Архивистът — «архитект» на миналото и бъдещето

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Александра Петрова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2013

В контекста на избраната тема най-напред би трябвало да уточним, че разликата, основно лексикална, между понятията «архивар» и «архивист» е в това, че първото понятие означава служител, който е пазител на стари книжа — преписки, документи, закони и други, респ. «архивохранител», а съдържанието на второто е нещо различно — лице, което се занимава с изучаване на архиви.

Според Иван Дуйчев архивистът трябва да «бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача»(1).

И още едно уточнение: «архивистика» означава и «архивознание», т. е. обединение на всички знания за архивите. Или, както някои енциклопедисти определят «архивистиката» — помощна дисциплина за историята, и считат, че тя съдейства за проучване на историята и организацията на архивите, включително и технологията, и методическите регламенти на архивната работа във всички нейни аспекти.

В този ред на мисли бихме искали да свържем архивите и с наследството на великия грък Херодот, наречен още «баща на историята». Известно е, че той е роден към 484 г. и починал към 425 г. пр. Хр. Отначало участвал в политическите борби, поради което бил принуден да заживее като изгнаник далеч от родината си. Тогава предприел дълги пътешествия — обходил Египет до Елефантина, Персия до оттатък Суза, Таврическия Херсонес (Крим), почти цяла Древна Гърция, Велика Гърция (Южна Италия) и други страни. Навсякъде събирал материали за големия труд на живота си — известните «Истории», който написва към средата на V в. пр. Хр. В центъра на вниманието на Херодот е борбата на гръцкия свят с варварите начело с персите. Покрай главната тема авторът дава много ценни сведения за почти всички познати тогава народи: египтяни, асирийци, мидяни, перси, лидийци, скити, гърци и др. Той не се задоволява да отбелязва само факти и нрави, но се стреми да установи и обясни действителните условия на политиката по време на войните. Освен това написаното оживява по един неповторим начин чрез неговия лек, непринуден и разбираем език и стил. Любопитните факти, разказани увлекателно, превръщат съчинението в реалистично от историческа гледна точка художествено произведение.

По-късно александрийските критици, разделили «Историите» на Херодот на 9 книги, всяка една от които носи името на една от музите, в това число и на Клио — музата на историята.

Според едно предание, записано по-късно от великия прозаик Лукиан (Lukianus, 120–190), Херодот прочел съчинението си на Олимпийските игри през 456 г. пр. Хр., предизвиквайки всеобщ възторг у слушателите си.

Ключова фраза в случая за нас са т. нар. ценни исторически сведения, което означава превръщане на тогавашната реалност във важен писмен документ. В резултат «Историите» на Херодот придобиват значение и на уникален «ценен архив», който привлича и е обект на изучаване от изследователи в течение на хилядолетия. Уместно е да припомним, че подобни «истории», за които ще споменем по-нататък в изложението си, притежават както историческа последователност в сюжета или още диахрония, така и синхронизъм — съвпадане по хронология на две или повече събития и явления. Две различни, формално в апозиция, но съществени качества на разглежданото съчинение, които му придават и значение на архив. Разглеждайки съчинението в неговата цялост, можем да проследим как Херодот влиза и в ролята на един истински «архитект» на миналото, но и на бъдещето. Всяка отделна книга предлага вярна «снимка» на качествата и поведението на отделните народи с характерния за тях тип мислене, поради което тя е изключително ценен исторически и архивен материал. Именно това обстоятелство отрежда роля на Херодот на «архитект», както вече се спомена, едновременно на континиума, но и на същностната проблематика, свързана с интереса към миналото. И още, отразяването на събитията и явленията от Херодот са диахронични, тъй като те не са и не могат да бъдат никога само едно Status quo — съществуващо положение.

Но освен с «Историите» на Херодот съвременното човечество е запознато и с други подобни исторически съчинения, сред които: «История» (Historiae), между 104 и 109 г., и «Анали» (Annales) — между 109 и 117 г., на Тацит (Tacitus, ок. 55–120, римски историк); «Естествена история» (Naturalis historia) на Плиний (Plinius), наречен Стари (23 или 24–79); «История на императорите» (Scriptores historiae Augustae)(2); «Хроника» (Chronica) на Сулпиций Север (Severus) — римски християнски историк, ІV–V в.; «История на войните» и известната «Тайна история» на Прокопий Кесарийски, между 550 и 555 г.(3); «История Славяноболгарская» на Паисий Хилендарски и др.

Например да вземем споменатата «История» на Тацит, едно от най-значимите произведения на този прочут римски историк. Съчинението вероятно се е състояло от 14 книги и обхваща периода от 69 г. до 96 г. — времето от последните дни на Галба до възкачването на престола на Нерва. До нас обаче са достигнали само първите четири книги и част от V книга. Като цяло Тацит описва грозните зрелища на римските оргии, които ознаменуват най-мрачната епоха от историята на Древния Рим, като подлага всички описани лица и събития на строг психологически и морален анализ. Стилът на автора се отличава с ярка картинност, точност и краткост.

А в «История на войните» Прокопий описва войните по времето на Юстиниан І (527–656). Трудът се състои от 8 книги — първите 7 се появяват в 550 г., а последната е добавена през 554 г. В тях авторът описва войните, които Византия е принудена да води срещу персите, вандалите в Африка и остготите в Италия. Последната книга представя накратко историята на Юстиниановото царуване през периода 550–554 г. В своята «Тайна история» обаче Прокопий Кесарийски представя една съвсем различна картина на нравите във византийския двор по същото време, включително и поведението на Юстиниан І и съпругата му Теодора.

Всички тези автори, отразявайки събитията около себе си повече или по-малко обективно, създават не само историческа книжнина, но и автентичен архивен материал за своето време. Ето защо от историческа гледна точка тези личности са едни истински «архитекти», както отбелязахме, едновременно на миналото и на бъдещето.

За нас специално е интересен подходът на византийската историческа трактовка относно българската средновековна държава и нейните владетели, с които Византия постоянно воюва. В случая е достатъчно да добавим само една фраза, която обяснява позициите на авторите на съответните исторически съчинения: «Светците забравяме, грешниците хвалим!». Във връзка с разглеждания въпрос ще си позволим да припомним на уважаемата аудитория два факта, отличаващи се с варварска жестокост, но документирани в тогавашната официална историческа книжнина:

Първо, ослепяването на Самуиловите войници по заповед на византийския император Василий II, при която гледка цар Самуил получил сърдечен удар и след два дни починал (1014);

Второ, победата на кан Крум във Върбишкия проход над византийския император Никифор I Логотет (811) и заповедта на българския владетел да се изработи чаша от черепа на Никифор, обкована със сребро.

Описаните събития от византийските автори отдавна са възприети като част от средновековната ни история, както и като основни източници, респ. «ценни архиви».

Всички знаем подробностите около написването на «История Славяноболгарская» на Паисий Хилендарски, но голямото значение на този паметник и на делото на неговия автор е, че в онзи момент той пръв осъзнава необходимостта от себепознаването на българския народ, за да успеят българите, останали без собствена държава и църква, да се отърсят от гръцкото и всяко друго чуждо влияние. Само по този начин според Паисий те ще постигнат духовна и политическа независимост, респ. ще се съхранят като народ с бъдеще. Паисий е пределно ясен в посланието си към своя читател: «Ти болгарине, знай свой род и язик!».

А ние отново ще зададем въпроса си: нима Паисий Хилендарски в своето време не e един истински «архитект» на миналото и на бъдещето на народа си?

Накрая бихме искали да разгледаме още един аспект, засягащ представите на обществото за архивите и професията «архивист». Започвайки с древноегипетския писар, продължавайки с гръко-римските и византийските историци, за да стигнем до Великата френска и Октомврийската революция, Първата и Втората световна война, последвалите резки политически промени и исторически преходи в края на ХХ и началото на ХХІ в., откриваме една закономерност. Тя неизменно се проявява в субективизирането в значителна степен на отразяването и архивирането на съответните събития — войни (победи и загуби), публични и тайни политически решения, отношения към съседни държави и народи, и всичко останало, което за нас е история. На практика обаче всеки историк и архивист се е стремил да предаде чрез записаното върху глинената плочка, папируса или хартията под формата на документи или исторически хроники предимно величието и победите на собствения си владетел, по-късно вече на националните идеали, съвременните демократични ценности и просперитета на обществото като цяло.

Въпреки ограничения и труден достъп до повечето национални исторически архиви през периода след 1945 г. и до края на Студената война все пак знаем, как е представян и «врагът». И ето отново архивистът е в ролята на «архитект» на миналото и бъдещето, но ангажиран с принципно различни политики в условията на тогавашния разделен свят.

В съвременното мрежово общество, както е известно, се осъществява дигитализация на информационните ресурси на архивите, което осигурява все по-широк спектър от онлайн е-услуги на гражданите, потребители на ретроспективна документна информация. Всъщност електронните архиви предполагат неограничен обмен на данни в единното световно архивно пространство.

Въпреки новата архивна парадигма и съответната информационна инфраструктура, днес ние все още не сме наясно с редица исторически събития и факти, засягащи по-новата българска история. Например — причините и обстоятелствата около смъртта на Цар Борис III, а също на Георги Димитров и Стела Благоева, която е посланик на България в Москва (1944) и дъщеря на Димитър Благоев. Неизяснена и досега остава смъртта на видния български комунистически лидер Станке Димитров — Марек — уж самолетна катастрофа над град Брянск, но обърнете внимание, в навечерието на 9. 09. 1944 г. Вместо архивите и досега «слуховете» говорят, че той вероятно би бил конкурент на Георги Димитров след установяването на болшевишкия режим в България. Поради тази причина е бил пожертван, тъй като Сталин и приближените му не желаели интелигентни лидери в новите държави от Източния блок, продукт на споразуменията в Техеран и Ялта.

Но къде са българските архивисти и историци със своя професионален и научен принос за изясняване на посочените въпроси, които все още чакат своя отговор? Както отбелязахме, дори в античния свят и през Средновековието те са успели да документират и съхранят историческата си памет.

Бележки

1. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. С., 1993, с. 241.

2. Трудът съдържа 30 биографии на римски императори, цезари и узурпатори от Адриан до Диоклециан (117–284). — В: Антична литература. Енциклопедичен справочник. С., 1988, с. 137–138.

3. Това съчинение, в което Прокопий Кесарийски остро критикува управлението на Юстиниан І, се различава коренно от останалите му произведения.