Нормативно-административни рамки на военните музеи във войската от края на XIX в. до началото на 30–те години на XX в.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Соня Пенкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Военните музеи както в Европа, така и у нас са една обособена и със специфичен статут част от националната музейна мрежа. Макар основния им приоритет на комплектуване традиционно и нормативно да са предметите с военен профил, те отдавна са надхвърлили тази си задача. Значението им за опазването и популяризирането на националното културно-историческо наследство, формирането на национална идентичност, възпитанието в дух на съпричастност към вековните национални идеали и уважение към вечните стойности, независимо от националната им принадлежност са безспорен факт. Уникалността им се дължи и на специфичните инструменти, с които постигат мисията си, на особения им статут и на реда, създаден благодарение на органичната им връзка с армията.

В статията ще се направи преглед на статута на създадените след 1879 г. до началото на 30–те години на XX в. военни музеи в страната, развитието на уредбата им и онова, което ги прави различни. Това засяга тлеещия от няколко години проблем между основния военен музей (НВИМ) и музеите в частите, като ще се покаже историческото му развитие. В края на избрания период Министерството на войната разрешава подобен проблем, разбира се, в друго време, при други обстоятелства и по начин, който не издържа проверката на времето.

Въпросът за нормативните рамки на военномузейното дело е стоял малко встрани от интереса на изследователите. Споменаването на някои документи, свързани със създаването и развитието на военномузейните структури в отделни публикации, не може да се приеме за разглеждане на проблема. Важни са обаче мемоарните публикации на Ст. Заимов(1) и Н. Михлюзов(2), които, макар и да не носят белезите на научно изследване, съдържат важни данни за документи, много от които вече не съществуват, отнасящи се до изграждането на военноисторическите къщи музеи. Особено ценни са непубликуваните ръкописи на Ст. Семерджиев, който работи 34 години във Военноисторическия отдел — «История на Военноисторическия музей 1899–1950 година»(3) и «История на Военноисторическия отдел при Генералния щаб 1914–1950 година»(4), които съдържат важни факти от историята на тези структури, за много от които няма запазени документи.

Разглеждането на въпроса има няколко страни — общонационалните законови рамки на военномузейното дело; нормативните актове, с които се създават военномузейните структури в страната; кой ги създава и как и в какви административни рамки се развиват.

Първият законодателен акт на новата българска държава са обнародваните през 1888 г. «Временни правила за научни и книжовни предприятия»(5). В доклада на министъра на народното просвещение, предхождащ княжеския указ, се казва, че те са необходими, за да се повдигне науката и книжовността, за да се «изучат и съхранят находящите се в България старини и други исторически и научни материали; за да се уреди начинът на събиранието и описванието на подобни материали; за да се даде подтик и насърчвание за събиранието и описванието на словесните материали, както и за насърчвание въобще на нашите списатели...»(6). Правилата са структурирани в три отдела. Първият отдел е посветен на въпросите за издирване на старинни монети, паметници и документи. Определено е какво се разбира под старини — паметници и документи, отразяващи историята. Под паметници се разбират статуи, гробници, оръжия, оръдия, костюми и др., а под документи — ръкописи, стари печатни книги. За първи път в държавен нормативен документ се говори за предмети с военен профил. Според чл. 1 всички неоткрити материали в старинни предмети, където и да се намират те, принадлежат на държавата. Урежда се начинът, по който се издирват, оценяват и притежават старините, възнагражденията при намирането им, забраните за разкопаването и изнасянето им извън страната без разрешение на Министерството на народното просвещение. В чл. 8 се казва, че откритите неподвижни старини (храмове, крепости и др.), където и да се намират, са под надзора на местната власт и са притежание на българското правителство. Вторият отдел е посветен на издирването и описването на словесни материали — песни, поговорки, гатанки, предания, разкази, обичаи. Определени са начините, по които Министерството на народното просвещение приема събрания и описан материал, оценяването му, начинът на формиране на възнагражденията на частните лица или лицата, натоварени от министерството с тези задачи, както и начините, по които събраните материали се обнародват. В тази връзка е и последният трети отдел на правилата, посветен на «книжовните предприятия». Определен е начинът, по който министерството подпомага авторите, преводачите и издателите — как се представят исканията, как се оценяват, комисии, размери на възнаграждения.

Държавата продължава политиката си с приемането през 1890 г. на Закон за издирвание старини и за спомагание на научни и книжовни предприятия(7). С него тя потвърждава правата и ангажимента си към старините, показани във Временните правила за научни и книжовни предприятия. Структуриран по същия начин като правилата, законът потвърждава всичките му основни постановки.

Законът за народното просвещение от 1909 г. определя съществуването на два музея — Народен археологически музей, като приемник на Народния музей и Етнографски народен музей(8) и приема временен правилник. Определени са основните задачи на Народния археологическия музей. Акцентът е върху музейните дейности «събиране» и «съхраняване» на паметници(9). Съгласно чл. 379 на закона са обособени четири отдела — старовековен, средновековен, нумизматичен и художествен. Чл. 376 определя предмета на Народния етнографски музей. Тук освен «събиране» на етнографски материали от българските земи присъства и «представяне чрез модели на всички предмети и форми на материалната култура на българския народ». Обособени са два отдела — етнографски и исторически — Архив на българското Възраждане.

Крачка напред в оформянето на нормативните рамки на музейното дело в страната е приемането през 1911 г. на Закон за старините(10). В чл. 1 на глава I «Общи разпоредби» се постановява, че «...всички движими и недвижими старини в Царството се намират под върховния надзор на Министерството на народното просвещение, което се грижи за тяхното запазване и поддържане». В чл. 2 за първи път се дава научно определение на термина «старина» — «паметници, документи и художествени произведения от най-старо време до освобождението на България, които имат историческо, археологическо, художествено и палеонтологическо значение...». Законът ги конкретизира чрез подробно изброяване. В глава II се определя, че министерството осъществява своята политика за надзор и запазване на старините чрез народните музеи и библиотеки, чрез местните археологически дружества и чрез училищните, административни и погранични власти. Създава се Служба за запазване и поддържане на старините, причислена към Народния археологически музей. Тя включва директора на музея, уредниците и една Комисия за старините. Комисията с оглед дадените й права се явява най-съществената част от службата. Тя взема решения по всички принципни въпроси за издирването, опазването и поддържането на старините — определя разкопките, които ще се правят в страната, дава мнения по представените от министерството заявления за разрешения за археологически разкопки, определя цените на предложени за откупуване предмети (когато стойността надхвърля 2000 лв.), грижи се за описване на старините и за изработване на археологическа карта, разпределя между музеите и археологическите дружества помощта, предвидена за тях в бюджета, разглежда и дава мнения по законопроекти, устави и др., отнасящи се до старините, решава спорните въпроси между народните и провинциалните музеи. Нейните решения се утвърждават от министъра. Създаването на тази комисия е крачка напред в грижата на държавата за старините и музеите. Законът в глава III «Запазване на старините» задължава всички държавни и обществени учреждения, които притежават старини, в едногодишен срок от публикуването на закона да представят в Министерството на просвещението техни описи. Предвижда се да се направят от министерството описи на онези старини, които ще са под непосредствения му контрол, без право да бъдат отчуждавани. Това е първата сериозна държавна стъпка за привеждане в известност в национален мащаб на старините с цел тяхното опазване и публичност. При неправилно съхранение, водещо до разрушаване или изчезване, държавата има право да отчужди и превърне в своя собственост всяка движима старина, независимо дали е обществена или частна. Държавата категорично потвърждава правото си над старините, открити на държавна или общинска собственост. Народните музеи имат предимство пред другите в събирането им. Ако откритата старина в частен имот е особено ценна, държавата си запазва правото да я откупи. Определени са възнагражденията и забраните. Категорично са определени и правомощията на държавата при разрешаване на износ на български старини. Разрешения дава комисията, а държавата може в шестмесечен срок да откупи онези старини, които комисията реши, че имат стойност за музейните колекции на страната. Законът определя мерки към укривателите на старини. В глава V «Недвижими старини» законът постановява, че всички те, независимо къде са открити или се намират, принадлежат на държавата. Определени са начините, по които се отчуждава в държавна полза, и са уредени случаите, когато старините са засегнати от нови постройки и регулационни планове. Държавата има изключителни права върху разкопките. Определени са начините и случаите, в които научни дружества и частни лица могат да извършват това. Независимо при какви разкопки са открити всички намерени старини са държавни. Текстовете на закона са точни и категорични.

За първи път в държавен нормативен документ става дума за други музеи освен народните. Независимо че глава VII е наречена «Археологически музеи», вероятно поради това, че са преобладаващи, са разгледани въпроси, отнасящи се до всички музеи, и са определени отговорностите им, техните задачи и дейност.

За първи път в законодателен акт на държавата става дума и за музеи при военни учреждения. В чл. 40 се казва, че «...окръжните съвети, общините и културните дружества, училищата..., духовните и военните учреждения имат право да образуват музеи». Определени са условията, при които това може да става. Те трябва да имат правилник или устав, съобразен със закона и утвърден от Министерството на народното просвещение; да са осигурени условия за съхранението и подреждането на паметниците; да имат инвентарен опис; да имат утвърден от министъра на народното просвещение уредник; да отчитат ежегодно състоянието, дейността и постъпилите предмети пред Министерството на народното просвещение. Законът определя начина, по който се образуват колекциите на музеите — от старини, които Народният археологически музей временно или окончателно им дава, особено дубликати; от старини, които се дават по закона; от старини, придобити от подаръци или купени със средства на самите музеи. Комисията следи дейността на музеите и може да прави предложение пред министерството за закриването им при установени неспазвания на закона.

В по-нататъшното законодателно моделиране на музейното дело отпечатък слага Законът за изменение и допълнение на Закона за народното просвещение от 1909 г.(11), обнародван през 1921 г. Той издига националното значение на народните музеи. Съгласно измененията на чл. 388 директорите на Народния археологически музей и Народния етнографски музей се предвижда да оглавят Държавна служба по запазването и поддържането на старините на територията на цялата страна. Те придобиват правото да следят за дейността на археологическите и етнографските музеи в провинцията и за спазване на разпоредбите на Закона за старините от 1911 г. Това официално утвърждава националната методическа роля на тези музеи по отношение на останалите и водещото им положение в работата на провинциалните музеи. Разбира се, постиженията на тогавашната музеографска мисъл са дело на научния потенциал на народните музеи. Чл. 393 разширява правата на музейните комитети на народните музеи върху всички най-важни въпроси на музейното дело в страната, които обаче не са конкретизирани. Повишени са изискванията към ценза на директорите, асистентите и уредниците на народните музеи. Те трябва да са завършили съответните научни дисциплини във висшите учебни заведения, да имат публикации по специалността, за която отговарят. Съгласно въведения нов чл. 384 директорите се назначават с указ на държавния глава, по предложение на Министерството на народното просвещение, а уредниците, асистентите и помощният персонал — от министъра на народното просвещение по предложение на съответния директор. Предвидено е и увеличение в щата на народните музеи — от 14 на 19 стават служителите, като се въвеждат длъжностите асистент и командирован учител. Видима е грижата за качеството на музейните работници и желание броят на работещите в централните музеи да се доближи до адекватна на задачите численост. Подобрения са предвидени и в структурата на народните музеи. Всеки от тях трябва да разполага с фотолаборатория, фотосбирка и библиотека, която да комплектува излизащата литература по профила на музея. Законът прави и някои структурни промени в музеите, от които най-съществена е промяната в чл. 379. Архивът на Възраждането при историческия отдел на Народния етнографски музей заедно с ръкописната и старопечатната сбирка на Народната библиотека полагат началото на Централен държавен исторически архив. Това демонстрира забелязващото се желание за централизация не само в чисто музейната сфера, но и в архивното дело.

Съгласно чл. 395–398 от закона създаденото през 1908 г. Управление за поддържане къщите музеи на признателността към Русия със седалище гр. Плевен преминава под ръководството на Министерството на народното просвещение. Целта на тези музеи е определена така — да събират и запазят за потомството реликвите, свързани с великата саможертва на руските воини, паднали за нашето освобождение. Предвиден е и съответен щат. За директора важат изискванията за директорите на народните музеи. Като заключение със закона се демонстрира стремеж за адекватност към промените на живота. Прави впечатление засилващата се тенденция към централизация в управлението на музеите в страната. Предвидените мерки обаче в преобладаващата си част се отнасят пряко само до народните музеи. Липсват конкретни мерки за работата на провинциалните музеи. Липсва конкретика в грижата за съществуващите военни и полкови музеи.

По времето на тези закони в страната вече съществува макар и неразвита музейна мрежа. Народният музей, отделен през 1892 г. като самостоятелна структура от създадената през 1979 г. Българска народна библиотека и музей, вече е разделен през 1906 г. на два — Народен археологически и Народен етнографски музей. През 1880 г. в Пловдив се създава Народен археологически музей. През 1889 г. се създава Природонаучен музей. В страната има създадени и няколко музея, повечето към местни археологически дружества и читалищата — в Свищов, Шумен, Разград, Лом, Панагюрище, Пловдив, Ст. Загора, Ловеч, Казанлък, Плевен и Русе. Разбира се, в тези първи години все още няма общодържавен военен музей, но вече съществуват военноисторическите къщи музеи и паметници в Плевен, Пордим, Бяла, Г. Студена и парковете им, мавзолеят и Скобелевият парк-паметник в Плевен, Могилата на победата в Асенови ливади, Братската могила в Г. Студена.

Тези къщи музеи и паметници се създават с общите усилия на комитета «Цар-Освободител Александър II» и Министерство на войната с непрекъснатата му помощ, включително и финансова, и с подкрепата на Народното събрание. През 1882 г. министърът на вътрешните работи изпраща до Народното събрание предложение да се откупят къщите в селата Бяла, Г. Студена и Пордим и да се превърнат в училища или домове за инвалиди, като същевременно служат и за паметници на руско-българската бойна дружба(12). През януари 1883 г. министър Соболев прави ново предложение за отпускане от държавата на 3000 лева годишно за поддържане и ремонтиране на историческите къщи(13). Оформят се две гледища. Едното застъпва идеята да се откупят всички къщи и да се превърнат в училища и домове за инвалиди. Другото предлага да се откупят само къщите, в които е било настанено командването на руската дунавска армия, а на останалите да се поставят възпоменателни табели. Д. Начович(14) прави предложение Народното събрание да се обърне с молба към руския император Александър III да подари всички мебели и вещи на император Александър II, използвани от него при пребиваването му в България, които да се подредят в автентичен вид и се охраняват от «един стражарин». Прозападно настроените депутати осуетяват това предложение. Действителното реализиране на идеята става възможно благодарение на комитета и Министерството на войната.

В началото на май 1902 г. на годишното заседание на комитета в присъствието на Министерския съвет(15) се взема решение къщите в Бяла, Г. Студена, Пордим и Плевен да се превърнат във военноисторически къщи музеи, а в Плевен да се издигне мавзолей, в който да се пазят останките на загиналите. Макар и комитетът да се нагърбва с реализирането им, то не би станало без изключителната подкрепа на Министерството на войната. От 2 до 8 септември 1907 г.(16) военният министър открива къщите музеи. През 1908 г. те се предават от Министерството на пътищата и съобщенията и Комитета «Цар-Освободител Александър II» на Министерството на войната, където остават до 1914 г., когато за известен период преминават към Министерството на народното просвещение(17). Веднага след преминаването под ведомството на военното министерство на основание Постановление на Министерския съвет № 2/10 юни 1908 г. с Царски указ № 46/22 юни 1908 г.(18) е одобрено Положение за управление на Военноисторическите къщи музеи и паметници(19) (ВИКМП). Това е първият нормативен документ на Министерството на войната, отнасящ се до музеи, ако не вземем под внимание заповедта на военния министър, с която обявява, че ще открие военноисторическите къщи музеи. Управлението се създава при Министерството на войната със седалище в гр. Плевен. На него се възлага грижата за «изправното положение» на ВИКМП — мавзолея в Плевен, Паметника на Цар-Освободител Александър II в София, военноисторическите къщи музеи в Плевен, Пордим, Бяла, Г. Студена и парковете им, Скобелевия парк-паметник в Плевен, Могилата на победата в Асенови ливади, Братската могила в Г. Студена. Определен е и щат, включващ директор и 20 служители (техник, главен градинар, писар, градинари, помощник-градинари, главен надзирател, надзиратели). Според § 3 от положението директорът се назначава със заповед на царя по предложение на военния министър и му е пряко подчинен; техникът и главният градинар се назначават от министъра по предложение на директора, а останалите — от директора с негова заповед. В § 4 са определени задълженията на директора — да ръководи цялостно управлението и да отговаря за целостта на имуществото и правилното поддържане и уреждане на музеите и паметниците. На директора непосредствено е подчинен целият персонал. Следващите параграфи се отнасят до задълженията на другите длъжности. В положението е уточнено, че за специфичните функции на всички работещи в къщите музеи управлението ще изработи подробни правилници, които министърът ще утвърди. В § 10 се урежда въпросът със средствата за поддържане и уреждане на къщите музеи и паметници. Те се предвиждат ежегодно в бюджета на Министерство на войната и се изразходват и отчитат от директора по правилата на всички държавни разходи. Финансовите дела на управлението се контролират от административния отдел на министерството.

Правят впечатление няколко неща. На първо място това е изнасянето на управлението в Плевен. Наистина там са преобладаващата част от къщите музеи, но това го отдалечава от министерството, отдалечава проблемите и забавя разрешаването им. Вече се говори за създаване на общ военен музей, а тези музеи са посветени на една война, която, макар и донесла свободата, се води от една чужда армия. България вече има своя набираща сили войска, радваща се на обичта на населението, водила първата си успешна война. Отдалечеността продължава да е негатив и тогава, когато управлението минава към Министерство на народното просвещение. Второто нещо — статутът на директора. Той се назначава по начина, по който се назначават директорите на народните музеи, но приликата свършва дотук. Той няма прерогативите им. Нищо в това положение не говори за обогатяване и развитие на тези къщи музеи. Никъде няма заложена идея за събиране на предмети и документи. Музей, който приема, че вече всичко е събрал, е вече мъртъв. Единствената роля на създадените музеи е популяризиране на признателността към една чужда армия. Това се оказва пагубно на фона на идеите за създаване на Музей на Възраждането и Общ военен музей. Още повече че тези идеи произхождат от Комитета «Цар-Освободител Александър II» и офицерството. Като се прибави към това и винаги съществуващата възможност за конюнктурни политически страсти, свързани с близостта на предмета на къщите музеи с Русия, картината става пълна. Последното, което прави впечатление, е, че това положение не е утвърдено от Министерството на народното просвещение, а с царски указ. Това е началото на традиционно неспазване на изискването на чл. 40 на закона от 1911 г., както и на всички подобни изисквания в следващи закони.

Общият военен музей се създава със Заповед № 319/4 юли 1916 г. на главнокомандващия Действащата армия ген. Н. Жеков. В нея ясно е формулирана целта «...да основе един военен музей...», който да съхрани «за вечни времена» всички предмети, напомнящи за героизма. Категорично е определено, че музеят се основава «...като общ военен музей за цялата армия и е непрепоръчително да се създават отделни такива за всяка дивизия или полк, защото води към разпръскване на ценните материали и лишаване армията и държавата от един грандиозен пълен музей, където е съхранено всичко, което има историческа стойност»(20). Макар и непълно е посочен видът на предметите, които ще се събират — оръжия, трофеи, фотографски снимки на части, лица и предмети. Заповедта създава необходимата организация за събиране на предметите и се конкретизира непрекъснато. Заповедта задължава всички — от командващите армии до войниците и чиновниците — да събират, запазват и изпращат всичко, което ще послужи «на паметта на поколенията», както и да събират информация за това къде могат да се открият ценни за музея предмети. Специално указание за това е издадено като нареждане на началник-щаба на Действащата армия(21). Министърът на войната назначава комисия, която да подбира предмети и ги събира(22) срещу съответни възнаграждения, които се изплащат от кредита за военни нужди(23). Наложено е становището(24), че отличията, униформите и историята на отделните части ще се популяризират по-добре в общия народен военен музей, отколкото в тези на отделните части. Демонстрирано е желание за всеобхватност, както поради изброения почти пълен спектър на «военни» предмети, така и чрез термина «всички видове». В първоначалните документи отсъства идеята за изложба, доколкото тогава терминът експозиция не съществува. Причината е, че това се случва във време на война.

Създаването на Военноисторическия музей не се случва на празно пространство, а е преплетен със създаването на другите военноисторически структури в армията. Може да се каже, че музеят и те съществуват паралелно. На 23 януари 1890 г. с Указ № 9 на княз Фердинанд I към съществуващите отделения на Генералния щаб — строево, инспекторско и мобилизационно — се създава историческо(25). Отделението не намира място както в утвърдените през следващите години щатове, така и в Закона за устройството на въоръжените сили на Българското княжество от 1891 г. В чл. 139 се казва, че на Генералния щаб се възлага съставяне на военноисторически описания на войните, водени от Княжеството(26). Друг е въпросът, че военноисторическите задачи се разбират само като написване на истории на войните. През август 1914 г. с Указ № 39(27) след две завършили войни се създава Военноисторическа комисия при Щаба на армията като своеобразно продължение на непросъществувалото Военноисторическо отделение. До 14 септември 1915 г., когато прекратява дейността си, макар и да не успява да изпълни проектите си за написване на истории на трите войни след Освобождението, комисията изготвя планове за разработките и събира архивите на няколко войскови единици.

Две години по-късно на 16 юни 1917 г. структурата е възстановена под името Историческо отделение. Със същата заповед е обявен и щат на Военноисторическия музей. Макар и управителят на музея да е формално подчинен на началника на Историческото отделение, то изричен, конкретен документ за това до 1921 г. няма. Войната е причина основната задача на отделението — изследване на отминалите войни с цел написване на техните истории, да бъде изместена от събиране, систематизиране и проучване на документи, материали, публикации и периодика в страната и чужбина. Отделението съществува и при бъдещата организация на войските съгласно с готвения нов Закон за устройството на войската и пограничната стража(28), който определя като негова задача издаването на популярни списания за по-важните епизоди и действия от Балканските и Първата световна война.

Интерес представлява един доклад на началника на отделението от 10 ноември 1919 г.(29), с който той дава информация на помощник-началника на Щаба на армията за състоянието, в което е приел отделението. Прави впечатление, че описаният от него материал е изцяло документален — заповеди, реляции, дневници за военни действия и др. Няма описани от него предмети. Когато формулира задачите пред отделението, в тях отново липсва и намек за музея. На първо място е поставена задачата за изготвяне на два вида описи за документалния материал за войните. Следващите задачи са привеждане в ред на библиотеката на отделението и създаване на служба за следене на нашата и чужда литература, която засяга нашите войни. Тези задачи целят да подпомогнат основната — да се напише история на Първата световна война и отделни съчинения по развитието на военното изкуство. Музеят липсва от документите и задачите на отделението, както и в наредбите(30) по Историческото отделение при Щаба на армията. В тях освен по-горе изредените задачи в доклада, формулирани като «дейности», присъстват още: досъбиране на материали от частите от войната 1915–1918 г., изготвяне на правилник за ползване от външни лица на историческия архив и библиотека, както и правилник за службата в отделението.

На 10 юни 1920 г. с тайна заповед(31) всички части на армията са преименувани, включително и Историческото отделение, което получава името Отделение IV. В началото на 1921 г. излиза Положение за устройството и управлението на Военноисторическото отделение при Щаба на армията, Упътване за написване на военна история на България след Освобождението от 1878 г. и Планове за разработване на всички истории на войните, водени от Третата българска държава. Според положението отделението има три организационни структури — Военноисторически архив, Военноисторически музей и Военноисторическа комисия. Според чл. 3 отделението има началник, който трябва да е офицер със способности и наклонности, с предпочитание към висше генералщабно образование, а неговите помощници — съответно началници на отделните звена. Поради особеностите на службата и голямата нужда от основно познаване и специализация служещите в отделението офицери и чиновници се ползват с голяма стабилност в службата и местослуженето си. Офицерите се освобождават от изискванията, на които подлежат във всеки един момент в съответствие със съществуващата нормативна база. Основни задачи на отделението са събиране и подреждане на всички документи и издания на наш и чужд език, както и паметници с военноисторическо значение за България. Целта е уреждане на един общодостъпен народен военен музей и написване и издаване на пълната ни военна история, както и на исторически съчинения с научен и популярен характер. Упътването и плановете съдържат подробни обяснения за това. Точно са формулирани задълженията на служителите на структурите, вътрешния ред, финансирането на дейностите.

Първият щат на музея е обявен в Заповед до Действащата армия № 961/1917 г.(32) и включва един офицер, с чин полковник за управител на музея, 15 младши офицери или подофицери за негови помощници и двама войници — писар и служител. В същия щат е обявен състав и на историческото отделение при Щаба на армията, в който влизат петима полковници, по един майор, капитан, подпоручик, един чиновник-деловодител VIII разред и трима войници.

През август 1917 г. Щабът на Действащата армия определя в структурата на бъдещия музей да се обособят два отдела(33) — «Оръжеен» и «Исторически». Историческият отдел е предимно документално-печатен, а в оръжейния влиза всичко останало — оръжие, снаряжение, военна техника, художествени произведения и фотоси. Детайлизират се и вижданията за състава на ВИМ. Уточнено е, че ще има управител, двама началници (уредници) на двата отдела, художник-скулптор, фотограф и двама писари. Началникът на оръжейния отдел трябва да е артилерийски офицер — майор или капитан и на него са подчинени фотографът и художникът. Началникът на историческия отдел трябва да има висше историко-филологическо образование, да владее немски и френски и поне в първите години да е лице, запознато с музейното дело, което ще завежда и библиотеката.

По какъв начин и в какви рамки възникват музеите по частите? Първите музеи се създават при 23–и пехотен Шипченски полк в Казанлък през 1903 г. и при 8–и пехотен Приморски полк във Варна през 1910 г.(34) със заповеди до полка. В заповедта на 23–и пехотен Шипченски полк се определя като цел да се съхрани историята на полка чрез събиране на документи, портрети, оръжия, картини и вещи от Руско-турската война 1877–1878 г. и Сръбско-българската война 1885 г., свързани с историята на полка; различни полкови старини; старини от 9–а и 10–а опълченска дружина на Българското опълчение, от които е образуван полкът. В същото време е посочено, че ще се събират и мечове, саби, лъкове, стрели, копия, боздугани, шлемове, щитове, ризници; първобитни чукове, секири, стрели, ножове и т. н. Разходите по устройството и поддържането на музея са за сметка на собствените пари на полка. Срещу предаваните предмети се издава разписка и се отправя от името на полка публична благодарност. Първият полкови музей съществува до 1921 г., когато вещите му са предадени на градския исторически музей(35). Не е ясно, ако идеята е да се популяризира историята на полка, с какво допринася за това събирането на боздугани, шлемове, стрелички и пр. подобни. Със създаването на тези музеи се създава и един проблем, който остава неразрешен и до днес — за съдбата на предметите на тези музеи, които по една или друга причина се закрият. Къде е тяхното място — там, където е започнала историята на полка и откъдето е събиран личният му състав, или в Общия военен музей. Разбира се, тогава последният вече съществува, но предвид това, че няма експозиция, едва ли е подобаващо място.

Нормативно-административната рамка е сходна и при някои музеи, които се създават само на книга. През юли 1918 г. майор Таракчиев, началник на Аеропланно училище при Въздухоплавателната дружина в Бужурище, предлага на началника на инженерни войски при Щаба на Действащата армия в Кюстендил(36) да се създаде Авиационен музей във Въздухоплавателната дружина в Божурище (първата формирана), който да показва модели на стари и съвременни летателни машини, аероплани, хеликоптери, картечници, мотори, витла и др., за да подпомага обучението и възпитанието. Замисля се музеят да се организира като отдел на училището.

През 1919 г. командирът на пионерната дружина предлага на инспектора на инженерните войски да се създаде военнотехнически музей(37), който да служи като практическо помагало при обучението на офицери и войници от инженерните войски. Това музеят ще постига, като показва модели, чертежи и снимки на материална част, използвана от инженерните войски, като ще илюстрира хронологичното развитие на техниката; чрез карти, схеми, диаграми ще се илюстрират организацията и развитието на войските, техниката и застъпените специалности. В Положение за военнотехническия музей се предлага музеят да има 23 отдела, които са тип тематична структура за класифициране и подреждане на предметите, а не административна. Предложено е музеят да бъде част от Главния инженерен склад и да се завежда от офицер или чиновник. Той трябва да отговаря за имуществото и реда и да води «шнурова» книга. Попълването на музея с имущество и неговото образцово организиране и обзавеждане е задължение на началника на Главния инженерен склад. Финансовите средства за обзавеждане и поддържане на музея трябва да се отпускат от Инженерната инспекция. Създадена е комисия(38) за изработване на проект за уреждане на военнотехническия музей.

През февруари 1923 г. при 5–а пехотна Дунавска дружина в Русе се създава музей(39). В чл. 1 на правилника му е определено, че музеят е «неделим от дружината и при никой случай не се прехвърля към друга войскова част». Целта му е да събира предмети от войната с историческо значение, предмети, които да напомнят мирновременната дейност, както и трофеи, с което да напомня за епичните борби на чиновете от 5–и и произхождащите от него 45–и, 49–и, 66–и пехотен полк. Определено е какво трябва да се събира. Предметите в музея постъпват чрез купуване и подаряване от частни лица, учреждения или други войскови части. Интерес представлява начинът на управление на музея чрез управително тяло, състоящо се от председател — по право командира на дружината, и двама членове — един ротен командир за касиер-уредник, избиран за една година на общо годишно събрание на офицерите на дружината, с тайно гласоподаване, и техника на дружината по право като помощник. Управителното тяло се грижи за постигане и развиване на целта, за популяризирането й между бившите участници във войната, търси начини за увеличаване на приходите, определя и разрешава разходи на суми. Касиер-уредникът води «шнуровите» книги, извършва всички парични разходи по решение на управителното тяло, пред което се отчита, завежда уредбата на сбирката, като има отговорност да я обогатява, води специална книга «Летопис» за живота на частта. Той води инвентарна, библиотечна, приходно-разходна, летописна, протоколна, разносна книга, входящ и изходящ дневник, урежда музея, като го разделя по периоди. Всички офицери от дружината са задължително членове на музея. Музеят има и спомагателни членове, които плащат редовно членски внос. Освен това има почетни членове — всички бивши командири, пожизнено. Който подари предмет с оценка, по-малка от 500 лв., или подари сума, по-голяма от 200 лв., се провъзгласява за помощен член с решение на управителното тяло. Който подари 1000 лв. и повече, става почетен член с решение на управителното тяло. Всички са морално задължени да изпълняват всичко, което им се възложи от музея в рамките на правилника. Музеят придобива паричните си приходи от членски внос, приходи от концерти, забави, лотарии, доброволни пожертвования, лихви от капитала, наеми на имоти, субсидии от учреждения. Разходите се правят по решение на управителното тяло. Парите се съхраняват в ковчега на частта, ако са под 1000 лв., а ако са по-големи, се внасят в БНБ на текуща лихвена сметка. Приходите и разходите се отдават в заповед по частта, след което се вписват в парична книга. Прави впечатление, че този тип организация има характерните черти на създадените по-късно през 30–те години различни фондове. Той създава възможности за функциониране като отделен организъм, в известна степен независим от парите на полка. Поради това този музей успява да просъществува десетилетия след създаването си.

През лятото на 1929 г. стават все по-настойчиви исканията към Щаба на армията да се обединят в едно отделение или дирекция всички служби и длъжностни лица, имащи отношение към военните музеи, паметниците и гробовете, съществуващи при министерствата на войната и на просветата. В началото на декември 1929 г. е представен законопроект, в два варианта — кратък и обстоен, за уреждане на служба на военните музеи, паметници и гробове. Основните положения в законопроекта са няколко. Всички военни музеи, паметници, гробове и движими старини се обединяват под върховния надзор на Министерството на войната в дирекция. Задачите й са да издирва предметите, музеите, паметниците и гробовете, да създава условия за тяхната подкрепа, увеличаване и проучване. Дирекцията има музеен и художествен съвет като съвещателни органи. Законопроектът забранява да се строи военен паметник или знак, от който и да било, частно лице или организация, без проектът им да е одобрен от дирекцията. Законът за старините се прилага най-общо. Законопроектът разпростира силата си само върху движимите паметници с военен характер и отменя членове 387–391 от Закона за народната просвета. Законопроектът заедно с бюджета на предвидената структура се обсъждат съвместно от полк. Ив. Стойчев, Ст. Заимов и м-р Дервентски. Желанието е решението да стане по-бързо по административен ред, така че при съставяне на бюджета да са ясни нуждите.

През август 1930 г. като част от Военноисторическата комисия към Щаба на Действащата армия се учредява военномузейна служба(40) с разклонения във всички отделни войскови части, управления и учреждения, при морската и речна полицейска служба и дирекцията на въздухоплаването. Със създаването на отделение «Военни музеи, паметници и гробове»(41) като структура на Военноисторическата комисия тя става негова секция заедно със секциите «Паметници» и «Гробища». Военномузейната служба се завежда от помощник-председателя на Военноисторическата комисия, а в частите, учрежденията и управленията — от офицер, назначен от командира. Изискванията към офицерите са да имат интерес към военната история, музейното дело, умения и естетически качества и широка инициатива. Службата на военните музеи има за задача да улеснява събирането в колекции на всички предмети, които имат отношение към военната ни история, българската войска и военно дело; да дава указания за запазване, увеличаване, проучване на сбирките и уреждане, така че да се ползват най-рационално; да организира размяна между музеите на предмети; да съдейства за откриване на военни музеи; да инспектира военните музеи във войсковите части, учреждения и дружества.

Ако до този момент висшият военен ешелон е определял като неприемливо създаването на военни музеи по частите, то в този документ за първи път започва сериозно да се говори за постепенно образуване на музеи във всички части, управления и учреждения и отделите на Министерството на войната с цел да изобразят по материален и лесно достъпен начин духовната история на своите части и развоя на военното дело изобщо. На фона на отпадането на клаузите на Ньойския договор и започналото преструктуриране в армията тези виждания са естествени. Търсят се начини за повдигане на духа и възраждане на традициите. Определени са типовете предмети, които ще събират, съобразно целите си, както и са оформени хронологическите рамки, под формата на отдели и подотдели. Извън тях има тематични поделения, напр. български царе и царици и т. н. Всички налични предмети по частите, които могат да се считат за музейни, трябва да се сложат в едно помещение. Командирите да пропагандират идеята на музеите и да апелират за дарения. Всички музейни предмети с военноисторическо значение се описват и разпределят и се представя опис във Военноисторическата комисия. Всяка година всеки музей представя отчет за развитието и перспективите си. На частите се препоръчва от 1 януари 1931 г. да заведат дневник-история, в който да се записват всички по-важни събития.

През март 1931 г.(42) тези основни насоки са разширени и детайлизирани. Класификацията на предметите по вид и епохи е преценено да бъде само за общо сведение на военномузейните деятели. Всички изброени предмети ще може да има само Общият военен музей. Главната цел на отделните музеи на частите е да събират предмети, засягащи живота на техните части за времето, в което съществуват. «Второстепенна» задача е да се събират предмети за всички части и епохи, но с цел да се предоставят на съответните музеи. Категорично е отбелязано, че както общият, така и частните музеи ще постигнат целите си само при взаимна помощ в името на общото дело. Всичко, което се предлага, трябва да се получава и пази за музейните нужди на войската изобщо, за размяна между музеите, за попълване на общия музей, на който ще се налагат чести смени, включително и с чужди музеи.

Новост е изказаната възможност при наличие на помещение да се пристъпи към подреждане на музеи, даже и временно. Идеята да се търсят дарения от служили в частта е доразвита. Освен към отделни лица кампанията за набиране на дарения се насочва към дружествата на опълченци, доброволци от 1885 г., съюзите на запасното войнство. Отделено е повече място на популяризаторската дейност. Ролята и значимостта на музеите да се разясняват на беседи по различни поводи, на празници на учения.

От 1931 г. започва процес на създаване на музеи(43). Съществуващите в някои части предмети, събирани в годините, не са оформени в сбирка. В други събирането започва след излизането на министерската заповед за създаване на музейна служба. Прави впечатление фактът, че в заповедите и в излезлите правилници на някои от създадените музеи ясно е определено, че те ползват осъществяването на задачите на самата военна част. Един пример — в края на декември 1930 г. със своя заповед(44) началникът на Военното на Н. В. училище обявява създаването на музей. В нея се казва, че целта му е да бъде живата история на училището, за запазване на неговите традиции. След заповедта излиза и Правилник на училищния музей(45). В него е определено, че целта ще се постига чрез събиране на предмети, свързани с живота на училището и офицерите, които са преминали обучение в него и тяхното систематизиране по начин, който да показва историята и да служи за научни цели. Определено е да се спазват хронологичните рамки от министерската заповед. За завеждащ музея е назначен офицер, на пряко подчинение на началника на училището, който се грижи за всичко — събиране, систематизиране, подреждане, той води дневник-история на училището и три вида книги: инвентарна — за всички предмети; библиотечна — за книгите и дневник — история на училището. Музеите, създадени през този период, следват установените общи правила на военномузейната служба — принадлежат към частта, издържат се от нея, но могат да имат и свои приходи. Задължително водят отчет на предметите си по начин, еднакъв за всички. Правилниците им не конкретизират как ще се събират и изразходват собствените приходи, в случай че имат. Липсата на този механизъм е типична. Това говори поне за три неща — те не разчитат особено на собствените средства, нямат знание и опит за придобиването им и най-вече — традиционно, от създаването си българските музеи са държавно субсидирани, независимо през кое ведомство минават парите. Единствено Морският музей показва различие поради начина на създаването си. Открит във Варна през май 1923 г., той е дело на общите усилия на най-голямата у нас морска обществена организация Български народен морски сговор (БНМС), създадена след Първата световна война от флотски офицери (на служба и от резерва) и от командването на флота. През януари 1931 г. със заповед по флота се създава музейна морска служба(46). По споразумение между БНМС и флота музеят е пълна собственост на БНМС, без предметите, дадени от Морската част. Неговото пазене, подреждане и издръжка са задължение на БНМС, като флотът оказва морално и материално съдействие. Представители на флота по всяко време могат да използват музея за целите на обучението на личния състав. Морският музей се ръководи от управително тяло от трима уредници. Двама се назначават от началника на флота измежду морски офицери, членове на БНМС, а третият се избира от БНМС по определен ред. Главният уредник се избира от БНМС на общо основание между тримата. БНМС не може да унищожава музея, неговите сбирки или част от тях или да прехвърля собствеността върху друг. При разтуряне на БНМС цялото имущество на музея преминава в собственост на флота, който има задължение да предостави на университета документи с общоисторически характер.

От всичко казано могат да се направят някои изводи. В съществуващата общодържавна нормативна база съвсем мимоходом се споменава за музеи при военни учреждения. Няколкото дадени изисквания са съвсем общи за музеите, които не са към просветното ведомство. Това е нещо, което съществува и днес. То дава основание на военното ведомство да създаде и развие собствена нормативна база за развитието на музеите си. Без да има музейни специалисти, то успява да улови най-важните изисквания и да ги вплете в нормативната си база. Разбира се, тази липса на специалисти си казва думата по отношение на подбора и систематизирането на предметите и най-вече в частта популяризиране, било чрез изложби, било чрез публикации. Единственият музей, който създава експозиция в съвременния смисъл на думата, е Общият, или както по-късно е наречен, Главният военен музей, през 1937 г. Музеите по частите остават скрити за обществото. Някои от тях успяват да изпълнят своята роля и да служат за възпитание в духа на традициите на съответната военна част. Те създават сбирки от предмети, които илюстрират историята на частта. Издържат се от нея. Тяхната аудитория са чиновете на частта, целта е възпитателна и учебна. Като цяло през целия период всички, включително и Общият военен музей, не извършват проучвателска и научна дейност, свързана с техния предмет за разкриване на богатството на техните фондове и превръщане в обществено достояние.

Създадената административно-нормативна рамка отразява вижданията на военното ръководство за военномузейното дело: тя е разисквана на страниците на военния печат, особено в първите години. Основните посоки са вредите от бавното създаване на Общ военен музей и дилемата общ музей — музеи по частите. Документално е създаден строен ред и организация за събиране на предмети с военен характер. Не навсякъде той обаче става действителност, изключвам Общия военен музей. Изградената в началото на 30–те години военномузейна служба оглавява създадените сбирки, но не успява реално да им повлияе.

Бележки

1. Заимов, Ст. Светите места на признателна България. Ч. II. Плевен, 1912.

2. Михлюзов, Н. Освобождение и признателност. Плевен, 1934.

3. Семерджиев, С. История на Военноисторическия музей 1899–1950 година. Т. I–III. С., 1966–1967, ръкопис. — Архив на НВИМ.

4. Семерджиев, С. История на Военноисторическия отдел при Генералния щаб 1914–1950 година. Т. I. С., 1967, ръкопис. — ВИБ, с. 42, 54.

5. Указ № 40/16 март 1888 г. — Държавен вестник, № 31, 19 март 1888.

6. Доклад № 1865/16 март 1888 г. — Държавен вестник, № 31, 19 март 1888.

7. Указ № 181/17 декември 1889 г. — Държавен вестник, № 13, 17 януари 1890.

8. Закон за народното просвещение. — Държавен вестник, № 49, 5 март 1909.

9. Закон за народното просвещение. — Държавен вестник, № 49, 5 март 1909, чл. 379.

10. Указ № 7/10 февруари 1911 г. — Държавен вестник, № 37, 18 февруари 1911.

11. Закон за изменение и допълнение на Закона за народното просвещение. — Държавен вестник, № 87, 21 юли 1921.

12. Дневник на III ОНС, I РС, I, с. 677–678. Предложение за поддържане на домовете, в които е живял Цар-Освободител през Освободителната война.

13. Дневник на III ОНС, I РС, I, с. 678.

14. Дневник на III ОНС, I РС, I, с. 680.

15. ЦДИА, ф. 166, оп.1, а. е. 648, л. 26.

16. ЦВА, ф. 1, оп. 5, а. е. 188, л. 262.

17. ЦВА, ф. 1, оп. 5, а. е. 421, л. 153. — Заповед № 335/31. 07. 1914 г. на военния министър ген.-майор Бояджиев.

18. ЦВА, ф. 1, оп. 5, а. е. 44, л. 84. — Указ № 46/22 юни 1908.

19. ЦВА, ф. 1, оп. 5, а. е. 44, л. 85. — Положение за управлението на ВИКМП, изградени от Комитета «Цар-Освободител Александър II».

20. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 1266, л. 145, гръб. — Заповед № 91/4 юли 1916 г. на главнокомандващия Действащата армия генерал-майор Н. Жеков.

21. Нареждане № 2681/13. 12. 1916 г., ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 993, л. 1.

22. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 1266, л. 249–253. — Протокол № 11/14. 03. 1916 г., утвърден от министъра на войната.

23. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 1266, л. 248. — Решение на МС № 840/31. 03. 1916 г. по повод VII постановление на МС от заседание на 30. 03. 1916 г., протокол 53.

24. ЦДА, ф. 314, оп.1, а. е.11, л. 236–238. — Предписание № 4192/7 юли 1917 г.; ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 993, л. 2–3. — Нареждане № 4199/07 юли 1917 г.

25. Систематически сборник на законите, указите, заповедите и циркулярите по военното ведомство от 1877/78 г. до 1–и януарий 1901 г. Отдели I–VI. С., 1901, с. 13.

26. Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. II. С., 1984, с. 260.

27. ЦВА, ф. 1, оп. 5, а. е. 414, л. 53; Държавен вестник, № 177, 8 август 1914.

28. ДВ, бр. 292, 29 март 1923. Закон за устройството на войската и пограничната стража.

29. Петров, Людмил. Документи по създаването на Военноисторическата... Доклад № 342/ 10–и ноември 1919 г. Началник на Историческото отделение до зам.-помощника на началник щаба на армията, с. 127.

30. Петров, Людмил. Документи по създаването на Военноисторическата... Наредба по Историческото отделение при Щаба на армията № 2/3 януари 1920 г., с. 135; Наредба по Историческото отделение при Щаба на армията № 3/5 януари 1920 г., с. 135–136; Наредба по Историческото отделение при Щаба на армията № 4/10 януари 1920 г., с. 137–138.

31. Заповеди по Действащата армия за 1920 г. — Военноисторическа библиотека, 814 А — Заповед № 43/10 юни 1920 г.

32. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 695, л. 436. — Щат към Заповед по Действащата армия № 961/16 юли 1917 г.

33. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 993, л. 4. — Рапорт № 2/8 август 1917 г. от Щаба на Действащата армия до началника на историческата секция в Кюстендил.

34. Петров, Ив. Първият полкови военен музей у нас и неговият основател. — ВИСб., кн. 1, 1969, с. 81; Ханджиев, П. Полкови военни музеи, тяхното устройство, организация и общественото им значение. — Военни известия, бр. 87, 1913, с. 5.

35. Училищен преглед, кн. № 8–9,1921, с. 225. — Доклад № 16818/23 юни 1921 г. на министъра на народното просвещение.

36. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 1236, л. 22. — Рапорт до началника на инженерни войски при ЩДА, Кюстендил № 16 214/12. 07. 1918 г.

37. ЦВА, ф. 26, оп. 3, а. е. 149, л. 60, 250–252. — Положение за военнотехническия музей на инженерните войски, приложение към Рапорт № 4561/1919 г.

38. ЦВА, ф. 26, оп. 3, а. е. 149, л. 266.

39. ЦВА, ф. 1, оп. 5, а. е. 511, л. 87. — Правилник на ВИМ при 5–а пехотна Дунавска дружина.

40. ЦВА, ф. 1049, оп. 1, а. е. 41, л. 178–179. — Заповед № 135/8. 08. 1930 г. на министъра на войната.

41. ЦВА, ф. 1, оп. 1, а. е. 228, л. 454. — Заповед на министъра на войната № 259/30 декември 1931 г.

42. ЦВА, ф. 12, оп. 1, а. е. 180, л. 205–223.

43. Подобен процес има и в 50–те години на XX в.

44. ЦВА, ф. 1521, оп. 1, а. е. 405, л. 550 — Заповед на началника на Военното на Н. В. училище № 204/25 декември 1930 г.

45 ЦВА, ф. 1521, оп. 1, а. е. 405, л. 551. — Правилник на музея при Военното на Н. В. училище.

46. ЦВА, ф. 1027, оп. 1, а. е. 316, л. 102. — Заповед № 5/29. 01. 1931 г. на Щаба на флота за уреждане на музейна морска служба.