Трансформацията на съвременните архиви и университетската архивистика като образователен модел

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Разглежданата тема обхваща въпросите, засягащи регламента на архивната работа под влияние на информационните технологии и научните комуникации през XXI в. В случая терминът «трансформация» (от лат. transformatio — преобразяване, изменяне) се използва във връзка с новите формати, които са резултат от еволюцията на документите, архивите и професионалното архивно образование в условията на съвременното информационно общество.

От стратегическо значение за развитието на националните ни исторически архиви е проектът Е-правителство(1). Реализирането на споменатия проект предполага те да осигуряват определени услуги на гражданите, ползващи информационните ресурси на държавните архиви чрез новите информационни технологии. Визираните услуги са предимно съобщителни и от нематериален вид, което е характерно за съвременните комуникации. Ето защо приоритет за дейността на държавните ни архиви е процесът на дигитализиране на концентрираните и съхраняваните в тях справочници и архивни фондове от традиционен вид и върху хартиен носител. От друга страна, повсеместното разпространяване на съвременните електронни документи, включително и задължителното въвеждане на електронното управление, изискват изграждането на интегрални автоматизирани информационни системи, които осигуряват обмен на данни (Elektronic Date Interchange — EDI)(2). На практика всеки администратор на своего работно място, независимо какво е то, ежедневно трябва да съставя, изпраща, получава и архивира различни документи в електронен формат и по електронна поща. Като цяло функционирането на съвременните учрежденски архиви и деловодства вече се осъществява с помощта на информационните технологии и комуникации. Ето защо професионалните компетенции на архивистите се регламентират като универсални в глобализиращия се свят, в това число и стартовото професионално образование и квалификация по архивистика.

Посочените трансформации, засягащи организацията и управлението на документалните и архивните ресурси в информационното общество, оказват своето влияние върху европейските стратегии за развитие и провежданите политики, осигуряващи функционирането и статуса на архивната професия в европейското законодателство: «Развитието на информационното общество, дългосрочните програми на правителствата в разширена Европа, бързите промени в областта на дигитализацията и новите технологии изискват непрекъсната архивна квалификация и обучение с оглед модернизирането на публичната администрация в началото на 21. в. Настоящото разширяване на Европейския съюз (има се предвид разширяването през 2004 г.) води до нарастване броя на различните административни традиции и култури; редица официални материали на новите страни членки трябва да бъдат цялостно и бързо интегрирани в правителствата, генералните дирекции и службите на органите и институциите на ЕС»(3).

Също в официалния Бюлетин на VII eвропейска конференция на архивите, която се провежда във Варшава на 18–20 май 2006 г., професията «архивист» се определя като една от значимите професии в обединена Европа. Конференцията се организира от Генералната дирекция на държавните архиви и Асоциацията на полските архивисти, в сътрудничество с Европейското регионално отделение и Секцията на професионалните асоциации към Международния съвет на архивите. Темата на конференцията «Архивист — професия на бъдещето в Европа», е съобразена със Съвместната Декларация на министрите на образованието на европейските страни, приета на 19 юни 1999 г. в Болоня. В посочения документ се конкретизират основополагащите цели за създаване на европейско пространство на висшето образование. Една от тези цели предвижда приемането на ясни и лесносравними образователни степени, в това число и чрез въвеждането на Приложения към дипломите, за да се осигури заетостта на европейските граждани и международната конкурентоспособност на системите на европейското висше образование. В частност това означава осигуряване на мобилност и заетост на архивистите в границите на Европейския съюз. Трябва да се отбележи, че очевидно става въпрос за специалисти, придобили стартово професионално образование по архивистика или следдипломна специализация, освен задължителен стаж по специалността. Присъединяването на страната ни в Европейския съюз на 1 януари 2007 г. предполага съобразяване с предстоящата сертификация на правото за упражняване на професията «архивист» в разширена Европа, за разлика от прилаганите критерии при провеждането на конкурси за назначения в системата на държавните ни архиви(4). Аргументите в случая са, че в действащото архивно законодателство не са предвидени никакви преференции, произтичащи от наличието на образователен ценз на кандидатите, включително и за длъжности от вида «младши експерти» в държавните архивни институции(5).

Не само у нас обаче съвременната университетска архивистика като образователен модел се намира на кръстопът. Дори най-общият поглед върху специализираната литература показва, че професията «архивист», която има своята хилядолетна история и традиции, а днес е универсална от гледна точка на нейното широко приложение, се подценява и във Великобритания. По този повод Маргарет Търнър, задавайки въпроса: «Привлекателна ли е още професията ни?», се опитва да изясни причините за ниския обществен рейтинг на английските архивисти(6). Тя констатира, че в Обединеното кралство съществуващите представи в обществото за работата на архивистите се свеждат до две крайни оценки, а именно: интересна работа, която е свързана с удоволствието по цял ден да се ровиш само сред стари документи, или традиционен комплимент от вида: «А Вие изобщо не приличате на архивист». Според нея това означава, че последните се характеризират от общественото мнение като интровертни личности, мизантропи, необщителни и най-вероятно несемейни.

Между двете крайности има и трета възможност — когато споделиш, че си архивист, да те погледнат с откровено неразбиращ поглед.

Според цитираната авторка, въпреки че работните места за архивисти в Обединеното кралство в началото на XXI в. са повече от кандидатите за тях, непривлекателният имидж на професията «архивист» всъщност си остава непроменен и досега. Непрекъснато намалява броят на кандидатите в курсовете за следдипломно обучение. А от тях се изисква да имат съответните университетски степени, да са придобили определен практически опит и да се представят успешно на доста взискателни конкурси. Разходите обаче за финансиране на следдипломното обучение, което се смята за професионално, са значителни, поради което се дотират от държавата много трудно. Студентите най-често се принуждават сами да поемат разноските си. Впоследствие възможностите за служебно израстване на дипломираните архивисти са сравнително ограничени, а заплатите им са сравнително ниски. Авторката заключава, че критичното положение налага промени в критериите за назначаване, придобиване на следдипломна квалификация и растежа в кариерата на служителите архивисти.

В други европейски държави, сред които е и Франция, за да работиш като архивист, по традиция се изисква задължително стартово професионално образование. В тази връзка е уместно да се припомни, че първата в света школа за системно обучение на архивисти Ecole des Chartes (Школата на xapтитe) ce организира именно във Франция още през 1821 г. А във френските държавни архиви и досега с предимство продължават да се назначават завършилите тази школа.

Близо един век по-късно — през 1910 г., идеята за необходимостта от специализирано професионално обучение по архивистика се обсъжда официално на първия Международен конгрес на библиотекарите и архивистите, който се провежда в Брюксел. Форумът се организира по инициатива на Жозеф Кювлие в качеството му на държавен архивист на Белгия и учредител на Асоциацията на белгийските архивисти и библиотекари. Показателно е, че в 23 от изнесените общо 59 доклада се разглеждат въпроси, свързани със спецификата на архивната работа и необходимата професионална квалификация на служителите, ангажирани с нея. Този подход позволява да се откроят различията между професиите «архивист» и «библиотекар». Важна роля в случая изиграва и фундаменталното по своето значение методическо ръководство за архивите, разработено през 1898 г. от холандските архивисти Фейт, Фрюин и Мюлер и преведено на френски език от Кювлие и Анри Стейн. Много скоро холандският учебник получава всеобщо признание на универсален стандарт за работа с доминиращите почти до края на XX в. традиционни текстови документи върху хартиен носител(7).

В периода след Първата световна война в архивните закони на редица европейски държави — Холандия, Норвегия и други, изрично се отбелязва изискването за професионално образование по архивистика на желаещите да упражняват тази професия.

Нов етап в развитието на съвременното европейско архивно образование бележи откритата през 1990 г. Ecole nationale du patrimoine (Школа за национално наследство) към Министерството на културата във Франция. Според специалистите въпросната школа е представител на т. нар. второ поколение френски висши професионални училища. Към същата категория се отнасят и Школата за национална администрация (ENA), както и Школата за национални библиотекари (ENB). Техните програми са съобразени с изискванията към съвременния държавен служител във Франция, който трябва да притежава както управленски, така и научни знания в своята област(8).

Спомената Школа за национално наследство, която е държавно учебно заведение, подготвя специалисти по археология, архивно и музейно дело, краезнание, опазване на историческите и културните паметници и др. Учебните дисциплини, свързани с профилираното архивно обучение, са: «Управление на финансите», «Икономика на националното наследство», «Национално наследство и мултимедия», «Административно право», «Архивно законодателство», чужди езици и др. Бъдещите директори на архиви се запознават също със стандартните изисквания и норми за строителство и обзавеждане на архивни сгради. По време на семинарите курсистите се обучават да съставят бюджети на департаментски, респ. регионални, архиви, както и да изчисляват разходите за издаване на различни архивни справочници, организиране на изложби и други дейности. В учебния план е включена и задължителна практика — 3 месеца стаж в мрежата от департаментските архиви и 1 месец в архив на министерство. По време на стажовете се работи по предварително съгласувани задачи, които отделните курсисти трябва да изпълнят в предвидения за целта срок.

Както отбелязахме, у нас все още липсват изисквания за професионално стартово образование и следдипломно обучение по архивистика, въпреки че през 2006 г. тя е официално регулирана в Националния регистър на професиите — направление «Публична администрация»(9). Освен това сертификатите, респективно дипломите, на завършилите университетските степени «бакалавър» и «магистър» в специалност Архивистика и документалистика засега не се вземат предвид в провежданите конкурси в държавните архиви и държавната администрация за длъжности «архивист», «деловодител», «документален мениджър» и други. Липсата на университетско образование по архивистика се компенсира единствено с подготовката на кандидатите за явяване в конкурсите за тези длъжности. Те се провеждат в институциите, обявили конкурсите, от съответни комисии, в състава на които по правило няма архивисти и документалисти.

За съжаление е налице н тенденция, респективно целенасочена политика, за замяна на утвърдените академични формати за следдипломно професионално обучение на архивисти и документалисти с различни квалификационни курсове, предлагани и провеждани от Института за публична администрация и европейска интеграция, или обучение с помощта на собствения интелектуален потенциал на отделните институции — министерства, агенции, държавни комисии, областни управи, общини и др. Известно е, че посоченият институт има съвършено други задачи, свързани с потребността от актуална квалификация на различните категории държавни служители относно промените в нормативно-методическата уредба в сферата на управлението и социалните дейности.

Всъщност би трябвало да се отчитат както различията, така и предимствата на двата съществуващи формата, а именно — университетска следдипломна специализация и професионална квалификация по архивистика и документалистика. В Европейския съюз подобно «съперничество» не се поощрява, а всеки изпълнява собствените си задачи, произтичащи от обща цел, в случая — посоченото по-гope предстоящо сертифициране на правото за упражняване на професията «архивист».

Досегашното пренебрежително отношение на основните институции работодатели у нас, за разлика от частния сектор, обезсмисля в някаква степен труда на колегията университетски преподаватели в единствената засега специалност Архивистика и документалистика, която стартира успешно през учебната 2002–2003 г. в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски». През изминалите години специалността безспорно се утвърди като съвременен национален университетски модел в системата на българското висше образование. Нещо повече, тя инициира разработването на магистърски програми по този шифър и в други български висши училища. Професионалната и социална реализация на завършилите досега четири випуска от ОКС «бакалавър», а също и дипломантите от магистърската ни програма, както и докторантите по шифъра на специалността, са най-добрият атестат за нейното бъдеще. Всякакви други уговорки и негативни внушения ще оставим «без коментар», защото Българската университетска архивистика като образователен модел оправдава обществените очаквания. Този модел се реализира реално в продължение на 7 години чрез специалност «Архивистика и документалистика» в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски».

По традиция в европейското пространство университетските структури и преподаватели, оторизирани да осъществяват стартовото професионално обучение по архивистика, работят най-често в сътрудничество с държавните архиви и за организиране на обучение по следдипломна квалификация на архивните кадри. На тази основа би трябвало да се сертифицира в най-скоро време правото за упражняване на професията «архивист» у нас, за да сме реално конкурентни според съвременните европейски стандарти и критерии в тази област.

Бележки

1. Холмс, Д. Стратегии за електронно правителство. София, 2002, с. 24–29.

2. Закон за електронното управление. // Държ. вестник, № 46, 12 юни 2007.

3. Доклад за архивите в разширения Европейски съюз. Разширяване на архивното сътрудничество в Европа: план за действие. Разработен oт Групата на националните експерти в областта на архивите на cтраните членки на ЕС, oт институциите и opганите на ЕС, по искане на Съвета на Европейския съюз. 2004, с. 9.

4. Нейкова, А. Едно забравено начало. // ИДА, 87, 2004, с. 63–64.

5. Закон за Националния архивен фонд. // ДВ, № 57, 13 юли 2007.

6. Търнър, М. Привлекателна ли е още професията ни? // АПp., 2003, № 3–4, с. 34–37.

7. Кук, Т. Архивите в постмодерния свят. Взаимодействие на архивната теория и практика след издаването на холандския учебник oт 1898. // АПp., 1996, 3–4, с. 31–51. През 1912 г. това пособие е преведено на български език oт Д. поп Илиев по инициатива на тогавашния управител на Българската народна банка Хр. Чакалов.

8. Прозоровa, В. Г. Государственная школа национального достояния Франции — итоги первого десятилетия. // Отечественные архивы, 2003, № 2, с. 51–58.

9. Национална квалификация на професиите и длъжностите. В сила от 1 януари 2006. Списък на длъжностите, наименования по класове, подкласове, групи и единични групи на Националната квалификация на професиите и длъжностите: 2431, Архивисти, библиотекари и сродни на тях специалисти по информатика — 7001, Apxивист; 2432, Библиотекари и други информационни специалисти — 7004, Документалист.