Приносът на проф. Иван Дуйчев в българската университетска архивистика
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Андриана Нейкова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2013
По примера на Франция повечето европейски държави през ХІХ в. извършват архивни реформи, които допринасят за утвърждаването на националните исторически архиви като институти на колективната исторически памет, осигуряващи събирането, опазването и използването на архивното наследство. Интересът към публичните информационни ресурси на архивите в отделните европейски държави стимулира и тяхното системно проучване. В резултат се уточнява и разширява съдържанието на фундаменталното понятие «архив». Освен предишното значение: място за запазване на юридическите актове и административните документи, разглежданото понятие придобива ново обобщено значение, включващо понятието «архивни документи» в смисъл на исторически източници, както и понятието «държавни и други публични архиви» като специализирани информационни и научни центрове. Постепенно се обособяват основните дялове в структурата на архивистиката, които започват да се разработват от отделни научни дисциплини: «Архивология», занимаваща се с историята на архивите и с архивното законодателство, «Архивоикономия», изучаваща архивните сгради и условията, необходими за запазването и реставрацията на документите, «Архивотехния» — разработваща въпросите, свързани с основните архивни процеси и дейности: комплектуване, научно-техническа обработка на архивните фондове, регистрация, отчет, съхранение и използване на архивните документи.
Проучванията по въпросите на класическата постмодерна теоретична архивистика са сравнително скромни. Причината е, че до създаването на специализирано архивно законодателство и мрежата от държавни архиви през 1951–1952 г. научен интерес към тази проблематика по обясними причини почти липсва. Ето защо първият труд в областта на архивистиката — «Лекции по архивистика», автор на който е проф. Иван Дуйчев, се появява едва през 1950 г.(1)
Книгата има любопитна предистория. По време на своята специализация в Италия през периода 1932–1936 г., където авторът под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати подготвя и успешно защитава докторската си дисертация на тема: «Българските Асеневци във Византия», той посещава и известната Ватиканска школа по архивистика и палеография. Това му позволява да придобие още една престижна диплома за архивист-палеограф. Когато през 1945 г. Иван Дуйчев е уволнен от Софийския университет като преподавател и ръководител на катедрата по История на Византия и Европейския Югоизток, тази квалификация и дългогодишната работа в редица чуждестранни архиви и библиотеки по издирването на оцелелите български средновековни документи и ръкописи му позволяват да разработи и изнесе през есента на 1949 г. специализиран курс лекции по архивистика в тогавашния Български библиографски институт. Подкрепа в новото начинание му оказва проф. Тодор Боров, който по същото време е директор на Института, а с проф. Иван Дуйчев го свързват не само професионалните интереси, но и дългогодишно приятелство. През следващата година лекциите са отпечатани под формата на циклостилно издание и стават библиографски факт. Благодарение на тях още в началния етап от развитието на българската архивистика като научна и учебна дисциплина се представят постиженията не само на една от водещите европейски архивни школи, каквато е италианската по това време, но и на класическата архивна теория, регламенти и професионално образование като цяло. Нейните представители, сред които Еудженио Казанова, Серафино Пистолезе и други, имат съществен принос за разработването на специфичните методологични, терминологични и методически проблеми в областта на теоретичната архивистика през периода на 30–те–50–те години на миналия век. От голяма полза в случая за акад. Дуйчев е, както отбелязахме, и неговата дългогодишна работа, насочена към издирването, проучването и публикуването на български средновековни документи и ръкописи, намиращи се в чуждестранни архиви и библиотеки. Целта е въвеждането им в научно обращение и формирането на т. нар. печатна изворова база, необходима за изследванията по българска средновековна история и култура. Тази негова публикаторска дейност има изключително важно значение с оглед липсата по онова време на архивно законодателство, исторически архиви и системна държавна политика във връзка с опазването на българското архивно наследство.
Разглежданите лекции са написани по повод инициативата за организиране през 1949 г. на курсове от споменатия Български библиографски институт за обучение и квалификация на библиотекари и бъдещи архивисти. През 1950 г. лекциите са обнародвани под формата на циклостилно издание. Ограниченият тираж — само 300 бройки, много скоро ги превръща в «апокрифна литература», въпреки че интересът на специалистите към тях с течение на времето не намалява. От самото начало те имат значението на модел и критерий за следващите поколения български архивисти, автори на научни разработки в областта на теоретичната архивистика.
Лекциите обхващат 24 теми, отнасящи се до историята, организацията и дейността на архивите. Авторът изяснява етимологията и различните значения на термина «архив» от появата на първите сбирки от писмени документи още в древния и античния свят до институционализирането на архивите при прехода от Средновековието към новото време и създаването на националните държави през периода от края на ХVІІІ в. и до началото на ХХ в. В резултат сборните исторически архиви се утвърждават като специализирани публични държавни институции, които осигуряват необходимата на обществото документна информация за миналото. Същевременно, както пояснява Дуйчев, «В наше време, когато историческата наука се превръща все повече в точно знание, което се стреми да обгърне всички страни на човешкото битие и да стане изложение не само върху неговото политическо, но и икономическо и социално минало, вниманието на изследвачите се насочи към архивните документи като най-ценното историческо градиво, а с това се повиши извънредно много интересът към самите архиви като хранилища на тези документи»(2).
Също така той разглежда в детайли и с подходящи примери теоретико-методическите въпроси, свързани с основните архивни процеси и дейности — формиране на архивните фондове, систематизиране, описание, съхраняване и публикуване на архивните документи, съставяне на различните видове архивни справочници, и др.
Авторът обръща специално внимание на необходимостта от издирването, проучването, копирането и публикуването на средновековните ни ръкописи и документи, които се съхраняват в чуждестранни хранилища — музеи, библиотеки, архиви и др. Подчертава значението и на новите видове документи върху технически носители — фотодокументи, фонодокументи, филми и други, които също трябва да се предават и съхраняват в архивите, тъй като са съществена част от съвременното архивно наследство.
Лекциите допринасят за изясняване на българската архивна терминология, включително и терминологията, свързана с т. нар. помощни исторически дисциплини, сред които изворознание, дипломатика, историческа хронология, историческа метрология, сфрагистика, археография и др. А именно методическият инструментариум на тези дисциплини, които изучават писмените исторически извори или отделни техни страни, намира широко приложение в работата на архивистите, свързана с традиционните текстови документи върху хартиен носител. Приведените примери за извороведски анализ и комплексно изследване на български средновековни актове не само илюстрират, но и доказват значението на методическите постижения на посочените дисциплини в конкретната работа на архивистите.
Особено ценна е предоставената информация за учебните програми на водещите европейски университети и школи, с дълголетни традиции в подготовката на архивисти с висше образование. Прави впечатление, че изискванията на проф. Дуйчев за професията «архивист» съответстват на утвърдените по това време образователни стандарти в тази област. Той подчертава, че: «архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан, като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква дълбоки и основни познания в областта на няколко научни дисциплини. Той трябва да притежава, преди всичко, задълбочени познания из областта на общата и специална история, защото архивните документи са най-ценните исторически извори. Той трябва да познава стари и нови езици, за да може да се справи с цялото разнообразие от архивни ценности, които произхождат от разни времена и разни народи. Понякога това знание трябва да бъде още по-задълбочено, тъй като в ръцете му могат да попаднат документи, в които да е отразен езикът на една епоха или на една ограничена езикова област. Необходими са знания относно палеографията, за да могат да бъдат разчетени стари документи, написани на един или друг език и с едно или друго писмо. Необходимо е да се познават добре разните хронологически системи и начините, чрез които при наличността на едни или други хронологически елементи един документ може да бъде датиран по възможност най-точно. Необходими са знания по сфрагистика, за да може да бъде разчетен и обяснен един печат. Най-сетне, покрай разните специални знания, необходимо е да се познава онова, което наричаме архивоекономия и архивотехния, сиреч сведения за запазването на документите и за уредбата на един архив»(3).
Своите виждания относно необходимостта от задължително стартово професионално образование на бъдещите български архивисти проф. Дуйчев обосновава и в изказването си пред участниците в първото национално съвещание по проблемите на българското архивно дело. Споменатият научен форум се провежда по инициатива на тогавашния Архивен институт при Българската академия на науките на 28 ноември и на 5 декември 1949 г. В запазения обобщен протокол са документирани всъщност две негови изказвания: «... След него взе думата [Иван] Дуйчев, който изтъкна, че за първи път се поставя на разглеждане архивното дело, за каквото може да се говори още от възникването на писмеността. Академик [Кръстьо] Миятев при разкопките на Симеоновата църква в Преслав от 929 г. е открил покрай глаголическия надпис и кирилски, в който е спомената и думата «хартофилакс» в значение на архивар, т. е. този, който пази архивите на Цариградската патриаршия. Кирил пък е станал [вивлиотекарь]. В житието на Константина Философа се говори също и за Анастасий [Вивлиотекарь]. Разните грамоти, издадени през средните векове в [България] представляват също архивни материали.
Дуйчев изтъкна още голямата нужда от една обща архивистична терминология, която започва да се изгражда още от края на X век, както и нуждата от едно архивно законодателство и централизацията на архивните материали, като за пример даде централизацията, постигната в Съветския съюз. Спря се още и на важността на архивоекономията, чието познаване би ни помогнало да спасим много архивни [документи], за разрушаването на които до голяма степен у нас способствува влагата и [други] паразити. Наблегна още на това, че у нас още няма правила за издаване на [архивни] документи и че такива трябва да се създадат. Трябва да се помисли още кой ще извършва научната експертиза и какви срокове ще се поставят за преминаване на [документите] в архивен материал, каква хартия, мастило и индиго се употребяват в текущото делопроизводство. Известни важни държавни актове трябва да се пишат със сигурни средства. Да има също един инвентар, респ. архивен справочник от вида на национален регистър на документалните свидетелства за българската история, намиращи се в чуждестранни хранилища. И накрая, препоръча да се направи искане за създаване на един централен [държавен] архив.
В допълнение на тия изказвания на 5 т. м. каза, че трябва да различаваме два вида архивни работници: тия, които подреждат [архивните] материали, и тия, които използват тия архиви.
Заб. В случая проф. Дуйчев пояснява че трябва да се прави разлика между специалистите-архивисти и читателите, които са потребители на ретроспективна документна информация, съхранявана в историческите архиви.
Като належаща задача изтъкна, че трябва да има едно издание, в което да се направи преглед на архивното богатство у нас, а така също в него да се разглеждат и теоретически въпроси»(4).
В заключение ще припомним, че лекциите на акад. Иван Дуйчев са написани във време, когато у нас все още липсват традиции, нормативно-методически регламенти в архивната област, архивни институции и специалисти-архивисти, в това число и професионално университетско архивно образование. Въпреки това обаче авторът е работил с надеждата и мисълта за задачите на българската архивистика, които предстои да бъдат решени, за да се осигури опазването на националната ни историческа памет, съхранена в документалните свидетелства. Ето защо още от появата си през 1950 г. и досега лекциите независимо от извършените преходи и промени в информационната инфраструктура на съвременното общество са основополагащи не само за развитието на българската обща и университетска архивистика, но представляват интерес и за всички специалисти и граждани, които не са безразлични към съдбата на националното ни документално наследство. За българската архивна колегия, както и за университетските преподаватели по архивистика, лекционният курс на проф. Дуйчев запазва значението си на класически образец за разработване с учебна цел на основните теоретико-методически и практически въпроси в областта на съвременната архивистика.
Със съгласието на Центъра за славяно-византийски проучвания «Проф. Иван Дуйчев» лекциите бяха преиздадени през 1993 г. с актуализиран коментар от преподаватели в катедрата «Архивистика и помощни исторически дисциплини»(5). По този начин се предостави възможност тази изключително полезна, вдъхновяваща и винаги актуална от научна гледна точка книга да достигне до заинтересуваните читатели, респ. да бъде въведена отново в обращение. А чрез Електронната библиотека по архивистика и документалистика достъпът до нея вече е осигурен онлайн и трансгранично за всички нейни потребители(6).
Бележки
1. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. С., 1950.
2. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. Съст. Ст. Петкова и А. Нейкова. УИ «Св. Климент Охридски». С., 1993, с. 39.
4. Нейкова, А. Едно забравено начало. — ИДА, 2004, № 87, 65–66.
5. Петкова, Ст., А. Нейкова. Академик Иван Дуйчев и българската архивистика. Цит. съч., с. 15–35.