Северна Европа нахлува в Средиземноморието 900–1200 г.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Розмари Морис

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Стари империи и нови предизвикателства

Има две господства — това на сарацините и това на ромеите, които стоят над всяко друго господство на земята, и светят като мощни сигнални светлини на небесния свод.

В света на патриарх Николай I, писал към 914 г., имало две сили, които изисквали почит и уважение. Едната била Абасидският халифат с център Багдад, който управлявал земите в Близкия Изток, а другата била Ромейската империя, основана след четвърти век около новата си християнска столица Константинопол. И двете сили имали съзнанието за вековна традиция на управление — хората в източната империя винаги се възприемали като ромеи (римляни), а владетелите на земите на изток от Средиземноморието имали подобно съзнание за мюсюлманската традиция, чиито корени се простирали назад чак до дните на Пророка. Но доколко тези грандиозни концепции за имперска мощ отговаряли на действителността в периода след 900 г.? В представата на патриарха за света нямало място за земите и владетелите oт Западното Средиземноморие, нямало и най-слаб намек, че византийската власт можела да бъде оспорвана и то пред самите врати на империята. Това било описание на света такъв, какъвто трябвало да бъде, а не какъвто бил. От 1200 г. новите реалности били видни за всички. Старият идеал за Римската империя бил все още жив, но в много райони на Средиземноморието властта на старите империи — Византийската, Каролингската и Мюсюлманската — била заменена от по-малки държави, някои от които били с размерите на градове. Централизираната власт ерозирала и връзките, които обединявали далечните територии били по-често основани на религиозни и културни традиции, отколкото само на политическото господство.

Казаното важи с най-голяма сила за онова, което сполучливо беше наречено Византийска общност, и което включва териториите, които били под властта на Константинопол и в сферата на неговото мощно културно влияние. В трите века след 900 г. войските на империята постигнали най-голямо разширение на границите й от VI в. насетне, но след това се оказали неспособни да поддържат върховенството на Византия срещу новите и неочаквани външни заплахи. Десети век бил период на големи експанзии и завоевания, преди всичко в три области — по източните граници, в Италия и в някои райони на Балканския полуостров. На изток били основани стратегии в Карсианон през 873 г., в Севастия през 911 г., в Ликаония (източно(1) от Кесария) около 916 г., и в Тефрика (на запад от горното течение на Ефрат) между 934 и 944 г. Към края на века стратегии се споменават в областите Tapс, Теодосиопол (дн. Ерзерум) и Таронската област в Армения североизточно от езерото Ван. В Италия съществуването на стратегия Лангобардия (от 911 г.) и Калабрия (ок. 948–952 г.) свидетелства за възстановяване на византийската власт в Южна Италия — процес, който достигнал връхната си точка по време на управлението на император Никифор II Фока (963–969), който създал нов катепанат за администриране на всички византийски територии в Италия. На Балканите създаването на такива теми (административни области) като Стримон и Никополис (Северна Гърция) и Далмация в края на девети век отбелязало възраждането на византийската власт над земи, които преди това паднали под натиска на славяните и аварите. Още земи били включени отново в границите на империята след успешното завладяване на България от Василий II в началото на единадесети век.

Средствата, с които тези успехи били постигнати създавали заплаха за единството на империята. През «тъмните векове» Византия се защитавала като оттегляла населението си зад стените на своите градове или пък като прибягвала до отбранителна партизанска война. Сега, когато тя тръгнала в настъпление, се появили нови тактики и нов стил на предводителство. Войниците-земеделци (стратиотите), които държели земи от седми век, сега трябвало да се оборудват като тежки конници — което изисквало значителни средства. Техните военачалници сега имали нужда от високопрофесионална подготовка и именно през десети век за пръв път стават известни големите фамилии като Фока, Аргир, Дука и Комнин (всяка от които дава императори преди 1100 г.), чиито членове едновременно държели големи имения в провинциите и следвали кариерата на професионални воини. Военният успех пораждал по-големи амбиции. Почитаният пълководец Никифор Фока ознаменувал през 963 г. своя триумф по източната граница и в Крит с преврат, който му донесъл императорската корона. Това бил процес, който често се повтарял през единадесети век и бил първостепенен фактор за нестабилността на Византия, тъй като там, където един провинциален магнат можел да успее, какво можело да спре и друг да го направи? Когато начело стоял силен, войнолюбив император като Василий II (976–1025), центробежните тенденции на «мощните» провинции можели да бъдат държани в шах с твърди политически мерки като например конфискация на владенията на «прекалено могъщите поданици». Но от единадесети век, когато фамилиите се опитали умело да надделеят над императорската власт, централната власт все по-често била оспорвана от провинциални групировки. По-късно, когато отново била установена силна династическа власт по времето на император Алексий Комнин (1081–1118), политическото разединение на империята вече било оставило сериозни последици.

Най-сериозната от тези последици била неспособността да се спре нахлуването на турските номади в Мала Азия — сърцето на империята и като източник на човешки ресурси, и по отношение на производството на храна. Първата поява на турски войски в Армения през 1016–1017 г. по-късно била описвана с апокалиптични сцени от историка Матей от Едеса, живял в края на единадесети век. Но присъствието на «свирепите зверове, покрити с кръв» останало незабелязано от византийските хронисти до 40–те години на столетието, когато техните орди започнали да опустошават най-източните теми на империята, а номадските племена, които ги следвали по петите, започнали да посягат върху пасищата на Анадолското плато. Армения и Грузия задържали натиска им, колкото можели, но били принудени да отстъпят в Кавказ или на юг към Киликия. Войските, който в предишния век пожънали такива успехи, сега били замесени в борбите за власт в Константинопол или в опитите да се спрат атаките срещу западните граници на империята. Много показателен е фактът, че разгромът на Византия при Манцикерт (1071 г.), когато император Роман IV Диоген попаднал в ръцете на турците, станал в същата година, в която норманите завладели Бари — столицата на Византия в Италия. Не за първи път в историята на империята предизвикателството да се поддържа защитата по обширните граници се оказвало твърде голямо. Преди пристигането на Първия кръстоносен поход в Константинопол през 1097 г. Византия отправила на запад серия от призиви за помощ срещу неверниците и много «франки» откликнали като се присъединили към разноезичната користолюбива войска на императора — сред тях имало германци, варяги (скандинавци), руси и дори англичани.

Средствата, изразходвани за военните действия в края на единадесети век, взели своя дял от имперските приходи. Докато понижаването на стойността на монетите през първата половина на века сега може да се разглежда като опит да се увеличат монетите в обръщение съобразно производството на земеделски и занаятчийски стоки, то от времето на Алексий Комнин най-сериозно изтичане на средства от държавната хазна предизвиквало въоръжаването на войските, изпращани срещу турците на изток, срещу номадските нападения през Дунав и срещу норманите в Италия и на Балканите. Не е чудно, че архиепископ Теофилакт Охридски на границата между единадесети и дванадесети век се оплаква от присъствието на императорските войски и събирачи на данъци на Балканите, което приличало на нашествие на сиви скакалци, а пък Константинопол очевидно не бил загрижен за лошото положение на провинциите. Реформата на Алексий Комнин, засягаща паричното обръщение и системата за събиране на данъци, до известна степен възстановила загубите на хазната, но усърдието на неговите чиновници да разкрият досадните данъчни измами, особено тези на монашеските обители, не можело да осигури добри чувства на «могъщите» в провинциите по отношение на управляващите в Константинопол.

Дванадесети век бележи частично възстановяване на византийските богатства, както териториални, така и парични. Всички императори Комнини — Алексий I, Йоан II (1118–1143) и особено Мануил I (1143–1180) — разчитали на успехите на кръстоносните походи за възвръщане на областите в Мала Азия и макар че те никога не успели да възстановят границите на империята от десети век, чрез договорите си със селджукските султани поне постигнали относителна гаранция за западните територии на Анатолия срещу бъдещи нападения. Мануил направил също така и опит да си възвърне старите византийски земи в Италия. Неуспехът на експедицията се дължал главно на невъзможността да се разчита на потенциални съюзници, като например папството, на болести и на стария проблем да се осигуряват войскови подкрепления на такива големи разстояния. Но имало една друга, по-важна причина за неуспеха на управляващите в Константинопол да утвърдят oтнoво властта си над една от по-далечните си провинции — валидна както за Балканите, така и за Италия.

Византийската практика да се използват по-често религиозни, дипломатически и културни пътища, отколкото военна сила за установяване на хегемония на Балканите служела добре през единадесети век, след като била отстранена заплахата от нахлуване на българите. Местните династии в Сърбия, Хърватско и Далмация управлявали с разумната подкрепа на Константинопол, а по-далечното Унгарско кралство, приело християнството през 1000 г., изглеждало достатъчно признателно да приеме политическото покровителство на Византия. Късният дванадесети век обаче бил белязан от развитието на местни териториални амбиции, които вкарали Константинопол в редица войни. Разширението на Унгария към Адриатика предизвикало съществено прегрупиране на силите в западната част на Балканския полуостров. Неуспешната намеса на Византия в унгарските междудинастични борби довела накрая дотам, че империята трябвало да приеме господството на Унгария над Хърватско и Далмация. Това развитие на нещата сериозно разтревожило на другия бряг на Адриатика стария византийски съюзник Венеция. През 1166 г. сърбите се разбунтували начело със Стефан Неман, а през 1185 г.(2) двама представители на българската аристокрация, Петър и Асен, застанали начело на въстание, което щяло да доведе до установяването на една фактически независима българска държава — факт, ако не одобрен, то мълчаливо приет от Константинопол.

Защо не успявали изпитаните методи на византийската дипломация през дванадесети век? Вероятно на първо място затова, защото били традиционни. Не били възможни съюзи с новодошлите, загрижени не просто да се греят на политическия огън на византийската хегемония, а да претендират за власт за самите себе си — като например норманските завоеватели или жадните за земя турци. Във всеки случай новодошлите изповядвали вяра, която правела немислимо включването им в рамките на православната общност. Следователно срещу тях трябвало да се води война и военната победа над тези «варвари» станала основната мярка за успехите на империята. След унищожителния разгром, нанесен на Византия от турците при Мириокефалон (1176 г.) това станало още по-трудна задача. Поражението се превърнало в претекст за появата на династични съперничества между Комнините и Ангелите, които усложнили положението на Византия през последните тридесет години на дванадесети век. Разединението в Константинопол било подхранвано от нарастващата военна несигурност и от нарастващата изолация на империята от нейните стари съюзници по периферията. Когато, при Мануил I (1143–1180), империята потърсила приятели на запад, нови опасности съпътствали договорите и брачните спогодби. Тъй като съперничеството между средиземноморските градове — Генуа, Пиза и Венеция — и амбициите на германските императори били пренесени във Византия, Константинопол, някога сърцето на самоуверена и експанзионистична империя, станал през 1204 г. цел на западните териториални амбиции.

Десети век поставил началото на един период на големи промени и в ислямския свят. Той станал свидетел на окончателното разпадане на Абасидския халифат с център Багдад и на еволюцията на редица независими мюсюлмански държави, чието единство намерило най-силен израз не в лоялността към багдадския халиф (след като Фатимидите създали още един халифат в Египет), а в повсеместната употреба на арабския език в управлението и в спазването на такива важни ритуали като годишния хадж или поклонение в Мека. По-далечните мюсюлмански провинции, като Ифрикия, плащали само символичен данък на Багдад и от около 926 г. градът получавал незначителни средства от районите в Египет, Сирия, Мосул, Иран и от голяма част от самия Ирак. В историографията уместно е отбелязано, че краят на Абасидския халифат бил резултат от икономически фалит, а не от военно поражение, а безредиците през десети век били предизвикани до голяма степен от невъзможността на халифите да финансират големи войски, които били основата на тяхното управление. Хараджът, поземленият данък, бил събиран годишно от служители на централната власт, които все повече били заменяни или чрез назначаването на земевладелци за събирачи на данъци, чиято почтеност не можела да бъде гарантирана, или чрез все по-честото отстъпване на икта, който се състоял в предаване на доходите от определена област на отделно лице, което в замяна трябвало често да осигурява известен брой войници или пари, но същевременно се превръщал в признатия местен водач. Тези центробежни тенденции се задълбочили от разединението обхванало столицата. В него се проследяват две обособени, но свързани нишки: политическа и религиозна.

Тъй като халифите били единствената форма на легитимна власт според исляма, много сили се опитвали да ги контролират. Дворът на Абасидите бил центърът на интригите. За да осигурят собствените си позиции, могъщите мъже в Абасидската държава събирали военни привърженици, които често били спечелвани от платен военачалник и представлявали неговата платена войска (гилман), съставена от турци или планинци и тези военачалници започнали да играят важна роля в управлението на държавата. В началото на десети век трима персийци, основателите на Буидската династия, властвали в Иран и Багдад. Докато на теория те управлявали от името на Абасидите, на практика те управлявали халифата до падането му под контрола на турците през 1055 г. Халифът, всъщност затворник в големия си дворец, можел да бъде контролиран от онези, които имали военна сила, стояща зад техните искания. Затова именно в рамките на войската станали едни от най-важните промени през този период. От девети век нататък турците съставлявали основната част от войската и тяхната номадска култура изтласкала на преден план уменията и маневреността на конницата и конните стрелци. Но когато те били използвани, техните племена трябвало да бъдат възнаграждавани с пасища, които били отнемани от други групи, които по-отдавна били уседнали на тези земи. Промените в структурата на войската, която във всеки случай не включвала представители на основната уседнала част от мюсюлманското население, довели до нарастваща нестабилност, тъй като съперничещи групи се борели за контрол над държавните органи, а местните командващи станали де факто управници по свое собствено право.

Другата първостепенна причина за нестабилността в ислямския свят било разцеплението между шиити и сунити. По времето на Буидските управници в Багдат, шиизмът — вярата в дванадесетте имами (учители) на Исляма, като се започне от братовчеда и зет на Мохамед — Али — започнало да се оформя като политическо движение и като религиозна фракция. Неговите последователи злословели по адрес на първите двама халифи, създали си собствени празници в дните на възпоменание на смъртта на убитите ранни шиитски водачи и започнали да почитат гробовете на членовете в рода на Али. Движението било особено силно сред търговците в Багдад. Халифите обаче продължили да следват сунитската форма на исляма и да подчертават своето преклонение пред ранните следовници на Пророка и първите четири халифи. В самото начало на единадесети век започнало възраждане на сунитското влияние в града, което било постигнато с отказа на халифа през 1003 г. да признае виден шиит за главен съдия и с назначаването на турци — твърди сунити, на постове с военно значение. Нарастващото втвърдяване на позициите на спорещите страни довело до такова напрежение, че когато през 972 г. била организирана една войска за нападение срещу византийците, нейният турски военачалник я обърнал в атака срещу Буидите и техните поддръжници още преди да напусне Багдад.

Така още преди турските завоевания от единадесети век ислямският свят бил разединен. Двама халифи с техните собствени административни структури стояли в центъра, а периферията била заемана от множество по-малки държави като тези на Хамданидите в Алепо и Мосул, на незначителните родове, контролиращи крайбрежните градове на Палестина, на кюрдите в районите южно от Каспийско море и на бедуинските династии в Сирийската пустиня. Християните от Византия и от Западна Европа влезли най-напред в конфликт именно с тези най-отдалечени от центъра предни постове на исляма. Неспособността на халифата да им осигури военна помощ била една от причините за успеха на Византийската империя и на Първия кръстоносен поход през единадесети век. Единствената полза, която това раздробяване на властта изглежда донесло, били нарасналите възможности, които то осигурило за мюсюлманските чиновници и учени да намират постове и покровителство в дворовете на онези, които се провъзгласили за местни владетели. Десети век е описван като «Ислямски ренесанс», по време на който литературното богатство на миналото било запазено, а изкуствата и науките процъфтели.

Възстановяването на единството на ислямския свят през дванадесети век може да се разглежда като пряка последица от християнската намеса в Близкия изток. Онези, които били в състояние да поведат успешни кампании срещу Латинското кралство и да съберат войски от целия ислямски свят в името на свещената война — джихад, грабнали политическата инициатива. Въпреки че великият емир Саладин е известен най-вече със своите подвизи срещу кръстоносците в края на дванадесети век, той и неговият род носели също така и основната отговорност за падането на Фатимидския халифат в Египет. След разгрома на суданските войски — главния стожер на халифа — Саладин успял преди смъртта си през 1171 г. да постигне публичното признаване от джамиите в Кайро на Абасидския халифат за единствен предводител на ислямския свят.

На запад идеалът на Карл Велики за една единствена империя, граничеща с християнския свят, но независима от империята с център Константинопол, бил възкресен след 900 г. Тъй като Рим трябвало да играе първостепенна роля в тази схема, било неизбежно по-голямата част от политическата активност, свързана с имперските амбиции на германските императори, да се разгръща в Италия. Големите германски завоевания на императорите Отоновци ги насърчили да се смятат за нещо повече от обикновени крале и да планират възстановяването на контрола върху старото Средно кралство, наследено от Каролингите. Поводът за намесата на Отон I в Ломбардия през 951 г. била молбата на Аделаида, вдовицата на краля на Италия Лотар II, за помощ срещу нейния съперник Беренгар, граф на Ивреа, който се провъзгласил за крал. По това време много от владетелските дворове на юг от Алпите били въвлечени в сложни политически маневри в Северна Италия и Отон бил загрижен да поддържа контрола над пътищата и проходите на юг от своята държава. Една бъдеща изключително важна фигура излязла на сцената, когато папа Йоан XII се обърнал към Отон за защита срещу атаките на Беренгар близо до Рим. Това било признание на неговата роля като покровител на папството и Отон I бил коронясан за император през февруари 962 г. Така започнал процесът, който щял да стане известен като renovatio imperil Romanorum — «възобновяване на Римската империя». Отношенията между папа и император били отношения на взаимна зависимост; т. нар. Ottonianum, споразумението, постигнато между Отон I и Йоан XII, съдържал клаузи, които изисквали новоизбраният папа да полага клетва за изпълнение на задълженията си към императора, макар че те опасно не били конкретизирани. Императорът от своя страна се наемал да защитава интересите на Църквата и престола на св. Петър. От края на дванадесети век дейността на императора в Италия се развивала в две, често взаимно свързани области: едната съставлявал опита да се установи политическа хегемония над старите имперски територии в Италия, а другата обхващала действията в защита на позициите на папството.

През следващите сто години империята често се намесвала в работите на северна Италия. Конрад II в първите години на своето управление получил обещание за лоялност от страна на Милано чрез неговия епископ Ариберт и отишъл да накаже жителите на Павия, защото се разбунтували и разрушили кралския дворец в града, който, напомнил им той, бил символ на държавата, а не просто частна сграда. През от 1026 г. потушил един бунт в Равена и приел подчинението на Лука, придвижвайки се на юг към Рим за коронацията си. През 30–те години на единадесети век били организирани редица експедиции за налагане на покорство срещу градовете, които, както ще видим по-късно, по думите на съвременния историк Випон, «създавайки големи смутове.... и съглашателствайки срещу своите господари», поставили началото на движението за комуни.

Помощта, оказвана на папството, често се състояла в това да се наказват непокорните благородници в самия Рим. Позицията на папата дълго време била привилегия на доминиращите градски кръгове. Сега, обаче, когато западният император проявил личен интерес към нея, на папския престол започнали да се възкачват хора от много по-висок калибър. Много от тях, като видния учен Жербер от Орияк (папа Силвестър II), настойника на младия Отон III, се движели в императорските среди и водели със себе си способни духовници от север да служат като папски администратори. Макар опасността от страна на римската тълпа никога да не отсъствала от папските съображения, многобройни били случаите, когато папи били заставяни да бягат от града. Пагубното влияние на тълпата можело да бъде намалено с помощта, която императорите били готови да окажат. Но принципите, на които се основавал този съюз, нямало да останат неоспорвани. Въпреки че «Реформаторското движение» в папството с неговите две догми за духовна чистота и определяне на основите на силата и властта в Църквата щяло да окаже значително влияние във всички сфери на християнския живот, неговото въздействие върху отношенията между папата и императора било особено силно. Германските императори от единадесети век, като Хенрих II и Хенрих III, били много облагодетелствани от реформирането на монашеството и премахването на клерикалните злоупотреби, но по ирония на съдбата именно подкрепата, която те оказали на тази част от реформаторската програма, щяла да насърчи мъже като Николай II и Григорий VII да отидат по-нататък. Изборният декрет от 1059 г. обявявал, че само малка част от висшето духовенство (която по-късно станала Колегия на кардиналите), ще избира папата; одобрението на римското духовенство и народ щели да се търсят след избора и само неясно се споменавало за необходимостта да се отдава на императора почитта, която му се полага. Не можело да се очаква, че младият император Хенрих IV, възпитан да вярва в своя дълг да осигурява правилно ръководство на Църквата, щял да остане верен на такова схващане и това наистина бил спор, който засегнал много от най-набожните миряни на запад. Но развитието на идеята, че Църквата била независима от светски контрол и, по-важно, твърдението, че духовната власт, дадена на папата от св. Петър, била по-висша от тази на всеки светски владетел, довели до конфликт, който се разразил, както на теоретично, така и на политическо ниво.

В основата на конфликта лежала преоценката на съответните роли на императора и на папата. Ако се приемело за вярно, както твърдели теоретици, с които папите все повече се ограждали, че духовният меч, наследен от св. Петър, бил и по-висш от преходните оръжия, които били на разположени на императора, тогава цялата основа на императорската власт, особено имперските претенции Европа да бъде управлявана от светски предводители, били поставяни под въпрос. И двете страни се обърнали към «новите хора» в школите в дванадесети век за помощ и аргументи в спора, който щял да продължи през цялото Средновековие. В същото време когато във владетелските дворове из цяла Европа подобрявали системите за управление, и в папската курия започнали да привличат способни духовници, които да се справят с все по-нарастващия обем работа — правни молби, оплаквания, морални въпроси и все повече въпроси свързани с организирането на кръстоносни походи — всички тези проблеми заливали Рим през дванадесети век. Традицията била винаги едно от най силните оръжия в арсенала на папството, което все повече наблягало на връзката си със св. Петър и използвало таланта на хора като Грациан, почитания познавач на каноничното право, за да се ровят в папските архиви и да преоткриват забравени права на папата. Но и защитниците на императорските права се позовавали на традиции. Според тях оправданието на императорската намеса в Италия се облягало на Римското законодателство, тъй като, както правилно отбелязвали, в корпуса на Юстиниан съвсем ясно са формулирани неоспорваните права за върховенство на императора в светските дела и за опека над Църквата. От школите в Болоня, известни през дванадесети век със своето правно обучение, излезли хора, които можели да защитават както каузата на папското първенство, така и теоретичната сила на императорската позиция.

Поради това през 1154 г. император Фридрих I Барбароса с подновена самоувереност нахлул за първи път в Италия. През следващите тридесет години до сключването на мирa в Констанц през 1183 г., той предвождал множество експедиции както срещу папата, така и срещу италианските градове. През този период на объркани съюзи и сложни проблеми изкристализирали принципите, на които се основавала императорската интервенция в Италия. Един от тях може да се види в неговия отговор на молбата за помощ, отправена към него от по-малки градове в Ломбардия (като например Лоди), които негодували срещу нарастващата мощ на Милано. В стария дух на имперското господство той обещал да възстанови справедливостта и стария мир в империята. В замяна на това иператорските права (regalia) трябвало да бъдат признати от градовете, които търсели помощ от императора. Ронкалските декрети от 1158 г., съставени от екип от четирима правници от Болоня, говорели за правото да се събира fodrum, данъка, свързан с издръжката на императорските войски по време на техните походи; за правото да се събират данъци и такси от градовете и, най-важното, говорело се за императорския bannus — личния контрол на императора над собствеността и правосъдието. Императорски служители щели да бъдат назначени, за да съблюдават тези права.

Ако императорът успеел да наложи Ронкалските декрети, той щял напълно да възстанови властта си в Италия. Но фактът, че те скоро се превърнали в мъртво писмо, е свидетелство за политическите реалности, които подкопавали всеки опит за възстановяване на силна императорска власт. Комуните на север негодували срещу опитите да им бъде определяна формата на управление и то дори в по-голяма степен, отколкото се възмущавали от териториалните посегателства на своите силни съседи. Папите, след като си осигурили теоретичното оправдание, необходимо им, за да предприемат политически действия, се опитали да се предпазят от потенциалното нарастване на императорските територии, като сключат съюзи с враговете на императора: комуните на север и Норманското кралство на юг. Това било опасна игра, в която ролите драматично били разменени след възкачването на младия император Хенрих VI на трона в Сицилия през 1194 г. Но това било и игра, в която претенциите за imperium придобили реално политическо значение. За разлика от Византия, която поддържала теорията, а загубвала много от същността си на империя, възстановяването на германските права над Италия, старото сърце на Римската империя, осигурило, за известно време, реална териториална база на империята, каквато липсвала другаде. Тя със сигурност не можела да бъде търсена в западните земи на наследниците на Карл Велики.

След разпадането на Каролингската империя, франкските крале имали малко влияние над земите на Миди и Испанската марка. Макар че грамотите често били датирани чрез управленията на далечните крале северно от Лоара, те рядко посещавали средиземноморските провинции. Долината на Рона била територия на кралете на Бургундия, а на юг разпадането на старата каролингска административна система довело до появата на местни аристократични династии. В Миди най-могъщ станал дворът в Тулуза. В продължение на единадесетия век той поставил под свои контрол земите от Рона до Ангулем и от Пиринеите на север до планините на Оверн. Основните им съперници в региона били графовете на Барселона. По времето на граф Рамон-Беренгуер I (1035–1076), владенията на Барселона се разпрострели северно от Пиренеите, включвайки и град Каркасон: Започнало да се обособява едно определено каталанско владение. Властта на каталаните се увеличила, когато Рамон-Беренгуер IV наследил краля на Арагон поради брака си с кралската дъщеря. Тази нова държава се сблъсквала периодично с Тулуза през целия дванадесети век, а експанзията на арагонците била спряна едва със смъртта на крал Алфонсо II през 1196 г., когато земите на кралството му били разделени между двамата му сина: Педро взел Арагон и Барселона, а Алфонсо — земите на север от Пиренеите.

Методите, използвани от дворовете на юг за разширяване на териториите и на влиянието си, били забележително сходни, което не е изненадващо за един регион, където римските традиции и в публичното право, и в правото на земеползване, били все още живи. Алодът, или свободното държане на земя, все още бил преобладаващ на юг, а това означавало, че властта на господаря не се облягала на този фактор, както това било на север от Лоара. Рядко бил събиран данък в полза на господаря като предварително условие за земеползване, а земите били отстъпвани по-често срещу рента, отколкото срещу служба и по-често доживотно, отколкото като наследствени. Така феодалните отношения не можели да бъдат използвани като основа за разширяване на властта на феодала. Вместо това големите земевладелци от региона се съсредоточили върху разширяването на своите владения (особено с обмислени бракове) и чрез измъкване на клетви за вярност (fidelitas) от своите хора. Такива мъже били често възнаграждавани като били назначавани за кастелани, отговорни за възстановяването на крепостите, построени през десети век за защита срещу мюсюлманските нападения. Самите тези замъци започнали да се превръщат в центрове на властта на нови рицарски родове, чиито амбиции обикновено били държани в шах от по-големите дворове в региона. Два били основните фактори за това. Първо, господството на идеята за упражняване на публично право от благородническите дворове във всеки регион, а не за раздаване на местно правосъдие (както в някои области на север), допринесла за появата на чувство не толкова за местна, колкото за регионална принадлежност. Съставянето на законници по римски модел, като например издаването на Usatches в Каталония от барселонския граф към 1150 г., представлява приложение на тези теоретични твърдения в практиката. Освен това дворовете и в Тулуза, и в Барселона създали свои собствени административни структури с особена грижа по отношение на събирането на данъците, което било един друг начин за подчертаване на властта на графа. Втора сфера на дейност, която съдействала за повишаване на авторитета на графовете, както в Тулуза, така и в Барселона, и то повече, отколкото каквото и да било подобряване на териториалната администрация, било участието им в църковната реформа и в организирането на свещените войни и свързаните с тях кръстоносни походи. Раймунд IV от Сен Жил, граф на Тулуза, бил един от предводителите на Първия кръстоносен поход, като преди това воювал с неверниците в Испания. Неговите наследници от дванадесети век проявили същия интерес към делата, свързани със Светите земи. Графовете на Барселона и испанските крале играли активна роля в отвоюването на Испания за християните. Те не били единствените, които се възползвали от това. По-дребни благородници се включили с желание в тези действия, приемайки не само възнаграждението в земи и плячка, което се полагало на победителите, но по косвен начин и претенциите за предводителство на големите благороднически фамилии, чиито представители били начело на експедициите. Всичко това както и щедрото покровителство за реформираните църкви и манастири, постепенно налагало представата за големите феодали от север като носители на победата за все по-агресивното латинско християнство.

Духовната реформа и предизвикателството на аскетизма

Преразпределението на политическата власт засегнало само малка част от властимащия елит на средиземноморския свят, но в цялата християнска общност, както в мюсюлманския свят, започнали да се появяват въпроси за това как вярващите могат най-добре да служат на Бога и да осигурят своето спасение. Макар че по традиция периодът се разглежда като време на нарастващ конфликт между Гръцката и Латинската Църква, все пак забележително е, колко сходни изглеждат промените в духовната сфера в Средиземноморието. Има сериозни основания да се предполага съществуването на значителен обмен на духовни влияния между Изтока и Запада.

И в двата региона например, различните форми на монашеството се възприемали с все по-голям ентусиазъм. Монашеството, разбира се, се появило на изток и православната Църква през десети и единадесети век дала подслон на разнообразни форми на монашески живот, като не виждала необходимост да организира монасите в ордени, а просто им разрешавала да следват общите наставления, формулирани по-рано от св. Василий. Две от формите обаче били преобладаващи — при едната монасите живеели в манастирски общности, а при другата живеели сами в килии, понякога много отдалечени една от друга, но се събирали за литургията всяка седмица. Монасите, които живеели в общности се наричали киновити, а другите — лавриоти. В първата форма се наблягало на подчинението на индивидуалното желание на желанието на общността и се подчертавала необходимостта от послушание пред игумена. Втората поставяла ударението върху духовното развитие на личността и самотната борба с изкушенията на Дявола. Тя продължавала отшелническата традиция на Отците-пустинници. През десети век във Византия започнали да се появяват манастири, които обединявали двете форми и тази промяна получила концентриран израз в основаването на нови монашески обители в Света гора. Света гора била известна още през девети век със своите отшелници, но новата «хибридна» форма на монашески живот, която се появила за първи път в монашеските общности в Западна Мала Азия, започнала да придобива влияние едва след основаването на Великата Лавра от св. Атансий през 963 г. Повечето от монасите живеели в манастирите, построени с помощта на ктитори, сред които били и византийските императори, и само на малцина, напреднали в духовното си развитие, се разрешавало да водят самотен живот в близките околности. Макар че основаването на традиционните градски манастири продължавало, привлекателността на този начин на живот, който теоретично предоставял на всеки монах възможността да му бъде позволено да води «по-висш» духовен живот, личи в изключителното разрастване на броя на монасите на Атон (от 1100 г. броят на монасите във Великата Лавра достигал до 1000).

Подобен ентусиазъм по отношение на аскетичния живот, свързан с определено недоволство от съществуващите форми на монашески живот, се забелязва и на запад и поради това са водени редица спорове за възможните византийски влияния. Възможната зона за контакт със сигурност трябва да е била Южна Италия, където известни водачи на гръцкото монашество, като св. Нил (починал през 1005 г.) — основателят на манастира в Гротаферата, били добре познати и в латинските среди, и където манастири като бенедиктинския в Монте Касино били покровителствани както от германските, така и от византийските императори. Редица манастири в Италия — основаният от св. Ромуалд в Камалдоли (в началото нa единадесети век); манастира на Йоан Гуалберто във Валомброза (ок. 1036 г.) и манастира във Фонте Авелана, към който се присъединил известният теолог Пиетро Дамиан — поставяли ударението върху аскетичния живот. Във Валомброза монасите живеели заедно в манастира, но тяхното съсредоточаване въpxy духовните неща било осигурено с използването на братя миряни, които вършели ръчната работа в манастира. В Камалдоли и Фонте Авелана групи отшелници били включени към манастирските общности, по начин, който забележително напомня византийския.

В другите части на Италия, Южна Франция и Испания монашеската реформа била осъществявана от монасите от Клюни. В Рим, особено, реформаторското усърдие на абат Одон Клюнийски (926–944), който пътувал шест пъти до града, било подкрепено от сенатора Алберик. Той разрешил новата обител на св. Мария на Авентинския хълм да бъде основана в един от неговите дворци. През единадесети век големи манастири като тези в Собиако и Фарфа приели да спазват реда на Клюни, макар и не без значителната съпротива на много от техните монаси. Успехът на Клюни зависел от подкрепата на местните светски управници. Това е особено очевидно в Испания, където Алфонсо VI, крал на Леон и Кастилия (женен за Констанс Бургундска — племенница на абат Юго Клюнийски) поставил редица манастири под контрола на Клюни. Други реформаторски обители с влияние на юг, като тази в бенедиктинското абатство в Сен-Виктор в Марсилия, по сходен начин разчитали и на покровителството, и повече на практическата помощ на местното благородничество. Никога грижата на аристокрацията по отношение на Църквата не е била поставяна под съмнение. Както във Византия, така и на запад, тя се изразявала под формата на дарения на земя, пари и привилегии. Проблемът възникнал, когато формите на съпричастност влезли в противоречие с новите теологични инициативи. Граф Гуифред oт Серданя купил за сина си архиепископството в Нарбона за 100 000 солида. Това била симония, осъждана от реформаторското папство, но тя показвала загрижеността на графа неговото семейство да заеме полагащото му се място в църковната йерархия на региона. Когато, в края на единадесети век. Константинополския патриарх осъдил charistikarioi (светски покровители на монашески обители, които често допринасяли за поддържането и подобряването на техните имения), той може би е утвърждавал принципа за неприкосновеност на църковната собственост, но той също така оспорвал един традиционен израз на светска набожност. Защо тогава такива инициативи получили широка подкрепа и сред силните на деня миряни?

Убедително обяснение е това, че Реформаторското движение от единадесети век обхванало подкрепата на най-висшите кръгове в Църквата за дейности, които грабнали въображението на съвременниците. На юг, където политическата власт била раздробена, движението за Божия Мир намерило много привърженици, а през 30–те години на столетието в долината на Рона бил свикан събор, на който били положени клетви да се спазва мирът. Много аристократи, включително и графовете на Тулуза и Барселона, се стремели да увеличат местния си престиж (и да отхвърлят претенциите на другите) ставайки васали на престола на св. Петър. На нивото на народните маси светите поклонничества били насърчавани като израз на покаяние и най-популярните места през този период — Рим, Компостела и дори самият Йерусалим — били посещавани от хора от средиземноморските земи. Пътешественици откривали нови и могъщи култови средища: гробницата на Архангел Михаил в Монте Гаргано в Южна Италия; новата църква на св. Никола в Бари (1087 г.), в която били положени костите на светеца, откраднати от търговци в Мира в Мала Азия и дори самият Константинопол, град пълен с реликви. Рим не бил пощаден от този нов ентусиазъм за външен израз на духовност и през единадесети и дванадесети век тук се разгърнало неимоверно строителство на църкви, което подпомогнало изграждането на по-висок авторитет на града, както и появата на папството.

Трябвало да се направи повече от това да се привличат онези, които не били в пряк конфликт с папството и, както ще видим, насилственият начин за утвърждаване на християнството сред неверниците щял да има значителни политически последици. Но имало опасности. Папските претенции за върховенство в Църквата довели до все по-задълбочаващо се недоверие между гърци и латинци и до нарастващо подозрение за различия в теологията и ритуалите, което, колкото и да е парадоксално, дошло от по-честите взаимни контакти. Съществувал и много по-опасен проблем, свързан с онези, които следвали такива пътища за духовно усъвършенстване, каквито църковните йерарси не можели да одобрят.

Тези, които Църквата наричала еретици, винаги вярвали, че следват Христовото учение, дори, когато влизали в противоречие с онова, което представителите на Църквата провъзгласявали за истина. От гледна точка на Църквата, обаче, еретици били тези, които прегръщали всяка вяра, явно или мълчаливо осъдена от папството, или които, изправени пред свидетелствата за своя грях, отказвали да се подчинят на учението на Църквата и да се отрекат от своите вярвания. Независимо от искреността на вярванията им, еретиците били възприемани като служители на Дявола, който чрез тях подкопавал вярата. Те представлявали първостепенен източник на зарази и болести в тялото на вярващия.

Ересите не били явление, характерно само за Средиземноморието. Без съмнение някои от най-силните влияния върху тях тук дошли от контакта им с Изтока. Промяната в характера на ересите през дванадесети век е доказателство за тези контакти. През единадесети век ересите често приемали форма на бягство от света и грижа да се живее в бедност, както учел Христос. Една италианска група, водена от някой си Гундулф, може да послужи като пример за този тип поведение. Гундулф и неговите последователи отхвърлили законността на църковната собственост и всички външни символи на служене: камбани, тамян и олтари. Те отричали тайнствата, особено кръщаването, защото твърдели, че ако се води праведен живот, кръщението е излишно, както било излишно, в по-друг смисъл, и за онези, които не поправяли живота си, след като били покръстени. Следовниците на Гундулф водели прост трудов живот. Друга група с център замъка Монфорте в Пиемонт, която освен сред обикновените люде имала последователи и сред местната аристокрация, също демонстрирала разочарование от официалните структури на Църквата и догми на вярата. Опрощението на греховете, твърдели те, не трябвало да бъде прерогатив само на свещениците. Те отричали властта на «римския понтифекс» в полза на властта на техния водач Жерар. В градовете този нов «пуританизъм» щял да има по-разрушително влияние. Патарените в Милано начело със своя водач Ерлембалд — член на един от по-малките рицарски родове, поставили под сериозна заплаха мира в гpaда в периода 1056–1075 г. Те не само атакували духовниците от църквата «Св. Амброзий» като корумпирани и неморални, но организирали свои църкви, в които неженени духовници се грижели за духовните нужди на групата. Патарените първоначално били подкрепяни от такива важни фигури на Реформаторското движение като Григорий VII и Пиетро Дамиан и наистина техните съображения, макар може би провъзгласявани с прекалено въодушевление, били до голяма степен тези на реформаторското папство. Но все по-буйното поведение на патарените настроило общественото мнение срещу тях. Ерлембалд бил убит от своите врагове и много патарени избягали от града. Папството, възнамерявайки да прокара влиянието си сред миланското духовенство, ги изоставило и подкрепило новите реформаторски настроени духовници, които започнали да се появяват. Макар че патарените в Милано и другите градове, в които тяхното движение се разпространило като Бреша, Кремона и Пиаченца, никога, в тесния смисъл на думата, не отишли по-далеч от декларациите на реформаторските събори на Църквата, усърдието с което действали, ги довело до там, че били обявени за еретици, защото то поставяло под съмнение правото на Църквата единствена да организира своето духовенство и искали право на действие за миряните срещу грешните църковни служители, което не било допустимо. Агресивното поведение на патарените обаче дало тон на еретичните движения от дванадесети век. Малките групи, задоволяващи се да живеят извън поученията на евангелието в относителна изолация, сега били изместени от широко и открито проповядване срещу основните догми на Църквата. Центровете на тези движения били в Северна Италия и Лангедок. Някои от тях като тези на валдензите в Лион, или на хумилиатите от Северна Италия, били групи в духа на старата традиция. Хумилиатите печелили скромните си средства за живот като тъкачи, докато много от последователите на Петер Валдес били търговци, които се отказали от богатствата си, за да водят живот в бедност.

Петер от Бруис и Анри Монаха били малко по-различни фигури сред еретиците. Те действали в средата на дванадесети век и в тяхното учение имало много по-крайни възгледи, от тези които се чували от защитниците на апостолската скромност. Анри Монаха, който за известно време се подвизавал в Северна Франция, се появил в земите на графа на Тулуза около 1145 г. Там той проповядвал законността на странстващите духовници, които не извършвали тайнства, проповядвал също и необходимостта да се премахнат службите в църквите. Неговото учение имало много общи черти с това на Петер от Бруис, в което осъждането на църковните сгради, външните форми на култ, службите и молитвите към мъртвите свидетелстват дори още по-ясно за влиянието на еретическата традиция на Източното Средиземноморие, по-специално влиянието на богомилите.

За византийските теолози, последователите на Поп Богомил били просто «кирливи манихеи», по-късни последователи на еретика Мани от четвърти век, който учел, че съществували две съзидателни сили — доброто и злото — и че всичко земно било дело на дявола. Духът на човека, впримчен в затвора на плътта, можел да се освободи само след смъртта и единствената цел на човешкото съществувание била борбата да се избягва злото на материалния свят. Богомилството без съмнение принадлежи към тази дуалистична традиция, но неговите последователи в България и в северните части на Балканския полуостров негодували и срещу налаганото влияние на Константинополската патриаршия и срещу назначаването на все повече гръцки-говорещи духовници в земите, които били включени в границите на Византия след кампаниите на император Василий II. Макар че богомилството било далеч от «националната съпротива», постулирана от някои балкански историци, описанието на практиките на богомилите, направено от православния свещеник Козма, показва, че това учение наистина оспорва институциите на православната Църква и най-важните й доктрини. Вярата във въплъщението била напълно погрешна, тъй като как би могъл Христос да поеме върху себе си природа, която по своето същество била зло? Оттук следвало, че доктрината за Спасението била също така безсмислена, както били и тайнствата, тъй като в тях се използвали вино, хляб и вода — неща от материалния свят, т. е. по правило омърсени. Църквите и техните свещени предмети — икони, образи и самият кръст — били неуместни за дуалистите, които спазвали опростени ритуали, признавали единствено молитвата «Отче наш» и се изповядвали помежду си.

Именно разпространението на дуалистичната космология и критиката на църковните институции били общите точки които свързвали движения като това на Петър от Бруис, Анри Монаха и най-широко разпространеното движение на катарите, с източната еретическа традиция. Предизвикателството към Римската църква било най-силно, тъй като неприемливи вярвания били разпространявани с неприемливи средства. Странстващи проповедници разпространявали еретични учения в областите, които или не били обхванати от съществуващата епархийска структура, или в които земевладението било толкова разпокъсано, че основните връзки между Църквата и миряните почти не съществували. Хора като катарските съвършени, които избягвали всяка произведена храна и водели изключително суров и беден живот, били като жива критика на свързаните със света съвременни им духовници и на неспособността на Църквата да достигне вярващия със своите проповеди. Когато и да се появявали, ересите свидетелствали за недостатъците на православната Църква. На изток налагането на гръцкия като литургичен език може да е отблъснало славянски-говорещите народи на Балканите; в Лангедок съпротивата била повече лично насочена срещу отсъстващи прелати (като например архиепископа на Нарбона, изоставил епископството си от 1190 до 1212 г.) и се разпространявала в една област, където светското образование процъфтявало, но образованието на духовниците било плачевно неадекватно. Но ересите били също така и знак за социални промени. Търговците и новите градски водачи, които ставали еретици, били тези, които с готовност биха скъсали с традицията и биха поставили под въпрос съществуващата власт. Тези еретици били най-многобройни в областите, където политическата власт била слаба: Италия, земите на Тулуза, където заминаването на граф Раймонд IV на Първия кръстоносен поход поставило началото на един период на политически конфликти, и в по-малка степен на Балканите, където византийската политическа власт в действителност не била никога толкова здрава, колкото им се искало да вярват в Константинопол.

Отговорът на западната Църква най-напред бил да засили преследването. От 80–те години на дванадесети век властите в Лангедок прилежно съдели групи еретици. Бернар Гослен, архиепископ на Нарбона, след като направил разследване на валдезианските вярвания, издал безрезултатна присъда над тях; Гийом VIII от Монпелие изразил своето неодобрение и в Арагон както Алфонсо II (1192 г.), така и Педро II (1194 г.) издали едикти срещу тях. В Милано архиепископът разрушил еретическата школа, процъфтяваща в града през 90–те години на дванадесети век. Папството накрая застанало начело на борбата през 1284 г., когато била издадена булата Ad abolendam, която наблягала на юрисдикцията на епископите във всички дела, свързани с ересите и нареждала те да започнат разследвания в епархиите, където било докладвано или се подозирало наличието на ереси. На светските власти било наредено да съдействат на тези мерки. С по-трайно значение било осъзнаването от страна на православното духовенство на необходимостта от съгласувани усилия за образование. Монасите-цистерцианци, включително св. Бернар, действали в Южна Франция в началото на дванадесети век, но едва когато доминиканските и в по-малка степен францисканските братства започнали да организират широкомащабни проповеднически кампании, било поставено началото на настъплението срещу градските ереси. Тяхното продължително съществуване особено в околностите на Лангедок, предизвикало в годините след 1200 г. прилагането на по-сурови методи — инквизиции и военни репресии.

Експанзията на латинското християнство: Испания — гранично общество

Религиозните различия породили напрежения между християнските държави, но през единадесети век все по-често била издигана концепцията за Свещена война — една справедлива война срещу враговете на вярата, — за да се оправдаят атаките срещу неверници. Експанзията на християните в мюсюлманските земи — от Испания до Светите земи — е една от най-поразителните промени, характерни за този период. Тя била както отражение, така и катализатор на дълбоките структурни промени, и в християнското, и в мюсюлманското общество.

В Испания движението, което обикновено се нарича Реконкиста, често се разглежда в чисто политически план като период на военна експанзия на християнските крале, подклаждана от кръстоносния плам, период, който неизбежно завършил със завладяването на мюсюлманските държави на юг. Всъщност както процеса, така и резултатите от него били много по-сложни. Към 1200 г. може да е бил сложен край на мюсюлманското управление в много части на Испания и Португалия, но всепроникващото ислямско влияние се запазило в живота на Иберийския полуостров и въпреки че кръстоносната идеология упражнявала значително влияние сред рицарския елит в испанското общество, първият тласък Реконкистата получила от другаде.

Историческото развитие на Иберия е било най-сполучливо интерпретирано като «пограничен опит», в който християнското население преодоляло географските ограничения и се впуснало да колонизира и да се заселва в нови територии. Недостигът на човешки ресурси подпомогнал разхлабването на обществените връзки и отношения, необходимостта от способни военачалници изтласкало на важни позиции хора без претенции за благороднически произход. Това бил период, в който герои като знаменития Ел Сид (Родриго Диас де Вивар, 1043–1099) можели да се появят едва ли не за една нощ.

Разпространението на християнската власт през десети и единадесети век ясно показва споменатите географски ограничения. Две «струпвания» на християнски държави били разположени на северозапад и югоизток от испанската meseta — голямото централно плато в Испания. Дворът на кралство Астуриа бил преместен в град Леон от крал Ордоньо през 914 г., а от новия център, създаден там, където се пресичат пътищата, идващи от Галиция и Астуриа и онези по реките Дуеро и Ебро, кралете на Леон отблъсквали нападенията на мюсюлманите от юг. В средата на десети век Кастилия начело с граф Фернан Гонзалес се отцепила от Леон и станала независимо кралство. Източно от мезетата, в подножието на Пиренеите бил разположен един друг център на християнска власт. От административните области на каролингските марки възникнали по-консолидирани държави начело със силни владетели; Навара, Арагон (кралство от 1035 г.) и по средиземноморското крайбрежие, каталанските области, които разширявали границите си под предводителството на графовете на Барселона. Първите успехи били спечелени, когато хората от Галиция и Астуриа се придвижили на юг до река Дуеро. Към 1085 г. кастилците достигнали Тагус, а от началото на дванадесети век арагонците и каталаните укрепвали властта си в долината на Ебро.

През този ранен период, в който никъде не може да се забележи определена граница между християнските и мюсюлманските територии, силата се изразявала в превземането на крепости и в налагането на данък, от страна на разпокъсаните мюсюлмански власти, които преживели разпадането на Кордовския халифат. Отделните мюсюлмански владетели се биели помежду си на юг и били лесна плячка на действащата, сполучливо описана като «защитна рекет система», прилагана от съседите християни. Системата включвала плащане на parias, определени суми в замяна на военна помощ срещу техните мюсюлмански съперници. Parias осигурявала една съществена част от редовните доходи на християнските владетели; Алфонсо VI получил от Абд Алах, владетел на Гренада, 30 000 динара в предплата и по 10 000 динара всяка година.

Успешното функциониране на тази система на доходоносно ограбване зависело от два фактора: от неспособността на мюсюлманските князчета да сформират трайни съюзи помежду си и от консолидацията на териториалните завоевания на християнските сили. Съществуването на християнско население, настаняващо се в областите, освободени от заплахата на мюсюлманските нападения, допринасяло за установяване на необходимата инфраструктура за отстояване на мюсюлманските контранастъпления. Миграцията на мозараби (арабизирани християни) през десети век на север и последвалото поощряване на колонисти от земите, северно от Пиренеите, създали едно заселническо население, което можело да осигури успеха на християнските завоевателни походи. Неговото присъствие в често опасни райони било поощрявано от испанските монарси и това е основното обяснение за преобладаването на свободни владения в провинцията и за даряването права на градовете (fueros или cartas pueblas), които давали на тяхното население една висока степен на самоуправление. В много райони преобладавали малките или средни по големина имения. Техните собственици, съвсем неограничавани в действията си от феодален контрол, често сами избирали своите господари. Необходимостта от пасища в преобладаващо пасторалната икономика на meseta-та дала допълнителен тласък на териториалната експанзия и заселниците имали законен интерес в запазването й от нападения. Създаването на сигурни убежища в градовете било също жизнено важно. Новозавладените градове като Саламанка, Гуадалахара и Авила — с нейните високи гранитни стени и осемдесет и осем кули, били охранявани от техните обитатели и техните fueros отразявали значението на организираността за нападение и отбрана. Те обикновено съдържали подробни указания за организацията на градската войска, за командните структури на градските сили, за задълженията на благородниците при служба и за разпределянето на плячката. В гранични общества като това можело да бъде направено състояние от успешни походи, а хората от долен произход можели свободно да се стремят да се присъединят към групата на конните рицари — caballeros — тези, които дължали своя статут на войнска доблест, а не на произход, или към тази на hidalgos — хора, които често имали тъмен произход, но радващи се на същото уважение като родените в ниските слоеве на благородничеството.

Гъвкавостта на това християнско заселническо общество била подложена на сериозно изпитание в края на единадесети век. Събитията след превземането на Толедо през 1085 г. от силите на Алфонсо VI (1065–1109) предизвикали фундаментална промяна в отношенията на победителите към покорените мюсюлмани. По настояване на кралицата (както се говорело), главната джамия на Толедо била превърната в катедрала и молбите на мозарабите за толерантно отношение към религията на техните съграждани-мюсюлмани, останали нечути. Сега всички земи северно от Тахо били в ръцете на християните, но силите отвъд Пиренеите, които помогнали за осъществяването на тези завоевания, донесли със себе си и своето отношение и предразсъдъци. Под Клюнийско влияние местната мозарабска литургия била забранена в полза на Римския устав, а испанските крале били поощрявани да се смятат за лоялни васали на папата и следователно готови както да изкоренят религиозните практики, обявени за неприемливи, така и да изпълняват дълга си на военни ръководители на експедиции, водени не просто за завоюване на територии, но заради Вярата. В такава атмосфера на въодушевление според по-късния арабски хронист ал-Макари, Алфонс I «Боецът» (1104–1134), крал на Арагон и Навара, «изпратил пратеници... и призовал всички християнски народи да му дойдат на помощ», за да продължи завладяването на градовете по долината на Ебро. Планираната атака на Сарагоса била тема на един събор в Тулуза през 1118 г., където такива влиятелни провансалски господари като Гастон де Беарн, Чентуло де Бигоре и Бернар, виконт на Каркасон, които до един се били сражавали в Светите земи, обсъдили плана за обсадата. Папа Геласий II дарил опрощение на греховете на всички, които вземат участие и по този начин положил основите за пълното признаване и узаконяване на Испания като земя за кръстоносни походи чрез ревизираната от Евгений III Кръстоносна була — Divina dispositione (1148 г.). Така дванадесетото столетие видяло кръстоносната сила в пълно бойно снаряжение да пристига на Иберийския полуостров. Били основани военни ордени по подобие на Тамплиерите и Хоспиталиерите в Светите земи — този на Калатрава през 1158 г. и на Сантяго, получил папско утвърждаване през 1175 г. Испанските крале били поощрявани от папството да си седят у дома и да се борят срещу неверниците вместо да понесат кръста на Изток.

Сред мюсюлманите имало същото раздвижване на духовете. След падането на Толедо ал-Мутамид от Севиля поискал помощ против Алфонсо VI от алморавидските владетели на Северна Африка. Тези нови армии помогнали да бъде спрян приливът на християнското настъпление, но те донесли със себе си една по-строга и войнствена мюсюлманска идеология, активно критикуваща културната, но безплодна политика на компромиси на taifa-владетелите и налагаща със сила воденето на Свещена война. Алморавидите и техните наследници — Алмохадите, владели мюсюлманска Испания през по-голямата част на дванадесети век и възпирали християнските армии.

Едва след проповядвания в Италия, Северна Франция, Германия и Прованс кръстоносен поход от Родриго Хименес де Рада, архиепископ на Толедо, една внушителна християнска армия успяла да нанесе решително поражение на Алмохадите в битката при Лас Навас де Толоса (1212 г.).

Поляризирането на религиозните чувства нанесло голяма вреда на местната испанска традиция, но полуостровът все още представлявал важно място за среща на християнската, мюсюлманската и еврейската култура. В Толедо се появила важната преводаческа школа, ръководена от италианеца Джерардо от Кремона (ок. 1114–1187), която привлякла учени от цяла Европа. Нейните основни интереси били насочени към трудове по точните науки и математика като тези на мюсюлманина Авероес от Кордова (1126–1198), много от които запазили гръцките знания, загубени за Запада. Но известният абат на Клюни Пиер Достопочтени при едно свое посещение в Испания през 1141 г. направил латински превод на Корана и на други къси мюсюлмански текстове, които отразявали космополитния характер на школата в Толедо, в която работели един англичанин — Роберт, вероятно от Кетън в Рутланд; Херман от северната част на Балканския полуостров; един мозараб — Петър от Толедо и един мюсюлманин — Мухамад, също от Толедо. Те трябвало да осигурят първите материали, които да станат основа на научното опровержение на мюсюлманските вярвания. Това щяло да помогне на западните теолози да разберат по-добре исляма и щяло да ги извади от бездната на легендите и неясните предположения, в която те се лутали дотогава. Еврейските учени също допринесли значително в това отношение. Те знаели добре латински, еврейски и арабски и често свързвали изключително важни звена във веригата на превода. Но видни учени, като Мойсей Маймонидес (1135–1204), може би най-големият коментатор на Тораха, имали свой специфично еврейски принос в културните постижения на периода. А пък Петър Алфонси (Мойсей Сефарди, покръстен евреин), който работел на едно по-различно ниво, със своите работи допринесъл за въвеждането на много ориенталски приказки в литературата на Западна Европа. Неговите разкази били използвани както от Чосър, така и от Бокачо. Много от музикалните инструменти, познати на средновековните хора били също от мавърски произход. Конфликтите и контактите между християни, мюсюлмани и евреи били стимул за развитие не само на идеологията и интелекта на Средновековна Европа, но и на нейното въображение.

Южна Италия: политика на асимилация

През десети век нападенията съставлявали мюсюлманската заплаха за мира в Италия. Кремонският епископ Лиутпранд пише, че положението било особено опасно, защото атаките можели да се очакват както от сарацините от Фраксинетум (Ла Гарде Фреинет), така и от мюсюлманите от Севера Африка, които постоянно нападали крайбрежието, «така че никой от поклонниците, идващи от запад или от север, за да се помолят на праговете на благословените апостоли, не можел да влезе в Рим без да бъде заловен в плен от тези хора или да плати голям откуп, за да бъде освободен». Успешна съвместна експедиция на ломбардски, гръцки и папски войски разгромила сарацинските лагери в устието на река Гариляно през 915 г., а базата им във Фраксинетум била унищожена през 973г. Но сарацинската опасност над Южна Италия и очевидната неспособност на местните сили да се справят с нея дала повод за намеса на германските императори. През 982 г. Отон II, отправяйки се от Салерно на юг, заявил, че е дошъл «да защитава християнското население». Тази кампания завършила с погром — младият император умрял в Рим на следната година след като армията му била разбита при Таренто — но тя била последвана и от други нападения, организирани на север.

Един легендарен летопис, написан след събитията, замъглява обстоятелствата, при които в Южна Италия дошли първите нормански наемници, но тяхното участие в политиката на региона било още едно доказателство за неспособността на местните власти да гарантират сигурността му. Бунтовете на градовете под византийски контрол, като Бари, срещу представителите на далечните управници (самите те изтощени от дълга кампания в България) и кавгите между ломбардските принцове пред лицето на постоянната опасност от мюсюлманско нападение създавали благоприятна почва за действие на рицарски групи, които били лоялни единствено към своите собствени водачи. Норманските рицари се споменават в районите южно от Гариляно в 1017 г. и първоначално били просто «копия за наемане»: това били малки групи от мъже, произхождащи от неизвестни родове в Нормандия, готови да се бият за всеки, който им обещае част от плячката. Скоро, обаче, се появила възможност за по-постоянни възнаграждения. Норманският рицар Райнулф станал граф на Аверса през 1030 г. и този факт отбелязал началото на тяхното постоянно заселване. Най-известните авантюристи — братята дьо Отвил — са показателен пример за ползата, която военните умения и дипломатическата прозорливост можели да донесат в едно общество като испанското, в което войната била единственият движещ фактор. Отвил били сред тристата нормани, които се присъединили към една голяма византийска експедиция, атакувала неуспешно Сицилия през 1038 г. След като се оказало, че богатствата на емирствата за момента са недостижими, много нормани преминали на служба на византийския император, но други, включително и Отвил, се обърнали срещу доскорошните си работодатели и през 1040 г. им нанесли редица поражения. На този етап все още се запазвал някакъв външен израз на лоялност към местните владетели. Гийом дьо Отвил, избран за нормански граф през 1042 г., приел за свой господар ломбардския княз Гаймар от Салерно, а Робер Гискар — (негов полубрат) сключил изгоден брак с известната ломбардска принцеса Сикелгайта. Но скоро се проявило характерното за норманите умение да се възползват от съперничествата в претенциите за власт.

На събора, проведен в Капуа през 1047 г. в присъствието на император Хенрих III, норманските претенции за права и владения на юг били задоволени. Този акт, макар и плод на ясното намерение на императорите да подчертаят своите права за намеса в Италия, всъщност представлява изключително важно признание де юре на териториалното присъствие на норманите тук, което безогледно потъпквало правата на онези, чиито земи те били присвоили. Папството, разтревожено от перспективата за сближение между тези опасни пришълци и империята, било принудено също да признае правата на норманите. Папа Лъв IX (1049–1054) се надявал да се възползва от обърканата политическа ситуация, за да узакони дълго поддържаните папски претенции върху територията на Беневенто. Но неговите войски били позорно разгромени от норманите в битката при Чивитате в 1053 г. и шест години по-късно на Събора в Мелфи (1059 г.) папа Николай II утвърдил Ришар от Аверса (племенник на Райнулф) за княз на Капуа, а на Робер Гискар предал във владение Апулия, Калабрия и Сицилия, когато (както самоуверено се очаквало) островът щял да бъде превзет от християнските войски. Всъщност минали oще тридесет години докато Сицилия била напълно покорена от брата на Робер Роже «Великия граф», макар че големият град Палермо паднал в 1072 г., а Таорминското емирство — в 1079 г.

Две събития белязали окончателното утвърждаване на норманите в Южна Италия и формирането на нови важни съюзи, които щели да намерят отражение във всички части на Средиземноморието. През 1080 г., когато Робер Гискар трябвало да избира между император Хенрих IV и папа Григорий VII, тъй като и двете страни се стремели към съюз с него, той предпочел папата. През 1130 г. Роже II бил коронясан за «крал на Сицилия, херцогство Апулия и княжество Капуа». От политическа гледна точка папското признание означавало твърде малко. Норманите продължили да следват диктата на собствените си интереси и през 1085 г. Григорий се оказал действителен затворник в техни ръце след като в резултат на неговия призив за помощ срещу императорските войски, насочени към Рим, градът се озовал обсаден от норманите. Но от идеологическа гледна точка отстъпването от страна на папата на земи в Южна Италия и Сицилия било важна стъпка към желаното от норманските водачи международно признание. Създаването на кралство било крайната точка на пътя, извървян от тях от неизвестността към висините на аристокрацията. «Неотразимото издигане» на норманската сила в Южна Италия не може да се обясни просто с военното майсторство на техните рицари, макар че то било значително. Тяхното бъдеще било подсигурено едва когато била завладяна Сицилия — най-голямата им придобивка. И именно подкрепата на Църквата, която подпомогнала постигането на този триумф над неверниците, донесла на норманите уважението, което те жадували. Кампаниите срещу византийските земи на Балканите, водени от Робер Гискар и неговия син Боемунд Тарентски през 80–те години на единадесети век утвърдили в съзнанието на съвременниците им представата за норманите като защитници на истинската вяра, които се «биели за добрата вяра» срещу гърците схизматици. Може да е имало моменти на напрежение в «специалните отношения» между италианските нормани и папството, но техният ентусиазъм, както по отношение на реформата на Църквата, така и за разпространяването на вярата, ги направил естествен източник на войници при организирането на Първия кръстоносен поход през 1095 г. Такива като Боемунд, чието наследство в Италия било проблематично, отново не могли да устоят на перспективата за териториални придобивки на изток и на възможността да воюват за християнството.

За разлика от испанците, норманите не взели заселници със себе си. Те заемали ролята на ръководен елит сред селяни, чиновници и духовници — ломбардски, византийски и на мюсюлмански — които помнели други традиции и други господари. Първите поколения нормански заселници по-скоро усвоявали политическото и културното наследство на завладените райони, отколкото налагали своя начин на живот. Въпреки че Латинската църква напредвала постоянно особено с отнемането на владенията на гръцките манастири в полза на новоосновани монашески обители, била установена религиозна търпимост. Новодошлите не се представяли като «нормани», а кралете им били известни като «краля на сицилианците». Владетелите заели мястото на най-силния християнски владетел в Средиземноморието: византийския император. Автократичната власт, скования церемониал и поддържането на монополистична държавна икономика — всичко това било продължено в духа на гръцката традиция. Много от административните държавни органи били византийски или ислямски по произход и въпреки че се появили очевидно нормански названия на чиновнически длъжности, самите чиновници действали в името на монарх, чиято всеобхватна власт била нещо неприсъщо на съвременна Северна Европа.

Именно тази ориенталска външност щяла да господства в сицилианската култура през дванадесети век и да превръща владетелите в обект на възхищение, но трябва да се каже, че тя предизвиквала и подозрение както у северняците, така и у посетителите от изток. Мюсюлманският писател Ибн Джубаир, посетил Палермо през 1184 г., коментира броя на мюсюлманите, които той открил, че заемат високи постове в yправлението и в двореца, както и факта, че те изглеждали съвсем свободни да изповядват собствената си вяра. Кралете покровителствали учени от източен произход: големия арабски географ Ал-Едриси, който написал своята «Книга за крал Роже» в чест на Роже II; гръцкия учен Евгений, който превел «Оптика» на Птолемей от арабски на латински и някой си Анри, познат като «Аристип», който превел «Менон» и «Федон» на Платон от гръцки на латински. И двамата работели в двора на крал Гийом I (1154–1166). Мнозина като Джон от Солсбъри, известния английски учен от дванадесети век, пътували до Апулия да изучават гръцка философия, а други се трупали в Салерно, където се намирало водещото медицинско училище в Европа. Космополитната природа на кралството се разкрива също и в неговите паметници: от дворцовия параклис в Палермо с неговия таван с ясно изразено арабско влияние до мавзолея на Боемунд в Каноса ди Пуля, построен като гpoбницата на свят мюсюлманин; от великия гръцки Пантократор в абсидата на катедралата в Чефалу до църквата на св. Никола в Бари, построена под ръководството на абат Елиас от Ла Кава с определено ломбардски черти.

Съмнително е, че норманите са виждали като логичен завършек на своята експанзия завладяването на Византийската империя, защото макар и постоянно да нападали бреговете на Балканския полуостров и разбира се си били навлекли трайната омраза на византийците за отнемането на византийските земи в Южна Италия, няма реални данни да се предполага, че те са планирали широкомащабна яростна атака срещу империята. Не взели активно участие и в кръстоносните пoxoди срещу мюсюлманите в Близкия изток. Те предпочитали да печелят от изгодната търговия с луксозни стоки с големите пристанища на Северна Африка и Египет и заради това поддържали приятелски отношения със съседите араби. Успешно балансирали подкрепата, която обикновено оказвали на папството с периодични жестове на приятелство с империята. Създавали отношения и с други европейски сили с помощта на брачни съюзи с Кастилия, Навара и дори Англия. Но именно тази политика на междудържавна дипломация ускорила падането на норманската династия в Сицилия. Крал Гийом II, след като не се сдобил с наследник от мъжки пол, омъжил леля си Констанс за Хенрих, син на император Фридрих Барбароса, ход, който не харесал на много от старите нормански родове и който довел до междуособна война след смъртта на Гийом през 1189 г. Хенрих VI се отправил на поход на юг, за да изиска наследството на жена си и след жестоки сражения, през 1194 г. в Палермо бил коронясан за крал на Сицилия. Богатствата на кралството сега били използвани за финансиране на борбата на Хохенщауфените да поддържат императорската власт, а самото кралство се превърнало в пешка в политическата игра между папата и императора.

Кръстоносецът. Палестина: колониалният опит

Пет години след обявяването на Първия кръстоносен поход в Клермон през 1095 г. Йерусалим паднал. Успешният завършек на експедицията бил гарантиран преди всичко от забележителната скорост на западния прогрес. Нито византийците — които обикновено били добре разположени по отношение на целите на кръстоносните походи, макар и разтревожени от неуправляемото поведение на много от участниците в тях — нито мюсюлманските сили в Мала Азия и Сирия, били в състояние да върнат назад хилядите понесли кръста и решени на крайни лишения, за да достигнат до Светите земи. Първите групи, които се отправили в поход, били съставени от обикновени, безимотни хора. Начело стояли двамата проповедници Петер Пустинника и Валтер Голтака. Те прекосили Балканите, грабейки по пътя, каквото можели и достигнали Константинопол в късната есен на 1096 г. Настояли да бъдат превозени през Босфора до Витиния, където скоро били избити от турците. По-предпазливо постъпили войските, водени от опитните западни графове, които изчакали да се съберат всички преди да преминат в Мала Азия. Византийците силно желаели и те да се възползват от тези закалени в битките рицари и докато водачите на похода изчаквали в Константинопол да мине зимата на 1096–1097 г., с много от западните предводители били сключени споразумения за взаимна помощ. Няма съмнение, че някакво споразумение било сключено между Алексий и Раймунд от Сен-Жил и други франки, според което императорът се задължавал да подпомага кръстоносните войски при прекосяването на Анатолия, като в замяна кръстоносците трябвало да предадат всички предишни византийски територии, които щели да отвоюват, под византийски контрол.

Повратната точка в Първия кръстоносен поход била достигната пред стените на Антиохия. Войската обсаждала града от 21 октомври 1097 г. до 3 юни 1098 г. и след това самата тя била обградена от ислямски войски, пристигнали от Ирак. Войниците, наскоро изстрадали дългия поход през Анатолия, трябвало да преживеят ужасни лишения. Храната и водата били в отчайващо малки количества и свидетели описват варварството и дори канибализма, появили се не само сред обикновените войници, но и сред онези, които някога били рицари, но сега, след като загубили конете и средствата си, те загубили и социалното си положение. Раймунд от Ажил, свещеникът във войската на Раймунд от Сен-Жил, твърдял, че разпуснатият живот в армията бил виновен за опасността, в която експедицията изглежда се намирала, и той живо описал последвалите наказателни процеси и пости, наложени от духовниците. В тази крайно напрегната атмосфера дошла поразителната новина за откритото на 15 юни, както се смятало, Свещено копие, пронизало Спасителя на кръста. Видения и сънища отвели двама мъже — Пиетро Бартоломео и Стефан от Валенсия — до мястото, където копието било скрито. След това подобни душевни преживявания започнали да се разпространяват сред войската. А когато в края на юни били разбити мюсюлманските войски, които ги обкръжавали, много войници съобщили, че са видели светци на бели коне да водят атаката. Във виденията се появил самият Христос, за да ги упреква за забавянето им по техния път към Йерусалим. Изтощените кръстоносци изглежда събрали нови сили от тези твърдения и сред обикновените войници започнало да нараства нетърпението да продължат похода. Но нещата се забавили поради сериозното неразбирателство между Раймунд от Сен-Жил и Боемунд Тарентски по въпроса за контрола над Антиохия. Накрая спорът бил решен в полза на Боемунд. Той не предал града на представителите на византийския император, основавайки се на това, че Алексий, погрешно информиран, че кръстоносците са пред прага на унищожението под стените на Антиохия, оттеглил своите войски и се приготвил да се върне в Константинопол. Боемунд твърдял, че с това съюзът им бил разтрогнат и невалиден. Византийците като разбрали, че той няма намерение да се откаже от придобивката си, обявили всички латинци и специално Боемунд за потенциални врагове, на чиято дума не може да се разчита. Това «предателство» влошило византийско-латинските отношения .

Забележителен е фактът, че Раймунд от Сен-Жил повел войските отново на юг. Вероятно бил решил, че ще спечели повече, показвайки преклонението си пред идеалите на кръстоносното движение, отколкото като се бави още в безплодни спорове за властта над Антиохия. Войските се придвижили бързо към крайбрежието на Палестина, като избягвали дългите обсади и приемали пари от мюсюлманските владетели, за да ги оставят засега на мира. От началото на юни кръстоносната войска се разположила около Йерусалим и след кратка обсада градът бил превзет на 15 юли 1099 г. сред сцени на масово избиване на еврейските и мюсюлманските му жители.

Йерусалим бил вече в християнски ръце, но какво щяло да стане с кръстоносците? Много от тях, включително благородници като Юго от Вермандоа, брат на френския крал Робер Нормандски, и Робер Фландърски решили просто, че техният обет е изпълнен и си тръгнали обратно, взимайки със себе си много от най-опитните воини, които били успели да преживеят дългия поход. Но за други заселването в Светите земи и удоволствието от положението, което не можели да имат на запад, се оказали по-привлекателни. Но как трябвало да бъде организирана новата държава? За разлика от Испания и Южна Италия, където мюсюлманският и гръцкият опит в управлението можел да бъде използван, тук не можело и дума да става да се разреши мюсюлманско участие в управлението на Светите земи. Наистина, всички, които не били християни, независимо западни, сирийски или арменски, били смятани за потенциални врагове. Йерусалимското кралство и спадащите към него владения в Едеса, Антиохия и Триполи, били всъщност предшествениците на по-късните колониални територии. Обичаите, ценностите и външният вид на завоевателите били наложени на местното население. Фактът, че тяхната нова родина на запад винаги се споменава като «земята отвъд моретата» показва, че за много съвременници кръстоносните държави в Палестина, макар и подложени на нарастващо ориенталско влияние, все още били смятани за разширение на западното общество, а създадените на изток структури представляват интересна перспектива на онова, което се е възприемало като правилни форми на управление.

Кралската власт трябва да е изглеждала най-приемлива, но съществували известни трудности при определянето на владетеля на новата държава в Йерусалим. Раймунд от Ажил съобщава, че неговият господар, Раймунд от Сен-Жил, макар и предложен за короната от група влиятелни благородници, я отказал, тъй като не можел да приеме да бъде коронясан за крал в града, където Христос бил разпънат на кръст като «Крал на евреите» и бил носил венеца от тръни. Годфроа от Буйон, който (след някакви интриги и все още неясен избор) бил определен за владетел, приел титлата advocatus Sancti Sepulchri — Защитник на Светия гроб — макар че по-късните коментатори, като големия историк Вилхелм Тирски, палестинец по рождение, си го смятат за първия крал на Йерусалим. Отношенията на новия владетел с другите княжества също били неясни. След смъртта на Годфроа, брат му Бодуен, които бил основал графство в Едеса по време на кръстоносния поход, бил коронясан за крал и по този начин превърнал Едеса във феод на короната. Антиохия и графството в Триполи си останали по-независими от кралството. Йерусалимският крал можел да упражнява влияние там само, когато техните владетели били пленявани, или били твърде млади, за да управляват самостоятелно, или били от женски пол (и поради тoва неспособни да предвождат войските). Без съмнение кралят бил феодалният господар на новата аристокрация в кралството, защото именно той им отстъпвал феоди в земя или в приходи, второто ставало все по-често, тъй като в страната имало малко плодородни и безопасни територии. Последните изследвания показаха, че до средата на дванадесети век краля на Йерусалим се е радвал на значителна власт. Той бил главнокомандващ по време на война, държал големи територии в Юдея и Самария, контролирал монопола върху боядисването, щавенето, риболова и бакърджийството и се радвал на значителни приходи от пристанищните данъци и различните такси върху търговската дейност и преминаването на поклонници. Hо от средата на дванадесети век започнали да се появяват проблеми. Потомците на онези, които останали след Първия кръстоносен поход, имали време дотогава да обединят владенията си и да се свържат помежду си с бракове, формирайки по този начин една видима благородническа «класа». Хора, които ceга идвали от запад, срещали затруднения при установяването си тук, а кралят в стремежа си да ги накара да останат и да му помагат да защитава кралството изчерпил всички кралски земи. Тези пък, които били родени на изток, показвали нарастваща враждебност към западните рицари, които идвали от запад с по-късните експедиции, като например Втория кръстоносен поход от 1147 г. През втората половина на века кралската власт все повече отслабвала поради бунтовете на благородници и поради все по-голямото желание на големите земевладелци да действат самостоятелно. През 80–те години на столетието жестоко съперничество между различни групи за трона значително намалило силите на кралството във време, когато над него тегнела сериозна заплаха от арабско нападение.

Другите институции в кралството отговаряли на своите съответствия на запад по същия начин както и кралската. Както във всички колониални общества така и тук завоевателите донесли своите собствени религиозни институции. След падането на градовете в ръцете на кръстоносците, в тях били настанявани латински духовници, а през 1099 г. в Йерусалим по спешност бил коронясан латински патриарх. Не било разрешено на византийските епископи да се върнат в предишните си епархии след отвоюваното им от мюсюлманите, което било още една причина за проява на враждебност от страна на Византия. Скоро църковните служители били последвани от монашеските ордени. Било разрешено на сирийските християни да запазят своето духовенство и, което е най-важно, да запазят правото си на достъп до Светите места, например «Църквата на Светия гроб» в Йерусалим. Ясно било обаче, както и в Южна Италия и Испания, че Латинската църква щяла да бъде първенствуваща. Но това не била европейската Църква от периода след реформите. Йерусалимските крале упражнявали много по-голямо влияние върху избора на висшите духовници, отколкото било приемливо в съвременния Запад. Голямото разстояние между Рим и Светите земи правело почти невъзможно налагането на съществено папско влияние тук. Освен това трудно било да се протестира твърде силно срещу неканоничните практики поради необходимостта от подкрепа за монархията, която освен всичко друго била натоварена и с опазването на Светите земи и с осигуряването на безопасността на корабите, пълни с поклонници, които идвали от запад всеки Великден.

Защитата на Светите земи била първостепенна грижа на техните владетели и в това отношение също били следвани западните традиции. Войската по начина на набиране била феодална — всеки, който държал земя или приходи, отстъпени му от короната, трябвало да се яви в кралските войски в случай на война. Винаги имало недостиг на изпитани бойци: през 1100 г. изглежда имало само 300 рицари и около 1200 сержанти, и законодателството в кралството се опитало да поправи това като разрешило на жени и на всякакви други потомци да наследяват земи (и по този начин да осигуряват военната служба, която била свързана с тези земи), освен това било забранено на рицари, които вече имали един феод да придобиват друг и било разрешено на онези, които обработвали земите на върнали се в Европа да ги задържат, в случай че предишните им собственици не се върнат в разстояние на една година и един ден. В Светите земи се развило и нов тип рицарство — братята на Военните ордени. Докато произхода на Рицарите на св. Йоан Кръстител (Хоспиталиерите) може да се проследи назад до онези рицари, които се грижели за поклонниците, отиващи в Йерусалим, преди кръстоносния поход, а пък Хоспиталиерите на св. Лазар се грижели за прокажените, Тамплиерите и по-късните ордени като Тевтонските рицари и Рицарите на св. Богородица от Монжоа били войнствени братства подчинени на монашески обет и дисциплина, но посветени на активната защита на Светите земи. Влиятелни църковни служители като св. Бернар не виждали нищо неуместно в това монаси да носят оръжие; те били войници на Христос. Военните ордени отбранявали големите крепости в Светите земи техният опит във воденето на война в условията на Изтока ги правел незаменима част от отбранителната мощ на кралството.

Голяма част от трудностите в поддържането на латинската власт в Светите земи се дължала на факта, че много малко франки живеели в провинцията. Техните поселения били почти изцяло градски — едно от малкото изключения са крепостни гарнизони. Поради това укрепването на властта изисквало непрекъснати походи, което ставало все по-трудно и по-трудно след 1144 г., когато Едеса била превзета от арабите, а мюсюлманските войски се обединили под ръководството на големите си пълководци Hyp Ал-Дин, Занги и Саладин. Кралството имало малко собствени кораби. То разчитало на морската мощ на италианските градове-републики първо за завземане на крайбрежните градове, а след това и за защита на търговията и поклонническия трафик от нападенията на мощния египетски флот. В замяна кралството, както ще видим по-нататък, трябвало да отстъпва привилегии. Докато морската помощ на италиански комуни в много случаи била незаменима, то тяхната плодоносна търговия с мюсюлманските сили създавала винаги възможности за сблъсък на религиозни и икономически интереси.

Падането на първото Йерусалимско кралство през 1187 г., макар привидно резултат от жестокия погром над християните в битката при Хатин, било в известен смисъл неизбежно oще от момента на завладяването на града от франките през 1099 г. Тъй като ентусиазмът на Първия кръстоносен поход никога не се повторил, кралството от момента на своето създаване преминало в отбрана. А и самата му същност на средство, създадено изключително с цел да установи християнски контрол над Светите места, толкова важни за мюсюлманите, колкото и за християните, превръщала превземането му във въпрос на чест за мюсюлманите. Но дори и след загубата на Йерусалим Светите земи продължавали да представляват въпрос от най-голяма важност за много от предводителите на западното християнство и макар идеята за кръстоносното движение да претърпяла промени в течение на тринадесети век, старата мечта за християнско господство над Светите земи останала жива.

Разцветът на далечната търговия

Утвърждаването на християнската власт над Източното Средиземноморие било първостепенен стимул за външната търговия, но разрастването на търговската дейност от местните пазари, обслужващи регионални нужди, към търговия, осъществявана на далечни разстояния, започнало още от края на девети век. Северните градове на Ломбардската равнина развили търговски контакти с райони, намиращи се чак в англосаксонска Англия. Един документ, датиран в края на десети или началото на единадесети век, но отразяващ по-ранни събития, «Таксите на град Павия», съдържа множество подробности, свързани с организацията на търговията в северния град Павия. Изброени са таксите за различни стоки, сред които коне, роби, вълна, лен, калай и мечове, посочени са различни групи търговци, на които се давали права и привилегии за търгуване в града. Англо-саксонците не трябвало да плащат данъка decima, но в замяна те подарявали на местните чиновници, отговарящи за търговията, сребро, хрътки, щитове, копия и мечове. Венецианците от друга страна дарявали коприна и пари, за да бъдат освобождавани от такси, но все още правели данъчни плащания под формата на подправки и пари, както правели и търговците от южните градове Салерно, Гаета и Амалфи. Мощта на чиновниците от Павия се разпростряла и извън стените на града. Това се доказва от споменатия документ, който съдържа списък на десет митници в Алпийските проходи, контролирани от Павия; само поклонниците, пътуващи за Рим, били освобождавани от такси. Разраснали се и градовете по пътищата южно от проходите като Верчели, Асти, Верона и Кремона.

От 1000 г. обаче ролята на главен търговски град в Ломбардия била заета от Милано. Географските фактори изиграли определена роля в това отношение, но основен тласък дали фактори от политически характер като отстъпването на търговски права на «Църквата Св. Амброзий» от страна на император Отон I през 952 г. След това скромно начало градът скоро се превърнал в най-важния търговски град в Северна Италия.

Градовете по-нататък на юг печелели богатства от морска търговия. Два от тях — Амалфи и Венеция — търгували нашироко още преди 1000 г. Много от нашите сведения за тяхното благополучие идват от работите на арабски пътешественици и географи, на които обикновено може да се вярва, защото те споделяли търговските интереси на мюсюлманите. Писателят Ибн Хавкал в своята «Книга на пътищата и кралствата», писана около 977 г., съобщава, че Амалфи бил най-проспериращият, най-благородният, най-известният поради своите условия, най-богатият и чудесен град в Ломбардия (в случая, Южна Италия). Разцветът на Амалфи се основавал на търговията му с мюсюлманския свят; според едно съобщение през 996 г. около двеста търговци от Амалфи били атакувани в Александрия, след като там бил изгорен един мюсюлмански флот, подготвян за нападение срещу Византия. Дори цифрата да е малко преувеличена, тя отразява значително търговско присъствие.

Търговията в границите на Византийската империя формирала базата, върху която се замогнала Венеция, макар нейни търговци също да се срещат в Александрия още през девети век, а пък през 971 г. византийският император Йоан Цимисхи се оплаквал от готовността им да изнасят оръжие за мюсюлманите. В «Таксите на град Павия» венецианците са описани като «народ, който не оре, не сее и не събира грозде». Още от девети век те установили контрол над търговията в обширни райони по долината на р. По и по адриатическото крайбрежие, където от десети век тяхната власт се разпростряла чак до Анкона. На отсрещния бряг, Истрия и части от Северна Далмация станали венециански протекторати в замяна на венецианската помощ срещу нападенията на славянски пирати. Поддържането на безопасен трафик в Адриатика било винаги от първостепенна важност за Венеция, защото нейната търговия с Изтока, както и с други части на Италия, трябвало да минава по този път. Освен това от крайбрежието на Далмация и островите било доставяно жито за изхранване на населението и дървен материал за изграждане на по-големите и по-евтините плавателни съдове, произвеждани от единадесети век нататък. Процесът на нарастване на привилегиите за венецианските търговци в Константинопол може да се проследи в редица византийски императорски документи (хрисовули), издавани през десети и единадесети век. През 992 г. Василий II се съгласил венецианските стоки да се облагат по по-ниска тарифа в сравнение със стоките на техните конкуренти — еврейски и ломбардски търговци и търговци от Бари и Амалфи. Около век по-късно на венецианците им бил определен квартал в Константинопол на много хубаво място — на бреговете на Златния рог и били освободени от търговските такси и данъци във византийските пристанища в Егейско море, но вероятно това не се отнасяло до пристанищата в Черно море. Успешната морска експанзия на Венеция често е приписвана на тези договори и те със сигурност се превърнали в разменна монета, с която се уреждали политическите отношения между Византия и Венеция, като правата на търговците били отнемани или възстановявани според желанието на империята. Голяма част от напрежението между Венеция и империята през дванадесети век се дължало на умелата манипулация на Византия с търговските права и даването им от време на време на съперниците на Венеция, особено на Генуа и Пиза. В 1111 г. на пизанците също било дадено пристанище в Константинопол и им била обещана защита от посегателствата на венецианците. Взаимната омраза между различните търговски групи избухнала в серия от бунтове през 60–те и 70–те години на дванадесети век и довела до засилване на антилатинските настроения сред византийците.

Докато венецианските амбиции били насочени към Източното Средиземноморие, търговците от Генуа и Пиза развили изгодни търговски връзки с мюсюлманските градове в Северна Африка. Износът на генуезците за Северна Африка се състоял главно от тъкани — бархет, внасян в Генуа от Милано и Павия, лен от Германия и Испания, а пътьом корабите били натоварвани в източните пристанища с необработен памук — материали за боядисване, необходими за тъкачеството и производството на кожи, скъпоценни камъни, парфюми и подправки. В замяна Генуа внасяла кожи и кожарски стоки, жито и стипца, използвана да придава устойчивост на цветовете в тъканите. Пиза също имала свои търговски средища в Северна Африка. И Генуа, и Пиза, и Венеция имали интереси в Светите земи, получили търговски права и основали комуни в градовете, отнети от мюсюлманите, в отплата на незаменимата морска помощ, която оказали на кръстоносните войски.

Християнските средиземноморски сили не били единствените, които се занимавали с далечна търговия. За това свидетелстват мюсюлманските писатели, които с удоволствие изброяват стоките, които минавали в едната и в другата посока през и отвъд ислямския свят. И макар че мюсюлманският свят осъществявал главно на изток най-изгодната си търговия Ибн Хавкал през десети век съобщава, че Кайруан бил най-големият град в Магреб, който се занимавал с износ на стоки като коприна, вълна и робини мулатки, а пък Сиджилмаса, която се намирала на края на керванния път от Судан, си осигурявала значителни приходи от таксите.

Мюсюлманските и християнските търговци обикновено не навлизали във вътрешността на териториите на другия и в много отношения италианските търговци просто изпълнявали функцията на граничен пазар между континентална Европа и Средиземноморския басейн. Еврейските търговци, обаче, действали из цялото Средиземноморие, търгувайки най-вече с роби и кожи. През девети и десети век войните срещу славяните в Източна Европа предоставили множество пленници, които били продавани на търговците на роби на пазара във Вердюн и накрая били продавани в халифата. По-късно евреите започнали да търгуват с луксозни стоки, които продавали колкото в християнския, толкова и в мюсюлманския свят.

Развитието на далечна търговия в районите на Средиземноморието изисквало нов подход към финансирането на търговската дейност, към организацията на експедициите и уреждането на дълговете. Прекосяването на морето криело значителни опасности; високата стойност на много от стоките налагала система на плащане, която не можела да разчита на разменния тип търговия или на транспортирането на големи количества пари. Това, както и сложността на самите делови отношения между посредници и агенти, довели до появата на много усложнени търговски механизми. Генуезките нотapиaлни актове разкриват два метода на финансиране на търговските експедиции: т. нар. commenda, при която инвеститорът ocигурявал целия капитал за финансирането на експедицията и печелел три четвърти от печалбата (неговият пътуващ aгeнт получавал една четвърт) и т. нар. societas maris, при който инвеститорът, който си оставал у дома, осигурявал две трети от капитала, пътуващият търговец — една трета и двамата си разделяли печалбата наполовина. От края на дванадесети век все повече се прилагала комендата, като инвеститорите взимали т. нар. морски заеми, които се изплащали едва, когато корабите се завърнат. Благодарение на това нараствал броят на дребните инвеститори, които искали да спечелят възможно най-много от своите вложения. Съществувал, разбира се, и мощен търговски елит в италианските търговски градове — делла Волта, Буроне и сполучливо нареченият род Узодимаре. Според едно сведение от Генуа значителна част от населението се занимавало с презморска търговия от един или друг вид.

Значението на търговията в Средиземноморския свят по това време било толкова голямо, че оказало влияние, както върху топографските, така и върху социалните структури на обществата в търговските градове. И християнските, и мюсюлманските градове организирали търговските си квартали на системата на базара — магазините и павилионите на търговците на всеки вид стока били събрани на едно място, за да се насърчава конкуренцията и да се улесняват купувачите. Малката разлика между търговците на едро и другите търговци спомагала за развитие на чувство за групова солидарност, което се появило много рано. Но от десети век търговците и други градски групи започнали да се намесват все по-чувствително в политическия живот на градовете. Най-големи промени били извършени в Италия, където липсата на силно централизирано управление позволило на градовете, както и на селските райони, да създадат свои индивидуални форми на управление. Единадесети век бил белязан от изключително важни събития и промени в градовете — като въстанията срещу представителите на съществуващата власт — епископи и графове, и появата на нов тип сдружения — комуната.

Градска свобода и гражданско управление

Така, както създал свои форми на икономическа организация, градският живот изтласкал на преден план политически структури, основани на групи и сдружения. Комуната — явление, характерно особено за Италия — по своя произход представлява сдружение под клетва на граждани, свързали се, за да пазят мира в града. Често учените представят комуната като някакво ново начало, но в последните изследвания се изказва предположението, че тя е просто едно от средствата, открити от средновековните хора, чрез които се създавали необходимите връзки в рамките на колективността, която стояла зад по-голямата част от това, което те вършели. Въпреки това важен остава въпросът, защо тази форма се появява в много италиански градове по време и след единадесети век. Съществували редица фактори за поддържане на градската солидарност: чувството за гражданска идентичност, което в много случаи водело началото си от Римския период и било подхранвано от съществуването на нотариуси и адвокати в градовете, тъй като тези чиновници съхранявали традицията; фактът, че често италианските диоцези били толкова малки, че в много градове имало катедрали и епископи, които стояли начело на обществото; имало и светци покровители, които пазели вярващите. Важен бил и фактът, че много от земевладелците също живеели в градовете, така че гражданската солидарност се разпростряла отвъд градските стени в прилежащите провинциални околности.

В Милано например били обособени три главни групи: т. нар. capitanei — важни земевладелци със собственост не само в провинцията, но и в града; т. нар. vavassores — по-дребни земевладелци, които често дължели някакви услуги на capitanei; и т. нар. cives — търговците и занаятчиите в града. Властта на първата група нараствала значително след 873 г., когато императорът им отстъпил земи, които по-рано били държани от Църквата. Но през единадесети век императорите облагодетелствали vavassores за сметка на по-големите феодали, а с Constitutio de feudis от 1037 г. ги направили свободни собственици на земите им и намалили задълженията им към техните господари. Много vavassores се преместили в Милано и се съюзили срещу по-големите земевладелци с градските групи като тези на адвокатите и търговците. Комуната се появила от недрата именно на такива сдружения на групи, обединени от общи цели. Групите в градовете избирали свои водачи — консули, които били често членове на важни фамилии. Те защитавали интересите на групите срещу претенциите на магнатите или други сили например Църквата.

Нямало нищо ново в сдруженията на граждани с общи цели и дейност, но поради политическите условия, характерни за единадесети и дванадесети век тяхното влияние нараснало. В Милано например архиепископът винаги играел водеща роля в управлението на града и към назначението му проявявали значителен интерес и папата, и германските императори, които се стремели към господство над Ломбардия. И двете страни желаели техните кандидати да бъдат приети от гражданите и духовниците и тъй като битката за върховенство в Милано била непрекъсната, най-много от нея печелели ухажваните ту от едната, ту от другата страна, групи, които контролирали търговските и поземлените богатства на града. В други градове в Северна Италия в основата на политическите искания на комуните стояла враждебността към императорските претенции за налагане на права като тези за събиране на такси и данъци върху търговията и на данъка fodrum за поддържане на императорските войски в Италия. В 1081 г. император Хенрих IV потвърдил митата на Пиза, а също така се съгласил да не назначава маркиз в Тоскана без съгласието, дадено пред градското събрание, на дванадесетте представители на града. Интересите на комуните били свързани с постигане на юридическа независимост, право на контрол над съдилищата, където се решавали поземлени, наследствени и търговски искания, освобождаване от задължения, налагани от външни политически сили и право на контрол над имиграцията в града.

От 1150 г. водачите на комуните обикновено били известни като консули — ясен отзвук от античната традиция. Броят им варирал. Във Верона през 1140 г. един документ бил подписан от седем консули. В Орвието имало двама консули през 1157 г., но през 1170 и 1172 г. броят им нараснал на четири. Под консулите били съветите, съставени от водещите фигури в града. В Орвието през 1200 г. съветът наброявал сто члена. Консулите в Пиза, както и много от колегите им в други градове, искали властта от «събрания народ», но това не бива да се възприема като доказателство за наличието на някакво демократично избирателно право. Гражданите, които полагали клетва да защитават града, принадлежали към важни фамилии, а занаятчийските групи и по-бедните жители на града били изключени от пряко участие в неговото управление. На много места отбелязаните в изворите борби в градовете, не били свързани толкова със съпротивата срещу външен политически контрол, колкото били предизвикани от боричканията за по-важни позиции в управлението между фамилните групи, участващи съвместно в него, които били винаги потенциални съперници. Във Венеция старите управляващи родове като Орсолео, Кандиани и Морозини продължавали да доминират в града, но и други групи започнали да оказват натиск за получаване на дял от властта. Към края на дванадесети век старото събрание на населението arengo вече не съществувало. Появил се нов тип събрание — maggior consilio — в което участвали 480 души. Те трябвало да бъдат избирани от двама представители на всяка sestieri — областите във Венеция. През 1185 г. системата била доразвита — maggior consilio трябвало да назначава Съвет на четиридесетте, който трябвало да изпълнява ролята на законодателен орган. Нито една от тези промени нямала демократичен характер, пък и не била направена с такава цел. От 1200 г. в повечето северни и централни италиански градове, както във Венеция, имало един кръг от фамилии и групи, които държели властта в свои ръце.

Възходът на градското управление в Северна Италия бил резултат от липсата на централизирана политическа власт. Макар и оставайки враждебни към такива «неестествени» форми на управление, и папата, и императорът трябвало да се научат да се споразумяват с тях. Ломбардската лига, формирана от градовете в областта през 1167 г. в отговор на изявленията на Фридрих Барбароса, че е атакувал Милано, за да възстанови «справедливостта и истинските управници» на града, била първото от много подобни сдружения, които противопоставили на силата на императорските войски силата и ентусиазма на гражданското опълчение (militias). Констанцкият договор от 1183 г., с който императорът признавал правото на градовете да принадлежат към Ломбардската лига, свидетелства, че императорската власт е осъзнала необходимостта да приеме до известна степен политическата свобода на действие на градовете, макар това да не й пречело непрекъснато да се намесва в техните работи. По същия начин папа Адриан IV решил да прояви благосклонност към Орвието през 1157 г. като приел клетвата на консулите на града и така признал съществуването на комуната.

От края на дванадесети век все по-ясни ставали проблемите, свързани с комуналното управление. Необходимостта от решително предводителство в случай на военна кампания или по време на опасност за комуната в миналото често водела до назначаването на консул за определен случай. Но задълбочаването на разцеплението между групите в града през дванадесети век станало причина за връщане назад към фигурата на podesta. Такъв понякога ставал представител на императора, но при всички случаи той често бил човек външен за града, повикан за ограничено време. Подобна фигура (ректор) се появила през 1170 г. във Витербо; от 1171 г. — в Орвието, а от 1174 г. в Перуджа. Въпреки че тези мъже често били назначавани от комуната, за да пазят нейната независимост, тяхната позиция криела опасности. Те можели да проявят благосклонност към определени групи в града, а още по-сериозна била опасността подестът сам да грабне властта. Семената на деспотичното управление, характерно за много италиански градове през Късното средновековие, били вече посети в края на дванадесети век, отразявайки трудността в съгласуването на интересите на различните градски групи, представени в управленческия елит на градовете.

Падането на богохранимия град

Много е дискутирана ролята на италианските градове за отклоняването на Четвъртия кръстоносен поход към Константинопол вместо към Светите земи. Наистина, изгодната търговия, на която те се радвали във византийската столица, насърчила разрастването на италианските квартали там през дванадесети век и довела до търкания между различните италиански групи в града. Някои среди във византийското общество се възмущавали от проникването на «западни» обичаи в дворцовите кръгове. Често се посочва не съвсем удачният опит на Мануил Комнин да въведе турнирите, но много по-неприятен за византийската аристокрация бил увеличаващият се брой на императорските бракове със западни принцеси, който лишавал византийските аристократи от един традиционен начин за печелене на влияние в двореца. Но политическите съображения зад тези бракове били ясни. Създаването на система от средиземноморски съюзи — между Венеция, империята и Йерусалимското кралство — целяла обкръжаването и ако е възможно изкореняването на норманската власт в Южна Италия. Но след успешното нападение на Мануил в Италия през 1150 г., политическият спектър започнал да се променя. Венеция била сериозно разтревожена от перспективата византийските войски да достигнат на север по Адриатическото крайбрежие чак до Анкона и когато през 1164 г. унгарските претенции над Хърватско и Далмация били приети от империята, старият съюз с Византия започнал да се пропуква.

Мълчаливото приемане на загубите на Балканския полуостров от страна на императорската власт е едно от най-очевидните свидетелства за слабостта на империята. Старите сфери на влияние били загубени с издигането на нови независими държави. Правени били демонстрации на сила като триумфалното влизане на Мануил Комнин в Антиохия през 1159 г., когато по време на церемонията йерусалимският крал играел второстепенна роля; тогава градът бил върнат под властта на Византия за кратко време. Но династическите борби в империята, последвали смъртта на Мануил през 1180 г., разкрили истинската слабост на Византия. Младият Алексий I Комнин управлявал само три години (1180–1183) и изпадал все повече под контрола на далечния си братовчед Андроник Комнин, ветеран от войните на изток с неприятна лична репутация, за която се говорело из цялото Източно Средиземноморие. Превратът, който довел рода на Ангелите на власт през 1185 г. и по време на който тълпата разкъсала на парчета Андроник на Хиподрома, бил кулминацията на един век, изпълнен с негодуванието на аристокрацията срещу успеха на Комнините да задържат императорската власт в ръцете на своя род. Пристигането на младия Алексий IV Ангел в двора на Филип Швабски след смъртта на император Исак, свален от трона и ослепен през 1195 г., намесило германците в политическите маневри, съпровождали организирането на Четвъртия кръстоносен поход през 1202 г. Спорът за това, дали папа Инокентий III е изпратил експедицията, знаейки отлично, че ще бъде атакуван Константинопол вместо мюсюлманите, все още не е решен, въпреки че, разбира се, има данни да се предполага, че той е бил недоволен от начина, по който венецианските и германските интереси определили посоката на начинанието. Изглежда ясно, че венецианците са гледали на кръстоносния поход, за който те доставили необходимите кораби, като на средство за увеличаване на своята власт на изток. В крайна сметка след тежка обсада Константинопол паднал в ръцете на латинците на 12 април 1204 г. сред сцени на сеч и грабежи, които потресли дори закоравелите съвременници.

«И така загинала империята на богохранимия Константинград и гръцките земи заради кавгите на царете; и франките ги управляват.»

Мрачният коментар на новгородския хронист е синтезиран израз на шока преживян от византийския свят от загубата на града. За много това била цената, която трябвало да се заплати за некадърното управление на империята и корупцията; за някои това било Божие наказание за съглашателстването с латинските схизматици. Но макар че би било подвеждащо да се определя падането на Константинопол като «неизбежно», то все пак било кулминацията на един процес, отбелязан още от кръстоносеца-историк Фуше от Шартр в 1100 г. Описвайки франкските заселници в техните нови домове в Светите земи, той коментира, че «ние, които бяхме западняци сега станахме ориенталци». Обратното било също вярно и именно все по-нарастващата взаимозависимост в Средиземноморския свят — в търговията, в религията и в политическите отношения и съюзи — достигнала своята връхна точка във временното унищожаване на византийската власт през 1204 г. Средиземноморието станало сега франкско езеро.

Бележки

1. Ликаония се намира фактически на югозапад от Кесария — б. ред.

2. Общоприетата днес година е 1186 — б. ред.