Тайната, тялото, шифърът и дипломацията: знаци и литературни фикции

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Яни Милчаков

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

Сред лабиринта от ерудитски знаци на «Хазарски речник» М. Павич включва разказа за «Големия пергамент». Пергаментът описва една от най-древните технически практики на дипломатическата секретност. По нейните правила посланието се е татуирало върху тялото на пратеник не само за да фиксира оригиналния текст, но и да бъдат предотвратявани недействителни и злонамерени «мисии» от хора с подправена самоличност и фалшиви документи.

Според този източник до византийския император Теофил била изпратена мисия от Хазария и на тялото на един от пратениците били татуирани хазарската история и топография, отбелязани на хазарски език, но със староеврейски букви — върху гърдите, лявото ухо, палеца, корема и бедрата на единия пратеник имало предупреждение, че понякога в дворците на халифите и василевсите се явявали татуирани по същия начин пратеници, които не носели със себе си хазарската история, а историята на друг народ със същото име. Върху единия му палец било изобразено хазарското нападение срещу Киев през 862 година, но тъй като този палец непрекъснато гноял от рана, изгорена при същата обсада, картината била размазана и останала като трайна заблуда, защото по времето, когато пратеникът се отправил към Цариград, тази обсада още не била осъществена...(1)

Тайните съобщения често са писани по главата на пратеника и прикривани с коса или перука. Античната дипломатическа кореспонденция познава и други криптографски техники. Такива са известни още на Плутарх през V в. пр. Хр., за тях споменава и Полибий в 350 г. пр. Хр. Светоний в своите императорски животописи разказва и за личния тайнопис на Гай Юлий Цезар, който

...ако трябвало да съобщи нещо тайно, пишел го с шифър, тоест буквите били така разбъркани, че не образували никаква дума. За да се разшифрова и прочете, трябва да се замени всяка буква от азбуката с четвъртата след нея, тоест, да се постави D вместо А и т. н.»(2)

Трябва да поясним, че криптографията ще ни интересува само в нейните пресичания с литературата. Като най-популярна и повсеместно прилагана криптографична система през Средновековието не само сред монашеските ордени, но и сред образованите миряни остава т. нар. «бенедиктинска азбука». Нейната тайнствена недостъпност е била пазена от непосветени и нежелани читатели чрез иначе елементарен графичен принцип: «азбуката на бенедиктините» (най-вероятно според заимствани правила от някои древни източни графемики) е замествала гласните в писания текст със съгласни. След «бенедиктинската» шифрова процедура например името на скандалния 15–годишен папа Теофилакт (Theofilactus) ce появява в поверителен дипломатически доклад от 1033 г. като Thpfklbctxs. Времето на универсалните хуманисти е и време на политическите методи на Ренесанса, които емблематизират нощта, шепота, тайната, интригата, отровата и шпагата. Тогава криптографията и нейните методи започват да се систематизират в специални трактати с подобаваща за философията на числата сериозност. Л. Б. Алберти пише такъв трактат през 1466 г.(3) В подобен дух по-късно размишлява за шифрите философът Фр. Бейкън, а френският дипломат Блез дьо Виние през 1585 г. преоткрива криптографската комбинаторика, която възпроизвежда азбучни версии според произволна ключова дума, взета от някакъв текст.

В много случаи шифрованата дипломатическа кореспонденция от Средновековието и Ренесанса не се осланя толкова на все по-усъвършенствуваните криптографични техники, колкото с привидно разбираем език и на достъпна за всеки грамотен писменост се стреми да създава лъжливи сюжети. Така тематично биват комбинирани около някаква «пораждаща» ключова реалия цели фикционални светове. В тях може компетентно да влизат ограничен брой хора, които са служебно и интелектуално посветени не само в езотеричните подстъпи към технологичното им конструиране чрез букви и цифри, но и в белетристично-наративната им условност. Още през 1480 г. завеждащият ватиканското тайнописно отделение Дж. ди Лавинде в своя «Трактат върху цифрите» препоръчва за още по-голяма сигурност шифрованата кореспонденция първо «да се превежда» на конспиративен дипломатически жаргон и едва тогава да преминава през кодовете на поне няколко цифрови и буквени криптографични системи.

Тези занимания на писатели, художници, философи и дипломати са елемент от културната цялост на ренесансовата «епистема». Идеите на едни от най-известните книги на М. Фуко внушават, че в нея Лудостта е признат и търсен партньор на Разума, както фантазията — на формулата, магията — на науката, съновидението — на чертежа. Личи разликата със схващанията и практиките на Просвещението. Рационалната епоха, изолирайки напълно лудите от разумната организираност на социума, а лудостта — от рационалното поле на познавателните методи и на техните приложения в различни области, защитава собствения си епистемологичен, културен, художествен и терапевтичен дискурс. В по-смекчена антитеза и върху по-ограниченото поле на шифровите техники виждаме възпроизведен абсолютно същият принцип: ако за Ренесанса в тази специализирана и сериозна област литературната фантазия е законен партньор на математическата прецизност, то Просвещението и последвалите го времена до наши дни бързо отстраняват от кодовете за писане и за четене на тайни дипломатически информации ренесансовата стилова и литературна иносказателност(4), числовата «кабалистика», културните реминисценции, намеците към персонално познати членове на просветеното братство и езотеричните му интерпретаторски подстъпи с неизбежните дози «шум» и ентропия (условно казано — с някакъв вид «(дез)информационна лудост») в тях. Сложният характер на философските системи в херменевтичното им прилагане към фрагментите от битовата действителност и дори физиологията, ренесансовото смесване на културни импулси и описателни техники в тогавашния дипломатически доклад не остават без последици за самата психика на дипломата и извън чисто професионалните му прояви. В нея също свободно и равнопоставено тогава се преплитат политическите задачи, военните доктрини, философските тези на неоплатонизма, астрологическите предсказания, магическите вярвания, естетическите категории, медицинските теории, художествените условности и практическите наблюдения: посланикът на Венеция в Рим си спестява описанията, като през 1523 г. убедено твърди пред своите домакини, че скулптурата «Лаокоон» е съвършено точен портрет на негов съвременник и съгражданин(5).

Гадаенето по знаците на тялото като път към тайните на душата и политическите намерения в пълния смисъл на думата стават висше изкуство през Ренесанса.

В случая с разгадаването на телесни знаци като прикритие на вътрешни тайни интегралността между «висока» и «ниска» литература е очевидна: всичко онова, което Жан Делюмо изброява и описва като пораждащо «страха в културата на Запада», изпълва отначало проповедите през Средновековието, а след Гутенберг започва да залива и книжарските сергии на ренесансова Европа с подробни инструкции, как да бъдат разпознавани различните расови, етнически и верски категории «опасни» хора във видимостите и привидностите на действителния живот или зловещите «антропоморфни» въплъщения на злите сили.

Докладите на папските нунции и на италианските дипломати от XV–XVII в. — прочутите relazioni, събрани в 15 тома(6), — днес изумяват с невероятните подробности при физиономичните описания на важни личности от чуждите дворове. Свръхдетайлните изброявания на всички съставки в цялото тяхно облекло (до броя на копчетата и отделните видове птичи пера със свойствените им шарки и цветове върху шапките) успешно в наши дни, между другото, се използуват от историците на модата и на всекидневието като достоверна основа за пълни картинни реконструкции. Не по-малко наблюдателност дипломатите от италианската ренесансова школа насочват към носовете на хората, които заслужават аналитично внимание и подобаващо «информационно досие». По-нататък то рутинно включва: очертанията на брадите, гъстотата на мустаците, извивките на веждите и гънките на ушните миди. Ако някаква случайност е давала сгода на проницателния дипломатически наблюдател да надзърне под перуките на местния елит, докладът не е пропускал подробно да характеризира тенденциите към побеляване, формите на оплешивяване и противодействащите им средства, които е прилагал засегнатият от тези козметични неудобства; класически образец за описание на плешивина дипломатите са черпели у Светоний. Към това техните доклади прибавят броя на бенките, големината на брадавиците, пукнатините на устните, мрежата на бръчките по челото и разположението на луничките. Условие и подстъп към заключителното обобщение за психоемоционалните характеристики на описвания «обект» е същият дескриптивен фотографизъм.

С култа си към детайла-фетиш и описателната хипертрофия дипломатическата кореспонденция максимално компенсира липсата на фотография и дори на рентген в своето съвремие. Описателният хиперпедантизъм и стриктното му съблюдаване не трябва да учудват: като водеща учрежденска инструкция за правилата при писането на relazioni в края на XV в. срещаме няколко откъса от приписваното на Аристотел съчинение «Физиогномика». С досега неясно, но поне със сигурност неаристотелово авторство то учи как да бъдат разпознавани и квалифицирани спецификите в характера на наблюдавания човек според формата на лицето, жестовете и израженията. Спекулативно, но не и безпредметно, може да се предполага, че и без особени писателски претенции, изпълвайки своите информации и портрети на политически фигури с безброй описателни детайли, ренесансовите дипломати — без изключения класически образовани елинисти и латинисти — са възприемали античната литература, науката и гръко-римската историография като символично наследство и като интегрална част от собствения си духовен свят.

Очевидна е и връзката между промените в шифровите системи и някои тенденции във филологическата херменевтика през Просвещението. Моден интерпретаторски метод през XVIII в. е т. нар. commentarius perpetuus т. е. непрекъснатото тълкуване на текста дума по дума и изречение по изречение, което само по себе си предполага постоянното внимание към кода на писаното. Сходна идея два века по-късно застъпва и илюстрира в анализите си Р. Барт — и това е само част от бурния ренесанс на определено шифровия термин «код» през всички етапи и във всички школи на структурализма от Ф. де Сосюр до Р. Барт и Ю. Лотман.

Ренесансовата идея за шифъра, обаче, по нещо наподобява една дилема на епохата на интернет, която създаде цяла социологическа теория върху противоречията между правата и технологиите на глобалната информираност, от една страна, и индивидуалните ценности на човешката «приватност», от друга. Най-видим израз на този дисбаланс в Мрежата е стремежът към строга идентификация на общуващите — и изобилието от графични шифри за посветени, маски, анонимности, иносказания, мистификации, фалшификати и т. н. Кариерата на тайнописа започва върху човешкото тяло, за да достигне до компютърния софтуер.

Един от първите каталози на дипломатически шифри, т. нар. Номенклатор, е съставен през 1591–1605 г. от брат М. Ардженти, началник на папската канцелария на Климент VIII. Като истински човек на XVI в. той също замисля и създава своята шифрова система в споменатото «спекулативно» и «оперативно» двуединство — между общия философски дух на високо ценения от неоплатонизма «скрит смисъл», конкретните херменевтични интерпретаторски процедури, които само елитарни тълкуватели могат да прилагат като общ dictus obligus (заобиколен подход) за неговото разбиране, математическата точност и художественото въображение. Резултатът позволява на обучените в използуването на «Номенклатора» да скриват имена на владетели и същински политически или военни сведения не само чрез шифровка по десетте комбинирани азбучни субститута, но и, например, под фикционални разкази за богоугодния живот на различни монашески ордени като водена духовна кореспонденция между техните смирени братя.

Макар че удоволствието от съчиняването и разгадаването на гатанка е сред най-древните универсалии на общочовешката култура на словото, деривати на която, между другото, са всички съвременни ребуси, анаграми, кръстословици, шаради и т. н., самата процедура по шифроването и дешифрирането на дипломатическата кореспонденция не би била напълно ренесансова, ако тя наред с ползата от практическата информация не доставя и специфична изтънчена наслада, достъпна не само на съвременниците, но дори на посветените в криптографията далечни потомци. Вероятно много близък по авторските си мотиви до игровата «илюзия за шифър» представлява известният маниер на Леонардо да Винчи, който пише «огледално» своите записки в «арабска» линеарност. И в този случай, обаче, шифърът носи целия свой ренесансов културен контекст като очертан от тайни знаци път към автономия на индивидуалното научно и художествено въображение. Отдавна е терминологизиран смисълът на културни феномени като автоцензурния «езопов език» и неговото «декодиране» при «четенето между редовете». На тази тема е публикувано изключително богатото като мотиви за писателски, езиковедски и литературоведски размисли научно издание «Изгубеният лексикон. Тайни значения в речника на испанската литература по времето на Инквизицията»(7).

Без да твърдим, че само най-изтънчени «естети на словото» проявяват вкус към криптографията като литературна тема и писателска техника, все пак ясно говори фактът, че шифрите трайно примамват интереса на няколко световни белетристи от XIX в. и дават художествени резултати в техни известни произведения. Едгар Алън По е не само страстен криптограф-любител, но върху една криптограма изгражда фабулата на своя «Златен бръмбар»; с неразгадаем криптографски мотив от цели три страници в «Психология на брака» Балзак буди фантазията на своите читатели; криптограми използуват Жул Верн в «Пътешествие до центъра на Земята» и Артър Конан Доил в «Танцуващият човек». Макар тълкувателски ограничено, няма да бъде преувеличено и невярно, ако се каже, че и един от световните романови бестселъри на XX в. — «Името на розата» от Умберто Еко — е роман за всички шифри, с които културата пази автентичния си смисъл от профаниращи, примитивни и манипулативни посегателства, и за умението на универсалния ерудит, който е духовно призван да разгадава тези тайнствени системи от знаци. Повечето от серията романи, които последваха «Шифърът на Леонардо» на Дан Браун и в които разгадаването на шифъра е основен повествователен мотив, вече трайно вписват криптографските процедури сред клишетата на тривиалната масова литература.

Как други литератори и мислители възприемат шифрите и боравят с тях? Трите случая са тенденциозно подбрани поради различните биографични герои и културни обстоятелства, свързали кариерите им с шифъра.

В спомените си за професор Ив. Шишманов като ръководител на българската дипломатическа мисия в Киев помощникът му П. Нейков отбелязва:

Занимателна подробност: той се беше влюбил в шифъра и го пазеше в спалнята си. Както други нареждат карти за игра, за да убият времето, той съчиняваше телеграми за удоволствието да ги шифрира сам. И много му беше мъчно, че от София твърде рядко имаха шифровани телеграми. Аз обичах човека, въпреки някои негови слабости. Кой ги няма! (с. 108)

В това изпъква интересната разлика между филолога Шишманов и кариерния дипломат Нейков в отношението им към шифъра; културният ореол около проф. Шишманов подсказва правдоподобността, че неговата «любов» към шифроването има връзка с призванието му да тълкува текстове и — вече в полето на чистата, но не и произволна догадка — с големия му изследователски интерес към видимото и тайното в културата на италианския Ренесанс, както и към тайните говори(8).

В следващия фрагмент — силно фикционален по своята повествователна гледна точка с връзката между шифър и песен — от книгата на Д. Маринов за Ст. Стамболов отново откриваме «наслада от шифъра», която поетът държавник изпитва в тайнствената нощна тишина — незаменим и най-автентичен декор на секретния дипломатически замисъл.

Телеграмата се прочете; шифрова я самичък Стамболов и като секретна я изпрати още същата нощ на Вълковича.

Часът беше вече два след полунощ.

Стамболов затананика своята мила песен «Чавдаре, синко, Чавдаре» и отиде в своята стая, а и другите регенти си отидоха всеки в своята. Жилището на регентите потъна в мрак и безмълвие(9).

Една от световно признатите като най-импозантни философски книги на XX в. — «Естетическата теория» на Т. В. Адорно — едновременно е призната и като една от най-енигматичните при формален прочит, а преводът й с право се смята за подвиг. В научните и публицистичните портрети на нонконформисткия енциклопедист, философ, музикант, композитор, социолог, естет, моралист, политически мислител често се срещат определения с осезаеми култови и ренесансови конотации като «Папата на радикалността», «последният философски гений», «гигант», «титан», «икона на 1968 г.» и др. под. До днес мнозина биографи и философи се питат: кой интелектуален тип олицетворява Теодор Адорно? И отговарят: «на универсалния интелектуалец, и на гражданския мислител с широк спектър на познание, категоричен застъпник на критични позиции, Адорно би могъл да бъде, според категориите на Грамши «органичен интелектуалец» или в смисъла на Бенямин «оперативен писател». По същество Адорно е «специалист по многостранност», който не напуска своята «кула от слонова кост»..., «маскиран вундеркинд», талантлив теоретик на щастието, но неталантлив прагматик, чувствителен саркастик, ексцентричен, нарцистичен, песимистичен, пищен и одухотворен интелектуалец, боязлив салонен революционер, посредствен пианист, велик философ и професор-педант».

По-критичните към Адорно характеристики (като «инфантилен нарцис») звучат също с известен митологичен и ренесансов призвук. Сполетян от трудната съдба да живее в «Средновековието на века», какъвто за неговата напусната Германия е хитлеризмът, Адорно в странен паралелизъм възпроизвежда и езоповския принцип от средновековните и ренесансовите шифри. В своите носталгични писма до родителите си, към които е силно привързан с рядко за интелектуалец от неговия ранг изразявано синовно чувство, той засекретява своите близки хора под имена на животни (колегата Хоркхаймер например е «мамут», съпругата Гретел — «жирафа» или «газела», а самите родители — «хипопотами»)(10). В прочутата си дискусия с Л. Голдман през 1973 г. Адорно няколко пъти изказва херменевтични мисли, които и при самото позоваване на «старата теологична терминология» съвсем прилягат и в едно хипотетично изложение по философия на шифъра:

Що се отнася до понятието разбиране, изглежда, че в областта на литературата разбирането осъществява ... една стара теологична терминология — на няколко степени (...) парадоксът се състои в това, че за да разберем едно нещо само чрез самото него, прониквайки в него самото, винаги трябва да знаем и да сме преживели нещо повече от това, което произлиза от него. Казаното още повече важи за онова, което може би несръчно и недостатъчно добре опитах да обясня с понятието «истинно съдържание». Защото истинното съдържание на творбата всъщност е това, което надхвърля творбата(11).

Така погледнато, разбирането на художествената литература никога не трябва да достига до еднозначния смисъл, към който водят шифровите операции, а тайните на шифъра, в които са посветени малцина, за литературата имат ценност само ако ги разкриват все повече читатели и епохи със значения, неизвестни на авторите.

Бележки

1. М. Павич. Хазарски речник. Роман — лексикон в 100 000 думи. С., 1999, с. 92.

2. Гай Светоний Транквил. Дванадесетте цезари. С., 1981, с. 36.

3. Историята на криптографията и основните трудове от XV–XX в. се съдържат в: <http://www.hp-gramatke.de/crypto/german/page0010.htm>.

4. Секретността на ренесансовия дипломатически стил е описана от: М. М. Bullard. Secrecy, Diplomacy and Language in the Renaissance — B: Das Geheimnis am Beginn der europäischen Moderne. Zeitsprünge. Forschungen zur Frühen Neuzeit, В 6 (2002), S. 178–201.

5. D. Kartschoke. Über das Erkennen und Wiedererkennen physiognomisher Individualitat im Mittelalter (цит. по: V. Groebner. Describing the Person, Reading the Sings. Identyity Papers, Vested Figures, and the Limits of Identification 1400–1600. In: Documenting Individual Identity: The Development of State Practices in the Modern World. Edited by Jane Caplan and John Torpey. Princenton, 2000 p. 12).

6. E. Albbri. Le Relazioni degli ambasciatori Veneti at senato. 15 vols. Florence, 1839–1863.

7. S. Shepard. Lost Lexicon: Secret Meanings in the Vocabulary of Spanish Literature durung the Inquisition. Ediciones Universal. 1982.

8. И. Шишманов. Бележки за българските тайни езици и пословечки говори. — Сборник за народни умотворения, кн. XII (1895), с. 15–51.

9. Д. Маринов. Стефан Стамболов и новейшата ни история. Т. 2, С., 1992, с. 67.

10. Th. W. Adorno. Briefe an die Eltern (1939–1951). Suhrkamp Frankfurt, 2003.

11. Цит. по сб.: Sociologija knjizevnosti. (Pr. S. Petrovié) Sосiеtas 3, Beograd, 1990, s. 171; 174.