Българското архивно образование и квалификация в информационното общество

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2011

Въпросите, които ще бъдат разгледани в рамките на предложената тема, са свързани с проблемите на българското професионално образование и квалификация по архивистика, което се реализира в рамките на откритата през учебната 2002/2003 година специалност Архивистика и документалистика към Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски». Само за няколко години специалността се утвърди като национален образователен модел, въпреки някои затруднения, възникнали при нейното прехвърляне от История към ново професионално направление, което включва други специалности — библиотечни и информационни науки, журналистика и т. н. Смяната на предишния шифър, по който беше успешно акредитиран проектът за откриване на специалност Архивистика и документалистика, неоправдано отлага досега процедурата на следващата програмна акредитация. Независимо от споменатите неблагоприятни обстоятелства трябва да се отбележи, че между 60% и 80% от завършилите досега три випуска от бакалавърската степен, както и дипломантите от магистърската ни програма, успешно се реализират именно като архивисти или документалисти в държавната администрация, общините и частната сфера. Все по-често банки, институции и различни организации назначават студенти от специалността за свои служители в деловодствата и архивите си, но им поставят условие непременно да завършат стартовото си професионално образование в предвидения срок. За специалността ни това са обнадеждаващи резултати и индикации, както и основание за започване на процедурата за нейната програмна акредитация в най-скоро време. Ето защо катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» (ПИД) в Историческия факултет на СУ междувременно подготви проект за нова магистърска програма: «Документален и архивен мениджмънт». Освен това започнаха преговори за съвместна магистърска програма по документалната сигурност в сферата на управлението и различните социални дейности. Надяваме се, че с тяхното стартиране, когато получим програмната си акредитация, ще отговорим на конкретни очаквания към българското университетско професионално образование и квалификация по архивистика, както и на изискванията към професията «архивист» в съвременното информационно общество и разширения Европейски съюз. Не е случайно, че и други български висши училища през разглеждания период, сред които ЮЗУ «Неофит Рилски», ВТУ «Св. св. Кирил и Методий», ПУ «Паисий Хилендарски», също проявяват интерес към стартовото професионално архивно образование и вече предлагат атрактивни магистърски програми, в областта предимно на компютърната архивистика.

Професията «архивист» е една от най-динамично развиващите се, поради което в повечето страни по света на специалистите в администрацията и архивите, които са ангажирани с формирането на националния документален и архивен ресурс, се осигурява непрекъсната архивна квалификация и обучение, съобразени с модернизирането на публичната администрация и бързите промени, съпътстващи извършващата се дигитализация на архивното наследство. Тази политика е адекватна на приетата стратегия на Европейския съюз, в която се предвижда «обучение за цял живот».

I. Общи стратегии и приоритети в архивното сътрудничество

Както подчертава проф. Франк Брейди от Великобритания, който е председател на Групата на европейските архивисти (ГЕА), към Европейската комисия, съгласно препоръката на Европейския съвет от 2005 г. — (2005/835/СЕ): «Бъдещето на архивите е електронно». Още на първата среща, проведена по линия на ГЕА на 28. 04. 2006 г. в Брюксел, в докладите и изказванията на участниците се обръща специално внимание и на проблемите, свързани с електронните документи и бази данни, както и на осигуряването на максимално широк достъп до дигитализираните традиционни документални комплекси и архивни справочници.

На споменатия форум присъстват представители на тогавашните 25 страни членки на Европейския съюз, а също и на основните Европейски институции: Европейски парламент, Съвет на Европейския съюз, Европейска комисия, Съд на Европейските общности, Европейски одитен съд.

През следващите години дейността на ГЕА ще бъде съсредоточена върху пет приоритетни области, а именно:

— консервация на архивите и превенция за евентуални щети;

— засилване на интердисциплинарното сътрудничество на европейско ниво в областта на електронните документи и архиви;

— създаване и поддържане на портал в Интернет, осигуряващ достъп до документите в европейските архиви;

— представяне на най-добрите практики във връзка с архивното законодателство в Европейската общност относно управлението на архивите и достъпа до тях;

— приемане на мерки за превенция срещу кражби на документи и архиви.

Според заключението на разглежданата препоръка на Европейската комисия, не е възможно в дейността на съвременната администрация да отсъстват най-новите постижения на техниката. Самите електронни документи са основата на съвременното общуване. Сътрудничеството от страна на архивите е задължително в действията на отделните европейски правителства, свързани с управлението на доминиращите вече електронни документи, които се създават от националните държавни институции(1).

Друга стратегическа насока в дейността на ГЕА е сътрудничеството на историческите архиви с библиотеките и музеите, като институции, осигуряващи опазването и транслирането на историческата памет. Известно е, че документалното богатство на Европа, както и на света, все още е застрашено от природни бедствия, войни, пожари, човешка небрежност или злонамереност. Предотвратяването на всички тези опасности също се определя като обща задача. Обръща се специално внимание, че за осъществяване на европейското културно сътрудничество по отношение на архивните документи, трябва да се извърши дигитализация на съответните информационни масиви, да се осигури онлайн достъп до тях и необходимата дигитална защита.

Във връзка с компютъризацията на историческите архиви би могъл да се приложи опитът на библиотеките при създаването на отраслови и тематични портали, наричани Subject gateway. Те съдържат подбрани и класифицирани от експерти онлайн информационни ресурси, които най-често са предпочитани от учени изследователи, заинтересувани да извършват проучването си бързо, лесно и качествено. Полученият резултат е високоинтелектуален продукт, който като мрежов виртуален ресурс има не само информационен и навигационен, но и справочен и систематизиращ характер(2).

Създаденият у нас консорциум (лат. consortium — участие; обединение), на университетските библиотеки също вече работи по създаване на отраслови портали. Засега те улесняват организацията за съвместно използване на бази данни, включени в международния информационен пакет Science and Technology: ProQuest, eBRARY, High Wire Press, Cambridge University Press и др. По този начин се осъществява достъп до онлайн ресурси — (от библиотечни каталози до пълнотекстови бази данни, електронни списания или метабази). В зависимост от желанието на дадения потребител съответно се генерира виртуална библиотека от различни информационни ресурси, която най-често е уникална като съдържание.

С оглед разширяване приложението на съвременните информационни технологии и комуникации, се очаква националните архиви в Европейския съюз да се присъединят към инициативата на споменатите дигитални библиотеки за разработване на обща програма по разширяване достъпа до европейското културно и историческо наследство, съхранявано в библиотеки, музеи и архиви. За целта през следващите четири години са осигурени 140 млн. евро.

Отчитайки отражението на съвременните информационни технологии за по-нататъшното развитие на архивната теория, методика и практика, международната архивна общност още в края на XX в. обединява усилията си за създаване на глобално архивно пространство. На практика дигиталният обмен на документи и информация в онлайн достъпни форми се предхожда от разработването и утвърждаването на специални стандарти за архивно описание и справочни издания. За целта още през 1993 г. по инициатива на INTERNATIONAL COUNSEL ON ARCHIVES (ICA) — Международния съвет на архивите (MCA), се създава основният стандарт за архивно описание ISAD(G) International Standard on Archival Description (General) — «Международен стандарт за архивно описание (Главен)», който е актуализиран през 2000 г. Предназначението му е осигуряване обмен на описателни данни между различни архивни системи. Ето защо той съдържа списък на елементи, които при необходимост могат да се използват на различни нива за обобщаване. В стандарта се визира описанието на отделни отчетни и класификационни архивни единици — фонд, опис, дело, документ, и не се включва създаването на други видове справочни материали. Тъй като няма конкретно техническо приложение, той може да се използва с различни методи на описание за унифициране структурата на всяка съществуваща описателна единица в даден архив и нейната база данни.

На XV международен конгрес на архивите, проведен във Виена през 2004 г., се представя нов стандарт ISAAR (CPF) International Standard on Archival Autority Records (Corporate Bodies, Persons, Families) — «Международен стандарт за държавни документи (корпоративни органи, лица, родове)», който е съобразен със споменатия ISAD(G) и е предназначен за държавен контрол на институции, лица и фамилни имена. Имената са свързани с описания, които съответстват на структурата на отделните постъпления в архивните пътеводители.

В САЩ през 2000 г, е създаден първият Интернет-стандарт EAD, който осигурява възможност за структуриране на целия текст на дадено справочно издание. Той намира приложение в различни национални и научни мрежи, както и в редица европейски държави за представяне на хранилищата на националните им архиви. Предимство на стандарта е, че при предварително осигуряване на интернет съвместимост, конвертирането на справочни издания, които вече съществуват в електронен формат, може да се извършва автоматично.

Дигитализацията на справочници и документи в хартиен вариант, включително и на печатни издания, и предоставянето им в онлайн достъпни форми се осъществява с помощта на програми за оптическо разпознаване — OCR (Optical Character Recognition). Онлайн-справочните издания с линкове към дигитализирани документи се използват като средство за намиране на контекст на дигитализирано съдържание в даден уебсайт, както и за предоставяне на изображения, поръчани от потребители. Чрез получените изображения се осигурява по-нататъшно запазване и ефективно използване в съвременен електронен формат на най-старите текстови документи и книги върху папирус, пергамент и други носители. Трябва да се отбележи, че за тяхната досегашна традиционна реставрация и консервация като цяло са били изразходвани значителни финансови средства.

II. Българските държавни архиви в информационното пространство

Свидетели сме, че у нас все по-голяма част от съвременната административна документация също се създава, разпространява и архивира в електронна форма. А с влизането в сила на Закона за електронното управление през м. юли 2008 г.(3), ще последва цялостна компютъризация на българската публична администрация. Електронното архивиране — на учрежденско равнище и с историческа цел, означава нов етап за дейността на българските държавни архиви, а също и за по-нататъшното развитие на университетското ни архивно образование и професионална квалификация.

От друга страна, постиженията в областта на информационните технологии и комуникации, в частност и научните комуникации, налагат преструктуриране и преобразуване на основните информационни фондове на държавните ни архиви. Стремежът е да се осигури максимално широк, лесен и бърз онлайн достъп до архивните ресурси не само за научнообразователни потребности, но и във връзка с различни информационни услуги, които архивите трябва да предоставят на гражданите по проекта «Електронно правителство».

В Концепцията за развитие на информационното общество в Република България, утвърдена през 1999 г., в частта за услугите, които държавата трябва да предоставя на гражданите си, се пояснява: «...Обществената услуга обслужва специфичните нужди от информация и комуникация в дадено общество, т. е. обществения интерес. Тя е особено подпомагана и защитавана от правителството и другите обществени институции в сферата на социалните услуги, обществената информация, образованието и здравеопазването»(4). В случая сред обществените места, обозначени като «центрове на знанието», осигуряващи достъп до основните информационни услуги у нас, се визират библиотеки, читалища, училища, клубове и др. Липсват обаче държавните ни архивни учреждения, въпреки че в тях именно са концентрирани документалните свидетелства, които са съществена част от националната ни историческа памет — колективна и индивидуална.

Архивите отсъстват и в утвърдената у нас през 2004 г. Стратегия за електронно правителство(5). В нея са уточнени услугите за гражданите, които държавните институции са задължени да извършват във връзка с правото им на достъп до обществената информация. Тъй като архивните ни учреждения, както и националната ни архивна служба — тогава Главно управление на архивите при Министерския съвет, а след приемането на Закона за Националния архивен фонд(6) — вече Държавна агенция «Архиви», са част от държавната администрация, те също би трябвало да бъдат изрично упоменати сред основните национални центрове за информационни услуги.

Услугите от страна на архивите за гражданите се приближават все повече към съобщителния и нематериален вид услуги, което е характерно за съвременните комуникации. Под влияние на извършващите се промени в информационната инфраструктура на обществото предишният модел на историческите архиви също се трансформира от стационарен към комуникационен. В тази връзка утвърдените рамкови програми на Европейския съюз относно архивите като специализирани публични държавни институции, свързани с историческата памет, са съобразени с новото поколение комуникации, които са насочени към активно, интерактивно и динамично взаимодействие с потребителите на ретроспективна документна информация. Участвайки в осъществяване правото на информация за всеки гражданин, историческите архиви, които са част от държавната администрация, се превръщат в активен медиатор и един от основните комуникационни центрове в съвременното общество.

Изграждането на интегрални автоматизирани информационни системи в сферата на управлението и административните услуги осигурява възможност за бързо и лесно създаване на неограничен брой копия върху дискети, компактдискове и др. При необходимост могат да се възпроизвеждат и разпространяват, както цели документи, така и части от тях. Това изисква по-надеждна защита на различните категории електронни документи и бази данни в отделните институции — фондообразуватели.

Европейската комисия също е утвърдила редица директиви в тази област. Особен интерес в случая представляват правилата за пряк достъп до документите на самия Европейски съюз, създавани от Европейския парламент, Европейския съвет и Европейската комисия. Ограниченията за свободен достъп до тях важат само за три изключения, които са уточнени като основания, критерии за определяне категориите класифицирана информация и процедури за разсекретяване на съответните документи.

Към т. нар. «напълно закрити документи» се причисляват документите, свързани с обществената сигурност, отбраната, международните отношения, финансовата и икономическата политика, личните данни на гражданите. Към втората група или т. нар. «забрана за достъп от гледна точка защита на публичния интерес», се включват документи, свързани с търговски интереси, съдебни дела и правни консултации, а също инспекции, разследвания и одити. Към третата група се отнасят вътрешните документи, по които още не е взето решение или съдържат становища за вътрешна употреба в процеса на предварителното обсъждане.

По отношение посочените категории класифицирани документи, категорично се изисква те да се отварят само със знанието на създателя им. Известно е, че правните регулации в ЕС не трябва да влизат в противоречие с националното законодателство на отделните държави, които са членки на ЕС.

В технологично отношение българските държавни архиви определено изостават от държавната и общинската администрации относно използването на съвременните информационни технологии и комуникации. Засега системното попълване на Националния архивен фонд продължава да се извършва с текстови документи върху хартиен носител, които до приемането на Закона за НАФ се комплектуваха от отделните фондообразуватели на всеки 5 или 10 години. От 2007 г. този срок е 20 години, включително и за електронните документи. Причините за продължаващото паралелно документиране и архивиране на учрежденско равнище са комплексни. В законодателен аспект проблемите с юридическата сила на електронния документ у нас са решени с признаването валидността на електронния подпис, който е основен негов реквизит. От тази гледна точка съвременните електронни документи са напълно равностойни на традиционните текстови документи върху хартиен носител. Именно проблемите, свързани с установяване авторството и валидността на електронния подпис обаче, дават основание на специалистите да прогнозират използването и в бъдеще на някои от административните актове, в това число и архивирането им, в двата възможни формата — традиционен и електронен.

Комплектуването, съхраняването и осигуряване използването на исторически ценните електронни документи, които са част от националния ни архивен ресурс, изискват създаването на съответна държавна архивна структура, каквато е практиката в много други държави. Архивът, който с течение на времето ще се формира във връзка с дейността на електронното правителство, както и в резултат от електронното управление в сферата на администрацията като цяло, би могъл да играе ролята на национален архив и като специализирано звено в системата на държавните архиви. По този начин националната архивна система ще може да обслужва адекватно постоянно нарастващите обществени потребности от максимално отворена комуникационна система и услуги, предназначени за всички категории потребители на ретроспективна документна информация. Бъдещият национален електронен архив би могъл да бъде и с автономен статут, но това ще стесни традиционното професионално поле на държавните ни архиви.

За функционирането на този архив, независимо от неговата ведомствена подчиненост и компетенции, би трябвало да се разработи нова технология и стандарти, осигуряващи електронно архивиране с историческа цел и използване на различни формати документи и бази данни. За целта очевидно са необходими друг вид професионално обучение и подготовка на специалисти, а не само традиционното архивно образование, основаващо се на постиженията на класическата архивистика.

III. Стартово професионално образование и квалификация по архивистика — традиции, модели и перспективи

Началото на професионалното образование по архивистика съвпада с процеса на институционализиране на архивите в повечето европейски държави през XIX в. Добре известно е, първата в света школа за подготовка на архивисти — Ecole des Chartes (Школа на хартите), се организира още през 1821 г. във Франция.

Идеята за необходимостта от професионално образование по архивистика се обсъжда и на първия Международен конгрес на библиотекарите и архивистите, проведен през 1910 г. в Брюксел. Той се организира по инициатива на Жозеф Кювлие — държавен архивист на Белгия и учредител на Асоциацията на белгийските архивисти и библиотекари. В 23 от изнесените общо 59 доклада, се разглеждат въпроси, свързани със спецификата на архивната работа и професионалната квалификация на специалистите, работещи в архивите. Това позволява да се откроят различията между професията «архивист» и тази на библиотекарите. Важна роля изиграва и фундаменталното по значението си методическо ръководство за традиционните текстови документи върху хартиен носител на холандските архивисти Фейт, Фрюин и Мюлер, публикувано през 1896 г. и преведено на френски език от Кювлие и Анри Стейн. Много бързо холандският учебник получава всеобщо признание на универсален стандарт в областта на класическата архивна теория, методика и практика, свързани с традиционните текстови документи върху хартиен носител.

Спецификата на архивната работа, както и трудностите, които срещат отделните архиви при осигуряване необходимата професионална подготовка и квалификация на служителите си не само в миналото, но и досега, постепенно променят отношението на обществото към професията «архивист», в частност и към съответния образователен ценз. Резултатите не закъсняват. В архивните закони на редица европейски държави (Холандия, Норвегия и други), които се приемат след края на Първата световна война, изрично се отбелязва изискването за професионално образование по архивистика, като предварително условие за назначаване на работа. Във Франция стартовото професионално образование по архивистика още от самото начало е задължително. В държавните архиви и институции се назначават с предимство архивисти, завършили Школата на хартите, която заслужено се ползва с признанието на едно от най-авторитетните професионални учебни заведения в света.

Интерес за нас представлява и откритата във Франция през 1990 г. към Министерството на културата Школа за националното наследство — (Ecole nationale du patrimoine). Тя е представител на «второто поколение висши професионални училища», чието предназначение е да допълват обучението и подготовката на насочените към тях държавни служители. Към същата категория се отнасят и Държавната административна школа — (ENA), Държавната школа за библиотекари — (ENB), и др. Техните учебни програмите са съобразени максимално с изискванията към съвременния френски държавен служител, който едновременно трябва да притежава управленски и научни знания в своята област.

Посочената Школа за националното наследство, като държавно учебно заведение, подготвя специалисти по археология, архивно и музейно дело, краезнание, опазване на историческите и архитектурните паметници, и др.(7) Обучението им е обвързано предимно с потребностите на управлението на съответните централни и местни държавни институции. В школата се приемат и чуждестранни стажанти по посочените специалности.

В учебния план по архивистика са включени различни профилирани курсове: «Управление на финансите», «Икономика на националното наследство», «Национално наследство и мултимедия», «Административно право», «Архивно законодателство», чуждестранни езици и др. Бъдещите директори на архиви се запознават и със стандартните изисквания и норми за строителство и обзавеждане на архивни сгради. На семинарните занятия курсистите се подготвят да съставят бюджети на департаментски архиви, да изчисляват разходите във връзка с издаването на различните видове архивни справочници или организирането на изложби, и др. Сериозно внимание в процеса на обучение се отделя на задължителната практика — 3 месеца в мрежата на департаментските архиви и 1 месец в архив на министерство. По време на стажа си в определения архив всеки практикант се запознава на място с работата на съответния директор. По този начин той придобива цялостна представа за съвременните проблеми при управлението на персонала и бюджета, както и за ролята на архива в системата на другите департаментски институции. Сравнително по-малко време се предвижда за работа с архивните документи. Акцентира се върху процеса на научно-техническата обработка на даден фонд или части от обединен фонд, включително и съставянето на съответния опис, който се прилага към представяния отчет за проведената практика.

Създаването на новите висши професионални школи, които на практика допълват съществуващите по-ранни класически школи, е оправдано. Школата на хартите, придържайки се към своите дълголетни традиции, продължава да подготвя специалисти, но със сравнително тесен профил — палеографи, археографи, извороведи и т. н. Ето защо нейните възпитаници не получават достатъчно съвременни юридически и икономически знания, необходими за решаването на специфичните управленски задачи относно съхраняването и използването на националното културно наследство в условията на пазарната икономика. Същата констатация би могла да се направи за теоретичните знания в тази област, получавани в повечето от съвременните национални университети или висши приложни школи от т. нар. «първо поколение». Професионалната подготовка на бъдещите специалисти в архивите, музеите и библиотеките в информационното общество, трябва да съответства в максимална степен на настъпилите технологични и социални промени. Те налагат допълване на класическия модел в областта на професионалното образование по архивистика с обучение по съвременен документален и архивен мениджмънт, както и по компютърна архивистика.

Следователно, още през XIX в. в отделни европейски държави започва развитието на университетската архивистика като професионален образователен модел. По този начин се осигурява необходимото стартово обучение на бъдещите архивисти-специалисти. В някои други държави се осигуряват възможности за професионална подготовка и квалификация на работещите в архивите служители, които нямат архивно образование. За целта се организират различни курсове или обучение на място с помощта на по-опитни и доказали своите умения архивисти или университетски преподаватели.

Съвременните национални архиви имат своите традиции и критерии, по които определят конкретната форма, времето на провеждането и вида на осигуряваната квалификация за служителите си. Тази тяхна дейност обаче зависи в немалка степен от предоставяните им бюджетни средства.

В българските държавни архивни учреждения, създадени едва в началото на 50–те години на миналия век, също започва да функционира система за професионална подготовка и квалификация на служителите в системата. Провежданите квалификации се организират с вътрешни интелектуални ресурси и само по изключение по университетски програми и с университетски преподаватели. В националното ни архивно законодателство няма никакво изискване за образователен ценз по архивистика дори за някои от специализираните длъжности в щатното разписание на Държавната агенция «Архиви». А в материалите на XII Международен конгрес на архивите, проведен в Канада през м. септември 1992 г., изрично се подчертава необходимостта именно от предварително професионално образование за бъдещите архивисти-специалисти, както и от квалификация на служителите в архивните учреждения и държавната администрация(8). В официалния Бюлетин на 7–мата Европейска конференция на архивите, проведена през 2006 г. във Варшава, професията «архивист» единодушно се определя като една от значимите професии в обединена Европа. Самата конференция се организира от Генералната дирекция на държавните архиви и Асоциацията на полските архивисти, в сътрудничество с Европейското регионално отделение и Секцията на професионалните асоциации към Международния съвет на архивите. Темата на конференцията: «Архивист — професия на бъдещето в Европа», съответства на идеите и принципите, съдържащи се в Съвместната декларация на министрите на образованието на европейските страни, приета на 19 юни 1999 г. в Болоня. В документа се посочват основополагащите цели за създаване на европейско пространство на висшето образование. Една от тези цели предвижда приемането на ясни и лесносравними образователни степени, в това число и чрез въвеждането на приложения към дипломите, за да се осигури заетостта на европейските граждани и международната конкурентоспособност на системите на европейското висше образование, включително и на архивните специалисти в разширения Европейски съюз.

В заключение: Новите технологии променят не само вида на документите и архивите, но и обществените комуникации, включително и тези, които са свързани с формирането, опазването и използването на публичните документални и архивни ресурси. Присъединяването на страната ни в Европейския съюз на 1. 01. 2007 г. предполага висок образователен ценз и за професията «архивист». Подценяването на стартовото университетско архивно образование, каквато практика се наблюдава у нас, е не само неоправдано, но и засяга интересите на цялото ни общество. Системното пренебрегване на постиженията на архивистиката като научна и учебна дисциплина с течение на времето увеличава дистанцията между двете основни направления — теория и методика, и практика. Не е случайно, че повечето от теоретичните изследвания по архивистика са дело предимно на университетски преподаватели. Същевременно никой не оспорва приносите на специалистите в държавните архиви за осигуряване на законовата и нормативно-методическата уредба на националното ни архивно дело. Посочените функционални различия не могат да бъдат оправдание за откъсването на държавните архиви от равнището на теоретичната архивистика, в това число и постиженията на университетската архивистика.

Тъй като иновациите постоянно променят технологията на архивната работа, както и основните функции на самите архивни институции, на служителите, упражняващи тази професия, се налага да поддържат професионалната си квалификация, особено при липсата на стартово образование по архивистика или документалистика. Университетските структури и преподаватели, които са оторизирани да осъществяват обучение в установените форми и степени на висшето образование, трябва да участват в този процес.

Бележки

1. Особено полезни за българските държавни архиви могат да бъдат опитът и постиженията на френските архиви, по-специално дейността на тяхната служба за електронно архивиране, създадена още през 1990 г. В нормативно отношение извършващата се архивна компютъризация е съобразена с действащата нормативна уредба в тази област: Закон за достъпа до административните документи (1978 г.); Закон за информационните технологии, базите данни и свободния достъп до информацията (1978 г.); Кодекса на националното наследство, допълван и изменян с декрети през 1978 и 1979 г., в който е записано, че интерес за историческите архиви представляват всички електронни документи, независимо от техните носители, формати и т. н.; Закона относно правата на гражданите и техните връзки с публичната администрация (2000 г.) и др.

2. Върбанова-Денчева, Кр. Интелектуални комуникации и съвременни технологии. Академично издателство «Марин Дринов». С., 2003, с. 97–101.

3. Закон за електронното управление. Обн. в ДВ, бр. 46 от 12. 06. 2007 г., в сила от 13. 06. 2008 г.

4. http://www.mtc.government.bg

5. http: //www.evroportal.bg/article

6. Закон за Националния архивен фонд. Обн. в ДВ, бр. 57 от 13. 07. 2007.

7. Прозорова, В. Б. Государственная школа национального достояния Франции — итоги первого десятилетия. Отечественные архивы. 2003, № 2, с. 51–58.

8. Menne-Haritz, Ang. Ueberlieferung gestalten. Der Archivschule Marburg zum 40. Jahrestag ihrer Gruendung. Marburg, 1989.