Трансформацията на римското Средиземноморие: 400–900 г.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Томас Бpayн

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Залезът на античното Средиземноморие

В края на IV век съществували слаби белези за дълбока близка промяна в средиземноморското «сърце» на Римската империя. Смутовете от третото столетие били преодолени посредством «войнишките» императори, чиито реформи създали политическа стабилност и защитили границите. Следвайки покръстването на Константин Велики, християнството било установило едни авторитетни и щедри програми за патронаж над изкуството и архитектурата, свидетелстващи за богатството и самоувереността на една наново съживена империя.

След смъртта на император Теодосий I през 395 г., обаче, различията между латинската и гръцката част на империята ставали все по-очевидни. Изтокът далеч надминавал Запада в интелектуалните достижения, в просперитета и по броя и големината на своите градове; докато Галия и Британия можели да съберат 114 civitates (градове), то над 900 градове формирали процъфтяващите центрове на политическия и икономическия живот на Изток. Не само ресурсите, но и идеологическата поддръжка на императорската власт били по-стабилни на Изток, където елинистическото наследство подсилвало приемането на императорския култ и парадните украшения на автократичната власт. Папируси от Египет и разкопки на сирийски селища предполагат едно ниво на земеделски просперитет в рязък контраст с използващата робски труд латифундия в Италия или със селските хижи в Галия. Източното общество било относително добре представено по отношение на интелектуалните способности от служители, подбрани сред лоялните и способни членове на местните градски елити, докато на Запад даже «новите хора», назначени от императорите през IV век, бързо възприели властническите методи, традиции и арогантност на сенаторската аристокрация. На Изток пропагандата на образованите епископи за спечелване на нови вярващи и отдадени на Бога хора, подсилвала предаността на идеала за Богодадената християнска империя, докато на Запад християнството било далеч по-слабо утвърдено и подривало верността към империята. В лицето на Константинопол Изтокът притежавал една космополитна и стратегически разположена столица, която надминавала Рим и другите имперски резиденции на Запад по размери и блясък.

Най-неотложният за решаване проблем през 395 г. били подновените варварски нашествия. През 376 г. една германска сбирщина, предимно от визиготи, преминала дунавската граница в търсене на убежище от хуните — всяващо ужас племе от степни номади. Напрежението между новодошлите и техните римски «домакини» довело до битката при Адрианопол в 378 г., в която римската армия била унищожена, а император Валент убит. Непосредствената заплаха била спряна, но и било позволено на готите да се заселят на римска територия. Водени от своя крал Аларих, те наченали опустошителни набези в Гърция преди да се отправят на север, в бивша Югославия. През 401 г. Аларих нахлул в Италия и в продължение на 10 години полуостровът бил подложен на ограбване и мъчение. Римляните нямали годни военни части, на които да се опрат, за да разбият нахлулите готи, нито пък пари, за да платят за оттеглянето на Аларих. Вбесен, че не получава парите и земята, които искал, Аларих обсадил и разграбил Рим през 410 г. Разрушението, причинено от готите, било преодоляно, но психологическият удар върху римския морал от първото разграбване на Рим след галската атака през 390 г. пр. Хр. бил огромен. В килията си във Витлеем Св. Йероним плакал при новината за случилото се; избухнала и горчива полемика между християните и езичниците.

Християнските възгледи за обществото и историята били разработени в такива влиятелни съчинения като «За Божия град» на Св. Августин, за да се противопоставят на атаките на езичниците. Тъй като готите се оттеглили в Галия след смъртта на Аларих през 410 г., Италия била пощадена от едни дълготрайни последствия от тяхното вилнеене. По-разрушителни и дълготрайни били последиците за имперската слабост в Галия, където вандали, свеви и алани пробили рейнската граница през зимата на 406/407 г. и Констанций, един узурпатор от Британия, създал кратковременна империя с център Арл. Около 418 г. имперското правителство овладяло двойната опасност от подмолната антидържавна дейност и набезите чрез едно по-изгодно средство — изпращане на крадеца да залови крадците. Обещанието за земя и субсидии заедно със заплахата за блокада върху храната, наложена чрез римския морски флот, подбудили визиготите да отхвърлят аланите и вандалите и да се установят в Аквитания като римски federati (съюзници).

Първата половина на V век видяла установяването на германските народи в повечето райони на западното Средиземноморие и като цяло този процес вървял гладко и мирно. В Галия визиготите и бургундите, които в началото се установили при Рейн, а впоследствие в Савоя, служели като защитен вал срещу бунтовниците от селата и срещу други варвари, вземайки само част от земята за себе си и позволявайки на римляните да запазят своите институции като номинални поданици на империята. Испания попаднала в период на безредици и мрак след нахлуването на вандалите и техните съюзници аланите и свевите. През 429 г. вандалите се прехвърлили в Африка и вероятно визиготската власт била наложена над по-голямата част от страната.

Африка била онази провинция на Западното Средиземноморие, чиято съдба съответствала най-вече на популярното мнение за катастрофалната инвазия. Вандалите, водени от своя забележително известен крал Гайзерих, побързали да отхвърлят фасадата на съюзния статут и завладели Картаген и другите градове, които някога били една от най-богатите римски провинции. Римското население било безжалостно обложено с данъци, католическото духовенство било преследвано; започнали и морски набези срещу римските цели по цялото Средиземноморие.

Италия и имперският двор в Равена почувствали слабо ефекта от онова, което изглеждало като фалшива война срещу варварите. Тази привилегия била достижение на двама способни главнокомандващи — Констанций и Аеций — («последният римлянин»), които манипулирали нахлуващите варвари, за да укрепят загиващата империя. Балансиращите мерки на Аеций пропаднали, когато неговите съюзници, хуните, се обърнали срещу него и нахлули в Северна Италия. Империята станала играчка на самовластни клики и през 476 г. момчето-император Ромул, иронично наричан Августул («малкият император»), бил свален от Одоакър — командващият германските наемници в Италия, който търсел земя за своите войници и сам се стремял към пряката власт над Италия.

Запазено е едно писмено свидетелство за упадъка на римския обществен живот в Норик (Западна Австрия) пред лицето на германския натиск. Веднъж преустановени римските плащания и доставки, деморализацията сред населението, привикнало на защита от Рим, можела да бъде спряна посредством предводителството на един харизматичен свят човек, но след неговата смърт провинцията трябвало да бъде изоставена. В Италия обаче, съставното гражданско общество останало непокътнато, а сенаторската аристокрация поддържала собствената си привилегирована позиция, включваща обширните поземлени владения, монопола върху доходните управленски постове и отработения литературен живот на нейните салони.

В Галия угасването на империята оставило сенаторите като главен символ на римската легитимност, като в същото време ги освободило от тежестите на едно императорско управление. Постепенно обаче техните политически и обществени позиции били изтласкани на заден план, тъй като службите и титлите им станали излишни и германските им гости започнали «да им свиват перките». Визиготите създали кралство с център Тулуза, докато бургундите изградили в Югоизточна Галия държава върху бивши римски територии, която имала две столици — Лион и Женева. Трудностите, които сенаторите срещали в стремежа си да се нагодят към новите условия и реалности, са изложени в писмата и поемите на образования аристократ Сидоний Аполинарий. Неговото отношение към германците варира от възхищението от културния визиготски крал, който играел табла, до гняв спрямо «ненаситните» варвари, разквартирувани върху неговото имение, «които размазваха граниво масло върху косите си». Еволюцията му от книжовния искейпизъм в изолацията на неговите имения до съвестната му дейност като епископ на Клермон отразява широко разпространения процес на клерикализация; епископският избор станал за дезориентираната аристокрация средство да поддържа традиционното си ръководство на обществото и за запазване на римските нрави и култура.

С течение на времето пасивният антагонизъм на римското население подронил властта на визиготските крале въпреки техните безумни опити да се домогнат до подкрепа чрез издаването на кодекси с римски закони, което улеснило тяхното поражение от новопокръстения крал на франките Кловис при Вуйе (близо до Тур) през 507 г. Оттук насетне визиготското кралство се ограничило в Испания, ако не се брои една малка издаденост северно от Пиренеите, в Септимания. Лекотата, с която визиготите били принудени да се оттеглят в Испания, станала възможна благодарение намесата на остготския крал Теодерих, който станал най-могъщият варварски монарх в Западното Средиземноморие, след като отнел Италия от Одоакър през 493 г. Той е, освен това, и най-интересният, защото комбинирал способностите на военен лидер с разбирането за необходимостта да се поддържа идентитетът на народа чрез едно добре преценено възхищение от достиженията на римската цивилизация, което той бил извлякъл от своя опит на заложник в Константинопол.

Този «двоен» подход предразполагал към щедро покровителство на обществените начинания, към поощряване на икономическата активност и запазване на римските нрави, особено свързаните със Сената, чиято подкрепа той подхранвал воден от мисълта да заздрави легитимността на своето управление. Неговият собствен народ бил държан изолиран в поселения в Северна и Централна Италия под управлението на собствените си водачи, докато централната и местната администрация били поверени на римски сътрудници като Касиодор, сенатор от една парвенюшка калабрийска фамилия. Положението на Теодерих, обаче, като предводител на един малък иноверен народ, било уязвимо и към края на неговото управление нетипичните жестоки мерки, предприети срещу римското население, могли да бъдат приписани на страховете, отнасящи се до приемствеността на престола и до дипломатическата примка, която византийците затягали около неговото кралство. Помирението между римската църква и агресивно настроените ортодоксални императори на Изтока, съчетано с носталгичните копнежи на сенаторите-консерватори за римско управление, подбудили подозрения за преговори с Константинопол за държавен преврат, което довело до известния епизод с ареста и екзекуцията на философа Боеций.

През по-голямата част на V век Източната империя изглеждала обречена на упадък, подобен на този на Запад. Нейните последни представители от Теодосиевата династия били еднакво неспособни, а нейните балкански провинции били разграбвани при хунските и остготските набези и дори Константинопол от време на време бил в опасност. Източните провинции Сирия и Египет били изтерзани от религиозни спорове относно природата на Христа, от въпроса за духовния живот и смъртта на християнина, зает с мисли за спасението и с постигането на едно доктринално православие, приятно на Бога. Постепенно обаче преимуществата на Изтока му помогнали да изплува от трудностите като едно гъвкаво и сплотено общество. Създало се впечатление за консенсус около идеала за божествено предопределената християнска империя, а просперитетът дал отражение в пищното строителство в цяла Мала Азия и в динамичната столица Константинопол, а политическата стабилност блеснала вследствие възхода на една нова класа от обучени и изцяло отдадени бюрократи. Един от тях, на име Анастасий, станал император и заздравил империята чрез внимателна и толерантна политика на намалени данъци и разходи. Истинските печалби от тази финансова и политическа стабилност пожънали неговите наследници Юстин II и племенникът му Юстиниан I.

Юстиниан I, най-бележитият от византийските императори, бил осъден от един свой съвременник, че «разрушил Римската империя» и «довел всичко в обърканост». Всъщност неговите усилия да върне часовника назад към великите дни на универсалната Римска империя, имали в началото учудващ успех. Една малка експедиция била изпратена срещу вандалското кралство в Северна Африка, най-далечният трън в плътта на Константинопол, начело с блестящия генерал Велизарий и народът, тероризирал Средиземноморието през V век, бързо бил завладян. По думите на историка Прокопий, вандалите били станали «най-развратния от всички народи», а тяхната военна доблест била изсмукана от богатството им. Този бърз като вихър успех на императора бил отразен в екстравагантния пролог, прикрепен към огромния Corpus Iuris Civilis, който той обнародвал през 534 г. Законодателната активност на Юстиниан, също както и неговата решителна защита на религиозната православна мисъл, се базирал на възвишеното мнение за универсалната империя, която той разглеждал като земен образ на небесното Божие царство. Неговите автократични склонности били подсилени от ужасното въстание срещу непопулярните му министри, избухнало през 532 г., както и окуражавани от неговата съпруга, опасната императрица и бивша актриса Теодора.

През 30–те години на VI век Юстиниан предприел разточителна строителна кампания, която включвала издигане на църквата «Св. София» в Константинопол, чийто купол имал безпрецедентни размери. Успехите му по бойните поля продължили с нахлуване в Сицилия и Италия и към 540 г. остготите загубили своите основни политически центрове Рим и Равена. Въпреки че неговата пропаганда подчертавала обновяването на римското величие, действията му се изразили в замяната на приятната бюрократична система на Изтока с един «сталинистки» режим, основан на собствената му мегаломанска енергия, безжалостен политически и фискален натиск върху поданиците му, облягане на непопулярни ласкатели и налагане със строги мерки на осветеното от доктрината православие.

През 40–те години на VI век щастието започнало да напуска Юстиниан. Персия започнала опустошителен поход на изток, славяните заели Балканския полуостров, а остготите, водени от своя способен крал Тотила, свели укрепените имперски пунктове в Италия до няколко броя само по крайбрежието. През 542 г. чума покосила голяма част от населението на империята, което имало катастрофален ефект върху градския и икономическия живот, а през 548 г. смъртта отнесла и най-големия помощник на Юстиниан, Теодора. Останалите години от неговото управление били безмилостни и ужасни. Въпреки всички превратности, императорът владеел положението. Отблъснал набезите, пращайки военни части в Италия начело с Нарзес, който нанесъл на остготите смъртоносен удар през 553 г., и се стремял неуморно да приобщава своите поданици-еретици от Изток към християнството.

При смъртта му през 565 г. славата на Рим изглеждала възстановена от Юстиниан. Арианските кралства в Африка и Италия били отново под римско управление и дори бургундското кралство било завладяно от Юстиниановите съюзници франките през 30–те години на века. Единствено визиготска Испания се държала, но и тя била заплашена от вътрешни разногласия и от византийската база до Картаген. Казано другояче, Юстиниановото управление отбелязало ново начало за Римската империя. Неговите идеали за автокрацията и римско-християнския универсализъм станали програма, под която се подписвали всички по-късни византийски императори. Смутовете през V век не успели да унищожат относително единния римски живот на Средиземноморието.

Епоха на нашествия

Юстиниановата екстравагантност била осъдена заради банкрута на империята и поради това, че следващите стъпки назад били неизбежни. Всъщност империята си оставала богата и могъща и — с изключение на Италия — упадъкът, изглежда, бил най-вече резултат на чумата и на някои икономически фактори с дълготраен ефект, отколкото плод на войната и високите данъци. Византийците все още можели ефикасно да се справят с приходите за хазната, но характерът на империята, по своята същност граждански, й пречел да набира изискваните и като количество, и като качество военни части, за да удържа новите далеч по-многобройни и упорити нашественици. Първите от тях били славяните. Натискът станал по-силен и по-жесток с идването на аварите — един номадски народ, който организирал славяните в една хлабава, но ефективна империя, основана на трибута и грабежите, и започнали организирани опустошителни набези срещу земите на Византийската империя от 570 г. насетне. След като император Маврикий бил убит по време на един бунт на дунавската граница, неговият неспособен наследник Фока не бил в състояние да спре аварите и техните славянски съюзници да окупират по-голямата част от Балканския полуостров, както и Гърция, заедно с няколко крайбрежни енклава. През 626 г. една аварска армия обсадила Константинопол, а Солун — най-големият град в европейските провинции на империята — отдал своето спасение от непрекъснато подновяваните атаки единствено на намесата на своя патрон Св. Димитър.

Аварският натиск върху Панония принудил лангобардите, живеещи до този момент там, да наченат най-продължителното и едновременно с това най-опустошителното нашествие от страна на германците в района на Средиземно море. През VI век лангобардите усъвършенствали своята политическа и военна организация посредством контакта си с римляните, служейки като техни наемници, а някои от тях приели и арианството. Под водачеството на своя способен крал Албоин лангобардите навлезли в Италия през 568 г. и само за една година успели да завземат по-голямата част от полуострова северно от р. По. Успехът им бил плод и на местното негодувание срещу имперските данъци и религиозната политика и на съществуването на германска «пета колона» сред нископлатените наемници и остатъците от разбитите готи.

След организирането на администрация начело с екзарх, имащ и военната върховна власт в свои ръце, византийците били в състояние да започнат — с подкрепата на франките — една контраофанзива през 80–те години на VI век, докато лангобардите успеят да се окопитят, водени от своя деен крал Агилулф. През 605 г. било сключено примирие, което обозначило границата между новото кралство и империята. На север лангобардите контролирали по-голямата част от Пиемонт, Ломбардия, Емилия, Тоскана и Венеция, докато Югът бил под управлението на полунезависимите дукати на Сполето и Беневенто. Онова, което останало на империята, били автономните области на Рим и Равена с един малък коридор помежду им в крайбрежните енклави около Венеция и Генуа, както и южните пристанища. Тази стабилизация обаче не била съчетана с вътрешен мир или просперитет. Написаното от папа Григорий Велики очертава една потискаща картина на разрушението, причинено от «отвратителните» лангобарди: «градовете бяха обезлюдени... църквите изгорени... земята лежеше празна и изоставена». Реалността обаче била доста по-различна, отколкото излиянията на римския каноник я представят.

Би трябвало да бъде направено разграничение между граничните области, които се превърнали в изоставени от хората земи, имперските територии, в които общественото и административното приспособяване причинявало повече смутове, отколкото преките атаки на лангобардите, и лангобардските земи, където бързото усвояване от новия елит воини причинявало слаба разруха в живота на обикновения селянин или гражданин.

Неуспехът на Византия да възстанови своята власт над Италия и Балканите може да се обясни със заплахата, надвиснала над нейните най-населени и ценни провинции на изток, от страна на възродилия се съперник Персия. Император Маврикий се сдобил през 591 г. с един трудно извоюван мир, но след узурпирането на трона от Фока през 602 г. персите започнали офанзива, в резултат на която били завладени Сирия, Палестина и Египет и изоставена Анатолия. Тежестта на кризата се стоварила над византийците, когато скъпоценната реликва на Истинния Кръст била отнесена през 614 г. в Ктезифон и когато персите достигнали Босфора през 626 г. Персите може би осъзнавали амбициите на Дарий и Ксеркс, но благодарение издръжливостта на византийците и на техния император Ираклий, който успял да обедини ресурсите на своята тежко ударена империя и наченал контраатака от Кавказкия район, която поставила Персийската империя на колене.

Въодушевлението, предизвикано от зашеметяващия успех на Ираклий било кратковременно. През 630 г., едва две години след като Истинният Кръст бил триумфално възстановен в Йерусалим, един бивш търговец влязъл в арабския град Мека начело на армия от бедуини. По времето на смъртта на пророка Мохамед Арабският полуостров бил обединен от новата вяра, която той проповядвал, и за 10 години Персия и византийските източни провинции отстъпили пред Исляма.

Феноменалният успех на това ново движение имал своите корени в променливия политически, социален и религиозен климат на Арабия. Между бедуинските племена и търговците от богатите градове се появило напрежение, а старите политеистични вярвания били подронени от монотеистичните правила на юдаизма и исляма. Капакът, който бил държан върху вкоренената арабска склонност към набези и политическа обърканост от страна на византийската и персийската дипломация, бил повдигнат като следствие от битката, разгоряла се между двете суперсили. Гениалността на Мохамед се състояла в това, че той овладял контрола на този водовъртеж чрез своята държавническа дейност и своето могъщо и едновременно с това еклектично виждане на идеала за тотално подчинение (Ислям) на Аллах, и чрез канализирането на традиционната войнствена енергия на своя народ и неговия новопридобит фанатизъм в една конкиста, на която никой не можел да устои.

Ислямът дължи своя забележително голям успех както на своята собствена мощ, така и на слабостта на своите противници. Доблестта и отдадеността на неговите войници, способността на ранните халифи, простият апел на неговите доктрини, както и страстта му за обръщане в новата вяра заедно с обещанието му за особени награди, всичко това изиграло своята роля. За разлика от по-ранните нашественици, арабите успели да постигнат един оригинален и здрав синтез. Те овладели по-ефективните призоваващи принципи на другите религии и вери и задържали жизнеспособните елементи от гръко-римската администрация и градска култура, като в същото време поддържали различието и виталността на своята собствена култура. От важно значение била също и политическата и религиозната отчужденост на мнозина от византийските поданици. Говорещите коптски и арамейски монофизити в Египет и Сирия гледали на своите арабски събратя семити като на освободители от гръцките бирници и православните преследвачи, като и с християните, и с евреите се отнасяли съвсем толерантно в замяна на заплащането на един поголовен данък. Показателно е обаче, че повтарящите се атаки срещу Анатолия, православния център на византийската империя, не сполучили при създаването на една перманентна конкиста.

От 661 г. до 750 г. бързо разширяващият се ислямски свят бил управляван от Омаядските халифи със столица Дамаск. Като подчертавали своя пустинен произход като отделен воински елит, Омаядите показвали едно практично чувство за еклектизъм при възприемането на изкуството и културата на своите поданици и в използването на местните богатства, за да финансират своите набези. Създадена била обширна зона на свободна търговия, а местното население запазило своята култура и просперитет под властта на едно управление, което представлявало по-скоро мек протекторат, отколкото империя.

Междувременно Византия се оказала в положение да се бори за оцеляване. Вътрешността на Мала Азия се обезлюдила, ставайки сцена на една война на изтощение. Постепенно империята съумяла да стабилизира своето положение чрез серия от драстични мерки. Сухопътните армии, свикани пред лицето на внезапния блицкриг, били разположени във военни зони под името «теми»; изцяло било премахнато и традиционното разделяне на местните военни формирования. Възприета била една съсипваща земята политика, а частите били изтеглени или затворени в крепости, докато в същото време вражеските линии за комуникация се увеличавали все повече; Редовните сражения били замествани от партизански акции, за да безпокоят слабите пунктове на арабите. Помогнала и «генерал зима»: един хронист съобщава, че през 791 г. нашествениците «били посрещнати от такъв студ, че им окапали ръцете и краката».

Ударът върху Анатолийското плато бил катастрофален. Градският живот и орното земеделие станали невъзможни, тъй като арабските набези причинявали постоянни опустошения, а византийските «защитници» на дома натирвали селяните заедно със стадата им в крепостите. Градовете във вътрешността се превърнали в castra, укрепени военни лагери, и дори големите градове по западното крайбрежие тръгнали към бърз упадък. Макар че примката на арабските набези постепенно охлабвала, благодарение особено на опитността на императорите-Исаврийци във военните дела, цената била преобразяването на византийския свят в една обедняла, милитаризирана общност, сравнима с обществата от ранния средновековен Запад.

Известно време ислямските завоевания продължили. Арабските сили проникнали до Централна Азия, до границите с Индия и Китай, а на Запад се разпрострели по цяла Северна Африка. През 695 г. те завладели Картаген — столицата на една от византийските провинции, която преживявала трудни времена, резултат от мавританските нашествия, религиозните спорове и настъплението на пустинята. През 711 г. арабите насочили своето внимание към Испания и само след една битка кралството на визиготите паднало в нозете им.

По ирония на съдбата останалите германски кралства били стабилизирани от ислямския удар. Византия била принудена да се съсредоточи върху себе си и всички надежди, които имала относно възстановяването на своята власт на Запад, били разбити. Най-много спечелило лангобардското кралство и около 643 г. агресивният крал Ротарис сплотил своя народ чрез обнародването на кодекс с лангобардско обичайно право и чрез овладяването на укрепените византийски постове в Лигурия и областта Венето. Около 680 г. империята била принудена да сключи примирие, с което признавала лангобардското кралство, а последвалото кръщение на лангобардите в католическото вероизповедание спомогнало за обединението и на техните римски поданици под властта им.

Облекчението, получено от визиготска Испания вследствие византийските изпитания, било кратковременно. Визиготите си оставали непоколебимо антивизантийски настроени въпреки тяхното имитиране на имперския церемониал и монетосечене и приемането на християнството в католическия му вариант през 586 г. Църквата получила правото да свиква събори на определено време, които да се произнасят както по светски, така и по религиозни дела и които се опитвали да издигат авторитета на краля като Богодаден владетел. Един от архитектите на тази политика на сътрудничество бил великият Исидор Севилски, образован епископ, чиито исторически съчинения представят патриотичната гордост в Испания и антагонизма спрямо лъжливите и мекушави римляни. И все пак остава въпросът защо една такава просветена монархия, единствена от германските кралства, съумяла да наложи поземлен данък, се сгромолясала толкова бързо пред лицето на арабското нашествие. Проблемите при наследяването на трона и отчуждението на еврейското малцинство са изиграли своята роля, но в корените на падението на този «деспотизъм, закаляван посредством убиване» лежи слабостта, присъща на повечето от германските държави, създадени върху територията на Римската империя — военният елит на готите се опитвал да поддържа римските структури и стил на живот, които толкова много ги били очаровали, но в същото време изключвали римляните от реалната власт и богатства.

Независимо от внезапния колапс на визиготското кралство и бързото приемане на исляма от германските благородници, чийто брой не бил малък, то оставило значително наследство на средновековния Запад. Християните от мюсюлманска Испания развили една жизнена Mozarabic — култура; били създадени и малко на брой и размери, но много енергични християнски държавици в планинския Север, за да се противопоставят на неверниците, а диаспората на испански учени и испански текстове представлявала по-голямата част от суровия материал за разцъфтяващата култура на Запада. На първо време обаче безпощадното напредване на исляма продължило през Пиренеите, така че арабските нашествия причинили смъртен удар на гало-римските магнати в Аквитания и Прованс, които били успели да се измъкнат от пряк меровингски контрол през VII век, връщайки се към бедстващата форма на автономия, на която районът се радвал през V век. Ислямските набези били спрени благодарение на прословутата победа на Карл Мартел през 732 г. при Поатие, а последвалата франкска реокупация на Южна Франция създала могъща бариера за по-нататъшната арабска експанзия по суша.

По-важна за намаляване на натиска върху обсадения християнски свят била промяната в управляващата ислямска династия. През 750 г. Омаядите били свалени от Абасидите, които преместили своята столица в Багдад и изместили центъра на своите цели на Изток. Голяма част от първоначалния жар на бедуините бил загубен, а културните и политическите традиции на завладените райони били наново потвърдени, особено в Персия. Когато тези сепаратистки тенденции влезли в конфликт с нарастващото усложнение и бюрократичност на двора в Багдад, огромната империя, простираща се от Инд до Атлантика, се разцепила на по-малки части. Испания била овладяна от изпратените там на заточение Омаяди, Северна Африка попаднала под управлението на Ахлабидите, а Египет останал за Тулунидите.

По-сериозните заплахи за византийците идвали от морския флот на новопоявилите се арабски държави на запад и от подновените атаки от север. През 829 г. Крит паднал в ръцете на арабски пирати от Испания, а през целия IX век западните крайбрежни райони на империята били подложени на ударите на нападащите Ахлабиди. Богатият остров Сицилия бил нападнат през 827 г., а след превземането на столицата Сиракуза през 878 г., във византийски ръце останали само няколко поста в източните райони на острова. Една опасност в близост до дома представлявали българите, които се възползвали от колапса на аварската мощ и създали здрава и стабилна държава, в която българската аристокрация управлявала селяните-славяни. Ужасяващото доказателство за българската заплаха дошло през 811 г., когато хан Крум разбил Никифор I и направил от неговия череп обкована със сребро чаша. По ирония на съдбата българската заплаха се оказала много по-сериозна един век по-късно, когато византийските мисионери започнали програма за покръстване в ортодоксалната вяра; снабдена с една по-усложнена администрация и една хибридна култура, стимулирана чрез въвеждането на славянската азбука, българската държава при цар Симеон оспорила универсалността на Византия, представяйки себе си за една съперничеща й легитимна империя. Освен това Византия страдала и от друг северен съсед — русите скандинавски авантюристи, които били установили своята власт над славянското население в Русия и се родеели със своите викингски братовчеди на Запад, като съчетавали изгодното търгуване с опустошителни набези.

Постепенно обаче Византия излязла от своя героичен период с повишен престиж, мощ и богатство. Византийският морски флот й позволил да възстанови своята власт над Далмация и Венеция и през 876 г. първият император от династията на Македонците Василий I се възползвал от слабостта на лангобардските принцове в Южна Италия пред лицето на арабските набези, за да окупира Бари и да установи теми в Калабрия и Лангобардия (дн. Апулия). По-рано през същия век византийските генерали завладели славянските територии в Пелопонес и там предприели акция за християнизация и елинизация от гръцките монаси. Империята се възстановила от понесените рани вследствие на иконоборството и се радвала на един период на относителна стабилност при Македонците. Еднакво важно било и еволюирането на империята, която възприела една реалистична и провеждана с въображение политика спрямо своите северни съседи. Юстиниановият идеал за универсална реконкиста отстъпил място на едно прагматично изнасяне на византийско културно влияние чрез мисионери, говорещи славянски език.

В контраст на това IX век бил период на несигурност и смут в Западното Средиземноморие. Краят на VIII век видял появата на един нов вид нашественици от Север, които обединили в едно агресивното обвързване с християнството и самоуверения експанзионизъм върху част от Латинския запад, който от векове падал ничком пред лицето на външните заплахи. Франкският крал Карл Велики наследил своя баща Пипин III, както и наскоро подчинените от него средиземноморски земи на Аквитания и Прованс и една традиция да се намесва в италианските дела в подкрепа на папата. След като успели да овладеят Равена през 751 г., лангобардите се опитали да сложат ръка и на бившите византийски територии на екзархата и на римския дукат, въпреки шума, вдиган от папите, които никога не престанали да гледат на лангобардите като на натрапници. Папството затвърдило една удивително успешна фалшификация — «Константиновия дар» — която претендирала, че е записала даряването на «Италия и Запада» на Св. Петър от страна на първия християнски император. Папите установили специални отношения с франките, дърпайки струната «Каролингска почит към Св. Петър», и накрая, в отговор на папските апели, Карл повел един военен поход в Италия, имал за резултат завладяването на лангобардското кралство през 774 г.

За момента последиците от тази стъпка включвали създаването на папска държава, която щяла да остане главен фактор на италианската сцена до 1870 г. Заздравеният съюз между Карл и папата довел до отлитането на римски манускрипти и реликви към Франция. Папата коронясал Карл за император на Коледа, 800 г., надявайки се, че по този начин ще държи в ръцете си своя закрилник. Византийците били грубо оскърбени и признали само частично титлата през 812 г., и то след дълги преговори. За папството възстановяването на Западната империя представлявало едно решително обръщане на гръб на Византия и един шанс да подчертаят своята политическа и църковна власт на Запад. В един бъдещ план създаването на Западната империя дало тласък за приемане на една различна европейска идентичност и спомогнало за създаване на оста Север-Юг, която щяла да доминира на Запад през Средните векове.

Франкската намеса в Италия не направила нищо за установяване на единство на полуострова. Структурата на лангобардското кралство била запазена, макар че били включени като елит франкски чиновници и църковни лица, а Църквата била дарена с огромно количество земя. Състоянието на бившите византийски територии, простиращи се от Рим на север до Болоня, оставало неопределено; папата ги обявил за собственост на Св. Петър, но в ръцете на местните фигури, такива като архиепископа на Равена и знатните лица в Кампания, оставала значителна власт. На практика франкските крале упражнявали значително влияние. На юг държавата Беневенто оставала център на лангобардския легитимизъм начело с наследниците от старата кралска фамилия, макар че по-късно през същия век те се разцепили на отделни княжества с центрове Капуа и Салерно, а лангобардската власт била подронена от арабските набези и византийската реконкиста. Дори преди 876 г. Източната империя имала значимо присъствие под формата на преки владения, такива като Калабрия и Сицилия, както и Terra d’Otranto, и радващите се на широка автономия морски градове Венеция, Гаета, Неапол и Амалфи. През втората половина на IX век доминирали набезите на арабските пирати, които стигнали дотам да създадат бази на италианска земя и разграбят римските предградия през 846 г. Съпротивата, водена от последния каролингски император в Италия Людовик II и папа Йоан VIII била въодушевена, но неуспешна. Жалкото състояние на Италия било още повече влошено от внезапното нахлуване на маджарите — степни номади, които грабели и унищожавали всичко по своя път, стигайки на юг чак до Отранто през 899 г.

Около 900 г. царувала политическа бъркотия — от трона на Павия, за който се биели съперничещи си претендента от папството — играчка на знатните фракции, до появата на фамилии-магнати по целия полуостров, които затвърдили своя контрол върху провинцията чрез създаване на укрепени посоления (castelli). От гледна точка на християнството, от това разделение спечелила единствено Византия, чийто престиж се повишил вследствие на разочарованието от слабостта и недодялаността на франките и нейното здраво присъствие в културата и изкуството на Рим и в южните региони.

Подобна картина на безредие представлявал и Прованс заедно с Аквитания и Северна Испания. Опитите на Kaрл Велики да изтласка арабите в областта, известна под името Испанска марка, имали малък успех и през IX век средиземноморското крайбрежие на Франция било опустошавано от набезите на мюсюлманските пирати. Мародерстващите банди създали свои пиратски гнезда при Фраксинетум на Ривиерата, за да тормозят търговския и поклонническия трафик, минава през Алпите. Както навсякъде в Каролингската империя, външният натиск, комбиниран с разпадането на кралската власт, създал условия за акумулиране на местната власт в ръцете на враждуващи знатни фамилии.

Оцеляване и разрушение: състоянието на градския живот

Византийският и ислямският свят често пъти са били разглеждани като запазили политическата изтънченост и градския живот на класическия свят, докато Западът страдал от цялостно прекъсване в континуитета в резултат на нашествията и установяването на германците. Трудностите при използване на един такъв широк подход са очевидни. Институциите на римския свят били подложени на сериозни промени далеч преди установяването на варварите. В определени случаи следствията от «континуитета» могат да бъдат негативни, а тези от «дисконтинуитета» — позитивни. Например, нарастващата власт на воинските елити, видна в повечето райони на Средиземноморието, водела до много по-ефективни отбранителни мерки, а традиционната култура на градската аристокрация, която този процес подкопавал, била в много случаи скована и стерилна. Много фактори били извън човешкия контрол, включително чумата, която останала ендемия за поне две столетия напред след първото й избухване през 542 г., и климатичното влошаване, което намалило земеделската продукция между IV и VIII век. Съвременниците отчаяно се стремели да се идентифицират с миналото, на което те се възхищавали; остготите се опитвали да си създадат една имитация на класическия стил, в която амазонките били представени като готски жени, а историкът Агнелус от Равена не виждал нищо ненормално в това да пише за «Римската империя» на Карл Велики.

По-важен от степента на континуитета и прекъсването е въпросът за приноса на нови силни и надарени с живот институции. Тази комплексност при оценяване на оживлението може най-добре да се види чрез изследване на съдбата на една такава ключова институция, която буквално бе синоним на античната цивилизация — градът.

Популярният образ на Византия като монумент на политическа и социална неподвижност, в много случаи бил противоположен на реалността. Константинополската империя дължала частично оцеляването си на своето самоуверено виждане за самата себе си като универсално римско oikoumene (населеният свят) — земният образ на Божието царство, но институционалните и данъчните източници, които и помагали да надделява връхлитащите една след друга кризи, били извличани от способността й за самовъзстановяване. Най-практичните елементи на нейното антично наследство били запазени, докато скъпоструващи традиции като безплатно раздаване на храна, били изоставени. Империята заздравила своите изтощени сили, насърчавайки заселването на славяни и други народи, а неподвижността на старата градска аристокрация била заменена с войници-парвенюта, имащи обаче големи управленски способности. Верността на поданиците била насърчавана чрез въвеждане на нови «популистки» символи и вярвания и чрез статуса на селяните, издигнати до свободни селски общини, които заменили големите поземлени имения. Опростеното общество, създадено вследствие на нашествията, депопулацията и прехвърлянето на властта в ръцете на местните командири, представлявало една цезура спрямо римското минало, но спомогнало за създаването на отговорна и ефикасна военна машина.

Никъде не е толкова очевидна трансформацията на Византия, както в развитието на града. Въпреки икономическата слабост и упадъка на градската автономия, градовете си оставали политическа и социална база на Източната империя през V и VI век и поддържали деен граждански живот, който намирал отражение в пищните сгради и забележителната дейност на цирковите фракции. Вследствие на персийските и арабските нашествия обаче, градовете по Анатолийското плато били изоставени или сведени до нивото на укрепени поселения. Относително по-проспериращите и сигурни градове по крайбрежието на Западна Анатолия също претърпели катастрофален упадък. Пристанището на Ефес, например, се затлачило с тиня, а баните се превърнали в руини, когато предишният процъфтяващ град бил заменен от едно малко укрепено селище, разположено по-навътре в сушата. В Сарди прекъсването на традиционния градски живот се вижда от прокарването на път през VII век върху останките от градските сгради.

Свиването на градския живот било още по-драматично на Балканите. Много градове почти изцяло изчезнали по време на аварските и славянските нашествия, а оцелелите се ограничили до един укрепен акропол, както били Атина и Коринт. Находките от медни монети сочат, че имало драстичен упадък на местната търговска дейност.

Това, което е удивително, е не просто физическият упадък, а цялостната загуба на градско самосъзнание и промяната на ролята. Градовете изгубили своето предишно значение на икономически центрове и резиденции и възприели една почти изцяло военна и административна функция. Важното е, че повече от тях показали слаби признаци на възстановяване, когато в края на IX век в империята се възвърнали стабилността и просперитетът.

Разбира се, в Константинопол било поддържано високо ниво на истински градски живот, в по-малка степен — и в Солун. Но дори и в столицата се наблюдавало драстично намаляване на населението, което се вижда от проваления опит да се възстанови акведуктът на Валент след 626 г. и от неуспешните опити на Константин V да увеличи броя на населението. През Х век Константинопол бил отново един огромен град с население от няколкостотин хиляди, но той си останал изключение, бидейки една паразитираща метрополия. Неговото население било заето почти изцяло с осигуряване на развлечения за двора, както и с производство на стоки и услуги, а неговата търговия и индустрия били здраво контролирани от имперските чиновници, вследствие на принудата да се отговори преди всичко на нуждите на държавата.

Едва ли учудва сведението на един арабски географ, че през IX век в Анатолия имало само 5 истински градове. Контрастът с арабския свят бил твърде очевиден. Градското развитие напредвало в завоюваните от арабите области с големи и проспериращи градове не само в Леванта и Месопотамия като Кайро, Дамаск и Багдад, но така също и в деурбанизирания Запад, където станали известни Фес, Кайруан, Кордоба и Палермо. Причините за това съживяване включвали съществуването на огромен по размери общ пазар, подновения приток на злато от Африка и Изтока, високия статут, даден на търговците и степента на автономия, на която се радвали градските елити.

В западната част на Средиземноморието градският живот сменил радикално своя механизъм заради политическите бунтове и резкия спад в търговията и монетното обращение, но упадъкът бил много по-слабо забележим в сравнение със Северна Галия или Британия.

Една сериозна стъпка към физическо оцеляване се забелязва в запазването на римските крепостни стени, акведукти и други структури, често пъти плод на усилията на местните епископати. Храмове като Пантеона в Рим, например, били превърнати в църкви, римските планове на улиците били запазени в Лука, Барселона и понякога големите частни постройки ставали ядрото на ранносредновековните градове, какъвто е случаят с огромния дворец на Диоклециан при Сплит, който се превърнал за населението от околностите на Салона в убежище от славянските атаки.

Нивото на континуитет обаче не било еднакво. В Северна Италия фактически всички римски civitates, с малки изключения оцелели, но на юг мнозинството от градовете престанали да се споменават като епископски центрове около времето на лангобардското нашествие, а градският живот бил ограничен до крайбрежните градове, които се радвали на живота благодарение на византийската търговия и морска подкрепа. Особените външни атаки биха могли да бъдат един фактор за градския упадък, както може би е в случая с Аквилея, но като цяло дълготрайните фактори били, много по-важни — затлачването на пристанищата с тиня, промяната в търговските мрежи, както и цялостното увеличение на несигурността.

Често пъти нуждата от установяване в даден район продължавала да съществува и населението от изложените на атаки римски градове търсело спасение в по-укрепените градове, независимо дали те били по островите, както в случая с Градо и венецианската лагуна, или по върховете на хълмовете, както било в римска Кампания.

Оцелелите градове представлявали тъжна гледка през Ранното средновековие. В Рим късноримското население от стотици хиляди души било сведено до около 30 000 към края на VI век в резултат на обсадите, глада и чумата. Важни класически сгради били безстопанствени или разрушавани за строителен материал, а огромни пространства в града били изоставени. Макар че римската традиция за щедро градско покровителство била заместена с християнската програма за строеж на църкви, издигнатите сгради били малки и бедни, съдейки по 57–те църкви, споменати в Лука преди 900 г.

Римският начин на живот постоянно се разрушавал в най-различни сфери. Сред духовенството и мнозинството от римското население продължавало действието на римското право, но основно на най-ниско ниво, което се състояло в това, че нотариусите превеждали рутинните формули при записване на операциите. Градската автономия, вече на залез в късноримския период, накрая изчезнала напълно с придобиването на властта от военните аристократи както в лангобардската, така и във византийската част на Италия. В Рим най-големият «градски съвет», Сенатът, на който при остготите била отредена важна административна роля, се оказал без реален членски състав вследствие заминаването на мнозина в източна посока, така че той бил овладян от папската и военната аристокрация. Различните видове дейности, които били сърцевината на римския градски живот, като конните надбягвания, игрите в цирка, обществените бани, изчезнали във враждебния климат на църковно неодобрение и икономическо разложение.

Докато римските институции постепенно изчезвали или били овладявани от Църквата, известна част от римските традиции оставали живи. Градовете си оставали център на политиката и администрирането и аристократите, били те византийски, лангобардски или франкски, поддържали обичая да се живее в градовете, в ярък контраст с Англия или по-голямата част от Галия. Градовете в Италия запазвали също така и едно чувство за идентичност със своето римско минало. Това усещане било най-силно сред градовете, останали под римски политически контрол, като Рим, Равена и Неапол, където писатели-духовници изравяли миналото величие, а римските титли консул и трибун оставали в употреба. По-учудваща е силата на подобни чувства в лангобардските области: останали са градски описи от VIII век от Милано и Верона, които с гордост изреждат стените, храмовете, форума и амфитеатрите на техните градове, както и църквите и техните реликви, и които показват едно гражданско самосъзнание, основаващо се частично на римското наследство.

Особено значим за бъдещето бил динамизмът, който италианските градове показвали в новите сфери. Докато римските градове били преди всичко резиденции и административни центрове със слабо развита търговия, немалък брой от ранносредновековните градове изграждали своето бъдеще на базата на търговската дейност. Градовете винаги са имали известна роля на местни пазари и кралското правораздаване, засягащо защитата и облагането на търговците, е потвърждение, че тази практика продължила и при лангобардите. Към VIII век солта, добивана в солниците по северното Адриатическо крайбрежие, станала една от първите стоки, търгувана на по-далечни разстояния и довела до въздигането първо на Комакио, а след това и на Венеция. Като поданик на Византия, Венеция имала привилегирован достъп до пазарите на Изтока и скоро срещу солта и рибата, започнала да внася луксозни стоки като текстил, подправки и изнасяйки в същото време роби. Волята на дожа сочи, че към 829 г. една голяма част от богатството на аристокрацията било инвестирано в морски търговски начинания. В началото на Х век венециански търговци са записани в Павия като плащащи обичайните подаръци от подправки и козметика в замяна на правото си да продават ориенталски луксозни стоки. Венецианската търговия била стимул за лангобардските градове, които снабдявали крайбрежния град с храна и дрехи и реекспортирали неговия внос в Северна Европа. Подобна търговия с луксозни стоки съществувала и на юг в края на IX век, което е видно от живота на един светец, в чието житие се разказва, че венециански търговци оценили високо един византийски часовник, закупен от нашия герой в Рим. Подобни артикули играели ролята на катализатори за по-голямата цялостна икономическа активност и били много ценени, бидейки символ на определен социален статус. На Юг основните центрове на далечната търговия били Гаета, Амалфи и Неапол, все поданици на Византия, които дължали своето развитие и на процъфтяващата търговия с арабите.

Разположените във вътрешността градове Милано и Кремона към IX век също имали своите проспериращи търговци, но те използвали своето богатство главно за закупуване на земя или за женитба в аристократична фамилия. Бъдещите търговски гиганти Пиза и Генуа не били нещо повече от едни обикновени села. За разлика от Източната империя, където тези групи хора виждали своя интерес и амбиции свързани с живота на столицата, италианците развили една племенна гордост в собствения си град, която била изразявана чрез култа на светците-патрони и дори чрез бунтовете срещу кралските чиновници. Градовете притежавали институции (за съжаление зле документирани), като например двора от «достойни мъже» и «събранието пред църквата», в които се разглеждали въпроси на търговията и други неща от общ интерес. Един от примерите за такъв градски патриотизъм е Модена, чиято позиция на неспокойната граница между византийците и лангобардите я довела до изоставеност и която оцеляла благодарение на привързаността на местното духовенство към мъченика Св. Джеминяно. По подобие на повечето северни градове, епископът изпълнявал всекидневното администриране и през 80–те години на IX век ние виждаме техния епископ Леудоин да възстановява порутените градски стени и даже да пише поема в капелата, която призовава гражданите да проявяват бдителност в духа на най-добрите класически традиции на Рим и Троя. Макар че през Х век епископите станали непопулярни като представители на кралската власт и като лица, дошли отвън, в по-ранните векове те били изразители на местните интереси и чувства и техните катедрални храмове имали влияние при формирането на мненията и като съхраняващи градските традиции.

Тази икономическа и културна виталност, толкова липсваща в «градовете», разположени във вътрешността на Византия, намерила своето най-пълно изражение на Апенините по време на политическите сътресения в градовете през XI век. На повече от останалите райони на християнския Запад им липсвало същото ниво на икономическа активност, разнообразие в трудовата дейност и местна гордост. Единствено градовете на Далмация, които имали икономически връзки с италианските градове по Адриатическото крайбрежие и печелели от номиналната си зависимост от Византия, предлагали активен търговски и религиозен живот и здраво гражданско самосъзнание пред лицето на постоянния натиск от страна на техните съседи славяните. В християнските райони на Северна Испания икономическият живот бил относително изостанал и главното значение на градовете било в съществуването им като опорни военни постове. Дори и в тези слабо развити региони обаче имало удивително зачитане на писаното слово в законовите операции, което било в ярък контраст с положението в Северна Европа, както и една трайна употреба на визиготските правни кодекси. В Южна Франция предишните проспериращи крайбрежни градове като например Марсилия, поддържали някаква търговска роля и пазели римските традиции в области като римската правораздавателна практика. Но и малкото запазени свидетелства предполагат, че тяхното развитие през VIII–IX век било задържано вследствие ендемичното вътрешно безредие и от периодично повтарящите се арабски набези.

В нито един район на Средиземноморието, следователно, не били изцяло унищожени градските традиции. Въпреки нашествията, минималното количество стабилност, необходимо за един градски живот, било скоро възстановено, с изключение на изложените на удари гранични зони. Определени градове развили една нова роля на търговски центрове. Даже в райони, където икономическият живот оставал недоразвит и затруднен, градските ценности и традиции доказали своята дълготрайност и спомогнали за създаването на социален климат, който пък по-късно се показал способен да отговори по един динамичен начин на новите предизвикателства.

Единство и фрагментарност в средиземноморския свят

«Цялото море споделяше една обща съдба... с идентични проблеми и общи тенденции.» Чудесното изследване на Средиземноморието през XVI век от историка Фернан Бродел се основава на приемането на това Средиземноморие за едно фундаментално цяло — възглед, който ще да се е споделял и от изучаващите класическия свят. В Ранното средновековие сходството на определени общи тенденции не може да скрие факта, че Средиземно море бе престанало да е едно римско езеро, канал за комуникация, свързващ едно уеднаквено пространство, като мнозина историци са приписвали прекъсването в античната култура и общество на това развитие. Класическата постановка на тази гледна точка бе представена през 20–те и 30–те години на XX век от белгийския историк Анри Пирен, който твърдеше, че арабите разрушили през VII век единството на Средиземноморието и по този начин прокарали пътя за една различна западноевропейска цивилизация. Сериозни критики бяха отправени спрямо неговия подход и данни, в частност спрямо неговото преувеличение на степента на търговията, неговото успоредяване на икономическа дейност с културни достижения и спрямо проримската му пристрастност. Неговата провокативна теза доведе също така до объркване на причина и следствие; Средиземноморието бе престанало да бъде културно, политическо и икономическо цяло, каквото бе преди, но тази пробойна бе може би в много отношения един симптом за друг вид развитие.

Не само последиците от тази моментна промяна, но също и нейната дата и причини, са трудни за определяне. Трябва да се помни, че Средиземноморието в действителност е една съвкупност от морета и че степента на римския морски контрол, важен за постоянната търговия и комуникации, варирала в различните морета. В източния басейн, в Егея, римският флот и търговията продължили без проблеми по традиционните пътища до VII век: доставянето по море на стоки е видно от директното държавно снабдяване със зърно от Египет в посока Константинопол и от откриването на един потънал кораб в Югоизточна Турция, който бил потопен около 623 г. и бил натоварен с вино, запечатано в амфори и с други масово произвеждани съдове. В западния (Тиренски) басейн пиратството и действията на вандалския флот през V век ударили сериозно търговския трафик, от което последният никога повече не се възстановил, макар че кратките обиколки по брега продължили поради това, че били по-евтини и по-сигурни отколкото сухопътните връзки. Търговията на Африка с хранителни стоки се свила до незначителност. Победата на Юстиниан I над вандалите и готите възстановила само частично римската морска мощ. Даже в егейския регион византийският морски монопол бил сринат, когато Омаядите построили флот, в който основната част се състояла от християни-ренегати и завзели християнските бази Кипър и Родос, а дори и на два пъти блокирали самия Константинопол.

Византийците бързо оценили важността на морското превъзходство при защитата и снабдяването с храна на своите многобройни крайбрежни провинции и възстановили положението, построявайки нови «темни» флотилии, които се снабдявали от специални райони. Това възраждане на флота било подпомогнато и от възхода на Абасидите, които имали за свой център Багдад и били по-слабо заинтересувани от морето, отколкото техните предшественици Омаядите. През IX век византийската морска хегемония била подкопана от серия бунтове в морските теми и от появата на нови агресивни мюсюлмански държави, по-специално тази на Ахлабидите в Северна Африка. В резултат на това през 827 г. била нападната Сицилия, през 828 г. бил загубен о. Крит, а западните имперски провинции били подложени на опустошителни набези. Макар че византийското морско превъзходство било сериозно оспорвано около 650 г., империята запазвала своето стабилно присъствие в онези води, които били стратегически за нейното оцеляване, благодарение на техническото превъзходство на нейните кораби, на професионализма на нейните моряци и на преимуществото да има в изобилие дървен и друг необходим за флота материал в сравнение с арабите. Що се отнася до комуникациите със Запада, арабите заплашвали сериозно само византийския контрол в средата на Средиземноморието (Адриатика) през периода на IX век, когато нейните подчинени градове Венеция и Амалфи развивали своя потенциал на морски сили.

Резките промени в морската мощ на Византия били само единият фактор за отслабването на нейните връзки със Запада. Важно било и блокирането на сухопътния маршрут от нашествията на аварите и славяните, който бил постепенно възстановен с покръстването на Балканите през IX и Х век. Причините Империята да обърне гръб на Запада били също и психологически. Още в късноримския период съществувало културно и езиково разминаване между Изтока и Запада. На Запад гръцки език знаели само няколко интелектуалци като Боеций например, а във войната с Юстиниан готите максимално експлоатирали италианските подозрения относно «малодушните» гърци. Това, че властите се страхували от опасностите, които политиката можела да си навлече от едни такива противопоставяния, се вижда от един публичен процес в Константинопол през VII век, когато един теолог-дисидент бил обвинен в «любов към римляните и омраза към гърците». На Изток латинският престанал да бъде официален език в администрацията, като предишното важно латинско присъствие в столицата било разредено чрез културна асимилация и екзекуциите при император Фока. Докато историците от средата на VI столетие все още можели да дадат изчерпателни отчети за кампаниите на запад и германските обичаи, техните наследници предлагат само случайно произнесени думи по отношение на Запада и към IX век интересът на основния хронист бил ограничен до неприязънта на римските папи срещу техните bêtes noires, императорите-иконоборци. Имперското правителство показвало едно по-широко виждане, сочейки своите продължаващи ангажименти спрямо Запада чрез разпределянето на посланичества и злато за франките и за ренегатите-лангобарди, но вземало предпазни мерки да не се изразходват прекомерно много ресурси в хора и пари предвид по-наложителните нужди на Изток, вследствие на тамошния натиск. По-нататъшният упадък, резултат от настъпилата бъркотия, продължил през 30–те години на VII век, когато конфликтът с арабите, изправил империята до стената, довел до намаляване на броя на източните части, споменати в Италия и до изчезването на византийския трибут от франкските съкровища.

По цялото Средиземноморие имало едно постепенно свиване на хоризонтите в отговор на преките опасности и икономически нужди, което било толкова по-голямо, колкото повече арабите напредвали, а империята — с нейната увеличаваща се отдалеченост и несвързаност — се разпадала. Един пример, хвърлящ обилна светлина, е византийска Италия, където станала спойката между местния елемент и придошлите войници, а това довело до появата на едно военно ефективно общество със здраво чувство за местен патриотизъм, чиято номинална вярност спрямо Византия се основавала ни повече, ни по-малко на инерцията. Отслабването на връзките с универсалната империя имало своите печеливши следствия: освободени от доминирането на една елитна униформена култура и примамливото привличане на един център-метрополия, местните култури и общности постепенно разцъфнали. Понякога това увличало след себе си едно активизиране на местните етнически традиции, както при баските в Испания и мавританците в Африка; навсякъде, както и в Италия, то намерило израз в родилата се наново идентичност и виталност сред съществуващите градове.

Хиатусът на VII век, следователно, бил ограничен до вече определеното ниво на търговски обмен. Това прекъсване не е приложимо спрямо нехристиянските райони на Запад; Испания и Северна Африка развивали доходоносни търговски връзки с Леванта в резултат на тяхната интеграция в ислямската зона за свободна търговия. Навсякъде далечната търговия се оживила значително от VIII век насетне, отразявайки повишената вътрешна стабилност и демографското и климатичното възстановяване. Сведения за богати търговци се срещат често в документи от лангобардска Италия и отвсякъде другаде, а през IX век голям брой градове, намиращи се под номиналната власт на Византия, като Амалфи и Венеция, станали активни центрове за търговия с Изтока. По ирония на съдбата, следователно, международната търговия рязко се подобрила по същото това време, когато арабите успели да направят така, че да се почувства тяхното морско присъствие в централното и западното Средиземноморие, а политическата реалност принудила град като Неапол да влезе в тесни контакти с ислямския свят, което включвало изплащането на пари за защита и търговия с роби. Към Х век степента на разпространение на търговските връзки се вижда от описанието на пристанищата на Южна Италия от арабски географи и от циркулацията на ислямската монета tari в южната част на полуострова.

Други, нетърговски канали, останали от значение за доставянето на стоки. Папските източници изобилстват със сведения за ориенталски реликви, одежди и орнаменти, много от които трябва да са дошли в Рим като официални дарове, а и много луксозни платове пристигали на Запад по официални или неофициални дипломатически пътища. Когато западният пратеник Лиутпранд от Кремона бил заловен да изнася тайно една копринена дреха от Константинопол, той бил въвлечен в една широко разпространена практика, която византийците прилагали превантивно, за да поддържат високата стойност на подобен вид артикули.

Въпросът за средиземноморското единство е, следователно, много по-комплексен, отколкото простото преследване на възгледите на Пирен, както би могло да се предполага. Връзките между Изтока и Запада се променили по своята природа, но никога не били прекъснати изцяло. Съзнанието за богатия и могъщ Изток останало да живее на Запад, поддържано по-скоро от дипломати и поклонници, отколкото от търговците, докато Изтокът имал малко основание за един реципрочен интерес спрямо обеднелия Запад. Напливът от произведения на изкуството и луксозни стоки, внасяни от Изток, имал важно отражение в западния свят най-малкото при представянето на raison d’étre за известен брой търговски градове, чийто стабилен растеж щял да има изумителни последствия за икономиката и културата на Европа, но ефектът бил ограничен до един тесен елит. Също както в Римската империя, икономиката си оставала отчайващо земеделска и селячеството, което формирало огромното мнозинство от населението, живеещо в сурови и бедняшки условия, било под господството на местните лордове, а на Изток — на бирниците. Средиземноморието се бе превърнало в мозайка от местни общности и тук именно се криела както неговата слабост, така и силата му.

Системата на управление и господство

Една концепция, която дълго надживя реалността на обединения средиземноморски свят, бе тази за трайната Римска империя. И Изтокът, и Западът черпели от един общ резервоар идеологически знания за божествената универсална империя, създадена в дните на великите християнски императори Константин и Теодосий. Византийците се назовавала Rhomaioi (римляни) и не съществувала трудност при поддържането на претенциите за вселенско управление, което било енергично прокламирано от Юстиниан. Западът също черпел от късноримските традиции за идеологическа обосновка на своята кралска власт, но трябвало да адаптира възгледите за универсалната империя към променените политически условия и към преобладаването на религиозното мислене. Св. Августин Хипонски признавал упадъка на империята, но го разглеждал като вторичен спрямо божиите инструменти за спасение, видимата Църква и истинската общност на праведните («Божия град»), докато писателите във визиготска Испания смятали, че Божият мандат е преминал от слабите и неверни римляни към могъщите католически владетели на германския Запад. Като цяло обаче, Западът бил удовлетворен от неясно формулираното признание на универсалната власт на далечните източни императори на Константинопол поради липсата на всякаква последователна идеологическа алтернатива и поради широко разпространеното сравнение на Римската империя с «Четвъртото царство» от Книга на Даниил, на което било съдено да оцелее до идването на антихриста.

Амбивалентността на западните варварски кралства може да се проследи в законите, които лангобардският крал Ротарис обнародвал през 643 г.; един безочливо традиционен германски кодекс бил написан на латински, почти сигурно от някой римски държавен служител, и имал за предговор една кратка история на лангобардския народ и едно благочестиво постановяване на целите на правораздаването, извлечено от «Новелите» на Юстиниан.

Едно ново и много по-последователно отношение на Запад се появило с коронясването на Карл Велики през 800 г., последвано от разочарованието на папството от Византия. Оттогава западният император станал идеологически фокус и de jure владетел на Запада, въпреки че твърде скоро било нарушено единството на Каролингската империя и някои елементи в Рим и Южна Италия запазили снобската си привързаност към Византия заради нейната сила и богатството. Съперничеството между двете империи е добре изведено в едно писмо от 871 г. от каролингския император Людовик II до неговия източен противник, в което Людовик оправдава своите претенции спрямо титула на римски император на основата на добродетелите, наследствеността и божественото посочване и обвинява гърците за тяхната «какодоксия». Докато съществувала тази линия на подозрение и антагонизъм, довели до конфликти по време на кръстоносните походи, съзнанието за общата християнска вяра и също тъй общата неприязън към външните заплахи можело да се запази.

Византийският император Теофил изпратил един апел до Людовик Благочестиви за помощ срещу набезите на арабите, а войнственото писмо-отговор на Людовик II било написано в контекста на опитите за организиране на съюз срещу арабската заплаха в централната част на Средиземноморието.

Административните структури на Запад не притежавали силата на византийските. Докато последните били наследили единна столица, платени администратори и централизирана правна и финансова система от римско време, властта на западните владетели се основавала на много по-нестабилната база на военната доблест, на църковна подкрепа и на способността да бъде склонена към лоялност често пъти своеволната аристокрация. Силата на Византия се криела в нейната възможност за контрол и правилно използване на нейните ресурси по най-ефективен начин; повечето от провинциите й едва ли били по-богати от тези на Запад, но тя притежавала машината, с която да извлича всички съществуващи приходи и да финансира по този начин един блестящ двор и една всеобхватна администрация. Бюрократичните и образователни качества били запазени, за да се поддържат данъчните регистри и да се наемат на работа платени служители, които да събират имперските задължения, както и едно стабилно златно монетосечене, не толкова с цел стимулиране на икономическата активност, колкото за да бъде улеснено гладкото събиране на данъците и тяхното изразходване за държавните служители и за войниците. Такава една добре премислена система давала огромни преимущества на администрацията, но контрастът между монолитния Изток и разкъсания на части Запад не бивало твърде много да се преувеличава и подчертава.

Възможността на западните кралства да налагат данъци била ограничена до правото за събиране на такса за търговия и налози при правораздаване; единствено визиготското кралство в Испания било в състояние да поддържа една поземлена такса според традициите на римското право. Кралете обаче управлявали значителни по големина поземлени владения. Лангобардите имали огромни кралски имения, като е изчислено, че през XI век, след два века на отчуждаване на земи и раздаване на недвижими имоти на църквата, короната все още била собственик на повече от 10% от земята в Северна Италия. Другите ценни източници на кралски приходи включвали данъци, плячка, конфискация на собственост, монополът да се секат монети, правото да се ратифицират значителна част от делата и строителните начинания. Основната дейност, на която римските и византийските финансови източници били посветени, се състояла, разбира се, във финансирането на армията. От тази тежест германските кралства били освободени, защото всички свободни люде имали задължението да служат на своя крал в армията под предводителството на своите местни командири за сметка на получаването на земя, върху която те се установявали. Поставянето в действие на тази система изисквало постоянна бдителност от страна на лангобардските крале и техните каролингски наследници, тъй като съществувала безмилостна тенденция едрите поземлени собственици да свеждат селяните до положение на зависимост.

Друга сериозна опора на византийската държава бил нейният контрол върху правораздаването. Не само централно назначени съдии стоели на всички нива на съдилищата, но и (212) римският принцип на териториалното право бил запазен с неговата презумпция, че цялата власт произтича от императора; преобладаващо латинският Корпус на Юстиниан бил допълнен с опростената «Еклога», един сборник, обнародван от Лъв III през 739 г., и от авторитарния кодекс «Василика», издаден от Лъв VI. Правото никога не е било така систематизирано или така единно на Запад; то било повече лично, отколкото териториално, с духовенство и местно население «изповядващо» римското право, както то било съхранено в една опростена местна (или «вулгарна») форма, а техните германски владетели «изповядвали» готското, франкското или лангобардското право. Независимо от това, кралете печелели по-голям контрол над правото в сравнение с техните колеги на Север. В случая с Италия, кралските служители управлявали съдилищата, а законниците, издавани от кралете, все повече се влияели от римските обичаи. Кралската власт била заздравена чрез развитието на концепциите за държавната измяна и за кралския мир, и били въведени нови клаузи, позволяващи свободното разпореждане със собствеността, за да не се насърчава феодът, а и да обслужва ролята на търговците и други аспекти на едно много по-установено градско общество.

Характерните черти на Константинопол, които правели най-голямо впечатление на западните посетители, били ослепителният блясък на двора и добре развитата бюрократична система. На Запад, един двор като този на лангобардските крале, притежавал определени германски черти. Един крал бил безусловно задължен да се обгради с воини, които да го следват и с традиционните служители, като т. нар. marpahis (чиновници от дворцовия персонал). Постепенно обаче дрехите и церемониалът почнали да имитират византийските модели, а мнозина от служителите с бюрократични длъжности, като нотариуси и шамбелани, се отличавали с чист римски произход. Възприемането на римските традиции било живо демонстрирано, когато крал Агилулф представил своя син Адолоалд като крал в миланския цирк. Нещо твърде важно се случило с настаняването на кралския двор в Павия около 620 г.: украсяването на града с кралски жилища, църкви и даже бани, които следвали традициите на Константинопол, Равена и визиготската столица Толедо. Римският характер на двора бил подчертаван и по-късно, след приемането на католическото изповедание и каролингска власт Павия си оставала култивираният нервен център на една централна администрация, способна да действа така, че нейната мощ да бъде почувствана по цялото кралство.

Местното управление било слабото място на всички ранносредновековни монархии и точно тук превъзходството на византийската държава било по-малко, отколкото би могло да се предполага. Източната империя била принудена, вследствие нашествията от VII век, да замести голямата градска администрация от късноримския период с една опростена система, в която била дадена значителна автономия на началниците на теми. Външната криза, с която се сблъсквала империята, довела до една милитаризация на обществото, която може би в много случаи го правела аналогично на обществата в германските кралства, тъй като военните държали лъвския пай от местната власт, земя и социален статус. Византийските императори можели да упражняват по-голям контрол благодарение на добре развитата система на писмени инструкции и наблюдението чрез инспектори, и най-вече със силата на своята кесия; Лиутпранд бил доста учуден, виждайки как началниците на теми получавали в Константинопол торби със злато за заплати. Дори и така децентрализацията, присъстваща в системата, можела да служи за фокус на политическите и религиозните напрежения и да насърчава заговори и бунтове от страна на амбициозни военни командири. За по-голямата част от нашия период обаче, балансът между владетеля и местните големци клонял в полза на първия и поредица стабилни династии били заченати от способни войнишки императори, позволили на Византия да избегне съдбата на визиготска Испания или лангобардска Италия.

Една друга силна византийска страна била тази, че служителите в местното управление още в началото формирали служебна меритокрация, която не разполагала с гарантирани фамилни позиции или с поземлени богатства. Но към IX век тези фигури пуснали здрави корени по места и се превърнала в наследствена аристокрация, подобна на тази на Запад; с появата на сплотени семейства с различни фамилни имена, най-могъщите им представители натрупали огромно количество земя и започнали да властват чрез системата на патронаж над селяните и войниците в темите, които се явявали военните и фискални основни членове на византийската държава. Някакъв пафлагонийски поземлен собственик в края на VIII вeк имал 46 имения и 12 хиляди овце, а през IX век една богата наследница от Пелопонес завещала 80 имения и 3 хиляди роби на императора. Създавали се условия за едно протофеодално общество, сравнимо с господството, което западните аристократи упражнявали в своите владения посредством факта, че имали земя. В лангобардска и каролингска Италия монархията успявала да държи изкъсо своята аристокрация чрез ad hoc методи; при лангобардите на военния престиж на краля можело да се разчита повече, отколкото на една формална йерархия, а каролингските владетели се облягали на назначението на лоялни представители от франкската аристокрация и на тяхното контролиране от кралските инспектори (missi).

Смъртта на Людовик II през 875 г. открила период на династическа несигурност и административна слабост, тъй като магнатите узурпирали кралските права и земи и утвърдили своята власт по места, както и своето богатство. Въпреки относителното развитие на кралското управление в Италия, на него му липсвал козът, който притежавала Източната империя; византийските аристократи имали законно добита заинтересуваност от имперската система, защото техните амбиции можели най-добре да бъдат обслужени с прикрепването към централния двор, който бил източникът на легитимност, доходоносни служби и почести, достойни за техния статус.

Ако централната власт в Италия по-късно се показала като несигурна, то елементите на един деен политически живот се запазили на местно ниво. Степента на децентрализация, която съществувала в римските предели от VII век, се разпространила и сред германските области. За разлика от Франция, където раздаването на правосъдие било станало частно или феодално право, комплексността на италианския живот спомогнала да се запазят обществената природа на съдилищата, писаното право и приемането на формални правови процедури. Тълкуването на правовите формалности и на писаното слово било частично отражение на нивото на светската грамотност, която далеч надвишавала другите области на Запад: 77% от свидетелите от гр. Лука, които се споменават в тамошните документи през 90–те години на IX век, били в състояние да се подпишат под имената си. Макар че повечето италиански градове към 900 г. били под властта на някой лорд или епископ, комплексността на обществото, както и обществената идеология оцелели, за да оформят необходимата основа за по-сетнешно развитие на независими комуни. Италианският модел на развиващ се политически живот и обществена власт се показал далеч по-динамичен в сравнение с византийския, където автокрацията била поддържана за сметка на елиминирането на местните общности и насочването на политическата енергия от провинциите към столицата. Странно, но италианското положение имало по-близки паралели с ислямския свят, където високото ниво на грамотност и богатството формирали едно комплексно общество, но изкуствено създадената бюрократична администрация на практика ограничавала неговата роля до събиране на данъци и до поддържане на сигурността, оставяйки местните елити да контролират пазарите и всекидневния живот в техните градове.

Религия и менталност

В късноримския период християнството било широко разпространено по цялото Средиземноморие, макар че имало много по-силни позиции на Изток, отколкото на Запад, в провинцията все още преобладавали селяните (pagani). Сред многото причини за неговия успех била и тази, че то притежавало една ефективна организация, центрирана около епископите («Тези, които надзирават, наглеждат»), които пък били в градовете, и на размаха на тяхната призивна сила. Вземайки речника и много от духовните и етически открития на гръцката философска школа, християнството привличало интелектуалците, които се впечатлявали от неговите морални предписания и ясно прокаран монотеизъм. В същото време то успешно се състезавало с привързаността към мистериалните религии, откъдето печелело поддръжници сред масите, които търсели утехата на вечното спасение и удовлетворението да принадлежат към една здраво споена общност. Приемането на християнството от римската държава, последвано от покръстването и на император Константин Велики, дошло като гръм от ясно небе, а също и като една смесена благословия. Мнозина от обърналите се към новата вяра сторили това повече от амбиция, отколкото от желание да получат политическа и финансова подкрепа от държавата. Епископите започнали да се третират като имперски служители, като църковните събори често пъти трябвало да следват имперските инструкции.

Новата власт и богатството на Църквата утежнили вътрешното положение и напрежението, сред нейните членове. В Африка се появили големи конфликти между консервативното романизаторско крило, което приело новата роля на християнството, и твърдоглавите «донатистки» елементи, които насърчавали радикалното отхвърляне на света и изключването на онези, които били въздигнати за светци по време на по-раншните гонения. Появили се и спорове за триединството, чиито последствия останали за векове напред. За известно време Църквата склонила глава пред имперския натиск и възприела еретическия възглед на александрийския свещеник Арий, че Иисус Христос бил по-низш от Бог-Отец. Макар че тази доктрина била осъдена впоследствие през IV век, това станало едва след като свещеници-ариани били покръстили визиготите, живеещи на Балканския полуостров, в своята християнска вяра. През V век арианството било прегърнато от повечето народи, които се установили в границите на империята, в някои случаи като «национална» вяра, за да подчертаят своето различие от по-издигнатите в културно отношение римляни.

На Изток сериозни разделения били причинени от христологичните спорове. Православната позиция била подкрепена на събора в Халкедон през 451 г., но в Египет и Сирия съпротивата оставала силна, особено сред монофизитите, които вярвали, че Христовата човешка същност се включва в единната божествена природа. Макар че тези ереси били не просто политически и социални движения под прикритие, те — без съмнение — били подхранвани от местното разочарование от доминиращия в политиката и културния живот гръцки елит. Подобна опозиция приела формата на политическо измерение в един свят, където православието било смятано за същина на индивидуалното спасение и за успеха на Богодадената империя, като императорите отчаяно се стремели да възстановят единството чрез умело маневриране между преследванията и изработването на един общоприемлив компромис. Второто предизвикало възпиращата опозиция на папите, които, като патриарси на Запада, решително се възпротивили срещу подправянето на православната вяра. И за да се влошат още повече нещата, появило се напрежение между Изтока и Запада относно въпроса за първенствуващото място в църквата след като парвенюшката столица Константинопол се сдобила с патриаршески статут през 381 г.

Около VI век идеалът за универсалната църква, толкова скъп на Юстиниан, съществувал, но в действителност разделянето на пътищата между Изтока и Запада било в ход. На Запад християните пазели старото си подозрение спрямо империята и смятали своята вяра за сфера на дейност, отделена и по-висша от светския живот, а църквата разглеждали като войскова група от духовни ударни части. Тези възгледи били подсилени от политическия колапс на империята, така че епископите придобили както духовно, така и светско лидерство в своите общности. На Изток голяма част от характерния плурализъм и комплексност оцелял, така че било немислимо за Църквата да възприеме едно такова «причиняващо разкол» отношение. Източната църква никога не е имала за цел да се изолира или да доминира над светското общество, защото тя разглеждала империята като част от Божия план и отдавала по-голяма степен на святост на материалния свят. На Запад, обаче, духовници като папа Григорий Велики били принудени да се нагодят към реалностите на един променящ се свят. Страхувайки се че варварите-нашественици са дошли, за да останат, той преминал отвъд традиционното приравняване на християнско с римско, стремейки се да интегрира лангобардските и англосаксонските нашественици в християнския свят чрез една обмислена мисионерска програма.

Увеличаващите се различия между източното и западното християнство не трябва да ни заслепяват, така че да не видим запазването на връзките и паралелите. Както франкските пилигрими, така и източните духовници можели да пътуват до Йерусалим; така и някои артисти се установили на Запад, например Теодор, беглец от града на Св. Павел Tapс, който бил монах в Рим преди да бъде изпратен за архиепископ на Кентърбъри.

През целия VII и началото на VIII век римският религиозен и интелектуален живот бил доминиран от гърци и сирийци. Ранното средновековие видяло появата, благодарение на Средиземно море, на такива християнски литературни форми, като житията на светците, и на една народна религиозна култура, разположена около процесии, икони и реликви; в един обикновен век хората жадували за реални знаци на святост. Светците-патрони станали тачени пазители на градовете на Изток и на Запад, а литургията била усъвършенствана в една изтънчена драматична експресия на колективното преклонение.

Крачката към една по-голяма униформеност е също тъй очевидна и в двете части на църквата. На Изток авторитетът на патриарха на Константинопол бил затвърден вследствие загубата на Антиохия, Александрия и Йерусалим, преминали в ръцете на арабите, и между IV и IX век серия от вселенски събори кодифицирали доктрината и вътрешния ред в църквата. На Запад традиционните различия в местните обичаи били постепенно подкопани от църковното правораздаване, от папския авторитет и от развитието на каноническото право, а в цялата църква архиепископите и митрополитите се сдобили с една по-ясно дефинирана юрисдикция.

Подобна насока на развитие била също тъй видима и сред монашеството, което още от самото начало било най-радикалната и варираща сфера на религиозна дейност. Първите monachoi («отшелници» били отдадени на Бога светски люде, които имали за цел да изпълнят Христовите предписания за бедност и самоотричане, като се самоотстранят от изкушенията на светския живот. Движението започнало в Египет, където ранните отци-пустинници, като Св. Антоний, привличали хиляди последователи. Скоро се появила една широка система от монашески общности, някои от тях верни на истинския отшелнически начин на живот, други пък организирани на общинна основа начело с абат. През IV и V век монашеството бързо се разпространило в северна посока към Палестина, Сирия и Анатолия и на запад, към Галия, Италия и Испания. Сред масата от монашески експерименти се появили многобройни свети хора. Някои от тях се сдобили със значително влияние чрез простотата на своя живот и чрез земната смисленост на съветите си, като Св. Симеон Стилит, който стоял в продължение на 37 години върху една колона до Дамаск. Като цяло имало изместване към по-спокоен дисциплиниран режим, за който се застъпвал ученият Св. Василий Кападокийски, чиито предписания станали стандартен модел за източното монашество.

Макар че монашеството бързо било възприемано и на Запад, в хода на този процес то претърпяло редица промени. То се превърнало в модно аристократично явление, тъй като сенаторите издигали манастири в своите градски дворци и в своите имения. Някои епископи основали манастири за своето катедрално духовенство, а движението било представяно от епископата като някакъв идеал, който да се противопоставя на материалността в църквата. Макар че малцина — като бившия войник Св. Мартин Турски — разширили своя принос посредством мисионерска дейност, много от галските монашески центрове в Юрските планини между Франция и Швейцария и по Ривиерата оставили слаба диря, след като техните първи харизматични основатели си отивали от този свят, въпреки че суровият галски идеал донесъл забележителни плодове, когато станал база на църковната организация в Ирландия и келтска Британия. Търсенето на някаква формула, която да съчетае реда и стабилността с духовната ревност продължавала и писанията и примерите на фигури като Йоан Касиански били използвани в конструктивния и образен «Правилник», завещан от Св. Бенедикт Нурсийски. За дълъг период от време бенедиктинският подробен план за една стабилно споена общност, следваща подредената рутинност на молитва, работа и обучение, станала повсеместна норма в латинския Запад, но погледнато в един по-кратък период, неговият принос бил ограничен. Онова, което Бенедикт издигнал на Монте Касино, било разрушено от лангобардите през 577 г. и макар че вследствие написването на житието му от папа Григорий Велики бил възстановен споменът за светеца, не съществува свидетелство, че неговият «Правилник» е бил следван в Рим. Григорий, сам той монах, издигнал високо ролята на монасите, назначавайки ги на ключови позиции в папската администрация и давайки им важни задачи, като мисията до Англия, водена от Августин — монах от неговия манастир.

В цяла Западна Европа Църквата все повече разчитала на монасите, понеже колапсът на римското градско общество оставил бялото духовенство зле екипирано (и морално, и материално) за големите задачи на покръстването и реформирането, с които то се сблъсквало. Същото това развитие на нещата отслабило традиционното аристократично монашество, за което къщата на Касиодор при Вивариума е един късен, но забележителен пример, а главният удар бил осъществен посредством по-простото и агресивно монашество на ирландците. В лангобардска Италия монашеското движение в началото било изтласкано на заден план от лангобардския възглед спрямо католическата църква като една политически подозрителна «пета колона», но това отношение изчезнало през VIII век с даряването на големите бенедиктински манастири Фарфа, Монте Амиата, Нонантола и Монте Касино от крале и херцози, като всички те се превърнали във важни културни и икономически центрове.

На Изток монашеството останало по-близо до оригиналния египетски прототип като движение на светска отдаденост, чиито свети люде привличали обществена подкрепа в провинцията. Развития, аналогични на онези в западния свят, станали обаче към VI век: били основани градски манастири, имперското и църковното правораздаване се стремяло да наложи една по-голяма уеднаквеност и ред, а щедрият патронаж положил богатите основи на огромния манастир «Св. Катерина», основан от Юстиниан на планината Синай. Популярността на византийското монашество сред народа му дала възможност да оцелее по време на арабските нашествия и да укрепи позициите си, особено откакто епископалната организация била отслабена вследствие упадъка на градовете. Бидейки изразители на обществената благочестивост, монасите твърде скоро се озовали на първата линия на съпротивата срещу иконоборската политика на Исаврийците. Тяхната предана защита на иконите довела до жестоки гонения, но движението излязло — след окончателното осъждане на иконоборческото през 843 г. — с един много по-голям отпреди престиж. Драматично се увеличили даровете на манастирите, особено на добилите отново популярност лавра-обители от отшелнически килии и през Х век държавата наложила ограничение вследствие сигналите за злоупотреби, причинени от богатството на манастирите, а също така и вследствие загубата на войници и приходи за държавната хазна.

Две значими събития около 900 г. стимулирали учението и преписването на ръкописи, най-добре представени от манастира на Св. Теодор Студит в Константинопол и от увеличаването на монашеското влияние в «официалната» Църква; от IX век монасите-патриарси станали все по-характерно явление, като монасите представлявали «зилотската» партия в Църквата, която решително се противопоставяла на имперската намеса по въпросите на доктрината и вътрешния ред.

Към края на IX век ролята на Църквата била онази по своята същност роля, която тя трябвало да играе от векове. На Запад църковното богатство било нараснало до такава степен, че практически една трета от земята в Италия била в ръцете на духовенството. Светският патронаж също създавал опасности, понеже аристократите узурпирали църковни земи и установявали семеен контрол над епископствата и манастирите. Независимо от това. Църквата отбелязала забележителни успехи в налагането на християнската гледна точка за царството, в установяването на стабилно утвърдени центрове за обучение в движението към стандартизация на църковните ритуали и, най-важното от всички неща, в представянето на самата себе си като една различаваща се елитна организация, чиято институционна и сакраментална структура била създадена с намерението да води човека към спасение.

На Изток Църквата издигнала високо своя престиж с победата си над иконоборците и с мисиите си на Балканите, но нейното влияние върху политическия, икономическия и културния живот си оставало ограничено. Макар че средният византиец бил предано религиозен, разделението между светските люде и духовенството било по-слабо и Богодадената роля на императора си оставала ненакърнима. Индивидуалното спасение се разглеждало като възможно чрез прякото общение на човека с Бога, изявено, например, в мистицизма, а не като изключително занимание на един църковен монопол.

Подобни разлики в мирогледа се дължали на увеличеното напрежение между Изтока и Запада от IX век насетне. Сред най-преките фактори, които осветили периодите на схизма, били римските претенции за вселенско първенство, споровете относно ритуалните практики и западната добавка на т. нар. filioque — клауза в Символа на вярата, както и разногласията между индивидуалностите. От време на време конфликтите, как да е, били потушавани, често пъти поради нуждата на папството от византийската политическа подкрепа, но на фона на различията в доктрината и във вътрешния ред създали атмосфера на войнствена непоносимост, която щяла да доведе до окончателната схизма от 1054 г.

Християнството изиграло своята роля и в една от най-фундаменталните промени през Ранното средновековие: при замяната на класическия идеал за рационалната самодостатъчност и самоувереност с един концептуален свят, който подчертавал безпомощността на индивида пред лицето на свръхестествените сили, които се намирали извън неговия контрол. В своите «Изповеди» Св. Августин прави портрет на своя приятел Алипий като персонификация на античния идеал и по този начин описва как той отстъпил пред естественото чувство на кръвожадност след едно посещение на гладиаторски игри; този «обратен духовен прелом» бил представен като урок за нуждата от смирение и божествена благосклонност. Донейде промяната отразила едно движение, вече наченало в късноримския период, понеже относително научните възгледи сторили път на едно по-популярно занимание с отвъдното и суеверията; един историк, притежаващ съвсем класически стил — Прокопий, можел сериозно да вярва, че Юстиниан и Теодора били демони. Класическите идеи за физическата вселена, като тези на Птолемей, продължавали да бъдат известни, но им липсвал широкият размах на християнските теории, които били едновременно дословни, но и алегорични. През VI век александрийският търговец Козма Индикоплевст («мореплавател към Индия») написал своята «Християнска топография», в която представял света като моделиран върху скинията на Мойсей: със земята, оформяща нейната основа, и небесното царство, затворено в засводения връх.

Според ранносредновековната картина на света, човечеството било инструмент на божественото провидение, а народите по света били разделени между синовете на Хам, Сем и Иафет. Успехите на «неверниците», било то мюсюлмани или варвари-германци, били обяснявани като наказание за греховността на християните. Историята била разглеждана като универсално разкриване на плана на Бога, като човешките действия имали по-малка значимост в сравнение с повратния момент на Христовото въплъщение и крайната цел на Страшния съд.

Около 250 г. Св. Киприян бе написал «денят на Страшния съд наближава». Човекът от Ранното средновековие си оставал зает с мисълта за надвисналия край на света. Възгледите за заплахата от Второто пришествие се основавали на библейските пророчества и не можели да не се затвърдят от задълбочаващата се криза през VI и VII век. Григорий Велики гледал на лангобардите като на предзнаменование за края на света и когато халифът Омар влязъл в Йерусалим в 638 г., патриархът постановил, че както е предсказано от пророка Даниил, дошло е времето на отвратителното изоставяне на това свето място. Макар че такива заплахи идвали и си отивали, есхатологичните представи се запазвали. Такъв дълбоко вкоренен песимизъм, засягащ възгледите за земния свят, можел да влияе единствено като спирачка за развитието, но е важно и това, че този негативен апокалиптизъм не стигнал до милениаризъм, с неговите предсказания за хиляда години на мир и изобилие, както станало по-късно през Средновековието. Йерархичната система на социални отношения, в която всеки един човек си имал отредено място, била Богодадена норма, а подчинението на властта било задължение, налагано от Библията.

Църковните писатели, главните виновници за формирането на общественото мнение, са нашите единствени източници за тогавашните ценности. Те гледали на материалния свят с отвращение и издигали идеала на монашеското самоотричане. Библейските и патриотични текстове били използвани за потвърждение на възгледа за жените като източник на изкушение и конфликт, като по този начин подсилвали и без това утвърдения дълбоко в римското и германското общество антифеминизъм. Живелият през IX век историк Агнелус отхвърлял църковния брак на основата на факта, че съпругите ставали свадливи и доминиращи и ги оприличил на «Йезевел в тяхната фалшивост и на Далила в тяхната неверност». На практика имало само няколко знатни жени с остър ум, кралици и предстоятелки на абатства, които можели да упражняват реална власт, макар че жените се радвали на по-големи лични и имуществени права в римските общества, отколкото сред германците, които ги смятали за законно подчинени на мъжете от раждането до гроба. По-плодотворен бил приносът на църквата по отношение на семейното право, тъй като на многоженството и на разводите не се гледало с добро око, а женитбата била издигната в една по-официална институция.

Подобно на всички традиционни общества, светът на Ранното средновековие акцентирал твърде много върху семейната солидарност. В онези общества, които били попаднали под влиянието на германците, като например лангобардска Италия, взаимообвързаността се разпростирала до твърде отдалечени родственици заради практическата нужда от помощ по време на война, правни казуси (включително феода) и икономическа дейност. Щом обществото станало по-стабилно и комплексно, появили се и нови връзки, например на господство, и ударението се преместило върху самостоятелното семейство и имението, които винаги са били основната клетка на живота в индивидуалистичното византийско общество.

Материалистичното и хедонистично поведение били изцяло в неравна позиция с преобладаващите християнски ценности, но и те могат да се открият в нашите източници. Крале и императори, например Лъв VI, имали свои метреси въпреки църковните стриктни разпоредби, монаси като историка Павел Дякон можели да доставят наслада с традиционните истории за доблестта на техните светски предшественици, а мнозина християнски писатели показвали един похотлив интерес към случаи на разврат и проституция. Но най-учудващо от всичко е повсеместното преклонение пред богатството и богаташите, разбираемо за един свят, все още доминиран от бедност и глад.

Наука, литература и изкуство

През цялото Ранно средновековие и на Изток, и на Запад учени и писатели си поставяли за цел да подражават ревностно литературните канони и образователни норми, наследени от Античността. Да се разглежда културната история през този период от гледна точка на крехкото съживяване на някаква класическа традиция, е до известна степен подвеждащо, понеже то пренебрегва ограничените му, но оригинални достижения, да не припомняме огромната по обем устна традиция, днес изцяло загубена за нас, но отразяваща приоритетите на ранносредновековните интелектуалци.

Началото на нашия период било белязано с учудваща широта и виталност в културния живот. Повечето части на Средиземноморието съхранили някаква степен на стабилност и просперитет и сенаторската аристокрация продължила да култивира идеала за otium (свободното от занимания време), включвайки създаването и преписването на традиционната светска литература. В същото време християнизацията на империята създала нови жанрове като теологията, агиографията и църковната история. Едно постижение, което щяло да стигне далече, било вълнуващият диалог на литургията, който постепенно придобивал своята богата средновековна форма както на Изток, така и на Запад. През IV век противоречието довело до яростно противопоставяне спрямо църковната политика и спрямо класическото образование, но с течение на времето по-претегленият възглед, предложен от Св. Августин, се наложил — «езическата наука» трябвало да бъде третирана с толерантност дотогава, докато е под субординацията на Светото писание и да бъде поставена в добра служба на християнството. Проблемът бил по-малко значим на Изток, където имало много по-цялостна християнизация от по-отдавнашно време. Когато Юстиниан затворил Платоновата академия в Атина през 529 г., той сторил това не за да елиминира някаква заплаха, а за даде тласък на своя идеал за единната християнска общност, в която една шепа езически интелектуалци нямали място. Неоплатоническите идеи, които преобладавали в късноримския период, били вече възприети от християнската мисъл; например, съчиненията от VI век, разпространявани от името на Псевдо-Дионисий Ареопагит, обрисували вселената като състояща се от една йерархия от същества, произлизащи от Бог и упражнявали значително влияние както на Изток, така и на Запад. В образованието стандартният курс на обучение от Античността бил систематизиран в един трактат от Марциан Капелла и след това бил предаден на средновековния Запад като доктрина за седемте свободни изкуства от Касиодор.

Западът през V век имал както опита на изоставането, така и на напредъка. Писмата и поезията на Сидоний Аполинарий създавали едно впечатление на щраусово отхвърляне на един бягащ от веселието свят чрез потъване в традиционните за неговата прослойка наслади и чрез култивирането на един свръхизтънчен литературен стил. Сидоний завършил дните си като епископ и към VI век книжовното и образователно дело в Галия било сведено до няколко сенаторски прелати и една шепа манастири. В Италия гражданското общество издържало за известно време, но културната дейност все повече стеснявала своята база и оригиналност. Важните философски и научни трактати на Боеций били по-нетипични за този век, отколкото метрическата версия на свещеника. Аратор върху «Деянията на Апостолите» или помпозните писма на бюрократа Касиодор. Крехкостта на литературната култура в Италия е видна от почти цялостното й изчезване след готската война.

На Изток скъсването с традициите дошло по-късно. Средата и краят на VI век видели продължаващото производство на исторически съчинения и други трактати според класическите образци и съществуването на голям брой имперски мандарини, чиято позиция зависела от техните образователни постижения. Литературната продукция също слязла надолу по социалната стълбица вследствие разпространението на по-непопулярните исторически и религиозни съчинения, като хрониката на Малала, която слагала акцента върху земетресенията и други поличби, и вълнуващият химн «Акатист», посветен на Св. Богородица. Обхватът и качеството на литературната продукция рязко понижила своето ниво с нашествията от края на VI и VII век. В Италия системата на светско образование и литературен патронаж се разпаднала и оцелели малък брой съчинения, като изключим разнообразната продукция на Григорий Велики. Като бивш градски префект Григорий можел да пише на един класически риторичен стил, но много по-подходящи за това време били неговите геологически и екзегетически съчинения, които спомогнали за популяризацията на учението на Св. Августин и неговите агиографски «Диалози», в които светците и мъчениците на Италия били представени като обикновени Божи люде в един директен «селски» стил, чрез който той целял да апелира към необразованите читатели и слушатели. Бенедиктинското монашество, което сторило толкова много за поддържането и съживяването на културната активност в Северна Европа, за куриоз, имало малък принос за Италия до VIII век. Също така твърде важна била и ролята на итало-гръцките монаси, които предлагали познания по гръцки в Рим и Южна Италия. Като цяло, културният живот изглежда бил поддържан в по-светските и, за нещастие, по-ограничени кръгове. Устойчивостта на някои школи се предполага от високото ниво на функционална грамотност сред населението и от броя на нотариусите и другите правни експерти. Твърде важни били катедралните капели, предани на традициите на своите градове и катедри. Точно тук били създавани повечето от оцелелите книги и се издигали значителен брой учени. Към IX век Италия създавала впечатлението за едно постепенно възстановяване, с активни културни центрове в северните епископски градове Милано и Верона и с една цъфтяща интелектуална атмосфера на юг.

Най-светлата точка върху културната карта на християнския Запад била Испания. Нейната Църква спечелила от ранното нахлуване на монаси и учени люде от Африка и следвайки приемането на католицизма от краля, политиката им на близко сътрудничество с Църквата довела до една засилена роля на епископите като църковни съдии и идеологически защитници на кралството. Най-активен и плодовит от всички бил Исидор Севилски. Най-важното от неговия голям корпус от исторически, геологически и други съчинения била енциклопедията, известна под името «Етимологии», чиито обикновени сумирания на едно място на класическата ученост я направили свръхпопулярна през Средните векове. Дейността на Исидор и на други учени създала една жива и различна интелектуална традиция, която съумяла да оцелее през вековете на арабско надмощие и да повлияе значително върху Европа.

Най-динамичният културен живот можел да се срещне в областите, завладени от арабите в Леванта и Испания. Изучаването на гръцката наука, философия и медицина било поддържано на високо ниво, особено чрез посредничеството на сирийския език. Ислямската цивилизация дължала своето богатство и космополитизъм на овладяването на елинистическите и персийските традиции, което се отнасяло и до просперитета и реда в мюсюлманското общество, което довело до достигането на ослепителни висини в сферата на изкуството и литературата при двора на Абасидите в Багдад. Ислямската култура не била само подражателна. Този период създал и огромна по количество поезия на арабски език, който имал почетен статус като език, на който бил написан Коранът.

Трансформация на римското Средиземноморие

Обсадената Византийска империя имала много по-неравен път. Но дори и в този случай светското образование продължило да се развива до непознати за Запада висоти, понеже си оставало ключът за наемане на работа в бюрокрацията, като класическите гръцки текстове по тази причина продължили да се изучават и преписват. От друга страна, съществувал драматичен упадък на грамотността на обществото през VII и VIII век, а така също и в създаването на литературни творби, особено в голяма степен сред светските жанрове, които били насърчавани през Античността. Въпреки постепенното въвеждане на по-евтин материал за писане (хартия вместо пергамент) и на по-компактния «минускулен» шрифт, книгите си оставали рядкост и малцина, с изключение на най-богатите, можели да се докоснат до тях; един манускрипт от 400 листа можел да струва половината от годишната заплата на един високопоставен граждански служител.

Две събития, в частност, преобразили интелектуалния живот във Византия. Едното било колапсът на културния живот в провинциите и концентрирането му в Константинопол, който станал магнит за всички амбициозни интелектуалци. Другото събитие било по-стабилното въвличане на Църквата в образованието, отразило се например, в ролята на Студийския манастир, намиращ се в Константинопол, макар че хипотезата за някаква «патриаршеска академия» се отхвърля в момента. Представители на новата интеграция на светски и църковни културни занимания били двете най-издигнати фигури на интелектуалното съживяване през IX век: Лъв Философ, който пишел много по научните проблеми и за математиката и който конструирал оптически телеграф, свързващ столицата с източната граница, и който бил архиепископ на Солун преди да стане ръководител на философската школа в Константинопол; другият бил великият класически учен Фотий, който бил граждански служител преди да бъде избран за константинополски патриарх.

Интелектуалните развития, следователно, имали един паралелен курс в латинския Запад и гръцкия Изток. И в двата региона рязко се свила интересуващата се от наука публика, а литературната продукция била в криза между края на VI и началото на VIII век. Оцеляла обаче същностната рамка от училища и текстове, а светският елемент станал много по-забележим, отколкото в монашеския свят на Северна Европа.

Изкуството, както и литературата, се опитвали да останат верни на класическите образци, но на практика търпели упадък по качество и количество. Независимо от това, явният му наивитет често пъти криел комплекс от символи с техните значения, а отдръпването от натурализма ни показва един познат и днес повик. Промените били вече в ход в късноримския период както по отношение на целта, така и в стила. Поради икономическите трудности старите сгради били сринати заради капителите им и другите материали, а увеличаващата се държавна щедрост за сметка на индивидуалния и личния патронаж създали едно монументално изкуство, което се стремяло да предизвика силно впечатление у поданиците на съответния владетел. Разпространението на християнството насърчило производството на изтънчени одежди и утвар за литургийната практика, както и построяването на пищни църкви. В едно общество с нарастваща йерархична субординираност, индивидуалният реализъм на Класическата античност дал път на стереотипните анфас-изображения с идеализирано подчертаване на достойнството и ранга на съответната фигура, както и на диптихите от слонова кост, изпълняващи ролята на първокласни визитни картички за сенаторите. В същото време други видове изкуства апелирали към една по-широка публика: фрески, мозайки и икони се разпространявали като средства за предаване на християнската поръка до всички нива на вярващите, а около 500 г. била изобретена една изтънчена християнска иконография.

Изкуството достигнало нови висини и сред кръговете на богатите германски господари на Запада. Гробниците и съкровищата разкриват разточителността в луксозните бижута, оръжието и орнаментите, толкова характерни за стила на живот на една военна аристокрация. В Южна Европа стилизирани човешки и животински изображения, извлечени от класическия сборник, имат по-забележимо присъствие, отколкото абстрактните и геометрични дизайни, характерни за варварския север; много от пищно изработените предмети били дело на римски занаятчии.

Относително проспериращият и сигурен Изток видял едно изобилие от стилове през V и VI век. В най-простата «провинциална» форма деградиралият класицизъм вървял ръка за ръка с едно подчертано акцентиране върху орнамента и показността. По-различно и оригинално било столичното изкуство от времето на Юстиниан, намерило израз в изтънчените капители на «Св. Полиевкт» и в престижните куполни сгради «Св. София» и «Св. св. Сергии и Бакх». В същото време натуралистичните традиции на един висок стандарт се пазели, както личи от подовите мозайки на имперския дворец в Константинопол и в изпълнените в класически стил сцени върху Давидовите плочи.

На Запад създаването на изкуство изпаднало в криза, вследствие политическата и икономическата дезорганизация, която била характерна за VI век. В един такъв голям център като Равена строителството на пищни и космополитни църкви било преустановено след Юстиниановото управление и производството на бижута и скулптури, което продължавало да съществува, станало провинциално и бедно. Построените църкви били малки и груби. Даже в Рим, където творческите влияния от Изтока били най-силни и папите се стремели да поддържат една програма на патронаж, подхождаща на такъв център на поклонение и на църковна администрация, повечето църкви през този период били преобразени светски сгради, както било със «Св. Адриан» (старата сенатска палата), «Санта Мария Антиква» (бивша сграда за охраната) и «Санта Мария Ротонда» (езическият храм Пантеон).

На Изток разривът дошъл по-късно, но бил дори по-жесток, поради опустошителните последици от нашествията, които били последвани от враждебността на иконоборците спрямо изображенията на Христос и светците. Ефектът от гоненията на иконоборците бил почувстван много по-силно в Константинопол и Анатолия, отколкото в западните провинции на империята, но дори и в столицата оцеляло някакво изкуство, за което се смятало, че има безвреден светски характер. Едва след окончателната победа над иконоборството през 843 г. било възстановено широкото производство в сферата на религиозното изкуство. Във втората половина на IX век била предприета разточителна програма за обновление на мозаечната украса на «Св. София», която скоро била последвана от бума в производството на манускрипти и на предмети от слонова кост в класически стил. С началото на този Македонски ренесанс византийското изкуство в края на краищата успяло да изобрети един набор от формули за изкуството, схеми при украсяването и иконографски теории, чиито корени били в късноримското изкуство и които щели да останат крайъгълният камък на все по-статичното византийско изкуство.

Белези на съживяване се появили също така и в Западното Средиземноморие. Източните влияния послужили за катализатор в области като Рим, където дейността на гръцките занаятчии била видима в изкуството, поръчано от папа Йоан VII (705–707). Особено впечатляващ пример за ориенталско влияние имало във фреските на «Санта Мария извън стените» при Кастелсеприо, северно от Милано; датирането й е несигурно, но според мнението на мнозина учени иконографията на определени сцени предполага, че са били рисувани от източни художници, вероятно изпратени в лангобардското кралство след като там бил приет католицизмът.

Много по-често доминиращите влияния били плод на местното развитие и произтичали от здравите местни традиции, видими, например, в продължилото производство на саркофази, подражаващи на античните образци, в Северна Италия и Южна Галия и в оцеляването на обикновените римски строителни техники. В лангобардските кралства тесните връзки на изкуството с византийските територии намерили израз в значителната активност по време на кралете от Лиутпранд насетне. Шедьоврите от този период включват монументалната църква «Сан Салваторе» в Бреша и малкия храм «Санта Мария ин Вале» в Чивидале с неговите прелестни стенописни фигури. Основаването на големи манастири като «Монте Касино» и «Нонантола» служело като стимул за патронаж над изкуството и особено над производството на манускрипти. Запазването на римските традиции и на броя на богатите монашески и епископски патрони ограничило приноса на импулсите, свързани с Каролингския ренесанс в Италия, макар че оцелели атрактивни фрески в отдалечените каролингски църкви в Тирол, като тази на «Св. Прокул» в Натурнс. В случая с Рим, каролингската икономическа и политическа подкрепа спомогнала за появата на една голяма по своя обхват програма за патронаж, предприета от папите в началото на IX век, която намерила своето чудесно изражение в капелата «Сан Дзено» в базиликата «Сан Празеде». Родният елемент в оживлението на изкуството в Италия е очевиден и в първите сгради, построени в «проторимски» стил, но въпреки това византийските влияния си оставали силни; първата църква «Сан Марко» във Венеция, построена около 830 г., била по модел на църквата «Св. Апостоли» в Константинопол.

В други области на Западното Средиземноморие развитието на изкуството се отличавало с по-големи превратности. В Испания оцеляло твърде малко от изкуството на визиготския период, като изключим лични бижута и такива произведения, като великолепната корона на крал Рекссесвинт, намерена в едно съкровище до Гуарасар близо до Толедо през 1859 г. По-очевидно запазването на римските традиции се забелязва в кралството Леон, където не малко великолепни църкви в проторимски стил били издигнати през IX век, такива като «Сан Хулиан де лос Прадос» до Овиедо и «Санта Мария» в Нарансо. Навсякъде в Северна Испания църквите били строени в mozarabic — стил с известно използване на ориенталски елементи, дошли посредством бегълците от ислямските гонения. Въпреки всички тези блестящи обещания, изкуството на християнска Испания се характеризирало с една недодяланост и провинциализъм в сравнение с великолепното изкуство и занаятите в Омаядския емират на юг. Неговото най-високо достижение, голямата джамия в Кордова, била започната през 785 г. и можела да побере 5500 богомолци. В района на Средиземноморието през Ранното средновековие най-пищното изкуство било това, което се създавало в проспериращите земи на ислямския свят. По ирония, в първоначално завзетите от арабите земи, късноримските традиции оцелели почти изцяло, както се вижда от сгради като Голямата джамия в Дамаск; изкуството обаче скоро взело нова, антинатуралистична насока, в съгласие със забраната на изображенията от Корана.

Средиземноморието в навечерието на един нов век

В някои отношения средиземноморският район към 900 г. достигнал най-ниската точка в своя упадък, който наченал още през късноримския период. Морето престанало да бъде обединяващо звено на една обширна централизирана империя и станало бариера, разделяща трите враждебни свята на Византия, Исляма и Запада. На Запад политическият, икономическият и културният център на тежестта се преместил в северна посока, понеже там били усвоени нови земи и пазари, докато югът страдал от екологичен и климатичен упадък.

Съществувала една по-позитивна страна в тази картина. Към 900 г. се появила нова политическа карта, която щяла да остане непроменена в основни линии до 1453 г., състояща се от бързо разпадащата се общност на Исляма, Новия Рим, който ние наричаме Византия и западните кралства. Ислямският свят изгубил своя предишен експанзионистичен плам и се разпадал на по-малки държави, повечето от които продължавали да предлагат плодородна околна среда за икономически и културен живот. Във Византийската империя при Македонците възстановената стабилност довела до икономически просперитет. Протичала и една реконкиста на Балканите и на Изток и ренесансът в изкуството и културата отразявал самоувереното потвърждение на римските и елинистическите традиции във Византия. Империята била в своя апогей, но се надигали сили, които щели да подронят нейната централизирана структура и да доведат до «феодално» доминиране на едрите поземлени собственици.

При цялостната своя недоразвитост, Западът проявявал първите белези на една виталност, която по-късно щяла да възстанови Средиземноморския юг като най-динамичния район на Европа и като централна банкерска къща за плодоносни контакти с Изтока и Юга. Идеалът за една християнска империя, издигнат от Каролингите, властвал над умовете на хората и имал за свой крайъгълен камък все по-увеличаващото се различие на западното християнство, подчинено на нарастващото папско влияние. Югът вземал участие в общото икономическо и демографско възстановяване и натрупал някои печалби от своите по-близки връзки с възраждащия се Север. Той бил предпазен от варварските атаки, които по-рано били негова съдба; развил и ценна роля като търговски посредник, привличайки поклонници по своите свети места, например в Рим и Компостела.

Докато Южна Франция оставала в положението на безредие и спряло развитие, в християнска Испания се създавали благоприятни условия за растеж и социална подвижност вследствие притока на бегълци, търсещи убежище и на авантюристи, както и вследствие нахлуването на пари и плячка от набезите в мюсюлманската територия. Италия обаче, стояла като балансьор на най-драматичния скок. Демографското възстановяване било придружено от едно по-ефикасно разделяне и администриране на поземлените владения, от даването под наем на църковни имоти на предприемачи и от инвестирането в земя на капитали, събрани от църквите и от градското население. Със създаването на пазар на земята и с плащането на рентите все по-често в пари, повишените изисквания и монетната циркулация стимулирали търговията и развитието на градовете. Милано вече се бил разраснал до пълния си обхват, досами крепостните стени, и виталността и колективното съзнание на градското население можели да се съзрат в такива епизоди, като бунтовете на търговците от Кремона срещу техния епископ през 924 г.

По-голямата част от историята на средиземноморския район в Ранното средновековие е по необходимост «скрита» история. Най-добре видимите събития са негативното политическо дезинтегриране, физическите катаклизми. Значителна част от класическото наследство се запазва — например римското право и административните традиции — във Византия, античната наука и медицината — в мюсюлманския свят и устойчивата привързаност към градския живот — в Италия. Ранното средновековие е период на съзидателни достижения, както и на частично оцеляване и агонизираща трансформация; в трите сфери на средиземноморските религиозни структури и вярвания се достига до една развита форма, а децентрализацията, предизвикана от слабата централна власт, спомага за насърчаване на местната търговия и политическата и културната активност, особено в Италия и ислямския свят. С разчупването на характерната за античното общество неизменност и скованост, се появяват нови издръжливи институции, по-адаптивни социални групи и нови динамични общности, за да посрещнат предизвикателствата на едни по-добри времена.