Исторически науки

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Цветана Тодорова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2011

Европейската историческа наука (XIX в.)

През четирите десетилетия след основаването му в лоното и под крилото на Българското книжовно дружество се насърчава и изгражда модерната историческа наука. Тя проявява активно социалната си роля на една от основните хуманитарни науки. Благодарение на това в културно-историческия процес в живота на българите създаването на Дружеството се оказва събитие от голяма важност: посредством аргументите на историческата наука се ускорило възстановяването и закрепването на съзнанието за историчността на съществуванието и принадлежността на България към общочовешката, към европейската история и цивилизация. На базата на дотогавашната историография и на новите изследвания се развиват до завършената им прагматична форма освободителната и обединителната национална идеология и програми. Замогват се националните духовни сили и градиентът на знанията и компетентността нараства както в социокултурно, така и в гражданско политическо отношение, успоредно с ускорено задействалите фактори за модернизацията на страната според социално-икономическите закономерности на буржоазното общество.

Развитието на българската историческа наука в рамките на Дружеството към края на 60–те години и през трите последни десетилетия на XIX в., а и по-нататък до 1911 г., се явява пряко производно на общокултурния европейски процес. То има за своя логика неотменното наднационално разпространение на научните идеи и конкретните достижения на науките. Доказва го библиографско-историографското изследване на българската историческа книжнина от XIX в. до 1878 г., направено от Никола Начов. След щателен анализ, Н. Начов има основание да формулира, че като логичен процес през XIX в. в българската наука проникват «просветителните и свободолюбиви идеи, които в XVIII в. изпълниха и раздвижиха цяла Европа»(1). Върху също така обстоен анализ на българската историческа книжнина през XIX в. (до 1878 г.) в този смисъл прави извод и изтъкнатият германски библиограф Хорст Рьолинг(2). Деветнадесетото столетие е време на научни открития, на теоретическо развитие и обособяване както на естествените, така и на философско-хуманитарните, държавностопанските и политическите науки. Така както философията дава своето име на предходния XVIII в., то XIX в. заслужава да се нарече още и «век на историята»(3). От «златен век» на индустриалната революция или капиталистическата модернизация както в Европа, така и в Америка, 20–те–60–те, и не по-малко и 80–те–90–те години на столетието се оказали същевременно «златни десетилетия» за историческата наука.

Независимо от това, дали историографите ги причисляват или и до днес ги отнасят към либералната или консервативната европейска школа, дали принадлежат те към патрицианското или прогресисткото американско направление, независимо от това, дали са критицисти или неокантианци, или са създатели или последователи на романтическата, на обективистичната — позитивистка, или Марксовата материалистическа концепция за историческото развитие на човечеството, историците от XIX в. в последна сметка обосновават модерната философска теория, включително предмета и метода на историята.

Плеяда блестящи историци — французи, германци, англичани, американци, руснаци, италианци, австрийци, хървати, чехи, словенци — изваждат на бял свят из ръкописите и книгите, из старите и новите архиви на църковните и на политическите учреждения множество документални извори за историческия път на човечеството, чертаейки събитийните конструкции на неговата история. Документалния материал те подлагат на методично систематическо проучване в рамките на изново и неминуемо изново възникващата от Античността към новото време поливариантна концепция за цивилизацията. Те се обръщат към възгледите за историята, датиращи от първата историческа монография на Тукидид, премислят историческия път на обществата чрез познанието от трудовете на Ксенофонт и Полибий, на Страбон и Тит Ливии, на Иосиф Флавий и Тацит и на ред още латински, германски, френски, испански и византийски автори. Изучават историците от Ренесанса в лицето и на Макиавели, и на Томас Мор, историческите трудове и самите документи — актове на Реформацията, особено на Мартин Лутер, а също така и на английската революция от XVII в. Използват забележителните приноси на Монтескьо, Вико, Кондорсе, постигнати при определянето на историята на цивилизацията през цялото съществуване на римската държава, през Ранното и Късното средновековие на Западна Европа до Просвещението и до съзряването на Френската революция към последните две десетилетия на XVIII в.

На тази основа, общо взето, към средата на XIX в. европейските историци правят от историята модерна наука. Дефинират законите й на самостоятелна научна дисциплина.

Философско-историческата проблематика на XIX в. ведно с търсените от историческата наука отговори на националните и социалните задачи на обществото се съотнасят пряко до българската историческа мисъл и българските исторически изследвания. Нещата се сливат в глобален процес като общ духовен живот на Европа.

Този живот приобщава през целия XIX в. българските просветители, респ. историците, чрез личностни контакти и чрез книгите: научните исторически идеи стават пряко достояние на талантливи българи, които се отправят за обучение и за добиване на висше образование в средноевропейските и западноевропейските висши училища(4). За развитието на модерното историческо мислене и научното познание за историята у българските интелектуалци влияе и руската историческа школа. Българският интелектуален елит заимства глобалните идеи на времето, развили се на базата на гръцката култура.

Неотразимо в това отношение е идейното влияние на книгите. В личната библиотека на българския просветител, бил той църковен служител, журналист или учител, в личната библиотека на българския историк, по образование или по обществена (професионална) дейност, в манастирските, в читалищните и в училищните библиотеки влизат актуални трудове на изявени френски, руски, германски, гръцки, чешки, сръбски, италиански и английски историци. Тези книги говорят за пространното идейно влияние върху българския интелектуалец на гръцката култура, на застъпените в гръцката книжнина, главно в преводи, основни приноси на западноевропейските учени в сферата на обществените науки. Една съвсем бегла съпоставка на данни (приведени в изследванията на Н. Данова и Тр. Кръстанов)(5) установява преимуществения брой на книгите на гръцки език, постъпили в български лични или обществени библиотеки: в личната библиотека на Иван Добровски през 1874 г. от общо 232, на гръцки език книгите са 69, а на френски език 7; в библиотеката на Неофит Рилски, помещавала се в Рилския манастир, след пълното й опожаряване и наново създаване през 1855 г., от общо 450, на гръцки език имало 98, а на френски език 29; в личната библиотека на Марко Балабанов през 1869 г. от общо 98, на гръцки език книгите са 60, на френски език 7. През 1873 г. в библиотеката на Свищовското читалище, голяма и модерно организирана от Емануил Васкидович, от 1009 заглавия в 1733 тома на гръцки език книгите са 398 в 641 тома, френските заглавия са 92 в 99 тома.

Повечето от книгите са исторически и чрез тях на просвещаващото се българско общество стават известни имената и възгледите на западните историци. За пропагандирането на европейските исторически възгледи много допринасят българската журналистика и особено появяващите се през 50–те–70–те години научни и научнопопулярни списания, като Фотиновото «Любословие», като «Привременно книжовно списание Общи труд» на Тодор Икономов, «Периодическо книжовно списание Читалище» на българското читалище в Цариград или «Периодическо списание» и други издания на Българското книжовно дружество.

Едновременно с усвояването чрез книгите на европейската историческа мисъл в рамките на модерната историческа наука успешно се развива самата българска историография. Създава се собствено българско историографско равнище. Използват се достиженията на общоевропейската историография, съхранила извори и поддържала през вековете и особено през по-новото време повече или по-малко изследователски интерес към историята на България.

След като проучват българската историческа книжнина от XIX в. (до създаването на БКД), някои автори я преценяват за задоволителна. Александър Бурмов почти 100 години след създаването на Дружеството, като съизмерва българската историческа книжнина от XIX в. (у него става дума тъкмо за нивото до 1869 г.) с чуждата историография върху България, създавана от втората половина на XVI в. и насетне, заключава, че проблемите на българската история, «общо взето», са слабо разработени(6), въпреки активизирането на славистичното направление в европейската и в частност в руската историческа наука. Според него българската историческа проблематика е слабо разработена, в смисъл недостатъчно. Тази книжнина е лошо и «незадоволяващо наследство»(7). Проф. Бурмов намира трудовете за «твърде некритични», тъй като не изчерпват всички налични извори за българската история.

Преценката на проф. Бурмов е повече за количествената страна на въпроса, а що се отнася до историографската същина — до характера на развиващата се българска историческа наука, на нейната философска основа и методология — той също както Н. Начов, я възприема като поглъщаща идеите и метода на западноевропейската историческа наука от XVIII и XIX в. Затова Ал. Бурмов се аргументира, позовавайки се главно на проучванията си върху трудовете на С. Палаузов и на М. Дринов.

Ал. Бурмов формулира твърдението, че в българската и в чуждата историография върху България до 1869 г. има два периода на духовно европейско влияние: на господство на историческия романтизъм и на изместилия го критицизъм. Това става предимно под влиянието и посредством руската историческа школа.

Новите изследвания върху Българското възраждане и върху идейните направления в историографията, в които са усвоени авторитетните изследователски резултати в сферата на литературата главно на учени историци като Иван Шишманов и редица други доказват, че българските интелектуалци още от началото на XIX в. синхронно са следвали идеологията и метода на европейската историческа наука.

Макар частично запазени и къде ли не разпръснати, останалите отделни книги от библиотеките на К. Фотинов, на Ем. Васкидович и на техните съратници, днес са вещественото доказателство, че те, българските просветители, насочили се към проучването на миналото на своя народ, са успявали да доставят без много голямо закъснение за тогавашното време новото и сериозното от европейската текуща историческа книжнина. Една малка част от запазените немски и френски книги от личната библиотека на Ем. Васкидович свидетелстват, че българите купували и са имали под ръка излизащите книги по история във Франция, Германия, Русия, Англия, трудове от европейски автори конкретно за българската история или за историята на другите балкански народи. Заедно с тези книги в относително натежаваща маса фигурирала философската литература, свързана пряко с формирането на концепцията за историческата наука. Такива били, наред с деветте тома от съчинението на Н. Карамзин «История на руската държава» 1818 г., нови издания (главно на немски) на античните автори Тукидид и Плутарх, Херодот, Изократ и Лукиан, Платон и Аристотел, също така поредици от френски издания на Волтер и на Русо, немски издания на съчиненията на Шилер и Карл Готфрид, на Бюхнер и Фойербах и т. н.(8)

Историческите публикации на К. Фотинов в неговото списание «Любословие» убедително свидетелстват за развиващото се модерно схващане за историята у българските интелектуалци-историци още от първата половина на XIX в. Напълно възприети били основните просвещенски идеи за закономерното историческо развитие като усъвършенстване на човешката личност и социалнополитическия прогрес на човечеството по силата на разума(9). В това отношение било силно влиянието особено на френските историци.

Същевременно българските интелектуалци-историци и българската историческа книжнина се намират под влияние и на романтическата теория за историята, развила се главно в Германия. Особено благодатна е почвата в българското съзнание за призива на романтика Йохан Готфрид Хердер за зачитане на себедостойнството на всеки народ. Стимулиращо и плодотворно е Хердеровото убеждение, че народите от Източна Европа са съставна, органична част от развитието на равностойните членове на общата европейска фамилия от културни народи.

Въздействие оказва и по-нататъшната европейска идейна еволюция. Постепенно и все по-явно през 60–те години просвещенските идеи за обществото и историята заедно с историческото мислене на романтиците се наслагват в главите на българските интелектуалци-историци, тъй както те били пречупвани и доизграждани през 20–те–30–те години и насетне главно от Леополд Ранке: в рамките на присъщата за XIX в. идея за националното съзнание и националната суверенност. Още във Фотиновото «Любословие» звучат схващанията за закономерностите на историческото време и за епохите в хода на човешката история изцяло в строежа на философско-историческата концепция на Ранке. Името на германския историк, наистина, почти не се споменава, но съществува и ще го има едно такова явление: «влияние без име», тъкмо когато дадено влияние е било или е най-силно, когато се превръща в собствено мислене(10). По-късно Л. Каравелов препоръчва на българското общество като «необходима» нему книгата на друг германски историк — А. Schmidt. Tableaux de la révolution française(11).

През всичките 6 десетилетия от XIX в. до 1869–1870 г. българската историческа книжнина — без да се подразделя на строго разграничени периоди — естествено се развива в общия европейски дух. Не само романтизмът и критицизмът, а и просветителските идеи за обществения прогрес, също както и материалистическото схващане за историята заедно с различните други философско-исторически и политически направления съставят идейната среда и формират историческото мислене на елитната интелигенция. Образованието в европейските университети, превежданите книги на български език особено по всеобща история и не по-малко самите оригинални книги на различни езици, трупани в българските библиотеки, изиграват своята роля.

Но все пак, главното в идейния заряд на българската историография е романтическото направление. Особено в навечерието на 1869–1870 г. тежестта наклонява действително към историческия романтизъм, а дефинирано по-точно — към историческия постромантизъм. Или както може да се нарече още — направлението на националистичния романтизъм.

За това българско направление, в обхвата на българската историография до основаването на Книжовното дружество, Ал. Бурмов дефинира съсипващо отрицателна преценка: «За качеството на работите на българските историци от периода на националния романтизъм в българската историография (твърди той) е излишно да се говори — те нямат никакво научно значение»(12). Това крайно мнение обаче не може да обърне фактите.

Към края на 60–те години на XIX в. българската историография, на степента на исторически обоснованото си научно равнище, изживява всъщност прагматичната фаза на романтизма(13). Протича закъснялата фаза на националистичния исторически романтизъм, изявил се като закономерно явление у всички национално потиснати народи от Средна и Югоизточна Европа(14). Само че, докато в този регион явлението е в разгара си, в национално-политическото развитие на Западна Европа то почти стихвало. Там вече надделяват други обществени идеи за времето и за историята на хората.

Към академично институционализиране (Браилски период)

Българската историческа мисъл заедно с историографията в течение на шестте десетилетия от XIX в. изразяват философското мислене за историята, формирало се у европейските народи, засвидетелствали историческото си съществуване със сътворената от тях култура. В Европейския Югоизток такъв бил българският народ.

През XIX в. на преден план в българската народностна памет избуял споменът за дела, непреходни за общата европейска история, като създаването на българско-славянската азбука, Симеоновия «златен век на българската книжнина», държавното могъщество и духовния възход на България при цар Иван Асен II, Евтимиевата книжовна школа и т. н.

Историческото знание за българската нация с нейната култура и държавност изплувало и в паметта на Европа. Вярно е, че единна цялостна история на българския народ — като част от европейската цивилизация до и през XIX в. — не била написана на западноевропейски език. Голям обаче бил вече масивът от исторически паметници, документи и литература, свързани с българската история, и не било възможно да се пренебрегне историческото съществуване на българския народ!

В изчистена философска форма човешкото съществуване било осмислено в схващане за основна закономерност на историята, обосноваваща се от скритата, вътрешна способност на даден народ да наслагва култура. Само създалите култура като общочовешки ценности, обяснил Ранке на Максимилиан II, са исторически народи, те остават да съществуват. Във външния й вид на закономерност културнотворческата способност имала за свой израз наслагването на култура «върху културата» при пълна мяра за свободно наднационално взаимопроникване на всички ценности. В механизма на това духовно общение се проявява феноменът на превръщане на научните ценности в собствено мислене, а всичко зависело от способността да се приема влиянието. По такъв начин науката, изтъква В. Стоянов «е една и съща за всичките народи, и не съществува немска, френска, английска или гръцка нaукa»(15). В новото време на XIX в. българските просветители-историци превръщали постиженията на европейската историческа наука в свое собствено интелектуално достояние.

При това усвоявани били на общоевропейско равнище не само научните идеи. Възприет бил и добре развиващият се механизъм за съсредоточаване и насърчаване на изследователските усилия на учените, и по-специално на историците, на обществено-държавна институционна основа. Опит в това отношение вече били натрупали европейските академии, учредявани, наред с университетите, в течение на няколко века.

През първата четвърт на XIX в. Софроний Врачански, като гледал «напредналите християнски страни», които имали своите «учени и мъдри философи», възмечтал да успее да убеди своите сънародници и те да открият свои «школи и академии»(16). А и не е странно, че около това време Леополд Ранке дори замисля и предприема постъпки и за нещо повече: за специално, за по-усилено насърчаване на историческите изследвания чрез тяхното самостоятелно институционализиране.

Като председател от 1832 г. на Комисията за исторически изследвания към Пруската академия на науките, Ранке предлага в Мюнхен да се основе Академия за германска история. Без съмнение, тази идея се оформя успоредно с налагащата се в Европа тенденция на преимущественото развитие на историческата наука под доминиращото въздействие (особено в германското общество) на изтъкнатата тъкмо от Ранке «идея на века» — идеята за националното самоосъзнаване, за националното обединение и независимост. През 1859 г. в Берхтесгаден той връчва на Максимилиан II програма и установените клаузи на Академия за германска история(17).

С поддръжката на просветения баварски монарх големият учен поставя като академична задача обработването на немския език и създаването на трудове върху историята на германската нация през вековете, като за целта се учредява отделна институция. Дружеството-академия се нагърбвало материално да поощри усилията върху формирането на познания за развитието на градския, на съсловния, на рицарския и църковния живот, на държавата и правните институти, и особено дейността на забележителните за отечествената история личности. От историческото изследване не са изключени и проучванията върху обществено-хуманитарното развитие във всички други науки — природните науки, теология, филология, юриспруденция.

През 60–те години, с такова разбиране и в същата насока, Васил Стоянов поема инициативата за организирането на академична научна работа и в България, въпреки че да се следва европейският пример за българската страна било много трудно. Леополд Ранке смята, че Дружеството или Академията за германска история не биха изпълнили задачата си без държавната (кралската) финансова подкрепа. Българските интелектуалци, респ. историците, изобщо не можели да разчитат на такава.

В кръга на образованите българи обаче достатъчно силно била осъзната необходимостта от съсредоточаване и подкрепа на усилията за разработване на националната българска история. И в просветителските, и в революционно настроените и политически ангажираните български интелектуални среди тази необходимост прераства в изключителния кураж да се основе Българското книжовно дружество — ориентирано не само, но преимуществено към исторически изследвания. Дружествените цели следвало да се постигнат ни повече, ни по-малко само върху основата на личното спомоществователство: единствено само върху очаквана материална подкрепа от по-заможните съотечественици, а и от страна и на пренебрегналата заможността, обреклата се на националноосвободителната борба елитна българска интелигенция.

Като учредители и спомагателни членове кръг от богати български търговци в Одеса пожертвали за образуване на начален капитал на Българското книжовно дружество значителната сума от 23 188,80 франка; в хъшовското си битие в Букурещ Васил Левски пък дарил това, с което разполагал — своите 22,70 франка(18).

Така или иначе, важен е обаче културно-историческият факт, че българското общество, българската интелигенция не изостават от институционализирането на научните, респ. историческите, изследвания. По подобие на уставните принципи на мюнхенската Академия за германска история, Васил Стоянов оповестява в обръщението си «Към читателите»: Българското книжовно дружество «трябва да стане и да бъде средоточие на българските интелигентни сили», а тяхната «светла» цел ще да е «еманципацията народна и гражданствена». Само че структурирането на институцията вървяло в различна посока. Максимилиановата академия целяла засилено насърчаване на историческите изследвания в самостоятелна организация отделно от другите науки, финансово и по всякакъв начин поддържана от държавата. А в България, чрез «пристойни» частни усилия за успеха на Книжовното дружество, се предвиждало «не подир много време» дружеството да се «преобърне в действителна Българска академия наук» (Академия за всички науки)(19).

* * *

Научният орган «Периодическо списание на Българското книжовно дружество» е обявен за месечно издание. Деловодителят Васил Стоянов, редактор на списанието, година преди основаването на Дружеството с извънредно енергична работа осигурява значителен материал за съставяне на книжките. През 1868 г. той пътува из България, обикаля изявените български интелектуалци, ориентирани към съвременните естествени науки и най-вече към заловилите се с проучвания и с интереси към българската история. Настоятелно продължава да установява такива контакти и през 1869 г., както и по-нататък. Навсякъде го подкрепят морално в начинанието, обещават сътрудничество, естествено, наред с работата си по издаване на започнати или проектирани свои списания и вестници.

Усилията на В. Стоянов били радушно поощрени от различните групировки български емигранти в Румъния. Подкрепили го както богатите българи, така и революционната политическа интелигенция, не само Васил Левски, но и съратниците на Любен Каравелов и на Христо Ботев(20). Цариградската българска интелигенция — главно вестникарските среди и деятелите по българския национален църковен въпрос — обещали също така да поддържат списанието(21). Васил Стоянов получава обещания за авторско сътрудничество в списанието на Дружеството и на видни свои чуждестранни колеги, главно от Прага и Виена. Сам той събира документи и материали за духовното българско възраждане, написва научни материали, свързани с европейските исторически изследвания, планира разработката на някои от основните български исторически проблеми. Много голям успех за бъдещето на научния орган на Дружеството е привличането на изтъкнатия българин-историк Марин Дринов, по-късно професор в Университета в Харков. Той приема не само председателството на Книжовното дружество, но предлага за публикуване в списанието най-ценните свои исторически изследвания върху българската история. По този начин смелото начинание на Васил Стоянов — 12 книжки годишно българско академично списание — имало изгледи да се реализира успешно.

Научното направление на «Периодическо списание» в областта на историята било очертано в първата книжка, появила се през 1870 г., чрез голямата програмна студия «Животописание. Значението на животописите»(22).

Поставен бил според европейската и американската концепция за историческия прогрес фундаменталният въпрос на историята — този за човешкото съществуване, за осъществяване на неговата съдба. Въведена била още веднага рубрика, в която се помествали биографии. Авторът заявява, че се захваща с делата на личности, със заслуги към отечествената история. Но преди да пристъпи към конкретно животописание, той излага на вниманието на читателите, тъй както били усвоени от него, в журналистическа научно-пропагандна и популярна форма, теоретичните основи на съвременната историческа наука.

Като подчертава с първите си думи закономерността на общественото развитие, това, че то «подлежи» не на «произволното» и не на «случайното», а на «известни закони и условия», и че «всяко явление си има своята причина», която разумът може да управлява за «трайното живеене и напредване на един народ», авторът разгръща по-нататък историческата теория изцяло в аспекта на схващането за историческите/културните народи и идеята за нацията. Естествено това не е случайно — то е израз през 70–те години на продължаващото романтическо направление във възрожденската българска историческа мисъл, съчетало духа на Просвещението в себе си, респ. възприетите идеи от философията на френската историческа школа, с философско-историческите възгледи на големия Ранке (макар и чрез посредничеството на популяризаторите му).

Редакторът на «Периодическо списание» рисува картината на изминалата човешка история като борба на злото — на деспотизма, имперските амбиции, унищожаването на цели народи — със скритата вътрешна сила у човека и чрез него в нацията към «умствено и нравствено развитие и усъвършенстване». Рисува борбата на злото през вековете срещу вярата — християнската, в която тя, скритата сила, се съхранявала. И това вървяло така, докато в новата история тя добила олицетворението си в «науката и просвещението», които се налагат като главен фактор на човешката история.

«Историята свидетелствува, че онези народности, които са имали що-годе умствено развитие, те мъчно са се изгубвали... като са имали на своя страна много или малко превъзходство в умствено отношение, не само не са се поглъщали от победителите, ами и твърде често сами са земали връх над победителите си.» В програмната студия се казва, че евреите и гърците, покорени от римляните «не се изгубиха, не се сляха с римляните, но им дадоха много от своя дух... а ордите на Атила, този «бич Божий», се изгубиха от лицето на земята... те се сляха и погълнаха от победените от тях народи, които бяха по-развити, по, тъй да се рече, цивилизовани».

А ето същите, гърците, въпреки «че те имаха вярата за средство да ни прелеят в гърци, все пак не бяха дотам късогледи, щото да не виждат, че народ, който има що-годе развитие или доста обработен език, който има малко-много литература, история и пр. — такъв народ не се поглъща лесно, освен ако се унищожат и изгладят из паметта му всички тези неща. И затова са били от страна на гръцките владици гоненията на нашите исторически паметници, затова са били гоненията на езика ни от черквите и училищата, затова са били преследванията на нашите ученички хора».

Българският народ е опазил «индивидуалното си съществувание», «запазил и националността си», защото, така както това се изисквало «в днешний просветен век», със своите културни дела в историята той имал и «има особено значение за цялото човечество». Няколко страници преди това същото се твърдяло и в обръщението на Българското книжовно дружество към неговите читатели.

За българския интелектуалец тежестта на въпроса за съхраняването и развитието на нацията лежи в историческата рамка на идеята за скритата вътрешна сила и наслагването на култура, т. е. в «духовния принцип», изведен на преден план от французина Ернест Ренан. В теорията на историята от XIX в. за не по-малко съществена се смятала и американската концепция за материалните условия. В четвъртата част на студията е поставен и този въпрос, като се цитира нашумялата книга на американския историк Дрепер (Джон Дрейпър) «Гражданското развитие на Америка». «Ние напусто бихме се старали да усъвършенстваме един народ умствено и нравствено, ако не гледаме да подобрим неговите физически условия, защото изменението на последните ще ни даде възможност да направим изменение и на първите (умственото и нравственото развитие — б. а., Цв. Т.).» Дружественото списание смята, че този път следва да върви и българското общество, доколкото, «за да прави един човек успех в умственото си развитие, според доказателствата на новата наука, иска се най-първо физически удобства. Въобще физическите удобства могат да се смятат за онзи остен, който е накарал човека да развива и усъвършенства и умствените си способности». Като се позовава на историческите факти, авторът на «Животописание» заключава, че и в този аспект на историческия процес българският народ показа своята скрита вътрешна сила. Като им открива познанието на историческата наука, той окуражава сънародниците си: «Като народ културен, като народ индустриален, като народ, който от ден на ден развива търговската си предприемчивост и вече криво лево прави успех в умственото си развитие(23) — ние — българите не може да не имаме вече известни физически удобства... но трябва още да ги увеличим, да ги разширим».

Според автора за прогреса са нужни повече знания и много труд. «Ако нашият земеделец би имал тези познания, които има англичанинът, без друго той би бил много по-богат.» Затова: «при тези физически удобства, които ги имаме засега — от никого повече не зависи нашето народно доброчестие, освен от самите нас. Ако ние имаме твърда воля, енергия и постоянство в запознаването си с резултатите на науката, както и в нейното усвояване — тогава непременно ще имаме успех във всичко», завършва въвеждащата студия на «Периодическо списание».

В такава идейна философско-теоретическа посока се начева академичната работа по история под крилото на Българското книжовно дружество.

* * *

Съобразно прокламираните възгледи за историята, в научния орган на Дружеството постъпват големи студии — оригинални български научни изследвания, които се публикуват с продължения в няколко книжки. Като ярък израз на модерното направление, характерно общо за европейската историческа наука, неотменно се запълва рубриката «Животописание» с проучвания и материали върху биографиите и дейността на българските духовни и политически водители. Животописанието се налага като преобладаващ жанр в цялата българска възрожденска книжнина(24). Онова обаче, което прави публикациите безусловно типични за съвременния стандарт на европейската наука, е неотклонното следване на нейния изследователски метод: осветляване на събитията в живота на хората единствено върху документите на историята.

За да напише «Старият режим и революцията», А. Токвил ползва огромен брой документи от архивите. В продължение на последните седем години преди смъртта си (1886), когато, приближавайки деветдесетгодишна възраст, създава седемтомната «Световна история», и макар да обобщава предходните свои трудове, Леополд фон Ранке проучва всичко ново в историографията и главно — новите исторически извори.

През годините на творческата си работа през първата половина на XIX в. Л. Ранке изпитва тревога от това, че работата на историците в повечето страни, например Англия, Испания, Португалия се извършвала «все още твърде несъвършено» и смята, че трябва да се положат много грижи особено за научната обработка на документите. При разработката на програмата за Академията за германска история през 1861 г. той предлага на Максимилиан II да подкрепи финансово Академията, за да организира «общ европейски исторически конгрес», на който историците «да се споразумеят за вида и начина на издаването на извори»(25).

В същия дух деловодителят на БКД и редактор на «Периодическо списание» Васил Стоянов, като човек, който проявява разбиране за метода на историческата наука, по повод на предложен материал в книжка трета, изразява възмущението си, че повечето от авторите не посочват изворите, с които са работили. Поради това дружественото списание обявява своето изискване, всеки да указва изворите, от които «почерпва материал, идеи и пр.». Освен това, както става видно от самите публикации, научният орган на Дружеството показва, че държи преди всичко на издирването на документите за българската история.

Първото научно изследване по история в първата книжка на «Периодическо списание» (с продължение във втората книжка) е от председателя на Дружеството, и то относно историческите документи за България: «Нови паметници за историята на българите и техните съседи». Под формата на писма от Италия М. Дринов подробно описва резултатите от своята работа в страната, в която разцъфтява Европейското просвещение. В италианските архиви, в библиотеките и музеите той разкрива съкровищница на извори за българската история. След изследванията на руския славист В. Макушев в тези архивохранилища, М. Дринов преравя много томове с документи и ръкописи, преглежда, както съобщава в първото си писмо, «някои съкровища, които досега ни един словенски пътник не е прегледвал». На преден план са изведени и анализирани най-ценните сведения (историографски със същата стойност и до днес) за политическото и културното участие на България в европейската история през Средновековието. Откривайки такъв един документ в Амврозианската библиотека в Милано, Дринов възкликва: «Ние досега нищо не знаехме за нашия народ през XIV в. и го мислехме съвсем удушен, а пък той и тогава е бил още жив и бодър»(26).

Следват публикации на още средновековни документи: М. Дринов, «Три грамоти, дадени от император Василий II на българския охридски архиепископ Йоан около 1020 лето», В. Попович, «Паметници (3 славянски ръкописни паметника)». Пристъпва се към обнародване и на документите за възрожденското българско време — съчинения и писма на изтъкнати българи, на «заслужили вече наши известни мъже».

Вестник «Дунавски лебед» през 1872 г. отпечатва Стойко-Владиславовото «Житие и страдания грешнаго Софрония», но дружественото списание повторно публикува документалния текст, като според научните изисквания за издаване на документи приложило към автобиографията на Софроний нужните коментарни бележки(27). През 1874 г. «Периодическо списание» отпечатва в две поредни двойни книжки (№ 9–10 и 11–12) творбата на Неофит Бозвели «Мати Болгария», като не по-малко красноречив документ на времето, с предговор в литературно-исторически аспект от В. Друмев. През 1876 г. е публикуван ценен документ относно българския църковен въпрос — писмо на Иларион Търновски от 1869 г. до «началника» на самостоятелната православна българска църква. Съпровожда го научен предговор от В. Стоянов относно политическата борба на българските свещенослужители за признаването на Българската екзархия(28)

Документални по характера си са всички исторически изследвания в «Периодическо списание» през целия му Браилски период. Първото конкретно историческо изследване — голямата студия на Райчо Каролев «За богомилството», която е отпечатана в четири поредни книжки (кн. 3, 4, 5–6, 7–8), едновременно е изява в българската историография на философско-историческия манталитет за всеевропейския дух на историческите процеси, и изследователски труд в строго издържан документален стил.

Извършеното от Райчо Каролев — издирените извори и документи и включването им в проучването на богомилството, е на равнището на тогавашната европейска историография (респ. на руската историческа школа)(29). Авторът успява да асимилира едно от върховите достижения на европейските исторически изследвания през XIX в. както по отношение на концепцията за историята, така и по отношение на метода й. Приведени са всички разкрити документи. И по този начин богомилството получава исторически правдиво осветляване както теософски, така и като идейно социалнополитическо движение през Ранното средновековие в България и оттук по-късно в Западна Европа. Последните проучвания (вкл. до най-новите в българската историография) разширяват историческата богомилска интерпретация, но това става неизменно върху идейната и документалната основа, поставена през 70–те години на XIX в. от органа на Българското книжовно дружество(30).

В документалния стил на европейското историографско равнище били и последвалите исторически публикации в «Периодическо списание». Те третират предимно българската история. Налага се името на Марин Дринов, а чрез него, извън събитийното възпроизвеждане на историята, на научна интерпретация се поставят въпросите за периодизацията на новата българска история (Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му. — ПСп, 1871, № 4), за продължаващите и до днес научни дискусии относно формирането на българския етнос (Хуни ли сме? — ПСп, 1872, № 5–6), въпросът за културно-историческия континуитет на българската държавност в лицето на българската православна църква (Въпросът за българската и сръбската църква пред съдилището на Лионския събор. — ПСп, 1873, № 7–8), също така за историко-политическите проблеми в българо-византийските отношения (Началото на Самуиловата държава. — ПСп, 1874, № 9–10; 1874, № 11–12).

Само две от статиите в дружественото списание са извън рамките на българската история. Едната е била превод от руски, а другата е преразказ на кандидатската дисертация на Васил Друмев и е свързана с някои общи въпроси от историята на християнската църква и отношенията й със светската власт(31). Останалите материали са отзиви и рецензии за новоизлизащата българска и чужда литература по българска или обща история — монографии, учебници, карти, атласи, библиографии, също преводни трудове по всеобща история. Особено внимание е отделено на току-що излязлата през 1875 г. на чешки език с последвали бързи преводи и на немски и френски език, забележителна книга на д-р К. Иречек «История на българския народ», също така на трудовете на Феликс Каниц, на руските слависти и т. н.

Тежестта падала върху българската събитийна история, но без уклон във фактография, разкритикувана преди десетилетия основно и основателно от Леополд Ранке. Публикациите в дружественото списание свидетелстват за научен интерес и насочване на българското историческо мислене към обяснението на събитията с географския и икономическия фактор в общественото развитие, с характера на властта в една или друга институционна форма, с имперските/империалистически цели на външната политика на големите държави, с интересите на великите сили конкретно на Балканите, с непреднамерените положителни или отрицателни последици за хората от многофакторно взаимодействие на всевъзможни социално-групови и класови цели и интереси.

В по-друго звучене представят развитието на БКД редакторите на «Описа на изданията на Българската академия на науките 1869–1953». Във «Встъпителните бележки» се твърди, че през Браилския си период БКД е «проявило скромна издателска дейност», а всестранен подем настъпил едва след 1878 г. Непълните 8 години от създаването на БКД до Руско-турската освободителна война през 1877–1878 г. са съизмерени с последвалите повече от 3 десетилетия.

За историческите изследвания въпросната преценка очевидно трудно може да се приеме. Преди всичко съпоставката е направена по количествени показатели, без да се отчитат различните условия — определено по-неблагоприятни за българската наука през въпросния период в сравнение с последвалите десетилетия след възстановяването на българската държава. Подобно сравнение естествено не може да бъде коректно. Но, ако все пак се сравнят цифрите, ще се види, че публикациите в научния орган на Дружеството по всички науки през първия следосвобожденски шестгодишен период (от 1882 г., когато «Периодическо списание» се възобновява, до 1887 г., т. е. шестте години, в които списанието се издава в Браила) нарастват средногодишно 2,4 пъти. Малко снижено — 2,3 пъти, било нарастването за целия период до края на XIX в. Под два пъти средногодишно нарастване показали научните публикации по история, като същите сами по себе си през Браилския период били 75% от общото съдържание на дружественото списание, а след 1878 г. до края на века — 60,4%. Научните публикации в дружественото списание са 48, от тях 36 са по история, и то главно значителни трудове по 11 тематични заглавия в 21 самостоятелни големи научни студии. Така че, едно нарастване средно около 2 пъти за 3 пъти по-дълъг период (от 1882 г. до края на XIX в.), и то при несравнимо по-благоприятни условия, очевидно, не изпъква като достатъчно фрапиращ резултат, за да се приеме, че научната работа в Дружеството се снижава, особено ако се имат предвид публикациите по история към навечерието на Освобождението.

Историческите изследвания придават академичен характер на БКД и на неговото дружествено списание. Даден бил силен старт на собствени, оригинални научни разработки, свързани с отечествената история. Те са успех за българската историография в приобщаването й към академичния дух и метода на съвременната европейска историческа наука.

Не характерът на изследванията може да предизвика неудовлетвореност. По-скоро неблагоприятно е обстоятелството, че кръгът на историците — автори под крилото на БКД, се оказва твърде ограничен — по-малко от 10 души. Нещо повече, след излизането на В. Стоянов и дистанцирането на М. Дринов от дружественото ръководство, редакцията на «Периодическо списание» изпада почти в безтегловност. Тодор Пейов едва успява да продължи да съставя историческата част на книжките, като използва подготвените по-рано материали.

Наистина, става дума само за 6 години, но лош показател все пак е обстоятелството, че в «Периодическо списание» не е привлечен като автор нито един интелектуалец-историк нито от кръга на «старите», нито измежду «младите», макар всички и особено «младите» през 1869–1870 г. горещо да подкрепят академичната идея и основаването на БКД. Обаче след една високопарна, славянофилскодоктринерска рецензия на М. Дринов за «История блъгарска» на Гаврил Кръстевич, след поредица отрицателни силно политизирани отзиви на В. Друмев за публикуваните в «Читалище» (списание, близко по характер с целите на БКД), със сигурност се отивало към това, щото нито един от високообразованите редактори и сътрудници на «Читалище» и заклеймените с унищожителни Друмеви рецензии автори на други трудове, книги и учебници да не се обърнат за публикация на свои изследвания в органа на БКД.

Мъчно се обединявала българската интелигенция. Дори високите отечествени цели, като научното осветляване на националната история, не били достатъчно силен фактор за мечтаното (от Софроний до В. Стоянов) съсредоточаване и насърчаване на интелектуалните усилия на историците около започналото проакадемично българско сдружаване. По-силно в българското общество било групово-политическото раздробяване и противопоставяне.

И все пак, макар и извършено от малка част от интелектуалния елит, от гледна точка на характера на историческите изследвания в БКД 6–7 години след Освобождението, от значение е това, че след като стъпили на институционна основа, българските историци започнали прагматично да използват всичко подходящо от философско-методологическите, идеологическите и политическите схващания на динамично развиващата се европейска и американска историческа наука. Усвояват се и се превръщат в собствени онези историко-теоретически схващания, онези идеи и ценностни критерии за управление на социалното развитие, които можели да се приложат за решаването на националните задачи, пред които се намирало българското общество.

Изследователските направления след Освобождението през 1878 г.

През 1879 г. княз Александър I поема българския трон с желанието да работи за изграждането на България като модерна и културна европейска страна. Князът не само че бил възпитан със съзнание за държавност, култивирано в бащината му Хесенска херцогска фамилия, той изповядвал модерните възгледи за историята и господстващата идея на века за националността. И като се опира на главния си секретар и министър на просвещението д-р Константин Иречек, свързан с БКД още от основаването му — през 1881–1882 г. князът помага за прибирането на Дружеството на българска земя и поощрява възстановяването на фактически прекъсналата негова научна дейност.

БКД можело да разчита вече не само на обществено-морално, но и на пряко княжеско-държавно финансово попечителство. Утвърждавайки се институционно на държавно равнище (тъкмо по германски образец), пред Дружеството се разширяват възможностите за по-успешно изпълняване на високите програмни задачи. Васил Стоянов, който отново започва да редактира дружествения орган, в първата книжка на «Периодическо списание» през 1882 г. горещо апелира: «Сега сме народ вече свободен, с държава, една от държавите в Европа, един от свободните народи на света, та нужно е бързо да стигнем другите вече напреднали народи...». Ето затова (тъй както в средата на XIX в. Л. Ранке се застъпва пред своя баварски крал) усилията на БКД трябва да се насочат отново «за всестранно изучаване и обработване на българския език и за изучаването на българската история». «Миналото на нашия народ, българската политическа и културна история представлява един грамаден и почти неизчерпаем материал за по-подробното й осветляване и по-тънко издирване, пълно с поучение и назидание за бъдеще.»

Българското книжовно дружество отново призовава българската интелигенция да работи върху отечествената история и върху обработката на езика — инструментът за изучаването и за обясняването й.

А предстояли две десетилетия до края на XIX в., време, през което духовни и социални заряди отново разтърсили Европа. В синхрон с тях, в общоевропейското историческо движение разкривало своите заряди и новото българско общество и политическо време.

Въпреки всички промени обаче, каквито и да били те в европейското историческо мислене, каквито и да били те и в България, БКД продължава своето академично начертание в европейския му смисъл, особено що се отнася до историческите изследвания.

* * *

При съществено различните обществено-политически условия след 1878–1879 г. българската интелигенция изживява последните десетилетия на XIX в. и започва новия XX в. в ритъма на незавършената своя възрожденска епоха под знака на националистичния постромантизъм. Поради блокирането от страна на големите европейски държави на етническото обединение на нацията и на държавния й суверенитет в териториално-политически граници на независима модерна държава, българското общество генерирало поле на висока духовна концентрация от неудовлетворено национално самосъзнание. А в бързия ход на политическите събития то претърпява и съществено изменение.

Въпреки разразилия се неминуем изблик на партизанщина и брутална борба за власт, което уронва националното чувство и разединява обществото; при условия, когато в делата на страната се разпорежда Русия, всесилна политически до степен, щото да отстрани дори държавния глава — за няколко години само (първите «седем години» на третата българската държава) националното българско съзнание започва да се отърсва от психологическата наслойка за «обективно необходимата» руска опека за съществуването на България. Ширещото се по възрожденско време убеждение за необходимостта от «покровителството» на руския император се видоизменя основно, отстъпвайки на бързо формиращата се на следосвобожденска българска почва нова доктрина за суверенитет и самостоятелност на Княжеството както във вътрешната, така и във външната политика на страната. Добралите се до властта управляващи политически кръгове, не само европейски образованите интелектуалци, дори поддръжниците сред тях на панславизма в прагматичната му пробългарска форма на политическо русофилство, заработили за изграждането на новото българско общество съобразно европейската идея за суверенната нация и съпътстващата я политическа демокрация. Концепцията за политическата страна на националната идея проверявала сега истинността си в българския пример.

Следвайки предназначението си, БКД направило твърде много за култивирането на въпросния духовен идеологически и същевременно политически процес. Принос в това отношение имат преди всичко продължилите исторически изследвания върху националната история.

Централно място в изследователската работа на историците в Дружеството заема проблемът за българския етнос. Необходимостта от такова проучване, както бе отбелязано, се появява още преди 1878 г. и то става основното направление в изследователската работа по история при БКД. Не само Гаврил Кръстевич и Марин Дринов, а почти целият елитен кръг от дружествените членове, занимаващи се с хуманитарни науки, предприема научни изследвания на дългия и сложен процес на историческото формиране и демографската динамика на народностно-културната общност на българите.

През 80–те години, на първо място П. P. Славейков и Ал. Теодоров-Балан, M. Дринов и К. Иречек, Л. Милетич (със самото си влизане в Дружеството), правят първите, незагубили и до днес стойността си, изследвания върху развитието на българския език и литература, песните, обичаите и пр. културнотворчески дейности. Изследват се първичната вътрешна сила и духовните връзки в процеса на образуване на социалната общност и единното общонародностно българско самосъзнание. С усърдието на В. Стоянов за тези проучвания са привлечени, без да са членове на БКД, мнозина изследвачи на народните умотворения и поетическото творчество, както и на говорите в различните български краища, съхранили и обогатили българското национално самосъзнание през вековете. И наред с академичните студии на споменатите дружествени членове, «Периодическо списание» още до края на 80–те години обнародва огромна маса исторически автентичен, скъпоценен материал от писмено-литературен и етнографски/етиологичен вид, също както и описания и научни съобщения за археологически, епиграфски, нумизматични и пр. материални паметници, участвали в създаването на българската нация. Авторите на тези трудове към средата на 80–те години са повече от тридесетина(32), между които С. Ж. Дацов, Ц. Гинчев, П. К. Гъбюв, П. Карапетров, Т. Васильов. Същите — и не само те — сътрудничат и по-нататък трайно в изданията на Дружеството, включват се активно и в другите форми на научната дейност по история. През 90–те години сътрудничат Е. Каранов и В. Кънчов, Г. Занетов, Н. А. Начов и Д. Уста-Генчов, A. П. Стоилов, Д. Матов и К. А. Шапкарев и др., като част от тях били удостоени и с членство в Дружеството. За издирването на въпросния фундаментален материал работели и не малко местни интелигенти проучватели.

Все повече учени хуманитаристи се приобщават към БКД, а трудовете им се печатат в дружествените издания(33). БКД съумява да функционира като институция, насърчаваща и подпомагаща развитието на науките в България, респ. на историята. И това му се отдавало нетрудно.

Обществените условия, както по-горе бе отбелязано, след 1878 г. са много по-благоприятни за научна работа, отколкото преди Освобождението. Ала за какво става дума? Едва ли причината за действително засилената духовна активност на интелигенцията, и то в науката, е могла да се обясни със задействането на основния фактор — подобряване на «физическите условия», т. е. създаване на по-добра материална обезпеченост на индивидуума, според американската концепция за историческото развитие. Наистина, такъв процес се извършва, но той най-малко засяга интелигенцията. Множеството български интелектуалци съвсем не се радват на материално богатство и осигуреност и така е не само през 80–те и 90–те години на отминаващия XIX в.(34) Не е излишно да се отбележи, че след абдикацията на княз Александър I през 1886 г. държавната субсидия, която БКД получава за изпълнение на научните си задачи, е прекратена (възобновява се доста по-късно, в началото на XX в.). Спряна била възможността да се заплащат публикуваните трудове в дружествените издания, съкратили се паричните средства за финансиране на големи изследователски проекти и теми, започнати с княжеското покровителство. Така че, явно, не материалното обезпечаване на историците е причината.

Тя се крие във високите градуси на вече освободеното национално самосъзнание и неговото същинско изявяване в чувството за дълг пред нерешените общонационални задачи. Отприщва се скритата вътрешна сила на творческата активност на историците в БКД.

Същото се отнася за всички историци, и тези, свързани с възникналите след 1878 г. няколко други научни дружества и научни списания, които третират както социологическите и правните проблеми, така и икономическите, политическите и пр. процеси в историческото развитие на България. Неимоверно трескава е журналистическата работа по тези въпроси във вестници и списания, поддържани от политически партии или от независими интелектуалци(35). Така че в очертания аспект българският пример относно ролята на националното самосъзнание и чувството за общи национални интереси в историческото развитие синтезира опит, който идва да разшири европейската и много повече американската концепция за историята.

По основното изследователско направление — проучването на българския етнос, по формирането на българската националност в аспекта на развитието на езика, на обособяването на говорите в различните български етнически области, литературните и споменатите други културно-исторически свидетелства, върху страниците на «Периодическо списание» са публикувани близо 120 студийни изследвания. Издирените материали и тяхното научно обнародване в дружественото списание, също както и в оглавяваната от БКД поредица от първите томове на «Сборник за народни умотворения», като научно-информационен масив, превишили впечатляващия сам по себе си брой статии. Започват да се обработват и масивите. Към 1884 г. заслужилият деятел на Дружеството от преди 1878 г. Т. Пейов завършва голям авторски сборник с народни песни, приказки, гатанки. След него К. А. Шапкарев съставя друг сборник с народни умотворения от Охрид. А преди да бъдат отпечатани като монографични работи, «Периодическо списание» публикува на няколко пъти големи части от тези трудове.

Силен акцент е поставен върху демографската динамика както в историко-етнологичен, така и в съвременния етнополитически аспект на проблема. Фундаментално-фактографски принос в това отношение дават запазилите завинаги непокътнато значението си — комплексните етнографско-стопански, културно-исторически, етнографско-статистически и пр. исторически проучвания на България по райони и по отделни селища.

Шестнадесет по-отдавнашни или по-нови изявяващи се видни историци-етнолози, филолози, социолози, литературни и стопански историци, статистици икономисти членове на БКД(36), и дори естественици, като П. Бахметиев(37) или С. Ж. Дацов(38), и деветима нечленове — автори в дружествените издания(39), полагат изключителен творчески труд. Те събират и разработват маса автентични материали, вкл. турски статистики, както и обнародваните вече и в България статистически данни от преброяванията на населението и обрисуват етническо-демографския вид на немалка част от България и на откъснатите по Берлинския договор български етнически територии в поредица научни трудове: монографии на В. Кънчов(40), на Ан. Иширков(41), на Г. Т. Данаилов(42) и на един от най-младите историци, Гаврил И. Кацаров(43), 62 публикации в «Периодическо списание» (между които 13 само от Анастас Иширков), 7 в «Сборник за народни умотворения», 4 в «Списание на Българското икономическо дружество» и още 4 публикации от дружествените членове П. Р Славейков, В. Кънчов и Г. Т. Данаилов в други научни списания.

Малко преди да се възстанови дейността на БКД в София, дружественият член Атанас Илиев написва в пловдивското списание «Наука» теоретична статия относно анализи на демографската статистика. А Михаил К. Сарафов още в първата книжка на «Периодическо списание» от 1882 г. публикува първата под крилото на БКД статистическа студия върху населението в Средец/столицата София. М. К. Сарафов по-нататък проучва статистически населението и на Русе, Варна и Шумен. Петко Каравелов пък съпоставя статистика на народонаселението в тракийските Енидженска и Гюмюрджийска каази; Андрей Тошев описва Гевгели, С. Ж. Дацов — Зайчар; Васил Кънчов — градовете Велес и Скопие, а Е. Спространов — гр. Охрид. Марко Балабанов показва демографското развитие на Солун, а Атанас Шопов и Димитър Моллов описват няколко района в Източна Тракия. Отделно Д. Моллов публикува пътните си бележки и наблюденията си върху етническите отношения в Света гора, в Солун и в района на гр. Враня. А. П. Стоилов изследва село Лешко, Горноджумайска околия, и областта Морихово с всичките й села. В. Кънчов освен с македонските селища се занимава с проучването на поселения в Северозападна България по пътя София — Елисейна — Згориград — Враца — Мездра. Направени са проучвания и върху античното народонаселение в Македония от М. Балабанов, а в Пловдив и София — от Гаврил И. Кацаров.

Към всичко това трябва да се прибавят и трудове на изследователите историци, нечленове на БКД, изследващи Североизточната част на Княжеството, Средногорието, Източна Стара планина, Родопите, крайдунавски градове.

Така, в рамките на БКД 26 учени реализират демографско-статистически-етнологически изследвания на България в 4 големи монографии и 77 отделни студийни публикации. Съответно, в българската историопис от същото време, 80–те–90–те години на XIX в. до 1911 г., 23 други автори публикуват 29 работи на същата тематика (почти изключително селищни проучвания)(44). Между тях пак са имената на ред изследователи, като например Тома Васильов, П. Карапетров и др., които още от 1882 г. сътрудничат на «Периодическо списание». Видимо, въпросните реализации на БКД по история фактически имат по-голям авторски обхват, отколкото сочат формално цифрите за сътвореното само в рамките на Дружеството. Действително, именно БКД в значителна степен насочва научните интереси на много интелектуалци-хуманитаристи към разрешаването на продиктуваните от националното развитие исторически проблеми.

БКД внася в българската историография над 200 студийни и монографични труда: по историческото формиране на българската нация и нейното демографско състояние в края на XIX и началото на XX в. плюс още по-голяма маса записани и публикувани форми на поетично-песенната и философската/умотворческа изява на народностното българско самосъзнание.

Над целия този титаничен труд като мото звучи студията на Марко Балабанов: «Що е народност?»(45). Изтъкнатият член на БКД през 1888 г. заявява отдавнашното присъединяване на БКД към европейската идея за нацията и като запознава читателя с възгледите на френския академик и писател Ернест Ренан, подчертава ролята на «духовния принцип» като върховен фактор, който движи българската народностна целокупност «през столетните нейни перипетии»(46). В това според българския интелектуалец се проявява законът на историята.

Според френската терминология историческата мисъл, култивирана около БКД, се развивала теоретически в обсега на закона на скритата вътрешна сила, доколкото именно духовната дейност била една от функциите й в живота на обществото.

* * *

Не само българската интелигенция, и Европа като цяло, респ. Западна Европа, през 80–те–90–те години изживява «нов» романтизъм(47) но не от типа на националистичния постромантизъм. Възникват, както бе казано по-гope, идейни движения, които са израз на новата реакция срещу действителността.

От една страна, като отхвърлят отрицателните социални страни на икономическия порядък и като трасират нова обществена посока, социалистическите идеи завладяват европейското обществено съзнание. «Нещо ново беше дошло, и то растеше, един нов идеен свят се създаваше. Новите идеи бяха тези на социализма», така характеризира състоянието на Европа през втората половина, респ. през 70–те години и следващите последни десетилетия на века германският историк Теобалд Циглер в забележителния си труд върху духовните и социалните движения на XIX в.(48) Българският социолог А. Недялков отбелязва същото явление през началните години на новия XX в. Онова, което «занимава умовете от разни категории мислители от миналото и настоящото столетие, то е социалфилософското учение на Маркс и Енгелс». Изследванията в тази област «растат с неимоверна бързина и пълнят шкафовете на грамадни библиотеки...» — свидетелствал той(49). От друга страна, в пряка интелектуална връзка с теоретическия смисъл на социализма(50), срещу действителността се надигат неокантианци и ницшеанци. Реакцията се насочва срещу започналото (вече през втората половина на XIX в.) обезценяване на духовното начало, последвало успешното материално развитие на капиталистическата икономика. Интелектуалният свят отново започва да търси пътя за свободата на индивидуума и смисъла на историческото развитие.

Обременена от мисълта за прогресивното развитие на историята и за постигнатата крайна цел в конституционно-либералните обществени и държавно-политически структури на Франция от времето на Луи Наполеон и републиката, френската историческа школа проявява «известно стъписване пред новите проблеми»(51). Видните френски историци от този период (80–те–90–те години на XIX в.), като се отдават на изучаването на действащата в момента политическа история на постигнатата «крайна цел», пренебрегват наново поставените глобални философски въпроси на историческия процес. «Удовлетворена от своите успехи, гордеейки се със своите завоевания, историята като че ли заспа... Тя се спря в своето развитие... тя повече не твореше», отсъжда Люсиен Февр за състоянието на френската историческа наука в края на отминаващия XIX в.(52) Въпреки застоя в творчеството на утвърдените видни френски историци европейската историческа мисъл преминава неизбежно рамките и на френската историческа школа. Пол Лакомб, Шарл дьо Сейньобос и големият математик Курно(53) продължават «да търсят новите пътища за откриване отговорите на историята относно фактите и социалните последствия от успехите на капитализма». А вече в самото начало на новия XX в. в лицето на Ж. Жорес(54) френските историци излизат на пътя и на социалистическата интерпретация на времето.

Руската историческа школа в значителна степен също се задържа на конституционно-либералистичните позиции на френските историци. Тя продължава да поддържа умерено-либерални схващания за историческия процес под все още запазващото се твърде силно влияние от страна главно на големия Токвил. Възгледите на формиралия се идейно сред френските социалисти-анархисти руски княз, историка П. А. Крапоткин, за развитието на демокрацията в Европа, но в ролята на «долните» социални слоеве в борбата на човека «отдолу» — така и не срещат подкрепа от който и да било водещ руски историк. Не се отклоняват от либерализма на XIX в. и не се обръщат към въпроса за демокрацията дори историците, като професора от Московския университет В. И. Герье(55) и неговия ученик Н. А. Кареев(56), въпреки че признават за отрицателен фактор в европейската история самодържавната доктрина на императорска Русия. При това самият Кареев, който, може да се каже, създава руската историческа школа от края на XIX в., започва формирането си като историк с проучване на селячеството и на селския въпрос във Франция от края на XVIII в.

В рамките на много благоприятното капиталистическо развитие и на политическата демокрация в САЩ през 80–те–90–те години американските историци — обратно на духовното развитие в Европа — се оказват безпрекословни поддръжници на успехите на естествените науки и на позитивизма(57). В историческата наука се формира подчертано «икономическо» направление, което обхваща и «прогресистите», които поначало обръщат внимание на икономическите корени на историческите събития. От «икономическите» си теоретически позиции, на пръв поглед парадоксално, американските историци проявяват значителен интерес към Марксовия материалистичен възглед за историята. По същото време и особено през 90–те години отделни историци и в тази страна, като по-радикалния «прогресист» Ч. Бирд, не могат да не отбележат раждащите се социални противоречия на икономическата система на капитализма, според който едни са «имущи», други «неимущи».

Като разширяват с икономическия уклон схващането си за общественото развитие и убеждението за постигнатия прогрес на историята в лицето на Джексъновата демокрация, като се отчита социалното явление на имащите и на нямащите собственост, през първото десетилетие на новия XX в. американските историци «лесно» (без романтизъм) намират търсения от европейците отговор за закономерностите на историята, за съществуването на човечеството в бъдеще. Според А. М. Саймънс(58) закономерният исторически прогрес е достигнат в американската демокрация, ала тя в началото на новото столетие вече не се покрива само с Джексъновата и не е чисто капиталистическа. Реализирайки в себе си «крайната цел», тя е «демокрацията на потенциалните капиталисти» (т. е. обществения порядък на свободната социална възможност за просперитет на всеки индивид).

Но това не е отговорът, нито посоката на европейската историческа мисъл.

При забавения темп у другите на преден план в наново романтически раздвиженото европейско духовно пространство и в критиката на теорията на историята е германската философско-историческа мисъл.

Под силното въздействие преди всичко на възродилата се Кантова идея за «крайната цел» за усъвършенстване на съществуването, позитивизмът в хуманитаристиката в Европа губи позиции. Вярата в точната «положителна наука», с чиято помощ всичко може да бъде обяснено (така както допускат американците) и чието тържество трябва да доведе «и до тържеството на разумните и справедливи начала на живота»(59), не удовлетворява повече както философията, така и европейската историческа наука на XIX в. И не само науката. И управляващите класи, и цялото трето съсловие в Западна Европа (утвърдило през революциите в края на XVIII и през целия XIX в. превъзхождащата си обществена тежест), еднакво заинтересовани се ориентират към съблюдаване на романтическата реакция срещу капитализма. В тъканта на всички житейски отношения — в законодателството, в икономическата практика, в бита, нравите, в културата се въвеждат реформи за засилено демократизиране, към неприкосновеност на свободата на избор за гражданско поведение на множеството членове на обществото. Трегерът на тази нова за Европа политическа ера става иначе «железният канцлер» на държавно-националното образувание — германският райх (1871), Ото фон Бисмарк.

В хода на реформиращия се политически процес под въздействието на социалистическите идеи, както особено ярко показва това германското държавно управление, европейската обществена практика — европейската демокрация, от индивидуалистична се превръща в социална; духовните движения пък, от философския разряд на неокантианците, респ. главно Марбургската школа, и особено интелектуалният бунт на Фридрих Ницше продължават да отстояват свободата на индивидуума, развиват индивидуалистичното начало в борбата му срещу гнева на реалния свят. В романтическа връзка, но и в дълбока антитеза със социалното/колективистичното в социалистическата идея, наново се издига в култ стремежът на личността да се освободи от реалността, да избяга от нея и да си създаде «нов, свой собствен свят»(60).

Не може да се смята обаче, че въпреки всичко въздействието на позитивизма е преодоляно. Не заглъхва убеждението, че за обяснението на историческото развитие на обществото методът на историческата наука трябва да търси разкритата от естествените науки закономерност в биологичното съществуване, трябва да приложи дарвинизма. Глобално в обществено-историческото мислене в края на XIX в. става своеобразен синтез: Кант, Маркс, Дарвин.

Интелектуалната европейска атмосфера заедно с проблемите на социалната и политическата практика неизбежно оказва своето влияние и върху българската историческа мисъл, върху историците в БКД.

* * *

Първият указ на княз Александър I (след този за утвърждаването на първото българско правителство) постановява изпращането на стипендианти в европейските висши училища и университети и те заедно със свободно заминаващите да се учат със свои средства и с вече следващите там отпреди 1878 г. млади българи пренасят и разпространяват в България европейското идейно брожение. Броят на тези живи духовни приносители много бързо нараства(61). Що се отнася до учените — членове на БКД, и конкретно до тези, които се занимавали с исторически изследвания, фактите красноречиво сочат: от общо 56 учени — историци, икономисти, статистици, философи, социолози, юристи, теолози, филолози, фолклористи, етнографи, археолози — само 6 не са получили висше образование, нито имат специализация извън България в европейски университети(62). От останалите 50 14 са завършили висшето си образование в германски, а 13 в руски университети; 2 са учили в Цариград, 5 в Австро-Унгария (Прага, Виена и Загреб), 3 са учили във Франция, 1 в Англия и по един студент в Атина и Белград. Двама от следвалите в Германия се учили още и в Женева. А 10 са били младите българските учени от историческия кръг в БКД, които са завършили Софийски университет(63), изграден по европейски, след което всички специализирали многократно главно в Германия. Основната част от 50–те, бъдещите видни български учени, имали възможността да осъществят специализации: 21 в Германия, 2 в Италия, 2 във Виена и 2 в Париж и по една в Лондон и Лозана. Докторати защитават 9 души в германски университети, 2 в Прага, 2 във Виена и по един докторат в Париж, в Прага и в Москва(64).

Личните библиотеки, както и обществените бързо се попълват с европейската научна литература. Членът на БКД Стоян Михайловски, който следвал право във Франция, още през 80–те години на XIX в. допълнил значително и продължил и по-нататък да обогатява личната си библиотека с много трудове на най-видните френски, германски, руски, английски и други автори(65). От своите близо 1500 тома книги той обособява отделно «историческа библиотека» главно със заглавия на френски и руски автори. Това били предимно големи монографии, свързани с философия на историята, с християнството като духовно нравствено и идейно съществуване на човечеството и със социализма, социалистическите идеи и социалните движения през XIX в. Следвали книги върху политическите режими — държавните форми на управление, същността и историческото развитие на демокрацията, революциите и военната история на Европа през XIX в. Не малко били книгите за междудържавните европейски отношения, респ. в Балканския регион и по-специално относно геополитиката в аспектите на панислямизма и съответно на панславизма и пангерманизма. Не отсъствали животописания за световни исторически личности, също така конкретни изследвания върху България и пр.

В библиотеката на самото Дружество и днес могат да се намерят (респ. в Централна библиотека на БАН) безценни книги — съчиненията на Кант, които през 1902 г. в 8 тома започва да издава Пруската академия на науките. Също така преиздадените през 80–те и 90–те години в Лондон и в Берлин отделни Кантови съчинения, вкл. продължилите да излизат в отделни серии негови издания, успоредно с голямото дело на Пруската академия, и през началните години на XX в. Завръщайки се от специализации, членовете на БКД донасят за дружествената библиотека съчиненията на Фихте, трудовете на Вилхелм Винделбанд и Рикерт върху историята и философията на XIX в. Достояние на историците в БКД били и последното издание на епохалното произведение на Ранке «Върху епохите на новата история», почти всички основни социално-философски изследвания на представителите на Марбургската школа, съчиненията на Р. Щамлер, книги за еволюционната Дарвинова теория на развитието и др.(66)

Масово се издават на български език произведенията на много европейски автори(67). Превеждат се строго научни изследвания, а също и научнопопулярна историческа литература. Интересът се насочва, извън теоретичните въпроси на историята, предимно към висящите социални и политически проблеми на европейското развитие през XIX в. и към историята на цивилизацията в Европа от древността до новото време.

* * *

По пътищата на общоевропейското културно съсъществуване въпросите за смисъла и механиката на историята, както и критиката на реалния свят, вълнуващи из основи европейското духовно пространство, достигат до България почти без дистанция от време. И тъй като става дума за глобалните проблеми на историческия процес, за съдбата на обществото и засягат българската интелигенция (изразителка на другия — на националистичния романтизъм) не по-малко, отколкото интелектуалния европейски елит, историците от БКД съвсем естествено насочват научния си интерес към тези проблеми. В изследователската им работа се формира друго важно направление: въпросите, повдигнати от западноевропейската романтическа реакция срещу действителността стават предмет на научния интерес и на изследвания в рамките на БКД. В тази посока, успоредно с утвърждаването на идеята за нацията и с превръщането й във водеща обществено-политическа доктрина, върви развитието на българската историческа мисъл като цяло, като обща духовна изява на българското общество. А под крилото и насърчението на БКД изследването на това духовно движение и на социалната проблематика от края на XIX в. се съсредоточава на академично равнище.

Водени от несекващите съждения на разума върху историята на обществото, почти в изключително мисловно единство с философско-историческите възгледи на германската школа, учените хуманитаристи в БКД поставят за осмисляне вечния въпрос за «свободния» човек в социалното му съществуване и съответно — способността на историческата наука да го обясни. Научният интерес и проучванията се разпростират в широк философско-исторически кръг от теми. Както свидетелства книжнината от онова време (до 1911 г.), третирайки свободата на индивида в социалния живот, вниманието се концентрира върху личността и индивидуализма като социално поведение. Голяма интелектуална енергия поглъща работата върху проблемите за индивидуалистичното по отношение на колективистичното начало у човека, за сблъсъка на идеята за свободата със съдбовния й антипод на обществения инстинкт у човека. В тази насока неотразимо въздействал Ницшевият философски възглед за окованата от обществото лична свобода и човешка воля като проява на «трагичното» в историческото съществуване на човека. «Тъй рече Заратустра» и всичко казано от Ницше вълнува силно както цялата млада европейска интелигенция, така и българските интелектуалци. През 1905–1906 г. се очаквало отпечатването на Фридрих Ницше на български език с голямата книга «за всякиго и никого» под редакцията на дружествения член Пенчо Славейков. Извън БКД били извършени ред преводи на популяризатори на Ницше, а редакторът, дружественият член на списанието за научни знания «Задружен труд» И. Г. Гюзелев, още в началото на XX в. публикува първите оригинални български разработки върху ницшеанските философско-исторически възгледи. На тези проблеми предоставя място на страниците си и сп. «Мисъл», редактирано от дружествения член Кр. Кръстев. Той самият през 1897 г. публикува своя «ницшеанска» студия относно великите личности и теориите за тяхното създаване.

Признаването на колективистичното начало у човека предизвиква вниманието на членовете и на учените-сътрудници в БКД, към интензивно развиващите се европейски научни изследвания върху психологията на тълпите, върху народопсихологията, т. е. общественото поведение изобщо на различните социални групи. Също така върху проблемите за морала в обществото, респ. неговата държавноправна основа, съотношението между морала и утилитаризма в историята, политиката и морала съгласно философията на историята.

Акцентите на българското историческо мислене по тази проблематика попадат върху историята на обществото от гледната точка на нравственото развитие в кантианското му философско схващане. Много усилия били посветени и на въпросите за ролята на държавата за обществения прогрес в аспекта на философско-историческата функционална връзка нравственост — право — държава под знаменателя на демокрацията. Демокрацията, демократическото управление като основа за нравственото възпитание и за общественото поведение на хората.

Българската историография през 80–те–90–те години на XIX и началото на XX в. се обогатява с повече от 80 публикации, главно преводи на големите европейски учени и техните популяризатори. Оригиналните научни трудове на български автори са 33 и те принадлежат почти изключително на учените-членове на БКД, и на сътрудници на Дружеството. Това са учените от най-висока европейска класа Д. Михалчев и Н. Александров, М. Поповилиев и В. Ганев, на създателя на «закъснелия» класицизъм в България Г. И. Кацаров (с големите му приноси в разработване на проблема за правовата държава на примера на античната Атинска държавна уредба); на едни от най-старите членове на БКД Кр. Мирски и Н. Д. Селвели; сътрудниците в дружествените издания Ил. С. Бобчев, Б. Минцес, В. Стефанов, преподавателя по френски език в Софийския университет Алфред Оден, Хр. Семерджиев, П. Джидров, Я. Сакъзов.

Голямо напрежение на академично равнище предизвиква най-вълнуващият европейската научна мисъл проблем за подчиняването на теорията на историческата наука на биологичноеволюционния принцип на дарвинизма. Димитър Михалчев(68), току-що завършил философия в Софийския университет и едва-що започнал специализация в Берлин, през 1905 г. обявява за открит и в България големия (с негови думи) европейски «турнир» за теорията на историята. «Историята наука ли е?» — с този въпрос той призовава на дискусия българските хуманитаристи, оказали се повече или по-малко убедени привърженици на една или друга историческа школа. Едни, възпитаници на руските университети, и най-яркият между тях Васил Златарски (до 1905 г. наложил вече името си на голям историк със серия забележителни публикации по история на България), стоели на позитивистки позиции; други, по-младите(69), талантливи интелектуалци Д. Михалчев, Н. Алексиев, Ал. Недялков, владеели познанието за обществото на равнището на германската философия(70). Най-силно, и то във всички среди на българската интелигенция, влияел Марксовият материалистически възглед за историята. Марксизмът според Д. Михалчев тласнал «борбата за историческата наука напред». Той представил «надеждни теоретически елементи за изграждането на историята като наука»(71).

Така било в Западна Европа, а също и в България, доколкото социалистическите идеи, вкл. историческият материализъм, от няколко десетилетия се разпространявали в българското общество(72).

На българска почва спорът се концентрира върху кантианския теологически аспект на историята. И тъкмо БКД му дава път, насърчавайки научната дейност в тази посока. На страниците на «Периодическо списание» и на другите издавани от дружествените членове научни списания са реализирани почти всички трудове на българските интелектуалци върху теоретичните проблеми на историята, вкл. въпроса за метода й. Нови изследователи се приобщават към научната дейност под крилото на Дружеството(73).

В научните списания, издавани в страната, вкл. социалистическите, до 1911 г. се появяват 133 публикации от 46 български автори и приблизително от толкова чужди автори, преведени на български език. Само 6 от тях не принадлежат към кръга на учените-хуманитаристи в БКД.

В завързалата се на българска почва полемика отстъпват «натуралистите», въпреки че дарвинизмът бил подкрепен от авторитетния В. Златарски. Българските «неокантианци» — Д. Михалчев, Н. Алексиев, Ал. Недялков, с компетентност, ведно с водещите умове от Марбургската школа и с австрийските неокантианци, в началните години на XX в. аргументирали историческия/духовния кантиански телеологичен характер на историческата наука, както и нейното принципно различие, вкл. и по метод, от дарвинизма. Те отстояват метода на историческия материализъм.

До 1911 г. Българската историческа мисъл, развила се под крилото на БКД, е все пак далеч от решението полемиката по теорията на историята да се смята за свършена. Така или иначе, тя се водела и продължила и по-нататък да се води като общотеоретическо направление в БКД и резултатите били впечатляващи(74). Успоредно с тях най-забележителни са постиженията, натрупани в резултат на изследванията по националната българска история.

* * *

Едва ли в по-нататъшната дейност на Българската академия на науките има период, през който да е извършена по-масирана работа по фундаменталната задача — издирването и обнародването на историческите документи за България.

Извършеното в това отношение през последните години на XIX и началото на новия XX в. едва може да се вмести в границите на следните показатели:

Наред с най-големите достижения (частично в сферата на БКД) — първите монографични разработки по история на България от К. Иречек, С. H. Миларов, Г. Димитров и С. Радев, направени почти изцяло под крилото на БКД, е публикуван огромен документален масив и върху него са извършени първите аналитични изследвания. Те са побрани в 154 заглавия, от които само 9 принадлежат на автори извън кръга на учените-хуманитаристи при БКД. Основните трудове са създадени от членове на Дружеството и поразяващо е извършеното от М. Дринов и В. Златарски. Първият председател на БКД, М. Дринов, от 1882 до 1900 г. публикува в «Периодическо списание», в сборниците с народни умотворения и в другите дружествени издания 19 документални проучвания на българската история през Средновековието и Възраждането. В. Златарски до 1911 г. реализира 40 документални изследвания, центрирани главно върху средновековната българска история. Наред с тях изключителна е заслугата на Д. А. Ихчиев, приобщил се към научната дейност на БКД. От 1905 до 1911 г. издирва, превежда и публикува чрез изданията на Дружеството серия заглавия с турски документи, които дават сведения за живота на българите под османска власт. Само трудът му, излязъл с насърчението на БКД през 1910 г., «Турски документи на Рилския манастир» съдържа 818 страници турски документи, преведени на български език.

Респектиращо с постигнатите резултати, изследователското направление за национална българска история съвсем естествено и логично подчертава хуманитарно-академичния характер на Българското книжовно дружество. За периода 1882–1911 г. само в «Периодическо списание» като главен научен орган на Дружеството са публикувани 648 исторически изследвания от общо 797 научноизследователски материала, или историческите трудове са повече от 80% в сравнение с публикациите от другите науки, насърчавани в БКД. Мечтата на Софроний Врачански «да види Българска академия наук» е осъществена за потомците му. В България е формирана и остава в скъпоценно българско наследство модерната историческа наука като част от общоевропейската.

Бележки

1. Hачов, Н. Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877 г. — СбБАН, т. 15. 1921.

2. Röh1ing, H. Geschichte vor der Wiedergeburt eine Staates. Zum bulgarischen Buchdruck im 19. Jahrhundert bi 1878. — In: Das Gutenberg-Jahrbuch, 1978.

3. Вж. Thiеrry, A. Dix ans d’études historiques. Paris, 1836.

4. Siehe: Wegenetz europäischen Geistes II. Universitäten und Studenten in Mittel- und Südosteuropa vom 18. bis zum 20. Jahrhundert. Schriftenreihe des österreichischen Ost- und Südosteuropa-Instituts. Hrsg. von R. G. Plaschka und K. Mack. Wien, 1987, die Beiträge von Cv. Todorova, G. Grimm, W. Zimmermann, P. Bachmaier.

5. Дановa, H. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите. С., 1994; Константин Фотинов в развитието на българската историография през XIX в. — ИПр, 1992, № 8–10; Библиотеката на Иван Добровски. — В: Studia balcanica, 21, 1992; Кръстанов, Т. Емануил Васкидович (1795–1875) и участието му в българската църковнонационална борба. — ИБИД, 30, 1977; Емануил Васкидович и развитието на новобългарската просвета. — ИПр, 1975, № 5; Домашни библиотеки в Свищов през първата половина на XIX в. — Библиотекар, 1974, №7–8; Библиотеката на първото българско читалище. — АБВ, 1986, № 6.

6. Бурмов, Ал. Цит. съч., с. 109.

7. Пак там.

8. Кръстев, Тр. Цит. съч., Приложения: Нѣмскы книгы. Френскы книгы.

9. Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов..., автореферат, с. 30–32.

10. Бъчваров, М., Д. Цацов. Кант и българската философска наука. — В: Немско-български културни отношения 1878–1918. С., 1993, с. 254.

11. Röh1ing, H. Цит. съч.

12. Бурмов, Ал. Цит. съч., с. 109. Срв. с по-иначе звучащата преценка на Тодоров, Г. Цит. съч.

13. Hafner, S. Zur Typologie übernationaler kultureller Kommunikation. — In: Wegenetz europäischen Geistes, 2. Wien, 1987.

14. Пак там; Тодорова, Цв. Софийският университет «Климент Охридски». Професорска колегия (1888–1915). — ИПр, 1989, № 2, с. 35.

15. От страна на Българското книжовно дружество. — ПСп, Браила, 1870, № 1.

16. Софроний Врачански. Избр. произв. С., 1964, 62–63.

17. Müller, Karl Alexander von. Nachträge zu den Briefen Leopold Rankes an König Maximilian II. Dek. 17–33.

18. ПСп, БКД, 1870, № 2.

19. Подчертаните думи били изписани с едър черен шрифт.

20. Свобода, № 1, 7 ноем. 1869; № 10, 8 ян. 1870; Знаме, № 1, 8 дек. 1874; Ботев, Хр. Събр. съч. С., 1971; Стихотворения. Т. 3. С., 1945. (Обяснителни бележки на М. Димитров); 100 години Българска академия на науките 1869–1969. С., 1969, 844–848.

21. Малко по-късно, когато започнали непристойни сплетни срещу Васил Стоянов, авторът на Първата кратка българска история Драган Цанков се застъпил в защита на делото на Стоянов.

22. Въпросната студия била публикувана от името на редакцията. Относно авторството вж. и срв.: Опис на изданията на Българската академия на науките 1869–1953. С., 1956; Цонев, Б. Спомен за Василя Д. Стоянов. С., 1911; Летопис БКД, кн. XI, 1911; НА БАН, ф. 54, В. Друмев, а. е. 23; Mинчев, Ст. Материали за живота на Васил Друмев (Митрополит Климент). б. г. Засега е прието за автор на студията да се смята В. Друмев, в това отношение обаче съмненията са налице.

23. Вж. третата част от «Животописание». Тук, относно въпроса за нацията, било казано повече за стопанското развитие на България.

24. Срв. Стоянов, M. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания 1806–1878. Т. 1. С., 1957.

25. Mülеr, К. A. von. Op. cit., p. 48.

26. Дринов, М. Нови паметници..., Писмо първо.

27. ПСп БКД, 1872, № 5–6. Името на автора на Бележките не е посочено. След подробно проучване твърдя, че авторът е Васил Стоянов (б. а., Цв. Т.).

28. Материали за историята на духовното възраждане на българския народ. — ПСп, 1872, № 11–12.

В «Описа на изданията на БАН, 1869–1953» за автор е признат В. Стоянов. Текстът на предговора вероятно е бил писан във връзка с подготвяната от него книга «Българско и българите».

Редакторът Т. Пейов през 1876 г. се заловил да издаде споменатите, събирани от В. Стоянов исторически материали още преди основаването на БКД. До последвалото прекъсване на дейността на Дружеството обаче той успял под цитираното заглавие да отпечата откъслечно само споменатото писмо.

29. През 1871 г. Р. Каролев завършил успешно Киевската духовна академия.

30. За европейската историография от XIX в. върху богомилството вж. Ангелов, Д. Богомилството в България. Произход и същност. Поп Богомил и последователите му. Организация и разпространение на богомилството в българските земи. Богомилството в научната литература — извори за богомилството. С., 1969; България център на антицърковна и еретическа дейност. — ИПр, 1959, № 2. Срв. с литературата, изворите и документите за богомилството, включени и анализирани в труда на Р. Каролев.

31. Става дума за: Йерархическата наредба на църквата. — ПСп, 1873, № 7–8, подписана с псевдоним Тонев; Намесването на светската власт в църковните работи. — ПСп, 1876, № 11–12, без подпис. Вж. НА БАН, ф. 54, а. е. 4, 23, 176. Срв. въпросните публикации с курсовите работи на семинариста Друмев, заедно с преписите на трудове на руски автори.

32. В параграфа се обработват данните, които, като статистически и информационен масив и като отделни конкретни факти, могат да се извлекат от: Опис на изданията на БАН. 1869–1953 г., от капиталния за обществените науки библиографски труд на Владигеров, Т. Стопанска и социална книжнина. Свищов, 1948; Сто години Българска академия на науките 1869–1969. Т. 1. С., 1969; Летопис на БКД в София. Т. 1–11. (1899–1910). С., 1901–1911. Данни по въпроса, доколкото учените — университетски професори и преподаватели, били дейци и на БКД има и в капиталния труд на Арнаудов, М. История на Софийския университет «Св. Климент Охридски» през първото му полустолетие 1888–1938. С., 1939; Алманах на Софийския университет «Св. Климент Охридски». Животописни и книгописни сведения за преподавателите. II изд. За 50–годишнината на Университета 1888–1939. С., 1940.

33. Освен с юридически собствените си издания «Периодическо списание», «Българска библиотека», «Летопис на Българското книжовно дружество», БКД влияело пряко за осъществяването на научната си програма по история и в още няколко издания, чрез свои членове — редактори и издатели: списанията «Мисъл», «Българска сбирка», «Български преглед», «Юридически преглед», «Списание на Юридическото дружество», «Демократически преглед», «Списание на Българското икономическо дружество», «Известия на Историческото дружество», «Задружен труд».

34. Срв. с първото обобщаващо изследване за степента на «физическите условия» в следосвобожденска България: Гешов, Ив. Ев. Опит за пресмятане на богатството на България. — ПСп, 1909, № 70.

35. Владигеров, Т. Цит. съч. (съответните рубрики по класификационната схема на проф. Владигеров).

36. П. Р. Славейков, К. Иречек (и след напускане на държавната служба при княз Александър), М. К. Сарафов, М. Дринов (макар и на работа в Харков), П. Каравелов, А. Тошев, В. Кънчов, М. Балабанов, А. П. Стоилов, К. Попов, Г. Т. Данаилов, Ан. Иширков, А. П. Шопов, Д. Моллов, Е. Спространов, Г. Кацаров.

37. Бахметиев, П. Към историята на старите руски поселища в сегашна България. — ПСп, 1907–1908, № 68.

38. Дацов, С. Ж. Зайчар и неговото население. — ПСп, № 8; 1884, № 9.

39. Хр. п. Константинов, автор през 80–те години на няколко географски и етнологически проучвания на Родопите — областта Рупчос, краището Бабек; Д. Маринов, извършил поселищни проучвания през 90–те години на Лом и Чипровци; Г. Стрезов, осъществил през 1891 г. демографско описание на Източна Македония; И. Георгиев, извършил през първите години на XX в. поселищни проучвания на гр. Враца и гр. Елена, също на с. Килифарево и гр. Дряново с прилежащите им исторически манастири; Д. Уста-Генчов в пътни бележки през 1894 г. описал в демографско отношение Източна Стара планина; Р. Славейков, П. Отшелников, К. Стоянов и Д. Г. Гаджанов извлекли маса документален материал от книги на германски, английски и италиански пътешественици из България през XVII и XIX в., вкл. и от «Пътуванията» на Евлия Челеби из Македония, Сърбия и България.

40. Кънчов, В. Македония. Етнография и статистика. С., 1900. 347 с.

41. Иширков, Ан. Град Солун. Политико-географски и народостопански бележки. С., 1911. 140 с.

42. Данаилов, Г. Т. Лекции по демография. С., 1908. 219 с.

43. Кацаров, Г. И. Материали за историята на София. Кн. 1. Принос към старата история на София. С., 1910. 111 с.

44. Владигеров, Т. Цит. съч., съответната рубрика.

45. ПСп, 1888, № 23, 24. (Авторът е даден като Димитриев.)

46. Пак там, с. 721, 723.

47. Бицили, П. Основни насоки..., с. 199 и сл.

48. Вж. гл. 14 от Zieg1еr, Th., Die geistigen und sozialen Strömungen des Neuzenten Jahrhunderts, 3. Auflg. Berlin, 1910.

49. Недялков, Ал. Основните проблеми на социологията, с. 136.

50. Vоr1ändеr, K. Kant und der Sozialismus..., 64–69.

51. Далин, В. M. Историки Франции XIX–XX веков. M., 1981, 171–175.

52. Fеvr1, L. Les combats pour l’histoire. Paris, 1953.

53. През 1872 г. Курно публикувал книгата си Consideration sur le marche des idées et des évenements.

54. Започнало ce през 1901 г. с четиритомния труд на Жорес «Социалистическа история на Френската революция».

55. Герье, В. И. Идея народовластия и французская революция 1789. М., 1884.

56. Далин, В. М. Цит. съч. (главата, посветена на П. А. Крапоткин).

57. Болховитинов, Н. Н. САЩ: проблеми истории..., с. 8 и сл.

58. Simоns, A. M. Social Force in American History. New York, 1911.

59. Бицили, П. Основни насоки..., с. 200.

60. Пак там, с. 194, 199, 200–204; Vо1ändеg, К., Op. cit.; Ziеg1еr, Th., Op. cit., 4, 1871 bis 1900; Михалчев, Д. Психологическата и обществена страна на нравствената проблема. — Мисъл, 1906, № 4, 6–7, 8.

61. Wegenetz europäischen Geists, II, erw. Beiträge.

62. Тези 56–има учени образували кръга от членове на БКД до 1911 г. в областта на историческата наука. (Само петима от тях са били удостоени с академично членство по-късно, но през периода на БКД са участвали активно в научната дейност на Дружеството.) Поименно тези дружествени членове са: Ст. Аргиров, Дим. Агура, Мих. Арнаудов. М. Балабанов, Ник. Бобчев, Ст. Бобчев, Бончо Боев, Т. Бурмов, Ив. Георгов, Ив. Ев. Гешов, Г. Данаилов, Сава Доброплодни, М. Дринов, В. Златарски, Й. Иванов, Т. Икономов, К. Иречек, Ан. Иширков, П. Каравелов, Е. Каранов, Р. Каролев, Ив. Касабов, Г. Кацаров, Ст. Костов, Кр. Кръстев, Г. Кръстевич, Св. Миларов-Сапунов, Л. Милетич, Ст. Михайловски, Д. Михалчев, Д. Мишайков, Ст. Младенов, П. Мутафчиев, Начо Начов, Н. Начов, П. Оджаков, Б. Пенев, П. Пешев, К. Попов, Р. Попов, М. Поповилиев, В. Попович, Ан. Протич, В. Радославов, Ст. Романски, Мих. Сарафов, А. Н. Стоилов, В. Стоянов, Ал. Теодоров-Балан, Ю. Трифонов, Б. Филов, Ив. Фичев, X. Хесапчиев, Др. Цанков, Б. Цонев, К. Шапкарев, Ив. Шишманов, А. Шопов.

63. За подготовката на учени чрез образованието в Софийския университет и за пряката връзка между университета и БКД вж. Тодорова, Цв. Софийският университет..., с. 39 и сл.

64. Срв. 100 години Българска академия на науките..., т. 1; Лазаров, П., Й. Данчева. Цит. съч.; Алманах на Софийския университет...; Тодорова, Цв. Софийският университет..., приложение.

65. Запазеното от книгите на Стоян Михайловски се пази в Централната библиотека на БАН, София. Вж. НА БАН, ф. 89К, необр. л. ф., книгите от личната библиотека на историка Никола Милев, сътрудничил на БКД.

66. Срв. данните с Владигеров, Т. Цит. съч.

67. Доколкото в термина «социална книжнина» проф. Т. Владигеров основателно поставя цялата хуманитаристика, изчерпателния информационен масив относно преведените автори на български език вж. в многократно цитирания тук негов труд.

68. Mихалчев, Д. Историята наука ли е? — Мисъл, 1905, № 7, 8; Върху научния характер на историята. — Ново общество, 1906, № 11.

69. История на философската мисъл в България, т. 2. с. 314 и cл.

70. Недялков, Ал. Основните проблеми на социологията. Методологична студия върху принципите на критическата социология. С., 1908.

71. Mихалчев, Д. Историята наука ли е?..., с. 426.

72. Вж. данните за разпространението на социалистическата книжнина в България до 1878 г. Стоянов, М. Цит. съч., 253–255. За тази книжнина след Освобождението българската историография предлага маса литература, описана не в един книгопис.

73. Петлешков, H. Xp. Наука, науки, философия. — Задружен труд, 1905, № 5; Балкански, Б. Значението на философията сред другите науки. — Задружен труд, 1905, № 12.

74. Вж. трудовете на споменатите български неокантианци от периода на въпросната полемика. Алексиев, Н. Иполит Тен и неговата философия на историята. С., 1915. 629 с.; Деборов, П. Главните направления в историята, като наука и една нова историческа теория. — Българска сбирка, 1894, № 4; Деборов, П. Историята като наука (Теория и действителност). — Българска сбирка, 1894, № 7; Ново направление в историческата наука (Научен сборник). Прев. Г. Бакалов. Варна, 1899. 216 с.; Г. Б. Социализмът и европейския мир. — Ново време, 1903, № 4–5; Сакъзов, Я. Малко философия на историята (Отговор на г-н Влайкова). — Съвременна мисъл, 1911, № 4 и пр.