Влиянието на въоръжените конфликти върху съдбата на архивите
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Андриана Нейкова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2011
Проблемите във връзка със съдбата на архивите с публично значение, породени от многобройните регионални въоръжени конфликти, започват да се разглеждат официално от юридическа и политическа гледна точка още в края на XVI в. Причината е, че като част от военните трофеи на победителите, някои от тези архиви са заграбвани и пренасяни, а понякога и безвъзвратно унищожавани. В резултат днес те не са притежание на националните архиви на съответните държави, а се намират в различни чуждестранни хранилища или не са оцелели.
Засиленият интерес към документалните свидетелства през Средновековието и стремежът за евентуалното им придобиване се обуславят от тяхното значение едновременно като декларирано право и политическо оръжие в тогавашното европейско пространство. Не е случайно, че в много от мирните договори през XVII в. се включват и текстове относно правото на собственост и по-нататъшната съдба на заграбени архиви по време на въоръжени конфликти от бивши суверенни територии: държави, наследствени владения, свободни градове и т. н. Трябва да се отбележи, че посочените проблеми продължават да са актуални и в системата на съвременното международно публично право и международни отношения.
Както е известно, средновековните архиви се съхраняват под формата на сбирки от документи към различни канцеларии. Владетелите на воюващите страни се стремят да придобият и концентрират определени архиви, респ. документални свидетелства, осигуряващи им поводи и правни основания за анексиране на нови територии и поданици. В сферата на установените обществени отношения през разглеждания период всички правни събития от вида на дарения, размени, продажби и други, свързани с правата върху земята и нейния стопански статут, задължително са били документирани. Условията за опазването на тези документи обаче често са неблагоприятни. Сравнително по-застрашени от унищожаване са частните архиви, но въоръжените конфликти засягат предимно архивите сбирки с публично значение. Както отбелязахме, документите, намиращи се в тях, целенасочено били изземвани, пренасяни и заграбвани от победителите. Ето защо след прекратяването на военните действия се налагало да се решават и въпросите във връзка с реституцията на насилствено присвоените и преместени архиви. Терминът «реституция» — ( от лат. restitutio), означава възстановяване на първоначалното фактическо правно положение, чрез задължение за връщане на имущество по силата на мирен договор, което е било изнесено по време на война от воюваща страна.
От времето на 30–годишната война (1618–1648 г.), в системата на тогавашното международно право и международни отношения се утвърждава принципът, че архивните документи от анексирани територии стават собственост на победителите, а документите, пренесени по време на война от окупационните власти, остават в тяхно владение. В редица случаи обаче се налагат конкретни договаряния за връщане на заграбени документи, включително и изготвяне и предоставяне на техни копия, в случай, че те са необходими за дейността на административните власти в анексираните територии(1).
Сериозни поражения върху европейските архиви, и особено върху Ватиканския архив, нанасят войните на Наполеон в началото на XIX в. През периода 1809–1812 г. по заповед на императора се организира най-мащабният трансфер на архивни документи в Париж от почти всички анексирани и окупирани от френските войски суверенни европейски държави и територии(2). Основният мотив за заграбването на всички тези архиви е идеята на Наполеон за създаването на «Нова Римска империя», която трябвало да продължи да съществува и след него. За целта той се опитва да създаде необходимия имперски архив чрез заграбване и пренасяне в Париж на значителна част от архивите на анексираните територии. Сред тях са Архивът на Ватикана, Германският императорски архив във Виена, Симанканските архиви на Испанското кралство и др. През 1809 г. посочените архиви започват организирано да се изземват и преместват в създадения в Париж Архивен институт. През 1812 г. Наполеон решава да построи специална сграда за новия огромен архив(3). Заслугата за осъществения успешен трансфер на чуждестранните архиви в Париж е на Пиер-Клод-Франсоа Дону, директор на споменатия институт през периода 1804–1816 г.
Френските служители, които организират пренасянето на Архива на Ватикана, проявяват подчертан интерес към документите, злепоставящи папската курия. По силата на своите компетенции като наддържавен властов и религиозен център, тази институция разполага с официални архивни свидетелства, удостоверяващи законните династически права на лишените от престола си европейски владетели, които понасят тежки поражения във войните с Наполеон.
Според Парижкия договор от 1814 г., Франция се задължава да върне всички присвоени и преместени в Париж чуждестранни архиви. Постига се съгласие по принцип, че с връщането на заграбените архиви, трябва да се възстановят и правата на техните законни собственици.
Последвалите 100 дни на Наполеон спират изпълнението на договора. С възстановяването на мира през лятото на 1815 г. Франция е трябвало да поднови «добросъвестното» връщане на архивите на Австрия, Испания, Ватикана и на отделните италиански държави, което приключва през м. юли 1817 г. Страните победителки налагат на Франция също и реституция на ръкописи и произведения, които са били присвоени като военни трофеи от различни европейски хранилища и библиотеки.
Френската държава отказва да предаде някои документи на Ватикана и Симанкас под претекст, че те имат историческо значение за самата Франция. От друга страна и Ватикана не осигурява достатъчно средства, за да покрие разходите по връщането на архивите си обратно до Рим(4). По същото време папските служители предприемат целенасочено унищожаване на около 1/3 от архивите на Инквизицията. Това са документи, за които те преценили, че биха могли да злепоставят католическата църква.
Демонстрираното нежелание да се върнат заграбените ръкописи и архиви съответства на обществените представи и нагласи през разглеждания период. Общоприето е убеждението, че притежаването на подобни исторически паметници, които са придобити в резултат от победоносни военни кампании, допринася за националното величие и гордост. В резултат се създава юридически прецедент при реституиране законната собственост на този вид военни трофеи. Критерият в случая е не техният произход, а съдържанието им. Налагането на този принцип позволява дадена държава вече да може да претендира за присвояването на законно основание на чуждестранни архиви, както и на други културни и исторически паметници, които представляват интерес за нейната история. Във връзка с трансфера и заграбването на архиви се оправдава т. нар. културно присвояване, не само по време на въоръжени конфликти. Това означава, че в юридически аспект в системата на международното публично право и международните отношения се допуска пренебрегването на произхода на даден архивен документ или фонд, при това по всяко време.
Трябва да се отбележи, че съвременните национални архивни институции, включително и българските, могат да придобиват архивни документи и фондове в рамките на своята юрисдикция, регламентирана в съответното архивно законодателство. Този принцип е основополагащ в общоприетата теория за архивния фонд, отнасяща се за традиционните текстови документи върху хартиен носител. Тя се създава през периода от края на XIX в. и през първата половина на XX в., благодарение на целенасочените усилия на няколко генерации специалисти, представители на различните европейски архивни школи — френската, холандската, германската, руската и др. Прилагането й на практика изисква архивните документи да се категоризират, комплектуват, систематизират, регистрират, описват, съхраняват и използват под формата на архивни фондове. Отделният архивен фонд се разглежда като исторически сформирала се съвкупност от документи, логически свързани помежду си, които са резултат от дейността на дадена институция или обществено значима личност. Съхраняваните в националните архивни учреждения архивни фондове и документи съставляват публичния архивен ресурс на дадената държава.
След 1815 г. в Европа се установява период на относителен мир, гарантиран от Виенското споразумение. Последвалите въоръжени конфликти през 1848 г. и 1871 г. не прерастват в континентални войни. Мирният договор между Франция и Германия, подписан на 10 май 1871 г. във Франкфурт урежда въпроса с връщането на архивите, принадлежащи на анексираните територии. Както показват и другите международни договори до края на Първата световна война, този принцип се спазва(5). Ето защо архивите с публично значение при отделни регионални въоръжени конфликти продължават да се прехвърлят от една европейска държава в друга от позициите на правото на по-силния. Както е известно, в повечето европейски държави през XIX в. се създават национални архиви, като специализирани публични държавни институции. От юридическа гледна точка архивните документи започват да се определят с различни юридически понятия: «публично имущество», «паметници на културата», «специално съхранявано имущество», «национално наследство», «културно наследство на нацията» и др.(6)
Проблемът с трансфера на архивите с публично значение и тяхната реституция в рамките на европейското политическо пространство се изостря през периода между двете световни войни, особено в териториите, разположени източно от р. Рейн. Причината е, че повечето от новите държавни граници са наложени според лингвистични или стратегически съображения, без да се зачитат интересите и правата на исторически формиралите се етнически и териториални общности. В резултат националните архиви в региона получават възможност да придобиват и съхраняват документи, отнасящи се до техните граждани, но произхождащи от друга суверенна държава. Типичен пример в това отношение след края на Първата световна война е бившата Австро-Унгария, чиито документи, създадени от нейните централни институции, впоследствие представляват интерес за седем други държави. В Балканския регион подобен е случаят с архивното наследство на Османската империя. В съвременните турски архивни учреждения се съхраняват документални свидетелства от османотурския период, отнасящи се до миналото на още 20 държави, които се създават след разпадането на империята. Сред тях са България, Саудитска Арабия, Гърция, Египет, Албания, Унгария, Кипър и т. н.
Мащабен трансфер на архиви, но вече с превантивна цел, се извършва в навечерието и по време на Втората световна война. Отделни западноевропейски правителства успяват да евакуират в Англия и САЩ архивните си документи с поверителен характер. Последвалата пълна окупация на тези държави от Вермахта оправдава предприетите действия в тази насока. Известно е, че германските власти изземат огромни количества от намерените архиви: дипломатически, полицейски, военни, на разузнаването, както и архивите на еврейски, масонски и други политически организации. На свой ред, архивите на Третия Райх след края на Втората световна война са поделени между съюзническите армии: на бившия СССР, САЩ и Великобритания. Намерените на територията на Райха архиви на окупираните суверенни държави също са иззети от съюзническите власти, но не всички от тях са върнати на предишните собственици. Трудно е било след края на войната те да бъдат бързо идентифицирани. Милиони хора са били насилствено експулсирани или разселени далече от родните места и домовете им. При това положение правото върху съответните архиви не е могло бъде възстановено на базата на съответния териториален суверенитет, а според правата на оцелелите народностни групи. Ето защо архивите на унищожените, респ. изчезналите еврейски общности от Европа, са били предадени по-късно на държавата Израел, като техен официален правоприемник. Повечето от архивите-трофеи, намиращи се в САЩ и Великобритания, впоследствие са върнати на Германия, но преди това са ги микрофилмирали.
Проблемите, свързани с необходимостта от реституиране на архивите, придобити като трофеи от Втората световна война, все още не са решени. Едва след края на Студената война започват да се водят преговори относно евентуални размени и реституционни операции между Полша, Германия и бившия СССР, отнасящи се до иззети архиви по време на Втората световна война. Постигнатите досега резултати определено са обнадеждаващи.
Подобни проблеми съществуват и във връзка със съдбата на значителна част от националното ни архивно наследство, което също е унищожавано или заграбвано по време на въоръжени конфликти — регионални и световни. Добре известно е, че български архивни документи и ръкописи, особено от периода на средновековната ни държава, са били обект на трансфер и културно присвояване като ценни трофеи от различни победители. Достатъчно е само да се маркира в чисто географски аспект тяхното съвременно местонахождение — в много други държави. Повечето от оцелелите български средновековни ръкописи също се намират предимно в чуждестранни хранилища: в Русия, Сърбия, Румъния, Австрия, Полша, Ватикана и т. н. Не е случайно, че най-старите руски средновековни писмени паметници са преписи или преработени текстове от български оригинали, които поради исторически обстоятелства започват да се пренасят в Русия още през XII в. Именно запазеното руско средновековно ръкописно наследство показва, колко много и какви изключително ценни български средновековни писмени паметници са изгубени безвъзвратно, въпреки наличието на различни чуждестранни преписи.
Унищожаването и разпиляването на архивното и книжовно наследство на българската средновековна държава продължава и през периода на османското нашествие и последвалото петвековно владичество. Маршрутите за пренасяне и спасяване по този начин на някои от най-ценните ни средновековни актове и ръкописи са били първоначално на север — към Влашко и Молдова, а оттам по-късно към Русия, Западна Европа и Атонските манастири. За съжаление, тяхното целенасочено унищожаване продължава и през XIX в. Враждебното отношение и политиката на Цариградската патриаршия, насочена срещу стремежите и борбите на българите за църковно и културно обособяване, рефлектират и върху оцелелите ни исторически паметници. Има сведения за унищожаването на български средновековни ръкописи и актове, намиращи се в атонските манастири. От друга страна, османските власти през разглеждания период също предприемат мащабно унищожаване на оцелелите до момента християнски писмени паметници. Причината за тези действия са войните и отношенията с Русия, която се стреми да бъде официален защитник на християнското население в Османската империя.
Все пак, благодарение на усилията на българските възрожденски дейци, както и на интереса на отделни чуждестранни дипломати и учени-слависти, които през XIX в. предприемат пътувания в земите ни, включително и до някои манастири, много средновековни български ръкописи продължават да се изнасят и по този начин са били спасени. Типичен пример е одисеята на един от най-известните ни средновековни кодекси: Лондонското четвероевангелие от 1356 г. (цар Иван Александър), богато украсено с 350 художествени миниатюри. След завладяването на държавата ни от османците, кодексът е бил пренесен в атонския манастир «Св. Павел», вероятно от молдовските земи. През 1837 г. обаче игуменът на манастира подарява ръкописа на английския пътешественик и колекционер Робърт Кързън, който подробно е описал случката. Понастоящем безценният ръкопис е притежание на Лондонския музей.
Що се отнася до съдбата на някои по-нови архиви, иззети като военни трофеи, трябва да се споменат официалните български документи, пренесени в тогавашните съветски архиви след края на Втората световна война(7). В случая е възможно да бъдат намерени необходимите правни основания и общи позиции, за да се постигнат конкретни резултати от взаимен интерес.
Гаранция за решаване на съществуващите спорни въпроси, доколкото въоръжени конфликти избухват и досега в различни точки на света, както и за провеждането на обща политика в тази област, са действащите международни конвенции, приети по линия на Организацията на Обединените нации (ООН) и Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура (ЮНЕСКО). Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г., признава официално правото на всеки човек свободно да участва в културния живот на обществото, да развива своята култура и да се ползва от националните и общочовешките културни ценности(8). Този принцип е залегнал и в Конституцията на Република България — (чл. 54), от 1991 г. Специално правният режим по опазването на културните и историческите ценности се определя в редица конвенции, ратифицирането на които от държавите, членки на ООН, включително и България, води до задължителни промени в областта на съответното вътрешно право и държавна политика. Още в Хагската конвенция от 1954 г., се утвърждава принципът за необходимостта от осигуряване охраната и опазването на културните ценности, включително и на архивните документи, в случай на въоръжен конфликт(9). А според Парижката конвенция от 1972 г., всяка държава е длъжна преди всичко да осигури идентификация, охрана, консервация, експертиза на ценността и предаване на следващите поколения на културното наследство, намиращо се на територията на дадена държава(10).
Съгласуването на интересите на отделните държави на практика се оказва една много сложна задача, въпреки международната правна регламентация. Все още различните нации имат своите неизживени исторически претенции. В повечето случаи именно те определят интерпретирането и оценките им за миналото, а оттук и тяхното отношението към културното и историческото наследство, в частност и към архивите. Същевременно усилията на международната общност са насочени към усъвършенстване правната защита и провеждането на политика, гарантираща опазването на това наследство. Реституционните претенции и евентуалното връщане или размяна на неправомерно заграбени архиви, биха могли да бъдат решавани чрез предварително договаряне. В търсене на приемливи за всички партньори процедури международната архивна колегия през 70–те и 80–те години на XX в. стартира инициативи за изработване и размяна на копия на документи в рамките на мащабни национални и международни програми, някои от които са актуални и досега. Уместно е да се припомни, че във връзка с написването на многотомната История на България у нас също се осигуриха значителни финансови средства от страна на държавата за издирване и копиране, предимно чрез микрофилмиране на архивни документи и материали, отнасящи се до националната ни история, които се съхраняват в чуждестранни архиви, библиотеки и музеи. В резултат се създадоха ценни микрофилмови колекции в различните институции, ангажирани с тази дейност — държавните архиви, Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий», Българската академия на науките и др. В отдела «Документи за българската история от чуждестранни архивохранилища» към Централния държавен архив, понастоящем се съхраняват 3,5 млн. кадъра микрофилми, ксерокопия, микрофишове, фотокопия и цветни позитиви, систематизирани в 41 колекции»(11). Хронологичният обхват на придобития архивен масив е от XI в. до края на XX в. За сравнение — в държавните архиви, според официалния отчет на Главно управление на архивите при Министерския съвет за 2004 г., се съхраняват: 58 859 учрежденски фонда с 5 796 093 архивни единици (папки с документи); 5 449 фонда от личен произход със 791 409 архивни единици; 17 359 спомена и 18 525 «частични постъпления».
В условията на съвременното информационно общество компенсирането на негативните резултати и последствия от досегашния трансфер на европейските архиви, изразен в насилствено заграбване и пренасяне на документи от една суверенна територия в друга, пренебрегвайки интересите на цели общности, би могло да се ускори чрез реализирането на нови международни програми и проекти за дигитализация на най-значимите от историческа гледна точка архиви с публично значение, които да се базират в Интернет. Обнадеждаващ пример в тази насока е успешно реализираният проект за дигитализация на Архива на Комунистическия интернационал. От презентацията на неговата електронна версия в сайта на Руския държавен архив по социално-политическа история (РГАСПИ) става ясно, че проектът е осъществен през периода 1996 –2003 г. Работата по него се предшества от подписването на официално съглашение между Федералната архивна служба на Русия и Международния съвет на архивите (ICA), под патронажа на Генералния секретар на Съвета на Европа, както и с архивните служби на Германия, Швейцария, Испания, Франция, Италия, Швеция, Архива на Института на «Отворено общество» в Будапеща и Библиотеката на Конгреса на САЩ. Програмното осигуряване на проекта е заслуга на испанските специалисти от Генералния архив на Индия и Севиля. За изпълнението му в РГАСПИ е създадена специална компютърна лаборатория с 14 работни места. Това е позволило да бъдат направени 299 602 записа на равнище фонд, опис, архивна единица и документ. Едновременно се извършва усъвършенстване на съответните описи, включващо допълване заглавията на архивните единици. Чрез сканирането на документи е формирана колекция от 1 059 354 техни снимки. След завършването на работата по проекта на всяка от участващите страни е предоставен пълен комплект с базите данни и колекцията от цифровизирани документи. По този начин се осигурява възможност за дистанционно използване на един от недостъпните до неотдавна архиви, общественият интерес към който обаче е огромен. Следователно, съвременните информационни технологии създават реални възможности за културно сътрудничество и научна комуникация, въпреки политическите различия и въоръжени конфликти в миналото.
1. Според договора между император Фердинанд II и Трансилвания, сключен през 1621 г. в Николсбург, се фиксира задължение на едната от договарящите се страни, присвоила архивни документи, да направи автентични копия за другата страна, респ. за предишния им собственик. В договора между Франция и Испания за Пиринеите от 1658 г. изрично е записано, че в срок от два до четири месеца заграбените архиви трябва да бъдат върнати.
2. Кечкемети, Ш. Разпилените европейски архиви: не е ли време за следвоенно споразумение. — АПр, 1993, кн. 3–4, с. 60–61.
3. Предвиждало се тя да бъде разположена близо до Марсово поле, на левия бряг на р. Сена. Тъй като междувременно империята рухва, проектът не се реализира.
4. Преместването на тези архиви с общо тегло 820 т. от Рим до Париж е струвало на Франция 600 000 франка. За сравнение, годишната заплата на един френски чиновник тогава е била около 10 000 франка. Поради липсата на средства, стотици томове и вързопи с документи не били върнати на Ватикана, а били продадени на парижките бакали и месари или изпратени за претопяване. Само някои ръкописи и документи, предварително проучени, са били изкупени от Френската национална библиотека.
5. Лондонският договор от 1839 г. между Холандия и Белгия; Цюрихският договор от 1859 г. между Франция, Австрия и Сардиния; Виенският договор от 1864 г. между Прусия, Австрия и Дания; Франфурктският договор от 1871 г. между Германия и Франция.
6. Кляфковски, А. Международная правовая охрана авхивных материалов. В: сб. Достижения и развития польского архивоведения. Государственное научное издательство. Варшава-Лодзь, 1980, с. 84.
7. Атанасов, Ат. Никой не може да унищожи документи без наше разрешение. Интервю във в. «Дневник» от 01. 02. 2005 г.
8. Конвенцията е ратифицирана с Указ № 106 на Президиума на Народното събрание. — Известия на НС, бр. 31 от 1956 г. В сила за България от 07. 05. 1956 г.
9. Ратифицирана с Указ № 154 на Президиума на Народното събрание от 26. 05. 1956 г. — Известия на НС, бр. 24 от 24. 03. 1956 г. В сила за България от 17. 11. 1956 г.
10. Ратифицирана със закон, приет от Великото народно събрание на 14. 08. 1991 г. — ДВ, бр. 70 от 27. 08. 1991 г. Изд. от МВнР, обн. в ДВ, бр. 85 от 15. 10. 1991 г. В сила за България от 02. 09. 1991 г.
11. Гид на читателя. Изд. на ГУА при MC — дирекция «Централен държавен архив». С., 2004, с. 2–3.