Белгийски дипломатически документи за събитията в Македония през 1897–1904 г.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Виолета Костова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

След Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. политическото статукво на Балканите се определя от клаузите на Берлинския договор (1 юли 1878 г.) с промени, предизвикани от Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885 г.) и Гръцко-турската война (1897 г.). Османската империя по силата на чл. 23 и чл. 62 на Берлинския договор трябва да проведе административни реформи в своите европейски провинции с християнско население по образец на Органическия устав, приложен през 1868 г. на остров Крит. Независимо от непосредствената съпротива против Берлинския договор и последователните искания за изпълнение на чл. 23 и чл. 62, независимо от натиска на великите сили, който остава ограничен и недостатъчен, Високата порта така и не предприема никакви реформени действия в Македония и Одринска Тракия. При всяка нова опасност от избухване на криза на Балканите, Македония е невралгичната точка. Сложните противоречия между великите сили в края на XIX в. и началото на XX в., аспирациите на Балканските държави към останалите под робство земи, поведението на Високата порта, която отлага и най-умерените реформи в двете области определят условията, при които възниква и се оформя организираното националноосвободително движение на българите в Македония и Одринско, достигнало своята кулминация в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.

Дипломатическите документи на великите сили и на балканските държави предоставят богата информация за сложната международна обстановка през периода 1897–1903 г.(1) Белгийски дипломатически документи, съхранявани в Кралския държавен архив за освободителната борба на българите в Македония и Одринско от края на XIX в. и началото на XX в. са обнародвани от Н. Тодоров(2).

Настоящата статия има за цел да представи документи, които се съхраняват в Архива на МВнР на Кралство Белгия, и съдържат сведения за cъбитията в Македония в периода 1897–1904 г. По своя характер това са рапорти на генералния консул и на дипломатически агент на Белгия в София и политически циркуляри на МВнР изпращани до различните дипломатически представителства на Кралството през тези години. Документите се съхраняват в няколко досиета на Архива на Министерство на външните работи на Кралство Белгия(3). Циркулярите съдържат извлечения от рапорти от една или няколко държави, в които има както конкретни сведения, така и обобщения и анализи. Проследявайки последователно документите, следва да отбележим, че информацията е по няколко теми, които можем да формулираме по следния начин: 1. Дейността на македонските комитети; 2. Политиката на Княжество България по отношение на Македония; 3. Великите сили и Македонският въпрос; 4. Поведението и политиката на балканските държави. 5. Високата порта и движението в Македония.

Необходимо е да отбележим, че именно през този период (1897–1904 г.) в документите на белгийската дипломация се отделя най-много място на Македонския въпрос във всичките му аспекти. Това, от една страна, е обосновано от конкретната ситуация в европейските провинции на Османската империя в периода от края на Критската криза до Илинденско-Преображенското въстание. През този период се активизира националноосвободителното движение на българите в Македония, засилват се действията на всички балкански държави в тази провинция, а великите сили се стремят не просто да запазят статуквото на Балканите, а на всяка цена да замразят Македонския въпрос(4). От друга страна, през последното десетилетие на XIX в. Белгия засилва своя икономически интерес към Балканите и конкретно към България и в началото на XX в. белгийските капитали имат значително присъствие в различни сфери на стопанския живот на страната(5). От края на 1881 до края на 1896 г. Белгия няма свой дипломатически представител в София и италианският дипломатически представител е натоварен със защита на нейните интереси тук. С нота от 5 декември 1896 г. за генерален консул и дипломатически агент на Белгия в София е назначен Пети дьо Тозе(6). Всичко това определя наличието на значителна документация за събитията в Македония през посочения период. Трябва да отбележим също, че ако говорим за Македония, то е, защото в документите, които разглеждаме за този период, липсва каквато и да е информация за другата българска област, която е в пределите на Империята — Одринска Тракия.

Преминавайки към представяне на конкретните документи, най-напред ще се спрем на няколко писма, изпратени от МВнР на Кралство Белгия до Барон д’Анетан в Париж. Писмата са общо десет на брой, за времето от януари до юли 1897 г., а информациите, които съдържат, са от Атина, Виена, Солун и Белград(7). Документите съдържат сведения в няколко основни направления. На първо място е активизирането на сръбската и гръцката пропаганда от началото на 1897 г. и влагането на значителни средства в тази дейност. Специално се споменава учредяването на т. нар. Национално общество в Гърция, изградено на конспиративен принцип, с Централен комитет, комитети и подкомитети, което има за цел да подготви едно мощно движение в Македония за идващата пролет. По-късно, според сведенията от Солун, се констатира, че сериозно надигане на гърци в Македония не може да се очаква, защото те са едно малко малцинство в областта. И тук следва да отбележим специално това, което пише белгийският консул в Солун, подчертавайки доминиращото присъствие на българския етнически елемент в Македония: «Те (гърците — б. а., В. К.) тук са едно малко малцинство. Най-голямата част от населението, която се определя като гърци, се състои от българи, наистина говорещи гръцки, но нямащи никакви симпатии към Гърция и които биха се вдигнали както през 1876 г. само под влияние на българско национално движение, което не стои на дневен ред в момента». Също така според рапорта от Белград е видно, че «в Македония няма нито един сърбин, освен в териториите на Стара Сърбия». Отбелязва се също и дейността на българските комитети, но най-значително място е отделено на политиката на Българското княжество по отношение на Македония. Документите очертават твърдата политика на Княжеството против какъвто и да е дележ на Македония и борбата за повече епископски берати в областта. Действията на княз Фердинанд и кабинета на д-р К. Стоилов за натиск върху Високата порта за получаване на берати за български епископи в областта се анализират като необходими за запазване на правителството и за удовлетворяване на общественото мнение в Княжеството. Отбелязва се също така, че това поведение не е направило добро впечатление на великите сили и към княз Фердинанд са отправени съответните предупреждения.

Важен момент в посочените дипломатически писма е коментарът относно възможните договаряния и съглашения между балканските държави. Последователната политика на Княжество България за защита българския характер на Македония и позицията му против разделяне на областта на сфери на влияние е показана категорично в документите, като се подчертава, че по време на преговорите за сключване на спогодба между България и Сърбия, «население, правителство и преса са демонстрирали неотстъпчивост по въпроса за националностите». Що се отнася до Сърбия, документите също ясно показват вече изработената позиция за търсене на евентуално съгласие: линията между басейна на р. Струма, където да се установи бъдещата граница между двете страни, като територията отляво на тази линия да принадлежи на България, а отдясно — на Сърбия. Предполага се един съюз между България и Гърция с цел изолиране на Сърбия и Румъния. Все пак в средата на 1897 г. се обсъжда вероятността за съглашение между България, Сърбия и Черна гора под контрола на Русия, като заключението, изведено в документите е, че събитията, които се очакват, са наложени от Русия. Макар че не коментират конкретните съглашения, с Гърция от края на 1896 г. и със Сърбия — през февруари 1897 г., документите отразяват тенденциите в отношенията между балканските държави в конкретната ситуация на Балканите(8).

Сложността на ситуацията след поредната Източна криза и Гръцко-турска война довежда до решението на Австро-Унгария и Русия при среща на двамата императори «за запазване на общия мир и статуквото в Ориента». Разговорите в Санкт-Петербург през април 1897 г. потвърждават единодушието в позициите на двете империи по отношение на балканските въпрос в дадената политическа обстановка(9). В писмо от 12 май 1897 г., съдържащо информация от Виена, се казва следното: «Нямаше спогодба, а съглашение на база общия мир и статуквото в Ориента. Двамата императори искат сигурност и ред и се противопоставят на всичко, което би могло да ги наруши. Териториалното статукво на Турция ще бъде поддържано колкото е възможно по-дълго». Това решение определя по-нататък, за повече от едно десетилетие, политиката на великите сили по отношение на Македонски въпрос, положението на християнското население в Македония, струпването на турски войски в областта, анархията и насилията, които шестват там.

Последните три писма са от месец юли 1897 г. и са по-скоро свързани с предприетите сондажи от страна на българското правителство и княз Фердинанд за обявяване на независимост. Няма да се спираме на тях, тъй като те, заедно с други белгийски документи по опита за обявяване на независимост са публикувани(10). Ще отбележим, че всички действия на Княжество България относно евентуално обявяване на независимост през лятото на 1897 г. са оценени по-скоро като натиск за удовлетворяване исканията за превръщане на Македония в привилегирована провинция. В този смисъл са оценките на дипломатическия агент на Белгия в София Пети дьо Тозе в рапортите, изпратени до Брюксел по това време, като той отбелязва, че в момента Македонският въпрос изглежда затихнал и Македонският комитет (ВМК — б. а., В. К.) не дава повече признаци на живот. Концесиите, направени от Турция на българското население в Македония са оценени като награда за мъдрото поведение на Княжеството през последните събития(11).

Затихването на Източната криза от 1897 г. временно отлага търсенето на решения от страна на великите сили относно турските провинции с християнско население. Политиката на Българското Княжество в навечерието XX в. продължава курса, оформен след признаването на Фердинанд и нормализирането на отношенията с Русия. Правителствата на Д. Греков и Т. Иванчов се стремят да спечелят благоволението на двете главни заинтересовани велики сили — Австро-Унгария и Русия за българската кауза в Македония — подобряване положението на населението там чрез въвеждане на реформи в условията на ясна договореност на великите сили за поддържане на статуквото на Балканите(12). Политическите циркуляри от 1898 г. и началото на 1899 г., обобщаващи сведенията от Атина, Букурещ, Солун и Виена за ситуацията на Балканите, оценяват като премерена и успешна политиката на Княжество България, а получените берати за митрополитите — като надмощие в борбата за влияние в Македония и отслабване позициите на Сърбия в областта. Информациите от Букурещ показват, че Румъния е сериозно обезпокоена и там следят много внимателно всички действия на княз Фердинанд и българското правителство. Отново се подчертава ангажиментът на Русия и Австро-Унгария в запазването на статуквото на Балканите и за сдържане на населението в Македония от една страна и ускоряване изпълнението на реформите от страна на Високата порта. В информациите от Виена е отделено повече място на инициативата на италианското правителство за колективен демарш на великите сили пред Високата порта за въвеждане на реформи и спиране на безредиците, получила колективен отказ(13). Циркулярите ясно показват поредното замразяване на политическото статукво на Балканите, но заедно с това и невъзможността да се овладее положението за дълго време при съществуващите условия и съперничество на балканските държави.

Началото на XX в. обаче отбелязва отново ескалиране на напрежението на Балканите, концентрирано в Македония, за да се стигне до Илинденско-Преображенското въстание. Документите, които разглеждаме, показват, че от началото на 1900 г. дейността на тайните български комитети в Македония се разраства. Отбелязва се, че главното седалище на организацията е в Охрид. Споменава се, че в Букурещ също има формирование, съставено в голямата си част от български студенти. Също в Букурещ е направена голяма покупка на пушки «Хенри-Марлини». Споменава се за убийство на турски агент (не се уточнява име и подробности) в Букурещ, което обаче, се отбелязва в циркуляра, би могло да навреди чрез своя отзвук на проектите на тайните комитети. Анализът на ситуацията, който се основава на сведения от различни източници, констатира следното: «Подобни симптоми се манифестират всяка година в края на зимата, но сега движението изглежда по-сериозно и по-добре подготвено, било защото конспираторите искат да се възползуват от затрудненията на Англия, било защото са решени да премахнат спирачката, която българското правителство поставя на тяхната пламенност»(14). Същото е положението и в края на годината — според сведения от Константинопол, Македонският комитет е удвоил дейността си и многобройните инциденти в Косово и Скопие се отдават именно на това. Изрично се подчертава, че има основания да се смята, че началото на тези действия е в София. В заключение се казва, че малко вероятно е действията на комитетите да постигнат резултат(15).

Циркулярите от следващите години до средата на 1903 г. утвърждават все по-голямо разрастване на организацията и засилване на нейната дейност В циркуляр от началото на 1901 г. за Македонския комитет (има се предвид БМОРК — б. а., В. К.) се казва следното: «Той достигна до една крайно силна организация. Последният съществува в Македония, в селата, където се намират истински оръжейни складове. Създават също и отряди от местна милиция, чиято помощ в един момент би била много полезна за въстание, което може да избухне в цялата страна в едно и също време»(16).

През следващите 1902–1903 г. документите показват засилване на напрежението в областта и все по-голямо разрастване на дейността на организацията — отделя се място на осигуряването й с оръжие, както и на подготовката на въоръжени групи и в Тесалия, където работят достатъчно голям брой «македонци» като зидари или земеделци. Тези групи са предназначени да минат границата в подходящия момент. Още през пролетта на 1902 г. в документите се казва, че единствената пречка за избухване на въстание е присъствието на турски гарнизони в Македония. Също така, че влиятелните мъже в организацията, които смятат едно въстание за ненавременно, не са повече слушани(17). Във всички тези документи се подчертава, че нито Турция, нито великите сили си правят илюзии относно влиянието на княжеското правителство в Македония.

В навечерието на въстанието, през лятото на 1903 г., се съобщава, че политическата ситуация в района остава непроменена — борбите продължат и комитетите потвърждават, че те са използували едва половината от ресурсите, с които разполагат. Известното отслабване, което се забелязва, се дължи по-скоро на липсата на средства и муниции(18).

Циркулярите от лятото и есента на 1903 г. разкриват репресиите при потушаване на въстанието, констатират, че много от въстаниците са избити или пленени и въобще техният брой е значително намалял. Смята се, че въстанието е сигурно потушено и едва ли би било възможно да оживее отново. Все пак съществува известно съмнение дали революционните комитети ще се откажат от борбата и дали няма да я започнат при пръв удобен случай. Отчита се изменението на обстановката като неподходяща за това. Една година след въстанието в извлечение от рапорт от Константинопол се казва, че ръководството на организацията е против всякакви атентати и провокативни действия с цел да не се дразнят великите сили и да се изчака резултатът от опитите за реформи в Македония. Само една малка група, начело със Сарафов е за подобни акции за провокиране общественото мнение в Европа, като смята, че това е единственото средство за предизвикване на решение. Другата констатация е, че населението е уморено до крайност и няма никакво желание да подновява борбите от последните години. В този документ от 1904 г. е изведено и следното важно заключение: «въпросът за отношенията между българите и турските власти отива на втори план. Напред излиза съперничеството на християните от различните народности и именно на това трябва да се обърне внимание оттук нататък»(19).

Във всички документи, които представяме, се подчертава, че и великите сили, и Високата порта, и балканските държави обвиняват българското правителство за движението в Македония. Ясно е показан и българският характер на движението. Политическите циркуляри, независимо откъде идват сведенията, очертават сложната ситуация, в която трябва да действа Княжество България. От една страна е договореността между Австро-Унгария и Русия и останалите велики сили да не се нарушава статуквото. От друга — насилията и анархията в Македония, както и усилената подготовка на населението за въстание. От трета — пропагандата и аспирациите на съседните балкански държави, както и абсолютното бездействие на Високата порта относно въвеждането и на най-умерените реформи.

Анализът на поведението на княз Фердинанд и княжеското правителство по отношение на Македония и действията на комитетите показва няколко основни момента. На първо място във всички документи, които засягат този въпрос, се отбелязва, че българският кабинет не е в състояние да вземе необходимите мерки за ограничаване дейността на комитетите и на Б. Сарафов. Все пак отбелязани са опитите на княза и «няколко държавни мъже» да задържат действията им, като се подчертава, че главната причина за това са препоръките на Русия(20).

В документите от 1902–1903 г. няколко пъти се споменава за евентуална възможност за обявяване на независимост и царство от княз Фердинанд. Така в циркуляр, който съдържа извлечение от рапорт от Виена, се казва, че князът е повдигнал въпросът за обявяване на независимост и царство в Петербург. Отговорът е, че и двата въпроса няма да се решат в близко време, но е обещана известна поддръжка(21).

Друг документ, от май 1903 г., осведомява, че политическият свят в Париж коментира посещението на княз Фердинанд във френската столица с желанието му да излезе от кризисната ситуация, създадена от последните събития (Солунските атентати — б. а., В. К.) и търси подкрепата на Франция заедно с тази на Русия. Като резултат от срещата на княза с президента на Републиката е съвместният демарш на посланиците на Франция и Русия пред султана резултатът от което е, че непосредствената опасност от българо-турски конфликт е отстранена(22).

Още два момента намират отражение в документите — двете протестни ноти на българското правителство, отправени до Виена и Петербург относно обвиненията, арестите и присъдите, «произнесени незаконно и безпристрастно срещу българите... И в София, както и в Петербург се оплакват от инертността на отоманското правителство и на редовните му войски, които оставят да шества анархията и ще бъдат отговорни за нейните последствия»(23).

Смяната през 1903 г. на правителството на Ст. Данев с нов кабинет начело с ген Р. Петров явно създава известен смут в балканските столици и Петербург и очакване за нова, «по-национална и независима от Русия политика», както и опит да се контактува директно със султана по отношение подобряване положението на българите в Македония и изпълнението на австро-руската реформена програма. Като цяло оценката е, че смяната на кабинета всъщност трябва да се види по-скоро като «знак на национално чувство както по форма, така и по програма, която то е прокарало и която запазва същата генерална посока»(24).

Като част от дипломатическите сондажи, които българското правителство предприема с цел установяване на автономия на Македония и Одринско е мисията на Гр. Начович в Цариград през май 1903 г. В циркуляр, разпратен до главните европейски и балкански столици според извлечение от рапорт от Константинопол се дава следната характеристика: «Неуспехът на мисията на г. Начович в Константинопол не може да бъде поставен под съмнение. Специалният пратеник на княз Фердинанд ясно формулира искане за автономия на общините в Македония, предлагайки управлението на всяка община да бъде поставено в ръцете на група жители, представители на мнозинството. Така би имало български, турски, гръцки и т. н. села. Това би било всъщност въвеждане в Турция на избирателна система. На практика Начович не получава никаква реална отстъпка»(25).

Документите ярко очертават изключителното влошаване на обстановката в Македония, нарастване на напрежението между Българското княжество и Високата порта и опасността от българо-турски военен конфликт. В циркуляр, който съдържа извлечение от рапорт от Белград, се отбелязва, че опасността в ситуацията идва от факта, че българското население смята войната за неизбежна. «В Княжеството са убедени, изглежда, че Турция ще го направи, защото разходите за мобилизация и маневри са по-големи от една обикновена, регулярна кампания.»(26)

Два рапорта от Виена от началото на юли 1903 г., които са включени в един циркуляр, съдържат сведения за безпокойство в политическите кръгове във Виена в този момент. Цитиран е специалният пратеник на Times, който казва, «че обстановката в Македония не е била толкова лоша след нотата на великите сили за реформи. България може да мобилизира 290 000 мъже за 5 дни и нейната армия не се страхува да излезе срещу турската». По-нататък в документа се отбелязва демаршът на Австро-Унгария и Русия в София и Константинопол и съгласието на Портата да изтегли своите войски, струпани на българската граница. В заключение се казва, че голямата опасност е отстранена, но остава вероятността от локални конфликти, още повече, че македонските комитети заявяват, че ще действат, за да накарат Европа да се занимае с тях(27).

Политиката на великите сили и събитията в Македония в началото на XX в. заемат основно място в документите на белгийските дипломати. Разбира се, на първо място в почти всички документи пространно се проследява позицията на Русия. Рапортите, които са в основата на циркулярите, независимо от коя столица са — Константинопол, Берлин, Петербург, очертават твърдата позиция на Русия за запазване на статуквото в периода 1900–1904 г. В този момент тя е предопределена от договореността с Австро-Унгария и с останалите велики сили, както и от заетостта й в Централна Азия и Китай. В документ от 28 май 1901 г. се подчертава следното: «Кабинетът в Санкт-Петербург, всъщност, общоизвестно е, окуражи Турция да вземе предпазни мерки срещу въстаническото движение в Македония и прояви строгост. В същото време тя даде да се разбере, че няма да се противопостави на поражението на българите, ако се стигне до един конфликт. За момента за Русия не е удобно, че Източният въпрос е открит. Тя е много заета с проблемите в Централна Азия и Китай»(28). Още по-категорично това се подчертава в изявления на граф Ламсдорф от 1903 г., че Русия няма да се възпротиви султанът да вземе най-строги мерки както срещу Албания, така и срещу четите в Македония за бързо омиротворяване и че: «Русия няма да се остави да бъде увлечена от събитията и да направи свръхжертвата единствено в името на славяните на Балканския полуостров»(29). В цитираните по-горе документи, макар и съвсем кратко, се посочва подкрепата на Петербург пред Високата порта за назначаване на сръбски епископи през 1901 г. Отделено е също място на отношението на обществеността в Русия, която явно не подкрепя твърдата официална позиция на кабинета. «Панславистката партия в Русия показва силно недоволство от поведението на руското правителство .... и не му спестява своите упреци» се казва в документ от началото 1903 г. Малко по-късно според анализа на посоченото изявление на граф Ламсдорф се отбелязва, че отношението на руските славяни към тези на Балканския полуостров взема все по-платонична форма. Във всички документи, въпреки твърдо отстояваната позиция, проличава безпокойството на Русия и «липсата на увереност в щастливия изход на събитията». В този смисъл се отбелязват и постъпките, които тя нееднократно прави както в София, така и пред Високата порта.

Много по-малко внимание в представяните документи е отделено на Австро-Унгария, но също толкова ясно е очертана позицията й. Подчертава се водещата роля на двете империи за запазване на статуквото и на «мира» и в предприетата реформена акция в Македония. Програмата за реформи, за която Австро-Унгария и Русия се договарят през февруари 1902 г. (т. нар Виенска програма — б. а., В. К.), е съвсем точно оценена от белгийските дипломати: «Тази програма е възможно най-умерената, искаха да я направят лесно приемлива, възможно е обаче да не задоволи българите. Не съществуват никакви илюзии в това отношение и в австрийските правителствени среди»(30). Всички велики сили, одобрили предложения реформен проект, са наясно, че той не може да даде решение на проблемите в Македония. Илинденско-Преображенското въстание, жестокото му потушаване, нотите на българското правителство и реалната опасност от военен конфликт между България и Турция довеждат до нов австро-руски проект за реформи в Македония — т. нар. Мюрцщегска програма, приета на 2 октомври 1903 г. В извлечение от рапорт от Константинопол се проследяват действията на посланиците на двете империи Барон фон Каличе и Зиновиев за отстояване на новия реформен проект пред Султана. Мнението на двамата дипломатическите представители е, че новият проект, «както и този от зимата на 1902 г., е твърде радикален и невъзможен, за да накарат султана да го приеме». Изразено е становище, че двете правителства (на Русия и Австро-Унгария), имат еднакви възгледи по вида контрол, който би трябвало да се установи. В същия документ се маркира и отношението на другите велики сили: Франция и Италия, които са показали готовност да участват в «контрола» по изпълнение на реформите и Англия, чийто посланик е поискал незабавно изпълнение на реформите. Изводът обаче е, че няма никакъв изолиран акт на която и да е от силите и тяхното съгласие по Македонския въпрос е запазено(31). Проследени са новите колективни демарши на Австро-Унгария и Русия, както изразената готовност на Франция, Англия и Италия да участват в дейността по изпълнението на реформите. Все пак, водещата роля е оставена на Русия и Австро-Унгария. Явно е съмнението във вероятността и ефективността от приложението на тези реформи, като се има предвид поведението на Високата порта, но така или иначе търсеният резултат — запазване на статуквото на Балканите, е постигнат.

Много голямо внимание в пpeдостaвенитe документи е отделено на позицията на Германия — изключително последователна и праволинейна, за запазване статуквото на Балканите. Няколко циркуляра, които са обобщение на рапорти от Берлин в периода март–декември 1903 г. проследяват категоричното поведение на Германия, формулирано в декларацията на граф фон Бюлов: 1. Германия не търси изключително влияние в Константинопол; 2. Правителството на Германия гледа със симпатия на всички мерки, предприемани за подобряване положението в Македония, но без да се посяга на целостта на европейските територии на Турция. 3. Австро-руският план изцяло отговаря на тези две условия. Германия е съгласна да се търси омиротворяване и сигурност на Балканите на основата на съществуващите институции(32). Така формулираната линия на поведение се запазва през целия период. В един от рапортите се цитира и статия от в. Gazette de Cologne, която повтаря официалните съвети отправени към България. Прави впечатление, че отговорността за евентуален бъдещ конфликт вече е предопределена изключително за България: «Но България трябва да знае, че всеки опит да разбуни спокойствието, ще бъде единодушно осъден от Европа. Може да се очаква, че този народ ще разбере отговорността от своите действия и ще види, че откривайки Македонския въпрос, ще остане напълно изолиран и изоставен единствено на своите сили, т. е. може да очаква всякакви жертви, но никакъв успех»(33). Специално е отбелязана официална нота на Германия, която утвърждава, че България не може да се надява на аналогично отношение както Гърция към Крит(34).

Представените документи ясно показват водещата роля на Австро-Унгария и Русия, както и активната позиция на Германия в събитията в Македония през 1900–1903 г. Заявената още през 1897 г. политическа линия на «трите империи» да отстояват твърдо целостта на Турция и установеното статукво на Балканите, се прокарва решително през целия период. Много по-малко място е отделено на останалите сили от европейския концерт, но техните позиции и интереси също са ясно очертани, маркирани са нюансите в отношението на всяка една от тях към събитията, като се подчертава че единомислието между всички велики сили е съхранено и няма нито един изолиран акт, който да го нарушава.

Последната тема, която намира широко отражение в представяните дипломатически документи, разкрива позициите и поведението на балканските държави. Политическите циркуляри, обобщавайки сведенията от рапортите на белгийските представители в Атина, Букурещ и Белград, както и от столиците на великите сили, показват действията и становището на всяка една от тях към Македонския въпрос в контекста на конкретния момент и заявените аспирации към все още необявеното наследство на Османската империя.

В циркуляр от началото на 1900 г., който обобщава извлечения от различни рапорти и други сведения с оглед Македонския въпрос, се прави изводът, че за Турция и балканските държави е по-добре да поддържат статуквото(35). Една година по-късно документите отбелязват бездействието на Високата пората — «Султан Абдул Хамид не прави нищо», но също така и ясно очертаните противоречия между балканските държави: «Ако балканските държави са единни в това да изтласкат Турция в Азия, то съвсем не са единни относно разделянето на земите; борбите са основно между българи и сърби, както е случаят с епископ Фирмилиян»(36). В последващ документ се коментира срещата между монарсите на Румъния и Гърция, която е в дух на запазване на мира на Балканите и се подчертава: «Търговският интерес на Румъния и Гърция днес е поддържането на статуквото на Балканския полуостров, както е установено от Берлинския договор»(37).

През 1902 г., когато нееднократно в документите се коментира вероятността Княжество България да обяви независимост, се посочва, че подобен акт би бил изгоден за Гърция и Сърбия предвид изместването на седалището на Българската екзархия в София, която повече няма да има юридическо право върху Македония. Защото именно авторитетът на Българския екзарх е «най-голямата пречка за гръцката и сръбската пропаганда». В този смисъл двете балкански страни гледат с добро око на подобна промяна(38).

В няколко циркуляра от 1901 г. до 1903 г. се прави анализ на Македонския въпрос от гледна точка на Гърция, който съдържа следните акценти. Критския въпрос за Атина вече минава на заден план, тя има претенции и очаквания за Кипър, но също така е твърде заинтересувана от събитията, които се развиват в Македония. Подготовката и изпращането на въоръжени групи в Македония има за цел да контрабалансира българският елемент в областта. Специално се отбелязва отношението на Високата порта към действията на Гърция в Македония, като се подчертава, че по един или друг начин тя толерира това поведение, разчитайки на разделението между националностите в областта и на съперничеството на великите сили. През пролетта на 1903 г. Атина демонстрира незаинтересованост към Македонския въпрос и стремеж към искрено поддържане на статуквото(39).

По същия начин белгийските дипломати проследяват и отношението на Румъния към Македонския въпрос. Както в обобщените анализи, така и в рапортите от Букурещ ясно се вижда чувствителността на Румъния във всеки момент на напрежение около Македония. Категоричната намеса на Австро-Унгария и Русия в София и опитът за приложение на «виенските реформи» вдъхват увереност на Букурещ за запазване на статуквото на Балканите. Мнението на правителствените кръгове в Румъния, въпреки резервираността си към Русия, отчитат, че «сега обстановката на Балканския полуостров не е като през 1876 г. и че цар Николай няма да рискува и да се подаде на общественото мнение». Има опасения от евентуална война и румънската преса (в. «Независима Румъния») не пропуска да отбележи, че «интересите на Кралството в Македония не са ни по-малко легитимни, ни по-малко симпатични от тези на другите независими нации на полуострова»(40). Все пак, през пролетта на 1903 г. политическите кръгове в Букурещ вярват, че европейският мир няма да бъде компрометиран, «защото основната гаранция не е в реформите, които главният инспектор Хилми паша е безсилен да извърши ефективно, а в твърдата воля на Русия и Австрия да локализират конфликта, пречейки на автономните християнски държави на Балканите да подклаждат огъня»(41).

Що се отнася до Сърбия, белгийските дипломати отбелязват, че съперничеството в Македония е главно между българи и сърби. Посочени са и тенденциите към сближение на славянските държави на Балканския полуостров, колкото и крехки да са те. По-обстоен е анализът на поведението на Белград във връзка с възкачването на крал Петър на престола. То е използвано от Сръбско-македонското общество за организиране на митинг в полза на сръбските искания на Балканите. Не е пропуснато гласуването на допълнителен военен кредит, което възражда идеята за «защита на сръбската раса». Но, отбелязва се в документа, тези факти маркират тенденциите на известни очаквания и нищо повече(42). Последните два документа, циркуляри от лятото на 1904 г. на основата на извлечение на рапорти от Белград отразяват окончателната промяна на политическата ситуация на Балканите във връзка с Македония предвид Руско-японската война и интересите на Австро-Унгария и Русия на Балканите. Това дава увереност на сръбското правителство, че България няма да посмее да бърза с решение на Македонския въпрос. Ясно е доловена новата тенденция в балканските отношения: съюзът между България и Сърбия на основата на ангажиментите на Русия и евентуалната възможност за решение в подходящ момент, т. е. като обща акция на славянските балкански държави — «това е на дневен ред в София, Белград и Цетина»(43). Независимо от това или именно поради тази причина се отделя място на дейността на Тайния македонски комитет в Белград, който активно организира околийски комитети в Стара Сърбия и санджак Скопие. Инструкциите на Централното ръководство са за актива поддръжка на реформите в Македония и отпор с всички средства на българската и гръцката пропаганда. «Тези действия, които протичат активно изцяло с мълчаливото съгласие на правителството, което явно не е недоволно да покаже там (Стара Сърбия — б. а., В. К.) своето влияние, би могло да изглежда на пръв поглед в противоречие с политиката на сближение с България, която се следи с определен интерес в Белград. Вероятно сред управляващите тази комитетска организация, показваща жизнеността на сръбските аспирации, се оценява като средство да се подкрепят техните искания в Македония в момент, в който двете правителства биха търсили съгласуване на дейността си за разграничаване сферите на влияние в тази част на Балканите.»(44)

Представените белгийски дипломатически документи ясно разкриват обстановката на Балканите от гледна точка на Македонския въпрос: категоричната позиция на всички велики сили за запазване на всяка цена политическото статукво на Балканите и целостта на Турската империя, водещата роля на Русия и Австро-Унгария, а също и на Германия, подготовката и приложението на двата реформени проекта, както и пълното им фиаско. Също така е проследена политиката на всяка една от балканските държави със своите интереси и аспирации към Македония. Именно в този контекст са показани дейността на ВМОРО и ВМК, подготовката и поражението на Горноджумайското и Илинденско-Преображенското въстания, политиката на Българското княжество в условия на пълна международна изолация и предварителна обреченост на всяка постъпка за подобрение положението на българите в Македония. Документите от края на 1903 г. и от 1904 г. маркират новите тенденции в отношенията на балканските държави към евентуален съюз, но без отказ от претенциите на всяка една от тях към Македония.

Бележки

1. С. Дамянов. Великите сили и националноосвободителната борба в Македония и Одринско през 1903 г.; M. Лалков. Илинденско-Преображенското въстание и балканските държави. — В: Осемдесет години Илинденско-Преображенско въстание. С., 1988, 93–107, 108–118.

2. Н. Тодоров. Освободителната борба на българите в Македония и Одринско според белгийски документи. — В: Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. С., 1983, 189–201.

3. А. М. А. Е. — Brusselles, Correspondance politique, Bulgarie 1888–1914, dossier № 640, film P 798, dossier film P 404/414, dossier film P 405/414.

4. Л. Панайотов. Българският национален въпрос след Берлинския конгрес. — В: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. I. С., 1981, 319–344.

5. Ж. Натан, Л. Берол. Монополистическият капитализъм в България. С., 1958, 46–47; Ж. Натан. Избрани трудове. Т. I. С., 1977, с. 477; P. Musshe. La Bulgarie et les intérêts Belges. Bxl, 1909, vol. 38, № 704,11–13.

6. A. M. A. E. — Brusselles, dossier Cl B163, Cl B1 17; M. Матеева. Дипломатическите отношения на България 1878–1988. С., 1989, с. 88.

7. А. М. А. Е. — Brusselles, dossier film P 404, le 7 janvier 1897, Paris, Baron d’Anethan; No 710/d’ordre 338, le 19 fevrier 1897; No d’ordre 485, le 16 mars 1897; No d’ordre 589, le 29 mars 1897; No d’ordre 690, le 16 avril 1897; No d’ordre 775, le 1 mai 1897; No d’ordre 830, le 12 mai 1897; № 1128/2. 07.1897; № 1164/9. 07. 1897; № 1212/20. 07. 1897.

8. Е. Стателова, Р. Попов, В. Танкова. История на българската дипломация 1879–1914. С., 1994, 235–241.

9. Пак там, 244–245.

10. В. Костова. Опит за обявяване независимостта на България през 1897 г., отразен в белгийски дипломатически документи. — ИДА, кн. 65, 1993, 389–396.

11. А. М. А. Е. — Brusselles, dossier 640, film P 798, Rapport № 2376/26. 07. 1897.

12. История на българската дипломация. С., 1994, 256–260.

13. А. М. А. Е. — Brusselles, dossier Film P 404/414, Circulaires politiques du 16. 02. 1898, du 3. 03. 1989, du 6. 01. 1899, du 1. 03. 1899.

14. Ibidem, le 7 mars 1900, Les Balkans.

15. Ibidem, No d’ordre 299, le 11 dеcembre 1900, Vienne — B. de Borchgrave.

16. Ibidem, Circulaire politique, le 13 mars 1901, Vienne, Bucarest, Belgrade, St. Petersbourg, Athenе.

17. Ibidem, No d’ordre 3, le 13 mars 1901; Circulaire politique, le 4 avril 1902; Film P 405, le 21 avril 1903.

18. Ibidem, film P 405, Circulaire politique, le 18 juillet 1903.

19. Ibidem, Circulaires politiques du 24 juillet 1903, du 4 novembre 1903, du 16 aout 1904.

20. Ibidem, film P 404, Circulaires politiques du 28 mai 1901, du 4 avril 1902.

21. Ibidem, Circulaire politique du 10 juillet 1902.

22. Ibidem, film P 405, Circulaire politique du 14 mai 1903.

23. Ibidem, Circulaire politique du 26 mai 1903.

24. Ibidem, Circulaire politique du 26 juin 1903.

25. Ibidem, Circulaire politique du 18 juillet 1903.

26. Ibidem, Circulaire politique du 24 juillet 1903.

27. Ibidem.

28. Ibidem, film P 404, Circulaire politique du 28 mai 1901.

29. Ibidem, film P 405, Circulaire poltiques du 15 mai 1903, du 26 mai 1903.

30. Ibidem, film P 404, Circulaire politique du 20 fevrier 1903.

31. Ibidem, film P 405, Circulaire politique du 4 novembre 1903.

32. Ibidem, Circulaire politique du 1 avril 1903.

33. Ibidem, Circulaire politique du 24 juillet 1903.

34. Ibidem.

35. Ibidem, film P 404, Circulare politique du 7 mars 1900.

36. Ibidem, Circulaire politique du 13 janvier 1901.

37. Ibidem, Circulaire politique du 28 mai 1901.

38. Ibidem, Circulaire politique du 10 juillet 1902.

39. Ibidem, Circulaires politiques du 10 fevrier 1903, du 3 mars 1903; film P 405, Circulaire politique du 21 avril 1903.

40. Ibidem, film P 404, Circulaire politique du 25 janvier 1901, du 3 mars 1903.

41. Ibidem, film P 405, Circulaire politique du 29 avril 1903.

42. Ibidem, Circulaire politique du 24 juillet 1903.

43. Ibidem, Circulaire politique du 12 aout 1904.

44. Ibidem, Circulaire politique du 14 septembre 1904.