Правна регламентация и защита на културно-историческото наследство в Османската империя през втората половина на XIX век

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Николай Панайотов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

Дни преди да излязат във ваканция за 2008 г., българските парламентаристи приеха на първо четене прословутия през последните години проектозакон за културното наследство. В разгарялите се дебати, при обсъжданията на скандалните текстове, нашите законотворци демонстрираха обидна некомпетентност по тази деликатна материя. Много често, в смехотворни речи се чуваха «примери» и «аргументи» от рода на «от турско», «от времето на турското робство» и други подобни. Народните ни избраници даже и не подозираха, че в Османската империя е имало не само юриспруденция, но и точно такъв закон, който те творяха. По този повод именно е и настоящият материал.

В историята на Османската империя периодът на реформите — Танзимат, започва през управлението на султан Селим III (1789–1807) и завършва около Руско-турската война от 1877–1878 г.(1) Тъй като през него се провеждат кардинални промени в цялостния живот на османотурската държава — целящи нейната европеизация, той е привличал твърде често вниманието на изследователите. В резултат на това, Танзиматът в най-общи линии е сравнително добре проучен(2). Като изключение обаче, за този интересен период може да се каже, че изследванията от областта на правото са малко по брой, обем и тематика, макар че обективно погледнато, именно новосъздадените и прилагани с различен успех юридически регламенти всъщност са гарантирали успешния като цяло ход на модернизацията(3).

В подкрепа на казаното, ще разгледам в резюме правната регламентация и защита на културно-историческото наследство в Османската империя през втората половина на XIX в., факт, недвусмислено показващ отмирането на феодално-деспотичната индиферентност и зараждането на новото светско, модерно европейско мислене.

Възникнала и разпростряла се върху земи с богато и древно минало, Османската империя се оказва наследница на неоценими паметници на културата. За отношението на османската държава към тях, през ранните векове на съществуването й, данните са съвсем оскъдни и не може с положителност нищо конкретно да се каже. Няколкото исторически извора, касаещи темата, подсказват предположението, че интересът към старините неумолимо клонял към иманярството.

В процеса на европеизацията и отварянето на Империята към външния свят обаче проблемите по опазването на наследството от миналото, схващано вече като общодържавно (най-вече) богатство, излизат на преден план. Причините за това вероятно са много, но две от тях предопределят и специалното внимание към темата на османотурските законотворци през втората половина на XIX в.

1. Завършването на европейския Ренесанс е формирало вече предмета и методите на изследване на редица помощни исторически дисциплини, като археология, нумизматика, сфрагистика, хералдика и други, някои от които към края на XIX в. даже се превърнали в самостоятелни науки. И съвсем естествено, учените занимаващи се с тях, насочили вниманието си към богатите с находки земи на Османската империя.

2. Теренните проучвания на чужденците, а по-късно и на местни специалисти, много често се увенчавали с богати и интересни находки. Голяма част от тях, особено в началото на XIX в., безпрепятствено напускали пределите на Империята и попълвали експозициите и хранилищата на големи европейски музеи, други достигали до Америка, а трети ставали притежание на колекционери, фондации и частни лица.

Разбирайки тяхната истинска търговска и най-вече научна стойност, някои от представителите на образованата османотурска прослойка — «улема», подражавайки на учените от западноевропейските страни, подели различни инициативи за запазване и съхраняване на това — «от Бога дадено» богатство. Нещо повече, през втората половина на XIX в., в османотурското общество започнал интензивен процес на консолидация на новата турска нация и културно-историческото наследство, като компонент на т. нар. историцизъм, придобива още по-голямо значение. Затова то е включено в идеологическия арсенал като предмет на общонационална гордост и богатство. Налагала се постепенно доктрината, че турците са наследници на древни цивилизации и култури. В този аспект, даже имената на някои държавни институции били историцизирани, като Хети-банк, Шумер-банк, жп линията «Месопотам-йолу» и т. н.

Всичко това предопределя подчертан интерес и грижи на властите към културно-историческото наследство, реален израз на което се явяват различните държавно-правни разпоредби, целящи тяхната цялостна правна регламентация, интерпретация и защита(4). Научният анализ на тези документи показва, че османотурските юристи от XIX в. правилно са схванали духа и материята и в много теоретични разработки са направили успешни опити в изясняване на редица понятия, термини, собственост, условия за издирване, съхранение, движение и търговия с паметниците на културата(5).

Най-напред османотурските специалисти са се опитали да изяснят правно понятието «паметник на културата». Прави впечатление, че те не са възприели адекватния термин от френското законодателство, по което, като правило, се създава по-голямата част от правната им литература — придобилия гражданственост в много европейски страни термин «антики». Като най-общо обозначение за категорията «паметници на културата» те използвали думата «древности» (aşari atika)(6). Според юридическите текстове от втората половина на XIX в., определението за тях вече гласяло приблизително така: «Всеки предмет направен от човек и запазен от стари времена се счита за древност [старина]». Всички «древности» османотурските законотворци класифицирали в две основни групи: а) старинни монети (златни, сребърни, бронзови и медни) и б) движими и недвижими находки(7).

Специално внимание законоведите са отделили на въпросите за собствеността на «древностите». Възприета била постановката, че всички неоткрити древности на територията на Османската империя принадлежали на държавата. За търсене и откриване на древности се изисквало предварително специално разрешение от Министерството на общонародното просвещение, според регламентите на османотурските закони през XIX в. То се издавало срещу заплащане и значителен залог на основание писмена молба, подадена до Високата порта (правителството), пряко или чрез властите по места. При започнати разкопки, в случай на необходимост, съответният кмет изпращал общински служител на обекта, като представител на властите. При откриване на каквито и да е находки се съставял нарочен протокол с подробните им описания и данни, като движимите паметници се прибирали. За недвижимите — стени, крепости, храмове и прочие, държавен служител-специалист изготвял предписание за тяхното опазване. Съгласно законите, собствениците на земята, в която се откриели старините, се задължавали да ги пазят непокътнати.

Откритите движими паметници на културата се разпределяли според законовите нормативи по равно между държавата, откривателя и собственика на земята. Ако откривателят и собственикът били едно и също лице, то вземало две трети от находката, а когато земята била общинска (т. е. държавна), откривателят получавал една трета, а държавата две трети. Подялбата на движимите древности ставала в натура или в пари, според преценката на най-висшия представител на османската държавна власт в съответното място. При констатирано неспазване на изискванията на официалното разрешение за извършване на разкопки и полученото съгласие на собственика на земята, всички находки се конфискували в полза на държавата. Освен това за нарушителите законодателят предвиждал санкции — глоба до 5 златни лири или затвор от три до седем денонощия, плюс пълно обезщетение на собственика за причинени щети.

През втората половина на XIX в., с цел установяване на контрол и ред за извършване на археологически разкопки и проучвания, били изработени специални, задължителни правила и процедури. Така например, времето на разрешителното за издирване на старини било фиксирано до две години. Ако се налагало продължение или пък отстъпване правото на друго лице, плащала се допълнителна такса от три лири. Освен това се изисквала и изрична писмена аргументация, в която се изтъквали сериозни мотиви за промяната, стабилни логически доводи, надежден гарант и точно топографско описание на обекта. И нещо твърде любопитно — османотурското законодателство по него време, вече със специални клаузи, забранява извършването на археологически разкопки в действащи религиозни сгради — храмове, църкви, манастири, параклиси, джамии, месчиди, текета, тюрбета, гробища, водосборни зони (водоеми и щерни) и обществени пътища(8).

Контролът по регламентираните и легитимирани с разрешително разкопки законодателят възлагал на всички служители от Министерството на полицията и представителите на държавната власт по места, наред с преките им служебни задължения.

Особено място в юридическата литература по опазването на културно-историческото наследство в Османската империя през XIX в. е отделено и на т. нар. случайни находки(9). И това е съвсем естествено, понеже както тогава, така и днес, голяма част от паметниците се откриват случайно — най-вече при трудова дейност на хората. С голяма сила тази постановка важи за нумизматичните находки, поради което даже някои от изтъкнатите специалисти считат за най-големи откриватели на старини обикновените трудови хора(10).

Всеки който е намерил «някакви древности», независимо от обстоятелствата е бил длъжен в десетдневен срок да «извести местното началство». При положение, че това не е сторено и властите научели за откритието, съгласно законите те налагали на откривателя глоба. Нейният размер съставлявал една четвърт от стойността на частта на находката, която, при нормално положение теоретически се полагала на този, който я е намерил, след прибиране на държавния дял. На практика обаче, видно от събраните архиви най често нарушителят, освен че му били налагани парични санкции, бил подлаган на системен тормоз и обвинения от рода на «скрил ценни предмети», «продал тайно ценностите» или «част от тях» и други подобни(11). Като се прибавят към това и аспирациите на корумпираната значителна част от администрацията да си присвои нещо от откритието, може логически да с обясни фактът, че всеки откривател се е стремял да запази в тайна находката си. В този аспект може да се тълкуват и предаваните поколения наред в наследство из Османската империя «златни пари», датиращи от епохите на траки, римляни, византийци и пр.

Оценяването на находките, които не можели да се разпределят в натура според тогавашните закони, ставало в местните администрации. За целта се назначавали двама оценители — единият представлявал интересите на държавата, а другият — на откривателя. Ако експертите не стигнели до компромисен вариант, местният началник търсел помощ от Министерството на общонародното просвещение. Изпратеният правителствен арбитър имал решаващ глас и неговата оценка се считала за окончателна и най-меродавна. При нормално или предварително завършване на разкопките в определения от разрешителното срок, независимо дали е открито нещо или не, щом търсачът уведомял властите за приключване на работата, те извършвали обстойна проверка. Тяхната констатация за пълното съобразяване на археологическата дейност със законите на Империята давала основание срещу съответния документ да бъде върната предварително дадената от търсещия сума за залог(12).

Въпреки завишеното внимание, което проявих при изследването на юридическите исторически извори по темата, не успях да открия някакви конкретни изисквания към лицата, кандидатстващи за право на разкопки, като образователен ценз, специална подготовка, квалификация и прочие.

Твърде интересни от съвременна гледна точка са юридическите нормативи, регламентиращи вноса, износа, търговията и конфискацията на паметниците на културата, както и целевото насочване на средствата, събирани от глоби, разрешения, експертизи, търгове и т. н. Всички находки, внасяни по различни поводи от други страни в Османската империя, били освобождавани от всякакво мито. Това правило се отнасяло и за движението на старините из самата държава(13).

Когато дадена «антика» била собственост на чужденец, пребиваващ в Империята за кратко или по-дълго време, той бил длъжен да я декларира още при пристигането си на митницата или в общината, където е отседнал. На основание на тази декларация, при напущане пределите на държавата, на него му се издавало специално разрешение — документ за изнасяне и освобождаване от мито(14). Още по-сериозни били законите по отношение изнасянето на културно-историческо наследство, независимо от вида на находките. В най-общи линии това е било забранено, без значение коя страна е била краен получател — приятелска или вражеска. И все пак, ако някой експонат е трябвало да напусне Османската империя, това ставало след многобройни бюрократически процедури. На първо място, държавни експерти преглеждали находките и тези, които определяли като «с общоосманско значение» закупували за Имперския музей. За останалите издавали нужните за износ документи, но след като им изготвяли подробни описания и измервания.

Османотурското законодателство от втората половина на XIX в. разрешавало търговията с паметници на културата само в рамките на Империята, и то при явен търг. Реализирането на всяка сделка било облагано с 5% данък. Такива търгове се организирали периодично, предимно в столицата и големите градове на държавата. Продавали се красиви и редки, и най-вече антични монети (от злато и сребро), старинни накити, интересни съдове (от керамика, порцелан и метали), украшения от слонова кост и кехлибар, средновековни оръжия — мечове, ятагани, ками, ножове и др. Като правило купувачи били представителите на османотурската аристокрация и върхушка. Много често обаче ценни предмети отивали в ръцете на чужденци — дипломати, журналисти, пътешественици, търговци и други — действащи на търговете чрез подставени лица(15).

Законите били особено строги към лицата, изнасящи незаконно паметници на културата. Заловените предмети се изземвали в полза на държавата, а нарушителите били глобявани с големи суми. Същото се отнасяло и за лицата, които съзнателно или не, са причинявали повреди в най-различни степени или са унищожавали старините. Освен глоби и плащане на обезщетения от 1 до 10 лири, имало е случаи и на ефективни присъди — затвор от един месец до една година, съгласно Имперския наказателен закон от 1858 г.(16)

Всички средства, постъпващи в държавната хазна от дейността с паметниците на културата, като мита, отчисления от търгове, глоби, такси от разрешения за разкопки, обезщетения и други, османският законодател определял като допълнителна инвестиция към бюджета на Имперския музей.

Темата за юридическата регламентация и защита на културно-историческото наследства в Османската империя през втората половина на XIX в., въпреки че е крайно интересна, досега не е била предмет на проучване, както в нашата, така и в чуждата историко-юридическа наука(17). Докосването до нея подсказва, че тази материя е все още «тера инкогнита» и предоставя големи възможности за бъдещите изследователи. Създадените и прилагани тогава законови разпоредби, всъщност, за първи път по нашите земи, третират паметниците на културата като обект на правна защита. Независимо от някои явни несъвършенства на тези актове (от съвременна гледна точка), те изиграват огромна роля за опазването на културно-историческото наследство на Империята. А в нея векове наред, освен нас българите, са и нашите балкански съседи, което означава, че благодарение на тези юридически интервенции е запазена голяма част от общото ни културно-историческо богатство, с което не без основание се гордее целият ареал.

Османската империя, с правните текстове, касаещи опазването на паметниците на културата от миналото, се явява и първата мюсюлманска държава в света, отделила място в законодателството си на чисто културни, светски проблеми.

Бележки

1. Тодорова, М. Англия и Танзиматът. С., 1980, с. 5. По отношение хронологическите граници на Танзимата съществуват най-различни становища.

2. Дулина, Н. А. Танзимат и Мустафа Решид паша. М., 1984, 175–186, където са посочени 264 автора и заглавия, посветени на темата.

3. Kuran, Е. Cezayircin frensizle tarafindan işgali karsisinda Osmanli siyaseti (1827–1847). İstanbul, 1957; Velet, H. Kanunlaştirma hareketleri ve Tanzimat. İstanbul, 1940; Хаджибегович, X. Турецкие правовые памятники как исторический источник. М., 1964; Шабанов, Ш. Ф. Государственный строй и правовая система Турции в период Танзимата. Баку, 1967; Панайотов, H. Гражданското съдопроизводство в залеза на Османската империя. Варна, 1995; Същият. Наказателното право в Османската империя през XIX век. Варна, 2001 г. и др.

4. Всички тези моменти в синтезиран вид се съдържат в публикувания през 1874 г. (на арабица) Nizamname atiklar ucun («Устав за древностите»). Оригиналът се съхранява в Архива на правосъдието на Република Турция в Анкара. Уставът е превеждан и на български език през 1887 г., от талантливия севлиевски адвокат Христо Арнаудов. Преводът му обаче съдържа доста архаизми и неточности, поради което не го препоръчвам за научна работа. Вж.: Арнаудов, X. Пълно събрание на държавните закони, устави, наставления и високи заповеди на Османската империя. T. IV. С., 1887, 236–242.

5. Тези проблеми са интерпретирани в отделни публикации както на юристи — теоретици, така и на практиците, най-вече в специализирани издания, какъвто е например тогава Годишникът на новосъздадения университет в Истанбул.

6. В правните текстове не е използвана османотурската дума «ихтиар», която означава «древен», «стар», а арабската дума «атик» — със същото значение. В документите най-често се среща словосъчетанието aşari atika, т. е. старини.

7. Тази класификация е фиксирана в преамбюла на споменатия в бел. 4 Устав за древностите (чл. 2). Искам обаче да отбележа, че въпреки старанията ми, не успях никъде да намеря из юридическата османотурска литература тълкувания примерно защо нумизматичните находки не са към категорията «движими», а са самостоятелна група.

8. Устав за древностите, част Втора, чл. 14.

9. «Случайните находки» най-често в османотурските текстове са отбелязани със словосъчетанието rasgele buluntular.

10. Юрукова, Й. Монетите на тракийските племена и владетели. С., 1992, с. 10.

11. Най-често подобни случаи завършвали в съда. Даже в перфектния османотурски Имперски наказателен закон от 27 юли 1858 г. (в сила над 70 години) има цял отдел — XI «За ония които забраняват религиозни обреди, които събарят или повреждат древни и уважавани паметници» по чийто членове са формулирани обвинения и наказания за подобни деяния. За примери Вж.: Панайотов, Н. Наказателното право..., с. 38 и сл.

12. Устав за древностите, част Трета, чл. 30.

13. Пак там, част Четвърта, чл. 31–34.

14. В правната литература на Империята документите за разрешаване износ на старини се срещат с два термина: izinname или ruhsatname.

15. По тази тема подготвям специална публикация на база епистоларно наследство, спомени и пътеписи на дипломати и интелектуалци, пребивавали в Османската империя през XIX в. и др.

16. Арнаудов, X. Цит. съч., T. IV, 62–150.

17. С доклад на същата тема участвах в научнопрактическа конференция — май, 1999 г. Вж.: Интеграция на правната система на Република България с тази на Европейския съюз. Сборник научни трудове на Технически университет, Варна, 2000, 227–236.