Комуникативни нива на текста в историческите източници

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Кънчо Кожухаров

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

За да извади зърното истина от оскъдните и често пъти противоречиви писмени паметници, изследователят трябва да навлезе в духа на съответната епоха, да настрои мисленето си към манталитета на нейните съвременници и да съчетае в стройна и непротиворечива конструкция своите изводи с всичко, което е известно за изследваната епоха, събитие или личност. Слабото звено в цикъла на тази историческа верификация е обикновено повърхностният текстови анализ. Повечето историци не разграничават комуникативните нива в писмените текстове, поради което стават лесна жертва на използваните от древните автори манипулативни техники. Изследването разглежда различните комуникативни нива в историческите текстове и мисловни конструкти за Историята, както и ролята на Историята като процес на комуникация.

Комуникативни нива на текста

Ние сме толкова по-склонни да приемаме за достоверни писмените източници за определени събития, колкото по-оскъдни са източниците и колкото по-отдалечени от нас са събитията. Естествено е желанието да се опрем на нещо сигурно, за да си изградим ясна мисловна картина за дадено събитие или епоха. Затова забравяме, че всеки текст се пише с определена цел, и в много случаи вместо да се опитаме да я разкрием, приемаме безкритично думите на древните хронисти. Негласното ни оправдание е, че не можем да пренебрегваме единствените сведения, с които разполагаме.

Оскъдицата на информация обаче не освобождава изследователя от задължението да установи доколко вярна е тя. За да отговори на този въпрос, той трябва да се възползва от инструментариума на следователя и от законите на комуникацията, на които се подчинява всеки писмен текст.

Във всеки текст могат да се различат няколко нива. На повърхността, набиващо се в очите, е съдържателното ниво. Това е нивото на информацията за фактите, за които се говори. Често пъти обаче то се използва като димна завеса, за да скрие от очите на непосветения или лековерния читател процесното ниво — нивото, на което се случват наистина важните неща. Преди да преминем към следващите текстови нива, ще разгледаме съдържателното и процесното ниво в един откъс от книга, оказала изключително влияние върху формирането на мирогледа на съвременния българин — «Кратка история след царуването на Маврикий», от византийския църковен и политически деец Никифор, патриарх Константинополски. Ето как Никифор описва на съдържателно ниво мястото и развоя на прочутата битка при Онгъла между войските на кан Аспарух и император Константин IV Погонат.

«Последният от тях, третият брат, на име Аспарух, като преминал реките Данапър (Днепър) и Данастър (Днестър), се заселил в местата около Истър (днешния Дунав), като заел една изключително удобна за заселване местност, наричана на техния език Огъл, недостъпна и непревзимаема за враговете. От една страна отпред тя е оградена от това, че пред нея се намират теснини и блата, а пък отзад тя е защитена със стени от непристъпни стръмнини...

...А пък българите, след като видели многобройността на конницата и корабите, поразени от страха вследствие на неочакваността и безнадеждността, избягали в своите укрепления и останали там четири дни. И понеже ромеите не могли да завържат с тях сражение поради непроходимостта на местността, те се съвзели и се окуражили. А пък императорът, като боледувал от подагра и страдал много остро, отплавал за Месемврия, за да се лекува; той заповядал на военачалниците и на войските да обсаждат укреплението и да направят всичко възможно за отблъскване на този народ. Но тъй като от някого била пусната мълва, че императорът избягал, обезпокоени от нея, ромеите, без да бъдат преследвани от когото и да било, се обърнали в стремително бягство. Като видели това, българите започнали упорито да ги преследват и тези от тях, които заловили, те избили, а мнозина ранили. ...А пък на императора, който виждал това, се наложило да сключи с тях договор с условието да им се изплаща годишен данък.»

За да проникнем в процесното ниво, трябва преди всичко да си дадем сметка за византийската историческа традиция, за личността на Никифор и за някои особености на средновековния манталитет. След рухването на Западната Римска империя Византия остава единствената страна, където християнството е държавно вероизповедание с всички произтичащи от това последици. Съюзът между Държавата и Църквата определя за векове политическата идеология на империята, в чиято основа стои тезата, че Византия превъзхожда духовно другите държави и е определена от Провидението да християнизира целия останал свят. В областта на историографията това довежда до изключителна тенденциозност и широко разпространение на манипулативни техники — провиденциализъм, премълчаване, изопачаване и досъчиняване на фактите. Никифор описва един неблагоприятен за външната политика на василевсите период. На политическата сцена освен познатите от векове съседи и съперници се появяват плашещи нови сили — една непозната религия — ислямът, и една непозната цивилизация — българската. За да изпълни задачите, които си поставя, обиграният в писането Никифор прибягва към такава лаконичност, която му позволява да премълчи или изопачи почти всички неуспехи и провали на империята.

Никифор прекрасно знае, че българите са разгромили ромейската войска не заради подаграта на императора, а с по-добрата си тактика, войнски умения, дисциплинираност и лична храброст. За Византия това поражение е два пъти по-унизително от други загубени битки: воините на кан Аспарух не само преследват войските на «богоизбрания» император чак до Одесос (днешна Варна), като избиват голяма част от тях, а и принуждават Константин IV дълги години да плаща за това, че са го разгромила тъй жестоко. Патриарх Никифор обаче няма никакво намерение да напише истината.

Първо, той измисля приемливо за ромейското ухо обяснение защо многобройната войска на Константин Четвърти не е успяла да превземе укреплението на българите: местността е «недостъпна и непревземаема», съставена е от «теснини и блата», «непристъпни стръмнини». Вярата на ромейския читател в богоизбраността на империята остава ненакърнена — той няма откъде да знае, че такава местност край долното течение на Истър просто не съществува.

Второ, Никифор оклеветява българите: «поразени от страха», те «избягали в своите укрепления» и «понеже ромеите не могли да завържат с тях сражение, се съвзели и се окуражили».

Трето, и най-важно, подменя причината за разгрома на византийската войска: «императорът отплавал за Месемврия, за да се лекува», но «тъй като била пусната мълва, че императорът избягал, ромеите, без да бъдат преследвани от когото и да било, се обърнали в стремително бягство». Авторът е наясно, че чувството за богоизбраност ще накара същия този читател с радост да приеме предложеното обяснение.

Накрая Никифор все пак съобщава част от истината — просто защото тя представлява макар и унизителен за Византия, но всеизвестен факт: «на императора се наложило да сключи с тях договор с условието да им се изплаща годишен данък».

Да обобщим: зад редовете на Никифор ясно прозират процеси на подмяна на факти, предлагане на подвеждащи тълкувания, оклеветяване на противника, намиране на оправдание за пълния разгром. Ала нима днес не виждаме същите процеси? Следователно, имаме основания да очакваме подобно поведение от хронисти и историци от всички епохи. Защото Историята не е само наука, изтъкана от «обективни» факти и интерпретации — това е просто един от нейните аспекти. Човек никога не е освободен от субективното, защото той живее в контекста на Настоящето и гради концепции с оглед на своите проекции за Бъдещето. Обективността на древните автори е самозаблуда, удобно оправдание за онези историци, които не могат или не желаят да мислят.

Какво все пак е накарало Никифор (а и мнозина други) да постъпи по тоя начин? Отговорът е, че бидейки не само политически, но и църковен деец, той е имал двойно по-силна мотивация да внушава на другите своите убеждения. С други думи, той съзнателно е работил на сугестивно-инсайтно ниво. Това е третото комуникативно ниво — нивото, на което се правят внушения и прозрения. Разликата между едното и другото е, че внушенията (сугестиите) се правят от автора, а прозренията (инсайтите) озаряват читателя. Наистина големите автори успяват да накарат своите читатели да стигнат до някои прозрения. По-второстепенните — онези, които не са способни да подтикнат читателите към прозрение — могат поне да се опитат да им внушат своите убеждения.

Всъщност кои са основните внушения в цитирания текст? Че българската държава е ефимерна — тя се е появила на бял свят по една нелепа случайност и както се е появила, така и ще изчезне. Че боледува — тъй както е боледувал пръстът на императора. Че българите са страхливи и кръвожадни нищожества, спечелили битката не заради собствените си достойнства, а поради недоразумението в ромейската войска. И че на императора може и да му се е наложило да подпише договор с българите, но това е временно.

Тук освен ядът, омразата, срамът от загубата и ангажираността на автора прозира и символното му мислене. Онзи, който е опознал силата на словото, е склонен да я абсолютизира. Никифор прави не само внушения; той изрича магически заклинания. Неговите думи имат пряка магическа цел — затриване на българската държава.

Всъщност на символно равнище историята ни е поднесла много силни факти, които не всеки български историк все още е изтълкувал адекватно. Константин IV Погонат не е единственият император на позора и поражението. Двадесет години след разгрома на неговите войски от кан Аспарух ромейски благородници правят дворцов преврат, свалят неговия син Юстиниан Втори от трона и отрязват носа му. Въпреки че впоследствие Юстиниан успява да си върне властта (с решаващата помощ на кан Тервел!), той до смъртта си остава обезобразен и опозорен — истински символ на своята империя.

Парадоксално е, че приемайки на доверие съдържателния пласт на текста, средновековният читател е прескачал процесното ниво, но не е пропускал сугестивното. Той прекрасно е разбирал какъв е символът, скрит зад подаграта на императора, без да се пита как тъй войската, обсадила от четири дни някакво укрепление, чиито поразени от страх защитници не смеят да си подадат носа навън, ще се обърне в бягство. Него не можем да виним, тъй като е жертва на религиозно високомерие и недостатъчна интелигентност, но имаме всички основания да дирим сметка на съвременните ни историци и литератори, които без да мислят, повтарят от свое име убийствени за националното чувство на българина внушения.

И тук стигаме до последното и най-важно ниво — прагматичното ниво. Всеки историк и писател, който е избрал своята мисия, пише с цел да промени и закрепи завинаги общото схващане за конкретната историческа истина. Никифор не успява да осъществи прякото си желание: физическото затриване на България. Нещо повече — това, че преиначава историята до степен да я превърне във виртуална реалност, не помага на империята да се справи със същинската реалност. Византия ляга в краката на презираните езичници. И въпреки това шест века след рухването й Никифюр и другите ромейски хронисти удържат зашеметяваща победа. Днес българинът е нихилист и с ниско национално самочувствие, защото собствените му историци и писатели повтарят купища лъжи, внушени им от техните отдавна изгнили в гроба византийски колеги. Сред най-важните фалшификации, формирали това ниско национално самочувствие, наред с описанието на битката при Онгъла са интерпретациите за «заложничеството» и «покръстването» на кан Кубрат, както и за «скарването» между синовете му.

За съжаление редица наши историци и творци са изградили кариера и получили награди и звания за своите по същество антибългарски теории, книги и филми, в които в името на самоцелния драматизъм или в угода на панславянските идеи продължават делото на византийските хронисти. Всъщност те са създатели на един вторичен, «направи си сам» нихилизъм.

Защото разрушаването на първичния е започнато още от Паисий Хилендарски. По негово време фалшификациите на византийските хронисти и религиозното влияние на Патриаршията в Истанбул са били довели до почти пълното затриване на националното ни самосъзнание. Паисий е първият български воин на бойното поле на Историята и онези, които днес с пренебрежение говорят за «недостоверността» и «нищожното историческо значение» на знаменитата му книга, просто не са способни да оценят истинското й значение, защото имат крайно ограничен мисловен конструкт за Историята.

Мисловни конструкти за Историята

Съвременните исторически студии, изследвания, книги също комуникират на онова равнище, което отговаря на писмените умения на авторите. Повечето историци мислят за Историята само като за наука, с което се самоограничават да работят само на първите две комуникативни нива. Качествената разлика между различните типове учени се определя от техните мисловни конструкти за Историята.

Ерудитът работи изключително на съдържателно равнище. Неговата сила е в упоритото и педантично преравяне на огромен брой източници и извличането оттам на редица факти, върху които той поставя своя личен печат: «Проверено и достоверно».

Изследователят работи на процесно равнище. За него фактите са само градивни елементи, които като тухлена стена скриват от окото и мисълта най-важното — какво става зад тях.

Ерудитът и изследователят имат общ проблем — дълбоко в себе си те се смятат за жреци на святата Историческа Истина. Непоносима им е мисълта, че Историята може да бъде нещо повече от описание на голи факти или научно изложение на процесите, довели до появата на тези факти. Истинската беда обаче е в несъзнателното приемане на погрешната аксиома, че всички други историци също разглеждат себе си като верни служители и жреци на науката История. Това схващане ги превръща в лесна жертва на всеки писмен текст, чийто автор е работил на сугестивно-инсайтно ниво.

И нищо чудно — освен описание и наука, Историята е в не по-малка степен и бойно поле, а историците, които съзнават този факт (какъвто е бил Константинополският патриарх и каквито са днес сърбизираните скопски историци) — воини на своя народ, религия или култура. За тях подборът и тълкуването на историческите факти не се определя от някакви формални и абстрактни идеи за истинност. Те знаят, че това, с което се занимават, се нарича История, а не Истина, и че внушенията, които правят днес, няма да променят миналото, но могат да променят оценката за него и с това да повлияят на бъдещите събития.

За воините на Историята същинската победа не е в откриването на абстрактната и изплъзваща се историческа истина, а в това да наложат своята гледна точка към миналото. Трайността на тяхната победа обаче се определя от начина, по който е била постигната — дали с вдъхновено тълкуване на известните факти или с по-прикрита или по-откровена манипулация. Ако се върнем към разгледания пример, въпреки манипулативните писания на ромейските хронисти България е минала през всички изпитания и днес се готви за среща с нови, докато уж призваната да християнизира целия свят Византия е рухнала завинаги под ударите на нехристияните.

Онези, които са удържали временна победа на бойното поле на Историята с цената на насилване на Истината, в края на краищата се провалят. Защото макар и да не се припокриват, Историята и Истината са сестри. Неслучайно в българския език двете думи имат един и същ корен.

Парадоксалното е, че макар да се домогват до активна позиция в четвъртото комуникативно ниво — прагматичното, воините историци са обречени да съществуват в третото. Конструкциите от факти, тълкувания, внушения, идеи, които те създават, се превръщат в основа за действия, но действия на други хора. Историкът се скрива от погледа подобно на сценариста в киното. Етапът на осъществяването на неговите идеи се режисира от друг. В зависимост от резултата историкът отново трябва да реши какъв да бъде — регистратор, изследовател, тълкувател, манипулатор или вдъхновител.

Историята като процес на комуникация

Самата История също действа на всички комуникативни нива. На съдържателно ниво тя борави с факти, но очевидно не представлява само набор от факти, тоест Историята не е само описание. На процесно ниво тя търси същината на това, което е станало в действителност, но очевидно не е само изследване, тоест Историята не е само наука. На сугестивно-инсайтно ниво активно ни внушава определени схващания и ни подтиква към прозрения, но очевидно не се свежда до обикновена манипулация, тоест Историята не е само бойно поле.

Какво представлява Историята като процес на комуникация?

Историята непрекъснато преоценява Миналото от гледна точка на Настоящето с цел да повлияе на Бъдещето. Ето защо Историята е и посредник. Историята осъществява връзката между Миналото и Бъдещето.

Доколко успешно се осъществява тази връзка? «Единственият урок, който можем да извлечем от Историята, е че никой не извлича уроци от нея.» А дали би трябвало да я принизяваме до равнището на обикновен учител? Защо забравяме, че освен всичко друго Историята е и Муза?

Смисълът от съществуването на Музите е в това да галят чувствата — тези струни на човешката душа — и да извличат от нея все по-хармонична и завладяваща музика. Историята разполага с цял набор от струни — от сухо звучащите факти и елегантните разсъждения през подлъгващата простота на манипулациите и фините внушения до възторга на прозренията — и с тях сътворява ония митове, които определят националното самочувствие. Така неусетно, без да поучава, Историята променя отделния човек, с което осъществява същинската си функция — да променя обществото.