Европейският север през Ранното средновековие: 400–900 г.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Едуард Джеймс

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

За римляните, или поне за техните управници и аристократичен елит, които са оставили по-голямата част от известните ни писмени извори, Северна Европа е била на ръба на цивилизацията или отвъд нея и едва ли е заслужавала някакво внимание. Тези части от нея, които били включени в Римската империя — Южна и Средна Британия и Северна Галия — били много по-слабо романизирани от провинциите в Западното Средиземноморие. Показателен е фактът, че най-ранните запазени произведения на латински език, произхождащи от тези провинции, са от самия край на Римската империя и са дело на хора, учили латински език може би повече в християнски, отколкото в светски училища. Единствените случаи, когато Британия и Северна Галия сами по себе си привличали вниманието на римските власти, били, когато те раждали узурпатори или били нападани от по-слабо цивилизовани племена, живеещи извън границите на империята: франки, алемани, сакси, пикти или канибалите атекоти. Северните провинции били просто буферни територии, необходими единствено за защита на империята от варварите.

Петте века, разглеждани в настоящата глава, променили в огромна степен ролята на Севера в европейската история като цяло. През VIII и IX век Северът бил политическият център на Европа, а също така можел да претендира и за културно водачество. Пристанищата в Ламанша и Северно море давали на района икономическа мощ, каквато той никога не бил притежавал през римската епоха. Коронясването на Карл Велики през 800 г. като първи император на северна държава често е било разглеждано, и с основание, като символ на промяната на съотношението в силите в полза на Севера, което е и една от най-значимите промени през Ранното средновековие. От друга страна, за историците е също толкова важно, че през този период Северът най-после намира своята самостоятелна историческа изява. През епохата на римската власт ние научаваме за него само от съчиненията на римляни и гърци. Сега, благодарение на разпространението на християнството, някои жители на Севера сами започнали да пишат на латински, немски или келтски език. Северът (с изключение на Скандинавия и земите на изток от р. Елба) се появил на историческата сцена.

Преселенията

Падането на Западната Римска империя било съпроводено с придвижване на племена. Дали тези придвижвания причинили края й или само се възползвали от него е въпрос, по който историците все още спорят. Спорен е и въпросът как да бъдат наричани тези придвижвания: «преселения» (Völkerwanderungen) или «нашествия». За Северна Европа първото понятие е може би по-подходящо. Говорещите немски и келтски езици племена се придвижвали в райони, от които в повечето случаи римските армии вече са се били изтеглили, като понякога извършвали това дори и с насърчение от страна на римляните. Явно е, че тези преселения били от много по-голям мащаб и имали много по-голямо културно въздействие, отколкото нашествията на германците в Южна Европа. Големи райони от северозападната част на Римската империя ставали немски по език и култура. В най-голяма степен това се отнася за Англия, но също и за част от земите на запад от Рейн и на юг от Дунав в териториите на днешните Белгия, Германия, Швейцария, Австрия. Много от съвременните политически названия в Европа — Англия (включително и имена на графства като Съсекс и Есекс), Шотландия, Франция, Бретан, Елзас, Бавария — са наследство от новодошлите през V и VI век племена. И разбира се, политическият вакуум, оставен от придвижването на племената в територията на Римската империя способствал за преселения и нашествия на племена и в териториите на запад: Германия, Скандинавия, славянските земи. Чак през Х век политическата карта на Европа се успокоила в езиково и етническо отношение и започнала да добива сегашния си вид.

По своята същност преселенията в предписмените времена са твърде трудни за проследяване. Съвременните извори са склонни да споменават водачи, но не дават сигурна информация за подчинените им. Във време, когато комуникациите били трудни и се ширели слухове, дори ролята на водачите можела да бъде представена неточно. Хора, за които със сигурност не знаем нищо повече от името им — крал Артур е най-добрият пример в това отношение — може да са били твърде важни политически личности с влияние върху обширни райони или преходни фигури само с местно значение. Археолозите са се опитали да очертаят придвижването на обикновените хора, посредством разглеждането на хиляди некрополи от този период. Но резултатите от това са твърде несигурни. Скелетите на новодошлите не могат да бъдат отделени от тези на хората, сред които са се заселили. Накитите и другите «саксонски» или «франкски» предмети, погребани заедно с мъртвите, са колкото доказателства за етническа идентификация на тялото, толкова и отговор на модата или свидетелства за самите себе си. Археологията потвърждава единствено, че преселение е имало. Дошлите от Северна Германия в Източна Англия, например, погребвали пепелта на мъртвите си в прецизно изработени и украсени урни, така както са правили в своята родина. Археологията може да даде предположения и за причините за преселенията. Изглежда, че крайбрежните земи на Северна Германия през V и VI век са снижавали своето равнище, причинявайки чести или постоянни наводнения. Някои жители са реагирали на това, строейки поселищата си върху могили (terpen), други пък — чрез преходи до Британия.

В началото на V век Рейн, охраняван от кораби като откритите наскоро в Майнц, бил все още главната разделителна линия между Рим и варварите. Несъмнено на някои франки били отстъпени земи на запад от устието на Рейн, докато други, пленени в сражения, са били разселени на малки групи из цяла Северна Галия, за да служат като допълнителен набор за римската армия. Франките в частност били толкова често съюзници, колкото и врагове. В края на IV век много от тях се издигнали до главнокомандуващи в римската армия и дори до консули. Но отбранителната система в Галия, създадена след сериозните германски набези през III век, все още изпълнявала ролята си добре и по-голямата част от Галия, управлявана още от Трир, оставала лесно защитима при атаки. Дори в Британия римската армия и флотът успешно отблъсквали многобройните набези на нахлуващите от север през Хадриановия вал скоти (така римляните наричали ирландците), брити и пикти и на германците по море. Всяка атака водела до ново укрепяване на съоръженията. През 399 г. самият Стилихон, германски военачалник, ръководещ римските армии в западните провинции, пристигнал в Британия да направлява действията.

Картината се променила драстично само за няколко години. През зимата на 406–407 г. различни германски племена, главно вандали, бургунди и свеви прекосили Рейн по посока на Галия, вероятно бягайки от хуните, номадски народ от Азия, които по това време били установили своето надмощие над земите северно от Дунав. Един военачалник наричан, Константин, обявен за император от римските войски в Британия (също като Константин Велики един век по-рано), прехвърлил по-голямата част от армията си през Ламанша, за да се справи с варварите в Галия. Когато през 408 г. саксите атакували Британия, там били останали твърде малко римски войници, за да я защитават. Император Хонорий бил принуден да признае правото на цивилните жители на Британия да притежават оръжие за самозащита, без съмнение мислейки, че римската власт може да бъде възстановена веднага след преодоляването на кризата, така както е ставало и по-рано при други подобни кризи. Тази криза, обаче, била различна. Продължаващите политически проблеми на континента изправили империята пред невъзможността повече да се грижи за Британия. Това е и началото на един период от около два века, в който събитията на север от Ламанша са твърде малко познати на историците. Малкото писмени извори са двусмислени, трудни за интерпретиране и прекалено метафорични. Археологическите доказателства, макар и относително изобилни, могат да бъдат използвани при възстановяването на историческите събития само с особено внимание. Въпреки това някои факти, както и много спекулации, са явни. Римска Британия била атакувана преди и след 410 г. от три страни: от пиктите от север, ирландците от запад и различните германски племена от юг и изток. Изглежда атаките на пиктите са спрели през V век. Вероятно те не са се заселили на юг от Хадриановия вал. Ирландците създали свои селища в Западен Уелс, а кралството, което основавали в Югоизточна Шотландия — Далриада — останало важна политическа сила за няколко столетия напред. Германските племена англи и сакси от Северозападна Германия, юти от Дания, фризи от Нидерландия установили политически контрол над Югоизточна Британия и постепенно премествали сферата на своето политическо, културно и езиково влияние в западна посока и към Х век заели цяла съвременна Англия.

Саксите — название с което римските автори наричали всички северногермански племена, включени в заселването на Британия, — играели роля, подобна на ролята на викингите четири века по-късно. Те нападнали бреговете на Галия и Британия и основали селища, вероятно в началото само пиратски бази, при устията на реките Гарона и Лоара, близо до Байо, както и в Британия. Британски предания разказват, че първите сакси — Хенгист и Хорса — били поканени като наемници от някой британски вожд, след което въстанали и създали свое собствено кралство в Източна Британия. Това е една опростена версия на случилото се с няколко германски племена на континента и не е възможно същото да е станало и в Британия. Но самата водна бариера направила резултатите от преселването в Британия различни от тези на други преселения. Всяко организирано прекосяване на морето било изключено. Преселението е ставало на малки групи и е обхващало няколко поколения. В повечето райони липсвало плавното преминаване на политическата власт и политическите институции от римляните към германците, както това често е ставало на континента. Разкопките в Бернисианския дворец в Яверинг, Нортъмбърленд, дават възможност да се предположи, че новозаселилите се англи са заели съществуващия от преди това британски политически център и са го използвали като свой. Кралете на англите в Бернисия (Нортъмбърленд и Дърам) и Дейра (Йоркшир) — и двете названия от келтски произход — сигурно са управлявали кралства, чието население е било предимно британско и вероятно някои британски или римски традиции са били запазени. Но на юг, където били установени по-голямата част от англо-сакските селища, е малко вероятно да се е съхранило нещо значимо от римския начин на живот. Градове изчезвали (ако не са изчезнали по-рано, през III или IV век), същото ставало и с новата религия на Римската империя — християнството.

Съдбата на потомците на римските жители на Британия била различна. Много от тях били поробени или поне управлявани от новодошлите варвари. Други живеели в различни независими кралства на запад — наречени от англо-саксите «уелски» — тяхната дума за чужденци. А трети от своя страна започнали да се преселват в областта, която впоследствие била наречена Бретан. Дали британците са били поканени от римските власти, за да пазят реда в район, въставал срещу римляните поне два пъти през V век, дали са били поканени от бунтовниците или просто са дошли като преселници, не е известно. Но пък обособяването на Бретан (или Малката Британия, както бил известен през Средните векове, за да бъде разграничаван от Великобритания) осигурявало на келтскоговорещите племена през почти цялото Средновековие възможност да водят абсолютно самостоятелна политика. Дори в периодите на номинална франкска власт, бретанците запазили своите собствени управители, наричани от франките графове, но считани от самите бретанци, без съмнение, за техни крале.

Първите две десетилетия на V век били също толкова объркани на континента, колкото и в Британия. След голямото нашествие от 406–407 г. границата по Рейн рухнала и от съображения за сигурност столицата на галските провинции била преместена в Арл. С помощта на узурпатора Константин и неговите британски войски вандалите и свевите били изтласкани към Испания. Но бургундите останали и основали свое кралство по средното течение на Рейн, а земите по долния Рейн били изоставени на различни племена, наричани общо франки. Политическата нестабилност изглежда принудила много римски аристократи да напуснат Северна Галия и да потърсят по-сигурни убежища на юг. Римската армия вече не била в състояние да защитава северните провинции. Всъщност римската армия в Галия през тридесетте и четиридесетте години на V век представлявала разнородна смесица от римски войници, германски наемници и германски федерати. Самият римски военачалник Аеций, който ръководел военните дела в Галия, в тези години зависел твърде много от хунските войски. Той използвал хуните, за да унищожи Бургундското кралство по Рейн и да засели отново бургундите в района между Лион и Женева («Бургундия»), като ги обвърже с договор, който ги задължавал да помагат на Римската империя в случай на необходимост. Когато Аеций създал съюз, за да спре нашествието на хуните на Атила през 451 г., вестготски, бургундски и франкски войски съставлявали главната част от «римската» армия. С убийството на Аеций от Валентиниан III през 454 г. (и последвалото през 455 г. убийство на Валентиниан от верните привърженици на Аеций) на римското управление в Северна Галия бил сложен край.

Нова насока в развитието на Северна Галия поставило възкачването на Хилдерих като крал на една част от франките. Сведенията за него са оскъдни, но изглежда, че той е действал заедно с римляните — или поне с част от римляните — срещу вестготите и саксите при Лоара. Въпреки че е бил езичник, е сътрудничил на християнската църква в Галия и е поставил основите на кралство, управлявано от наследниците му през следващите три столетия. В обърканите години, последвали смъртта на последния общопризнаван император на Западната Римска империя през 455 г. и още повече след свалянето от власт през 476 г. на последния император, заемал престола й, Хилдерих вероятно е изглеждал един естествен водач за много от жителите на Северна Галия. Той умрял през 481–482 г. и бил погребан в Турне, в гроб, който разкрива някои аспекти на неговата мощ. В него са намерени няколкостотин златни монети, сечени в Константинопол и изпратени му вероятно като дар и златна брошка, подобна на носените от римските военачалници.

Хилдерих бил наследен от сина си Кловис, обикновено посочван като действителният основател на франкското кралство в Галия. Подробностите от царуването му, описани от епископ Григорий Турски около седемдесет години след смъртта му, са спорни, но постиженията му са неоспорими. Той обединил римляните в Северна Галия под властта си чрез силата на оръжието и като приел тяхната собствена религия — католическият вариант на християнството. След като ликвидирал всички свои короновани съперници, успял да обедини франките. И римляните, и франките трябва да са били впечатлени от успехите, с които той водел армиите си срещу другите германски племена. Той завладял тюрингите на изток и алеманите, които се придвижвали от своята родина в Югозападна Германия към териториите на днешен Елзас и Северна Швейцария. През 507 г. Кловис повел войските си на юг през Лоара и унищожил Вестготското кралство на Аларих II. Когато умрял през 511 г., кралството било съвместно наследено от четиримата му сина, които унищожили Бургундското кралство и присъединили Прованс към земите си, като предложили в замяна на остготите военна помощ. В средата на VI век франкските крале, наследници на Хилдерих и Кловис, известни като Меровинги, станали най-могъщи сред варварските наследници на Римската империя. Почти цяла Галия била под тяхното пряко управление. Те имали утвърдени позиции в Италия и господствали над тюрингите, алеманите и баварите в Германия. Сюзеренитетът, който упражнявали над Югоизточна Англия, може би е бил много по-голям, отколкото английските историци мислят. Предсмъртните думи на последния син на Кловис — Хлотар I, умрял през 561 г., са особено показателни: «О! Какъв е този господар в небесата, който е способен да надмогва крале, могъщи като мен?».

Франките като наследници на римляните успели през VI век да установят нова политическа стабилност. Но времето на преселенията все още не било отминало. Рухването на хунската хегемония след смъртта на Атила през 453 г. и придвижването на племена в Западна Европа дало възможност на други племена да се преселят на юг и запад. В началото на VI век баварите се придвижили в териториите по горното течение на Дунав. В средата на VI век аварите, номадско племе от Централна Азия, се заселили в териториите по Средния Дунав (днешна Унгария), като изтласкали лангобардите в Италия. В тези земи те основали мощна държава и оттам извършвали набези на запад до Тюрингия и на изток до Константинопол. Тази държава устояла чак до военните кампании на Карл Велики в края на VIII век. Българите от своя страна през VII век се установили на изток от аварите. И накрая коренните жители на Североизточна Европа — славяните — също започнали да извършват придвижвания, които едва напоследък са обект на внимание от страна на археолозите. През VI век славяните се придвижвали на юг през Дунавския лимес в Балканските провинции на Римската империя и на запад към Бохемия и Моравия, в териториите между реките Висла и Елба, обитавани преди това от германците и оттам заплашвали германските земи в Тюрингия, Саксония и Дания.

Разпространение на християнството

В началото на V век повечето жители на Северна Европа почитали един или повече нехристиянски богове. Към края на IX век християнството достигнало и най-северозападните части на континента и дори започнало да се разпространява в Скандинавия и Източна Европа. В началото на V век натискът върху нехристиянската вяра посредством законодателни мерки едва започвал, епископи от ранга на Св. Мартин Туровски току-що били тръгнали из провинцията, а християнските институции, като монашеството например, били почти непознати. В края на IX век в Галия, Германия, Британия и Ирландия християнството било налагано от държавата, кръщението било, поне на теория, всеобщо, а Църквата придобила твърде голямо икономическо и политическо влияние. Монашеството пък израснало като най-голямата духовна и културна сила в Европа. Бавният процес на християнизация, започнал естествено с покръстването на кралете и аристократите, бил едно от най-значимите явления на тази епоха. Заедно с християнството до варварите в и извън бившите територии на Римската империя достигнали и други елементи на римската цивилизация: някои идеи на правото и управлението, изкуството на писането, богатството на латинското и християнското знание и литература. Можем да кажем, че само благодарение на християнството латинският, а впоследствие френският станал език на селското население на Северна Галия. Налице е един парадокс: процесът на романизиране на Запада достигнал своя връх чак след падането на Римската империя.

Почти всички варвари, които се заселили в Южна Европа, били християни по време на заселването си, въпреки че повечето били последователи на арианството. Кловис, кралят на франките, дължал отчасти своите политически успехи на факта, че заедно със своите подчинени приел католическия вариант на християнството и така направил франките близки за галоримляните, които желаел да управлява. Християнската църква в Галия, ръководена все още предимно от галоримляни, а не от франки, се оказала благодатна и предложила подкрепата си на династията на Кловис. Галските църковни служители продължили да покръстват селяните от Северна Галия, включително и франките, заселили се в района, но рядко се ангажирали с езичниците извън собствения си диоцез. Официалната църква в Римската империя нямала мисионерска политика спрямо варварите-езичници на север. Било разпространено вярването, че Господ е определил Римската империя като единствен център на християнството, а живеещите извън нея са там по Неговата воля. Някои оптимисти вярвали, че варварските нашествия са част от Божия план за разпространение на християнството. И когато извън империята били изпращани епископи, така както папа Целестин изпратил Паладий в Ирландия през 431 г., това се правело не толкова за да се покръстват езичниците, колкото за да се обслужват нуждите на християните, които вече живеели извън империята. Наистина, известно е името на един християнин в Ирландия, заради когото Паладий е изпълнявал функциите на епископ: едно момче от римо-британски произход, заловено в пиратски набег за роби по западните брегове на Британия, наречено Патрик. Тази забележителна личност — първият британски автор, живял и творил на тези острови, чиито произведения са запазени — бил първият, който цитирал Евангелието при покръстването на всички хора и първият, който приел като свое морално задължение покръстването на езичниците извън империята.

Покръстването на ирландците, в което Патрик бил един от първите ангажирани, било събитие без прецедент. Дотогава никой не бил правил опити да наложи една религия, организирана в градски центрове и зависеща от разпространението на Божието слово на оригиналния за него гръцки език или в латински превод, в племенно общество, което нямало градове и не познавало нито гръцкия, нито латинския език. Къде щели да бъдат седалищата на епископите? Как щели да бъдат обучавани свещениците? Как щяла да се приспособи Църквата към едно общество със силни родови връзки и различни правила за собственост от действащите в Римската империя? Това били въпроси, с които се били сблъсквали всички мисионери в Северна Европа през Ранното средновековие. Много от отговорите били дадени в Ирландия и оттам били пренесени от самите ирландци в Британия и на континента.

Те засягали главно новата роля на манастирите при мисионерските дела. Манастирите в Римската империя били места за оттегляне от света. Самата Църква била ръководена от бяло духовенство, което било твърде далече от манастирските дела. В Ирландия и в останалите части на варварския север манастирите станали основни институции, които изпълнявали ролята на проповеднически и книжовни центрове. В тях се провеждало основното обучение на латински език, създавало се духовенство. И тъй като миряните християни — и мъже, и жени — им дарявали все повече и повече земя, те постепенно ставали и главни икономически и политически центрове. Епископите често били в ръцете на манастирите и, особено в Ирландия, били твърде зависими от абатите, които повече в земен, отколкото в духовен план, били много по-значими от тях.

Появата на християнската Църква имала и други отражения върху това напълно селско и племенно общество. Тези, които дарявали земя на манастирите, не били склонни, а и, разбира се, съобразно варварските поземлени закони често били и неспособни да приемат тези дарения за безусловни. Родът във варварските общества притежавал ясно определени права върху земята, която била контролирана от главата на семейството. Наследяването се извършвало според доста строги правила, които се различавали при различните племена, но според всички семейната собственост отивала при точно определени роднини на починалия — синове, дъщери, братя, чичовци. А според римското право завещание, оставящо земята на Църквата или на друг човек, по своята същност лишавало от наследство правоимащите наследници. Църквата, зависеща в много голяма степен от дарения на собственост за своето съществуване и разширяване на влиянието си, била наясно с римските правни идеи за собствеността и се стремяла всячески с помощта на кралете да наложи промени във варварските обичаи. Още през VI век във франкското кралство имало франкски благородници, които пренебрегвали своето обичайно право и правели завещания в полза на Църквата (макар че Григорий Туровски се оплаква, че крал Хилперих обикновено късал и не признавал такива завещания за валидни). Изглежда кралете са били способни да се намесват и да променят статута на земята, а благородниците са могли да заобикалят закона, дарявайки земя, дадена им от краля като награда за тяхната служба, вместо да се лишават от своята наследствена. Грамотите, в които са записани поземлените дарения на манастирите, винаги заплашвали със страховити наказания тези, които се осмелявали да се противят на прилагането на даренията. Вероятно законните наследници на дарителя са били считани от манастирите за най-опасни и понякога те наистина са се опитвали да си върнат земята чрез сила. Но в Ирландия бил наложен един компромисен вариант, който щял да бъде последван навсякъде в Северна Европа, където родът на дарителя бил съгласен да притежава определени права върху манастирите. Така много манастири станали «семейни». Техните абати били избирани от рода на основателя, манастирските имения им били давани под наем при изгодни условия, а гостоприемство и всякакви други услуги им били гарантирани. Така роднинската система, която обхващала обществото, проникнала и в манастирите, което очевидно било твърде неприятно за тези фанатици, за които монашеството представлявало начин за избягване от всички задължения и изкушения на този свят. Един от тези фанатици, Колумбан от Лайнcтер, бил насърчен да предприеме «малкото поклонничество», да прекъсне семейните си връзки като напусне родния си край и стане монах в Бангор, Ълстър. Но дори и това се оказало недостатъчно за неговия аскетичен дух и той решил да предприеме «голямото поклонничество», за да получи пълно опрощение. Заедно с дванадесет свои съмишленици той напуснал завинаги Ирландия през 590 г. и се отдал на постоянно поклонничество.

Колумбан, или Колумба Младия, бил един от многото ирландски духовници, напуснали Ирландия през Ранното средновековие заради спасението на душата си. Той пристигнал в Галия, основал няколко манастира в Бургундия, най-значим сред които е Люксьой, но след някои разногласия с кралското семейство (той настоявал да отдава на кралете не повече почит, отколкото отдавал в своята родина) напуснал Галия и основал друг манастир в Бобио, Северна Италия. По времето, когато той пристигнал на континента, Църквата в Галия била добре организирана, притежавала стотици манастири, особено в южните райони, и била съставена от добре образован и могъщ галоримски епископат, който държал под свой контрол тези манастири толкова здраво, колкото било възможно. Но аскетизмът на Колумбан и неговата твърда решимост да пази основаните от него манастири от епископска намеса, както и моделът за развитие на големите провинциални манастири, който той представил, изглежда се харесали на франкските аристократи. В продължение на половин век след смъртта на Колумбан в Северна Галия били основани голям брой мъжки и девически манастири, като повечето от тях черпели вдъхновение от Люксьой.

Четвърт век преди Колумбан да напусне Северна Ирландия, Колумба, член на кралското семейство на Ълстър, потеглил в обратна посока. Той отишъл на о-в Йона, недалеч от Мъл, заедно със своите последователи и основал там един от най-влиятелните ирландски манастири. Англо-сакският историк Беда ни разказва, че Колумба дори успял да покръсти пиктите. Но съвременникът на Беда — Адомнан, наследник на Колумба като абат на Йона — не отива толкова далеч. Колумба действително е проповядвал пред Бридей, краля на пиктите, но очевидно без успех, пък и това не е било главната цел на трудното му пътуване на север. Той посетил двора на Бридей, за да измоли безопасността на ирландските монаси, които възнамерявали да се заселят на Оркнейските острови. Още докато Колумба бил жив, в Шотландия възникнали многобройни монашески поселения, много от които били под неговото покровителство, но повечето от монасите там се интересували предимно от своите собствени души, а не от душите на ближните — както правели без съмнение ирландските монаси, заселили се на иначе безлюдната Исландия. Неизбежно обаче тези манастири станали средство, чрез което християнството проникнало сред населението от околностите им. Покръстването на пиктите, което Колумба започнал, завършило успешно около век след смъртта му, благодарение на хора като Донан от Айг и Мелурбай от Епълкрос.

Намесата на Йона била още по-пряка в историята на английското християнство. Първите двама англо-сакси християни, за които знаем, са били монаси в Йона по времето на Колумба. Англът Осуалд бил там по време на изгнанието си и когато през 635 г. станал крал на Нортумбрия, се обърнал към Йона с молба да изпратят духовници, които да помогнат за покръстването на неговото кралство. Бил изпратен Айдан и той основал островния манастир Линдисфарн като център на своята епархия в Нортумбрия. За Беда, пишещ своята история на Английската църква по-малко от век по-късно и само на няколко километра от Линдисфарн, Айдан бил идеалният епископ: благочестив, скромен, постоянно обикалящ диоцеза си, проповядващ ежедневно на паството си и представящ своя свят пример на кралете, с които имал взаимоотношения. Линдисфарн станал център за обучение на мисионери и в средата на VII век, когато Нортумбия била най-могъщото кралство в Англия, те разнасяли Божието слово из подчинените й кралства. Дори Уилфрид от Йорк, въпреки че бил голям защитник на римските, а не на ирландските църковни обичаи, започнал своята монашеска дейност в Линдисфарн и взел участие в неговата мисионерска практика, като разпространявал християнството в Съсекс и поставил началото на покръстването на фризите в Нидерландия.

Покръстването на англо-саксите започнало от южната част на Англия, вместо от северната. Папа Григорий Велики изпратил в Британия монаха Августин, за да възстанови църковната организация, като очевидно считал, че римската провинция Британия е оцеляла поне до известна степен. На Августин било възложено да установи епархии в Лондон и Йорк, като има предвид, че в подходящи градове трябва да има още 24 епископи. Когато през 597 г. със своите франкски преводачи Августин пристигнал в Кент, той заварил едно положение твърде различно от това, което папата очаквал. Но Августин изпълнил задачата си толкова добре, колкото било възможно. Покръстил Етелберт, краля на Кент (който благодарение на жена си — франкската принцеса и християнка Берта — вероятно вече е бил в голяма степен запознат с християнството) и установил епархията си в Кентърбъри, един град в кралството на Етелберт, който бил все още обграден със стени от римско време. През 597 г. обаче Кентърбъри, както и много други римски градове в Британия, представлявал един сбор от руини, обитавани, може би, само от няколко англо-сакси земеделци. Последният успех на изпратената от папа Григорий мисия било основаването на епархия в Йорк през 627 г. и покръстването на краля на Нортумбрия — Едуин — от Паулин, последният изпратен от папата мисионер. Наследниците на Едуин изменили на християнската вяра и Паулин трябвало да бяга обратно в Кент. След това Йона и Линдисфарн поели от Рим и Кентърбъри ръководната роля при християнизирането на англичаните. Това създало някои проблеми, най-вече що се отнася до църковните обреди. В средата на VII век северноирландските духовници (вече не тези от Южна Ирландия) изчислявали Възкресение Христово според една остаряла система и носели тонзури, които вероятно принадлежали повече на друидската практика, отколкото на римските правила. Диспутът, който започнал в Уитби през 664 г. в полза на Рим, не сложил край на влиянието на Ирландската църква. Английските духовници продължавали да ходят на обучение в Ирландия и носели обратно в Англия книги от ирландските манастири. Новите връзки с Рим, обаче, давали възможност на Английската църква да черпи най-доброто и от двете страни. Бенедикт Бископ, благородник от Нортумбрия, осъществил четири пътувания до Рим и оттам и от Галия набавил книги за основаните от него манастири-близнаци в Яроу и Монкуеърмаут. Тези манастири притежавали вероятно най-богатата библиотека в Северна Европа и не е изненадващ фактът, че именно там в началото на VIII век работил и най-великият учител и учен на Северна Европа — Беда Преподобни.

Към 680 г. всички английски кралства официално били приели християнството и англо-сакските крале започнали да налагат вярата чрез закони. Църквата била реорганизирана под енергичното управление на възстария сириец Теодор от Кентърбъри и вече изглеждала непоклатима. Енергията на идеалистично мислещото духовенство започнала да се насочва извън Англия, към душите на германските братовчеди на континента. Уитберт прекарал две години в опити да покръсти крал Радбод и фризите. Уилиброрд го последвал с много по-голям успех и, с подкрепата на франкския владетел Пипин II и папата, станал първият епископ на Утрехт. Суитберт отишъл като мисионер при бруктерите, а двамата братя Хиуолд, които живеели в Ирландия, заминали за Саксония, където загинали като мъченици.

Сред англо-сакските мисионери най-големи успехи постигнал Бонифаций от Уесекс, чиято главна зона на действие била Централна Германия, територия в която през VII век ирландецът Килиън срещнал своето мъченичество. Бонифаций посетил Рим, за да получи разрешение от папата за мисионерски дела, работил под ръководството на Уилиброрд във Фризия и след началните си успехи в Централна Германия, през 722 г. бил обявен за епископ, а десет години по-късно получил и архиепископска титла. Той основал манастира във Фулда като свое седалище за християнизацията на Централна Германия и загинал през 754 г., докато продължавал опитите си да покръсти фризите. Освен проповедник той бил и организатор и реформатор. Организирал църквите на Бавария и Централна Германия в епархии, председателствал голям брой реформени съвети във Франкското кралство и като архиепископ на Майнц бил в състояние да контролира обединението на Църквата в Германия. Той бил подкрепен във всичко това от владетелите на франките — Карл Мартел и сина му Пипин III. Бонифаций оставил една реформирана и реорганизирана църква, под върховенството на папата, която била съществена основа за издигането на кралската власт на Каролингската династия.

Християнизацията на Германия в началото на VIII век вървяла ръка за ръка с повторното установяване на франкското господство в тези територии. Предимството на англо-сакските мисионери, освен близостта на езика им с този на фризите и саксите, било и в това, че те можели да се разграничават до известна степен от водената от франките политика. Но франките не отричали, че покръстването на Саксония е важна част от техните свирепи завоевателни войни. Първият християнски удар бил нанесен още по време на първата военна кампания през 772 г.: Ирминсул, свещеното дъбово дърво на езичниците сакси, било отсечено. Кръщението започнало да се счита за потвърждение на лоялност към франките. През 785 г. Карл Велики постановил, че ако някой от завладените сакси откаже да бъде кръстен или по някакъв начин оскърби християнската вяра, примерно чрез консумация на месо през Великите пости, ще бъде осъден на смърт. В Саксония била създадена църковна организация, а християнството било налагано с помощта на франкската армия. Протестите на близкия сътрудник на Карл Велики, ученият Алкуин от Йорк, били безрезултатни. Всъщност един друг англо-сакс, ученикът на Бонифаций Лул, насърчавал действията на Карл Велики.

Ужасяващото «покръстване» на саксите отбелязало последното голямо завоевание на християнството в периода до 900 г. Но и на север и изток началото било поставено. Франкският монах Анскар бил издигнат за архиепископ на Хамбург, за да упражнява надзор върху християнизирането на Севера и основал християнски мисии в Дания и даже в Швеция, в Бирка, но това не довело до създаване на трайни християнски общности, главно поради последвалите викингски набези. Опитите на мисионери от Бавария да християнизират славяните също постигнали твърде малко, но тук причините били други. Германските проповедници се изправили срещу твърде успешната гръцка мисия, изпратена през 863 г. от Константинопол и ръководена от Кирил и Методий. Тези двама братя проповядвали в първата организирана славянска държава — Великоморавия — и, както показват разкопките на църкви в някои укрепени центрове като Микулчице, имали известни успехи. Но рухването на Великоморавската държава и нашествията на маджарите предопределили крайния неуспех на тяхната мисия.

Дотук беше описан бавният процес на християнизация на крале и аристократи и въвеждането на християнството като официална религия в техните страни. Това е най-явният, но не и непременно най-важният елемент от приемането на новата вяра. Действителното налагане на християнството, изразяващо се в обучаване на свещеници, проповядване на хората в провинцията, премахване или християнизиране на езическите обичаи, изучаването на християнската доктрина било всъщност процес, който продължил векове.

Варварите

За римляните всички хора, които живеели извън пределите на Римската империя, били варвари. Това било не толкова етническа, колкото правна и политическа категория. В днешно време историците категоризират тези варвари по различни начини. Когато се ръководят от езикови правила говорят за германци, келти и славяни, а когато употребяват политическите понятия на времето — за франки, пикти, западни сакси, абодрити и други. Важно е да се отбележи, че това също не са етнически понятия. През VIII век много от поданиците на англо-сакските крале били потомци на уелскоезичните граждани на Римската империя, но тези «келти» (или римляни) вече говорели староанглийски и се възприемали като англи и сакси. Много или поне по-голямата част от назоваващите се през VII век «франки» били потомци на галоримляните, които били под франкска власт още от V или VI век. Така ние имаме едно голямо разнообразие от т. нар. «варварски» кралства: от такива, в които малка група варвари управлявали предимно римско население, както било в Галия, до такива, в които римските политически идеи и християнството дори не били проникнали — Норвегия и Русия. Така че историкът трябва да ги категоризира по други признаци. Едни от варварите участвали в преселенията през периода IV–VI век, други — не. Някои варвари още през Ранното средновековие възприели писмеността и оставили писмени сведения за себе си, а други все още живеели при праисторически безписмени обществени отношения, като пиктите, скандинавските и славянските племена и за чиято история в този период ние можем да научим само от изопачените описания на чужди съвременници или от несигурните изследвания на днешните археолози.

Склонността на историците и до днес да работят с етнически понятия — германци, келти, славяни, римляни — често е пречила да бъдат видени действителните прилики между различните варварски държави в Северна Европа. Все още липсват сигурни сведения за славянското общество от този период, но по-късните данни подсказват, че дори славяните отговаряли на общите характеристики. Варварското общество имало строго определена йерархия: роби и полусвободни на дъното, различни типове аристокрация и кралски особи на върха. Естествено родените като аристократи влизали по право в последната група, но това можело да се постигне и с достатъчно поземлено богатство, придобито често в резултат на служба при краля. Правният статут на всеки човек бил строго определен със закони. Всеки имал своя «човешка цена» (wergild за англо-саксите и франките) или «цена на честта» (galanas на уелски, log n-enech на ирландски език). Свободният франк струвал 200 солида, свободният англо-сакс 200 шилинга, свободният ирландец — 6 séts. За аристократите може би тези суми се изплащали на рода на убития от убиеца и неговия род. Стойността на клетвата в съда на обикновения ирландец, уелсец или англ вероятно е била измервана съобразно с тяхната «човешка цена», докато клетвата, полагана от аристократ или крал би трябвало да струва повече от тази на обикновения човек и в зависимост от сериозността на престъплението, би могла да освободи от отговорност самия него или който и да е друг.

Във всички тези общества родството било твърде важна социална и правна институция. В предишната част видяхме, че родът притежавал определени права върху земята на всеки индивидуален глава на семейство, освен когато кралят е дарил тази земя или е променил правния й статут. Родът също е имал и определени по закон задължения, най-вече да предава на правосъдието всеки навредил на рода. В изключителни случаи родът имал право дори да убие всеки, който от своя страна бил извършил убийство. Това т. нар. «кръвно отмъщение» било прието, макар и понякога осъждано, от църковните дейци, защото без неговата заплаха твърде рядко виновният е можел да бъде призован пред съда. Всички съдебни дела били частни. Оскърбената група или род представяла случая и повдигала обвинението. Човекът, ръководещ съда — крал, негов представител или някакъв местен сановник — само играел ролята на арбитър. Всички народи имали хора известни като правни експерти: rachinburgii при франките или английските doomsmen (хора имащи право да издават присъди). В Ирландия правниците дори формирали ясно очертана и добре обучена прослойка. Докато първите правни извори в другите варварски държави се състояли от юридически сборници, издавани от името на краля, в Ирландия намираме правни трактати, писани от самостоятелни юристи, които от своя страна играели главна роля при прилагането на закона. Но все пак не бива да приемаме, че бил налице огромен контраст между Ирландия, в която юристите били върховни законодатели и останалата част от варварска Европа, в която кралете играели тази роля. През повечето време истината като правна практика лежала някъде по средата. Примерът на Римския император — «думата на господаря е закон» — щял винаги да вдъхновява западноевропейските крале. Римският пример ги убедил да запишат обичайното право на своите народи и самият акт на издаването на писани закони им дал по закон повече власт, отколкото те били имали преди това.

Човекът начело на всяка група варвари бил наричан крал: rex на латински език, сродната дума rí на ирландски, но cyning (човек от род) в староанглийския (въпреки че кралството му се назовавало rice). В Ирландия имало няколко степени на кралско достойнство: обикновен крал на племе (rí túaithe), племенен крал, който бил сюзерен на други племенни крале (ruiri), крал на цяла област (rí ruirech или «крал на кралете»), а някои жадни за слава крале дори претендирали да бъдат върховни крале на цяла Ирландия или «крале на Тара» (ardrí, rí Temra). Има податки, че тази кралска йерархия е съществувала и при някои германски племена, дори и след като политическият безпорядък, причинен от нашествията, променил традиционните образци. Вероятно до издигането на династията на Меровингите, която отстранила другите кралски фамилии, франките са били управлявани от множество племенни крале, а мистериозните персонажи наричани subreguli, principes или duces regii в ранните латински документи от Англия изглежда са били равнозначни на племенни крале. Дори е имало английски еквивалент на ardrí — bretwealda или «владетел на Британия». Вероятно това също е представяло колкото реалност, толкова и просто амбиция. Някои народи може би са избирали върховни владетели във време на опасност. Беда казва, че саксите на континента нямали крал, а били управлявани от «сатрапи» (племенни крале?) и само когато война заплашвала целия народ, те избирали военен водач. Мощни крале и могъщи кралства не се появявали там, където политическите обстоятелства не създавали необходимост от поддържане на постоянни военни вождове — така било сред саксите, ирландците и скандинавците. Франкските и англо-сакските крале били преди всичко военачалници, същото не се отнася за кралете на ирландците и саксите на континента.

Това била една от най-съществените разлики между варварските народи, които се преселвали и тези, които оставали неподвижни. Процесът на преселване прекъснал старите племенни връзки и често бурните обстоятелства изтиквали на преден план военните лидери. Тези военни лидери събирали около себе си воини и ги възнаграждавали с военни трофеи — злато, скъпоценни предмети, но преди всичко земя. Малките, относително еднородни селски общности, за които войната била забавление за летните месеци и рядко водела до завладяване на територии, били трансформирани в стратифицирани общества с мощна кралска власт и поземлена аристокрация привикнала към военния живот. Тази милитаризация на обществото се отразила дори и в Уелс — тази част от Римската империя, която не се поддала на варварския натиск и била принудена да се защитава от варварите под управлението на собствени крале. В уелската поема Gododdin, описваща един аристократичен, изпълнен с битки и празненства начин на живот, млад воин търси слава и, ако има късмет, и световна известност. Тази поема ни показва едно общество не твърде различно от това в добре познатата староанглийска поезия Beowulf. От края на V век насетне мъжките гробове, произхождащи от новите германски кралства на север, показват новото положение на воините в обществото. Оръжия, копия, едностранни мечове (кинжали или ками) или, ако става въпрос за аристократ, дълги мечове с обковани със злато дръжки и богато украсени предпазители били поставяни в гроба заедно с мъжа. Запазените кралски гробове показват, че кралските фамилии често са парадирали с могъществото си (или са се опитвали да го докажат) с впечатляващо демонстриране на изключителен разкош.

За да оцелее политически, кралят е трябвало да възнаграждава богато тези воини. Вероятно им е давал злато под формата на монети или скъпоценности и, особено в случаи на оттегляне от работа на служители на кралското семейство, земя или право на ползуване на земя до края на живота им. Във варварските общества даровете налагали на получателя определени задължения — до такава степен, че в лангобардското право съществувала възможност дарителят да използува сила, за да си върне дара, ако от своя страна не бил получил друг в отговор. Следователно даровете са могли да бъдат използувани като политическо средство. Като раздавал подаръци, кралят можел да си осигури вярна служба. А той добре е знаел, че щедростта е най-желаното качество на кралете. Необходимо било само да намери нужните му суми. В това отношение франкските крале имали най-малки проблеми от всички останали. Те не само били придобили обширни имения по време на възцаряването си, включително почти всички бивши имперски имения, но също така били запазили римската данъчна система, която макар и донякъде разнебитена все още била в състояние да ги снабдява със значителни количества злато и стоки в натура. Също така те имали неоценима полза от врагове, от които те и техните воини можели да спечелят плячка сравнително лесно. Понякога франкските воини били толкова алчни за плячка, че извършвали нападения без кралско разрешение и въпреки кралските съвети и това водело до гибелни последици. Но като цяло през VI век франкските войски постигнали забележителни успехи. Кралете им ги водели към победи над повечето от съседите, а след византийското нашествие в Италия през 536 г. те често се намесвали и в италианските дела, като печелели плячка и парични откупи едновременно и от остготи, и от византийци.

Значението на постоянните войни като средство за придобиване на земя и плячка, необходими за политическото оцеляване може да бъде видяно и в Англия, където не била останала и следа от римската данъчна система. Поради това процъфтявали кралствата, които били в състояние непрекъснато да разширят границите си. През VI век преди стабилизирането на политическите граници, кралствата от Източна Англия — Съсекс и Кент — имали възможност да станат мощни във военно отношение и следователно политически значими. През VII век това било вече почти невъзможно. Източните кралства западнали за сметка на тези на запад и север. На разширението на Нортумбрия бил сложен край чак през 685 г., когато крал Егфрит нападнал кралството на пиктите и по-голямата част от армията му била унищожена при Нектансмер, северно от Дънди. Поданикът на Егфрит, Беда, по твърде интересен начин вижда в този разгром божие наказание за несправедливата атака, която, въпреки предупрежденията на Св. Егберт, Егфрит бил осъществил предишната година срещу ирландците — «безобиден народ, винаги настроен приятелски спрямо англите». В действителност за ирландците напълно завоевателните войни, водени от франки и англи вероятно са изглеждали странно извратени и злонамерени. За ирландските крале войната обикновено не означавала нищо повече от набег за добитък или опит да се наложи данък върху съседните кралства. Териториалното разширение не влизало в целите им.

Три варварски кралства

Писането на политическа история на варварските кралства на север за периода от V до VIII век би могло да има като резултат един объркващо голям списък от имената на крале и битки, и смущаваща липса на информация за движещите мотиви и човешкото съществуване. Във всеки момент тогава в Северна Европа е имало над 200 крале. За да бъде разбрано управлението на различните варварски кралства и проблемите, с които са се сблъсквали кралете в Северна Европа би било най-добре да се разгледат само трима крале от три твърде различни варварски общества, и трите от първата половина на VII век: Дагоберт, крал на франките, Рейдуалд, крал на източните англи и Congal Ceách, крал на крутините в Улайд (Източен Ълстър).

Congal Cáech или Cláen (Кривогледия или Полуслепия) бил крал на Dál nAraidi, чиито обитатели били наричани крутини (староирландско название на пиктите). Кралете от династията Dál nAraidi управлявали централната част на днешното графство Антрим и граничели с Dál Fiatach на юг и Dál Riata на север. Втората от тези династии основала колония в Югозападна Шотландия през V век и от VI век насетне нейните крале обикновено управлявали ирландското си кралство от Шотландия. През 627 г. Congal станал върховен крал на цял Улайд, като наложил данък на останалите крале. През 628 г. той започнал война на изток срещу мощната династия Uí Néill и убил тамошния върховен крал Suibne Menn. През 629 г. той се сражавал срещу Dál Riata и убил не само тамошния крал, но и множество Бернисиански принцове, отишли в Dál Riata в изгнание, след като Едуин с помощта на Рейдуалд бил завладял Нортумбрия. През същата година, обаче, Congal нахлул в Uí Néill и бил разгромен от новия върховен крал Domnall mac Aedo. Congal преживял битката и към 637 г. успял да убеди Dál Riata да скъса стария съюз с Uí Néill и да се присъедини към него. Заедно с Domnall Вrесс от Dál Riata той се противопоставил на Domnall mac Aedo в голямата битка при Мойра, графство Даун. На същия ден Dál Riata заедно с една група от Uí Néill се сблъскали с флотата на Domnall mac Aedo близо до Mull of Kintyre. Изглежда, че Congal е съумявал да противопоставя различни групи от Uí Néill една срещу друга. Но самият Congal загинал на бойното поле и оттук насетне доминирането на Uí Néill над севера било неоспоримо. «Аналите на Ълстър» дават на Domnall mac Aedo титлата «крал на Ирландия», когато той починал през 642 г. Той бил първият крал, на когото била приписана тази без съмнение главно почетна титла.

Един ранен правен трактат върху закона за пчелите — Bechbretha — казва, че вредите, причинени от ужилванията на пчели са отговорност на техните собственици. Това решение било установено след «пчелното престъпление срещу Congal Cáech, който бил ослепен от пчели, и който бил крал на Тара, докато това не прекратило неговото върховенство». Uí Neill, които впоследствие притежавали почетната, но престижна титла «върховен крал на Тара» изглежда по друг начин успешно са изтрили спомена за всеки, който не бил от тяхната династия, но имал тази позиция преди тях. Това е още една податка за важната роля на Congal в Североизточна Ирландия и за неговите политически амбиции. И обяснението с възпрепятстващия ефект на ослепяването не е неприемливо. Ирландските крале обитавали свят твърде различен от света на германските крале далеч на юг. Те били отделени от поданиците си чрез древни ритуали, като например женитба с кралството си, и сложна мрежа от забрани (gessa) и привилегии (buada). Някои от идеите за управлението на държавата са твърде сходни с идеи в санскритската литература на Древна Индия и ни връщат към праисторическите корени на европейската цивилизация. Така чрез ирландците можем да стигнем до разбиране на същността на предримското европейско общество.

По същото време кралството на източните англи било управлявано от Рейдуалд. В началото на царуването си той бил под зависимостта на краля на Кент — Етелберт — тогава най-могъщият крал в Южна Англия. През този период, с желание или без, Рейдуалд приел християнството и бил кръстен в Кент. Но нортумбрийският монах Беда казва, че Рейдуалд «бил прелъстен от жена си и от някои зли учители и изменил на искреността на вярата», като оттогава насетне обикновено имал християнски и езически олтар в една и съща сграда. Този деликатен компромис вероятно е бил плод на здрав политически разум във време, когато хората са били горчиво разделени в своите религиозни мнения. Рейдуалд успял, даже преди смъртта на Етелберт през 616 г., да направи кралството си доминираща сила в Южна Англия. След като умрял, вероятно в края на двадесетте години на VII век, неговият син Йорпуалд бил убит и наследен от езичник, който царувал три години. Тогава братът на Йорпуалд Сигберт се върнал, за да стане крал и да въведе християнството върху една много по-здрава основа. Той бил в изгнание в Галия, вероятно в двора на Дагоберт. Интересно е да се отбележи, че той е носил едно традиционно меровингско име, еднакво с името на сина на Дагоберт. Заедно с него от Галия пристигнал епископ Феликс, който «както показва името му» (щастлив — б. пр.), донесъл на кралството чрез проповедите си велико блаженство.

Единственият друг факт, който знаем за Рейдуалд, е, че веднъж той бил подкупен от Етелфрит, крал на англите в Бернисия, обединил Бернисия и Дейра в единното кралство Hopтумбрия, да убие живеещия в изгнание в двора на Рейдуалд принц на Дейра Едуин. Вместо това Рейдуалд повел армията си на север, разгромил Етелфрит и поставил Едуин на трона. Археологията и топонимията добавят още нещо към фактите, които можем да извлечем от Беда. След откриването на корабното погребение в Сатън Ху през 1938 г. с неговите златни накити и предмети с неясно предназначение, като голямото точило интерпретирано от някои като кралски скиптър, са налице постоянни спекулации, че това може би е гробът на Рейдуалд. Във всеки случай гробът осигурява един прекрасен поглед върху взаимните връзки в северния свят. Обичаят за корабните погребения произхожда от Скандинавия, а скандинавската, или по-точно шведска, изработка на шлема и щита, намерени в гроба подчертават тази връзка, което може да ни наведе на мисълта за скандинавския произход на Ууфинга — династията на Рейдуалд. Декоративните купи в гроба са британска изработка. Сребърните чаши и двете сребърни лъжици с надписи Павел и Саул (вероятно кръщелен дар) са направени във Византия. Мечът вероятно е франкска изработка, а гранатите, с които са украсени много от златните накити, вероятно са внесени от франкските земи. В украсената със злато и гранати кесия са открити 37 златни монети, всяка от които е сечена на различно място във Франкското кралство. Като цяло находката от Сатън Ху е забележителен пример за широките връзки, които кралският двор е поддържал с останалите части от Европа.

Естеството на тези връзки е обект на известни полемики през последните години. Стана очевидно, че през VII век търговията в Ламанша и Северно море увеличила значението си и има податки, че започнало организирането й. Равномерната и системна замяна на златото със сребро в меровингското монетосечене, приключило с изцяло сребърно монетосечене през шестдесетте години на VII век, е считана от някои като опит да се осигурят по-удобни за търговска дейност монети. Франкският крал Дагоберт явно се е опитвал да поощри търговията, като е предоставил на Сен-Дени правото да провежда ежегоден панаир. През VII век вече е имало специални търговски места, които постепенно ставали все по-важни. Много от тях се характеризирали от именен суфикс, означаващ «търговско място»: -wic или съответният местен еквивалент. Quentovic на северния френски бряг, Wijk bij Duurstede (или Дорестад) в Нидерландия, Schleswig в Ютландия, Hamwic (Саутхямптън), Eoforwic (Йорк) и Ipswich на някакви си 12 километра от Сатън Ху са такива примери. На много места в сегашния Ипсуич е намирана ранносредновековна керамика и това вероятно свидетелства за едно голямо по размери поселение. Керамичните находки очертават една голяма активност там в началото на VII век (времето на Рейдуалд и Сигберт) и по-късно отново около 800 г. Голяма част от тази керамика е внос от земите около Рейн, има фрагменти от рейнско стъкло и безброй нитове за лодки. Някои археолози предполагат, че през VII век Ипсуич и другите wics, може би са били сезонни търговски пристанища, създадени от кралете, за да контролират потока от престижни стоки като вино и скъпи дрехи в техните кралства. Както може да се предположи, кралете правели това с двойна цел: за да извличат полза от таксите и да придобият монопол върху стоки, с които да награждават последователи и поданици и така да увеличават още повече своята мощ.

Като се придвижваме от Ирландия през Източна Англия към франкските земи, се наблюдава едно драматично нарастване в мащаба. Повече от 100 ирландски крале царували през всяка една от годините на управление на Рейдуалд, всеки от тях — в кралство с размер половина или третина от големината на съвременно графство. И ако отново се придвижим на юг през Ламанша забелязваме друг голям скок в мащаба. Въпреки че войските на Рейдуалд можели да завладеят стотици мили в Източна Англия, да принудят другите крале да му се покорят и да му предложат данък, неговото собствено кралство, ограничено доколкото можем да видим предимно в крайбрежните територии на Източна Англия, било много малко в сравнение с кралството на Дагоберт. Властта на Дагоберт се простирала върху цялата територия на днешните Франция и Нидерландия, както и върху големи части от територията на днешна Западна Германия и за всеки друг варварски монах неговото богатство вероятно е изглеждало твърде огромно.

Дагоберт бил син на Хлотар II, който обединил отново Франкското кралство през 613 г., след като отстранил и убил доминиращата в продължение на двадесет години своя възрастна леля Брунхилда. През 622 г. Хлотар II направил Дагоберт крал на Австразия, североизточния дял на Франкското кралство, докато самият той, пребивавайки в Найстрия, област с център Париж, задържал под своето директно управление останалата част от Галия. Главни съветници на Дагоберт били двама аристократи от Австразия — Арнулф, епископ на Мец, и Пипин, който бил управител на неговия дворец (майордом). (От женитбата на сина на Арнулф с дъщерята на Пипин се родила могъщата династия, известна впоследствие като Каролинги). Хлотар II умрял през 629 г. и Дагоберт останал единствен франкски владетел. Според хрониста Фредегар, негов съвременник, първите години от царуването му над Галия предвещавали добро бъдеще. Фредегар явно одобрявал начина, по който Дагоберт се опитвал да постави местните аристократи, истинските властници в провинциите, на техните места. Например той разказва за едно кралско посещение в Бургундия, което причинило голямо безпокойство на епископи и аристократи и радост на подтиснатите. «Толкова голямо било неговото доброжелателство и енергия, че той нито ял, нито спял, за да не би да остане някой в негово присъствие, който не е получил правосъдие.» За Фредегар нещата тръгнали на зле, когато Арнулф се оттеглил от служба и Дагоберт напуснал страната на Пипин и преместил резиденцията си в Найстрия. «Той забрави справедливостта, която някога беше обичал.» Една от неговите външни кампании пояснява неговите вътрешни проблеми. Той изпратил военна експедиция, съставена от австразийски франки към Бохемия срещу венедите — едно славянско племе. Венедите били водени от Само, предприемчив франкски търговец, който така ги впечатлил, че даже ги управлявал в продължение на 35 години, заедно със своите 12 венедски жени. Според Фредегар войските на Дагоберт били разбити не поради силата на славяните, а главно поради деморализацията на австразийците, които очевидно чувствали, че Дагоберт ги е изоставил, отивайки да живее в Найстрия. Венедите на Само били въодушевени от тази победа и като сключили съюз със сорбите — друго славянско племе — започнали да извършват набези дълбоко във франкска територия. През 631 г. саксите предложили на Дагоберт помощта си срещу венедите, при условие че им опрости данъка от 500 крави, който те плащали ежегодно на Австразия още от времето на Хлотар I. Дагоберт се съгласил, но според Фредегар резултатът бил малък, тъй като на следващата година венедите нападнали отново.

Политиката на Дагоберт била много по-успешна в самата Галия. Той успокоил жителите на Австразия, като им изпратил за крал своя малолетен син Сигиберт и назначил за регенти хора от самата Австразия. По-късно той убедил своите приближени аристократи да приемат другия му син Кловис като наследник на Найстрия и Бургундия. През 635 г. армията му разгромила баските, които били нахлули в Гаскония от своите земи в Пиренеите и принудил Юдикаел, краля на Бретан да дойде за сключване на договор. Според Фредегар Юдикаел пристигнал в Клиши, дворец на Дагоберт близо до Париж, но отказал да сподели трапезата на краля поради многото му грехове. Вместо с него, той приел обяд с Аудоен, ръководител на кралската администрация, бъдещ свети епископ на Руан. Дагоберт умрял през 638 г. и бил първият франкски крал погребан в църквата на Сен-Дени, която самият той разширил и «великолепно разкрасил със злато, скъпоценни камъни и скъпи предмети». Нямало спорове относно наследяването, въпреки че и двамата му сина били малолетни. Сигиберт продължил да управлява Австразия, Хлотар — Найстрия и Бургундия, и двамата заедно с регенти.

Дагоберт бил последният меровингски крал, който действително можел да претендира, че управлява цялото Франкско кралство, но същността на управлението му показва някои от проблемите на Меровингите изобщо. Център на кралската власт била Найстрия, а любимите кралски вили били недалеч от Париж. Дагоберт направил едно пътуване до Бургундия и явно впечатлил бургундците (така както и самия Фредегар) с мощта и доброжелателството си. Но през повечето време местната аристокрация в Бургундия и останалите части на Южна Галия била способна да поддържа живота и администрацията си необезпокоявани от краля. Дагоберт може би никога не е посещавал Аквитания, въпреки че без съмнение е бил в течение на събитията там чрез хора като Дезидерий, дворцов чиновник, който наследил брат си като епископ на Кайор (и чиято кореспонденция е запазена). Въпреки военните успехи на Дагоберт, югозападните части на Аквитания бавно преминали под властта на баските (които променили името й от Новемпопулана на Васкония или Гаскония). Но най-сериозните признаци за местна независимост се намирали много по-близко — в Австразия. По време на царуването на Дагоберт противопоставянето между Австразия и Найстрия, което щяло да съпътства меровингското управление до края на VII век, било вече очевидно. Различията между двете провинции били отчасти културни. Езикът на жителите на Найстрия бил главно латински или старофренски, докато в Австразия говорели предимно франкски или немски. Рипуарските франки били завладени от салическите по времето на Кловис, но тяхната идентичност била признавана и дори насърчавана от неговите наследници. Тези франки успели да убедят Дагоберт да им даде техен самостоятелен владетел и именно при него за пръв път бил записан техният собствен законов кодекс — Lex Ribvaria.

Въпреки че в това регионално раздробяване е възможно да се види една прелюдия към разпадането на меровингското кралство по-късно през VII век, в управлението на Дагоберт имало и положителни аспекти. Правото на Меровингите да управляват никога не било оспорвано. Наистина рекордът постигнат от тях в задържането на кралската власт над франките за два века и половина нямал паралели никъде другаде в Ранносредновековна Европа. Когато династията остарявала, тя преживявала отчасти именно защото била стара и следователно притежаваща огромен престиж и обгърната с мистицизъм, и в края на краищата, била толкова лишена от власт, че била безобидна. Но също така това била единствената династия в Северна Европа, която с основание можела да претендира, че е наследник на римската власт. Византийският император винаги оставал в очите на кралете техният номинален суверен, а меровингските методи на управление във времето на Дагоберт били твърде близки до римските. Управлението и администрацията все още се извършвали въз основа на писани правила (най-ранните запазени управленчески документи са от времето на Хлотар и Дагоберт), които често били записани върху вносен папирус и следвали римските бюрократични норми, а самите документи, изцяло на латински език, все още съдържали множество стари правни формули. Администраторите били все още предимно образовани миряни, въпреки че от времето на Хлотар II насетне е налице нарастващо клерикално присъствие. Издигането на франкската гордост дало плодове по време на царуването на Дагоберт в появата на легенди, според които франките произхождали от троянското кралско семейство и следователно били равни на римляните. Към VIII век франките щели дори да се хвалят, че превъзхождат римляните: римляните преследвали християните, докато франките били могъщи покровители на християнската Църква.

Постиженията и амбициите на самия Дагоберт били напълно еднакви с тези на неговите предшественици от VI век. Той назначил франкски херцог в Тюрингия, организирал църквата в Алемания, издал кодекси със закони за алеманите и баварите. Дори германските племена, съседни на славянските и аварските територии, били готови да признаят неговата власт. Монархията все още имала на свое разположение значителни количества земя и Дагоберт и неговата аристокрация имали възможност да даряват големи парчета от нея на Църквата. Това бил един период на нов църковен възход в Северна Галия, вдъхновен от ирландския светец Колумбан. Няколко от дворцовите чиновници на Хлотар и Дагоберт били въвлечени в това движение, включително и Аудоен и Дезидерий. Най-известен обаче е бил един аквитанец на име Елигий (обезсмъртен в едно френско детско стихотворение за Св. Елой и панталоните на Дагоберт). Той бил златар и бижутер, доведен в Париж, за да украси някои от големите църкви в Найстрия, включително и Сен-Дени, но също и да работи като главен финансов чиновник в двора и като такъв изпълнявал ролята на ковчежник. Монети, носещи името му, са добре известни на нумизматите. Не много след смъртта на Дагоберт, Елигий бил посветен в църковен сан, станал епископ на Нойон и си спечелил репутация на свят човек, загрижен за евангелизацията на диоцеза си. По това време в Северна Галия имало множество духовници, произхождащи от галоримската аристокрация на Аквитания, които все още пазели знанията и традициите на римския свят. Тяхното влияние било особено силно при съживяването на книжовната дейност в меровингските манастири на север, които пък поставили основите на едно възраждане на знанието през VIII век, известно в наши дни като Каролингски Ренесанс.

Каролингите

Фамилията, създала най-могъщите владетели в Европа през VIII век, произхождала от Австразия, където те, наследниците на някогашните съветници на Дагоберт Пипин и Арнулф, през целия век поддържали едно почти непрекъснато господство. И синът на Пипин I — Гримоалд, и неговият внук — Пипин II били майордоми на Австразия. След битката при Тетри през 687 г. Пипин II успял да обедини Найстрия и Австразия под управлението на марионетния си меровингски крал. Но борбите за власт в Северна Галия сериозно отслабили силата на Меровингите и техните майордоми. Регионалното обособяване на юг напредвало. Аквитания имала собствен херцог, Patricius-ът на Прованс бил фактически самостоятелен владетел. Аристокрацията на Бургундия обръщала много малко внимание на франките на север. Различните германски племена отвъд Рейн, които по времето на Дагоберт били все още под франкско господство, отстоявали независимостта си. И дори в Северна Галия Меровингите и техните майордоми често били безсилни да контролират действията на местните аристократични фамилии, опиращи се на своята собствена земя и върху контрола на църковната чрез фамилни манастири или наследствени епархии.

Карл Мартел, незаконният син на Пипин II, поставил началото на новото обединение на Галия и дал името си на династията — Каролинги. Заедно със своя марионетен меровингски крал той възстановил целостта на Северна Галия и започнал да възвръща предишните владения на меровингските крале. Той е най-известен с победата си през 732–733 г. над арабите на Абд-ар-Рахман, които напредвали към Тур с намерението да разграбят богатата гробница на Св. Мартин. Тази битка е считана от някои (много вероятно погрешно) за особено важна повратна точка в световната история, тъй като чрез нея Карл осуетил арабското завоевание на Западна Европа. Но тя със сигурност била главна повратна точка в историята на Галия, защото показала превъзходството на Карл над херцога на Аквитания Юдо. Оттук насетне започнала една поредица от военни кампании, чрез които не само арабите били отблъснати отвъд Пиренеите, но и, нещо особено важно, отново било установено франкското господство над Южна Галия. Тези кампании продължили десетилетия. Карл Мартел водил няколко войни в Бургундия и Прованс и поставил тези провинции под свое управление. В средата на VIII век били необходими десет години война, за да бъдат изтласкани арабите от Септимания и да бъдат убедени готите, живеещи там, че франкското господство е за предпочитане пред арабското. Но най-трудният тест за франкската мощ си оставала Аквитания. Карл Мартел воювал срещу Юдо, Пипин се борил срещу неговия син Хуналд и през шестдесетте години на VIII век срещу сина на Хуналд. Чак в началните години от управлението на сина на Пипин — Карл Велики, аквитанците били окончателно покорени. През 781 г. Карл Велики признал тяхната упоритост и чувство за обособеност, като назначил собствения си син Людовик за крал на Аквитания.

Ранните Каролинги воювали и на други фронтове — Бретан, Саксония, Алемания. Средствата, от които се нуждаели за тези постоянни войни вероятно са били набавяни от военната плячка или като данъци от завладените земи, но явно те не са могли да плащат, например, за често безплодните схватки по границата с Аквитания. Без съмнение Каролингите са награждавали своите най-близки сътрудници със земя от техните собствени обширни имения. А, както ще отбележат с неодобрение следващите поколения, Карл Мартел често дарявал на своите сътрудници църковна земя. По-късните поколения вероятно са забравили, че още преди Карл Мартел големи части от църковната земя и дори някои епархии и абатства са били управлявани от светски аристократи. Конфискацията на църковни земи от Карл Мартел и неговите наследници била една неизбежна мярка по пътя на ликвидиране на съпротивата на местната аристокрация и също толкова неизбежен елемент от църковната реформа.

Както вече видяхме, първият представител на Каролингската реформена дейност бил Св. Бонифаций. Той подкрепил Пипин III в опитите му да се отърве от светските епископи и да възстанови правилното манастирско управление, тъй като манастирите се били превърнали в обикновен залог на светската политика. Църковните събори, провеждани в началото на четиридесетте години на VIII век по инициатива на брата на Пипин Карломан, изисквали възстановяване на истинските норми на църковен живот, редовни синоди и отстраняване на езическите практики от всеки диоцез. Делото на Бонифаций било продължено от някои франки, особено от Хродеганг, който бил обявен за епископ на Мец през 742 г., а след смъртта на Бонифаций през 754 г. наследил архиепископската титла. Хродеганг положил основите на едно уеднаквяване на литургиите и религиозната практика, имайки римските обичаи като пример, което и станало характерно за Каролингската църква. Той е основал училище за обучение по римско, т. нар. грегорианско, църковно песнопение и под негово влияние «римските» монашески правила, по-точно тези на Св. Бенедикт започнали да се препоръчват като модел за монашеско служене.

Близките отношения с Рим, за чието установяване работели Бонифаций и Хродеганг, имали успехи и на политическия фронт. Когато братът на Пипин Карломан се оттеглил от политическа дейност, той отишъл да живее в манастир в Рим. Три години по-късно Пипин III, който все още бил наричан «херцог» или «принц», изпратил посланичество до папа Захарий с въпроса, дали не е по-правилно този, който притежава властта да носи и титлата «крал». Захарий изпратил желания отговор и през 751 г. Пипин III затворил в манастир последния меровингски крал Хилдерих III и самият той бил провъзгласен в Суасон за крал. Тази церемония била първата във франкската държава, която включвала миропомазване и може би първата в Европа, в която кралят бил коронясан от епископ. Пипин, сега вече крал Пипин I, искал да премахне всички възможности за това някой да се противопостави на законността на неговите действия. Ролята, която по този начин Църквата получила в кралското провъзгласяване, щяла по-късно да има важни последствия за европейската история. Един от внуците на Пипин щял да бъде свален от престола от епископите, които разбрали, че както могат да провъзгласяват крале, така могат и да ги свалят. Също толкова решаващо било и посещението във франкската държава на папа Стефан II през 753 г. Той дошъл, за да измоли франкска помощ, с която да си върне териториите, отнети на Римската църква от лангобардите. Стефан отново миропомазал Пипин и синовете му и така Каролингите били приети за новите закрилници на папството, заменяйки византийския император, чиито възможности постоянно намалявали. Пипин потеглил за Италия и принудил лангобардите да молят за мир и да върнат териториите на Рим.

Пипин е много по-малко известен от сина си Карл (Karolus) наричан Magnus (Големия), за да бъде различаван от неговия собствен син Карл. Карл станал популярен като Карл Велики или Charlemagne, a причините за това били твърде явни. Дългото му царуване променило лицето на Европа в политическо и културно отношение, а самият той останал в спомените на хората от Средните векове като идеалния владетел. В по-близки времена, много историци са определяли неговото царуване като начало на «същинските» Средни векове. Всъщност от гледна точка на териториалното разширение и консолидация, църковните реформи и сближаването с Рим, управлението на Карл Велики просто довело политиката водена от баща му Пипин до нейния логичен завършек.

Карл Велики станал обект на първата средновековна биография на светска личност, написана от Айнхард, един от неговите образовани придворни. Следвайки литературния модел, въведен от Светониевия портрет на император Август, Айнхард описва образа на Карл Велики, неговото облекло, ежедневни битови навици, религиозна практика и интелектуални интереси, като ни дава един жив, макар и не напълно сигурен образ на този франкски монарх. Според него Карл Велики бил силен, висок, здрав и се хранел умерено. Обичал физическите натоварвания — ездата, лова и, което е изненадващо, плуването. Айнхард разказва, че той избрал Аахен като място за своя дворец поради горещите извори, в които той се къпел заедно със семейството, приятелите и придворните си. Карл Велики говорел и четял латински, така както и родния си франкски език, можел да разбира гръцки и дори да го говори по малко. Той учил граматика, реторика и математика при образованите духовници, които събрал около себе си, но никога не се научил да пише, въпреки че постоянно държал под възглавницата си дъски за писане (обикновено се будел 4–5 пъти през нощта).

Биографията написана от Айнхард започва по твърде подходящ начин с войните на Карл Велики. Той успял да остави твърде значителен отпечатък върху европейската история, понеже бил неуморим и забележително способен военачалник. Както вече видяхме, той завършил войните на Пипин срещу Аквитания и обявил през 781 г. сина си Людовик за крал. Единственото сериозно поражение, което претърпял, било именно в тези войни, близо до Ронсево в Пиренеите, един разгром обезсмъртен впоследствие в Песен за Роланд и в някои по-късни chansons de geste. След дългогодишни жестоки войни той присъединил Саксония към кралството си, а към края на царуването си се насочил и срещу датчаните. Той унищожил Аварския хаганат в Унгария, подчинил жителите на Бретан, баварите и някои славянски племена. На юг започнал отвоюваното на Испания от арабите и основал Испанската марка в североизточната част на Пиренейския полуостров. Но може би най-значими били кампаниите му на юг от Алпите в Италия. Папа Адриан помолил Карл Велики за помощ срещу Дезидерий, краля на лангобардите. Кампанията през зимата на 773–774 г. била кратка и решителна. Дезидерий бил прогонен и Карл Велики, «крал на Франките», добавил «и на лангобардите» към титлата си. По-късно назначил сина си Пипин за крал на Италия. Но папите все още не били напълно спасени от всичките си врагове. През 799 г. на Лъв III била устроена засада от съперническа групировка римски аристократи, които се опитали да му избодат очите и отрежат езика. Лъв успял да избяга при Карл, който бил в Падерборн в подготовка за поредната война срещу саксите. Карл Велики заповядал Лъв III да бъде възстановен на папския престол, а по-късно през 800 г. самият той пристигнал в Рим. На Коледа, в църквата Св. Петър папа Лъв III коронясал Карл Велики за император на римляните.

Вероятно няма друго събитие в средновековната история, което да е дало повод за повече научни коментари и да е имало по-малко действителен ефект. Оценките на съвременниците на това събитие се различават. Не знаем, дали коронацията е била предварително планирана от Карл Велики или е била един ход от страна на папата в стремежа му да обвърже франкския крал с римската кауза. Кои били «римляните», на които Карл Велики щял да бъде император — жителите на Рим или тези на всички папски територии (Romagna)? Дали това ставало чак след като Карл Велики и неговите духовници започнали да мислят за този акт като за «възстановяване на Римската империя» или това било внушено от посрещането на краля като август в църквата Св. Петър? Свързан ли е с този въпрос и фактът, че още преди коронацията първият ръководител на дворцовото училище в Аахен, Алкуин от Йорк, е говорил от гледна точка на imperium-a на Карл Велики или пък, че същият Алкуин е писал на Карл Велики и му напомнил, че свалянето от престола на законния император в Константинопол от императрица Ирина през 797 г. е объркало световния ред? Ползата от имперската коронация от гледната точка на Карл Велики е можела да бъде в това, че тя му давала на него, който управлявал като херцог и крал едно голямо разнообразие от страни, една проста и внушаваща почит титла, която всеки бил свободен да тълкува както намери за добре. Интересно ще бъде да се види как съвременниците я разглеждат, като например ирландските крале, които според Айнхард «никога не се обръщали към него по друг начин освен като към техен господар и сами себе си наричали негови роби и поданици» или нортумбрианците, чийто законен крал Карл Велики и папският пратеник били донякъде способни да възстановят реда. Самият император може би е разглеждал новата титла като лична. Безспорно когато той съставил завещанието си през 806 г. и разделил империята между синовете си, не поставил условие за запазването на императорската титла. Само последвалата смърт на двама от тримата му сина го убедила, както и сина му Людовик Благочестиви, че Господ възнамерява империята да запази целостта си.

От началото на царуването си Карл Велики и неговите църковни съветници били загрижени да подредят франкските земи според Божията воля. Цяла поредица от решения, «капитуларии», взети на ежегодни съвети, свидетелстват за тяхната решимост да възстановят точно каноническото право на църквата, спазването на правилата в манастирите и стриктното съблюдаване на християнските обичаи навсякъде в кралството. Най-спешната необходимост било преди всичко обучението на духовенството. Но не само духовенството, за което родният език бил немският, трябвало да научи латински. Говоримият език на населението на Галия се бил отклонил толкова далеч от писмения латински по пътя си към френския, че точното разбиране на Библията или на богослужението станало трудно. Издаденото от Карл Велики през 789 г. Admonitio generalis подчертавало важността от обучение на духовниците и обикновените хора и наблягало върху необходимостта от основаването на училища за всички категории население. Англо-сакското и ирландското духовенство начело с Алкуин, което Карл Велики събирал около себе си, играело особено важна роля в този процес. Те написали учебници по латински език за неговорещи езика и били добре запознати с някои от основните книги на християнското знание, които били непознати в Северна Галия. Предполага се, че един от приносите на англо-саксите и ирландците е било въвеждането на нов метод в латинското произношение, препоръчан в собствения учебник на Алкуин по правилен латински. Той третирал латинския като мъртъв език (което не било съвсем вярно в Галия), определял еднаква тежест за всяка сричка и налагал всички съгласни букви да се произнасят ясно, така както са написани. По такъв начин точните окончания, изразяващи граматическите функции на думата, можели да бъдат чути. Така можели да бъдат избегнати проблеми, като баварския свещеник, на когото неочаквано се натъкнал Св. Бонифаций, който, като не бил наясно с окончанията на думите, кръщавал в името на Отечеството, Дъщерята и Светия дух. Но с течение на времето латинският действително станал мъртъв език, разбираем единствено за църковния елит. Църковната служба вече не можела да бъде разбрана от по-голямата част от богомолците. Проповедите обаче трябвало да бъдат разбираеми. Капитулариите изисквали не само проповедите да бъдат четени във всички църкви, но и да бъдат на езика на обикновените хора — «селяшки римски» (старофренски или романски) или немски. Наръчници по проповядване били издадени за нуждите на енорийските църкви, които през IX век били основани почти навсякъде в каролингските земи. Епископите пък издавали епископски правилници, за да бъдат сигурни, че енорийските свещеници знаят задълженията си и притежават необходимата литература, за да ги изпълняват. За първи път на запад Църквата и Държавата обединили усилията си, за да поставят християнството изцяло под свой контрол.

Движението за основно обучение на духовенството имало много полезни вторични ефекти. Карл Велики се обградил с постоянно увеличаващ се брой образовани духовници, които можели да бъдат използвани в неговата администрация, а след като латинският език бил реформиран в нов по-лесно четлив вариант, той имал вече и един точен международен език, който можел да бъде използуван навсякъде в многоезичната империя. А дългото изучаване на къснолатинската граматика и класическата латинска литература, което било необходимо за реформирането на класическия латински език, създало една генерация от хуманитари — поети, историци, критици на текстове, теолози, философи — чиито постижения наистина започнали да съперничат на тези от късната античност. Това съживяване на класическата древност, което си спечелило определението Каролингски Ренесанс, започнало в самия кралски двор. Повечето учени в него били чужденци: Петър Пизански и Павел Дякон от Италия, Теодулф Орлеански от Испания, Алкуин от Нортумбрия, Джоузеф от Ирландия. Имало обаче и някои франки, включително Ангилберт (чиято връзка с една от неомъжените дъщери на Карл Велики дала на света историка Нитхард) и Айнхард (чиито главни критики към Карл Велики засягали толерантното отношение на императора към поведението на неомъжените си дъщери). Върхът на този Ренесанс бил при царуването на внука на Карл Велики — Карл Плешиви, когато в кралството имало множество значителни книжовни и научни центрове. Ирония на историята е, че каролингските интелектуални постижения достигнали върха си, когато самата Каролингска империя се разпадала. Книгопроизводството и образованието изисквали богатство и известна политическа стабилност. В края на IX век и двете били в крайно ограничено количество.

Когато остарелият Карл Велики най-накрая умрял през 814 г., хоризонтите все още били светли. Имало само един наследник — Людовик Благочестиви — така че империята щяла да остане единна. Племенникът на Людовик — Бернар — наследил кралската власт в Италия след смъртта на баща си Пипин, не щял да остане под имперско повеление. Църковните съветници на Людовик, особено Бенедикт от Аниан, съзирали възможности за продължаване на църковните реформи. През 816 г. Правилникът на Св. Бенедикт бил обявен за единствен валиден за монасите в империята. Но семената на бъдещите проблеми били вече посети. Когато Людовик пристигнал в Аахен, той изпратил в изгнание някои от най-близките съветници на баща си, включително и двамата братовчеди. А след като през 817 г. било решено, че най-големият син на Людовик — Лотар — ще стане император след смъртта на баща си и че другите двама сина — Людовик Немски и Пипин Аквитански — ще бъдат крале вътре в империята, започнал бунт воден от Бернар от Италия, който не бил споменат в документа за наследство. Людовик успял да потуши бунта, а Бернар бил ослепен. Оттук насетне всяко появило се недоволство щяло да се съсредоточава около Лотар, който вече бил коронясан за император. Освен това през 822 г. Людовик бил принуден да се покае и повика обратно в двора изгонените си братовчеди. Но съдбоносното събитие било раждането през 823 г. на сина на Людовик от втората му жена. Людовик бил убеден, че този син — Карл (Плешиви) — трябва да сподели наследството му. Другите трима сина естествено възприели всяка промяна в споразумението от 817 г. като посегателство на техните позиции. От края на двадесетте години на IX век до края на живота си през 840 г. Людовик бил в постоянна борба с един или повече от синовете си, които дори от известна гледна точка били отстранени от престола от един съвет от епископи. Възникващите конфликти на лоялността неизбежно отслабили престижа на короната и окуражили аристокрацията да постави своето собствено оцеляване над стабилността на кралството. Жестока гражданска война последвала смъртта на Людовик, докато накрая чрез договора от Вердюн през 843 г., империята на Карл Велики била разцепена на три кралства и разпределена между Лотар I, Людовик Немски и Карл Плешиви. Лотар запазил императорската титла и едно кралство, което включвало двата имперски града — Рим и Аахен, но той нямал власт над кралството на Людовик в Германия и това на Карл в западната част на франкската държава. След смъртта на Лотар неговото «Средно кралство» от своя страна било разделено, а Людовик и Карл започнали война за надмощие. Към тази ситуация на гражданска война и разпадане на държави се добавил и един нов фактор — викингите.

Викингите

Жителите на Скандинавия се появяват за пръв път в известните ни писмени извори, когато неочаквано по време на царуването на Карл Велики пирати прекосили Северно море и опустошили манастири и селища в Северозападна Европа. Западът вероятно и преди това е познавал скандинавците, но като търговци. Всъщност думата «викинг» може би първоначално е означавала търговец, «човек, който ходи във wics (търговски места)». Тези мъже са носели там кожи, моржови зъби, кехлибар и роби — все ценни и търсени стоки. Стъкло, керамика, метални изделия, включително мечове и монети поемали по обратния път на север и сега са откривани от археолозите. През VIII век изглежда търсенето е било по-голямо от всякога и има много данни, че скандинавските търговци са действали активно в източната част на Балтийско море, събирайки кожи за западния пазар. Тази процъфтяваща търговия вероятно е стимулирала подобренията в корабостроенето. Появили се дълги и снабдени с мачта кораби, способни да плуват право през Северно море и далеч навътре в Атлантика. Те били част от това, което направило възможен викингския епизод от историята на Европа. Предполага се, че скандинавските търговци са ходили в Русия и са носили огромни количества сребро от Абасидската империя в кралството на Карл Велики. Това сребро в голяма степен осигурило каролингските църковни строежи и стимулирало и скандинавската, и каролингската икономика. Прекъсването на притока на сребро през двадесетте и тридесетте години на IX в., причинено от политически сътресения в Абасидската империя, хвърлило Каролингската държава в криза и принудило скандинавците, чието положение зависело от търговията със сребро, да се обърнат към пиратството. Тази хипотеза все още не може да бъде доказана, но тя ни напомня, че издигането на Каролингската империя, най-мощната политическа организация в Европа във времето след Римската империя, може и в известен смисъл да е стимулирало викингските нашествия, дори само чрез развитието на търговията, давайки по този начин шансове на пиратството.

През деветдесетте години на VIII век и Карл Велики, и кралят на Мерсия Офа, организирали крайбрежна защита срещу викингите. Но първите регистрирани викингски нападения били извършени далеч на север — срещу трите най-известни северни манастира: Линдисфарн (793 г.), Яроу (794 г.) и Йона (795 г.). Разбира се не всички атаки са били отбелязвани. За да бъде записано едно нападение е трябвало някой съседен манастир да го спомене в своите анали и ако оцелее да съхрани записаното. Малко са оцелелите записи от Нортумбрия. Атаките били толкова системни, че в началото на IX век монашеството фактически изчезнало, а манастирските библиотеки били напълно унищожени. От друга страна в ирландските манастири са регистрирани голям брой нападения. Ирландските манастирски хроники ни осигуряват записи с големи подробности, а повечето тамошни манастири преживели викингските набези.

Най-ранните набези били провеждани с малко на брой кораби и те никога не прониквали дълбоко навътре в сушата. След 830 г. били организирани набези от по-голям мащаб, които се възползвали от натрупания по-рано опит и от политическите затруднения на Людовик Благочестиви във франкските земи. Дорестад бил нападан три пъти между 834 и 836 г. Набезите стигнали чак до Централна Ирландия и принудили монасите от островните манастири Линдисфарн и Ноармутие (при устието на Лоара) да се преместят заедно със своите ценности далеч навътре в сушата. Викингската флота за пръв път зимувала в Ирландия през 840–841 г. и основала там постоянни селища, включително Дъблин. Първото зимуване във Франция било през 843 г., в Ноармутие. През 851 г. викингите прекарали зимата в Танет, Южна Англия.

Викингите, които са извършвали набези, вероятно са усещали промяната на обстоятелствата и са се местили към районите на Северна Европа, които са можели да им предложат най-голяма печалба под формата на плячка или данък. В края на тридесетте години на IX век Людовик Благочестиви изградил крайбрежни укрепления и реорганизирал флотата си, след което викингите започнали да нападат южноанглийския бряг. След смъртта на Людовик Благочестиви през 840 г. във франкската държава започнала гражданска война. Викингите се възползвали от нея и през 841 г. навлезли по течението на Сена. Освен това извършили многобройни нападения по северния бряг. Кулминацията на тези действия било застрашителното придвижване към Париж през 845 г., който бил спасен срещу откуп от 7000 фунта сребро. През следващите двадесет години Западна Франция страдала най-много от викингски нападения, които използвали големите реки като Сена, Лоара и Гарона, за да достигат до вътрешността на страната. Средното кралство, нападано по Рейн и притоците му, било до голяма степен пощадено, защото Лотар I позволил на Харалд и племенника му Рорик, двама датски викинги, да се заселят при устието на Рейн в съседство с Дорестад и така да защитават кралството му от по-нататъшни нападения. Но в западнофранкската държава Карл Плешиви бил твърде зает със собственото си утвърждаване на престола и отстраняването на заплахата, идваща от племенника му Пипин II от Аквитания, за да отдели необходимото внимание на защитата на държавата. През шестдесетте години на IX век обаче и той предприел някои ефективни мерки, като започнал да строи крепости и да укрепява мостове. Долното течение на Сена и Лоара било оставено на викингите, но пък богатите градове и манастири във вътрешността били защитени. Поради това през 865 г. «Великата армия» под ръководството на няколко скандинавски военачалници с кралска кръв напуснала франкската държава и акостирала на брега на Източна Англия. През 866 г. те превзели Йорк, използувайки враждите между кралете на Нортумбрия и основали кралство с център в този град. След това завоювали Мерсия и Източна Англия. Атаките срещу Уесекс управляван от крал Алфред пропаднали, въпреки че през 878 г. Уесекс бил нападнат едновременно от изток и от запад и викингите пропуснали за съвсем малко възможността да заловят самия крал. Алфред сплотил своите поданици и принудил нашествениците да сключат мир, като се съгласят да се установи граница между западносакските територии и част от острова, която станала известна като Danelaw. Вероятно викингите вече били научили добрите новини от франкските земи. През 877 г. Карл Плешиви умрял. Синът му Людовик Пелтека умрял две години по-късно и последвал период на политическо безредие. През 879 г. една викингска армия се събрала във Фулъм и прекосила Ламанша. Този път те нападнали не само северната част на кралството на Карл, но и северната част на Средното кралство. Рорик вече бил мъртъв и никой не защитавал тази област. Фландрия била опустошена, а през 882 г. бил предприет голям набег нагоре по течението на Рейн към Кьолн и Трир. Обаче широкомащабното им настъпление към Париж през 885–886 г. нямало успех, благодарение на защитата, организирана от граф Одон.

Другаде укрепленията намалили въздействието на нападенията. През 888 г. енергичният Одон станал първият крал на франкската държава, който не бил нито Меровинг, нито Каролинг и викингите понесли от него множество поражения. Те се върнали обратно в Англия, но открили, че междувременно и крал Алфред е научил много от своите франкски съседи. Той също изградил редица укрепления или burhs и се въоръжил с действена флота. През 896 г. скандинавската армия се разделила. Една част потеглила към Нортумбрия и Източна Англия, друга — на юг към долното течение на Сена. Чак през 911 г. франкският крал Карл Прости узаконил властта на тези викинги, като дарил района около Руан на норманина Роло и така било създадено херцогство Нормандия. Периодът на викингска експанзия приключил, а в някои райони дори започнало отвоювано: във Фландрия, в Централна Англия под ръководството на сина на Алфред Ателстан, дори в Ирландия, където през 902 г. един съюз на ирландските крале временно изтласкал дъблинските викинги.

Твърде трудно е да бъде направена реална историческа преценка на резултатите от тези викингски нашествия в Западна Европа. За един дълъг период преобладаващи са били негативните оценки. Историците, повлияни от образа на кръвожадните пирати намиран, в съвременните извори, наблягат върху разорението на манастирите и политическото безредие и обвиняват викингите за разрушаването на Каролингската империя и на традиционния и относително мирен ход на историята в Древна Ирландия. В последно време други историци последователи в частност на проф. П. Х. Сойер отбелязват малката мащабност на викингските набези и заселване. Те посочват, че монашеството в Англия било в упадък още преди викингите; че Каролингската империя се сгромолясала под натиска на вътрешни структурни причини; че викингите не са донесли края на неприкосновеността на Ирландската църква от светските насилия, защото ирландските манастири в продължение на десетилетия са били жертва на натиска на ирландските крале и на абатите на други манастири. Археолозите, впечатлени от скандинавските художествени и мореплавателски постижения, започват да подчертават приносите на викингите като занаятчии, моряци, търговци и земеделци. Викингският център Йорвик, който показва резултатите от важните разкопки в Копъргейт в Йорк, служи за пример в това отношение. Приликите между обществата на грабителите и жертвите са посочвани като един от факторите, направили относително лесно асимилирането на викингите или поне приемането им като съюзници. Може би сега историците се насочват в друга посока. Ако Копъргейт (скандинавска дума означаваща «улица на хората обработващи дърво») показва викингите по време на работа, същото правят и разкопките в Рептън (Дербишайр), които разкриват старателния начин, по който викингите ограбват един манастир, оголвайки го от всички ценни предмети. Спори се дали наистина викингската поезия разкрива един вкус към насилие «на ръба на психопатията» или всъщност викингите са били фанатични в своето езичество, подлагайки на грабеж манастирите, колкото по идеологически причини, толкова и от опортюнизъм и принасяйки в жертва противниците си по един особено кървав начин.

Нашественици или търговци? Викингите всъщност, дори всеки отделен викинг, били едновременно и двете, защото плячката можела лесно да бъде докарана в търговските центрове и заменена за други стоки, а за един търговец кражбата е била един лесен начин за придобиване на стоки. Викингските вождове, като тези от Великата армия, вероятно са имали политически амбиции докато по следите на успешните им армии вървели земеделци и занаятчии. През IX век обаче разрушението било на преден план. Сравнително по-спокойната фаза дошла по-късно, когато дребномащабните пиратски набези били заменени от добре водени експедиции с политически цели и когато след заселване и мирна търговска дейност следвала стабилизация. Около 910 г. викингите в Йорк вече трасирали улици и планирали жилища в района на Копъргейт.

Първият район на Северозападна Европа, който бил сериозно засегнат от викингските набези, били вероятно Шотландия и островите на север от нея. На Оркнейските и Шотландските острови местните езици изчезнали, вероятно изчезнали и местните жители. Те останали норвежки през цялото Средновековие. Външните Хебриди също станали норвежкоговорещи, келтският език взел връх чак през XVI век. Викингските селища били много по-нарядко на Вътрешните Хебриди и в самата Шотландия, въпреки че езически надписи и гробове показват, че остров Ман е станал важна викингска база през IX век. Много от викингите, заселили се в Югозападна Шотландия или в Северозападна Англия, вероятно са дошли от остров Ман, северните острови или от Ирландия.

За пръв път викингите нападнали Ирландия през деветдесетте години на VIII век, като най-ранните им набези и селища били в северната и източната част. Набезите изглежда са били най-жестоки през тридесетте и четиридесетте години на IX век, когато викингите основали множество постоянни крайбрежни селища (Дъблин, Уотърфорд, Лимерик и др.). Оттам насетне броят на отбелязаните нападения намалява, а на ирландските крале са приписани множество победи над чужденците. Норвежките викинги в Ирландия били допълнително отслабени от идването на голяма датска флота в края на четиридесетте години. С това било сложено началото на гражданската война, по време на която се състояла и голямата морска битка при Странфорд Лоу с участието на няколкостотин кораба. Впоследствие една норвежка флота дошла, за да възстанови контрола върху Шотландските острови и Ирландия. Оттогава насетне амбициите на кралете на Дъблин били насочени повече към Шотландия или, през Х век, към викингското кралство в Йорк, отколкото към вътрешността на Ирландия. От средата на IX век крайбрежните викингски селища вече не представлявали заплаха за ирландските кралства, освен когато били използвани от различни ирландски крале за съюзници в техните собствени вътрешни войни. Обаче краткият период на чести нападения разстроил манастирския живот и манастирските работилници, унищожил безброй безценни библиотеки и изпратил хуманитари и книги в Каролингския двор. За дълго време викингското присъствие изместило културните и политическите центрове на Ирландия от крайбрежните райони във вътрешността и посредством създаването на търговски градове, а по-късно и на монетосечене, може би е имало известен оживяващ ефект върху икономическия живот.

Подобни проблеми са налице и при опита за преценка на викингското въздействие във франкските земи. Дали те са били нещо повече от дразнител, допълнително усложнение в една вече доста объркана политическа картина, един потенциален съюзник за всеки недоволен граф или удобен случай за него да си изгради местна репутация на защитник на графството си? Викингите са били всичко това. Също така е ясно, че броят на участващите в нападенията над Франция е бил много по-голям, отколкото в Ирландия, отчасти защото потенциалните печалби били много по-големи и периодите на набези били продължителни и интензивни. Нападенията срещу градове и несигурността в провинцията сложили преждевременен край на търговския бум при управлението на Карл Велики. Вероятно е имало и значително обезлюдяване на крайбрежните области на Фландрия по целия бряг до Борделе. Но по-широките политически резултати са неясни. Каролингската империя без съмнение е щяла да се разпадне и мощта на каролингските крале да намалее, особено в западнофранкската държава, дори и ако викингите не се били появили. Но неспособността на кралете да се справят достатъчно бързо с възникналите проблеми намалила вярата в техните възможности, докато успехите срещу викингите, постигнати от някои графове, вероятно са засилили тяхната власт по места. Източнофранкската държава съставена също така от обособени по етнически признак херцогства като Саксония, Франкония, Швабия, Бавария била също тежко засегната от викингските набези, но оцеляла поне до 911 г., а идването на некаролингска династия на трона било в името на запазването на нейната каролингска политическа структура. Западнофранкската държава обаче започнала бързо да се дели на няколко дузини отделни политически единици, които съперничели по мощ на краля. Някои от тях дължали своя произход директно на викингите. Една от влиятелните политически фигури на Х век, графът на Фландрия, имал успехи, защото се установил в територия, чиято традиционна структура била разбита от викингите. А двамата прародители на династията, която щяла да замени Каролингите във Франция — Капетингите, Робер и неговият син Одон, създали името си именно във войните срещу викингите.

В Англия резултатите отново били различни. Скандинавските селища били вероятно повече на брой, отколкото навсякъде другаде из Европа. Налице са стотици топоними от скандинавски произход, литературният английски език дори днес включва голям брой скандинавски думи, а в местните диалекти количеството им е още по-голямо. Но е твърде трудно да се датират тези езикови заемки и е невъзможно да се определи степента на имиграция, която ги е наложила. Означава ли името на място, окончаващо на -bу, че то е било придобито от някой викингски земевладелец или то е било заселено от цяла викингска общност? Дали изцяло скандинавската топонимия означава, че хората, живеещи в околността и дали името на това място, са били главно скандинавскоговорещи? Езиковедите, общо взето, подкрепят идеята за широкомащабното заселване, историците са по-скептични. Няма съмнение, обаче, относно политическото въздействие на викингския период. Към 800 г. Англия била разцепена на многобройни отделни кралства, доминирани от Мерсия. Девън и Корнуол били все още самостоятелни независими бритски кралства. Към 900 г. било останало само едно английско кралство, това на западните сакси, чиито крале вече се назовавали «крале на англичаните» и започвали да «освобождават» останалата част на Британия. Освобождението не било приветствано от всички. Някои врагове на западните сакси, като нортумбрийците или бритите в Девън и Корнуол, виждали викингите като полезни съюзници. Но е трудно да си представим как Англия би могла да се издигне към края на Х век като едно богато, могъщо и обединено кралство, ако викингите не са били унищожили всички местни династии освен тази на западните сакси. В този смисъл английската нация била създадена от викингите с помощта на западносакските агитатори.

Известните ни съвременни писмени извори се занимават почти изключително с тази част на Западна Европа, която познавала писмеността. Благодарение на по-късни предания, на докладите на арабски търговци и на археологията ние можем да видим колко по-широк е бил светът на викингите. Те са пътували на северозапад от Шотландските острови до Исландия. За пръв път са слезли на този бряг случайно около 870 г. и колонизацията на тази пуста и негостоприемна земя започнала почти незабавно, с колонисти идващи от Ирландия (не само викинги, но и ирландци — роби или жени), Шотландия и Норвегия. По-нататъшната експанзия в западна посока към Гренландия и Нюфаундленд продължила през следващия век и половина. По-важно обаче било придвижването им на изток, главно от Швеция, в търсене на търговски места из цяла Балтика и дълбоко навътре в Русия. Благодарение на творбите на император Константин Багренородни ние знаем за един от тези пътища. В тях е описано как руските търговци от Новгород и други градове се събирали в Киев и пътували по Днепър до Черно море и оттам до Константинопол. През 860 г., а и в други случаи тези флоти решавали да атакуват Константинопол, вместо да търгуват с него, но атаките им нямали желания резултат. Арабските търговци също са се срещали с тези руси и техните описания навяват известни съмнения дали тези търговци са били скандинавци. Някъде в края на IX век Рюрик повел някои от тези руси да превземат Киев и основал княжество, което век по-късно било най-могъщото в Русия. Рунически каменни надписи в Швеция отбелязват смъртта на мъже в отдалечени места и ни напомнят, че ефектът от викингския опит бил също така дълбок и в самата Скандинавия, както и в териториите на Северна Европа, засегнати от викингските набези. Набезите довели Скандинавия до много близки контакти с другите части на Европа, прокарали пътя на приемането на християнството и донесли икономически и социални промени, които щели да доведат до политическото обединяване на Швеция, Норвегия и Дания. Поне за един кратък период около 900 г. Скандинавия била център на цяла мрежа от взаимни връзки, които давали на Северна Европа едно единство, което тя никога преди или след това не е притежавала.