Установяване на османско владичество и на османско феодално земевладение в Кипър
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Йоанис Теохаридис
Дизайн: Давид Нинов
София, 2019
Кипър се намира в Източното Средиземноморие, там, където се кръстосват важни икономически, търговски и стратегически пътища между три континента — Азия, Африка и Европа. Тази негова географска позиция наложила своя отпечатък и предопределила до голяма степен историята на страната от най-дълбока древност до съвременната епоха.
През Средновековието Кипър бил важен пункт за търговията с Леванта. За неговото завладяване водили дългогодишни войни Византия и арабите. Кипър привлякъл вниманието и на силните италиански републики, които методично и упорито подготвяли неговото завладяване. Папството също желаело да наложи своето влияние. Не след дълго в борбата се включила и мощната Османска империя.
За какво били нужни толкова кръвопролития, жертви и разрушения за това кътче земя, какво обещавало то на завоевателите? Най-точния отговор може би дава ръководителят и дългогодишният служител на източноиндийската компания Джон Макдоналд Кинеир, който посетил Кипър през 1814 г.: «Владението на Кипър би дало на Англия превъзхождащо влияние в Средиземноморието и би сложило на нейно разположение бъдещите съдбини на Леванта. Египет и Сирия скоро биха се превърнали в нейни васални държави и тя би придобила застрашителна позиция по отношение на Мала Азия, чрез която Портата може по всички времена да бъде държана в контрол; и посегателствата на Русия в тази част (на света) (могат да бъдат) забавени, ако не и осуетени. То (притежаването на острова) би увеличило нейната (на Англия) търговия до твърде значителна степен; дава й богатите вина, коприна и другите продукти на този чудесен остров; ориза и захарта на Египет, памука, опиума и тютюна на Анадола. Той (островът) е лесно защитен и под едно либерално управление в много късо време би възнаградил обилно цената на неговото изграждане и позволява най-богатото снабдяване на нашите флоти с незначителни разноски»(1). Дж. М. Кинеир кратко, ясно, но и откровено ни разкрива притегателната сила на Кипър.
За съжаление историците на различните страни, които понякога владеели Кипър, по всякакъв начин се стремят да докажат, че господството на страната им не било тежко и дори било прогресивно дело, превръщайки се по този начин в пропагандатори на изживели времето си теории. От друга страна, местната кипърска историография не може да се похвали с методично изследване на историята на Кипър, което да е изградено върху достатъчен изворов материал, разработен от правилна научна позиция. Тази констатация важи много повече за средновековната история на Кипър и особено за периода на османското владичество.
Аграрният режим от онова време не е бил обект на нито една статия, монография или книга. Досега никой автор не си е поставил за задача да изследва този режим нито общо, нито частично. Буржоазната историография не борави изобщо с термина турски феодализъм. Дори когато се разглежда някое събитие от времето на османското господство над Кипър и се наложи да се спомене нещо за поземления режим не само че не се разглежда установяването на турския феодализъм, неговото развитие и разлагане като процес със своя динамика, а се стига до произволни и куриозни изводи. Така например у Занетос четем, че «турската власт премахнала феодалната система»(2) или, с други думи, че феодализмът съществувал само до идването на турците. Подобни твърдения се срещат у много автори. Други изследвания отнасят османския период от кипърската история към новата история. Те вършат това поради методологическо късогледство, защото съдят по развитието на Западна Европа по това време, без да обръщат внимание и да се съобразяват, че с идването на турците в цяла Югоизточна Европа и в Кипър се установяват нови феодални порядки.
В настоящата статия се прави опит да се разгледа поземленият режим, установен от турците, без обаче да се предявяват претенции за изчерпателно и пълно разясняване на проблема, тъй като той не само се поставя за пръв път, но и за пръв път се анализира от позициите на историческия материализъм.
* * *
Кипърската историография не е натрупала богат изворов материал, въз основа на който изследователят може да стигне до някакви наблюдения и изводи в тази област. Доскоро преобладаваха гръцките извори, и то тези, които са тясно свързани с политическата история на Кипър. В тях се разяснява главно отражението на гръцкото въстание от 1821 г. или някое друго отделно събитие. Трудността на османотурския език беше главната причина историците да не насочват вниманието си към най-важните документи от тази епоха, т. е. турските извори. Преди известно време обаче беше публикуван един опис на турски документи, съхраняващи се в архивите на Научния център в Никозия(3), и няколко фермана, отнасящи се до манастира Кикос(4). Документите са малко, еднообразни и от по-късен период — преобладават тези от XIX в. Несъмнено те съдържат ценни и нови исторически данни, но не позволяват да се изгради цялостна представа по нашата тема.
Богатите архиви на Народна библиотека «Кирил и Методий» в София ми предоставиха възможността да издиря засега повече от хиляда турски архивни документа за Кипър. Те дават разнообразни данни за историята на острова от третата четвърт на XVI до края на XIX в. и са основното градиво за нашата работа. Освен това те за пръв път влизат в научно обръщение. Изворите, с които разполагаме, могат да бъдат разделени по произход на три големи групи:
I. Турски извори. В тази група влизат всички официални документи — султанските, заповедите на ръководните органи на местното управление, т. нар. буюрулдии, документи на съдебно-административната власт, документи на частни лица, отправени единично или колективно до различните органи на властта, дефтерите, правните кодекси (кануни и кануннамета, фетви и т. н.)(5).
С тези извори обаче трябва да се работи внимателно и критично, макар че от тях могат да се черпят важни данни. Те са издадени от официалните османски учреждения, от управляващата класа и затова трябва да се държи сметка за тяхната тенденция да представят съществуващите порядки и положения във възможна най-добра светлина. При това едностранчивото използуване само на юридически паметници може да подведе изследователя и той, ръководен от правните норми, да не съгледа действителния лик на съществуващите условия и порядки(6). Все в същата група спадат османските наративни извори и рисалетата, които допълват нашите познания въпреки техните общоизвестни слабости.
II. Чужди извори. Поради важната географска позиция, която заемал, Кипър често бил посещаван от агенти на различни страни, проявяващи особен интерес към тази част на света, от много търговци и поклонници, които всяка година посещавали светите места. Откъсите от техните доклади и пътеписи, отнасящи се до Кипър, бяха събрани и преведени на английски език от Cobham(7). Документите пък от архивите на Синанкас, публикувани от Хасиотис(8), осветляват предимно надеждите на кипърците да се освободят от османското владичество с помощта на западните държави и групировки. Докладите на папските мисионери, пропагандиращи в Кипър католицизма и съхраняващи се във Ватиканския исторически архив, са публикувани от Цирпанлис(9). Релациите на френското консулство в Ларнака са издавани несистемно и ненаучно от Кириазис. Стойността им днес се състои в това, че оригиналите са загубени(10).
Когато боравим с тази група източници, трябва да имаме предвид, че и те са едностранчиви. Пътешествениците, пребивавали малко време в страната, обикновено минавали по едни и същи пътища и в повечето случаи били съпровождани от органи на администрацията или други лица, от които получавали сведения. Понякога пристигали с предупреждения или се вслушвали в мнението на своите консули, което било в зависимост от интересите на съответните страни. Независимо от посочваните слабости те са първокласен извор по нашите проблеми.
III. Домашни извори. Най-напред трябва да се спомене историята на архимандрит Киприанос(11), съвременник на събитията, които описва. Но тя има една основна слабост, която подвела историците поради липса на исторически подход към събитията и фактите. Киприанос отнася формите на управление и съществуващите отношения по негово време към по-ранните векове. Така например той отнася още към първите години след завладяването една важна промяна в институцията на джизието, станала през 1691 г.: налагането му не на домакинство, а на глава съобразно имуществения принцип с три категории облагателни карти. Може би историците бяха подведени и от кануннамето на Селим II, но финансовите документи, отразяващи приходите на джизието на о-в Кипър, не ни дават основания да се съгласим с тях(12).
От голям научен принос са регистрите на кипърската архиепископия. Една част от тях, за съжаление минимална, е публикувана от кипърския учен Кирис(13). А регистрите V, VI и VII са поместени в книгата на другия кипърски учен Пападопулос(14). Тези регистри съдържат неоценимо богатство и тяхното цялостно публикуване, което твърде много се налага, би осветлило много страници от икономическия, социалния и политическия живот на Кипър по време на османското владичество.
Както бе изтъкнато вече, на проблема, поставен за разглеждане в настоящата статия, не е посветен нито един труд. Но тук и там в различни изследвания и по-общи трудове за режима на Кипър под османска власт проличават основните концепции на буржоазната историография по нашата тематика, макар и доста да е оскъдна.
Трудът на английския учен Хил(15) се приема за най-авторитетен върху историята на Кипър. Авторът наистина е добре осведомен и е използувал много литература, но той просто преразказва изворите, без да прави изводи. Отделя прекомерно внимание на висшите сановници, обяснявайки всичко с техния характер. Подробно говори за личността, за интересите й и капризите й. Но за народа и положението му пише твърде малко. Феодалната структура на обществото и произтичащата от нея експлоатация са му неясни. Подобни са слабостите и в труда на Люк(16), който, разбира се, не може да се сравни с Хил.
За гръцките автори общо може да се каже, че и те се занимават предимно с отделни личности, без да засягат основния въпрос за характера на обществено- икономическите отношения, установени с османското завладяване на Кипър.
По-специално внимание трябва да се обърне върху работите на турските учени. Какъвто и въпрос да засягат те, целта им е една единствена — да докажат, че османското владичество в Кипър не било тежко, че османците управлявали справедливо и не потискали подвластното им население.
Познатият турски учен Иналджък в своя статия(17) се стреми да направи сравнение на данъците, изплащани от кипърското население по време на венецианската власт, с тези, въведени от османците, за да докаже, че последните смекчили положението на народа. Изворите, които използува, са само за годините непосредствено след завладяването. Той обяснява цялата съществуваща действителност, основавайки се на законодателните паметници. Някъде пише, че «станало възможно чрез плащане на данъците населението да бъде управлявано в границите на справедливостта и закона»(18). Иналджък не за пръв път застъпва подобни концепции. Те са в духа на общата му теза, че османското завоевание на Европейския Югоизток подобрило положението на балканското население, изиграло ролята на социална революция(19).
Атун, въпреки че се занимава с архитектурата на периода(20), пише: «Османците покровителствували хората от местата, които завладели, и не завземали техните къщи. Те използували само сградите на хората, които напускали»(21). Пределно ясно е, че това твърдение няма нищо общо с истината. Проучени са вече в много страни, които били под османско иго, феодалната експлоатация, гнетът и религиозната дискриминация над подвластното население, упражнявани от османската феодална власт. Те, както и положението на кипърския народ със същата историческа участ опровергават твърдението на Атун.
Същите бележки важат и за Чаадаш, който в едно «изследване» от седем страници направил тенденциозния извод, че «островът е щастлив, че притежава тази култура (османската — б. а.)»(22). А тази «култура» за три века донесла на кипърския народ неграмотност и изостаналост.
Подобни неща изказва и Бедеви(23). В изводите и той повтаря това, което са казали неговите колеги, с тази разлика обаче, че внася нещо ново — помохамеданчванията. «За целия турски период — пише Бедеви — само около 400 християни приели исляма. От само себе си се разбира, че турците никога не принуждавали гръцкото население да приеме исляма. Турското управление било основано върху закона и справедливостта. Членовете на немюсюлманската общност били свободни да действуват по свое желание и необезпокоявани.»(24)
Истина е, че османците не принуждавали по това време подвластното население да приеме исляма по простата причина, че помюсюлманчването водело до намаляване на данъчните задължения и нанасяло щети на фиска. По това време османската власт се нуждаела от повече земи и население, което чрез изплащането на различни данъци и изпълнението на повинности трябвало да осигури материалната опора за многобройната паразитна феодална аристокрация и армията. Но религиозно-народностната дискриминация и тежките данъци били една от основните причини населението да приеме чуждата вяра, съответно чуждата народност. Иначе как може да се обясни например фактът, че местните власти срещали трудности по събиране на джизието от населението на острова през 1649 г. За целта бил изпратен и специален чиновник — Махмуд ага, но в крайна сметка той успял до 1650 г. да събере само част от данъка, защото някои данъкоплатци се разбягали(25).
* * *
Османската империя завладяла Египет (1517 г.) и о-в Родос (1522 г.), а след това идвал редът на Кипър. Османците естествено не можели да търпят християните да държат в ръцете си един толкова важен преден пост, и то до самото сърце на империята. От друга страна, султанът смятал, че Кипър му принадлежи, тъй като венецианците продължили да плащат след 1517 г. васалния данък, плащан преди това (от 1426 г.) на кайрския султан. С това османците вече държали Кипър под васална зависимост. По това време те водели ожесточена война с Унгария и не били в състояние да издържат тежестта на нова война срещу Венеция. Затова те сключили с нея мирен договор още през 1540 г. После те пуснали в ход ловки дипломатически маневри. Сюлейман II (1520–1566 г.) направил предложение на савойския дук да му помогне да завладее Кипър под предлог, че венецианците отнели острова от истинския му наследник — савойската династия. По този начин той целял да завземе острова с чужди ръце, насъсквайки две силни западни държави — Савоя и Венеция, една срещу друга.
Все пак на Кипър като бъдеща жертва трябвало да му бъде ослабена военната мощ, да се покажат на неговите защитници огромните сили на империята. Затова още през 1489 г. турски пирати нахлули по крайбрежието на Карпасия, ограбили околните села и отвели пленници. Нашествията продължили и през 1500, 1501 и 1506 г. А през 1539 г. турски войници нападнали крепостта на Лемесос и я сринали. И не е случайно, че когато войната за окончателното завземане на острова започнала, турската войска направила десант при този град.
Настъпило време, когато обстоятелствата вдъхнали сигурност за бъдещата победа. От една страна, войната с Унгария била доведена до своя край. От друга — османските управляващи среди знаели, че предполагаемият отпор бил до голяма степен обезвреден — населението на Кипър не можело да се съвземе от природното бедствие през 1547 г., а през 1565 г. голямата суша не позволила да се съберат продукти. И благата, които земята дала, били изнесени от венецианците, при което народът се вдигнал на голям бунт и принудил благородниците да отворят хамбарите си. Населението било крайно недоволно и «гърците носели оръжие под дрехите си, за да убиват латинците»(26).
Италианският инженер Savognaro, изпратен в Кипър, за да заздрави крепостите, когато плановете на турците били вече явни, в доклада си пише: «В случай на война не съм на мнение да се даде оръжие на кипърците. Защото съществуващите артилеристи, понеже са селяни, ще се обърнат към планините със своите капитани, за да спасят съпругите, децата и себе си, с провизиите на техните господари, които са им много омразни»(27). Местните парици очаквали своето освобождение от феодална зависимост; говорело се, че пристигнала такава заповед от Венеция. Опитът да не се изпълни тяхното искане увеличил ненавистта им към господарите(28). Ето защо именно те изпратили двама пратеници в Цариград, които трябвало да поискат помощ за освобождаване, изразявайки по този начин желанието на мнозинството от париците.
И така османците, знаейки, че тилът на венецианците не е сигурен, че по-голямата част от населението ще ги посрещне най-малко не враждебно, че венецианската армия в Кипър е малка на брой, а помощна войска не била изпратена и че крепостите не били в добро състояние, решили да пристъпят към нанасяне на последния и окончателен удар — завоюването. Преди това Селим II проучил пътищата, климата, плодородието и военната мощ на Кипър(29). Най-напред султанът изпратил писмо-нота до венецианските власти с неприемливи за Венеция условия(30). След като те били отхвърлени, той пристъпил към военни действия.
Пред османците не стоели само задачите за спечелване на войната. След успехите на бойното поле настъпвал периодът на мирно ежедневие, когато османците щели да живеят в чужда народностна среда. Затова въпросът не се свеждал само до военната победа, а до задържане на властта и управлението на покорените(31). При завоюването на Кипър османците приложили богатия си опит, който придобили при завладяването на Балканския полуостров и при управлението му години вече наред.
На 3. VII. 1570 г. след десант при Лимасол войските на Османската империя дебаркирали при Аликес(32), където не срещнали никаква съпротива, тъй като било решено отпор срещу нашественика да се даде само при три големи крепости — Никозия, Фамагуста и Кериня. От Аликес много турци грабели и плячкосвали околните села, докато пристигнат до Левкара(33).
Османците заробвали, избивали, откарвали пленените извън страната с цел да бъдат изтощени съпротивителните сили на кипърци, които биха могли след това да им създадат затруднения. Те разчиствали, колкото се може по-добре, важните стратегически пунктове, за да се настанят в тях.
Киприанос, който черпи своите сведения от очевидци, взели участие в битките през тези съдбоносни дни, много живо описва насилията на завоевателите: «Този грохот на топовете и на пушките в края на краищата затихна, но сцената се превърна в друга — нещастна и жалка, защото не се чуваше нищо друго освен непрестанните сълзи, ридания, плачове, викания и стенания на благородните жени, понеже се разделяха с мъжете си; (не се чуваше нищо друго освен) тези викове на кърмачетата, на децата, понеже бяха откъснати от прегръдките на майките им; виковете на девствениците от насилията и изнасилванията на извратените победители...; кой да оплаче раздялата на бащата, приятеля, майката, на сестрата? На тези, които трудно се подчиняваха, веднага ножът (беше забиван) в гърлото. Режеха главите на старците и бабите, за да пробват сабите си... Това страшно клане продължи три дена»(34). Само в Никозия били избити няколко хиляди души. А други били натоварени в корабите заедно с плячката, за да бъдат изпратени като подарък на султана.
След като Никозия била превзета, устроен бил пазар за продаване на заробените, които се предлагали на нищожна цена(35). Градът бил почти обезлюден, след като от 56 000 души, затворили се в него преди обкръжаването му, 20 000 били избити и много хиляди пленени и изпратени в Цариград. А във Фамагуста, която се предала на 6. VIII. 1571 г., всички нейни защитници или били избити, или оковани.
След завладяването на някоя крепост веднага в нея били настанявани мустахфъзите (крепостни гарнизони), които имали за задача да пазят крепостта и нейната околност. Службата им била опасна и заради това те получавали в Кипър тимари. Мустахфъзи били настанявани във всички важни крепости — Никозия, Ларнака, Керин, Пафос и др.(36)
Османците схванали, че за да изградят устоите на своите учреждения, военната мощ не е достатъчна. На тях им била нужна опората на местно мюсюлманско население, което да им помогне във възобновяването на разстроената икономика. Колонизирането на мюсюлманско население било улеснено от повсеместното изтребване на местните жители и от разместването на населението, част от което избягало по планините и околните хълмове.
След пълното завладяване на Кипър султанът заповядал да останат на острова тези, които проявили храброст и които желаели да се установят завинаги на него — общо 20 000 души(37). Данни за прехвърляне на инородно население от Анадола в Кипър се съдържат в султанска заповед от 1572 г. Според нея трябвало да се избират лица за прехвърляне от всяка община съобразно тяхното социално състояние и професия, т. е. обработващите непродуктивни и скалисти земи, неспособни поради това да изкарват насъщния си хляб; лица, познати като крадци или имащи лошо поведение; незаписаните в регистрите, включително и техните деца; емигриралите от други райони; непритежаващите никаква собственост; тези, чиито искания не били разрешени; селяните, преместили се в градовете, изоставяйки своите земи и села; безработни хора в градовете и селата, които се отдали на скитничество; занаятчии от всички професии. Всички те се задължавали да носят със себе си селскостопански инструменти или своите оръдия на труда. В заповедта се предвиждало още да пътуват под охрана и след като се настанят на острова, да бъдат освободени от плащане на десятъка и други фискални задължения за период от две години(38).
Ако проследим внимателно социалното положение на преселниците в Кипър, ще видим, че те били опасни елементи в старото си местожителство за османската власт. Фактът, че прехвърлянето се налагало да стане под охрана, сам по себе си говори, че ставало дума за принудително изселване на хора, които биха създали на властта неприятности. Тази мярка на централната власт имала двояко значение — от една страна, властта се избавяла от струпване на непокорни маси в Анадола, от друга — подсилвала турската колонизация(39). Подобна тактика на властта се наблюдава и през по-късни периоди. Така в един документ четем, че три юрушки общности били заселени принудително в Кипър заради разбойническа дейност в старото им местопребиваване(40). Непокорни били и черкезите. Затова част от тях били преселени на острова. Данните, с които разполагаме за 1585 г., сочат, че техният брой бил 333(41). Кюрдско население също било изселено в Кипър. В една преписка за облагане с данъка джизие на кюрдите от общността (gemaat) Акбаш, които били част от цялото кюрдско население, разпръснато (perakende) из острова, научаваме, че тази общност живеела общо на едно място и се състояла само от деветнадесет данъкоплатци(42). Властта разпръснала това население от явни опасения да не би то, като живее компактно в една област, да й създаде неприятности.
Изглежда, че привилегиите, дадени в началото на изселващите се в Кипър, продължавали да имат стойност през цялото време на османското господство над страната. От един документ от 1840 г. научаваме, че лицето Мехмед тръгнало заедно с майка си, петте си сестри и брат си от Акя за Цариград, но поради трудности и лишения в прехраната се установили на о-в Кипър. Според документа следвало да се ползуват с покровителството, предвидено за преселниците(43). Не ще и съмнение, че щом законите за привилегии и данъчни облекчения на мюсюлманите-преселници били в сила до средата на XIX в., Османската империя винаги изпитвала огромна и постоянна нужда от опората на мюсюлманското население в Кипър.
Покрай другите турски колонисти се настанили и множество духовни лица. След завладяването на Никозия се среща един мола, който бил пленил епископа Контарини(44). По-късно се среща цяла общност, наречена Шепхлер(45), което подсказва, че тя била духовна общност, изпратена в Кипър за пропаганда на исляма. Тези служители на ислямския култ имали като задача да утвърждават идеологическите устои на новата власт.
Османската власт водела гъвкава политика и в отношенията си със старата феодална аристокрация. Страхувайки се от връзките й с метрополията, която би могла да предизвика или възглави съпротива, османската власт се стремяла да я постави в своя услуга, да я държи в подчинение и да я използува за съживяване на разстроеното стопанство. Затова предприема известни отстъпки към нея.
Тези от благородниците и от управляващите фамилии, които приели исляма, ставали надеждна опора за завоевателя. Докато една част от тях била избита още по време на войната, другата предпочела да запази живота и имуществото си. При завоюването областен губернатор на Аликес бил Чекини, който се предал на турците и останал на същата длъжност до 1600 г.(46) А когато завзели Аликес, османците успели «да спечелят на своя страна много от богатите благородни управители на областта»(47). След падането на Никозия много от избягалите там феодали слезли от планините. На тях Мустафа паша (главнокомандуващият сухопътните сили на турската армия, воюваща за Кипър) им облякъл кафтани(48), т. е. те се покорили и приели исляма. Изгодите от това да продължи да принадлежи към господствуващите кръгове накарали една девойка от венецианското княжество да се омъжи за Ибрахим Ментеш ага още по времето на завоюването на Никозия(49). Три благородни лица от Кериня приели исляма и турски имена, като се преименували на Махмуд Абдуллах, Юсуф Абдуллах и Мустафа Абдуллах. Те получили тимари по 10 000, 7000 и 6000 акчета съответно(50). Допусканите по този начин в турската армия стари феодали обаче нямали възможност да получат по-доходни владения, тъй като властта се страхувала от тяхното замогване. То водело до сравнително по-голямата им самостоятелност, която криела опасност да ги подтикне към действия за възвръщане на старото им положение.
Отделни феодали, слезли от планината, били включени в турската армия като християни-спахии(51), а някои от началниците на гарнизона на Кериня, които допринесли за нейното предаване, получили имунитет.
Османците решили да поставят под свои услуги и църквата. Познавайки обстановката в Кипър преди неговото завладяване, ожесточената борба между двете църкви — латинската и гръцката, те показали изключителна дипломатическа ловкост. Венеция била загубила вече всякакви позиции в страната. Огромното мнозинство от населението било гръцко, което понякога с бунтове защитавало православните свещеници. За да предразположи добре към себе си православния клир и население, османската власт разрешила на гръцките монаси да откупят своите манастири, завзети от турците по време на завоюването, като признала за своите поданици немюсюлмани само православната църква, а на латинците забранила да имат храмове(52). С тези и други отстъпки властта искала да използува църквата и добрата й организация като инструмент за контрол върху християнските поданици на империята и да привлече на своя страна като съюзници първенците на народа.
Турците не само че приели в своите редици част от старата феодална аристокрация, но не изменили и изцяло съществуващите преди тях феодални порядки. Те запазили някои неща от предишните, като с това целели населението да почувствува приемственост в порядките. Една коренна промяна във всичко би раздразнила кипърците. От подобни прояви на «нетактичност» предишните господари на острова имали горчив опит. Така османците запазили административните черти и наименованията на окръзите. При лузиняновците и венецианците островът бил разделен на 12 административни окръга. Някои от тях били приети с предишните им имена, както например Кериня, Авдиму, Карпасия и пр., а други били преведени на османски език, какъвто е примерът с Аликес, който бил наречен Тузла, т. е. място, където се добива сол.
Турците дори приели една категория хора с името, с което се наричали преди, като се опитали да запазят особеното им социално положение. В кануннамето на Селим II от 1572 г. четем: «И като се увеличава благоволението ми към раята на поменатия остров (Кипър), споменатата група парикос (парици) да работи един ден във всяка седмица в държавните работилници за захар и нивите и в други необходими мои султански служби»(53). Дали тази група се запазила и след това, не може да се каже, защото не разполагаме с никакви данни. Най-вероятно тя била специална категория население, работещо в султанските владения с аналогичен статут на държавните роби, които вършели подобна дейност в другите балкански страни.
Като завладели Кипър, турците заварили някои работилници (например за захар) и солниците край Скала и Лемесос, които били държавна собственост. На свой ред те не ги включили в раздаваните като ленни владения земи, а ги запазили пак като държавни приходоизточници.
Когато завзели Кипър, турците проучили основно всички видове данъци, плащани от населението. Те запазили данъците (разбира се, били въведени и нови), като някои от тях били увеличени. «Засега съм заповядал — четем в кануннамето — да се увеличат акчетата, които мухтесибите продължават да вземат по описания начин от говедата, овцете и козите, които се колят в касапниците, и също да се увеличи баджът 16 акчета, който се взема от товар вино, изпратен да се продава в крепостите, и да се определят другите данъци на раята и храните и другите цени по описания начин.»(54)
Бихме могли да споменем подробно за всеки един данък, но смятаме, че и с това личи тази приемственост на турците от заварените порядки и икономическия живот.
* * *
На 6. VIII. 1571 г. било издигнато бяло знаме над Фамагуста. Най-важната крепост на Кипър се предала. Войната за завладяване на острова, която продължила повече от година, свършила. Като закономерна последица от жестоката експлоатация на кипърския народ от латинската власт, от политическото късогледство, недалновидността и непрозорливостта на венецианците и на всички силни западни държави още един преден пост на християнството станал съставна част на Османската империя, засилвайки нейната мощ. И с право великият везир казал на венецианския посланик след битката при Лепанто, която по-скоро насърчила духа на християнските сили и вярата им в победата им над Османската империя, но която останала без практически за момента последици: «Ние с превземането на Кипър отрязахме дясната ви ръка, а пък вие с унищожаването на нашия флот отрязахте брадата ни. Но тя пак може да расте, не обаче и ръката»(55). Пред новия завоевател обаче стояла неотклонната задача за съживяване на разстроеното стопанство на страната. Това личи и от няколко фермана, изпратени от столицата на империята до местните кипърски власти(56).
Войната от 1570–1571 г. довела Кипър до плачевно състояние. Икономиката била занемарена: земеделската и занаятчийската дейност били прекъснати; културите в полето изгорели или били изгазени от многочислената армия; някои от градовете излезли от битките полуразрушени, а други били ограбени и разсипани от османските войници; търговията — главно перо от икономиката на Кипър, била прекъсната; голям брой от населението било избито, пленено или избягало. Разорението на икономиката и грижата за утвърждаване на режима поставили тежки задачи пред османците. Но и тук те си послужили с богатия завоевателски опит и въвели най-пригодна за интересите им система на управление. Кипър бил обявен за санджак — голяма административна единица в османската държава. Към него били присъединени административно четири санджака от Мала Азия(57), които заедно образували новата провинция — бейлербейството Кипър. Самият кипърски санджак, изглежда, бил разделен на 14 кази(58): Никозия, Лемесос, Ориди, Китрея, Месаория, Фамагуста, Карпаси, Пафос, Кукля, Левка, Морфу, Хрисоху, Кериня и Аликес(59), и 17 по-малки административни единици — нахии: Никозия, Фамагуста, Хрисоху, Лемесос, Пафос, Килани, Пентая, Морфу, Мазотос, Карпаси, Кериня, Месаория, Левка, Епископи, Кукля, Авдиму, Аликес(60).
Начело на кипърското бейлербейство стоял бейлербеят, който бил натоварен с административни, служебни и военни задължения. Редица висши административни и финансови служители, като хазине дефтердаръ, тимар дефтердаръ, тескерджията и др., го подпомагали. Из целия остров се настанили местни органи, а из по-главните селища и съдебни — кадиите, които освен разглеждането на всички възможни частноправни въпроси между поданиците наблюдавали и контролирали изпълнението на държавните закони.
По време на османското владичество основният въпрос от кипърската история, който все още очаква своето проучване, е свързан с главното средство за производство — земята. Кои са я държали в ръцете си и как са я използували?
Териториите, завоювани от османците, били обявявани за собственост на държавните съкровища (ераз — и мирие). За тяхното задържане както всички класови общества, така и османското потърсило опора в религията. Върховните управители били представени като избраници на бога на земята. «Бог е цар на небесата и на земята», «всичко, което е горе на небесата, и всичко, което е долу на земята, принадлежи на бога» — гласи коранът(61). Съгласно шериата божествен наместник на земята бил султанът, който освен многобройните си титли се наричал и «божия сянка на земята»(62). Този теократичен порядък действувал потискащо върху психиката на угнетените мюсюлмански маси, които били изпълнени с религиозни предразсъдъци. Религиозните норми залегнали и в основата на османското феодално право, което давало на всемогъщия султан неограничени права върху живота и земята на хората, които я обработвали.
Новозавоюваната кипърска земя била разделена на различни по обхват и доход поземлени владения — спахилъци(63). Техни притежатели станали османската управляваща класа и нейната опора — хората на меча. За да осигури своите хора със спахилъци и хазната с приходи, централната власт веднага след завоюването на страната прибягнала до поземлена регистрация, която се повтаряла в интервал от две или три десетилетия. Писарите с помощта на кадията и подвластното население, особено париците, които давали подробна информация за хората, селата, имената и къщите на всяко село, покъщнината и доходите(64), под контрола на емините съставили т. нар. подробни и кратки регистри (mufassal u icmal defterleri). Тази мярка давала възможност на върховната власт основно да проучва стопанското състояние на завладяната територия по всяко време, да знае неговото положение и по този начин да бъде способна да изтръгва данъци и от най-малките и незначителни приходоизточници.
От раздаваните поземлени владения едни били свързани с определени задължения от страна на притежателя им към държавата, а други пък били давани за вечно и свободно владение.
Първата категория спахилъци се наричат служебни именно защото техните държатели трябвало да изпълняват поставените им от османската власт определени изисквания. Те били разделени на три групи. Тези, които имали общ годишен доход до 19 999 акчета, се наричали тимари, а тези до 99 999 акчета — зиамети. Хасовете били с годишен доход над 100 000 акчета. Право да получат такъв вид владения имали проявилите се по бойните полета. По какви обаче пътища били раздавани тези владения? Каква била процедурата за снабдяване на спахиите с документ за владение?
От изследване на документите става ясно, че ленните владения се раздавали по два начина. Айни Али пише, че «калъчът в тимарите бива два вида. Единият вид се нарича тескерлю, а другият — тескересиз». Причината да се нарекат тескерлю и тескересиз била тази, че на всеки бейлербей бил определен размер (на доход от ленно владение), до който той можел да дава тимар със свой берат, като за тимар с доход от по-голям размер издавал тескере, въз основа на което се издавал берат от султанския двор. «Обаче в това отношение не всички бейлербейове са равни — продължава Айни Али... В (бейлербейството) остров Кипър тескерлю тимарите са с (доход) от 5000 (акчета), а тескересиз тимарите са с 5000 без едно акче.»(65)
Това означава, че от наличния поземлен фонд кипърският бейлербей имал право със собствен берат да раздава тимари, които носели годишно до 4999 акчета. Това бил единият начин бойците да се снабдяват с тимари. Другият начин бил следният: кипърският бейлербей или дефтердар докладвал до Високата порта за някой, който заслужил спахилък. На името на надарения се издавал ферман, изпратен до кипърския бейлербей, с който се съобщавало, че на приносителя на фермана се отпуска ленно владение. В същата заповед се определяли мястото, където се простирало то, и годишният му доход. Също се нареждало да му се издаде тескере, въз основа на което новият ленен владетел трябвало да получи султански берат за владение на лена.
В един иджмал дефтер от 997 г. (20. XI. 1588–9. XI. 1589 г.) четем, че Ридван, син на Абдуллах, бил държател на тимар, намиращ се в нахията Никозия. Тимарът имал годишен доход 6000 акчета. За него бил направил молба предишният кипърски бейлербей Мехмед, който докладвал пред султанския двор, че споменатият Ридван е заслужил, след което последвал височайши ферман, написан в края на месец реджеб 994 г. (8–17. VII. 1586–27. VI–6. VII. 1587 г.). Въз основа на него било издадено тескере, за да му се издаде императорски берат (berat-i humayun icün)(66). В нахията Мазотос се намирал тимарът на Махмуд, син на Абдуррахман, който му носел годишни приходи от 7665 акчета. За него пристигнала височайша заповед, която нареждала на кипърския бейлербей да издаде тескере на името на Махмуд, според което трябвало да се издаде свещен берат, за да му бъде възложено владението на споменатия тимар(67).
Право да докладва пред най-висшата инстанция за отпускане на спахилък имал и кипърският дефтердар. Така за даване на тимара на Арслан, син на Ювеис, намиращ се в нахията Хрисоху, село Стилос, дефтердарят на кипърското бейлербейство помолил султана и в отговор на неговата молба пристигала свещена заповед (emr-i şerif), въз основа на която се издало тескере с дата 8 джемазиюлевел 997 г. (25. III. 1589 г.), за да послужи за берат. Това обаче, че дефтердарят доложил, не означава, че той имал право да издава тескерета. Впрочем това веднага личи от документа, като се обърне внимание на забележката. От нея се вижда, че тескерето било издадено от Пири паша, който бил кипърски бейлербей, докато дефтердарят се наричал Мехмед(68).
В султански ферман от 13 джемазиюлахър 1194 г. (16. VI. 1980 г.), изпратен до дефтеремина на Кипър, се съобщава, че на носителя на фермана Осман, син на Мехмед, се дава владение в санджака Кипър, нахия Никозия, село Каливакя, с доход от 6666 акчета. По-нататък се нарежда да му се издаде тескере (teskeresi viresin)(69). Това, че заповедта била изпратена до дефтеремина, не означава, че той издавал тескерета. Тя била изпратена до него като началник на регистрацията при поддържането на кадастъра(70), в който се оказали нередности и бъркотия. Право да издава тескерета имал само кипърският бейлербей.
Както виждаме, аналогична била процедурата за раздаване на спахилъци и на Балканския полуостров(71) с изключение на правото за поискване от централната власт да се отпускат и раздават такива от дефтердаря на Кипър.
Османската империя — «единствената военна държава през Средновековието», била образувана и разширена чрез непрекъснати войни. Поради това тя с всички средства се стремяла да запази вътрешното устройство на държавата, което й обещавало победи на бойното поле и присъединяване на нови територии. Ето защо след завладяването на Кипър по заповед на султан Селим II в страната останали тези, които се проявили с храбростта си по време на военните действия(72). Все по същите причини феодалните поземлени владения не се раздавали в пълния им размер.
Доходите на тимариотите в Кипър обикновено били между 5000 и 8000 акчета, а на заимите — между 20 000 и 25 000. Изключителна рядкост било притежаването на тимар с 19 995 акчета доход. Такъв бил например тимарът на Али чауш, син на Ходжа, към който спадали 14 села, намиращи се в нахията Хрисоху(73), или зиаметът на Мохамед в нахията Епископи, който му носел годишен доход 51 494 акчета(74).
Спахиите обаче имали възможност да увеличат този първоначален дял, като изпълнявали добре военните си задължения. Тогава за проявена храброст получавали terakki (добавка) към основната част на владението, с което техните постъпления нараствали значително. Така войната за превземането на Кипър още не била свършила и пристигнала заповед на султана, с която се давали на Хазър 5000 акчета тераки. Заимът Ахмед при Лемесос, пехотинец, преследвал един неверник, който бил на кон, успял със сопата, която държал, да го свали. За тази постъпка Ахмед получил 3000 акчета. А за Мустафа Капутан пашата изпратил изложение, с което не само поискал да му се даде добавка, но и да се произведе в сан бейлербей. Същият Мустафа се наранил при окопите на Никозия. Въпреки това той тръгнал за крайбрежния и добре защитен град Кериня, където успял да убеди неговите защитници да предадат тази важна крепост. С това значително улеснил задачата на турската армия(75). Според друг документ Юсуф, син на Первиз, понеже заслужил (yarar ve emekdar), получил тераки от 1034 акчета. Така тимарът му, който се намирал в нахията Кериня, носел на Юсуф всяка година 19 333 акчета(76).
От изворите може да се направи изводът, че в Кипър Теракита били с по-малко акчета, но в случай, че тимарите не се раздавали в пълния им размер, добавките имали важно значение. Не било същото например за хаджи Сеиди ефенди, син на Будак, който владеел първоначално тимар с годишен доход 10 265 акчета, а с дадената му добавка от 999 акчета получавал вече 11 264 акчета всяка година: или за Ахмед, син на Али, на който тимарът се намирал в нахията Пафос и с добавката от 1698 акчета приходите му нараснали от 7665 на 9363 акчета(77). Не било изключено обаче понякога с добавките тимарите да прераснат в по-приходоносни зиамети, какъвто е случаят с Йомер, син на Ахмед, който бил притежател на тимар в нахията Кериня, село Кормакити, с доход 17 264 акчета. С получените пари от добавката имението му преминало в категорията на зиаметите с доход от 20 000 акчета(78).
Този ред имал за цел да подтикне бойците на Османската империя към усърдно изпълнение на службата им, а по време на военните походи и операции да ги насърчи да бъдат безмилостни към врага. Те се надявали, че чрез грабежи, набрана плячка или повишение ще бъдат осигурени материално или ще увеличат приходите си(79).
Законът изрично забранявал притежаването на повече от едно ленно владение от едно и също лице(80). С това централизираната феодална държава не допускала замогването на войскарите, които, ако биха си осигурили известно благополучие, биха занемарили военните си задължения.
Все за нуждите на войната при раздаване на поземлени владения върховната власт поставила още едно условие — дареният с лен бил длъжен да пребивава в санджака си и да участвува във военните походи. Обикновено тези условия се вписвали в заповедите на султана при раздаване на феодални имения. В един султански ферман от 8 джемазиюлахър 1194 г. (11. VI. 1780 г.), изпратен до кипърския дефтеремин, четем: «Заповядвам следното: гледай да владее споменатия тимар при условие, че живее в санджака си и участвува във военните походи под знамето на алайбея»(81). С такива мерки върховната власт успявала при нужда да събере с голяма за онова време бързина феодалното опълчение. Притежателите на по-доходни имения освен че трябвало да се явяват сами във войската, били длъжни да поддържат и да водят със себе си определен брой бойци — т. нар. джебелу, които през XVII в. образували значителна сила за Кипър(82).
Притежател на поземлено владение, който не изпълнявал поетите задължения, губел правото си върху него. Така например от мухафъза на име Хасан чауш, който владеел тимар в нахията Пентая, владението му било отнето и дадено на друг Хасан. Причината била, че Хасан чауш не изпълнявал службата си(83). Същата участ сполетяла и тимара на мухафъза на Пафос Хаджи Софи, намиращ се в едноименната нахия на Кипърския санджак. Хаджи Софи не изпълнявал добре службата си. Заради това ленът му бил отнет и прехвърлен на някой си Мехмед(84). От препис на тескере научаваме, че някой си Муса от Флорина владеел тимар в нахията Мазото с доход от 12 363 акчета. Поземленото му владение нараснало значително, като към него прибавили цял зиамет, носещ годишно 27 637 акчета. Въпросният зиамет бил отнет от Мехмед, заемащ офицерска служба в морските военни части, защото не изпълнявал службата си (edda-i hidmet nekerde)(85). С тези мерки държавата целяла да държи в желязна дисциплина своите войници и да запази военната структура на империята.
Даденият по служебен път лен не можел да се дарява или да се продава. Той влизал във фонда на мирийската земя и върховно право върху него имал султанът. Притежателят на такъв вид владение можел да го даде в наследство само в случай, че синът поема задълженията, които били свързани с неговото притежаване. За да получи тимарът на починалия си баща, необходимо било двама заими и десет тимариоти да потвърдят, че той бил истински потомък на починалия спахия. При това централната власт раздавала тези спахилъци в много по-малък размер от бащиния. От регистър от 1574 г. узнаваме, че Али, син на Реджеб, бил притежател на тимар, прехвърлен на него от починалия му «истински» (sahih) баща, който държал лен в нахията Пафос с общ годишен доход от 5332 акчета. На Али обаче бил даден дял с 2332 акчета(86).
В Кипър съществувала практика при всяко прехвърляне на лен от един държател на друг независимо от причината (смърт, отказване, отнемане, унаследяване и пр.) да се дава в по-малък размер. Абдуллах, син на Хюсеин, владеел тимар с доход от 5000 акчета в нахията Левка, село Фласу. Ленът бил прехвърлен на Абдуллах поради смъртта на бившия тимариот, който получавал от него 7333 акчета(87). Тимарът на Хасан с доход от 6666 акчета, намиращ се в нахията Мазото, бил прехвърлен на Пири, но му били дадени само 5000 акчета(88).
По този начин държавата се стремяла да предостави възможност на наследника или на новия държател чрез собствени усилия и предана служба да увеличи доходите си. От друга страна, тя пресичала пътя за възникване на икономически силна потомствена аристокрация, която с възможността си за отцепничество щяла да й създаде големи трудности.
Спахиите както навсякъде, така и в Кипър имали право да събират от своите поземлени владения редица данъци и продукти под формата на десятък. Населението безвъзмездно вършело в тяхна полза някои повинности. Но не всички доходи от спахилъците били прибирани от непосредствения феодал. Данъчната група баду-у хава, данъкът върху овцете, таксите дещибане и др. се поделяли между феодала и санджакбея(89). Доходите на ленния държател често се намалявали, понеже към неговото владение държавата включвала обработваеми незаселени земи, т. нар. мезри. Тимарът на Мустафа например, син на Мехмед, намиращ се в нахията Месаория, село Трули, включвал и мезрата Агиос Георгиос(90). Халил, син на Мустафа, държал тимар в същата нахия, който се състоял от три села и две мезри(91). Към владението на Хюсеин, син на Будак, подведомствено на нахията Левка, се намирала и мезрата Лимнитис(92). А зиаметът на Мухарем, нахия Никозия, се състоял от 13 села и 7 мезри(93). Естествено мезрите не носели дохода на заселените селища, но държавата по всякакъв начин се стремяла да съживи икономиката на страната, пострадала по време на военните действия. По този начин тя била в състояние да използува всички възможности, които предоставяли завладените земи с техните приходи, чрез които осигурявала феодалната си войска и държавната хазна(94).
Тимариотите и заимите нямали административен и съдебен имунитет в своите владения. Нещо повече, когато помежду им имало спор по даден въпрос, те се отнасяли към местните съдилища, където кадиите решавали възникналите проблеми.
По-обширни и по-приходоносни от тимарите и зиаметите били везирските хасове, давани на висши административни органи на местната османска власт в Кипър. Хасовете на мир-и мирана на острова се простирали из Адана, спадащ административно към бейлербейството Кипър. Явно малкото обработваема земя на страната не била в състояние да осигури огромните парични доходи, определени на кипърския бейлербей. Затова той освен годишния доход от 200 000 акчета от хасовете получавал и салиане (годишно парично възнаграждение), плащано от кипърската хазна. Годишната му заплата възлизала на 800 000 акчета и заедно с приходите от феодалните си имения той получавал 1 000 000 акчета(95). Хасовете на кипърския дефтердар Ахмед ефенди се намирали в самия кипърски санджак, нахия Никозия, и носели на притежателя 120 000 акчета всяка година(96). От друг документ научаваме, че мир-и ливатът на Фамагуста притежавал хасове, намиращи се на «остров Кипър» (hasha-i mir-i liva-i Magusa der cezire-i Kibris)(97). За съжаление нямаме сведения за приходите, които получавал мир-и ливатът от тези хасове, но естествено те били над 100 000 акчета.
Изглежда, други местни властници не притежавали хасове в Кипър поради ограниченото пространство на кипърската обработваема площ. Като потвърждение на този извод е фактът, че мир-и ливатите на Кериня и Пафос получавали само салиане(98).
Хасовете се раздавали не за лични заслуги, а заради заемания пост. Когато някой държател на хас по каквато и да било причина изгубел службата си, той губел правото върху зачислената му земя и тя преминавала в ръцете на новия висш сановник. «Хасове на негово превъзходителство Пири паша, мир-и миран на Кипър, по прехвърляне от предишния мир-и миран» (hasha-i hazret-i Piri Pasa mir-i mirani-i Kibris an tahvil-i mir-i miran-i sabik) или «хасове на името на Ахмед ефенди, дефтердар на държавната хазна на остров Кипър, по прехвърляне от предишния дефтердар» (hasha-i benam-i Ahmed efendi defterdar-i hazane-i amire-i cezire-i Kibris an tanvil-i defterda-i sabik), четем в споменатия иджмал дефтер.
Получилите хасове владения прибирали повече доходи от тимариотите и заимите, били необезпокоявани от административни лица, тъй като те самите били висши служители на централната власт. Все пак и тези земи били посещавани от събирачите на държавните данъци, а правосъдието раздавали кадийските съдилища(99). Така че и те били под контрола на върховната власт.
Леновете се раздавали не само на споменатите категории лица, а и на чиновници, изпълняващи известна служба във висшата местна администрация. Така например сред имената на другите заими в документите се среща името на «писаря Мехмед, от писарите на императорския диван» (katib Mehmed an kâtiban-i divan-i humayân), който владеел зиамет в нахията Никозия(100). Али също бил от писарите на «диван-и хумаюн» и владеел заимет в нахията Пентая с доход от 29 999 акчета(101). В нахията Кериня Осман чауш от чаушите на кипърския диван (... an cavuşan-i divan-i Kibris) владеел тимар с 11 997 акчета доход(102). Зиамети притежавали и драгоманите на Кипър. В документите се наричат немюсюлмански поданици (zimmi) и обикновено владеели зиамети в нахията Никозия(103). Освен това те получавали заплата (ma’aş)(104).
Втората група феодални земевладения в Кипър по време на османското владичество били «освободените ленове», т. е. тези, които били раздавани от държавата на заслужили лица с висок ранг. Такива земи се наричали мюлкове и държателите им били свободни да ги продават, да ги предават в наследство или да ги подаряват, тъй като те били давани за вечни времена и в пълна лична собственост(105). Официалните актове, с които се зачислявали мюлковете, се наричали мюлкнамета, синорнамета или муафнамета. За съжаление не разполагаме с такива актове за Кипър (по начало те много рядко се срещат), въпреки че притежатели на мюлкове съществували и там. От Киприанос научаваме, че при най-важната крепост на страната Фамагуста по време на обсадата й били подарявани части от нейните градини(106). През 1833 г. мустаръфът Хасан продал част от земята си, намираща се до Менико, която му била подарена от султана(107). Раите чрез своя архиепископ се оплакали на султана, че в земите, подарени от него на 14 улеми, се изисквали прекомерни данъци и били извършвани насилия. Мюлковете на споменатите улеми били разпръснати из целия остров(108). Практиката показва, че именно мюлковете били превръщани във вакъфи, каквито през 1883 г. в Кипър имало 131 на брой(109).
На пръв поглед мюлковете като че ли влизали в противоречие с основната политика на централизираната военно-феодална държава. Възниква въпросът, защо тогава се раздавали от самата върховна власт. Този въпрос е добре проучен от специалистите с оглед на балканските османски провинции. Поради съществуването на повече извори са изяснени съображенията на държавата при подаряването на земи за вечно ползуване. Тези съображения били от фискален характер и целели по-бързо възстановяване и съживяване на разстроеното стопанство по време на завладяването. С мюлковете се награждавали усилията на отличилите се по време на война военачалници и се осигурявала защитата на важни области(110), както е случаят с Фамагуста.
Въпреки че мюлковете били пълна и неограничена собственост, винаги над тях висяла заплахата от вмешателство или конфискуване от страна на султана. Опасността била реална, защото никой не можел да се противопостави на султанския произвол. Тази причина накарала техните притежатели да ги поставят под закрилата на мюсюлманския закон. Те ги превръщали в неотчуждаеми имущества, част от доходите на които били предназначени за някоя благотворителна цел. Това била истинската причина за вакъфирането на мюлковете, а не психологическата страна на това историческо явление, с която някои автори се стремят да го обяснят(111).
За вакъфирането на мюлкове се събирали в свещения меджлис дефтердарят, кадията и други свидетели. В тяхно присъствие се извършвал актът на завещанието(112). Аналогична била процедурата за вакъфирането на мюлкове и в балканските земи(113). Обикновено вакъфнамето започвало с молитви към бога, след които се цитирали пасажи от корана. След тях вече се записвали желанията на завещателя, който със своите предписания най-подробно уреждал администрацията и доходите на новия вакъф.
От такива актове научаваме, че самите завещатели заемали длъжността на мютевелията във вакъфите, като я запазвали и за своите потомци. Така например през 1691 г. мютевелия на вакъфа на Мутахар ефенди станал наследник на основателя(114). За свои роднини завещателите определяли и другата административна вакъфска длъжност — на назъра, при условие едно и също лице да не бъде едновременно мютевелия и назър(115). В едно вакъфнаме дарителят Абу Бекир паша назначил като административни лица във вакъфа свои заместници. Бил определен начинът на използуване на вакъфските доходи, както и на водите и мелниците, спадащи към вакъфа. В действителност повечето от приходите на вакъфа отивали у Абу Бекир, който ги ползувал, докато бил жив, а след неговата смърт завещателният акт предвиждал да ги получават неговите синове. В случай, че мъжките наследници в неговия род свършели, тогава тези парични постъпления трябвало да станат притежание на двата свещени града Мека и Медина. В заключителната част на вакъфнамето завещателят строго забранявал всякакво изменение във вакъфа и усилено насърчавал кадиите и другите длъжностни лица да издадат правила, за да бъдат защитени правата му(116). В обсега на неотчуждаемото вече имущество спадали дюкяни в Никозия, градини и лозя, мелници и течаща вода.
Към друг вакъф се причислявали чифлици, къщи, лозя, безистени, дюкяни, къшла, простиращи се из нахиите на Никозия, Фамагуста, Пафос, Лемесос и Кериня(117), т. е. из целия остров. Минимална част от техните постъпления се харчели за благотворителни цели. По-голямата отивала в личната каса на дарителя. След смъртта му неговите потомци наследявали бащиното богатство заедно с правото върху вакъфа, предвиждано от вакъфнамето. По този начин под закрилата на съществуващите закони и под прикритата форма за религиозна или благотворителна цел притежателите на мюлкове успявали да запазят неприкосновени своите имоти и приходите от тях за «вечни времена». Това криело опасност да се създаде потомствена, независима от контрола и намесата на централната власт феодална аристокрация. За завоевателя обаче вакъфите играели важна роля, защото чрез поддържаните от тях религиозни учреждения, заемащи централно място в живота на османците, се утвърждавала и разширявала мюсюлманската религиозна пропаганда. Чрез нея пък идеологически се осигурявала непоклатимостта на феодалната експлоатация като предопределена от бога, поддържало се самочувствието на мюсюлманите като завоеватели и господари сред иноверно и по-многобройно от тях покорено население.
Върховната власт, като раздавала новозавоюваната земя на военнослужещи или административни лица, запазила една част за себе си, която била лично притежание на султана. Тази земя се наричала havas-i humayun, т. е. императорски хасове, или, както е известно в научната литература, султански хасове. Не разполагаме с достатъчно данни, за да определим техния обхват в Кипър. Засега ни е известно, че такива земи се простирали из нахиите Пентая и Пафос(118). Солниците край гр. Ларнака също влизали в чертите на султанските владения(119), а по всяка вероятност и солниците край гр. Лемесос(120). В кануннамето за острова от времето на султан Селин II четем, че към тези хасове спадали държавните работилници за захар, ниви и др.(121) Към тях сигурно принадлежали и кипърските рудници.
От познатите сведения може да се направи изводът, че султанските хасове се намирали из различните области на острова, особено в по-плодородни и приходоносни. В същото време те образували основния фонд, от който централната власт откъсвала земи, за да ги зачисли на своите хора, нейни крепители. Овакантените земи били обратно причислявани към този фонд(122) и държавата или ги раздавала отново, или ги задържала, за да ги дава направо на обработващите ги селяни.
* * *
От 1571 г. един преден и важен пост на християнството в неговата борба срещу исляма влязъл вече в състава на силната Османска империя. Приключило почти четиривековното латинско господство над Кипър. Тази чужда власт жестоко експлоатирала кипърската земя, довела народа, особено закрепостеното селячество, до крайна нетърпимост към пъстрата по своя народностен състав господствуваща класа. Знаейки това и използувайки умело и гъвкаво международното положение, турците пристъпили към завладяването на Кипър, вярвайки, че набелязаната жертва ще падне лесно. Войната обаче продължила повече от година и ако малкото на брой кипърски защитници успели да воюват толкова време, то се дължало на голямата помощ на местното население. Не ще и съмнение, че при една по-добра подготовка и повече защитници, особено от страна на народните маси, имало вероятност да се избегне тривековното турско робство.
Когато завладели Кипър, османците наложили нов поземлен режим (с цялата приемственост от по-стария), нови производствени отношения, нова феодална система. Както в другите балкански провинции, и в Кипър държавата наложила централизирана система, при която централната власт се запазила силна. Тя наложила спахилъка, като земята била разпокъсана на различни по обхват и доходи поземлени владения. Те от своя страна били разделени на различни категории ленове — послужебни и свободни. В Кипър преобладавали по брой и по пространство тези феодални имения, които били свързани с известни задължения към държавата. По този начин тя си осигурявала дисциплинирана и бойка армия, която пък гарантирала съществуващите отношения, държавните учреждения, опазвала управляващата класа.
Същата роля била предвидена и на сухопътните сили — еничарите, които заедно с феодалното опълчение и азебите били готови да нанесат удара си там, където им заповядвала държавата.
Властта във феодалните имения и оттам върху доходите и раята се разделяла между държавата и феодалите. Естествено властта и самостоятелността на мюлковите държатели била по-голяма от тази на тимариотите и заимите и им създавала по-благоприятни условия за икономическо замогване. Държавата успявала да държи в подчинение ленните владения, като ги лишавала от административен и съдебен имунитет.
Върху тази икономическа база се издигала надстройката — ислямската религия с нейните учреждения, османското феодално право и правните институции, съобразени с консервативните норми на шериата. Тя изиграла немалка роля за запазване на стабилна икономическа база. В тази насока действували служителите на ислямската религия и на османското право, по-голяма част от които влизали в състава на феодалната аристокрация.
По време на турското робство в Кипър се произвеждали жито, ечемик, памук, вълна, черна смола, коприна, тютюн, сол, вина, рожкови, зехтин, фурми, всички видове средиземноморски плодове, дървен материал. В голямо количество се отглеждал едър и дребен рогат добитък(123). Голяма част от тези блага, произвеждани с тежък труд от страна на населението, били изземани от държавата и от ленните владетели под най-различни форми. Освен това населението плащало и извънредни данъци, извършвало безвъзмездно принудителни работи.
Османската власт не оставяла и най-малкия приходоизточник, без да го експлоатира. Тя получавала големи парични суми и от търговията, която Кипър водел с почти всички страни(124). Въпреки това доходите от Кипър, които течали към държавната хазна, били нищожни в сравнение с тези, които тя получавала от други огромни нейни територии. Със завладяването на Кипър обаче Османската империя превърнала Източното Средиземноморие в затворено турско море и много векове господството й над него било абсолютно.
Бележки
1. Cl. D. Cobham, Excerpta Cypria, Materials for a history of Cyprus, Cambridge, 1908.
2. Ф. Ζαννέτος, Ἡ Κύπϱος ϰατά τόν αἰῶνα τῆς Παλεγγενεσίας, Ἀϑήνησιν, 1930, σ. 9.
3. Π. Χιδίϱογλον, Κατάλογος τῶν ἐν τῷ ἀϱχείῳ τοῦ Κέντϱου Ἐπιστημονιϰῶν Ἐϱευνῶν ἐναποϰειμένων ὀϑωμανιϰῶν ἐγγϱάφων, Ἀνάτυπον ἐϰ τοῦ V τόμου τῆς Ἐπετηϱίδος 1971–1972, Λευϰωσία, 1972.
4. Π. Χιδίϱογλου, Ὀϑωμανιϰά ἔγγϱαφα τῆς ἐν Κύπϱῳ μονῆς Κύϰϰου, Λευϰωσία, 1973.
5. За тяхната класификация и оценката на историческата им стойност вж. В. Cvetkova, Sources et travaux de l’orientalisme Bulgare, Annales. Economies, sociétés, civilisations (6), Paris, 1963, p. 1158–1182; за класификацията вж. също Б. Недков, Османотурска дипломатика и палеография, I, С., 1966, с. 118–126.
6. Подробно по този въпрос вж. у Б. Цветкова, Принос към изучаването на турския феодализъм в българските земи през XV–XVI в., С., 1956, с. 74–75; Проучвания на градското стопанство през XV–XVI в., С., 1972, с. 12–18.
7. Cl. D. Cobham, Excerpta Cypria...
8. Ι. Κ. Χασιώτη, Ἱσπανιϰά ἔγγϱαφα τῆς Κυπϱιαϰῆς Ἱστοϱίας (ΙS–ΙΖ´ αἰ.), Λευϰωσία, 1972.
9. Ζ. Ν. Τσιϱπανλῆ, Ἀνέϰδοτα ἔγγϱαφα ἐϰ τῶν ἀϱχείων τοῦ Βατιϰανοῦ (1625–1667), Λευϰωσία, 1973.
10. Ν. Г. Кυϱιαζῆ, Ἀνέϰδοτα ἱστοϱιϰά ἔγγϱαφα, Κυπϱιαϰοί Σπουδαί, τ. Ε´, 1927–ΙΓ´, 1973.
11. Κυπϱιανοῦ ἀϱχιμανδϱίτη, Ἱστοϱία χϱονολογιϰή τῆς νήσου Κύπϱου, αψπή, Ἐνετίησιν, ἐν ἔτει 1788.
12. Вж. НБКМ, Op. отд., ф. 275Α, а. е. 163; ф. 1, а. е. 1001.
13. К. Π. Кύϱϱης, Δεδομένα ἐπί τῶν ϰοινωνιϰῶν ϑεσμῶν τῆς Κύπϱον ϰατά τάς ἀϱχάς τοῦ ΙΘ´ αἰῶνος. Τά πεϱιεχόμενα τοῦ ϰαταστίχου XXVI τῆς Ἀϱχιεπισϰοπῆς Κύπϱον, Λευϰωσία, 1973.
14. Th. Papadopoullos, Social and Historical Data on Population (1570–1881), Nicosia, 1965, p. 111–214.
15. G. Hill, A History of Cyprus, vol. IV. Cambridge, 1972.
16. H. Luke, Cyprus under the Turks, London, 1969.
17. Η. Inalcik, Ottoman Policy and Administration in Cyprus after the conquest. Πϱαϰτιϰά τοῦ Πϱώτον Διεϑνοῦς Κυπϱολογιϰοῦ Συνεδϱίου, τ. Γ´, μ. Α´, Λευϰωσία, 1973.
19. Вж. Б. Цветкова, Проблеми от историята на Европейския Югоизток през периода на османското проникване, Исторически преглед, 1974, кн. 6, с. 83–84.
20. H. M. Atun, The influence of Ottoman, Architecture in Cyprus. Πϱαϰτιϰά τοῦ A´ Δ. Κ. Σ., τ. Γ´, μ. Α´, Λευϰωσία, 1973.
22. C. Cagdas, Ottoman culture as reflected in Tombs and Tomstones in Cyprus. Πϱαϰτιϰά τοῦ A´ Δ. Κ. Σ., τ. Γ´, μ. Α´, Λευϰωσία, 1973.
23. V. H. Bedevi, A survey of the Cyprus Sher’ i Court Registers. Πϱαϰτιϰά τοῦ A´ Δ. Κ. Σ., τ. Γ´, μ. Α´, Λευϰωσία, 1973.
25. НБКМ, Ор. отд., ф. 257А, а. е. 797.
26. Xάϰεττ — X. I. Παπαϊωάννου, Ἱστοϱία τῆς Ὀϱϑοδόξου Ἐϰϰλησίας τῆς Κύπϱου, τ. Α´, ἐν Ἀϑήναις, 1923, σ. 240.
27. Κυπϱιαϰά Χϱονιϰά, ΙΒ´ (1936), τ. Α´, σ. 102.
28. Ἰ.·Xάϰεττ, Ἱστοϱία τῆς Ὀϱϑοδόξου Ἐϰϰλησίας, Α´, σ. 240.
29. Κυπϱιανοῦ, Ἱστοϱία Χϱονολογιϰή, σ. 409.
30. Crusius, Turcograeciae, Libri octo, Basilae. 1584, p. 344–345.
31. Б. Цветкова, Паметна битка на народите, Варна, 1969, с. 94.
32. G. Hill, A. History of Cyprus, vol. III, p. 896.
33. Κυπϱιανοῦ, Ἱστοϱία Χϱονολογιϰή, σ. 482.
36. Вж. например НБКМ, Ор. отд., ф. 275А, а. е. 43.
37. Ἀϑ. Ἀ. Σαϰελλάϱιος, Τά Κυπϱιαϰά, А´, σ. 559.
38. Th. Papadopoullos, Social and Historical Data..., p. 20–22.
39. Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 101–103.
40. НБКМ, Ор. отд., ф. 275А, а. е. 1017.
44. Κυπϱιανοῦ, Ἱστοϱία Χϱονολογιϰή, σ. 431.
45. НБКМ, Ор. отд., ф. 257А, а. е. 1017.
46. С. Р. Kyrris, The role of Greeks in the Ottoman Administration of Cyprus, Ἀνάτυπον, Λευϰωσία, 1973, p. 156; С. P. Kyrris. L’importance sociale de la conversion l’Islam (volontaire ou non) d’une section des classes dirigeantes de Chypre pendant les premiers siècles de l’occupation Turque (1570–fin du XVIIe siècle), Actes du premier congres international des Etudes Balkaniques et Sud-est Européennes, t. III, p. 456.
47. Cl. Cobham, Excerpta Cypria..., p. 90.
48. Κυπϱιανοῦ, Ἱστοϱία Χϱονολογιϰή, σ. 431.
49. C. Ρ. Kyrris, L’importance sociale..., p. 444.
50. С. P. Kyrris, The role of Greeks, p. 159.
51. Κυπϱιανοῦ, Ἱστοϱία Χϱονολογιϰή, σ. 447.
52. G. Hill, A History of Cyprus, vol. IV, p. 81–82.
53. O. L. Barkan, XV ve XVI inci asirlarda Osmanli imparatorlugunda zirai еkonominin ve mali esaslari, birinci cilt kanunlar, Istanbul, 1945, s. 349.
55. К. Ἰ. Μυϱιανϑοπούλου, Χατζηγεωϱγάϰις Κοϱνέσιος ὁ διεϱμηνεύς τῆς Κύπϱον 1779–1809, ἐν Λευϰωσία, σ. 15.
57. G. Hill, A History of Cyprus, vol. IV, p. 2.
58. Казваме изглежда, защото нашите данни по този въпрос са от по-късен период и, както е известно, казите често се променяли по обхват и брой.
59. Вж. НБКМ, Ор. отд., д. 346, с. 80–87; според регистрите на Кипърската архиепископия казите през XIX в. били Никозия, Ларнака, Лемесос, Килани, Пафос, Хрисоху, Левка, Морфу, Орини, Китрея, Кериня, Месаория, Карпаси; вж, Th. Papadopoullos, Social und Historical Data..., p. 163.
60. НБКМ, Op. отд., OAК 105/19 от 997/20. XI. 1588–9. IX. 1589.
61. Γ. Ἰ. Πεντάϰη, Tό Κοϱάνιον. Μεταφϱασϑέν ἐϰ τοῦ ἀϱαβιϰοῦ ϰειμένου ἐν Ἀϑήναις, 1921, σ. 62, 76.
62. Ἀ. Ζ. Πολάϱ, Αἴτια ϰατασσεύσεως τῆς Ὀϑωμανιϰῆς Αὐτοϰϱατοϱίας, Ἀϑῆναι, 1965, σ. 5.
63. Подробности по този въпрос вж. у Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 155–156.
64. Κυπϱιανοῦ, Ἱστοϱία Χϱονολογιϰή, σ. 447.
65. Г. Д. Гълъбов, Турски извори за историята на правото в българските земи, т. I, С., 1961, с. 108.
66. НБКМ, Ор. отд., OAК 105/19, л. 205.
67. Пак там, ф. 1, а. е. 14718, л. 86.
68. Пак там, ОАК 105/19, л. 235а.
69. Пак там, ф. 275А, а. е. 460.
70. Вж. M. Z. Pakalin, Osmanli, Tarih Deyimleri ve terimleri sözlügü, I, Istambul, 1946, s. 418–419.
71. Вж. Б. Цветкова, Принос към изучаването на турския феодализъм в българските земи през XV–XVI в., ИБИ, т. V, VI, 1954, с. 119–120.
72. Ἀϑ. Ἀ. Σαϰελλάϱιος, Τά Κυπϱιαϰά, А´, σ. 559.
73. НБКМ, Op. отд., ф. 1, a. e. 14718, л. 39а.
74. Пак там, OAК, 105/19, л. 208a.
75. Κυπϱιαϰά Χϱονιϰά, Ι´ (1934), τ. Α´, σ. 163–164.
76. НБКМ, Op. отд., ф. 1, a. e. 14718, л. 1б.
77. Пак там, OAК 105/19, л. 206a–207a.
78. Пак там, 275A, a. e. 468, л. 3a.
79. Вж. Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 112.
80. Г. Д. Гълъбов, Турски извори..., с. 223.
81. НБКМ, Ор. отд., ф. 275А, а. е. 459; със същото съдържание са и ф. 275А, а. е. 95, 452, 450, 26, 771 и др.
82. Г. Д. Гълъбов, Турски извори..., с. 214.
83. НБКМ, Ор. отд., ф. 1. а. е. 14736, л. 2б.
84. Пак там, а. е. 14718, л. 5а.
85. Пак там, а. е. 14736, л. 3.
86. Пак там, а. е. 14736, л. 2а.
87. Пак там, ф. 275А, а. е. 465.
88. Пак там, ф. 1, а. е. 14736, л. 20.
89. По този въпрос вж. Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 113–114; В. Мутафчиева, Феодалната рента, присвоявана от ленния държател в Османската империя с оглед на нашите земи през XV–XVI в. — ИИБИ, 7 (1957), с. 172–175, 188–193.
90. НБКМ, Ор. отд., д. 15, с. 11.
91. Пак там, ОАК 105/19, л. 213б.
94. Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 115.
95. НБКМ, Ор. отд., ОАК 105/19, л. 242а.
97. Пак там, ф. 275А, а. е. 209.
99. Вж. Б. Цветкова, Турският феодален ред и българският народ, С., 1962, с. 18.
100. НБКМ, Ор. отд., ф. 1, а. е. 14733, л. 10б.
101. Пак там, а. е. 14718, л. 44а.
104. Пак там, ф. 275А, а. е. 835.
105. Г. Д. Гълъбов, Турски извори..., с. 215.
106. Κυπϱιανοῦ, Ἱστοϱία Χϱονολογιϰή, σ. 447.
107. Π. Χιδίϱογλον, Κατάλογος τῶν ἐν τῷ ἀρχείῳ…, ἔ. 344, σ. 355.
108. Пос. съч., док. 228, с. 325.
109. М. К. Dizdar, The Origin and Administration of the Cyprus Evkaf. Πϱαϰτιϰά τοῦ A´ Δ. K. Σ., τ. Γ´, μ. A´, σ. 73–78.
110. Подробно по този въпрос вж. Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 119–121.
111. М. К. Dizdar, The Origin and Administration..., p. 64.
112. Κυπϱιαϰά Χϱονιϰά, Β (1931), σ. 176.
113. Б. Цветкова, Принос към изучаването на турския феодализъм, с. 138.
114. НБКМ, Ор. отд., ф. 275А, а. е. 550.
115. Б. Цветкова, Принос към изучаването на турския феодализъм, с. 139.
116. Κυπϱιαϰά Χϱονιϰά, Β (1931), σ. 177–178.
117. НБКМ, Ор. отд., ф. 275А, а. е. 964.
118. Π. Χιδίϱογλου, Ὀϑωμανιϰά ἔγγϱαφα, σ. 156, 163.
119. Cl. D. Cobnam, Excerpta Cypria, p. 192.
121. Ö. L. Barkan, XV ve XV inci asirlarda..., s. 349.
122. Π. Χιδίϱογλον, Κατάλογος τῶν ἐν τῷ ἀϱχείῳ …, ἔ. 324, σ. 350.
123. Вж. НБКМ, Op. отд., д. 346.
124. Според документите Кипър търгувал с цяла Европа, Индия, Иран, Русия и пр. Вж. НБКМ, Ор. отд., ф. 275А, а. е. 572, 757, 758, 831, 847 и др.