Българската архивна реформа и съдбата на архивите на бившите специални служби

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

През периода на извършващия се у нас след 1989 г. преход от предишната тоталитарна държава към съвременните демократични ценности и пазарно стопанство реформите в архивната област създават впечатление за известна непоследователност и недовършеност. Могат да се изтъкнат редица причини и да се намерят обяснения за все още нерешените проблеми в националната ни архивна система. Трябва да се отбележи обаче, че сравнителната технологична изостаналост на българските държавни архиви и липсата на национална стратегия за тяхното развитие затрудняват цифровизацията на ресурсите им с оглед повсеместното разпространение на съвременните информационни технологии и комуникации през XXI в.

Придържането към позицията на отлагане и изчакване през разглеждания период води до ограничаване на присъствието им в т. нар. «предархивно поле», както и до видимо изоставане от постиженията на компютърната архивистика, обект на която са именно електронните документи и архиви, респ. електронните бази данни. След реалното присъединяване на страната ни към Европейския съюз от 1 януари 2007 г. все по-често се налага политиката ни в тази област да се определя и съгласува със съответните общностни стратегии, програми и препоръки, което е обвързано с финансова обезпеченост, конкретни задачи и срокове за всички страни членки на ЕС.

Всъщност през разглеждания период реформи в националната ни архивна система се провеждат постоянно. Те следват определена логика и отговарят на обществени очаквания за дадения момент. Като цяло досега те са с различна насоченост — нормативно-методическа, организационна, структурна, технологична и т. н. Ето защо получените резултати не могат да бъдат оценявани по една-единствена скала и категорично. Често пъти обаче те не се разясняват и обсъждат в достатъчна степен дори в професионалната архивна колегия, поради което остават незабелязани или неразбрани от обществото.

Настоящата статия е опит да се проследят в хронологичен и сравнителен аспект философията, насоките, обхвата, етапите, целите и задачите на провежданата българска архивна реформа, която има своя аналог и в останалите страни, наричани след края на Студената война: «нови демокрации», «тоталитарни управления», «комунистически репресивни режими» и др. Съдбата на архивите на бившите български специални служби също би трябвало да се разглежда като част от провежданата у нас архивна реформа. В тази връзка представляват интерес инициативите и препоръките по линия на Международния съвет на архивите от средата на 90–те години на миналия век за решаване на визираните проблеми в страни отхвърлили различни недемократични управления и предприели мерки, целящи опазването на наследените архиви, свидетелстващи за извършените репресии в нарушение на правата на гражданите и на техните организации. Още повече, че най-често при прехода към демократично управление в отделните държави точно тези архиви и документални свидетелства са обект на опити за злоупотреби и дори за унищожаването им, за да се прикрият нарушенията и нарушителите. Освен това падането на репресивните системи не се случва веднага, а най-често е продължителен процес. Обикновено той има своите характерни симптоми, които най-напред се констатират именно от служители в спецслужбите (анализатори и т. н.), поради спецификата на тяхната дейност, основаваща се на информация за противоречията, настроенията и тенденциите в даденото общество. За установяването на необходимия контрол над службите от страна на новите политици-демократи също е необходимо време. Точно през този период или дори предварително е напълно възможно да бъдат иззети или унищожени важни документи в съответните архиви. По-късно тези документи биха могли да се използват неправомерно от заинтересувани лица във вреда на жертвите на репресиите или за политически и икономически изгоди. Следователно съдбата на архивите на бившите спецслужби в държави, отхвърлили репресивни режими, има не само важно историческо значение като част от публичния информационен ресурс, но е и професионална отговорност за съвременната архивна колегия на международно, общностно и национално равнище.

* * *

Началото на българската архивна реформа през разглеждания период стартира с решението на Кръглата маса (1990) за предаване на партийните архиви в мрежата от държавни архиви. По този начин се запазва целостта на исторически формиралия се архивен комплекс на комунистическата партия и нейния апарат, което има важно значение за научните изследвания по съвременна българска история, а също и за формиращото се гражданско общество в страната ни(1).

През 1992 г. с Постановление № 268 на Министерския съвет: За преобразуване на специализирани звена към Главното управление на архивите при Министерския съвет предишните три централни архива: Централен държавен исторически архив — (ЦДИА), Централен държавен архив на Република България — (ЦДА на РБ) и Централен държавен технически архив — (ЦДТА) се обединяват в Централен държавен архив към Главно управление на архивите (ГУА) при Министерския съвет, а от 2007 г. — Държавна агенция «Архиви»(2).

В състава на новосъздадения обединен държавен архив, който е със статут на национален архив, се включват и документите, получени от предишния Централен партиен архив, които обаче се съхраняват като отделен комплекс. През 2007 г. със Закона за Националния архивен фонд (НАФ) наименованието на архива отново се променя: Централен държавен архив със седалище София(3).

Със споменатото ПМС се премахва и съществуващата административна подчиненост и зависимост на местните архиви от общинските власти. В резултат местните държавни архиви преминават на пряко подчинение на националната архивна служба, с което се подобрява корелацията в управлението на архивната система. Общинските и местните власти обаче се дистанцират изцяло от проблемите на местните държавни архиви, което в повечето случаи затруднява решаването им(4). Съгласно Устройствения правилник на ГУА, утвърден през 2000 г., националната архивна служба става част от централната администрация, а местните архиви получават статут на териториални дирекции, подчинени пряко на ГУА (ДАА). Тази подчиненост се запазва и в новия архивен закон с уточнението, че става въпрос за т. нар. «териториални държавни архиви, които са с териториален обхват на съответните области».

През януари 1993 г. се извършва парламентарна редакция на тогавашния Закон за Държавния архивен фонд. По-конкретно се премахват текстовете, които противоречат на новата Конституция от 1991 г., като се добавят и някои принципно нови: «Политическите партии, организации, юридически и физически лица, чиито архиви са били неправомерно включени в Държавния архивен фонд или конфискувани от държавата, или, които считат, че депозираните от тях документи се използват не според тяхната воля, имат право да изискват по съдебен ред връщането на тези документи».

Също през 2000 г. Централният военен архив в гр. В. Търново, създаден през 1951 г. като ведомствен архив с постоянен състав на документите, е прехвърлен от Министерството на отбраната към държавните архиви със статут на «дирекция» в структурата на ГУА. През 2007 г. наименованието и статутът на архива се променят, както следва: Държавен военноисторически архив със седалище Велико Търново — (ДВИ)(5).

През 2000 г. архивните фондове на закритата Национална фотографска агенция и на нейните териториални структури, като ведомствени фотоархиви с постоянен състав на документите, се предават на държавните архиви, с което се предотвратява опасността от евентуалното им унищожаване и разпиляване.

Извършените структурни реформи са насочени към осигуряване на по-голяма концентрация на документалните свидетелства в мрежата от държавни архиви. Не трябва да се забравя обаче, че именно политиката за «пълна централизация» при изграждането на националната архивна система през предходния тоталитарен период се оказва на практика неизпълнима задача и в крайна сметка затруднява нормалното функциониране на историческите ни архиви.

В цитирания по-горе Закон за Националния архивен фонд, приет със закъснение едва през 2007 г., също могат да се посочат противоречия. Наименованието на Централния държавен архив отдавна е остаряло и не отговаря на неговия реален статут на национален исторически архив, както и на механичното му включване заедно с Държавния военноисторически архив в групата на т. нар. «централни архиви». За сведение в страните членки на Европейския съюз архивите на министерствата на външните работи, на вътрешните работи, на отбраната и на президентството най-често не предават документите си в държавните исторически архиви, а самите те са оторизирани да организират собствени исторически архиви за опазване на ценните си документи. Причината за този подход е, че въпросните държавни институции създават сравнително голям обем документи от категорията «класифицирана информация», достъпът до които по правило е ограничаван с различни срокове и условия за заинтересуваните граждани. Освен това не са прецизирани критериите и редът за създаване на частни архиви у нас, и процедурите по тяхното лицензиране. С обнародването на новия Устройствен правилник на Държавна агенция «Архиви» на 5 февруари 2010 г. се регламентира създаването на 6 регионални дирекции — в Монтана, Велико Търново, Варна, София, Пловдив и Бургас, които включват местните държавни архиви в останалите области(6). Тази промяна има за цел за пореден път да оптимизира (намали) ръководния и административния състав на досегашните териториални дирекции. Вероятно най-засегнатите от тази мярка 21 архива биха могли да бъдат прехвърлени на пряко административно подчинение към областните управи или дори към общините, за да се избегне сегашния «санитарен минимум» на специалистите в тях. В резултат от извършеното драстично съкращаване на толкова много архивисти в местните архиви неизбежно ще възникнат затруднения в тяхната дейност по системното попълване, съхраняване и използване на информационните им ресурси, включително и цифровизацията на традиционните документи и справочници, концентрирани в тях.

Както отбелязахме, разглежданата архивна реформа би трябвало да включва и архивите на бившите български специални служби, въпреки че досега точно тази връзка не се изяснява, което води до изкривяване на обществените представи и нагласи по въпроса за т. нар. «досиета». От друга страна, непознаването на препоръките на Международния съвет на архивите за решаване на казуса за съдбата на архивите на бившите репресивни режими неоправдано забави намирането на професионално обосновани и приемливи решения, които евентуално да не затрудняват дейността и на съвременните ни спецслужби. Това означава, че всеки национален законодател по принцип е заинтересуван да гарантира неразгласяването на конфиденциалната информация — (лат. confidentia — поверителен, таен, секретен), съдържаща се в документите, особено за жертвите на предишните репресивни режими.

С приемането на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия през 2006 г. за първи път у нас се формулира целта да се издирят, съберат и проучат посочените документи, доколкото именно бившите спецслужби са достоверен източник на информация за общественото мнение и положение в държавата(7).

* * *

Както отбелязахме, когато става въпрос за съдбата на тези архиви у нас, трябва да се има предвид, че останалите държави от предишния Източен блок също са решавали подобни проблеми. Разликата е, че за повечето от тях това започва още през 90–те години на миналия век със създаването на специални закони. Последвалите реформи са подпомогнати и насърчени от Международния съвет на архивите (MCA) — (International Council for Archives — ICA). Отчитайки настъпилите промени в света, довели до падането на редица репресивни режими и произтичащите задължения за международната архивна колегия, на конференция на МСА, проведена в Мексико през 1993 г., се взема решение за създаването на специализирана група от експерти. Задачата им е да подготвят отчет относно съдбата на архивите на бившите репресивни режими с препоръки за работата с тях(8). У нас липсват сведения за този проект, който е финансиран от ЮНЕСКО, а в окончателният си вид отчетът по него е завършен през декември 1995 г.

Целта на разработката е да се осигури на архивистите в т. нар. «нови демокрации» информация за най-добрите начини, осигуряващи ефективно издирване и събиране на документите, създадени при различните репресивни режими. Подчертава се, че важността на тези архиви се състои не само в тяхната полезност за изучаване и изясняване на съвременната история, но и в ролята им за защита правата на човека.

Отчетът се основава на данни от анкета, проведена за целта в Бразилия, Чили, Испания, Литва, Латвия, Германия, Парагвай, Португалия, Южноафриканската република, Русия, Унгария и Зимбабве. Тези данни са използвани за съставянето на «Обзор на архивите на бившите репресивни режими в новите демократични държави (1974–1994)» — времето от падането на режима на Салазар в Португалия до победата на чернокожото мнозинство в общонародните избори в Южноафриканската република.

За изпълнението на проекта още през 1994 г. по линия на МСА се назначават 7 експерти архивисти от Чили, Испания, Германия, Южноафриканската република, Русия и САЩ.

Интересно е да се отбележи, че самото понятие «репресивни режими» предизвиква остри дискусии сред участниците в проекта. Те постигат съгласие, че в исторически аспект не може да се постави знак за равенство между всички управления, на които в миналото или понастоящем не достигат законни демократични основания и които са принудени да използват различни полицейски ограничения за опазване на властта.

Съзнателно ограничавайки се върху посочените задачи, въпреки отделни възражения, експертите на МСА оставят извън обхвата на проучването си документите/архивите, създадени от фашистките режими през първата половина на XX в., както и документите на комунистическите партии и на партийния апарат в бившите комунистически страни. Този подход позволява да се приеме, че терминът «репресивни институти» се отнася за:

— службите на разузнаването и контраразузнаването;

— военизираните организации;

— специалните съдилища;

— концентрационните лагери;

— специалните затвори;

— центровете за психично превъзпитаване.

Освен това се посочва, че репресивни структури биха могли да функционират и в състава на такива традиционни обществени институции като армията, полицията, в това число и тайната полиция, съда и други административни органи.

Според мнението на международната архивна колегия на историците и на защитниците на правата на човека основните принципи или философията на специалните закони, отнасящи се до архивите, в които се съхраняват документи, създадени от дейността на спецслужбите на различните репресивни режими, трябва да бъдат следните:

Всяка нация има право да помни своята история във вида, в който тя е записана в документите. А документите всъщност са историческо наследство.

Всяка нация има право на историческата истина. Гражданите имат право на максимална информация (доколкото това е възможно, за дейността на сваления режим.

Всяка нация има право на идентификация на лицата, виновни за нарушаване на правата на човека. Това право не зависи от никакви политически решения, отнасящи се до тези лица, в това число и възможността за тяхното по-нататъшно участие в политическия живот.

Във връзка с посочените принципи е подготвен и морален кодекс на архивистите, работещи с архиви, свидетелстващи за репресии в обществото. В документа се пояснява, че:

— Документите за репресиите са част от националното историческо наследство. Всички тези документи трябва да бъдат съхранени, за да напомнят за нетърпимостта, расизма, а също за политическия и идеологическия тоталитаризъм.

— Архивистите са изпълнители на волята на нацията в периода на прехода към демокрация.

Правата на жертвите на политическите репресии доминират над историческите изследвания.

— Архивите на бившите спецслужби не трябва да бъдат събирани (концентрирани) по никакъв друг критерий, освен критерия на историческото изследване.

— Архивистът не е цензор; понятието «архивни данни» и процедурите по тяхното разкриване се определят от закон.

В случай на конфликт между правото на неприкосновеност на личния живот и на правото за провеждане на исторически изследвания се препоръчва създаването на копия на документи, в които се заличават имената на жертвите или на трети лица.

Според разглеждания кодекс архивистът е длъжен да удовлетвори всички запитвания на жертвите на репресиите или на други лица чрез създаването на копия на документи или потвърждаване на тяхната оригиналност. Също така към професионалните задължения на архивистите спада и организирането на система за контрол, която осигурява защита на документите, съдържащи конфиденциални данни.

Относно съхраняването на документите за репресиите се препоръчва организирането на обособени отдели в структурата на националните исторически архиви. По този начин се гарантира тяхната безопасност, а достъп до документите при необходимост имат само оторизирани служители, които не са имали отношения със службите.

Въпреки посочените препоръки данните от проведеното социологическо проучване, извършено от експертите на МСА в десетки страни, ясно показват, че съдбата на архивите на репресивните режими по света е различна. Възможно е тези архиви да са унищожени преди създаването на гражданско правителство, както е процедирано от спецслужбите в Чили по времето на Пиночет, в Южноафриканската република или в Родезия, където местните власти унищожават всички архиви на спецслужбите преди предаването на властта на представителите на чернокожото мнозинство.

В други случаи унищожаването на архивите на бивши репресивни режими се регламентира. Известно е, че в Гърция законодателят напълно пренебрегва историческото им значение. С мотива за необходимостта от защита на жертвите на режима на «черните полковници» се решава тези архиви да бъдат изцяло унищожени.

За разлика от Гърция, в Полша приетите след 1988 г. 65 000 съдебни решения по повод реабилитацията на жертвите от комунистическите репресии се основават на съхранените документи, свидетелстващи за извършените репресии, респ. на архивите на бившите спецслужби в страната.

В Испания ефективният начин за защита правата на жертвите се осигурява чрез законово регламентирано издирване, събиране и съхранение на архивите на репресивните режими от миналото и предаването им на независими професионални архивисти. По решение на испанските депутати и със съгласието на министрите на вътрешните работи и на културата са иззети всички документи от полицейските архиви, в които се споменават политически опоненти, действащи против режима на Франко, както и архивите на политическата полиция от същия период. Събраните документални свидетелства са предадени в Националния исторически музей в Мадрид. А Архивът на Гражданската война, който съдържа десетки хиляди досиета на републиканци, преследвани впоследствие от същия режим, се съхранява в Националния исторически архив в Саламанка. Трябва да се отбележи, че първоначално в Испания също се обсъжда възможността за евентуалното унищожаване на наследените архиви, свързани със съответните репресивни управления, но впоследствие се решава те да бъдат съхранени при спазване на всички изисквания, съдържащи се в специалния закон.

В някои държави от групата на споменатите «нови демокрации» реформите са обвързани с идеята за провеждане на държавна политика относно посочените архиви, която да съдейства за постигане на национално помирение. В демократичната правова държава обаче съществува и правото да се знаят имената на лицата, отговорни за нарушаване правата на човека. То трябва да бъде гарантирано, за да не могат такива лица да използват своето минало за извличане на политически и други изгоди. Тези мотиви са били определящи за решението на Германия, която приема 15–годишен ограничителен срок — до края на 2006 г., за използване архивите на ЩАЗИ във връзка с регламентирана лустрационна мярка в закон, отнасящ се за бившите служители и сътрудници в репресивните органи.

Следвайки обществените нагласи и граждански интереси, както и успешните чуждестранни практики у нас също беше приет, както отбелязахме, специален закон относно достъпа и разкриването на документите, както и обявяването на принадлежност на български граждани към структурите на предходния репресивен апарат, обозначаван с термина «Държавна сигурност». Изпълнението на закона се възлага на комисия със статут на независим и постоянно действащ държавен орган, която осъществява политиката на Република България за разкриването, обявяването и съхраняването на документите на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Комисията отговаря и за създаването на нов общ архив, в който да бъдат предадени документи и справочници от всички държавни институции и структури, не само от бившите спецслужби.

При попълването на бъдещия архив неизбежно възникнат и проблеми, тъй като изпълнението на въпросния закон изисква нарушаване на универсалния по своето значение Provenienceprinciple, «принцип на произхода» или «принцип на уважение към фонда» — принцип, според който документите в архива с постоянен състав, т. е. в историческия архив, се отнасят към този архивен фонд, от който произхождат, а вътре във фонда запазват първоначалния си ред от деловодството»(9).

Тъй като експертите на МСА нямат препоръки към технологията на самата работа по издирването, събирането и използването на съответните документални комплекси, очевидно — на национално равнище и след толкова голямо закъснение, законодателят ни допуска пренебрегване на посочения принцип, въпреки мнението на специалистите. Сред тях е възражението, че изземването на въпросните архиви затруднява в определена степен и дейността на съвременните български специални служби. Причината е, че от техните информационни масиви се предават някои документи и справочници, без да е изчерпано напълно оперативното им значение, в това число и сроковете за закрит достъп до съдържащата се в тях класифицирана информация.

От друга страна, липсата на необходимата подзаконова уредба, регламентираща процеса по предаването, преместването, съхраняването и използването на съответните документи и справочници, поражда основателни опасения за нарушаване правата на българските граждани, които са обект на този закон по смисъла на принципите и моралния кодекс, свързани с проекта и препоръките на МСА. Изобщо не се споменават и коментират противоречията от гледна точка на Закона за защита на личните данни(10), както и европейските критерии и принципи, регулиращи достъпа до тях. Те се съдържат в приетата от Европейския съюз Директива за опазване на тези данни (в сила от 25 октомври 1998 г.), която е задължителна за всички страни членки.

В заключение: Република България ще трябва да се придържа към разпоредбите на специалния си закон от 2006 г., който е израз на постигнатия политически консенсус по въпроса за правото на достъп на гражданите до наследените архиви на бившите спецслужби. До 2013 г. обаче новосъздаваният сборен архив с документи на Държавна сигурност и на Българската армия, а също и обявяването на принадлежност на български граждани към тях по статут е организационно обособен и административно подчинен, макар временно, единствено на комисията и нейната администрация. Едва след изтичането на посочения в закона срок — 2013 г., се предвижда събраните документи да бъдат предадени на държавните архиви. Защо още от самото начало тези архиви не са концентрирани в държавните ни архиви, които функционално биха могли да изпълняват разпоредбите на специалния закон? Новият междинен архив и администрация, извън системата на държавните архиви, означават допълнителни разходи за сметка на бюджета.

В закона не е регламентирана защитата на жертвите на репресиите и на засегнати трети лица, споменати в документите, в духа на препоръките на MCA, a също и при наличието на конфликт на интереси, свързани със защита на личните данни на гражданите. Освен това опазването на събраните оригинални документи в сборния архив към комисията до предаването им на държавните архиви не включва необходимите професионални мерки за защита и на останалите конфиденциални данни, съдържащи се в тях.

Демонстрираният досега начин на действие на оторизираната от законодателя комисия има за цел публичното морално заклеймяване на служителите и сътрудниците на бившите български спецслужби от периода 1944–2001 г. Провежданата лустрация в случая обаче се основава на презумпцията за тяхната виновност, без да е установена конкретната им вина за нарушаване правата на човека, което ще доведе, вероятно, до нови нарушения. А дори в Германия срокът на тази лустрация беше до края на 2006 г., когато ние всъщност приемаме специалния си закон. Прави впечатление, че и в други държави, отхвърлили подобни режими, в центъра на вниманието на законодателя са жертвите на репресиите в миналото от гледна точка нарушенията по правата на човека, както и грижата за издирване, събиране и опазване на архивите на бившите спецслужби, които са част от националното им документално наследство и се предават в националните им архиви. Именно такива са нагласите на международната архивна колегия след края на Студената война по повод усилията да бъде намерено адекватно и приемливо решение от заинтересуваните страни относно опазването и използването на архивите от репресивните управления не само в миналото, но и доколкото те все още съществуват в съвременния свят.

Бележки

1. Договор между Главно управление на архивите и ВС на БСП, сключен на 8. VII. 1993 г, за предоставяне за съхранение и използване от държавата на архивния фонд на БКП.

2. www.archives.Government.bg/index.php? — ПМС 288, 30 дек. 1992.

3. Държавен вестник, бр. 57, 13 юли 2007 г. Раздел II. Централни и териториални държавни архиви, чл. 19 (1).

4. Нейкова. А. Архиви и общество. София, 2007. с. 217–230.

5. Държавен вестник, бр. 57, 13 юли 2007. Закон за... Раздел II, чл. 19 (2).

6. Устройствен правилник на ДА «Архиви», в сила от 6. III. 2010 г., приет с ПМС № 10 от 20. I. 2010. (Обн. в: Държавен вестник, бр. 10, 5 февр. 2010).

7. Държавен вестник, бр. 102 от 19 дек. 2007.

8. Жеплинский, А. Архивы бывших спецслужб. Право знать: история, теория, практика. 16 май 2004; http:/www.khpg. org/index.php?id.

9. Речник на българската архивна терминология. — София. УИ ВСУ «Черноризец Храбър». 2002. с. 54.

10. Държавен вестник, бр. 1, 2002; в сила от 1 ян. 2002.