Достъпът до Дипломатическия архив към Министерството на външните работи — регламент и организация

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Ралица Цветкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2011

В годините на преход към плуралистична демокрация у нас с особена острота се поставя въпросът за либерализирането на достъпа до архивни документи. И ако напоследък в публичното пространство не загубва актуалност т. нар. проблем с досиетата, то регламентирането и практиката по използването на архива на МВнР остава встрани от вниманието на журналисти и изследователи. Именно на тази не по-малко интересна по наше мнение проблематика е посветена настоящата работа, която поради стремежа да се спазва определена историческа дистанция във времето е ограничена хронологически до края на 80–те години на миналия век.

Началото на Дипломатическия архив към МВнР се поставя още през 1879 г. със заповед от 9 юни същата година за създаване на Отдел за външните работи на Княжество България. С първия правилник за организиране на ведомството от 1897 г. на Дирекция на дипломатическата кореспонденция и церемониала е възложено «пазенето на делата, преписките и документите на министерството и класирането им»(1). Със Закона за устройството и службата на Министерството на външните работи и изповеданията от 28 ноември 1907 г. за първи път се създава отдел «Apxив и библиотека», който се намира на подчинение на главния секретар. Функциите на отдела са уточнени в новия Закон за устройството и службата на МВРИ от 1940 г., като те се свеждат до приемането и вписването на цялата кореспонденция на министерството и разпределянето й по отделите, както и с поддържането на архива и библиотеката(2). С Разпореждане № 678 от 29 април 1956 г. се създава Архив за съхранение на международни актове при МВнР(3).

Както е известно, с Указ № 515 на Президиума на НС от 10 октомври 1951 г. и с последвалото го Постановление № 344 на МС от 18 април 1952 г. в страната cе поставят основите на централизирана архивна система по съветски модел. Независимо от факта, че в текста на Указа няма изрично упоменаване на архива на външно министерство като обособен отделно от създаващите се държавни архиви, МВнР запазва своя архивен фонд. То предава на тогавашния Централен държавен исторически архив (ЦДИА)(4) архивните си документи до 9 септември 1944 г., но задържа онези материали, по които още се работи или които смята, че не би следвало да бъдат обект на проучване(5). По отношение на достъпа обаче се нaлага практиката служителите в ЦДИА да се обръщат със запитване до АМВнР, който единствен си запазва правото да предоставя или съответно да отказва достъп до неговите архивни документи.

Регламентирането на достъпа до АМВнР е уредено с Правилник за ползване на архивните материали на Министерството на външните работи от 7 март 1963 г.(6) Член 1 от него гласи: «Министерството на външните работи е разпоредител на всички архивни материали по външната политика на страната. Тези материали са поверителни и могат да бъдат ползвани само със специално разрешение».

Уточнява се, че не се разрешава ползването на архивни материали, чието разгласяване може да причини вреда на държавните интереси, както и на текущи поверителни материали и на необработени фондове. Начинът за ползване на архивните материали се определя от служителя, който дава разрешение.

В разглеждания правилник се регламентира в детайли редът за ползване на архивните документи, собственост на МВнР. Читателите са задължени да правят извлечения и си вземат бележки само на предварително прономеровани и прошнуровани с печата на министерството тетрадки. Работните тетрадки се предават всеки ден на служител от архива. Министерството може да задържи извлеченията и бележките, които смята, че не би следвало да станат достояние на други лица. Гражданите, които са получили разрешение да ползват архивни материали на министерството, трябва, преди да публикуват труда си, да предоставят един екземпляр от машинописното копие в МВнР за мнение. Този екземпляр остава в министерството и не се заплаща. Министерството преценява целесъобразно ли е да се дава гласност на архивните материали и на начина, по който те са използвани(7).

След изработването и утвърждаването на правилника МВнР предприема кампания по промяна на Указ № 515 в духа на засилване правомощията на ведомството по отношение на достъпа до документите с външнополитически характер. В тази насока е докладът от Иван Башев, министър на външните работи до председателя на МС от същата 1963 г.(8). Според Башев дванадесетгодишното приложение на указа доказва, че не е целесъобразно архивните материали на МВнР да се намират под друго ръководство и контрол. Архивните документи на външно министерство представляват общонародно богатство, но същевременно засягат изключително важна дейност на държавата — нейната външна политика, отношенията й с други страни. «Поради тяхната особена важност, дипломатическите и консулски архиви във всички страни — и социалистически и капиталистически — се намират под изключителното разпореждане на министерствата на външните работи, които разрешават ползването на архивните материали и следят как те се използват.»(9) В резултат излиза Указ № 463 на Президиума на НС от 22 юни 1963 г. за изменение на Указа за Държавен архивен фонд на НРБ(10). С този нормативен акт исканията на МВнР са удовлетворени, като то получава правото да упражнява контрол върху ползването на всички архивни документи с външнополитически характер, независимо къде се съхраняват те.

Извоюваното право на МВнР да контролира използването не само на своите архивни документи, но и на всички с външнополитически характер, не става без влиянието и примера на съветските колеги. За това свидетелстват периодичните консултации между Архивно-документационния отдел (АДО) в българското външно министерство и Историко-дипломатическото управление (ИДУ) при МВнР на СССР, които продължават до края на 80–те г. на XX в. От 16 до 22 ноември 1975 г. на посещение в България са П. П. Севостиянов, първи зам.-началник на ИДУ при МВнР на СССР и А. В. Иванцов, зам.-началник на отдел «Издателски» при същото управление(11). По този повод сътрудниците на АДО изготвят кратка историческа справка за дейността на архива към МВнР на НРБ. В нея се посочва, че първият правилник на отдела е от 1965 г., като се описва тогавашната структура, а също и настъпилите през годините промени. Очертани са и задачите на АДО(12). По-нататък се представя редът за използване на архивните документи на министерството. Те се употребяват за служебни нужди, справки, за издаване на сборници по външната политика на страната и нейните двустранни отношения, за научни и справочни цели. До работа с архивните документи на министерството се допускат както български, така и чуждестранни читатели. Редът на използване, възпроизвеждане и разпространение на документи от архивния фонд на министерството се урежда с излезлите през 1974 г. два нормативни акта — Закон за ДАФ и правилник за прилагането му. В тях на АМВнР, определен като орган за управление на ДАФ, се потвърждава изключителното право да се разпорежда с външнополитическите документи, съхранявани в българските архиви. Архивните материали от фонда на министерството до 9 септември 1944 г. се използват oт читателите в читалнята на ЦДИА, където се съхраняват. Достъпът до тях става с писмено разрешение на началника на АДО, а за чуждестранни читатели по предварителна заявка до Централно архивно управление при Министерство на информацията и съобщенията (ЦАУ при МИС), което взема мнението на министерството за всеки отделен случай. Архивните документи на министерството за периода след 9 септември 1944 г. по правило не се предоставят за използване на външни читатели(13). Копия на архивни документи се дават само със специално разрешение на началника на отдела. Външни читатели не се допускат до научно-справочния апарат (НСА) на архива. Подборът на документи по дадена тема (молба) се прави от сътрудниците на АДО(14).

Накрая сътрудниците на АДО привеждат кратка справка за използването на архивните документи в ИДУ. В заключение към разглеждания документ служителите в АДО правят «някои изводи и предложения»(15). Според тях особено полезен за българската страна е опитът на съветските колеги по отношение ползването на архивните документи. Обръща се внимание, че по това време в ИДУ също преработват правилника си за използване на архивните материали. Направените по същество бележки върху българския проект на правилник за използване на архивните документи на АДО са особено навременни. В общи линии те се свеждат до следното: «да се ограничи достъпът до архивните документи на министерството и се засили контролът върху документите с външнополитически характер, съхранявани в другите архивни учреждения; да се категоризират читателите като на някои категории, като например студенти, документи да не се дават; при разрешаване използването на документи да се има предвид нуждата и политическата целесъобразност на темата, нейната формулировка» и т. н. Това важи особено за поверителните документи, при работата с които се намесва специалният отдел при МВнР, който осъществява определена контролна функция(16).

На базата на гореизложеното началникът на АДО прави предложение да се допълни проектът за правилник за използването на архивни документи на министерството в духа на препоръките на съветските колеги (курсивът е мой — Р. Ц.). Накрая началникът на АДО добавя да се направи предложение за промяна на наименованието на отдел «Архивно-документационен» в отдел «Историко-дипломатически»(17). Десет години по-късно с новия правилник за работата и устройството на отдела от януари 1985 г. той е преименуван на «Дипломатически архив и документация»(18).

Независимо обаче от регламентацията на достъпа до архивния ресурс в държавните и ведомствени архиви и през следващите години продължава борбата за надмощие между Архивно управление, от една страна, и АМВнР, от друга. За това свидетелства кореспонденцията между двете институции, които си оспорват правото да предоставят достъп до архивни документи на чужденци. В едно от многобройните писма до архива на външно министерство се обръща внимание на факта, че «съгласно Правилника за прилагането на Закона за ДАФ от 20 декември 1974 г., чл. 30, ал. 2, разрешение за използване на архивни документи от чужденци в бъдеще ще се дава от ЦУА при МИС. То ще иска мнението на МВнР само в случай, че се касае за документи с външнополитически характер»(19). Наред с това и в следващите години ГУА продължава да настоява за методическо ръководство на ведомствените архиви с постоянен състав на документите, какъвто е и АМВнР. Пример за политиката на методически контрол върху дейността на архива на министерството е докладът на директора на Контролния блок на ГУА при МС Кръстю Гергинов за състоянието и проблемите на АДО при МВнР от юни 1984 г.(20).

Констатациите и препоръките на ГУА, направени при комплексната проверка на отдел «Архивно-документационен» в началото на 1983 г., са залегнали в основата на направените в доклада предложения за по-нататъшната работа. В него се посочва, че АМВнР има две основни задачи, на които е подчинена дейността му: да обслужва апарата на министерството оперативно и качествено със съхраняваните в него фондове и в рамките на своите компетенции, в неговата работа по провеждането на външната политика на страната; като хранилище на един от най-големите и с особено историческо и политическо значение национален архив да обслужва научноизследователската работа в областта на външната политика и международните отношения. В тази връзка използването на архива има две основни насоки: за служебни оперативни нужди — първостепенна задача, която може да бъде решена на основата на добра деловодна работа, правилно организирани и обработени архивни фондове и развит НСА; за научноизследователска работа. Въвеждането на срок за либерализация на достъпа до документите на министерството (например 40 години) и ежегодно откриване на групи документи със съответен справочен апарат (извършено чрез предварителна обработка на документите на открит и закрит фонд), който ще може да се предоставя на читателя, ще отговори на международната практика в използването на архивни документи, ще премахне деликатните положения при разрешаването на достъп, особено на чужденци за работа в архива, ще осигури пo-добре документално научните изследвания на българската история(21). В заключение се препоръчва да се усъвършенства взаимодействието между АМВнР и ГУА, централните държавни архиви и научните институти към БАН при разрешаване достъп на читателите и особено на чужденците до архивните документи с външнополитически характер.

Неведнъж академичната общност настоява да се разшири достъпът до архивния фонд на МВнР за чужденци, което би улеснило българските изследователи в чуждите архиви. В писмо от 20 септември 1963 г. българските учени уведомяват МВнР, че акад. Йорьо Тадич, директор на Историческия институт в Белград и председател на Националния комитет на историците в тогавашна Югославия, е делегат на конгреса на славистите. Подчертават, че той е един от най-крупните югославски учени, специалист по история на Дубровник, работил в течение на четиридесет години в Дубровнишкия архив. Неговото желание е да прегледа преписите от Дубровнишкия архив, които се намират във фонда на Константин Иречек. Накрая се обръща внимание на факта, че от българска страна има интерес да получим колкото се може по-голям достъп до материалите в този архив, поради което Научният архив при Българската академия на науките (НА — БАН) подкрепя молбата на акад. Тадич да прегледа преписите. В заключение се добавя, че по време те обхващат периода на средновековната българска история, а по характера си не съдържат сведения, които могат да навредят на България. В този случаи резолюцията е «Да»(22).

Спрямо чуждите изследователи, особено към тогавашните югославски учени, отношението е по-специално. То се обуславя от междудържавните контакти в региона. За това свидетелства една паметна бележка от 2 август 1962 г. от Илия Колчаков, легационен аташе при Документационно-архивния отдел на МВнР, относно воден разговор с представител на БАН по използване на архивни документи oт чужденци(23). В нея Колчаков докладва, че по нареждане на Стефан Мокрев, началник на отдел Документационно-архивен, на 1 август отива на съвещание в БАН, където трябва да се разгледа въпросът за достъпа на чужденците до архивните материали. Въпреки че съвещанието не се осъществява, е проведен разговор със Стойко Божков, научен секретар на академията. Божков споделя за срещата си с бившия съветник при югославското посолство Г. Божович, който споменал за отказан достъп на българска изследователка, работеща по тема за Петко Славейков. Тя проявила интерес към някои югославски архивни документи и по-специално към фонда на Вук Караджич за периода от 1840 г. до Освобождението на България. Достъп до интересуващите я материали ще й бъде предоставен само, ако българската страна разреши на Блаже Ристовски, лектор при Филологическия факултет в Любляна, да използва документи за междусъседските отношения в областта на културата и най-вече на литературата от Освобождението до Балканските войни. Божков уверява, че от академията знаят какво следва или не следва да се предоставя за използване. В подкрепа на горното уведомява, че БАН вече е изпратила на сръбската академия фотокопия от някои материали от по-малкия брат Миладинови — Наум. Това са документи, в които явно личал българският характер на Македония(24). В следващата паметна бележка Илия Колчаков описва разговора си с представител на Народна библиотека «Васил Коларов» (НБВК) по същия проблем. На 9 август 1962 г. той се среща с г-жа Вълчева, като поводът е молбата на Блаже Ристовски. Колчаков напомня, че предоставянето на достъп до архива на чужденци става след одобрението и съответно разрешението на МВнР. Самите документи трябва да се преглеждат предварително, за да не се изнесат материали, «които при немарксическо-ленинско разглеждане на обществените въпроси, биха били използвани за нападки срещу нашата страна»(25). Вълчева се съгласява предоставяните материали да се преглеждат предварително от техен специалист. Междувременно в писмо до зам.-министъра на външните работи Любомир Ангелов от 4 август с. г. БАН уведомява за действията си по молбата на югославския учен. На писмото си до Български исторически архив (БИА) за достъп до архивните материали там се получава отговор по телефона, че не се разрешава на Ристовски да ползва документи в НБВК. Чрез гореспоменатия Г. Божович обаче пред БАН отново е поставен въпросът за допускането на Ристовски до архивните документи, представляващи интерес за него. Ръководството на БАН е на мнение, че не трябва да се отказва на Ристовски при строг контрол от Народната библиотека. Следва да се има предвид, че въпросът за достъпа на югославския изследовател е поставен от посолството съвсем алтернативно — ако на Ристовски се разреши да работи с интересуващите го материали и българските историци ще имат възможност да използват техните архивни документи, от което ние сме особено заинтересовани(26).

От приведения пример проличават усилията на три институции, каквито са БАН, Народната библиотека и МВнР, да решат проблема за достъпа на чуждестранни изследователи в българските архиви по най-удовлетворителния за българската страна начин. Тази практика произтича от регламентацията на процесите по използването на архивния ресурс чрез съществуващите вътрешноведомствени правилници, които отреждат последната и решаващата дума на отделни отговорни служители във външно министерство. Те именно решават всеки конкретен случай поотделно.

Показателен в това отношение е случаят с молбата на югославските историци Живко Аврамовски и Десанка Тодорович от 21 юни 1967 г., с която искат достъп до архивни материали на външно министерство, намиращи се в ЦДИА. Мнението на отдел трети е, че «не следва да се разрешава да преглеждат материали от фондовете на Централния държавен исторически архив и по-специално фонд 176, докато същите не бъдат прегледани окончателно от наша страна и се установи кои материали ще се обявят за общодостъпни и кои не. Дотогава, на подобни искания да се отговаря в смисъл на решението от миналата година, че историческият държавен фонд е временно закрит, поради подреждане на същия»(27). Отговорът на министерството до БАН е в същия дух, а именно МВнР не е в състояние да разреши на югославските научни работници да използват материали от фонд 1Б тъй като фондът не е обработен и е непригоден за ползване. На Аврамовски и Тодорович може да се предоставят за използване общодостъпните материали в Народна библиотека, както и в библиотеката и архива на БАН(28). През 1967 г. такъв отговор получават не само чуждите изследователи, а всички потребители, желаещи достъп до АМВнР. По това време министерството възлага на свои служители, както и на Кръстю Геров Манчев, и на Здравка Манева да прегледат и фишират архивни документи от фонд 176. Целта е тяхното окончателно преглеждане, за да се установи кои материали ще се обявят за общодостъпни и кои не(29). Затова на молбите за достъп обикновено се отговаря по следния начин: «Архивът временно е закрит за използване, както от наши, така и от чуждестранни научни работници»(30). Подобна е ситуацията и през 1984 г., когато архивът отново е затворен за потребители. Този път обаче причините са технически — поради пренасянето на архивните фондове на МВнР за периода до 9 септември 1944 г., съхранявани дотогава в ЦДИА, в новата сграда на министерството се преустановява тяхното използване от април до септември същата година(31).

В повечето случаи решението на външно министерство е мотивирано и цели защита на българските интереси. За това свидетелства мнението на отдел трети от 7 декември 1965 г. относно искането на югославския изследовател Драголюб Петрович да преглежда архивни документи от ЦДИА на тема «Югославското социалистическо революционно движение през 1941–1944 г. и неговите връзки с антифашисткото движение в България»(32). Аргументите на служителите в МВнР са следните: материалите, които Петрович иска да преглежда са от най-новата история на Балканите, по редица от въпросите има спорни положения, при което някои документи дори още нямат качество на исторически извори. По тази причина би могло да му се предоставят за преглед някои материали, но след внимателна преценка, за да не бъдат използвани срещу нашата страна, какъвто характер има отпечатаната през 1964 г. в Белград «Хронология на освободителната борба на Югославия 1941–1945 г.»(33).

Визираната политика спрямо югославските изследователи е обяснима. Тя продължава и през следващите години, за което свидетелства писмо от АДО до ГУА от 14 декември 1982 г. С него се уведомява, че в отдела е получена молба от Александър Трояновски от Института за национална история в Скопие, с която се иска достъп до архивни документи по темата «Църковно-училищните общини в Македония до Берлинския конгрес». Мнението на АДО е, че не е целесъобразно да се предоставят архивни документи от фонда на министерството(34). Подобно е и отношението към повечето гръцки историци, обусловено от същите причини. На молбата за достъп до документи по темата «Западнотракийският въпрос в политиката на България 1919–1947 г.» резолюцията е следната: «Секция «Гърция» смята, че не е целесъобразно (6 октомври 1987 г.)»(35). Най-често формулировката на МВнР е «Използването на подбраните материали следва да се извърши съгласно съществуващата практика» или «Секция «Югославия» не възразява, като материалите се предоставят след преглеждането им от консултант»(36).

С цел да не се разкрива съдържанието на архивните документи от фонда на министерството се забранява публикуването на научно-справочния му апарат, както и на данни за материалите с външнополитически характер, съхранявани в другите архивохранилища. В тази връзка е писмото на МВнР до министъра на просветата и културата Ганчо Ганчев от 21 март 1963 г.(37). В него се обръща внимание на факта, че ЦДИА е подготвил за печат нов «Пътеводител» на архивните фондове. В него е разкрито съдържанието на почти всички архивни документи, засягащи отношенията на България с другите страни от 1879–1944 г. В много от тези материали се намират документи по неразрешени и спорни въпроси, които все още са обект на българската външна политика. Изнасянето, под каквато и да било форма, на тяхното съдържание, както и на действията при различни случаи на МВнР, винаги може да доведе до нежелателни прецеденти и да причини вреда на националните ни интереси. Ето защо министерството решително настоява да не се публикуват материалите на втори раздел, включително документи за Българската екзархия, като изказва съжаление, че не е било уведомено за издадения през 1957 г. «Пътеводител на ЦДА». Накрая МВнР настоява да не се разкрива съдържанието и на онези лични фондове на обществени дейци, намиращи се в държавните архиви, които съдържат документи по външнополитически въпроси, независимо за кои години се отнасят(38).

Принципната позиция на външно министерство за непубликуване на НСА на архива му се запазва и по-късно. Това личи от кореспонденцията между МВнР на НРБ, Главно управление на архивите (ГУА) при МС и Международния съвет на архивите (МСА) от 1981 г. по повод проект за публикация на справочници чрез микрофиши(39). Отговорът на МВнР до ГУА от 25 ноември 1981 г. е лаконичен: «Съгласно Правилника за използване на архивни документи на МВнР справочният апарат по фондовете му не е предназначен за обнародване»(40).

Заслужава да се подчертае, че до НСА на АМВнР не се допускат както чужденците, така и българските граждани. Изследователите са задължени да представят препоръка или удостоверение от съответната институция, в която работят (БАН, СУ, МВР и пр.), доказващо легитимността на проучванията им. Необходимо е и подаването на молба, придружена от подробен план на темата, по която работят(41). Едва след това чакат решението на служителите в АДО, които разрешават или не достъп до интересуващите ги документи. В редица случаи резолюцията на писмото-молба е «Не се разрешава», без да се посочат конкретни причини. Такъв отговор получава през 1960 г. асистентът в катедрата по История на БКП във Философско-историческия факултет на Софийския държавен университет Илчо Иванов Димитров, който планира да работи по темата «Външната политика на България в периода 1944–1947 г.»(42). Интересното в случая е, че в молбата си Илчо Димитров, след като изброява интересуващите го въпроси, накрая добавя: «Ако по държавни съображения не всичко може да ми се предостави за използване, моля поне да се отделят онези материали, по които би могло да се правят изследвания»(43). Въпреки тази уговорка, не му се разрешава да ползва никакви документи. По-късно известният български историк е допуснат да работи в архива. Аналогичен е случаят с аспиранта при катедрата по Българска история през същата 1960 г. Николай Генчев Николов, който работи по темата «Външната политика на правителството на БЗНС (1920–1923)». Той също не получава достъп до архивния фонд на министерството(44). Любопитно е да се отбележи, че само три години по-късно, т. е. през 1963 г.. вече като асистент по българска история Николай Генчев получава правото да използва архивния фонд на МВнР по темата «Външната политика на България през Втората световна война 1939–1944 г.»(45). Не са ясни мотивите на отговорните фактори в архива на външно министерство защо на първата молба за достъп до архивни документи, отнасящи се за по-paнен период, получава отказ, а при втория опит, когато се касае за по-късен период е допуснат до работа с интересуващите го материали.

Недопускането на потребителите до справочния апарат в архива на министерството позволява на служителите там да отказват достъп до документи под предлог, че такива не са открити. Показателно в това отношение е писмото до БАН — Институт за балканистика до МВнР от 17 ноември 1965 г.(46). В него се посочва, че в института е получено писмо, с което външно министерство уведомява за липсата на материали за написване на дисертация на тема «Гърция в политиката на западните държави 1939–1941 г.», предвидена в личния план на аспирант Светозар Василев Цонков. Отговорът е разгледан на Дирекционния съвет на института и се сметнало за необходимо още веднъж да настоят да се предоставят на Цонков поне рапортите на българската легация в Атина от онзи период, в които неминуемо ще се открият материали по визираната тема. По-нататък се обяснява, че дисертантът неизбежно трябва да отдели известно място и на българо-гръцките отношения през разглеждания период, за което също ще са му нужни български архивни документи. Невъзможно е според историците в рапортите на легацията ни в Атина от онова време да не се съдържат данни по разработваната тема. В заключение се подчертава, че Светозар Цонков е бил на двумесечна командировка в Полша, където са му предоставени архивите на легациите им от Атина, София, Белград, Анкара за разглеждания период. Би било крайно неудобно да се пише дисертация у нас, в която се цитират чуждестранни архиви, а липсват нашите материали. Накрая остават с надежда МВнР да преразгледа решението си и да удовлетвори молбата. Писмото е подписано от директора на института ст. н. с. Николай Тодоров(47). Отговорът обаче е достатъчно красноречив: «министерството потвърждава решението си, съобщено ви от Документационно-архивен отдел», т. е. че не разполага с материали, необходими за написването на гореспоменатата тема(48).

В други случаи достъпът на потребителите е предварително ограничен, като им се дават малка част от желаните архивни документи. Обичайната формулировка в писмата на външно министерство до ЦДИА е: «министерството не възразява (следва името на лицето — бел. моя Р. Ц.) да ползва документални материали от следните архивни единици», след което се изброяват конкретните единици, които да му бъдат предоставени(49). Друг типичен отговор се съдържа в писмата до БИА — НБКМ и НА — БАН, с които министерството «не възразява Филип Шашко от САЩ да ползва по темата «Гърция и интелектуалните бази на Българското възраждане» архивни материали от Вашия архив след предварителен преглед и по Наша преценка» (курсивът е мой — Р. Ц.)(50). С писмо от 17 януари 1959 г. Проф. Туше Влахов моли да бъде разрешено на Костадин Иванов Попалексов да използва материали на министерството, предадени в ЦДИА, във връзка с работата му за живота и революционната дейност на Яне Сандански. Професорът подчертава, че Попалексов работи под непосредственото му ръководство. В този случай резолюцията е следната: «Въпросът е разгледан с др. Манолов и др. Панайотов, началник отдел в ДАФ. Ще му се дадат само обособени четири преписки по въпроса»(51).

Наред с предварителната селекция на архивните документи, които се предоставят за ползване, външно министерство си запазва правото да осъществява подбор на материалите за публикуване. В правилника за ползване на документи от архива изрично е записано, че бележките на потребителите се проверяват, за да се прецени каква информация може да бъде огласена. Доказателство за тази практика е писмото от БАН — Институт за история от 12 април 1965 г., с което се моли редовният аспирант по специалността «История на Англия» Андрей Лазаров Пантев да получи достъп до архива на министерството(52). Във връзка с работата му по подготовка на дисертация на тема «Англо-български дипломатически отношения 80–те–90–те г. на XIX в.» е необходимо да използва архивни документи на министерството за посочения период, които се съхраняват в ЦДИА. В отговора се дава разрешение при условие, че представи за преглед бележките си върху ползвания материал в отдел «Документационно-архивен» на МВнР(53). В някои от случаите, след като служителите в архива прегледат записките на читателите, запазват онези бележки, които по тяхна преценка не следва да се ползват. По този начин във фонда на министерството се съхраняват извадки от документи и бележки, направени от студента Боян Митов за дипломната му работа «Българо-сръбските отношения през 80–те г. на XIX в.» — общо 15 от 71 фиша са задържани, като не се разрешава използването им(54).

Друга практика в архива на МВнР е да се предоставя достъп до документи след предварителна уговорка да бъдат използвани при разработване на т. нар. закрити теми. За това свидетелства писмо от началника на Института за военна история полк. ст. н. с. Косашки до МВнР от 27 октомври 1987 г.(55). С него се иска разрешение к. и. н. Георги Димитров Даскалов да използва документи по темата «Българското присъствие в Беломорието и взаимоотношенията на България със страните от двата воюващи блока (1941–1944)» във връзка с подготвян от него труд. Посочва се, че Даскалов е член на БКП и работи като завеждащ редакция «История» на Партиздат. Притежава допуск за работа със секретни и поверителни материали от 1977 г. Мнението на отдел трети е, че са съгласни при условие, че се работи по закрита тема. На писмото фигурира следната резолюция: «На 3 ноември проведох разговор с др. Г. Даскалов. Той работи по тази тема с по-далечна перспектива, като не се съмнява, че при откриването на съответна процедура, ще се вземе решение за закрита защита. Това не изисква публикации в научния печат (курсивът е мой — Р. Ц.)»(56). При това положение отдел «Дипломатически архив и документация» му предоставя достъп до интересуващите го документи.

От приведените дотук примери могат да се направят няколко извода. В годините на тоталитарна власт у нас регламентирането на достъпа до архивния ресурс на МВнР става посредством Указа, а впоследствие и Закона за ДАФ и вътрешноведомствени нормативни актове, каквито са правилниците за използване на архивните документи на министерството. Съгласно посочените разпоредби разрешение за ползване дава институцията-фондообразувател (в случая МВнР), която разпростира своите права върху всички архиви по отношение на съхраняваните от тях външнополитически документи. Липсват фиксирани ограничителни срокове, след изтичането на които автоматично архивните документи се разсекретяват или ако използваме съвременния термин, се декласифицират, а достъп се предоставя за всеки конкретен случай поотделно. При подобна ситуация се създава възможност за немотивиран отказ на молба за ползване на документи и недопускане на лица, които по една или друга причина са категоризирани като «неблагонадеждни». Пот влияние на «съветските колеги» и «съветския модел» при разрешаването на достъп се изхожда от «политическата целесъобразност» на проучването по дадена тема, което позволява създаването на своеобразен филтър, възпрепятстващ работата на изследователите по интересуващите ги въпроси. Съществуващата десетилетия наред практика при използването на архивния фонд на министерството води до неоправдани ограничения пред потребителите. Описаната ситуация се променя едва с края на тоталитарния режим в България, когато, макар и бавно, се създават условия за свободен достъп до архивна информация, включително и по отношение на документите от архива на МВнР.

Бележки

1. АМВнР, оп. 41, а. е. 7611, л. 9–14.

2. Държавните архиви. София, 2001, с. 150.

3. ЦДА, Ф. 136, оп. 23, а. е. 639, л. 1.

4. С Постановление № 268 на МС от 30 декември 1992 г. съществуващите дотогава ЦДИА, ЦДА на НРБ и ЦДТА са преобразувани и обединени в един архив — Централен държавен архив към Главно управление на архивите при МС (ЦДА) — вж. Нейкова, А. Българската национална архивна система като централизиран модел — постижения, проблеми, тенденции. // АП, 1995, № 1–2, с. 9.

5. АМВнР, оп. 15, а. е. 817, л. 17.

6. АМВнР, оп. 20, а. е. 1855, л. 22–24.

7. Пак там, л. 24.

8. АМВнР, оп. 20, а. е. 1855, л. 5–7.

9. АМВнР, оп. 20, а. е. 1855, л. 5–6.

10. АМВнР, оп. 20, а. е. 1855, л. 25.

11. АМВнР, оп. 32, а. е. 6350, л. 4.

12. Пак там, л. 6.

13. Пак там, л. 9.

14. Пак там, л. 10.

15. Пак там, л. 52.

16. Пак там, л. 53.

17. Пак там, л. 56.

18. АМВнР, оп. 45–23, а. е. 2, л. 1.

19. АМВнР, оп. 31, а. е. 4958, л. 4.

20. АМВнР, оп. 41, а. е. 7615, л. 1–27.

21. Пак там, л. 26.

22. АМВнР, оп. 20, а. е. 1998, л. 138.

23. АМВнР, оп. 20, а. е. 2000, л. 10–11.

24. Пак там, л. 11.

25. Пак там, л. 12.

26. Пак там, л. 13.

27. АМВнР, оп. 23, а. е. 3828, л. 80.

28. Пак там, л. 81.

29. АМВнР, оп. 23, а. е. 3828, л. 60–65.

30. Пак там, л. 42.

31. АМВнР, оп. 41, а. е. 7611, л. 64.

32. АМВнР, оп. 21, а. е. 3921, л. 146.

33. Пак там, л. 146.

34. АМВнР, оп. 39, а. е. 5114, л. 280.

35. АМВнР, оп. 44–23, а. е. 3, л. 93.

36. Пак там, л. 90.

37. АМВнР, оп. 20, а. е. 1998, л. 28.

38. Пак там, л. 28.

39. С писмо до българската архивна колегия MCA уведомява, че целта на проекта е да направи широко достъпни за академичната общност копия върху микрофиши на непубликувани до момента справочници. Те биха могли да бъдат използвани само в архивохранилищата, където се пазят описаните в тези справочници документи. Инвентарните описи са категорията справочници, които са от първостепенно значение, и най-напред те трябва да бъдат предвидени, но могат да бъдат включени и други видове справочници. Има предложение проектът да бъде започнат със серия, посветена на дипломатическите документи (например фондовете на МВнР). В тази връзка поставят въпроса, дали българските колеги желаят да участват в планирания проект; АМВнР, оп. 38, а. е. 4881, л. 1–5.

40. Пак там, л. 5.

41. Една от резолюциите върху писмо за достъп до архивните материали на министерството гласи: «Да представят конспект, по който да се подберат материали»; АМВнР, оп. 18, а. е. 1861, л. 65.

42. АМВнР, оп. 17, а. е. 1308, л. 33.

43. Пак там, л. 34.

44. Пак там, л. 39–45.

45. АМВнР, оп. 20, а. е. 1998, л. 11–13.

46. АМВнР, оп. 21, а. е. 3921, л. 107.

47. Пак там, л. 107.

48. Пак там, л. 108.

49. АМВнР, оп. 28, а. е. 4835, л. 31–73.

50. Пак там, л. 60–61.

51. АМВнР, оп. 16, а. е. 873, л. 16.

52. АМВнР, оп. 21. а. е. 3921, л. 55.

53. Пак там, л. 56.

54. АМВнР, оп. 18, а. е. 1861, л. 18–23; л. 40–48.

55. АМВнР, оп. 44–23, а. е. 3, л. 121.

56. Пак там, л. 121.