети е оценен от редовния доцент по история на източните и класически народи Янко Тодоров с най-високата по това време оценка — мн. добър (5).

Между първия и втория университетски изпит Дуйчев се явява на изпит по средна история при извънредния професор Светозар Георгиев и през юни 1931 г. по предистория при извънредния професор Иван Батаклиев. И на двата изпита е оценен с мн. добър (5).

Вторият си университетски изпит Дуйчев полага през юни 1932 г. при проф. Васил Златарски. И по трите предмета от изпита — история на Византия, турска история и българска история, отново получава най-високите оценки.

Последният изпит, на който Дуйчев се явява като студент в Университета, е по нова и най-нова история при редовния професор Петър Бицили през юли 1932 г. и получената оценка е мн. добър (5).

Завършва Университета с диплома за висше образование № 9029 от 14. 09. 1932 г.

Според чл. 332 от Закона за народното просвещение, студенти, завършили Университета и отличили се с успех и трудолюбие, се изпращат по препоръка на Факултетния и решение на Академическия съвет от Министерството на народното просвещение за усъвършенстване в чуждестранни университети. На 17. 06. 1932 г. на заседание на Академическия съвет(3) деканът на Историко-филологическия факултет проф. Петър Ников обявява за свободна стипендията по история «Марин Дринов» и съответно се взема решение да се проведе предвиденият конкурс. На заседанието на съвета от 26 октомври същата година(4) по доклад на декана проф. Константин Гълъбов е взето решение стипендията да се даде на Иван Дуйчев. С тази стипендия Дуйчев заминава за Италия и защитава успешно докторат в Римския университет.

Веднага след завръщането си в България, на 24. 02. 1936 г. Иван Дуйчев подава «Заявление»(5) до титуляря на Катедрата по българска история в Университета с молба да бъде назначен за асистент по българска история в Историко-филологическия факултет. В доклада до Съвета на Историко-филологическия факултет от 25 февруари проф. Петър Ников съобщава на своите колеги, че кандидатът д-р Иван Дуйчев е пребивавал известно време (1928/29 г.) във Франция и Швейцария, завършил е с отличие Университета през 1932 г., след което с «Дриновата» стипендия специализира от края на 1932 до февруари 1936 г. в Италия, където завършва с отличие Римския университет с титла «доктор» и докторската теза «История на българските Асеневци във Византия». Освен това, посочва проф. Ников, той е завършил в Рим с отличие също и Школата по палеография и архивистика при Ватиканския архив.

В доклада се изтъква, че през своето пребиваване в Италия Дуйчев работил усърдно във Ватиканската библиотека и Ватиканския архив, като е събрал, издирил и отчасти разработил много исторически материали, важни както за българската история, така и за съседните на България страни. В резултат на тези негови издирвания и изобщо на работата му в Италия се появяват редица приносни публикации в печата, а именно: «Същинското значение на името «Мокрос» у Анна Комнина»; «За документите из Ватиканския архив, отнасящи се до българската история»; «Латинските надписи по ватиканския препис на Манасиевата хроника». След тези заглавия проф. П. Ников посочва и заглавията на статиите на Дуйчев, публикувани на италиански език. В заключението на доклада си проф. Ников обобщава: «В посочените си трудове господин Дуйчев се проявява не само като твърде прилежен, продуктивен и предан, но и като сериозен и надежден работник в областта на науката, и специално на българската историческа наука, когото аз горещо препоръчвам на вниманието на почитаемия Съвет и моля да бъде назначен за асистент по история».

След одобрението на Факултетния и Академическия съвет Иван Дуйчев е назначен за асистент в Университета със заповед на Министерството на народното просвещение № 423 от 10. 03. 1936 г. със заплата 3800 лв.

В трудовото му досие има запазена голяма преписка за командировки с научна цел в чужбина. През август 1936 г. Дуйчев подава молба за 30–дневен задграничен отпуск от 10 септември, за да може да присъства на Четвъртия международен византоложки конгрес в Рим и да направи проучвания във Ватиканския архив и библиотека. Отпускът естествено е разрешен от Министерството.

През август следващата година (1937) Дуйчев отново заминава в 30–дневен задграничен отпуск с научна цел — този път в Турция и Гърция. Следващите 2 години той посещава Гърция още няколко пъти. От 28. 08. 1938 г. за един месец, като по-голяма част от средствата, необходими за пребиваването му там, са отпуснати от Фонда за научни цели към Университета. Следващото му посещение в Гърция е от 10 до 20. 04. 1939 г. Няколко месеца по-късно, през август същата година Дуйчев, заминава на 25–дневна научна командировка в Света Гора.

Междувременно на 11. 03.1939 г. изтича 3–годишният договор на Дуйчев като асистент. Неговата работа през тези 3 години е оценена високо от ръководителя на Катедрата по българска история проф. Петър Мутафчиев, който на 28 февруари пише доклад до Факултетния съвет на Историко-филологическия факултет с предложение да се продължи с още 3 години срокът на службата на асистента Ив. Дуйчев. В изложението си проф. Мутафчиев изтъква, че през изминалите 3 години Дуйчев е изпълнявал асистентската си работа добросъвестно и с успех, като е подпомагал студентите в техните научни и писмени работи, завеждал е институтската библиотека и водил до ноември 1938 г. упражнения по българска история под ръководството на покойния проф. Петър Ников, а след кончината му вече в курса на самия проф. Мутафчиев. В доклада си той е представил и изследванията, които Ив. Дуйчев е публикувал в периода 1936–1939 г. По-важните от тях са: «За правата на охридските архиепископи от средата на ХVІ в. върху някои италийски области»; «Неиздадено писмо на папа Бенедикт ХІІ до майката на цар Иван Александър»; «Чипровци и въстанието през 1688 г.»; «България и Западът през ХVІІ в.»; «Преглед на българската историография». Споменати са и още 5 статии на Дуйчев, публикувани на италиански и френски език.

 Със заповед на Министерството на народното просвещение № 704 от 9 март договорът му е продължен с още 3 години.

На 8. 06. 1939 г. Дуйчев подава заявление до ректора да бъде допуснат да участва в конкурса за редовен доцент по българска история с труда си «Софийската католишка архиепископия през ХVІІ век». На 15. 05. 1940 г. с Указ № 36 на Н. В. Цар Борис ІІІ Дуйчев е назначен за редовен доцент в Катедрата по българска история. А след откриването на новата учебна 1940/41 г., на 31 октомври, съгласно академичната традиция, той чете и встъпителната си лекция като редовен доцент на тема: «Държава и църква в Средновековна България». През същата учебна година е избран и за уредник на Семинара по българска история към Историческия институт в Историко-филологическия факултет. На тази длъжност той остава до уволнението му през февруари 1945 г.

Няколко дни след назначаването му за доцент, в края на месец май 1940 г., Дуйчев е командирован, за да участва в конференцията-екскурзия на директорите и учителите по история и география с маршрут: София — Самоков — Долна баня — Белово — Якоруда — Разлог — Банско — Неврокоп — Батак — Чепино — Пещера — Пазарджик — София.

Съгласно действащата в онези години културна спогодба между Италия и България на 15. 10. 1940 г. Дуйчев получава покана от ректора на университета в Падуа (Италия) да изнесе през януари 1941 г. цикъл от три лекции за отношенията и връзките между България и Италия през Средновековието. По този повод Министерството на народното просвещение му разрешава 20–дневен задграничен отпуск, но го командирова на лични разноски.

В хода на Втората световна война, след въвеждането на българско управление в Македония и Тракия Дуйчев няколко пъти е командирован от МНП в «новоосвободените» земи с различни задачи. За съжаление тези добронамерени и полезни мисии по-късно ще бъдат изтълкувани превратно от новите власти.

От 7 юли 1941 г. в продължение на четири месеца Иван Дуйчев е командирован като преводач на българското население в Костурско пред италианските военни власти. Оттам той се завръща с разклатено здраве и подава молба до декана на факултета да му бъде разрешен 20–дневен отпуск, за да подготви лекциите си за предстоящата учебна година.

В края на април 1942 г. Дуйчев отново е изпратен за 10 дни в «новоосвободените земи». Този път пътуването му е по нареждане на МНП и заедно с проф. Петър Мутафчиев, за да вземат участие като лектори в конференция на учителите от Битолска и Скопска област. През юли с. г. Дуйчев и проф. Веселин Бешевлиев са командировани за 20 дни в Македония и Тракия. Задачата им е да прегледат събраните на място гръцки и други книги с цел да отделят по-ценните от тях, за да бъдат съхранени в Университетската библиотека в София.

През лятото на 1942 г. Дуйчев заминава на свои разноски за един месец в Мюнхен (Германия), за да работи в университетския Институт по византология.

Със заповед на МНП от 13. 01. 1943 г. той е назначен за редактор на «Библиографията по специалности на съчиненията, ръководствата и статиите по научни въпроси, предназначена за учителите от основните училища, гимназиите и учителските институти».

Това са всички запазени документи в досието на Иван Дуйчев, намиращо се понастоящем в Университетския архив. Няма никакви данни за сполетелите го изпитания във връзка с по-нататъшната му професионална съдба, настъпили след 9. 09. 1944 г. Последните документи са молба и съответна заповед за 10–дневен отпуск по болест от декември 1944 г. Що се отнася до протоколите от заседанията на Академическия съвет те също са доста непълни. За да изясня все пак пътя на Дуйчев, извървян в Университета, ще използвам и някои други документи, които не се съхраняват в Университетския архив.

Известно е, че с настъпването на промените в политическата обстановка в страната ни след 9. 09. 1944 г. започват кадрови чистки на всички нива в държавата. За съжаление те засягат и университетската колегия.

В доклад на представителите на ОФ-комитета при ИФФ, адресиран до комитета на ОФ при Софийския университет, с предложения за налагане наказания на преподаватели, обвинени във фашистка дейност(6), неговите автори — проф. Христо Негенцов, доц. Владимир Георгиев и лекторът Наум Чилев, уличават следните свои колеги: проф. Богдан Филов, проф. Борис Йоцов, проф. Михаил Арнаудов, изв. проф. Веселин Бешевлиев, изв. проф. Димитър Яранов, частен доц. Жана Гълъбова, проф. Константин Гълъбов и ред. доц. Иван Дуйчев. По-конкретно, Дуйчев е заклеймен за това, че «устно и писмено е агитирал за авторитарния режим и идеология, и за закрепване на съюза на България с Оста, която щяла да доведе до най-правилния и спасителен ред в цяла Европа». Освен това, по техни твърдения, лично при тях идвали студенти-историци, които заявили «че, те не ще го допуснат — (става въпрос за Дуйчев), да ги трови с лекциите си, както до сега». Въз основа на предявените обвинения с Указ на регентите от 28. 11. 1944 г. Дуйчев е отстранен от Университета за един семестър. Официално, според документите за неговия трудов стаж, намиращи се в досието му, той напуска Университета на 1. 02. 1945 г.

На заседание на Академическия съвет, състояло се на 24 октомври 1945 г., е разгледано писмо на МНП № 16.286 от 13. 10. 1945 г., с което се съобщава на университетската колегия, че е взето решение да се върнат на работа в Университета отстранените «за фашистка дейност» преподаватели и асистенти. Още на следващото заседание на АС е прочетено писмо на Министерството на народната просвета, с което се препращат за мнение молбите на д-р Ив. Дуйчев и д-р Асен Златков с искане да им бъдат ревизирани наказанията. Академическият съвет взема решение ректорът, деканите и секретарят на университетския ОФ комитет да изложат пред министъра становището му по този въпрос. Какво обаче е становището, не се споменава никъде в протокола.

 След още две заседания на 12 декември, деканът на ИФФ съобщава, че Факултетният съвет е взел решение да се ревизира решението за отстраняване от Университета на Ив. Дуйчев, Веселин Бешевлиев и Жана Николова. Академическият съвет отново връща посоченото решение за разглеждане във Факултетния съвет, за да може да се произнесе и ОФ организацията при факултета.

Това е последната информация за Дуйчев, която намерих в протоколите от заседанията на Академическия съвет. За съжаление не са съхранени протоколите от Факултетния съвет на ИФФ, където може би е изложено становището на ОФ организацията.

Трудният път на Дуйчев след отстраняването му от Университета и неговите научни занимания впоследствие са достатъчно добре познати на аудиторията, поради което представих на вниманието ви само документите, които се съхраняват в архива на СУ.

Бележки

1. СУ «Св. Кл. Охридски», Университетски архив, ф. 1, оп. 35, а. е. 32.

2. Пак там, оп. 7, а. е. 20.

3. Пак там, оп. 1, а. е. 50, л. 304 гр.

4. Пак там, л. 325.

5. Заб.: Цитираните документи до края на текста се намират в посоченото досие на проф. Иван Дуйчев.

6. Съдът над историците. С., 1995 г., с. 50.