Идеята за първото българско изложение
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Владимир Балчев
Дизайн: Давид Нинов
София, 2012
Според една вестникарска публикация Световното изложение през 1889 г. оставя на «прекрасния и величествен Париж» Айфеловата кула, а на Захари Стоянов и Иван Андонов — идеята за устройване на българско изложение(1).
Според друга публикация първоидеята през лятото на 1891 г. тръгва от Прага и се движи с бързината на тогавашната поща. Сиреч правителството в София се «вдъхновява» от репортажите на Сава Ж. Дацов за изложението в Прага и решава да има наше изложение(3). Всъщност и двете твърдения са верни дотолкова, доколкото изложенията през 80–те и 90–те години на миналия век са европейска и световна мода. Изложения навсякъде и за всичко — «даже на хубави хора и добре хранени деца. И то не за просто любопитство, или за смях...»(4).
Модата си е мода, но по това време проблемите така са затискали българското правителство, че на него хич не му е до показни пируети по европейските подиуми. Народът — разделен, в околните столици и в Одеса — невидима емигрантска организация от българи, която заплашва със смърт всеки член на правителството и най-вече «президент-министъра» Стефан Стамболов. За руската преса Фердинанд I е натрапник и узурпатор, за софийския официоз «Свобода» — «Негово Царско Височество Княза». Международната изолация на страната е такава, че европейската преса не се колебае да подхване и най-отчаяната измислица за България.
Каква ти мода при такъв хал?
И все пак, точно при тези условия — с много усилия и голяма амбиция — се подготвя и провежда Първото българско изложение. Както е замислено и не съвсем, с временни успехи и отстъпления...
Десетина дена след официалното му закриване (3 ноември 1892 г.), докато в другите български вестници още отзвучава ехото на възторжените оценки, новинарите около Екзархията в Цариград поместват интересна бележка: «След като се затвори първото наречено българско изложение в Пловдив, ний не намерваме за излишно да направим следующото припомнюване. Изложението в Пловдив не беше първо българско изложение, а второ. Следователно и такъво трябваше да се нарече. Първото българско изложение беше в Цариград на 1873 година в зданието на българския метох. Това изложение се устрои от тогавашното цариградско Благодетелно братство, което правеше чудеса в онова време...»(5).
Един и същ вестник година и половина нарича Пловдивското изложение първо, накрая за изпроводяк го «прави» второ. Явно се търси определена връзка между събитията в Цариград през 1873 и в Пловдив през 1892 г.
В Цариград през 1873 г. Българското благодетелно братство «Просвещение» решава да устрои благотворителна лотария. П. Мусевич обхожда цяло Българско, дори зад граница стига, за да събере помощи и разни ръкоделия. Откликват женските дружества в Търново, Русе, Свищов, Габрово, Пловдив, Цариград, Сливен, София, Пазарджик и по други места. Получените ръкоделия са толкова красиви, че се решава, преди да бъде теглена лотарията, да се устрои изложба. Българският екзарх също прегръща идеята. Така на 29 юни 1873 г. (т. е. на Петровден) в метоха на Фенер се събират българи от всички краища на Цариград, търговци и първомайстори(6).
На събитието ce придава голямо значение — екзархът благославя святото дело, в пространното си слово T. H. Шишков привежда примери от цялата световна история, Петко Славейков едва ли не разплаква всички. И въпреки че на някои «може да се види май претенциозно»(7), като обобщение на празника остава определението на П. Мусевич: ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗЛОЖЕНИЕ(8). Българската общност в Цариград успява да «отвоюва» политическото и дипломатическото признаване на своята акция, дори се появяват отзиви на френски и гръцки език(9).
Ето как две стаи с «женски изделия» стават повод за нова мирна акция на цариградските българи, как след признаването на независимата българска църква, след очертаване етническите граници на този «най-голям народ на Балканите», се търси начин за разширяване на пробива, за утвърждаване авторитета на нацията и издигане на нейното самочувствие. Така че следващата крачка е напълно естествена — уреждане на Българска народна изложба в Цариград. Предложението е на С. С. Бобчев(10) през 1874 г. Изложба на всички българи, на цялото многообразие от етнографски предмети, занаятчийски и индустриални изделия — свидетелство за пъстротата и единството на българското племе в една обширна територия, сериозно притеснена от нарастващите претенции на околните държави. В момента, когато Сърбия издава фалшифицирана етнографска карта на Балканите и се оспорват новосъздадените български епархии, възниква предложението чрез една народна изложба в Цариград да се афишира историческата истина, безспорния факт — всеки един предмет, всяка една носия, всеки орнамент да се превърне в доказателство за границите на народността. При това именно в Цариград, който през XIX в. е не само средище на общобългарски изяви, но и значителен международен, стопански и културен център. С други думи най-удачното място за подобна мирна акция на българите.
Именно на този замисъл, според новинарите около Екзархията, съответствува Първото българско изложение в Пловдив. Така че призивът да се приеме Цариград за първа, а Пловдив за втора столица на общобългарските изложения, може би има за цел да се признае една знаменателна приемственост, или пък да се остави отворена вратичка за нов опит в Цариград.
И все пак как се стига до Пловдивското изложение?
Естествено, непосредствено след Освобождението не може да се мисли за организиране на изложение в България. Други са проблемите на току-що възкръсналата държава. И нищо чудно във факта, че първите действия започват в един труден за страната момент: подобна проява може да помогне за разчупване на леда около България, да утвърди за света и за българите обединяващата личност, да прокара път за помирение в отечеството, дискретно да напомни отново на Европа какви са действителните граници на българската етническа общност.
На пръв поглед подготовката на бъдещото изложение започва на 6 юни 1891 г., когато финансовият министър Григор Начович със заповед № 609 назначава Управителна комисия по уреждане на местните земеделско — промишлени изложения(11).
Само че тази заповед никога не би се появила, ако не е събитието от предния ден — на 5 юни Франц Йосиф I, император на Австро-Унгария, приема българския княз Фердинанд. Руската дипломация направо е взривена — кайзерът на една от Великите сили, която трябва да пази европейския ред, едва ли не официално признава «нарушителя», «незаконния владетел» на България»! Бурята от протести ясно показва какъв решителен пробив е направен за легитимиране на българското правителство. Пътят за следващата крачка е открит — за първи път след Александър Батенберг султанът официално приема български държавници.
Това всъщност е най-трудната част от подготовката на Първото българско изложение като национална и международна проява. Явно месеци преди Франц Йосиф I да приеме българския княз, всички подробности са обмислени и съгласувани.
Като че първият по-сериозен опит за организиране на българско изложение е през 1890 г. Избран е град Русе, специална управителна комисия изработва правилник(12). За следващата крачка свидетелствува една бележка на Григор Начович от 9 февруари 1891 г.: «Вчера у Министерския съвет Стамболов(13) не можа да скрие негодуванието си против изложението, което се готви в Пловдив, понеже не е негово дело. Той се обърна към мен с питането: че какво имаме ние за изнасяние. Савов(14) ме изпревари и му отговори, че в него ние сами ще видим какво имаме и какво нямаме»(15).
Знаменателен е фактът, че по това време в София като «отпускар» се намира българският дипломатически агент в Цариград доктор Георги Вълкович, а «бащата на изложението» Григор Начович е дипломатически агент на Княжество България във Виена и често прескача до София. Точно тогава австро-унгарската столица трескаво се приглася да устрои колкото се може по-бляскаво Световното изложение на музиката и театъра, а в Прага се стараят да превърнат предстоящата Чешка земска изложба в истински празник. Може би именно в центъра на този кипеж Григор Начович е обмислял бъдещето на Първото българско изложение.
Когато става дума за съзряването и утвърждаването на една идея, догадките могат да бъдат много и най-различни. Нека вместо тях останат документите, които носят в себе си и явното, и премълчаното.
«Съгласието и добрата воля създават и събарят. Тези два фактора въодушевявали чехите при устрояванието на туй изложение. Като един човек са станали на крак и старо, и младо, подали си братска ръка, сплотили са се и са сполучили. Само така успехът е гарантиран.»(16)
Това са думи на Сава Ж. Дацов за изложението в Прага. Дацов, служител в министерството на Григор Начович, тръгна за чешката столица именно, по съвета на началника си. «Пражката земледелческа изложба, която посетиха напоследък и българите, може да се нарече забележителна във всяко отношение. Без съмнение тази изложба има твърде поучително и образователно значение за чешките селяни, земледелци и фабриканти, но тя има още и друг вид значение, а именно тя спомага за уяснение народното самосъзнание и повдигание народния дух. И за да се постигне тяхната жизнена задача, всички партии счетоха за свой свещен дълг да съдействуват за сполуката на Пражката народна изложба.»(17) Това пък са думи от турската столица, където е доктор Вълкович, един от героите на българската дипломатическа офанзива през лятото на 1891 г. Вестникът е «Новини», в който просто витае духът на българския дипломатически агент в Цариград.
Григор Начович и доктор Георги Вълкович — и двамата от Пловдив, първи приятели и единомишленици, политици от старата школа, които гледат всичко да се премисли отдалеч. И двамата ясно разбират какво може и какво трябва да бъде изложението. «Не може ли да се покани и Турция да участвува на нашето изложение?» — пише Вълкович до приятеля си в София на 19 ноември 1891 г.(18). «Турция е поканена на нашето изложение — отговаря на 24 ноември Гр. Начович. — Гледайте да ни проводят атове, коне, коприна, кюлюми, работници на кюлюми, хубави овце и кози, овощия и проч. За хатъра и по исканието на Рашид бея(19) са измени датата на отварянието на изложението — тя стана 2 август (идването на княза у България), вместо 6 септемврий (Съединението). От трън на глог! Ние нямаме в историята си толкова славни дати, щото не можем да намерим някой неутрален ден!»(20)
«Защо турците са хладни? — пита на 26 декември 1891 г. Гр. Начович. — Защо Султанът не изпроводи няколко от своите чудесни коне и прекрасни кюлюми? Защо режията не изпроводи тютюн, цигари, цигарети? Защо фурнаджии не додат да си пекат бюреци и готвачи да си готвят мусака, имам баялма, пача и проч.? Защо Великият везир не доди да присъствува на отварянието? Изложението ще стане у Източна Румелия и върху турския павилион ще се вее турското знаме. A propos, пратете 5–6 известия за това изложение в тамошните вестници и ми проводете сметката, накарайте и вестниците да говорят благоприятно за него. Унгария и Чехия вземат официално участие в него, особени тренове от Прага и Пеща ще носят посетителите.»(21) Доктор Вълкович отговаря на 3 януари 1892 г.: «Колкото до Пловдивското изложение, аз права молитви и желая от все сърце пълен успех на това наше първо изложение, но повече нищо не може да се направи, понеже не съм натоварен от моя шеф(22) да действувам в това дело. По мое мнение трябваше да стане една официална покана направо на султана и щом той каже да! — всичко тръгва и върви. Аз се боя, че ако Високата порта не се реши да вземе участие в това наше изложение и на населението няма да дозволи да участвува и да посети изложението»(23).
Григор Начович знае, че приятелят му в Цариград ще го разбере без много обяснения, че което е по силите му, ще го направи. Не случайно доктор Вълкович е български дипломатически агент в столицата на Турция. Надали друг наш политик би могъл така успешно да балансира между неразбориите в българското правителство и във Високата порта, тактично да предотвратява сблъсъците, деликатно да пази гордостта на Портата като повелител на Княжество България и в същото време тази формална зависимост да не подбива самочувствието на София. При това той представя не само интересите на Княжеството, но отстоява интересите на българското население във вилаетите на Турската империя. Внимателно, но методично, с мисълта и за най-далечните последствия, доктор Вълкович реди политиката така, че винаги да остава открит пътят за цялостното обединение на нацията. Затова пак на Вълкович се разчита за благословията на султана, без която Пловдивското изложение не може да стане такова, каквото е замислено.
Ето как някои уводни статии на цариградския вестник «Новини» отразяват тези дипломатически усилия:
ЦАРИГРАД, 21 януарий 1892 г. От вилаетите трябва да се представят разните видове на драмските, скечанските и прочия тютюни, димът на които заобикаля и излазя из носа на целия почти свят, който умее да прави кеф. След това иде обработването на мака, който е едно от главните занятия и поминъци на мелнишките, серските, джумалийските, петрички и др. страни... Тетовските ябълки, охридските кайсии и череши представляват нещо невидено от хората, които не обитават ония прекрасни страни. Като говорим за Охрид, трябва да не забравяме, че той трябва да бъде представен на изложението в много отношения. Най-напред кожухарството на Балканския полуостров е имало и има главните свои представители в и от Охрид. Тия търговци могат да доставят първо качество изработени и всевъзможни кожи. Риболовството в Охрид и Струга представлява голям интерес най-вече защото в тамошното езеро се ловят риби тъй, както са се ловили преди много години. Много рядкости и древности могат да представят вилаетите в Пловдивското изложение, стига да се завземат сериозно, да поразмислят как и с що могат да бъдат полезни в това отношение»(24).
ЦАРИГРАД, 28 януарий 1892 г. «Едно лице от един град в Битолския вилает ни пише, че много желае да изпрати нещо на изложението в Пловдив, но недоумее като какво би хванало най-много място... Ето например селските женски ръкоделия, които са нещо прекрасно, изящно в Битолско, Охридско, най-вече Стружко, Тетовско. Така щото, ако бяхме на мястото на приятеля, ний щяхме да се задоволим само със събиранието на тия прелестни селски женски ръкоделия, щяхме да съставим един прекрасен пълен женски костюм — както си е той цял шит с коприна, а някъде и със сърма и щяхме да го изпратим или занесем на изложението.»(25)
ЦАРИГРАД, 14 февруарий 1892 г. «Голяма радост е произвело обстоятелството, че просветното правителство на Негово Императорско Величество Султана се е отнесло благосклонно към земледелческо-индустриалното изложение в Пловдив. Най-голяма възможност да вземат участие в Пловдивското изложение имат жителите от Одринския вилает... Одринските и лозенградските вина... биха предали съвсем друго богатство на колекцията на вина из цяла Румелия. Положително можем да кажем, че в такъв случай сбирката от вина в павилиона по винарството и виноделието далек би надминала онази на Далматинский винарский павилион в Загребското изложение...»(26)
Това е последната уводна статия на вестник «Новини» за Първото българско изложение чак до неговото откриване на 15 август. Денят, в който излиза статията, е последният в живота на доктор Георги Вълкович. Докато убийците на дипломата търсят помощта на руския посланик, за да избягат от Цариград, Пловдив се подготвя за тържественото полагане основния камък на изложението. Само ден дели скръбното шествие от многолюдния празник — пловдивската земя приютява останките на своя син и от същата тази земя начева растежът на «гиздавите павилиони», на самочувствието, на радостта от успеха.
Бележки
1. По това време Захари Стоянов е председател, а Иван Андонов — заместник-председател на Народното събрание.
2. Родопска, М. Първото българско изложение и панаир. — в. «Воля» — Пловдив, бр. 1168 от 12 апр. 1939 г., с. 2.
3. Прослава на Сава Ж. Дацов за неговата 50–годишна стопанска и обществено-книжовна дейност. С., 1929, с. XIV.
4. Редакционна бележка в: Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец. С., 1893, кн. 41–42, с. 1028.
5. «Новини» — Цариград, бр. 16 от 13. XI. 1892, с. 3.
6. Вж. в. «Право» — Цариград, бр. 17 от 7. VII. 1873 г.
7. Слова, произнесени при Първото българско изложение в Цариград на 29 юния 1873. Напечата са с иждивението на г. С. Илича в чест на женските дружества из отечеството ни. Извлечени от вестник «Право», Цариград, 1874, с. 15 (из словото на T. H. Шишков).
8. Вж. още: «Новини», V, бр. 80 от 7. VII. 1895, с. 2–3.
9. Вж. подробно в: Начов, Н. Цариград като културен център на българите. — Сб. на БАН, кн. 19, С., 1925, с. 71 и сл.
10. Вж.: сп. «Читалище», IV, кн. 10, 15. V. 1874. С., 268–274.
11. Държавен вестник, бр. 125 от 12. VI. 1891, с. 1.
12. Нашето първо изложение, бр. 12 от 22. II. 1892, с. 7.
13. Министър-председателят Стефан Стамболов.
14. По това време военен министър.
15. НБКМ — БИА, ф. 14, а. е. 4872, л. 9.
16. «Свобода», бр. 560 от 27. VI. 1891, с. 3.
17. «Новини», бр. 45 от 1. VIII. 1891, с 1.
18. НБКМ — БИА, ф. 14, оп. 1, а. е. 79, л. 159.
19. Рашид бей — дипломатически представител на Отоманската империя в София.
20. НБКМ — БИА, ф. 14, оп. 1, а. е. 79, л. 152–153.
22. Става дума за Д. Греков, министър на външните работи.
23. НБКМ — БИА, ф. 14, оп. 1, а. е. 834, л. 545–546.
24. «Новини», бр. 34 от 21. I. 1892, с. 1.