Северноевропейското общество през Развитото средновековие 900–1200 г.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Дейвид Уитън

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Едно неуспяло кралство

Около 1175 г. в саксонския манастир в Хелмарсхаузен било преписано едно чудесно Четвероевангелие. То било предназначено за друга църква — «Св. Василий», която съвсем наскоро била основана в Брауншвайг от Хенрих Лъва, най-големият германски благородник, който бил херцог на Саксония и на Бавария. В Брауншвайг била неговата основна резиденция в Саксония — там той построил дворец, който засенчвал дори тези на неговия суверен — императора Фридрих Барбароса — и новото Четвероевангелие за църквата му било разкошно украсено. Едно от изображенията представя самия херцог с английската му съпруга — Матилда. Всеки от тях коленичи смирено пред Христос, който поставя корони върху главите им. Формално короните обозначават тяхното посвещаване в служба на Христос, но картината внушава и други размишления. Самият характер на портрета носел многозначителен подтекст; херцозите и техните съпруги обикновено не били изписвани по този начин, а само царете. Онези, които биха пропуснали този момент, не биха могли да не забележат, че в картината е поставено необикновено силно ударение върху образите на Хенрих и Матилда, които са изобразени в почти същия мащаб като самия Христос. И други елементи подсилват това ударение. Всеки носи кръст, което припомня придобивката на херцога — фрагмент от Истинския Кръст. Над тях откъм страната на Хенрих стоят светците, на които той е посвещавал катедрали и други първостепенни по значение църкви в Саксония. От страната на Матилда са изписани двама светци, които са тясно свързани с Англия — Григорий Велики и Томас Бекет. По този начин е подчертан нейният английски произход. Зад съпружеската двойка се виждат някои техни предци, внимателно подбрани, за да се изтъкне колко знаменити са двамата съпрузи. Хенрих включил дядо си, който бил коронясан за император под името Лотар III, както и собствения си баща — Хенрих Горди, когото Лотар напразно се мъчил да направи свой наследник. Зад Матилда били нейният баща — английският крал Хенри II и неговата майка — Матилда, която някога била императрица. В този контекст духовните корони можели направо да се възприемат в техния по-земен смисъл и вероятно намерението е било точно такова, тъй като Хенрих почти със сигурност се е домогвал до корона.

След пет години той трябвало да се откаже от мечтата си. През 1180 г. Барбароса обявил и двете му херцогства за конфискувани и го изпратил в изгнание. Така портретът остава един жив спомен. Но той е много повече от това, тъй като илюстрира едно централно явление в хода на историята от този период. Всички роднини и предшественици, които стоят от двете страни на съпружеската двойка, произхождат от семейства, неизвестни по времето на Каролингите. Всички те се издигнали чрез бракове — Лотар се оженил за наследницата на Саксония, Хенрих Горди — за дъщерята на Лотар, Матилда за император Хенрих V. Хенри II пък се издигнал чрез следващия брак на Матилда с неговия баща — Анжуйския граф — и благодарение на факта, че английският крал Хенри I починал без да остави мъжки наследник. Хенрих Горди и Хенрих Лъва произлизат от най-видните сред тези семейства, тъй като принадлежат към рода Велф, към който принадлежат и съпругите на Лудовик Благочестиви и Лудвиг Немски и който заемал престола на Бургундия. Споменатите роднини на херцога обаче спадали към един по-млад клон от родословното дърво на Велфите, а дядото на Хенрих Горди бил италиански благородник, който се приобщил към рода чрез брак. Всяка от тези фигури била наследствено свързана със своите Каролингски предшественици само с най-тънка нишка.

Добрите бракове били съществен елемент от тяхното издигане, но тези бракове били осъществявани с одобрението на кралете, които чрез тях се стремели или да спечелят съюзници, или да възнаградят за вярна служба, или да осигурят наследник. Отношенията между краля и неговите магнати не можели да бъдат стабилни, защото зависели от случаите на раждане и смърт, осъществени или осуетени намерения, смяната на поколенията. Кралете трябвало да обвързват хората около себе си като им осигурявали някаква форма на възнаграждение в замяна на тяхната лоялност. Този процес продължавал, докато създадената по този начин връзка нямала вече изгледи да преживее смъртта на някой от партньорите и можело преди нея да бъде набързо прекъсната. Самият Хенрих Лъва е добър пример в това отношение. Бракът с Матилда, изобразен в неговото Четвероевангелие, бил сключен като част от съюза между Фридрих Барбароса и Хенри II Английски, но по-късно той осигурил на Хенрих Лъва безопасно убежище при английския крал, когато Хенрих Лъва и семейството му развалили отношенията си с Фридрих и били изгонени от Германия. Положението на големите благородници, както и това на краля, зависело от отношенията му с другите хора, с неговите съседи и васали, а и те били непостоянни. Големите имения, които били на разположение на Хенрих, били опазвани и разширявани чрез грубото погазване на правата на други хора и били поддържани главно благодарение на това, че Фридрих оставал глух за оплакванията. Когато обаче това отговаряло на неговите интереси, той изслушал тези оплаквания, лишил Хенрих от херцогствата му и така дал зелена улица на враговете му да възстановят собствените си владения със сила.

Още един момент може да бъде отбелязан в портрета. Светците, изписани откъм страната на Хенрих, не били случайни, а такива, с които той имал установени специални взаимоотношения. На тях той бил посветил големи църкви, а пък на църквите дал поземлени дарения. Тези светци, които били почетени от него по този начин, сега в Четвероевангелието му връщали услугата, като осигурявали подкрепа на неговите духовни и светски претенции. Хенрих смятал, че амбициите му ще се понравят на Бога и неговите светци, и се постарал да си изпроси тяхното благоразположение. Духовното и светското не били обособени сфери, а част от една и съща картина, от един и същ свят.

Очертанията на властта

Историята на Хенрих е необикновена само в собствените си мащаби. Нейната съществена черта — непостоянството на съдбата и на властта — е типична за цялостния политически живот на Северна Европа през десети, единадесети и дванадесети век. Аспирациите на Хенрих и техният провал ни напомнят, че макар и да е възможно да говорим за кралство Франция и кралство Германия през този период, развитието на тези кралства и тяхната вътрешна обвързаност продължавали да зависят от сложна мрежа от взаимоотношения между крале и магнати, между самите магнати и между магнатите и техните собствени люде. Това бил период на големи промени в почти всички сфери на живота, но тези промени все още не оказвали въздействие на природата на политиката.

Преди да разглеждаме онова, което се е променило, трябва да обсъдим това, което се е запазило. Велфите проследяват корените на своя род назад чак до Карл Велики. Техните претенции не били напълно законни, макар и да било вярно, че съпругата на един от наследниците на Карл Велики произлизала от тяхната фамилия. Предявяването на подобни претенции обаче било съвсем естествено. Карл Велики бил възприеман като архитип на християнския владетел. Той бил създател на велика империя, дарявал земи и служби, бил покровител на християнското учение, разширил границите на християнството. Според легендата той направил поклонническо пътешествие до Йерусалим и донесъл оттам безценни реликви, водил също така война със сарацините в Испания. Той бил пример за кралете. През 1000 г. Отон III от Германия наредил да отворят гроба му; през 1165 г. Фридрих Барбароса настоял да го канонизират, а пък по-късно Филип II Френски подчертавал родствената си връзка с Карл Велики, въпреки че именно предците на Филип II били тези, които лишили наследниците на Карл Велики от трона. Силата на спомена за Карл Велики и митът за него го превръщали в естествен създател на власт, в най-добрия начин за узаконяване на тази власт. Ако връзките били слаби, това било причина да се подчертават, ако пък въобще не съществували, това било още по-важна причина да се измислят.

Най-старото родословно дърво, достигнало до нас от големите благородни фамилии, е това на графовете от Фландрия, съставено към 950 г. То не обръща голямо внимание на предшествениците от мъжки пол. По-скоро цялото ударение е поставено върху (действителния) брак на един от предците с дъщеря на Карл Плешиви. Такива бракове представляват повратен момент в историята на семейството, но също така те са и признание за статуса и властта, които то вече е завоювало, признание за тесните връзки с кралските предци и за лоялна служба към тях. Като ги споменават и им отдават почит в родословното дърво, съставителите дискретно напомнят на кралете, че тяхното собствено величие е плод на доблестта, лоялността и умението на онези, които им служат, така че да не се свиди на кралете, онова, което те дават за вярната им служба.

Големите хора оправдават собствения си статус и се самоидентифицират и по други начини. Те дават на децата си такива имена, които да напомнят на тях и на другите за произхода и рода им. Често се избира име от рода на съпругата, ако то е принадлежало на особено знаменита личност. Връзките на родството можели да се разпрострат много на широко. През 1148 г. един член на относително неизвестна римска фамилия се хвалел с родството си с крал Стефан Английски, с който бил свързан чрез бабата на краля, която била от Ломбардия. Такива връзки можели също и да подхранват вътрешната спойка на рода. Веднъж същият този Стефан воювал успешно срещу някакъв замък и имал желание след като го превземе, да избие местния гарнизон. Роднини на хората отвътре помолили краля за милост и като признание за тяхната служба той трябвало да удовлетвори молбата им. Родството обаче можело да бъде и капан. Във Фландрия станало обичай да се изисква и двамата родители да бъдат от благороден произход, за да бъде признато детето им за благородно. Бракът в едно семейство от робски произход, независимо колко богато е станало то, можел да коства благородството на мъжа, който го е сключил.

Благородството можело да означава различни неща в различните времена. По същество то се свързва не с доблестта или властта на човека, нито с неговите достойнства, а с неговото рождение. Не всички деца можели да наследят издигнатостта на баща си, така че по начало терминът не е синоним на заможност, защото земите можело да бъдат разделени или да преминат във владение само на едно от децата, докато качеството благороден се предавало на всички деца. Това схващане на благородството продължило да съществува и през дванадесети век, макар и да било очевидно, че хора, които нямали благороден произход понякога печелили голямо богатство и власт. Такова било семейство Ерлембалд от Фландрия, което придобило наследствено кастеланство в Брюж и създало мрежа от брачни връзки с много фламандски благородници. Когато граф Шарл Фландърски поискал да ги разгроми, той ги заплашил, че ще разкрие робския им произход. Така графът едновременно оспорил тяхното положение и поставил под угроза престижа на благородните семейства, с които те били свързани чрез бракове. Това бил неразумен ход, защото предизвикало организирането на успешен заговор, който завършил с убийството на графа през 1127 г. По-късно през дванадесети век станало по-приемливо да се признава скромният произход. Както се казва в една семейна история: «По времето на Карл Плешиви много нови хора, по-добри и по-честни от благородните, станали велики и известни». Понякога скромният произход дори бил измислян. Анжуйските графове възхвалявали способностите си като изтъквали произхода си от някакъв лесничей, а пренебрегвали тесните си брачни връзки с водещи фигури от Каролингското благородничество; може би това им е помагало да се чувстват по-спокойни, когато били във война с краля на Франция.

Тъй като благородството не се определяло вече толкова строго единствено от рождението, то станало присъщо за много по-голяма група от хора, отколкото в предишната епоха. Понякога думата можела да бъде използвана и за обозначаване на всички свободни хора, макар че употребата на понятието в този широк смисъл не била практика. То се употребявало, и то още от десети век, по отношение на онези, които държали замъци и можело също така да се отнася, макар и по-рядко, за рицарите. Така например един от онези, които се били свързали с Ерлембалдите чрез бракове и които се изправили пред възможността да бъдат опозорени с разкриване на техния социален произход, бил рицар. Несигурността в правилната употреба на термина «благороден» не била само отражение на социалната мобилност, тя също отразявала широкообхватната промяна в обществото, която се проявявала с различна сила и в различна степен в различните части на Европа и която често била признавана едва след като била вече факт.

Тези промени били свързани преди всичко с отношенията между по-големите и по-малките люде и те се появили отчасти като отговор на военните промени, отчасти като отражение на възстановяването на икономиката, но може би и поради това, че отговаряли на нечии интереси, които не можели просто да бъдат отречени. Кралете и големите господари били военачалници. Те били почитани или не според възможностите им да воюват, било в защита на правата и земите си, било при завоевания. Една свита от обучени бойци била необходима последица от тази функция. Такава свита можела да бъде набирана и поддържана по различни начини. Можела да се състои от платени мъже, каквито например били в състояние да събират около себе си полските херцози през десети век. Тя можела да се състои от хора, привлечени от определен военачалник поради перспективите за завоевания и грабежи, какъвто бил случаят с викингите през десети и единадесети век и още повече с армията на херцог Гийом Нормандски, който нахлул с успех в Англия през 1066 г. Свитата можела да се състои и от благородници без поземлени владения, които по този начин си осигурявали прехраната в очакване на нещо по-добро. Такива били войските на крал Хенри I Английски по време на военните му кампании на континента в първата четвърт на дванадесети век. Можела също така да се състои и от мъже, които били обвързани с особени отношения с господаря или с краля. Обикновено това били свободни хора, но в Германия често се срещали и несвободни войници или т. нар. министериали. Независимо от голямото разнообразие в начините на набиране на войската и в аспирациите, които участието в нея можело да поражда, все пак имало един общ натиск службата да се възнаграждава със земя. Притежаването на земя освобождавало човека от случайностите в живота като кавга с господаря или пък осигурявало годините на болест и старост, а за тези, които си търсели съпруги, владеенето на земя било много съществено.

Земя можело да се притежава или държи при различни условия. Ако тя била собственост на притежателя си, я наричали алод. Като такава тя минавала вътре в семейството според разпоредбите на местния, обичаен закон, макар че господарят или кралят могли да бъдат помолени да се намесят в случай, че приложението на закона било свързано с разногласия. Не било задължително притежаването на алоди да бъде освобождавано от всякакви условия. Обществените задължения за отбиване на военна служба и за присъствие в двора били типични за периода на управление на Каролингите, а с течение на времето към тях вероятно е било добавено и задължението да се плащат някакви такси. След края на Каролингското управление тези задължения станали задължения по-скоро към господаря, отколкото към краля (до известна степен това винаги е било така), а алодите започнали да се възприемат като феоди — условна поземлена собственост, държането на която била свързана с изпълнението на определени задължения. Все пак имало голямо разнообразие във формите на владеене.

Именно на това разнообразие се дължи и многозначието на смисъла, в който социалната и политическата структура от този период се определя или не като «феодална». Дори в рамките на една широка дефиниция на термина, която схваща феодализма като съчетание на задълженията на васала към неговия господар и притежаването на феода, отстъпен от господаря на васала, не е възможно да се приеме, че отношенията между господари и васали са били изцяло феодални. Някои мъже може ли да се подчинят на господари като израз на почит към тях, без обаче с това да приемат, че земите им се превръщат във феоди. Други пък можели да получат феоди без да приемат, че това ги заставя да изпълняват постоянни задължения към господарите си. Отношенията между господари и васали били феодални в смисъл, че господарите твърдели, че техните васали държат тяхна земя като феоди и че поради това трябвало да им се отплащат с военна служба, служба в двореца, да им плащат данъци и да приемат тяхното правосъдие по отношение на наследяването на земята. Тези твърдения не били приемани винаги безропотно от самите васали. Напротив те често били повод за горчиви и бурни спорове. Това било пряка последица от неясната природа на господарството само по себе си. Правата, които Каролингите дали на магнатите, не се различавали съществено от онова, което сега господарите изисквали от своите васали. Така оставало неясно доколко правата на магнатите и задълженията към тях произлизали от обществената власт, която им била предоставена или пък била узурпирана, и доколко тези права и задължения били акт на почит към господаря. Резултатът бил объркване на задълженията и изключително разнообразни, често бурни взаимоотношения между господари и васали.

Династическите спорове между наследниците на Карл Велики и атаките на викингите и сарацините през девети век били съществен катализатор в развитието на системите за васалитет и владеене. Ролята на такъв стимул изиграли и унгарските атаки, обхванали голяма част от Германия и Франция през първата половина на десети век. Развитието на системата обаче продължило и през единадесети век, когато тези фактори били отстранени. То продължило с различна интензивност в различните региони и се изявявало някъде по-рано, другаде по-късно, защото динамиката носела твърде местен характер; господарят, който успявал да консолидира и да развива своята мощ, принуждавал съседите си да правят същото, ако не искали да бъдат поставени под негова власт. По същия начин обаче господарят, който бил по-слабо активен в това отношение, подтиквал много по-слабо своите съседи да изграждат и засилват собствената си власт. Към факторите, ускоряващи процеса по места, трябва да се добави и технологичното развитие на средствата за водене на война. Новостите били възприемани в различна степен от различните господари и дори в цели региони, тъй като усвояването им изисквало значително повече средства.

Войните можели да бъдат водени за грабеж или завоевание. В първия случай съществените елементи за атакуващия били изненадата и мобилността. Защитаващият се пък можел да отговори резултатно, ако имал добре укрепени места, пазени от достатъчно гарнизони, където да съхранява богатствата си. Във втория случай атакуващият се нуждаел от войска достатъчно силна, за да се справи със силите, които щели да бъдат поведени срещу нея или пък да се оттегли бързо, ако противника се окажел твърде силен, но неговата основна цел била да опустоши провинцията. Кампаниите били обикновено ограничени в месеците непосредствено предхождащи жътвата, макар че южните райони, в които било развито предимно лозарството, овощарството и отглеждането на маслини, били уязвими през цялата година. Едно от условията за водене на война по този начин била достатъчната бързина в започването на атаката, предотвратяването на такава или избягването на противниковия опит да пресече нападението. Друго условие била достатъчната защита, както и умението да се унищожи по-слаба сила или да се устоява срещу по-силен противник. На тези изисквания най-добре отговаряли конните рицари. Те имали защитна ризница, броня и щит, кон обучен да носи тежестта на така екипиран човек, високо седло и шпори, които позволявали на ездача да задържа инерцията на коня зад върха на копието; преминавали продължително обучение, което осигурявало на рицаря умението да контролира всички тези елементи и да действа в синхрон със своите другари. Всичко това превръщало рицаря в доминираща сила в битката. Рицарите никога не били най-многобройната част в нито една армия — били твърде скъпи за тази цел — но те наистина представлявали тази част от нея, която можела да даде тласък на битката чрез своята подвижност и да я спечели чрез силата си. Описвайки френските рицари, които минали през Константинопол през 1097 г., византийската историчка Анна Комнина отбелязва: «Конният рицар е непреодолим; той би си проправил път и през стените на Вавилон».

Тяхната значимост може да се види във факта, че норманите донесли със себе си обучени военни коне, когато нахлули в Англия през 1066 г; за разлика от тях техните викингски предшественици в девети век разчитали на пленени коне в Източна Англия, за да можели да се придвижват по-бързо. В Германия обучени рицари оказали резултатен отпор на маджарските атаки през десети век, както и на славянските след това и то до такава степен, че политическите структури, които славяните били изградили на военен принцип, трябвало впоследствие да бъдат реорганизирани по западен модел. По същото време осъществяваните от викингите нападения с кораби ставали все по-малко ефективни, тъй като потенциалните им врагове създали войски, съставени от рицари, за да им се противопоставят. Така викингската заплаха, все още първостепенна през десети век, през единадесети станала по-малко сериозна, защото била насочена срещу общества, които не били създали рицарски армии (Англия, Ирландия, Северните острови, южното крайбрежие на Балтийско море) или пък засягала само Скандинавия.

Рицарите били един отговор на заплахата от нападение, а по същия начин предлагали по-добри перспективи и на агресора. Разглежданият период станал свидетел и на още по-скъпи промени — свързаните с фортификационните конструкции. Военачалникът, който държал около себе си хора поради перспективите за грабеж, все пак трябвало да си осигури безопасни места, където да можели да се строят гробници на светци и да се прибира добитъкът в случай на криза. През десети век в Полша били изградени много укрепления от трупи и земен насип, които били охранявани от платените войници на полския херцог. Укрепленията по на запад били далеч по-скромни, макар че има някои съответствия между полските фортове и замъците, изградени от Хенрих I Германски и неговите наследници срещу маджарските, датските и славянските нападения. Обикновено укрепленията представлявали дървена сграда и защитна ограда от колове, може би върху естествено или изкуствено възвишение. Подобни конструкции обаче били уязвими при пожар и знаем, че една от тях била съборена от един свещеник и неговите енориаши, вбесени от изискванията на господаря към тях. За тези, които можели да си го позволят алтернативата била каменното строителство и наистина има примери за такива замъци в Анжу от края на десети век. В Германия тези конструкции се появили едно столетие по-късно.

Така феодалът се оказал в непрекъсната надпревара със съседите по отношение на оръжието — ако те събирали войска от рицари или издигали замъци и той трябвало да го направи. Тласъкът за това развитие дошъл не от нападенията на викингите и маджарите, които били спрени, а след това и разгромени през десети век, нито от упадъка на икономиката и диктата на натуралното стопанство. Напротив процесът достигнал най-високата си точка през единадесети век, когато икономиката вече била възстановена и бил осъществен най-рано и най-бързо в онези райони, които били най-развити икономически, Фландрия например. Тласъкът дошъл от силното желание на феодалите да запазят, консолидират и разширят своето господство.

След като първородството се превърнало в норма — в Северна Франция през десети век, след това в Германия и Южна Франция през единадесети век — феодалите били подложени под двойния натиск на необходимостта да намерят нови земи за членовете на своите собствени семейства и за тези на своите васали. Емиграцията можела да намали този натиск. Благородници от много севернофренски области тръгнали към Англия след Норманското завоевание или се присъединили към норманите, които се установили в Южна Италия и Сицилия. Други, главно през дванадесети век, намерили служба при краля на Шотландия. Много отишли да се бият с езичниците в Светите земи или в Испания, колкото за да спасят душите си, толкова и за да си осигурят нови земи (наистина един хронист от началото на дванадесети век смятал за доказано, че Първият кръстоносен поход бил организиран от Господ, защото според хрониста походът се възправил срещу цялата природа, тъй като имало «такова презрение към материалните неща в сърцата на диви и алчни мъже»). Въпреки това огромното напрежение се запазило. То можело да намери реализация по няколко начина: чрез овладяване на нови територии, които след това можели да бъдат разпределени, чрез регулиране на васалните владения възможно най-свободно, като се разреши унаследяване по завещание, или чрез предоставяне на по-големи права на васалите и чрез изменение или отказ от исканията за служба от тяхна страна. Тези права обаче не можели да бъдат неограничени и връзките, които се създавали по този начин, нямало вероятност да бъдат по-дълготрайни от онези, установени с по-суровите актове на патронажа. Кралете и феодалите използвали и трите техники за контрол и помирение, често едновременно, но всеки от тези методи оставял огромни възможности за търкания и спорове, а в най-лошия случай се стигало и до гражданска война.

Стабилността била много по-малко забележима характеристика на периода, но тя съществувала и не трябва да се пренебрегва. Както големите средства, необходими за укрепленията, така и силната войска, която заможните крале и феодали можели да изпращат срещу разбунтувалите се васали, са фактори, които към средата на единадесети век попречили на разпадането на феодални владения и кралства. Властта можела да премине от един крал или феодал към друг, но това ставало само, когато благородничеството в областта било готово да прехвърли васалната си зависимост към нов феодал, защото този нов феодал е станал съществен елемент в свалянето на стария. Тъй като местното благородничество рядко действало с някакво голямо единство в такива дела и тъй като рядко било ясно дали новият феодал би бил по-приемлив от стария, подобни прехвърляния на територии били рядкост. Където се появявали все пак, те били отговор на явно неравновесие в разпределението на властта, а такива неравновесия обикновено били трайни. В резултат границите на кралства и на много големи феодални имения се запазили забележително дълго време и разделението на териториите от девети и десети век се оказало до голяма степен постоянно. Когато Хенрих Лъва мечтаел за своята корона, той вероятно е мислил да се сдобие с изключителни права в рамките на своите територии, а не за разделяне на Германия между себе си и действителния й крал.

Съживяваща се икономика

Социалната и политическа еволюция, описана по-горе, не била присъща на една слаба и едва поддържаща живота икономика, а по-скоро на една мощно съживяваща се през този период икономика. Високата цена на феодалното имение, на неговите военни разходи, на службата на васалите, както и щедростта на феодалите — всичко това подтиквало към търсене на нови форми на богатство, както и към опити да се вземе по-голям дял от онова, което вече съществувало.

В началото на този период основният източник на богатство било земеделието и през цялото време си останало такова. Феодалите установили своя контрол над него до голяма степен по същия начин, по който били установили правата си върху хората — чрез смесване на права, които си били техни в техните собствени имения с обществени права и след това ги разпростирали върху възможно най-голям брой хора в рамките на своите владения. Контролът върху местното правосъдие и върху задълженията за принудителен труд, предложението за «защита» и налагането на данъци били основните средства, чрез които свободните селяни били закрепостявани, наследствено обвързвани с мястото, където живеели и задължени да плащат своеволно определяни данъци и да дават трудови повинности. Слабите реколти и нападенията на мародери били два фактора, които можели да накарат свободния човек да се откаже от свободата си, но по-вероятно е натискът за това да е идвал отгоре и да не е бил посрещан с желание отдолу, защото най-бързото закрепостяване на селячеството станало не през десети век — време на най-голяма нестабилност, а по-скоро през единадесети век, когато реколтите се увеличавали, а феодалите търсели да строят повече с камък, отколкото с дърво. Процесът продължил и през дванадесети век. Между 940 и 980 г. 80% от даренията, направени в полза на катедралата в Шарт, били на свободни селяни; между 1090 и 1130 г. цифрата спаднала на 8%, но през тридесетте години преди това тя все още се задържала сравнително високо — 38%. Пò на юг в Бургундия абатът на Клюни все още се надявал през тридесетте години на дванадесети век, че би могъл да привлече свободните селяни да предадат своите парчета земя на неговото абатство в замяна на по-поносимо господство, което биха могли да намерят някъде другаде. По на изток по границите на Саксония селячеството също било в състояние да запази свободата си по-дълго; робите взимани от съседите езичници предлагали алтернативна работна ръка. От друга страна тези земи били много уязвими при нападение и това означавало, че феодалите трябвало да бъдат по-щедри към своите селяни, ако искали въобще да ги задържат.

През единадесети век селяните започнали да обработват земите, които по-рано били оставяни на угар. Това е очевидно в Южна Франция от 20–те години на столетието, в Северна Франция и Испания от 60–те години, а в Германия от 30–те години на следващия век. Обезлесяването, подобреното пресушаване на блатата, а във Фландрия извоюването с труд на земи от морето — всичко това създало нови обработваеми площи. Процесът бил донякъде отговор на нарастването на населението, но бил и резултат (и може би това е по-важната причина) от стремежа на феодалите да увеличат приходите си. Когато абат Сюже от Сен-Дени (близо до Париж) основал нови села във владенията на абатството си през 30–те години на дванадесети век, той направил това, не за да реагира на пренаселването на съществуващите села. По този начин абатът съвсем съзнателно се опитал да увеличи приходите на своя манастир. По същото време зърнопроизводството се подобрило чрез все по-голямата употреба при оран на конете, които изместили воловете, като теглителна сила; в някои области двуполната система на земеползване била заменена от триполната, така земята по-рядко била оставяна да отлежава на угар (макар че след по-продължително време при тази система почвата ставала по-неплодородна). Благоприятно въздействие върху развитието на зърнопроизводството оказало и подобряването на климата от 60–те години на дванадесети вик нататък. Въпреки всичко реколтите не можели да осигурят по-дълготрайна гаранция за благоденствие и последвалите една след друга жестоки зими в Северна Европа в края на дванадесети век довели до повсеместен глад.

Промените били съпътствани от рязко нарастване на населението. В едни области процесът се задържал в рамките, ограничени от наличните хранителни ресурси, в други напрежението било намалявано със значителна емиграция, но имало и райони, в които се стигнало до този момент, когато необходимостта от храна започнала да надвишава наличните ресурси. Когато такова нещо се случело, резултатът можел да бъде остра инфлация с тежки политически последици. Независимо от увеличаването на обработваемата площ и от развитието на алтернативни средства за изкарване на прехраната във вълнопреработката, Фландрия в началото на дванадесети век съвсем определено страдала от пренаселване. Около 1113 г. архиепископ Фридрих от Бремен потърсил там заселници, които да обработват източните земи в неговото епископство, а по-късно през същото столетие други саксонски прелати и благородници последвали неговия пример и то в такива мащаби, че населението на Саксония се увеличило, както се смята, десетократно в периода от 1000 до 1300 г., за разлика от населението на Германия като цяло, което за същото време нараснало само три пъти. Такива мерки помогнали да се намали напрежението във Фландрия, но не можели изцяло да обуздаят отрицателните ефекти от него. Появилата се в резултат на това инфлация подкопала позициите на фламандската аристокрация и към края на дванадесети век хвърлила страната във вълните на политическата несигурност. Такива промени протичали и въздействали с различен интензитет и в различни времена в различните части на Европа, а предимствата и слабостите, с които били свързани, с течение на времето оказали голямо въздействие върху силата на кралства и княжества.

Нарастването на населението предизвикало нарастване на градовете. Те били издържани до голяма степен от производството например на сечива или платове за местния пазар; но приходи идвали и от даренията за гробниците на светците от разходите на феодалите, които от своя страна се стремели да увеличат собствените си приходи чрез пазарните такси или чрез печалбите от монетосеченето. Най-бързо развитие на градовете и на политическата значимост на техните обитатели се забелязва в областите с най-гъсто население. Когато граф Шарл Фландърски бил убит през 1127 г. жителите на Гент и Брюж играли първостепенна роля в последвалата междуособна война, както и в решението за преминаване на графството в ръцете на Тиери от Елзас. Двадесетина години преди това жителите на Лаон показали по драматичен начин издигането на градското население като политическа сила, като убили своя епископ, след като той отказал да признае града за комуна или да им даде право на самоуправление. Горе-долу по същото време епископът на Компостела трябвало да преживее бунта на жителите на своя много по-слабо развит град. Изправени пред такъв натиск други феодали ограничили правата си във фиксирани данъци и дали определени мита на своите граждани. Това бил важен фактор за насърчаване на имиграцията към техните градове. От друга страна веднъж направени отстъпките, не можели лесно да бъдат отменени, което би могло да постави в неблагоприятно положение феодалите в период на инфлация.

В течение на дванадесети век градовете придобили нови функции. Някои, като Париж, извличали приходи от студентите, които привличали в своите училища. Други увеличавали приходите си от лихварство и ипотекиране на земя, което можело да донесе значителни суми, когато благородниците имали финансови затруднения или пък се хванат църквите по средата на скъпо струващи строителни програми. Евреите, необременени от християнската забрана на лихварството, играели забележителна роля в тези дейности и платили тежка дан за това. Те били подложени на погроми като тези, които помели градовете в Райнланд през 1096 г. Страдали също така от произволните налози, изисквани от техните господари; когато френският крал арестувал евреите в земите на короната през 1180 г., той успял да вземе от тях откуп в размер на значителната сума от 15 000 марки. Освен банковото дело се развивало и по-мащабно производство и далечна търговия. Изнасяни били три основни вида стоки: роби, които особено се търсели от Кордовския мюсюлмански халифат преди разпадането му в началото на единадесети век и които били пленявани от германците по тяхната източна граница или от викингите; фламандско платно и вълнени тъкани, все повече и повече произвеждани от английска вълна; сребро, чиито основни залежи били открити в Саксония през единадесети век. През Италия и по вътрешните водни пътища в Русия тези стоки били продавани срещу луксозни източни стоки, особено коприни и подправки, които били едновременно ценни и относително лесни за транспортиране.

Развитието на подобна търговия създало нови източници на доходи за феодалите. На първо място тя предлагала лесни обекти за грабеж или за извличане на такси. Изграждането на много замъци в Северна Франция в относително слаби места, близо до пътища е показателно за тази тенденция. Големите феодали и крале реагирали остро срещу тези действия, отчасти поради убеждението, че било техен християнски дълг да постъпят така, но и поради това, че по този начин те можели да установят свой собствен монопол върху таксите. В края на единадесети век един фландърски граф се прочул с това, че сварил жив един рицар, който влязъл в разправа за отмъщение на някакъв панаир. Френският крал Луи VI (1108–1137) пък посветил голяма част от времето на своето управление на кампании срещу феодали, които ограбвали търговци. Тези действия не попречили на нито един от споменатите двама владетели (макар и от различен ранг) да изискват подобни плащания за самите себе си. Други феодали предприемали по-положителни мерки за насърчаване на търговията в своите територии. Няма по-добър пример в това отношение от начина, по който Шампанските графове насърчили организирането на голям годишен цикъл от панаири, където фламандци и италианци търгували помежду си. Обемът на търговията бил толкова голям, че през втората половина на единадесети век, монетата на областта се превърнала в модел за стандартното парично обръщение в голяма част от Италия. Зад това може би са се криели и други по-опасни тенденции; възможно е разноските на севера за внос да са били по-големи от стойността на онова, което било изнасяно и тогава тези разноски можели да бъдат посрещнати само с износ на златни кюлчета.

Феодали на молитва

Когато Хенрих Лъва свързал своето собствено посвещаване на Христос с мечти от по-светски характер, той открил една основна за неговото време връзка. Кралете оприличавали своите задължения към поданиците си със задълженията си към Бога и ги определяли като наказание на потисниците, защита на безпомощните (особено на вдовици, сираци и църкви), и разпространение на словото Божие сред съседите езичници. Това, че понякога кралете пренебрегвали или нарушавали тези принципи, не ги омаловажавало, а по-скоро ги правело по-важни, защото без тях не би имало оправдание за съществуването на постоянна светска власт. Следователно не е случайно, че сакралният характер на кралската власт бил най-ревностно и категорично утвърждаван в периоди на най-голямо безвластие. По силата на старите Каролингски традиции германските владетели, особено като императори, развили много силна сакрална традиция, оправдана чрез усилията им да покръстят източните и северните си съседи, да защитят папството и да го спасят от недостойните същества от римската фракция, а понякога и от претенциите им за господство над останалите владетели в Европа. Другите крале също се стремели да подчертаят светия произход на своята служба; Алфонсо VII от Кастилия изявил претенции към императорската титла през 1135 г. по силата на това, че спасявал души от мюсюлманите.

Претенциите за святост понякога можели да влязат в противоречие с по-светски съображения. По времето на Отон I в Германия архиепископите на Хамбург-Бремен активно участвали в християнизирането на Дания и Швеция, а самият Отон основал голямо архиепископство в Магдебург за покръстването на славяните. Покръстването на тези народи било тясно свързано с разширяването на църковната юрисдикция, а понякога и с открито господство, а това пораждало съпротива. Четиринадесет години след основаването на Магдебург големият славянски бунт от 982–983 г. помел почти всичко, което било постигнато дотогава; епископството вече никога нямало да бъде значим мисионерски център. Източните владетели бързо съзрели заплахата, която криело покръстването и възможностите, които то предлагало. Полският владетел Мешко I и унгарският — Ищван I предотвратили германското нападение, като приели мисионери от Германия, но всеки от тях приел и мисии от Бохемия, а в случая с Ищван I и от Византия и по този начин те попречили на германците да наложат контрол върху Църквите им. Тяхната независимост била формално призната през 1000–1001 г., когато Отон III допуснал наследникът на Мешко — Болеслав Храбри — да подчини пряко на Рим новото архиепископство в Гнезно, а за Унгария, когато Ищван подчинил цялото си кралство направо на папството. Така Полша и Унгария избегнали германския контрол. В същото време Мешко и Болеслав можели да използват неотдавнашното си християнизиране, за да завладяват и покръстват езическа Померания, а Ищван можел да прави същото по отношение на други маджарски велможи. Другаде било по-трудно да се изкорени езичеството, защото то било главната политическа преграда срещу чуждо господство. Св. Адалберт и св. Бруно от Кверфурт били сред мисионерите, които загубили живота си в Померания в края на десети — началото на единадесети век, а през 20–те години на дванадесетото столетие Отон от Бамберг трябвало да използва сила, за да завземе и разруши езическите храмове. Процесът на християнизация навсякъде бил бавен и често изкуствено предизвикан. Норвегия била покръстена в края на десети век и имала свои собствени епископи от средата на единадесети век, но езическите обичаи като обредно изливане на течности и подхвърляне на деца били все още обикновена практика столетие по-късно.

Така ролята на кралете започнала да изглежда двойствена. От една страна била ценена поради възможността да привлекат нови сили чрез покръстване, а от друга — били критикувани, че нанасяли вреда на процеса на покръстване, като го свързвали с налагане на политическо господство. Понякога самите крале подронвали идеала, както направил германският владетел Хенрих II, сключвайки съюзи със славяните езичници срещу християнска Полша, макар че той по-късно изкупил греха си като основал мисионерско епископство в Бамберг. Сакралната роля на кралете била подкопавана и по други начини. Те никога не са били единствените основатели и покровители на големи църкви и манастири, но от десети век аристокрацията поемала все по-голяма част от тази дейност в свои ръце, което в още по-висока степен се отнасяло до строителството не енорийски църкви в техните земи. Зад подобни действия понякога се криели светски интереси. Енорийските църкви можели да увеличат приходите на своя господар, а пък манастирите можели да служат като преден пост за разширяване на неговото господство. Така станало с анжуйския манастир «Св. Троица» във Вандом по време на съперничеството за Тур с графовете на Валоа през втората половина на единадесети век. От началото на десети век заможните феодали дарявали спорни земи на някой манастир, който бил под техен контрол и след това защитавали тези земи като покровители на манастира.

С това не казваме, че духовните съображения са били непременно чужди на феодалите. Големи църкви били посвещавани на светци и били богато обдарявани с техните мощи. Важността на тези неща може да се долови в страстта, с която са били купувани или крадени реликвите. По време на експедицията на германския владетел Отон I в Италия през 962 г. множество реликви били пренесени, а пък в дванадесети век Барбароса възнаградил Кьолнския архиепископ за неговата служба, като отстъпил на неговото епископство мощите на Трите влъхви. Една от тактиките, възприети от един епископ в Компостела в борбата му със съперничещо епископство, била кражбата на реликвите му през 1102 г. Светците можели да дадат деца на безплодни родители и да излекуват болест и тяхното приятелство трябвало да се спечели чрез дарение за техните гробници или чрез основаване на църква в тяхна чест, което вероятно е била главната причина за изобилието от църкви през единадесети век. Църковните служители обичали да подчертават, че светците можели и да бъдат враждебно настроени и да докарат до внезапен край онези, които им се присмиват. Жертви могли да бъдат и основателят или негови роднини, ако те не зачитат правата на Църквата. По-вероятни жертви обаче били техните светски съперници и врагове. Светските и религиозните цели можели да вървят в съвършена хармония, защото светци и феодали били свързани в надпреварата със своите съперници.

Така кралете загубили донякъде мястото, което заемали някога в тази област. Много по-често в Германия, отколкото във Франция, големите църкви разчитали на помощта на кралете срещу потисници, но вероятно още по-често са се обръщали за това и към местните феодали, а краля преценявали според желанието му да защитава техните права. Когато Отон I Германски преживял разгрома в Италия през 982 г., един хронист изтълкувал нещастието като Божие наказание за включването на Мерзебургското епископство в рамките на Магдебург. Един век по-късно архиепископи, последователно заемащи престола в Магдебург, чиито интереси не били добре защитени с намесата на кралете, били на границата да се противопоставят на монархията.

Вътре в Църквата станали редица промени, които щели да нанесат още по тежък удар върху положението на владетелите като представители на Бога. По време на безредиците във Франция през десети век, църковните служители започнали да споделят ново виждане за отношенията между духовенството и миряните, издигайки известната теория за Трите съсловия, която разделяла обществото на такива, които работят, такива които се молят и такива, които воюват. Задължението на воюващите да използват оръжие само в защита на безпомощните и на Църквата било тема на биографията на благородния светец Жерар от Орияк, написана от абат Одон от Клюни. От края на века подобни идеи били загатвани на множество събори, най-напред в Южна Франция, но от 1030 г. и в Северна. На тези събори на миряните било заповядано под страх от отлъчване и тежки наказания да спазват Божието примирие и да не воюват в определени периоди. Така епископите поели в свои ръце опазването на реда, макар че не били твърде готови за това. Те издавали от време на време присъда над отделни нарушители, но повече не били в състояние да постигнат, особено в Германия, където монархията запазила голяма част от властта си чак до края на единадесети век. Църковните служители, освен да правят опити да ограничават войните, започнали и да предявяват претенции за властта да ги организират. Появила се идеята, че войната можела да бъде достойна за похвала и да облагодетелства душите на онези, които се заемат с нея. Това схващане било формулирано за първи път от монасите в Клюни, но намерило възторжена подкрепа от страна на папството. През 1064 г. папа Александър II опростил греховете на онези, които се включили в експедицията срещу мюсюлманина Барбастро, а през 1074 г. папа Григорий VII се опитал с подобни средства да събере войска за защита на източните християни от мюсюлманските преследвания. Неговата проповед ударила на камък, но през 1095 г. папа Урбан II подновил молбата на Клермонския събор и получил възторжен отговор. Той създал прецедент, който направил провъзгласяването на кръстоносни походи папски прерогатив. След време папите щели да злоупотребяват с него. Макар че самите крале взели участие в няколко от последвалите експедиции, властта да се дава разрешение за война срещу езичници, преминала от тях към папата. Така тяхната роля като военачалници била омаловажена, особено когато папите от края на дванадесети век започнали да претендират, че всички войни влизали в обсега на тяхната юрисдикция.

Втората от промените вътре в Църквата, която оказала въздействие върху положението на владетелите, засягала характера на монашеството. Макар че манастирите най-общо спазвали Правилата на Бенедикт, съществували значителни различия между отделните монашески обители. Тези различия се определяли от местните обичаи, но и от способността на манастирите да запазват основните елементи от монашеския живот, за да противодействат на онова, което можело да бъде не само по-различно от общоприетото, но и осъдително. Когато владетели, аристократи или епископи искали да основат или реорганизират един манастир, те обикновено се обръщали към друг, привлечени от славата на институцията или по-специално на нейния игумен. В Северна Германия особено активен бил Йоан от Горц, но неговото влияние било лично и след смъртта му славата на неговата обител била засенчена от Бургундския манастир в Клюни, основан през 909 г. и покровителстван от поредица изключително внушителни абати. През единадесети век по времето на абатите Одило (994–1049) и Юго (1049–1109) отношенията между Клюни и реформираните от него обители ставали все повече отношения на принадлежност, макар че близостта на връзките значително варирала. В резултат изключително нараснал броят на обителите, принадлежащи към Клюни — от 38 през 998 г. до няколкостотин при смъртта на Юго. Значението на тази принадлежност се състояло не толкова в подчинението на толкова много обители на манастирската общност в Клюни — независимо от широките права над тях абатите на Клюни не се намесвали много в тяхното самоуправление — колкото в това, че по този начин тези обители се освобождавали от властта на местните епископи. Това би могло да бъде от голяма полза за онези благородници, на които били поверени владенията на Църквата, т. е. за защитниците на тези владения, защото те заменяли далечната власт с местна, която би могла да бъде и във враждебни отношения с далечната. В същото време това положение предоставяло на манастирите възможност да се обръщат за помощ към някой, който бил независим от натиска и заплахите на местния феодал, в случай че такъв местен господар или епископ създавал твърде много неприятности на монасите. Що се отнася до кралете, Клюни не бил толкова непосредствена заплаха за техния авторитет. Абатите на Клюни ги почитали, не оспорвали техните права над църкви, намиращи се в границите на техните кралства и понякога ставали посредници между враждуващи папи и крале. Независимо от това кралете били предпазливи, защото подчинението на манастирите на някакъв център, който бил извън тяхната сфера на влияние подкопавало корените на кралския контрол върху тях.

Към края на единадесети век нова и по-строга форма на монашество започнала бързо да се разпространява. По-старите манастири били тясно свързани с обществото, тъй като голяма част от тяхната дейност се концентрирала около литургията и в частност около молитвите за основателите, ктиторите и за тези, които били допуснати в тяхното братство. В този контекст нямал голямо значение фактът, че много от монасите постъпили в манастир като деца по настояване на техните родители. По този начин се правела услуга на родителите, които иначе не биха били в състояние да се грижат за тези деца, без да намалят рисковано размерите на своите имения. Освен това в по-старите манастири изисквали само кратък период на послушничество, което пък било в услуга на онези, които искали да станат монаси непосредствено преди смъртта си, за да се възползват от молитвите на общността. Богатството на манастирските имения се оправдавало с размера на общността, която то трябвало да издържа, с великолепието на сградите, които те правели в чест на Бога и неговите светци, а също и с начина, по който тези сгради внушавали благоговение. Когато монасите от Клюни за първи път отслужили тържествена служба в третата и най-голяма тяхна църква в града, един от тях, описвайки събитието, казва, че било така, сякаш «всеки ден е Великден». През дванадесети век всички тези неща били поставени под въпрос: приемането на деца и краткия период на послушничество, защото така много неудобни мъже ставали монаси; манастирското богатство, защото то вкарвало монасите в неприлични спорове върху собствеността; големите църкви, защото те олицетворявали по-скоро уловките на този свят, отколкото бягството от него. Подобни мисли не били нови, но през дванадесети век те започнали да привличат, не както дотогава малки групи отшелници, а оправдали възникването на цял монашески орден, който започнал да съперничи на Клюни по размери и засенчил неговото влияние. Цистерцианският орден се появил в Сито, основан през 1098 г. Към 1153 г. той включвал около 350 обители, пръснати из Европа. По-голямата част от тях били разположени в сравнително отдалечени места. Това веднага харесало на ктиторите, които можели да дарят не толкова плодородни земи. То отговаряло и на интересите на онези от самите монаси, които искали да бъдат далече от мирския свят и неговите грижи, но в същото време желаели да въведат отново ръчния труд в монашеския живот. Високите идеали на ордена, понякога описвани от злодумци направо като ненормална суетност, изисквали много по-здрава система за администриране, отколкото била създадена в Клюни. Така се появил общ сборник от правила, валиден за целия орден.

Ако Клюни защитавал интереси и идеали, опасни за сакралната позиция на кралете, сега цистерцианците ги доразвили и ги комбинирали с техните нови идеали. Обединяването на техните обители в един орден представлявало по-голяма заплаха от тази на Клюни, защото тяхната организация била много по-стегната. Когато Барбароса настоял да бъде признат антипапа, германските цистерцианци последвали примера на своя орден като един и отказали да го признаят. Германските и бургундските обители, свързани с Клюни удовлетворили искането на Барбароса и впоследствие се отцепили от своя орден. По-сериозен факт обаче е начинът, по който идеалите от Сито наблягали на първостепенното задължение на хората към Бога, отхвърляли удобния компромис с мирските желания, който в Клюни били готови да направят, и презирали нещата, които представлявали крайъгълните камъни на светската власт. Винаги е имало отделни църковни служители, които са отстоявали такива схващания, но възприемането им от цяла редица нови ордени било нещо ново.

Третата промяна, тази която най-очевидно се противопоставила на сакралната позиция на кралете, се криела в разрастването на папската власт. Претенциите, изявявани от различни страни върху едни и същи църкви или светци, фактът, че църквите били твърде лесни за плячкосване, особено в районите, където политическата власт била слаба, увеличили силно необходимостта от една институция, която да може да подчинява една църква на друга или да я освобождава от такова подчинение; или да я вземе нея и нейното имущество под свое покровителство и така да добави към анатемата на св. Петър своя собствена в случай на нарушение. Съдействието на папата срещу опозицията на някои германски епископи било много важно за Отон I Германски при основаването на архиепископството в Магдебург. Също толкова съществено за полските владетели било папското покровителство над Полша, когато тя се стремяла да избегне политическото и църковното господство на Германия. В същото време папата можел да отмени даден избор, ако съществували ясни свидетелства, че той е направен незаконно; така Юго Капет от Франция не успял да наложи предпочитания от него кандидат за архиепископ на Реймс. През единадесети век папите упражнявали правата си по-енергично. Следвайки реформата на папството, направена от Хенрих III Германски през 1046 г., папите започнали да пътуват извън Италия (макар понякога и като бегълци от бурните политически събития в Италия по това време) и да се намесват решително, когато правели това. Те също така изпращали кардинали и легати, за да разследват нарушения или да подкрепят молби за помощ, а понякога упълномощавали за това местни епископи за огорчение на техните колеги.

Тези методи на действие били възприети, защото папите и тези около тях все повече се убеждавали, че всичко в Църквата далеч не върви добре. Струвало им се, че тя била покварена от мирските ценности, още повече, че нейното божествено послание било скрито, оставало неясно. Отначало две нарушения хвърлили масло в огъня — естествената склонност на духовниците към брак и получаването на църковен сан или друга изгода срещу пари и земя, т. нар. симония. Тук действали силни материални съображения: женените свещници били склонни да използват църковните средства, за да се грижат за съпругите и децата си; можели също да завещаят църквите си; онези пък, които били готови на симония, вероятно щели да извършат престъплението за сметка на църквите си. Реформаторската пропаганда обаче не наблягала на тази страна на нещата, а поставяла ударението върху ролята на свещеника при извършване на Светото тайнство. Ръцете посветени на свещения хляб и вино, представящи тялото Христово, не трябвало да бъдат омърсени с нечисти дела. Оказало се трудно да се наложат тези идеали. В някои райони обявили правото си на брак и заплашвали да убиват епископи като Зигфрид от Майнц, който се опитал да наложи папската забрана. Почти навсякъде се оказало невъзможно да се попречи на свещеническите синове да станат самите свещеници. Съдействието на епископите било съществено за прокарването на реформата, но когато било разрешено обвинението в симония да се отправя освен към подчинените на епископите и към самите епископи, подкрепата им до голяма степен била загубена. Епископите се оплаквали, често с право, че зад подобни обвинения лежат злостни съперничества между свещениците в техните църкви и между аристократичните семейства, от които те произхождали и че властта на епископите щяла да бъде подкопана, ако се давало ухо на такива обвинения.

По времето на папа Григорий VII (1073–1085) недоволството достигнало своя връх, особено сред германски епископи, чиито назначения през бурния период, минали под знака на малолетието на Хенрих IV, често предизвиквали подозрения за симония. Самият Хенрих IV бил заподозрян, че одобрява тази практика и прикрива нарушителите. Тогава той светкавично нанесъл обида на папата, като назначил епископи в три епархии в Италия, които папата смятал за свои или за които вече имало папски избраник. Така Хенрих и мнозинството от неговите епископи били обединени от същите си интереси, насочени срещу папата и през януари 1076 г. отхвърлили юрисдикцията на Григорий. Последвалият конфликт бележи завой в историята на папството. Григорий отлъчил Хенрих от Църквата и настоявал да бъде заставен насила да се подчини и накрая той признал за крал германския принц Рудолф от Райнфелден. От своя страна Хенрих след кратък период на одобряване, постигнат под натиска на известната среща в Каноса през 1077 г., започнал да действа за заместването на Григорий от по-гъвкав папа и отказвал да признае приемниците на Григорий, които продължавали реформаторската дейност. Когато умрял през 1106 г., Хенрих все още бил отлъчен.

Конфликтът предизвикал появата на огромна памфлетна литература, създадена от защитници и на двете страни. На страниците на тези произведения теми, които били периферни дотогава, получили централно място, а в сърцето на спора се оказал въпросът за правата, които владетелите можели да упражняват в рамките на своите Църкви. От началото на единадесети век кралете започнали да дават на прелатите пръстен и жезъл, символизиращи едновременно службата, която те получавали и владенията на Църквата. В случай, че бъдел представен нежелан кандидат, последната дума била на краля, който можел да спре назначението, като откажел да даде споменатата инвеститура. Самият Григорий се опитал да попречи на Хенрих да следва този обичай, а неговите наследници папа Урбан II (1088–1099) и Пасхалий II (1099–1118) издали редица декрети, които трябвало да забранят тази практика навсякъде. Своето становище те обосновавали по-скоро теологически, отколкото политически. Ръцете, които освещават хляба и виното за причастие рискували да бъдат омърсени, когато се съединявали с ръцете на мъже, които държат мечове. На същите основания папите забранили на духовенството да оказва почит на светски люде. Така успешно бил отхвърлен принципът, който разрешавал на кралете да раздават църковни служби. По същото време било прието, че кралят, макар и в състояние да осигури съществена подкрепа на Църквата срещу посегателствата на местната аристокрация, бил застрашен в същата степен като останалите благородници, ако използвал властта си неправомерно. В крайна сметка били постигнати споразумения с английската и френската монархия през 1106–1107 г. и с германската през 1122 г., макар че нито едно от тях не било трайно. Според тях кралят можел да присъства на изборите за епископи и да предава на поредния кандидат именията на неговия престол. Така конфликтът завършил със споразумение по въпроса за инвеститурата.

Практическите резултати от противоречието били по-малки от теоретическите, но не били за пренебрегване. Кралете нямали повече решителен глас в избора на епископи, макар все още думата им да имала голямо влияние. Опитите да се преодолее определена съпротива обикновено привличали привърженици в лагера на папата, броят им обаче се определял от политическите съображения. Така възможната силна папска намеса станала едно от многобройните съображения, които владетелите трябвало да взимат предвид, понякога за сметка на благоприятни фактори. В същото време станало много по-трудно за кралете да прикриват епископите си от настоятелните молби на техните подчинени и от присъдите на папите и техните легати и това веднага фиксирало определени граници в тяхното поведение и намалило желанието на епископите да се обръщат при нужда най-напред към краля.

Ренесансът на дванадесети век

Промените в християнската общност и в рамките на Църквата променили самата природа на кралската власт. Други интелектуални течения имали по-неясно въздействие. През дванадесети век примерът на Древния Рим и вълната от нови интелектуални и художествени начинания се съединили и дали изключителни плодове. Терминът «Ренесанс» е използван съвсем съзнателно. Римският закон бил заменен от племенните обичаи в по-голямата част от Северна Европа и тези обичаи били рядко събирани и рядко променяни съзнателно. Рядкост е да се открие в периода преди единадесети век крал, който, следвайки примера на Каролингските си предшественици, да издава нов закон. Две влияния помогнали да се промени това положение. Едното от тях било запазването на римското законодателство в голяма част от Италия, където често действали германските владетели. Другото влияние също било италианско — от времето на понтификата на Григорий VII били създадени редица сборници на каноничното право, а около 1140 г. от тях бил съставен сборникът на Грациан. Неговият опит да помири противоречиви прецеденти чрез идентифициране на принципите, залегнали в тях, които след това били съотнасяни към аналогични случаи, показал по възможно най-ясния начин, че прецедентът не правел закона, въпреки че можел да го оправдае. Създаването на църковно законодателство било запазено за папството и неговата дейност в това отношение започнала да подтиква кралете да правят същото.

Възстановяването и трансформирането на римските традиции било нещо, което засегнало почти всички сфери на мисълта и изкуството, макар че постигнатото в едни области било по-повърхностно от постигнатото в други. Античната литература била запазена почти изцяло благодарение на работата на монасите, а монасите били и основните компилатори на историята. В много случаи те взимали събития от настоящето и от неотдавнашното минало и ги поставяли в контекста на събитията от Сътворението. Така обграждали римския период с божествена рамка. В същото време римските историци започнали да влияят върху своите следовници по-непосредствено. Техните истории били написани от гледна точка на делата на великите мъже, а техните дела били оценявани от гледна точка на тяхната полза за държавата; свръхестественото до голяма степен отсъствало. Влиянието и на двата момента може да се види в работите на северните историци от единадесети век. В резултат се появила историопис, чиито стил веднага създал нова база на властта, схващана до голяма степен като светска.

Теологията също била запазена за манастирите, а след това и за катедралните школи през десети и единадесети век. През дванадесети век някои от тези школи започнали да привличат известни учители, които не служели там, а живеели от таксите, взимани от техните ученици. Така възникнал университетът в Париж. Словесната проницателност, готовността да се оспорват остарели доктрини, както и схващанията на колегите и способността за възприемане на нови тенденции станали отличителните черти на добрия учител. Най-ясният пример на тези характеристики е Пиер Абелар. Той мислел, че намерението, скрито зад делата, определяло последните като добри или грешни и с удоволствие посочвал противоречията между различните схващания в Библията. Това било твърде много за някои от неговите съвременници и той на два пъти бил осъждан — през 1121 и през 1140 г. Завършил дните си като монах в Клюни. Независимо от това неговото учение оказало влияние върху много от неговите по-малко предизвикателни колеги и последователи. Работите на Аристотел станали по-добре познати благодарение на работата на преводачите в Толедо и Сицилия. Това спомогнало да се гледа по-сериозно на възможността да съществува естествен ред на нещата, в който Бог не се намесва пряко. Как можело да става това без да се ограничава Божието всемогъщество, бил въпрос, който тепърва щял да се решава, но вече се дискутирал.

Същото развитие се наблюдава и в областта на изкуството и архитектурата през този период, като отново процесът е по-забележим във Франция, отколкото където и да било другаде. Отличителните черти се заключавали от една страна в тенденцията към по-реалистично изображение, което се опитвало да предаде характера по-скоро с чертите, отколкото с помощта на алегории. От друга страна църковната архитектура възприела един стил, който се стремял да предостави максимална възможност за игра на светлината, символизираща влиянието на самия Бог. Техническите похвати, използвани тук се отдалечили от римската традиция, най-вече в използването на ребрени сводове, но процесът на еволюция бил по-скоро постепенен, отколкото внезапен. Две от най-ясните черти на новия архитектурен стил можели да се видят в една църква, която била традиционна във всичко друго освен в размерите си — била огромна. Църквата била построена в Клюни в края на единадесети век. Едната особеност представлявал кръгът от параклиси около абсидата, всеки от които бил посветен на определен светец и същевременно осигурявал нови източници на светлина в източния край на църквата. Другата характерна черта била летящата подпора, въведена след като се оказало, че покривът не бил добре укрепен. Подпората уравновесила страничните и вертикалните структури и по този начин създала възможност за изграждането на по-големи прозорци. Възможностите присъщи на тези нововъведения били съзнателно използвани при реконструирането на абатската църква в Сен-Дени (Париж) в 40–те години на дванадесети век, а след това в цяла редица френски готически катедрали, изградени от следващото поколение. Лаон и Нотр Дам били първите плодове на това движение, последвани от Шартр в края на дванадесети век. След това начало стилът наложил своето господство до такава степен и монументите му били толкова внушителни, че за много хора той се превърнал в символ на средните векове. Навсякъде другаде тези нововъведения пускали корени бавно. В Германия преобладавала тенденцията, следваща римската и италианската традиция, въпреки че по-големите размери наложили някой технически промени. В изкуството, както и в другите области, германците гледали назад към един все по-трудно възстановим свят.

Германия и нейните съседи

През по-голямата част от тези три века германското кралство било първенствуваща сила в Западна Европа. Трудно било да се предвиди това през 919 г., когато Хенрих I заел трона. Определен за владетел от Конрад I, неговото възкачване първоначално било признато само в границите на собствените му земи — Саксония и в тези на Конрад — Франкония. Тъй като не успял със сила, Хенрих бил принуден да получи признание от владетелите на Швабия и Бавария като им разрешил да назначат епископи в неговите територии, а пък той трябвало да разреши на епископите да владеят земи на короната. С този акт той като че ли се отказал от основни права на своята власт — от имения, в които владетелят можел да отсяда по време на пътуванията си из кралството, за да изслушва молби; от служби, които можели да бъдат дадени на верни служители. До края на живота си Хенрих възстановил загубите, но примерът на Хенрих Лъва ни напомня, че херцозите дълго след това търсели същите права като своите далечни предци. Ходът на германската история не бил ход на едно гладко развитие, в рамките на което монархията да може да установи своя собствена власт и традиции; не бил и такъв, че неизбежно да водел към политически сепаратизъм. Той по-скоро се люшкал в силно колебание между двете тенденции.

Успехът на Хенрих се основавал на две неща. Като енергичен военачалник той успял да задържи датската заплаха на Север от княжеството си, а през 933 г. нанесъл голям разгром на маджарите, които след като разрушили моравското кралство през 906 г., представлявали заплаха за цяла Северна Германия и за някои области, отстоящи пò на запад. Заплахата била толкова голяма, че херцозите пожелали да станат съюзници на Хенрих. Били привлечени и други владетели, водени от Венцеслав от Бохемия. Другото предимство на Хенрих било сравнително скорошното издигане на неговото семейство — Лиудолфинг; той бил господар на Саксония едва от 912 г. чрез брак в семейството на дотогавашния саксонски владетел. Законът за кръвното родство не бил още напълно определен и църковните служители се колебаели още в прилагането му, но вече било прието, че женитбата възпрепятствала за няколко поколения напред сключването на брак между потомците. С течение на времето броят на поколенията бил определен до седем, но това не се спазвало строго. Така новата династия имала предимство пред старата, тъй като тя все още имала свободен избор за политически най-изгодни бракове. Предимството естествено се изчерпвало, но то помогнало на Хенрих да си върне Лотарингия под управлението на неговия зет — херцог Гизелберт и било основен фактор при възкачването на неговия син и наследник Отон I (936–973).

Въз основа на наследството, останало от Хенрих, Отон успял да издигне германската монархия до най-високите й върхове. В това той бил подпомогнат от щастливото стечение на редица обстоятелства. На изток провел серия от кампании срещу славяните езичници между Елба и Одер, които били заплашвани и от зараждащата се Полша по времето на Мешко I. Това позволило на Отон да осигури територии и работна ръка, с което можел да привлича хора към себе си. На запад бил улеснен от конфликтите между Каролингите и Робертианците. Тези конфликти държели в подчинение владетелите на Лотарингия, които не можели да си позволят да отхвърлят властта на Отон, защото не можели да разчитат на подкрепата на Франция при това положение. Вътре в Германия благодарение на династически бракове негови родственици влезли във владетелските дворове на Швабия и Бавария, а пък Лотарингия била дадена на негов зет. На юг размириците в Италия създали благоприятни условия за намеса и през 951 г. Отoн сложил ръка на италианската корона, а през 962 г. на императорската корона и на множество реликви, с които можел да дарява източните епископства и манастири. Той назначил епископи в епархии далеч от родните им места и по този начин от една страна създал алтернативни източници на подкрепа в случай, че съседите им се окажели непокорни, а от друга си осигурявал правото да наложи военна повинност на Църквата за защита на източната граница, както и задължението за събиране на войски за по-далечни експедиции. Независимо от тези възможности и придобивки Отон преживял и периоди на много голяма опасност. Неговият доведен брат и по-младият му брат се смятали за алтернативни кандидати за трона и след време вдигнали бунт. Същото направили и други херцози, включително и синът на Отон — херцог Лиудолф Швабски, когато се изплашил, че бракът на баща му с италианката Аделаида ще направи невъзможно неговото възкачване на престола. Съдбата обаче се намесила в полза на Отон. По време на най-сериозния бунт — този на Лиудолф — маджарите отново се появили на сцената. Кралят и бунтовниците се обединили срещу заплахата и при Лехфелд, близо до Аугсбург, спечелили една от най-решителните битки в историята (955 г.).

Победата на Отон го направила водещия монарх на деня, веднага след това той бил почетен като император, макар че действителната му коронация трябвало да изчака съгласието на папата. На този етап не съществувал въпросът за разпадане на кралството, което бил създал. През следващите два века, когато такива спорове възниквали по отношение на престолонаследието, те засягали кралството като цяло и нямали за цел неговото разделяне, а когато възниквали спорове между крале и принцове, те били свързани до голяма степен с въпросите на унаследяването и с правата на кралете и принцовете в границите на техните владения, а не с принципите на кралската власт. Стабилното вътрешно положение оказало положително въздействие и в областта на външната политика и може би най-силно на изток. То насърчило Отон да окаже натиск за създаването на неговото голямо мисионерско архиепископство в Магдебург и да изпрати мисии чак до Киев; помогнало му също така да ускори темпа на завоевание на славянските земи. Това обаче отклонило вниманието от възникващите княжества в Полша и Бохемия и позволило на маджарите да се заселят и в крайна сметка да създадат огромна държава, която по-късно се превръща в кралство Унгария. Разногласията между и вътре в тези три страни позволили на германските крале да си осигурят почти постоянно господство над Бохемия и от време на време над Унгария, а от Полша да взимат данък за териториите, завладени от славяните. Връзките обаче били много слаби и трябвало постоянно да се възстановяват със сила и фактически само Бохемия останала в обсега на германската власт. Дълготрайното значение на тези промени било огромно; ако германските крале искали да привличат привърженици като ги награждават с владения за сметка на съседите на Германия, те трябвало да се насочат на юг към Италия, където липсвала здрава власт, която да ги спре.

Първият германски владетел, който признал това, бил внукът на Отон — Отон III (983–1002). Неговият баща Отон II (973–983), следвайки примера на Ото I, се намесил в междуособиците във Френското кралство, а на изток разпрострял германската власт чак до Одер. Един тежък разгром в южна Италия обаче запалил искрата на голям славянски бунт през 982–983 г., който успял да изтласка германците отново до Елба. Поредицата неуспешни кампании, предприети през 90–те години на десети век, а и мъченическата смърт на епископа заточеник от Прага отец Адалберт в Померания, може би са накарали Отон III да се замисли за посоката на своята външна политика. Посещението му до гробницата на Адалберт в Гнезно през 1000 г. довело до основаването на архиепископство там, пряко подчинено на Рим. Равностойна епархия била създадена за унгарците в Естергом през следващата година. По същото време там били пренесени реликви и Болеслав Храбри бил признат за полунезависим владетел на Полша, въпреки че той нямал корона чак до 1024 г. След като разрешил проблемите на изток по този задоволителен за него начин, Отон III прекарал по-голямата част от времето до края на своето управление в Рим, тъй като бил обезпокояван само от слабата заплаха от страна на френския крал или магнатите му по отношение на Лотарингия. Доколко той е мечтаел за една възстановена империя като глава на едно обединение на християнски кралства и доколко реалистичен е бил един такъв проект, са въпроси, които историците винаги са си задавали, но които остават без отговор. Отон умира преждевременно на 21 години.

За разлика от своите предшественици Отон III не оставил наследник. Събитията след неговата смърт предвещавали лоши бъднини, тъй като възкачването на трона на неговия братовчед Хенрих Баварски било оспорено от двама магнати — Екехарт Майсенски и Херман Швабски. Всеки от тях имал силни привърженици — съответно Болеслав Храбри и Магдебургския архиепископ. Тяхната съпротива показва, колко крехка била държавата създадена от Лиудолфингите. Екехарт бил свързан с Болеслав чрез сватовство. Отново връзките, които и магнатите можели да създават вътре и извън кралството, им осигурявали подкрепа и съюзи, които ги превръщали в труден съперник. Когато Екехарт бил убит, избухнала война между Хенрих и Болеслав, която продължила през по-голямата част от неговото управление. Колкото до архиепископа, била му отнета епархията, която включвала и предишното му епископство. Кралете можели да назначават доверени и способни хора в епископствата, но претенциите на други църкви били в състояние и такива хора да възправят срещу короната. Хенрих прекарал по-голямата част от управлението си (1002–1024) в Германия. Малко вероятно е обаче това да е израз на съзнателна реакция срещу политиката на неговия предшественик. По-скоро било резултат от нормалния и необходим опит да се запушат пробойните, отворили се след смъртта на Отон. Широките права, които дал на Църквата, особено в Саксония, показват неговото желание да си осигури подкрепа, на която да може да разчита.

Възкачването на Конрад II (1024–1039) бележи първата от големите династически смени в историята на германската монархия, тъй като Хенрих II починал без да остави наследник. Такива промени можели да отслабят монархията; с времето принцовете щели да се научат да оказват или оттеглят подкрепата си срещу земи и права, а земи и права на короната лесно се губели, когато базата на кралската власт се премествала в райони, в които той вече държал земи. В същото време промените предоставяли и предимства. Конрад не бил възпрепятстван от по-ранни бракове в търсенето на датска съпруга за своя син и престолонаследник Хенрих III (1039–1056), въпреки че самият Хенрих бил критикуван по-късно заради втория си брак с Агнес от Поату — важен ход, който му помогнал да си осигури контрола над Бургундското кралство, включено в Германското кралство след бездетната смърт на крал Рудолф през 1032 г. Конрад II и Хенрих III последвали примера на своите предшественици и се възползвали от противоречията между трите източни държави, за да наложат там своето господство. Опитали се да направят същото и в Северна Италия. За да запазят позицията си в Германия те прибегнали до две опасни средства. Първото средство, успешно използвано от Конрад срещу бунта на швабския херцог Ернст, било да отдели васалите от него, като им предложи сигурно владеене и наследяване на техните земи. Второто средство, използвано от германските владетели и приложено от Хенрих в Лотарингия, било да се намесват в престолонаследието в херцогствата и да настояват за тяхната подялба. Всяка от тези мерки намерила оправдание в някакви положителни резултати. Първата успяла да потуши опасен бунт. Втората трябвало, съсредоточавайки политическите интереси на лотарингските магнати вътре в района, да ликвидира опасността, която можела да представлява неразделена Лотарингия, ако нейният херцог cе съюзи с френския крал или с други магнати, които сега били в по-силна позиция, отколкото преди. Срещу тези кратковременни успехи стояли дълготрайни загуби. Манипулацията с наследството на васалите било едно от основните средства чрез които феодалите поддържали властта си над тези, на които били дали феоди. Такова средство било и правото да се отнемат земите на онези, които не изпълнявали своите задължения. Когато тези права били ограничени, феодалите трудно можели да налагат контрола си над своите васали без да правят нови и нови отстъпки пред тях. В резултат те поставили под въпрос и негодували срещу изискването за служба, което короната продължавала да им налага. В същото време склонността на краля да се намесва във въпросите за наследяването нарушавала точно онези права на магнатите, които сега били защитени от намесата на собствените им васали. В резултат Германия била изправена пред непосредствената опасност от сериозни размирици. Когато Хенрих III умрял през 1056 г. и оставил за наследник невръстния Хенрих IV, имало такива, които желаели да отнемат трона, ако той следвал примера на баща си. Както често става, най-силните крале оставят най-тежко наследство.

Малолетието на Хенрих IV дало възможност на това недоволство да се прояви и на други да се развият. Неговите предшественици били построили внимателно структурирана поляризация на влияния, земи и богатство, но нарушавайки права, смятани от техните жертви за неотнимаеми. Управлението на поредица от регенти, особено на архиепископите Анон Кьолнски и Адалберт Бременски, дало възможност на тези регенти да заздравят собствените си позиции и в същото време създало условия други да възвърнат или да придобият, онова, което им се полагало. Херцогствата, които били под прякото разпореждане на короната, били дадени на висши благородници — Швабия на Рудолф Райнфелденски, Бавария на саксонеца Отон Нордхаймски, Саксония на Ордулф Билунг, който продължил да присвоява и много други земи на короната, а при падането на Адалберт притежавал голяма част и от земите на Бремен. Когато Хенрих навършил пълнолетие, той се изправил пред неразрешим проблем — всеки опит да се възстанови загубеното можел да успее единствено с подкрепата на онези, които сами били спечелили големи придобивки за негова сметка, хора, които с основание можели да се страхуват, че начинът, по който се действа срещу други, можел след това да стане начин за действие срещу самите тях. Опитът на Хенрих да възвърне кралските земи в Саксония и да постави гарнизони в тях предизвикал бунт и когато този бунт бил потушен през 1075 г., кралят наложил сурови наказания на водачите му. Това може да е накарало неговите собствени поддръжници да се замислят отново. Отлъчването на краля от папа Григорий VII през 1076 г. дало шанс на неговите противници, но не било причина за последвалата гражданска война; избирането на Рудолф Райнфелденски за крал на мястото на Хенрих станало непосредствено след пристигането на вестта за помирението на Хенрих с Григорий в Каноса.

В началото войната била успешна за Хенрих. Към 1080 г. Рудолф починал от раните си и Хенрих бил свободен да започне серия от кампании в Италия срещу Григорий VII. Неговият успех обаче бил преходен, отчасти защото отстъпките, които той направил на своите поддръжници, давайки например Швабия на Фредерик Щауфенски засилила съпротивата на другите претенденти за тези земи и постепенно създала почти неразрешим комплекс от съперничества. Така всеки успех постилал пътя на нови бунтове, умело насърчавани от папа Урбан II и папа Пасхалий II, които за известно време привлекли в опозицията херцог Велф Баварски, като оженили сина му за Матилда Тосканска, а по-късно насърчили бунтовете на синовете на Хенрих — Конрад (през 1092 г.) и Хенрих (през 1104 г.). Когато Хенрих IV остарял, за неговите привърженици ставало все по-ясно, че трябва да постигнат някакво споразумение с наследника му. Така нещастното управление на Хенрих IV завършило с предателството на херцозите на Австрия и Бохемия, които дотогава били лоялни, но сега минали на страната на Хенрих — син, кралските инсигнии били конфискувани, а през 1106 г. кралят бил погребан в неосветен гроб в Лиеж, където починал все още отлъчен от Църквата.

Възкачването на Хенрих V не довело до разрешаване на проблемите в Германия, защото те били извън контрола на краля. При тези обстоятелства било недопустимо от политическа гледна точка да се предизвиква съпротивата на папа Пасхалий II, но Хенрих V направил точно това, като стигнал до там, че отвлякъл папата през 1111 г. по време на императорската коронация, за да го застави да признае правото на владетеля да дава инвеститура на епископите. Последвалото отлъчване дало предостатъчен претекст за действие на онези, които замисляли бунт, особено на Лотар Зюплингенбургски, когото Хенрих бил назначил за херцог на Саксония и на рейнските архиепископи, които Хенрих настроил срещу себе си, като дарил някои техни земи на свои поддръжници. Съпротивата не заглъхнала и след като принцовете принудили Хенрих да постигне споразумение с папството през 1122 г., а продължила и през по-голямата част от управлението на наследниците на короната — Лотар Зюплингенбургски (1125–1137) и Конрад III от Щауфен (1138–1152). Конрад и брат му Фридрих Швабски били дълго време в опозиция на Лотар, а Лотар от своя страна се съюзил с херцога на Бавария Хенрих Горди — зет на Лотар и евентуален наследник и на Саксония, и на короната. Когато Лотар починал тези надежди се срутили, тъй като магнатите нямало какво да спечелят от избора на изключително силния Хенрих, а можели много повече да спечелят, най-вече за сметка на Хенрих, ако подкрепели Конрад. На тази основа Леополд Австрийски и след това неговият полубрат Хенрих Язомиргот получили Бавария, а Саксония била дадена на Алберт Мечката. През 1143 г. един опит за компромис чрез брак се провалил поради смъртта на един от основните партньори — вдовицата на Хенрих Горди и нещата се влошили още повече, когато Роже II от Сицилия и Геза II от Унгария отпуснали субсидии на опозицията, за да предотвратят намесата на Конрад в техните дела. Когато Конрад бил наследен от своя племенник Фридрих Барбароса, херцог на Швабия, все още стоял открит въпросът дали изобщо е възможно да се преодолее поляризацията на интересите и съперничествата между германските магнати.

Барбароса (1152–1190) бил най-великият германски владетел след Хенрих III, но подобно на Хенрих III, за да постигне това величие, той заложил бъдещето на Германия. Първата му задача била да уреди съперничествата и териториалните спорове, възникнали през последния век. На Хенрих Лъва — сина на Хенрих Горди — било върнато херцогство Саксония за сметка на Алберт Мечката. С течение на времето Хенрих Лъва превърнал Саксония в изключително мощно владение. След известно време той бил избран и за господар на Бавария, а Хенрих Язомиргот за компенсация получил Австрия и то със значителна вътрешна автономия и освобождаване от военна повинност с изключение на граничните територии. От своя страна Фридрих трябвало да утвърди господството си в Бургундия, Швабия и Южна Саксония, макар че поради това накрая влязъл в конфликт с Хенрих Лъва, тъй като блокирал неговите интереси в тази посока. В същото време Фридрих се стремял да възстанови императорските си права в Италия. Моментът бил сравнително благоприятен — в договора, подписан в Констанц през 1153 г., папа Евгений III обещал своята помощ срещу Комуната в Рим, а пък на юг съдбата на кралство Сицилия била поставена под въпрос след преждевременната смърт на Роже II. В същото време императорските права на Фридрих в Италия обещавали съществени приходи, ако можели да бъдат гарантирани, а имало и земи, повечето от които били предадени на чичото на Хенрих Лъва, Велф VI, докато той не ги продал на Барбароса. Така перспективите в Италия били благоприятни. В същото време намесата там била почти единствената възможност за Фридрих да разширява своята власт и да печели нови източници на богатство и подкрепа без да засяга крехкото споразумение, което той бил установил между германските магнати.

Барбароса преживял години на тежка и много скъпа кампания, за да достигне до Констанцкия мир, който му осигурявал повечето от това, към което той се стремял. Въздействието, което тази кампания оказала в Германия, било някак двойствено. Архиепископите на Майнц и на Кьолн, които били основните генерали на Фридрих в Италия, в своето старание пропилели до голяма степен средствата на своите епархии. Други пък използвали нуждата на Фридрих от войски, за да отправят все по-големи искания към короната. Водеща фигура сред тях бил Хенрих Лъва, който накрая започнал да предявява аспирации към кралската позиция и към кралските владения в Саксония, за да закръгли териториите си. Когато Фридрих отказал да удовлетвори неговите претенции, Хенрих от своя страна отказал да му даде войски, от които имало голяма нужда в разгара на Ломбардската кампания (1176 г.). Четири години по-късно Барбароса се възползвал от враждебността, която Хенрих създал срещу себе си в Саксония, и го лишил от херцогствата. Хенрих бил изгонен от земите, които били предадени на няколко други магнати, сред които били синът на Алберт Мечката — архиепископ на Кьолн и главата на Вителсбахите. Това била опасна стъпка, тъй като тя възраждала враждите и съперничествата, които възправяли магнатите един срещу друг толкова дълго време. За момента частичното възстановяване на властта на Хенрих и на неговите синове в някои области на Саксония помогнало да се запази мира, тогава, когато Барбароса напуснал Германия, за да загине в кръстоносен поход, но било малко вероятно синовете на Хенрих, които сега навлизали в разцвета на силите си, да приемат загубата, дори ако застаряващият им баща бил склонен да го направи.

До някакво съгласуване на техните интереси с тези на короната достигнал Хенрих VI (1190–1197) — синът и наследникът на Барбароса. Неговата енергия била насочена най-вече към завладяване на кралство Сицилия, което било свързано c по-големи проекти, но те се оказали несполучливи. За да постигне целта си, той трябвало да направи всичко възможно да изглади противоречията в Германия. Любек бил върнат на Хенрих Лъва, но за зла участ това не попречило на най-големия син на Хенрих Лъва да напусне императорската войска, получавайки от папа Целестин III була, която обявявала, че семейството му можело да бъде отлъчвано от Църквата само с присъда, издадена от папата, а не от епископи. След това той вдигнал бунт, който бил потушен и Хенрих можел да продължи завладяването на Сицилия. Но дори и с този голям успех зад гърба си той не успял на Райхстага във Вюрцбург през 1196 г. да убеди германските князе да признаят наследственост на властта му над неговите кралства. След смъртта му през 1197 г. претенциите на малолетния му син Фридрих били отклонени и били противопоставени две кандидатури: на брата на Хенрих VI — херцог Филип Швабски и на сина на Хенрих Лъва — Отон Брауншвайгски. Отново избухнала междуособна война в Германия и само времето можело да каже дали тя щяла да бъде по-разрушителна за монархията от онези, които я предхождали.

Трагедията на Германия била в това, че монархията се утвърждавала прекалено енергично, затова предизвикала дълбоко негодувание в моментите, когато целите, прерогативите и задълженията на кралската власт били до голяма степен неопределени и когато развитието на феодализма в тази страна все още било в стадий на натрупване. Станало така, че монархията трябвало да преживее оспорването на нейната традиционна, теократична основа, в същото време нейните светски опоненти нямали намерението, а може би и идеята, да определят границите, в които кралете можели или не можели да се движат. Вместо това принцовете се групирали и прегрупирали около съперничещи кандидати за трона и виждали най-добрите перспективи за себе си, осигурени от чувството за благодарност на онези, които те подкрепяли. Резултатът, който първоначално не бил търсен, бил да се отрече на короната наследствено право върху земи, права, антураж, закони, обичаи, а единствено това можело да даде гаранции на монарха, когато неговата роля като теократичен владетел и военачалник била изживяна.

Кралство Франция

Франция също била свидетел на възхода и падението на една голяма държава през този период, но това не била държавата на френския крал. Това владение било формирано до голяма степен във вреда на френската корона и когато започнало да се разпада, тя се възползвала от предимството да излезе на преден план в момент във всяко отношение по-благоприятен за развитието на една стабилна и трайна държава. Началото на въпросното владение трябва да търсим във времето на управление на Шарл Семпли, когато този крал отстъпил Руан и неговите околности на викингския водач Роло, за да спре викингските атаки. Към края на десети век наследниците на Роло, използвайки тази база, разширили териториите си и бавно напредвали в херцогство Нормандия. Херцогът на Hopмандия Гийом станал крал на Англия след завоюването на страната през 1066 г. и по този начин създал държава, която по своите ресурси и мощ засенчвала която и да било област в Северна Франция, включително и земите на френската корона около Париж. След смъртта на Гийом през 1087 г. териториите му били разделени между неговите синове, но това се оказало временно. Двойната васална зависимост, която се установила в резултат на това, влязла в противоречие с интересите на васалите, пък и с по-големите си ресурси кралете на Англия имали повече шансове да наложат властта си върху Нормандия, отколкото херцозите на Нормандия да завладеят Англия. Вече имало признаци че тези промени можели да разширят позициите на нормандските херцози вътре във Франция. Те заявили, че ще пътуват само до своите граници, за да предават данъка, който дължели на френския крал. А когато крал Хенри I Английски отвоювал Нормандия от брат си през 1106 г., той започнал да настоява, че не може да дава данък от името на Нормандия, тъй като кралете не давали данък на почит, а само получавали такъв. Следващото поколение станало свидетел на още по-голямо разширение на англо-норманските владения, осъществено чрез брак на дъщерята на Хенри с анжуйския граф Жофруа. Синът от този брак се възкачил на английския престол като Хенри II, като наследил и властта над Нормандия, Мен и Анжу, а след това сложил ръка и на Поату и Аквитания като се оженил за наследничката на тези земи Елеонора, която току що била разведена от френския крал Луи VII. В процеса на тези промени Луи получавал своя дан на почит от всички континентални земи, но открит въпрос било дали той и неговите наследници щели да го получават и в бъдеще.

Историята на Франция донякъде представлява историята на Германия, но отзад напред. Най-напред бил изживян периодът на най-големи смутове и обединение било постигнато едва през тринадесети век, когато обстоятелствата били неблагоприятни, а предишните конфликти били изживени. Развитието на Франция не било изкушавано от възможности по нейните граници, нито било тласкано към преждевременно обединение от заплахи отвъд тях. Когато това обединение било постигнато, то било прието с желание и било съзнателно изградено и затова се запазило. Навремето никой нямал този поглед върху нещата. Падането на анжуйските земи станало бързо и неочаквано, а внезапното и голямо разширение на владенията на френската корона изглеждало по-скоро като паднало от небето, отколкото като нещо, към което дълго и съзнателно са се стремели. Това едва ли би станало въобще, ако Франция не бе стигнала почти до точката на изчезване и не се бе задържала там през по-голямата част от този период.

Началото на този упадък било поставено с борбата между Каролингите и Робертианците за короната, продължила през по-голямата част на десети век, след това от изключителната стабилност, на която се радвала династията на Капетите след възкачването си на престола през 987 г., довела до период на непрекъснато и неоспорвано владеене на короната. Най-очевидният фактор за упадъка бил конфликтът. Изборът на граф Одон Парижки за крал след абдикацията на Шарл Дебели през 887 г. не довел до трайна смяна на династията. Преди да умре Одон трябвало да признае за наследник на короната Шарл Прости. Независимо от това изборът на Шарл Прости послужил за мощен претекст за потомците на Одон, които се възползвали от некадърността на Шарл Прости и осигурили възкачването първо на сина на Одон — Робер — през 922 г., а след неговата смърт следващата година — на зет му Раул Бургундски. На този етап Франция била в положение, което не се различавало много от онова, в което Германия често изпадала след управлението на Хенрих III. Големи феодални владения, някои много нетрайни, били в процес на създаване и консолидация. Те възниквали от сливане на земи, отстъпени от краля; или в резултат на узурпация, или принуда, поради това всеки от феодалите се страхувал от подобни процеси в земите на съседа. При тези обстоятелства било съвсем естествено феодалите да използват борбите между Каролингите и Робертианците и дори да ги подклаждат, защото един бъдещ монарх би бил по-щедър, отколкото настоящия. Такава поляризация на интересите, след като веднъж се е появила, можела да бъде преодоляна само по два начина — с изчезването на една от спорещите фамилии или с развитието на големи владения до такава степен, че господарите им да се почувстват независими от действията на кралската власт и да няма нужда нито да се плашат от нея, нито да я насърчават. Въпреки че потомците и роднините на граф Одон не се върнали на престола в периода от 936 г. до 987 г., винаги съществувала възможността да го направят. Заплахата, която представлявали в това отношение синът на Робер — Юго Велики и неговият внук — Юго Капет, тегнела над управлението на тримата Каролинги — Луи IV (936–954), Лотар (954–986) и Луи V (986–987), защото можела много лесно да бъде приложена в действие. В тази обстановка кралете можели само да гледат как големите магнати си присвояват служби, права и земи опитват да наложат контрол над големите църкви (както направил Ербер от Вермандоа в Реймс от името на своя син) и убиват съперниците си без страх от възмездие. Външните фактори също не носели нищо добро — маджарските и сарацинските нападения идвали и си отивали твърде бързо, за да можели кралете да се изтъкнат като големи пълководци по начина, по който правели Отоновците. В същото време самата мощ на Германия правела нежелателна перспективата да се привличат хора около короната чрез идеята да се възвърне Лотарингия, която била отнета и включена в границите на Германия. Когато такъв опит бил направен по време на малкото периоди на слабост на Германия, той предизвикал интереса на големите фамилии до такава степен, че те пряко подкрепили Робертианците. Интересите на роднините на архиепископ Адалберон Реймски във Вердюн се оказали решаващи и архиепископът коронясал Юго Капет за крал на Франция през 987 г.

Когато Юго дошъл на власт, и двете условия за прекратяване на враждите били вече на лице. Оцелелият каролингски кандидат — Шарл от Лорен, чичо на Луи V — бил лишен от права, защото се оженил за жена от рицарско семейство, а може би най-вече заради предателството му по време на враждите между Лотар и Отон II. По същото време феодалните владения в Северна Франция, макар и ненапълно обособени и консолидирани, били достигнали в по-голямата си част онзи момент от своето развитие, в който по-нататъшното продължаване на борбата носело по-малко печалби, отколкото рискове, така че стремежът на Шарл към трона намерил слаба подкрепа. Накратко, Юго Капет се възкачил на престола, когато голяма част от силата на кралската власт била загубена и това бил основният фактор за оцеляването на династията, основана от него, в продължение на повече от три века. Конфликтите от десети век имали и друго влияние върху монархията. В периода на междуособиците Каролингите и Робертианците търсели да сключат силни съюзи чрез бракове. Всеки от тях, например, взел за жена една от сестрите на Отон I. В резултат през по-голямата част от единадесети век повечето политически изгодни бракове били или невъзможни за Капетите поради родство, или пък криели риска да бъдат оспорени, в случай че бъдат сключени. Нещо от недоизказаното съдържание можем да видим в родословните дървета, съставени за рода на Руси, който бил тясно свързан с този на Юго в периода на неговата борба за трона. През единадесети век те не се възползвали от роднинството си с монарха и започнали да го изтъкват едва през втората половина на дванадесети век, когато Луи VII се радвал на възраждането на кралската власт.

В резултат от тези промени управлението на сина на Юго Робер (996–1031), на внука му Анри (1031–1060) и на правнука му Филип (1060–1108) бележи най-ниската точка в историята на монархията. Могъщи феодали като Гийом Аквитански и Одон Блоаски се борели за бъдещи наследства в Италия, Бургундия и Лотарингия без да бъдат нито упълномощени, нито възпрепятствани от короната. Други, като Фулк Анжуйски, си създали огромни владения в Северна Франция, срещу което кралската съпротива, оказвана без постоянство, била безсилна. А един от херцозите — Гийом Нормандски — със завладяването на Англия изградил огромната Англо-Нормандска държава, която засенчила всички севернофренски владения, включително и това на краля. През този период Капетите успели незначително да увеличат териториите под техен контрол. Тяхното най-голямо завоевание, Бургундското херцогство, трябвало да бъде отстъпено на брата на Анри I, за да откупят стремежа му към короната. В сравнение със загубите включването на Гатине и Бурж към кралските земи по време на управлението на Филип било малка компенсация, макар че това наистина били територии, които можели да бъдат сигурно владени за разлика от Бургундия. Избухващите от време на време кризи във всяко от херцогствата позволявали на кралете спорадично да се намесват в техните дела, както, когато Анри I помогнал на херцог Гийом да срази норманските бунтове през 1047 г., а по-късно Филип се стремял да поддържа равновесието между Блоа и Шартр или враждата между Анжу и Нормандия. Независимо че тези намеси помагали да се запазят кралското право за намеса и подчиненият статус на принцовете, те не носели по-нататъшни дивиденти. На Филип му било спестено поне унижението. Короната си запазила правото на инвеститура в една трета от френските епископства, но не бил последван примера на Хенрих IV да се рискува пълен разрив с папството, за да се запази това право или да се предотврати назначаването или свалянето на епископи от Юго Лионски, който бил най-важният легат на Григорий VII във Франция. Изборът бил разумен, тъй като земите и политическата власт на много от епископите била преминала към графовете и виконтите, които владеели техните катедрални градове. Френската корона спечелила повече, отколкото загубила от Григорианската реформа, защото тя направила по-трудна, а може би и по-малко привлекателна намесата на най-големите фамилии при избора на епископи. В резултат все по-голям брой френски епископи от 1100 г. нататък произлизали не от най-заможните родове, а от по-незначителни благороднически семейства, най-вероятно заради това, че такива хора не били в състояние да съперничат на други местни родове, нито на техните роднини и близки духовници. Поради това, че нямали на кого да разчитат в рода си, такива епископи щели да изпитат нуждата от фигура, чиято помощ да търсят в случай, че херцогът или графът не се отнасяли с разбиране към техните интереси или подпомагали техните съперници. Степента, до която кралете можели да се възползват от това, зависела от интензитета и продължителността на тези съперничества, както и от способността на големите феодали да ги регулират. Общо взето обаче тази степен започнала значително да се увеличава от началото на дванадесети век. Подобни възможности възникнали с разрастването на градовете през същия период и с искането на някои от тях да получат права на комуна. С отстъпването на такива права кралете можели да ограничат властта на епископ или феодал, който не бил склонен да съдейства на короната, а отказвайки да удовлетворят исканията на градовете спечелвали подкрепата на техните господари.

Така от началото на дванадесети век отново се появили тенденции, благоприятни за монархията, а те били съпътствувани и от възможността Капетите да сключват политически изгодни бракове, които сега не били толкова очевидно кръвосмесителни. Управлението на Луи VI (1108–1137) отбелязало повратната точка. Най-големият принос на Луи в историята на френската монархия било налагането на здрав контрол върху кралските земи и владения. За целта били разрушени замъците на онези феодали, които незаконно събирали налози от пътници и търговци и били построени кралски замъци, които събирали тези данъци в името на короната. Всъщност той постъпил така, както действали и другите феодали, но това не попречило на неговия биограф абат Сюже от Сен-Дени да го опише като първообраз на християнски монарх, който защитава своите църкви и бедните срещу опустошенията на злото и едновременно с това като покровител на Сен-Дени и френски апостол. Така била създадена идеологическа основа за издигане на ролята на краля, което ставало по-трудно по отношение на другите феодали. Луи не останал пасивен и по отношение на външната политика. Умела дипломация и спорадични кампании му подсигурили взимането на почетен данък, ако не от Хенри I Английски, то от неговия бъдещ наследник, а по-късно от съперниците в гражданската война, последвала смъртта на Хенри през 1135 г. Във Фландрия неговата намеса помогнала да се възпрепятства идването на власт на един граф, който бил твърде тясно свързан с Хенри, когато Шарл Добрият бил убит през 1127 г. Тези намеси помогнали да се възстановят връзките между короната и князете. Те не се различавали от онези, които съществували по времето на неговите предшественици, но били много по-ефектни, защото голямата мощ на Хенри нарушила политическото равновесие в Северна Франция и така тласнала неговите опоненти към съюз с монархията. Два епизода са особено показателни за възраждането на монархията. Първият е от 1124 г., когато почти всички френски магнати изпратили войски в помощ на краля срещу нахлуването на Хенрих V Германски — зет на Xeнpи. Другият епизод е от края на управлението на Луи VI, когато херцогът на Аквитания, една област, в която кралската власт очебийно отсъствала, се обърнал към сина и наследника на Луи, търсейки съпруг, който да защити правата на неговата дъщеря и наследница Елеонора.

Бракът се оказал нетраен. През 1152 г. Елеонора се развела с Луи VII (1137–1280) и се оженила за херцог Анри Нормандски, който скоро щял да стане крал на Англия и граф на Анжу и Мен. Това огромно струпване на територии и власт било по-малко опасно от онова, което бил постигнал Хенри I, защото по-големите размери и власт на новото обширно владение дори помогнали да се заздравят връзките, които короната установила с другите големи фамилии във Франция. Третият брак на Луи VII бил с Адела от Шампан, с графовете на които кралят поддържал приятелски отношения до края на своето управление. Синът на Луи Филип Огюст се оженил за Изабела от Ено. Бракът бил политически изгоден, но след смъртта на Изабела започнали спорове за нейната зестра. В същото време огромният брой владения, над които управлявали Хенри II Английски и неговият наследник Ричард (1189–1199), означавал и по-голям брой призиви за намеса, отправяни към короната и по-честа намеса от нейна страна. Независимо, че били почти непрекъснато в движение, Хенри и Ричард отсъствали твърде дълго от много от земите си и не били в състояние да предотвратяват бунтовете на недоволните. Тези проблеми се влошили през втората половина от управлението на Хенри, когато неговите синове започнали да очакват и да се борят за своя дял от наследството. Луи и Филип не се забавили да предоставят своята подкрепа на враждуващите. Всеки от синовете на Xeнри бил насърчен да настоява да му бъде отстъпена територия, у всеки били подклаждани опасения във връзка с намеренията на баща му за него, всеки бил подтикван към бунт. Този процес започнал веднага, щом те наближили пълнолетие. През 1169 г. Луи отстъпил земи на най-големия син на Хенри, изпълнявайки една от съществените клаузи на мира от Монмирай. Процесът продължил и при Ричард, когато неговият брат Джон бил подтикнат по подобен начин към бунт. Подобни стъпки били предприети по отношение и на други подчинени на Хенри. В споразумението, последвало големия бунт от 1173–1174 г., Луи включил клаузата, че бунтовниците не трябва да бъдат лишавани от техните земи.

Капетите били облагодетелствани от различни фактори. Тяхната позиция на господстващи над Хенри и контрола им върху правата на неговите васали означава, че обикновено враждите възникват по тяхна инициатива, а не по негова, на неговите територии, а не на техните. Анжуйците трябвало да бъдат силни винаги и почти по всяко време, докато Капетите можели да използват ресурсите си по-икономично, подбирайки времето и мястото на атака, намалявайки желанието за съпротива чрез опустошаване на земи. Ангевините зависели изключително от ресурсите на Англия при финансирането на своите кампании, а Ричард I ги намалил твърде много, за да укрепи някои ключови нормански крепости, след като Филип се възползвал от участието му в кръстоносния поход и пленничеството му в Германия. Но кръстоносният поход и откупа за Ричард вече били изтощили тези ресурси, което предизвикало тежка криза в Англия. Положението се влошавало от трудността да се разпределят доходите съобразно със ситуацията. Всичко това поставяло английския крал във все по-неизгодна позиция. Дисбалансът се задълбочил с присъединяването на Артоа, Амиен и Вермандуа към земите на френската корона чрез брака на Филип с Изабела от Ено и в резултат на по-разумното използване на ресурсите от страна на френския крал. Гладът от 1194–1197 г. се отразил неблагоприятно върху военните инициативи и на двамата крале, но икономическото съперничество във френската държава не достигнало толкова висока точка както в Англия, където свръхнаселението довело до инфлация и оказало тежък натиск върху отношенията между крале, феодали и техните васали. Тук отново съдбата покровителствала по-късно появилия се.

През дванадесети век се появила една по-светска, утилитарна концепция за управление, която оценявала делата на владетеля според ползата, която те носели на неговия народ, и ги определяла като тирани, ако вместо това носели вреда. Отчасти тази концепция дошла от изучаването на историята, отчасти тя била резултат от ударите, които били нанесени върху по-старото теократично гледище от Спора за правото да се раздават рангове и служби. Тя, обаче била и отражение на начина, по който князете регулирали своето управление, определяйки задълженията към себе си, но и признавайки правата на своите поданици. Короната упорито, макар и cпopадично се намесвала в този процес с готовността си да изслушва оплакванията на хората от техните господари. Тук се развивал друг процес, който работел в полза на Капетите, тъй като той ограничавал свободата на Анжуйците да се оправят, както могат със своите васали, и същевременно насърчавал тези васали да вярват, че не може да има нищо лошо в това да се подкрепя краля срещу техния господар, ако този господар злоупотребява със своето положение.

Това все още оставало скрито като тенденция, когато Ричард починал през 1199 г. Никой не можел да предвиди, че по-голямата част от земите на Анжуйците, като последица от тези натрупвания, след пет години щели да преминат под властта на френската корона, а най-малко Филип Огюст, кoйто укрепил Париж и накарал учени да работят, за да осуетят предсказанието, според което само седем поколения Kaпeти щели да управляват Франция, а Филип бил точно седмото. Това може би бил последният дар на съдбата за него, и тъй като истинската природа на неговата сила не била напълно явна, враговете му с готовност действали срещу него.

Скандинавия и Източна Европа

Накрая трябва да се спомене нещо и за политическото развитие на Скандинавия и на трите източноевропейски държави — Полша, Бохемия и Унгария. За всяка от тези страни основният, определящ тяхната история, фактор бил по-скоро външен за тези общества, отколкото вътрешен — за източните държави това било развитието на мощен съсед на запад в Германия, а за Скандинавия — това било намаляването на възможностите за грабителски нападения, както на изток, така и на запад, а също и секването на приходите от грабеж и ислямско сребро, което им осигурявало средства за по-голямата част от техните огромни експедиции в периода девети-десети век.

От източните кралства Унгария била най-малко безпокоена от западния им съсед и имала достатъчно възможности другаде да фокусира утвърждаването на своята монархия. Преобразуването на свободната федерация на маджарски племена от десети век в унгарско кралство било улеснено, защото единството осигурявало достатъчно сила да се отстоява срещу намесите на Германия и Византия и в същото време давало достатъчно мощ да се установи реално господство над Хърватско през по-голямата част от дванадесети век. Златни и сребърни мини и значителни владения направили монархията сравнително силна, независимо от поредицата династически спорове. Полша не била закриляна толкова от съдбата. Тя имала по-малко възможности да се развива като мощна и обединена държава, защото Померания и другите славянски земи, към които тя се домогвала, привличали също и апетитите на германския крал и неговите магнати, които от времето на Хенрих II с готовност сключвали съюзи с езическите племена, за да предотвратят развитието на една твърде голяма Полша. На юг от Полша било Бохемското княжество, което от всички източни държави било най-тясно свързано с Германия и това му позволило да наложи властта си над Моравия, независимо от полските претенции към тези земи. От 1138 г. някога могъщата полска династия на Пястите се разпаднала на взаимно враждуващи клонове, всеки от които търсел помощта на Германия, когато това му било изгодно. Междувременно Бохемия се радвала на относителна политическа стабилност, но на базата на реалното й включване в рамките на Германското кралство, макар и под управлението на местната Пшемисълска династия. Короните, отстъпени на Братислав II за неговата помощ срещу враговете на Хенрих IV Саксонски или на Владислав II за голямата войска, с която той воювал в Италия в полза на Барбароса били малка компенсация за подчинението на страната. Скоро обаче междуцарствието, настъпило след смъртта на Хенрих VI в Германия, щяло да създаде условия за неговото смекчаване.

Иронията по отношение на скандинавските страни се крие във факта, че мощните държави, които препречили пътя на тяхната експанзия, били в по-голямата си част създадени именно от скандинавците. Норманската колония по крайбрежието на Сена привличала имигранти, а не войски. Възможността от нахлуване и организиране на завоеванието на Англия била мощен фактор за обединяване на викингите, но след като това било постигнато, то престанало и да действа като такъв фактор. Заселниците и феодалите в завладените територии нямали интерес да се стараят и да рискуват живота си да завоюват други по-малко привлекателни земи. Когато норманите завладели Англия, тази глава от викингската история била завършена. Продължилите нападения и завоевания в Северните острови, Ирландия и Исландия не можели да бъдат стимул за постигането на едно излишно за момента политическо единство.

От трите скандинавски кралства само Дания успяла да остане относително стабилна и неразделена. И Норвегия, и Швеция през по-голямата част от периода били обхванати от политически смутове. И в двата случая основният стимул за обединение бил външният натиск, по отношение на Дания oт страна на Германия, а по отношение на другите две страни — съвсем спорадично от страна на Дания. Подобно на Полша и Унгария тези страни приели християнството на първо място по политически причини — за да предотвратят набезите не своите съседи-християни. Само в Дания обаче Църквата оказала съществена подкрепа на короната, тъй като географските условия на Скандинавския полуостров налагали съществуването на едно разпокъсано по региони общество с малко градове пръснати по крайбрежието, които не можели да служат за центрове на управление. По този начин познатите черти на управление могат да бъдат засвидетелствани напълно само в Дания през този период. Когато възниквал спор по отношение на престолонаследието едната или и двете страни се обръщали за помощ към германския крал или магнати, понякога признавайки германското господство. В същото време там се развила феодална аристокрация, която не се различавала значително от тази в Саксония. За щастие на своите съседи датчаните вече не използвали войнствените орди, които преди време опустошавали по-голямата част от северноевропейските брегове, на два пъти завладели почти цяла Англия и изгорили Хамбург и много други градове. За датчаните това довело до изтласкването им на една незначителна позиция, която запазили по-нататък в европейската история.

* * *

Ако хвърлим поглед назад върху изследването, най-поразителната черта в историята на Северна Европа през тези три века е незначителното изменение на политическата карта на Европа с течение на времето. Развитието на големи феодални имения било почти универсално, същото може да се каже и по отношение на постигането на относителен мир и благоденствие. Едно схващане за кралската власт било решително оспорено, но условията за създаване на друго били вече на лице. Независимо от тези големи промени в края на дванадесети век нито Франция изглеждала по-близо до политическото единство, нито Германия — по близо до политическото разпадане. Подготвени били условията за редица значителни промени, но когато те настъпили, дошли като изненада за хората. И Хенрих Лъва, и Фридрих Барбароса действали като хора на своето време, следвайки с доверие традиции и примери, дошли от далечното минало. Накрая точно това доверие в отминалите традиции, дори по-скоро тази неспособност да се види промяната, щели да доведат до мощния, неочакван удар, който щял да разтърси Европа през тринадесети век.