Подходи при работа с архивните документи на различните политически сили през демократичния преход у нас
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Илия Дейков
Дизайн: Давид Нинов
София, 2013
«Архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв
обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването
и описването на известни архивни материали. Напротив, той
трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни
работници и трябва да бъде смятан като пръв помощник и сътрудник на
учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно
голяма научна отговорност и изисква дълбоки и основни познания в
областта на няколко научни дисциплини. Той трябва да
притежава преди всичко задълбочени познания из областта на
общата и специална история, защото архивните документи са
най-ценните исторически извори.»
Иван Дуйчев: «Лекции по архивистика»
Присъствието на ръководители от Държавна агенция «Архиви» (ДАА), на научни работници от институтите на националната памет — архиви, библиотеки и музеи, на млади колеги, които поемат сега по нашия път и, разбира се, на студенти от специалност «Архивистика и документалистика» към катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» при Историческия факултет на СУ «Св. Климент Охридски», аз приемам като израз на уважение към българската архивна общност. Може би това се дължи на факта, че всяка една такава среща ни дава възможност да обсъдим съвременното състояние на университетското професионално образование, постиженията на теоретичната архивистика, развитието на архивите и отговорностите на професията «архивист» в съвременното информационно общество. Освен това днес имаме възможността да видим и новата роля на катедрата след старта преди 60 години на българското професионално образование по архивистика в СУ «Св. Климент Охридски», а от учебната 2002/2003 г. и на специалност «Архивистика и документалистика». А тази нова роля се характеризира с осъществяването вече и на европейската политика в архивния отрасъл, образованието и по отношение статута на професията «архивист».
Основният движещ фактор за тяхното развитие както в миналото, така и занапред ще бъде знанието, което се потвърждава и от избора на темата на днешната юбилейна конференция, а именно: Архиви, професия и образование — реалности и стратегии. Убеден съм, че знанието ще продължи да бъде факторът, който в най-голяма степен ще допринася за разгръщане качествата и способностите на студентите от специалност «Архивистика и документалистика», давайки им необходимото професионално самочувствие и подготовка за успешна реализация. И за нас — бившите възпитаници на катедрата през периода от 1952 г. досега, архивното знание запазва значението си за утвърждаването ни като дипломирани архивисти. Подобни научни форуми винаги разкриват пресечните точки на взаимодействие и обмяна на опит в архивната колегия независимо от местоработата на отделните участници и институционалните интереси, а също и възможности за придобиване на нови знания от нашите прекрасни преподаватели от катедрата и Университета.
* * *
Връщайки се към заявената тема, ще си позволя да цитирам една мисъл на Марк Твен, който казва: «Най-подходящият момент да започнете една статия настъпва тогава, когато сте я завършили успешно. По това време ви става ясно, какво точно сте искали да кажете». Признавам, че и аз се възползвах от неговия съвет. Започнах да подготвям днешното си слово, предназначено за конференцията, и вие с право ще попитате защо избрах точно тази тема? Отговарям: конкретният повод е едно изследване, поръчано специално от ООН, което стана достояние лично на мен и на българското общество само преди няколко дни — на 3. 04. 2012 г. От него разбрахме, че България е десетата най-нещастна държава в света. Според въпросното проучване по-нещастни от нас понастоящем са само гражданите на Танзания, Зимбабве, Ирак, Пакистан, Руанда, Етиопия, Грузия, Индия и Украйна.
Оказва се, че даже гражданите на Сомалия харесват повече живота си от нас, българите. Доживяхме, следователно, да бъдем определяни за абсолютни аутсайдери в световните класации. Ние, като архивисти от различни поколения, които присъстваме в тази зала, съзнаваме, че сме неделима част от народа си. Ако измерваме щастието си само с материалните блага, които притежаваме, с природните дадености, сред които живеем, няма съмнение, че въпросната анкета неправилно ни отрежда едно толкова печално място. Проблемът обаче е в това, че ние измерваме своите чувства за щастие не само и не толкова по показателите за живота си днес, колкото в зависимост от перспективите за утрешния ден.
Доколкото архивите са на наше разположение, когато четем съответните документи, ясно виждаме, че за повече от 20 години българският народ постепенно изгуби значителни материални ресурси. В който и учрежденски фонд да погледнем, ще видим, как фалира индустрията на страната ни, изчезна уедреното селскостопанско производство, закрита беше електрониката, която набираше една обещаваща скорост през 80–те години на миналия век, а също — как се закриваха ядрените блокове на АЕЦ «Козлодуй». В резултат стотици хиляди инженерно-технически специалисти от най-висока класа се превърнаха в никому ненужни безработни. Като архивисти, имаме пряк достъп и до документите, свързани с т. нар. здравни реформи, заради които българите станахме най-болната европейска нация. Тъжни констатации въз основа на документални свидетелства, съхранявани в архивите, могат да бъдат направени и по отношение състоянието на българската наука и образование.
Същевременно документите от по-далечното ни минало показват, че когато българският народ е имал пред себе си перспектива за исторически просперитет, той е понасял огромни жертви, но се е чувствал горд, дори погребвайки своите свидни чеда, пожертвали живота си в името на националните идеали. В този ред на мисли да си спомним за Априлското въстание, Сръбско-Българската война, Балканските войни , Отечествената война и др.
Изводът е, че не можем да градим щастието си като народ само в условията на всеобщ икономически и духовен подем. Както обясни преди време от малкия екран Татяна Дончева — Предателството в политиката е инструмент: ДНЕС — ПРИЯТЕЛ, УТРЕ — ВРАГ. С други думи, политиката по време на сегашния преход се оказа една жестока игра на ИСТИНАТА и МОРАЛА. Днешните ни политици, които си избираме вече демократично, ни уверяват, че моралът е в общността, а не в съвестта на дадения политик. Това означава, че политикът днес се ръководи не от съвестта си, а от конкретни цели. А моралните категории «национална чест», «достойнство», «лична отговорност» са лишени от съдържание, тъй като традиционните ценности се пренебрегват. По-конкретно, патриотизмът се заменя с нихилизъм, с възвеличаване и преклонение пред чуждите модели, а нравствеността се заменя с безнравственост, подвигът се нарича предателство и т. н. В обществото продължават да се насаждат взаимното противопоставяне и омраза. За тях от самото начало на прехода допринасят дежурните реплики в публичното ни пространство — «ченге», «агент», «доносник». Редовното публикуване на съответните «списъци» в съответствие с изискванията на известния Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (ЗДРДОПБГДСРСБНА)(1) е повод споменатите квалификации да засягат все повече хора, а по този начин продължава да се задълбочава разделението в обществото ни.
По-възрастните от присъстващите са наясно, че Държавна сигурност едва ли е режисирала процесите, които доведоха до 10 ноември 1989 г. и последвалия преход от тоталитарното управление към съвременните демократични ценности и пазарна икономика. Тогава на сцената на геополитическия сблъсък, ознаменувал края на Студената война, участваше Горбачов и именно неговата политика предизвика колапс на целия Източен блок, обединяващ бившите «комунистически държави», в това число и България.
Лично на мен ми допада рекламата на един популярен български филм, която върви в момента. В нея се казва: «Има лъжи, които не могат да бъдат простени, има тайни, които не могат да бъдат скрити». Споделям изцяло тези мисли като съвременник на събитията. А младите колеги, които се готвят да поемат по нашия професионален път, бих искал да предупредя, че тази професия по стечение на обстоятелствата понякога ни изправя пред сложни морални дилеми. За пример ще проследя историята около приемането на споменатия ЗДРДОПБГДСРСБНА с цената на постигнатия политически консенсус между политическите сили, представени в 40 ОНС. Ще използвам и някои собствени наблюдения и преценки от позицията на съвременник, гражданин и професионалист.
* * *
Считам, че за приемането на посочения закон заслугата и отговорността са преди всичко на БСП. Спомням си, как вестник «Факс» публикува за първи път, но нерегламентирано все още, имената на «бивши агенти» от ДС. Болшинството от тях по същото време бяха народни представители от квотата на БЗНС «Никола Петков» и Социалдемократическата партия. Обявяването на имената им от трибуната на Народното събрание разплака Иван Неврокопски, който е една от жертвите на тоталитаризма, както е добре известно. Като реакция на опозицията се чуха гласове за евентуално унищожаване на агентурните дела, по примера на Гърция и някои други държави, които също са преживели своите обществени преходи към съвременните демократични ценности. Поради липса на време обаче гласуването по направеното предложение се отлага.
На следващия ден обаче председателят на БСП Александър Лилов обявява, че БСП има предложение за решаване на възникналия проблем чрез закон. От този момент БСП възприема линия на отлагане на решението му във времето въпреки обществените очаквания и исканията на опозицията. Отказвайки се по този начин от своята отговорност относно действията на ДС, спорният казус започва да изглежда, че сякаш Държавна сигурност е определяла каква политика да води БКП. Всъщност, както много добре се вижда именно от партийните архиви, политиката на БКП през тоталитарния период е определяла стратегията за развитие, статута и дейността на Държавна сигурност, което е характерно за модела «партия-държава».
Известно е, че БСП се въздържа да даде своята оценка и за предишния период на «социалистическото строителство» (1944–1989), както и за участието на представители на БКП (БСП) в извършената приватизация, криминализацията на прехода, и др.
Също така, започналото преди 22 г. реформиране на полицейските, специалните, съдебните и контролните държавни институции в България с прякото участие на БСП при новите условя, създаде редица проблеми на цялата система за национална сигурност. На онази сигурност, която е необходима за самото съществуване на държавата. При тези условия насилието спрямо гражданите от страна на групировките се превърна в емблема на българския преход.
Всички тези и някои други позиции, подходи и действия, неодобрявани по принцип от повечето редови членове на БСП, имат своите тежки последици, изразени преди всичко в задълбочаването на нейната идейно-организационна, морална и лидерска криза.
Особено неблагоприятно върху дейността на органите на МВР се отрази отношението на БСП към реформите в системата на МВР, както и към приемането на посочения закон, въпреки обоснованите аргументи и обяснения от парламентарната трибуна. Ще припомним, че още през 1990 г. е уволнен 80% от ръководния състав и 40% от оперативния състав на Държавна сигурност. Изнесените данни могат да се проверят в «Държавен вестник». Освен това заради унищожаването на агентурното дело с рег. N–Ф–2–14150 на писателя Георги Марков, с псевдонима «Скитник», убит в Лондон през 1979 г., почти веднага са предприети наказателни производства срещу съответните ръководни служители в МВР. Първият обвиняем на 8. 01. 1992 г. с издадена присъда от 14 месеца затвор от Военната колегия при Върховния съд на Р. България е ген. лейтенант Стоян Савов — зам.-министър на МВР и отговарящ за работата на Първо главно управление (ПГУ — ДС). Както е известно, той се самоубива на гроба на своите бойни другари в с. Лесичево (Пазарджишко), което води до прекратяване на наказателното производство срещу него. По същото дело след това, но с обвинение за допуснато унищожаване на документи от оперативния отчет на службата, получава присъда от 10 месеца затвор ген-майор Владимир Тодоров, бивш началник на ПГУ — ДС. Следва процесът срещу генералите Атанас Семерджиев — министър на МВР, който предлага да се приложи опита на Гърция за унищожаване на архивите на специалните служби от тоталитарния период, и срещу Нанка Серкеджиева — началник на Архива на МВР. Те получават 6–годишни условни присъди с мотива, че със заповедите си за унищожаване на част от архивните материали са били създали предпоставки за нерегламентирано разграбване на съответните архиви. Наистина невероятно заключение, тъй като става въпрос за регламентирано унищожаване на исторически неценни документи, след изтичането на определените срокове за съхранението им в учрежденските архиви на съответните служби.
Постепенно и целенасочено политическите сили успяват да политизират въпроса за съдбата на архивите на бившите специални служби у нас или, казано накратко — за «отварянето на досиетата». Квалифицирайки всички агенти като «доносници» на предишната власт, а работата им като «долнопробно и вредно занимание», те извършват посегателство върху съвестта на повечето от тези хора, в това число служителите от системата на МВР и офицерите от БНА. Изцяло се пренебрегва съществуващата реалност, че докато има държави, ще има и специални служби (органи на сигурността). Водещо направление за всички специални служби независимо от принципите на управление е било и си остава информационно-аналитичното обезпечаване на стратегическите политически решения и на информационно-аналитичното съпровождане от страна на разузнаването на сложните процеси, които се развиват в съответните страни .
При това, още от времето на древен Китай и Римската империя досега агентурата по правило включва предимно «воини», т. е. професионалисти, а не разчита на «доносници». Още в миналото за последните е било преценено, че най-често «интригантстват и злепоставят заради лична изгода». При положение, че все още специалните служби са необходими на всяка държава, те трябва да имат и агентура, която да работи за тях, респ. за националните интереси, които защитават. Достатъчно е да споменем, че в САЩ по това направление действат ФБР и Агенция за национална сигурност, във Великобритания — МИ–5, в Европейския съюз — ОЛАФ, и т. н.
Съвременните политики на САЩ и Русия относно контролирането на достъпа и опазването на съответните архиви се провеждат много внимателно и отговорно. В тази връзка през 2000 г. тогавашният президент на САЩ Бил Клинтън разпорежда 3 години отсрочка, за да могат да бъдат прегледани отново масивите от документи, чието разсекретяване предстои. Целта е от тях да се отделят тези, които не би следвало все още да бъдат разсекретени. А през 2003 г. следващият президент Джорж Буш удължава този срок с още 6 години. Също така от 1. 01. 2010 г. Барак Обама разпорежда създаването на Национален център по разсекретяването, който се оглавява от д-р Майкъл Круц, високопоставен служител от Националния архив на САЩ (NARA).
Що се отнася до финансовата издръжка на тази дейност, като цяло са одобрени и вложени 8.21 милиарда долара, за да бъде осигурена необходимата защитата на секретните дела, които съдържат т. нар. класифицирана информация.
В Русия политиката не е по-различна, но мерките, които се вземат, са с по-широк обхват. При президента на Руската федерация е създадена една специализирана комисия от историци, чиято задача е да защитава историческата истина за Великата отечествена война. Тази стъпка се предприема след направените опити от чуждестранната историография да се ревизира участието на СССР във Втората световна война — темата вече беше засегната и в доклада на доц. Дарина Григорова.
Към мерките, целящи засилване на контрола върху достъпа до архивната информация, се отнасят и някои други ограничения. На 30. 11. 2009 г. министърът на отбраната на РФ Анатолий Сердюков подписва Директива, забраняваща достъпа до документи, съдържащи «негативна информация». Освен това се забранява да се публикуват сведения от «конфиденциален характер», към които се отнасят събития и обстоятелства от частния живот на гражданите, позволяващи да се идентифицира тяхната личност.
Във връзка с разглежданата тема бих искал да отбележа, че на всички нас, които имаме научен интерес към архивите на специалните служби и достъпа до класифицирана информация, силно впечатление ни направи статията на проф. Нейкова от 2010 г. «Българската архивна реформа и съдбата на архивите на бившите специални служби»(2). Авторката пояснява, че по решение на Международния съвет на архивите (ICA) още от средата на 90–те години на миналия век терминът «репресивни институти» във връзка със съдбата на архивите на бившите специални служби в «новите демокрации», в това число и Р. България, се отнася за:
— разузнавателните и контраразузнавателните служби;
— военизираните организации;
— специалните съдилища;
— концентрационните лагери;
— специалните затвори;
— центровете за психиатрично превъзпитание.
Навярно ви направи впечатление, че към «репресивните институции» не е причислена армията. У нас обаче международните изисквания често се «побългаряват», като се разчита на неосведомеността на гражданите и на специалистите. Показателен пример е цитираният закон за достъп до архивите на бившата ДС, а оттук — и дейността на съответната комисия, която в действията си се ръководи от разпорежданията на закона.
Считам, че в този си вид законът не се интересува само от историческата истина, нито от конкретните виновници за извършените насилия и нарушения на гражданските права през тоталитарния период. Нещо повече, той напомня прословутия закон «Макартни», който действа в САЩ през 50–те години на миналия век. И двата закона се основават на разбирането, че антикомунизмът е държавна идеология, съответно в САЩ и България. За разлика от нас обаче, американската администрация много бързо се убеждава, че законът «Макартни» със своя антидемократизъм застрашава устоите на политическата система на САЩ, поради което е отменен.
В България законът за досиетата, който се разпростира и върху дейността на Военното разузнаване, засега си остава в сила като законодателят продължава да разширява обсега му на действие. Специално, относно прилагането му по отношение на армията, целта е да се внуши на обществеността, че по време на Студената война за сломяването на каквато и да е съпротива срещу комунистическия режим не са били достатъчни само силите на тогавашната Държавна сигурност, поради което е била използвана и БНА, в това число и нейните разузнавателни служби. Въпросният закон злепоставя БНА по чисто идеологически и антикомунистически мотиви, като се вменява вина за нейното участие в насилнически действия. По презумпция дейността на разузнавачите също се обявява за «незаконна и неморална, без никакво изключение».
Добре известно е обаче, че след смяната на правителството на Кимон Георгиев и с последвалата административна реформа през 1947 г. от българската армия(3) са иззети всякакви задачи от вътрешен характер. Съответните решения на Политбюро, постановления на Министерски съвет, разпореждания на началника на Генералния щаб, както и уставите, и наставленията, отнасящи се до Военното разузнаване, са разсекретени и се намират в Централния държавен архив (ЦДА). Те категорично свидетелстват за придържането към политиката на ненамеса на БНА във вътрешните работи на държавата през предишния тоталитарен период. Въпреки съществуващите доказателства извършената «морална лустрация» на бившите военни разузнавачи, повечето от които с доказани качества на високоерудирани и уважавани във военните среди специалисти, на практика ги принуждава да се откажат от по-нататъшно участие в обществено-политическия живот, а техните семейства и близки трябва да търпят редица притеснения.
Считам, че не е оправдано да бъдат заклеймени като «доносници» всички онези войници, сержанти, офицери и генерали, както и началници на националните ни разузнавателни и контраразузнавателни служби, разкрили до 1989 г. 500 агенти на турските разузнавателни служби на територията на България, които са осъдени за шпионаж. Младите ни колеги следва да знаят, че всички военнослужещи — от войника до генерала, и цивилните специалисти в режимните поделения на БНА са били задължени при напускане да подписват декларация за неразгласяване на съответните военни и държавни тайни. Същото уставно задължение съществува и през съвременния период навсякъде по света.
У нас обаче първата отбранителна линия в лицето на политическото и военното разузнаване вече е пробита. Чрез кампанията с досиетата активното някога българско разузнаване понастоящем е със затихващи функции. Това проличава в липсата на активно противодействие срещу провежданите в момента външнополитически акции срещу България. Например Гърция, въпреки че по линия на НАТО и ЕС сме съюзници, целенасочено създава на нейна територия «помашка» партия, поддържа «помашка» радиостанция, подпомага създаването на «помашки език». Същевременно и Румъния обявява, че иска от Р. България признаване на «влашко» малцинство у нас и морска акватория, позовавайки се на международното морско право. Турция официално подкрепя различните български изселнически организации на територията си, а те вече поискаха смяна на имената на редица селища в България. Македония по навик продължава да си присвоява български владетели, личности и събития от националната ни история. Сърбия е с претенции не само за признаване на измислената «шопска нация» у нас, но и системно провежда малцинствена политика, насочена към обезличаване на българите от Западните покрайнини.
* * *
Известно е, че професията «архивист» е професия не само с хилядолетна история, но и с бъдеще. Като една от най-динамично развиващите се в съвременното мрежово общество в повечето страни по света на специалистите в администрацията и архивите, които са ангажирани с формирането на националния документален и архивен ресурс, се осигурява непрекъсната професионална квалификация и обучение по архивистика. Те са съобразени с изискванията към професията «архивист» в условията на електронното управление и извършващата се мащабна дигитализация на националното архивно наследство. Тази политика е адекватна на приетата стратегия на Европейския съюз, в която се предвижда «обучение за цял живот», за да се усвояват необходимите знания от работещите в различните отрасли, в частност и в съвременния архивен отрасъл.
Следователно, темата на днешната юбилейна конференция, която е шеста по ред от 2005 г. насам, е в съзвучие със стратегиите и политиките на ЕС за развитие на архивния отрасъл като цяло и създаването на единно световно архивно пространство. Подготвих настоящия обзор, за да покажа, колко трудности ще се наложи да се преодолеят, за да успее българското университетско архивно образование, архивните институции и професията «архивист» у нас да поемат уверено по европейския път на развитие. Най-важната предпоставка е да се осигури адекватно архивно законодателство и методическа уредба, отговаряща на общностите стратегии, стандарти и проекти за развитите на архивите, които са институти на историческата памет, но и индикатор на държавността, културните постижения и технологичния просперитет на всяко общество.
Бележки
1. Обн. в ДВ, бр. 102 от 19. 12. 2006.
2. Нейкова, А. Българската архивна реформа и съдбата на архивите на бившите специални служби. Библиотека. 2010, № 2–3, с. 122–130.