Българското възрожденско документално и архивно наследство

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2009

В контекста на общоисторическия процес епохата на българското Възраждане се характеризира от някои български изследователи през 80–те години на XX век като един сравнително закъснял преход към Новото време, към буржоазния свят(1). В условията на османското владичество обаче този преход е свързан също с формирането и укрепването на националната ни буржоазия и интелигенция. От своя страна те инициират и са двигателят на националноосвободителното движение, включващо мощните борби за новобългарска просвета и самостоятелна църква, както и за извоюване на политическа независимост и възстановяване на българската държавност.

Всички тези стопански, социални, демографски и обществени промени, засягащи развитието на българската общност и населяваните от нея територии, намиращи се под османска власт през разглеждания период, са отразени в достигналите до нас архивни свидетелства. За разлика от официалните османотурски документи от същия период, документите и архивните свидетелства от български произход се определят от специалистите като «домашни извори». Те се създават в резултат от дейността на институции, свързани с местното самоуправление в Османската империя, а също и от дейността на съответните български възрожденски организации — (комитети, дружества, читалища, общества и други), или на отделни личности. Условно българските възрожденски документи могат да бъдат разделени на три групи: документи на институциите в системата на тогавашното местно самоуправление, което включва и българите на територията на Османската държава; документи на българските обществени организации, в това число и сред емиграцията ни; документи на отделни възрожденски дейци, семейства или родове, респ. фондове от личен произход.

Известно е, че споменатото местно самоуправление, което е регламентирано от османското законодателство, се реализира на практика чрез общините, еснафските организации и църквата(2). Както е известно, Цариградската патриаршия е официалният представител на православните християни в Османската империя, в частност и на българското християнско население до 1870 г., когато е учредена Българската Екзархия. Ето защо църквата играе ролята на посредник при уреждането на възникващите спорове между християни от съседни селища относно границите на принадлежащите им землища, но съответните решения се записвали на турски език.

Във връзка с въвеждането на т. нар. «вилаетска организация» в османската държава през 1864 г., кметовете вече се посочвали от жителите в отделните села. А още от 1858 г. при валията, като управител на съответния вилает, започват да се назначават местни «дивани» — (меджлиси)(3). Всеки вилает, като основна административно-териториална единица в османската държава, включвал следните структури по низходящ ред: санджак(4) (област) начело със санджак бей; каза (околия) — с каймакам; нахия (сборна селска община) — с мюдюр, и кьой (село) — с мухтар (кмет). В съответствие с предоставените им права и административни компетенции посочените институции, свързани с местното самоуправление, имат право и да издават някои документи, без задължителна санкция от османските власти. Това са документи от вида на кръщелни, брачни, училищни свидетелства, договори за наемане на учители, брачни договори, завещания, дарения и др. Поради официалното им предназначение, макар и само в рамките на дадена общност, те най-често били съставяни и оформяни по образец, върху предварително отпечатани формуляри.

Трябва да се отбележи, че мнозина от известните автори на учебни пособия през първата половина на XIX век — Неофит Бозвели, Христаки Павлович, Сава Доброплодни и други, своевременно осъзнават необходимостта от придобиване в българските училища на конкретни умения за водене на делова кореспонденция, както и за съставяне на документи. Става въпрос именно за документите, които легитимират статута на българите като категории поданици в османската държава, поземлените им владения, наследствени права, имущество, стопанска дейност, поддържането на делови или лични взаимоотношения, и др. Следвайки модела на познатите им чуждестранни ръководства за кореспонденция — делова или частна, те по своя инициатива подготвят и отпечатват специални учебни и методически пособия за писане на писма — (жалби, укорителни, приятелски, утешителни, заплашителни и други), а също и с образци на най-разпространените видове документи, предимно с търговски характер — (полица, «обвезателство» за заем, разписка, фактура, квитанция, предбрачен договор, «завет» — завещание, и т. н.)(5). В тази връзка Христаки Павлович пояснява в предговора към своето издание: «Писмата са не само полезни, но и нуждни секому человеку... При том на днешния ден не веруват человеците толко думаемото, колко писуваемото»(6).

Въпреки различните наименования на издадените пособия, в крайна сметка за обозначаването им се утвърждава общоприетият термин «писмовник». Благодарение на тяхното разпространяване представителите на националната ни интелигенция и буржоазия, в лицето най-вече на търговско-занаятчийското съсловие, създават един характерен епистоларен стил, който е важен критерий за социалната и културна принадлежност на отделните кореспонденти. Много от българските възрожденци си правели копия на писмата, преди да ги изпратят. Някои от тях поддържали връзки с впечатляващ кръг от кореспонденти. В архивния фонд на Георги С. Раковски са съхранени повече от 1300 писма изпратените само до него, от които 1127 са от периода 1821–1867 г. От тях 876 са написани на български език, а останалите са на гръцки, турски, румънски, френски, полски, сръбски, руски и др.

Отделни възрожденски дейци разменят писма помежду си на гръцки език — (Неофит Рилски, Райно Попович, Константин Фотинов, Григор Пърличев и др.). Още през 20–те години на миналия век проф. Иван Шишманов обръща внимание на интересния факт, че техният гръцки епистоларен стил е по-изящен и съвършен в сравнение с писмата им на български език от същото време(7). Обяснението е, че новобългарският книжовен език, който все още бил в процес на формиране, разполагал с по-бедна лексика от тогавашния гръцки език. А и мнозина от тях били учили именно в гръцки училища.

Известно е, че Найден Геров, Стефан Богориди, Гаврил Кръстевич и други след това продължават образованието си в Румъния, Русия, Цариград и т. н. По-късно те, благодарение на своите лични качества и сравнително високия си образователен ценз, са назначени в различна чуждестранни държавни институции. Документите, свързани със служебната им дейност, са писани на руски, турски, румънски, френски и др. В частната си кореспонденция обаче те най-често коментират български обществени проблеми и местните усилия за решаването им — откриване на български училища, организация на учебния процес и прилагане на модерните методи за обучение, трудности по отпечатването и набавянето на български книги, учебници, помагала, вестници, списания, както и злоупотреби на властите и на гръцките владици, недоволства и протести на българите срещу тях, осигуряването на средства за закупуването на оръжие и др. Същата ангажираност е характерна и за личната кореспонденция на Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Георги С. Раковски, Васил Априлов, Сава Филаретов и много други. Тази специфична особеност на епистоларното наследство на възрожденските ни дейци посочва и Д. Т. Страшимиров в предговора към юбилейния сборник по случай 50–годишнината от смъртта на Васил Левски: «Освен това не притежаваме от големия организатор и Апостол на своя народ нито едно писмо от личен характер... Аз изобщо се съмнявам дали някога Левски е написал и един ред с частни подбуди»(8).

С течение на времето, освен «писмовниците», с по-общо предназначение започват да се съставят и специализирани ръководства за търговската документация. Те изцяло били съобразени с действащото османско законодателство от времето на Танзимата(9) — периода на реформи в османската държава, извършени във времето между известния Гюлхански Хатишериф от 1839 г. и Хатихумаюна от 1856 г. Турските наименования на съответните документи обаче се заменят с български термини. Търговците били задължени да попълват специални тефтери за извършваните от тях различни финансови операции. Заради удобството при извършване на необходимите справки във връзка с дейността им, подобни тефтери или протоколни книги започват да попълват и останалите български институции и организации. В тях те вписвали в хронологичен ред текстовете на изпращаните писма, разходните си документи и годишни отчети, издадените удостоверения, договори. Както показват запазените възрожденски тефтери, отделните местни институции и обществени организации създават и използват специфична документация, но с подчертан стремеж за придържане към препоръчваните в споменатите «писмовници» образци на основните видове документи.

Във връзка с широко разпространеното дарителство през Възраждането в полза на църкви, манастири, училища, читалища и други, различните настоятелства водели собствени летописни книги, или «кондики» — (гр. kontakion от kontos — «кратък»)(10). Според произхода им, кондиките били различни, а именно — църковни, училищни, читалищни, еснафски и др. Относно даренията от страна на родолюбиви българи от чужбина, съответните завещания трябвало да бъдат оформени и заверени нотариално. За местните завещания било достатъчно да се запише волята на дарителя в присъствието на свидетели, което гарантирало предаването на посочените от него суми или имущество по предназначение.

Освен чрез лични дарения, значителни средства за построяването и обзавеждането на училища, църкви и други предоставяли и местните еснафски организации. След Кримската война (1853–1856) финансовите възможности на българските търговци и занаятчии значително нарастват, за което свидетелстват именно направените от тях дарения, записани в съответните кондики.

Отделните български възрожденски институции и организации притежавали и собствени устави, наречени «регули», «нареди», «закони» и др. В тези документи под формата на сбор от правила се регламентирали правата и задълженията както на членовете, така и на изборните колегии, редът за гласуване на предлаганите решения, начините за набиране на необходимите парични средства, контролът върху изразходване на общите средства, а също и наказанията за нарушаване на утвърдените правила.

Уставите на институциите, свързани с местното самоуправление, са съобразени изцяло с предоставените им от османското законодателство статут и административни компетенции. Що се отнася до програмите и уставите на българските политически организации, особено сред емиграцията — (Добродетелната дружина, Българския таен централен комитет, Българския революционен централен комитет, Гюргевския комитет, Българското централно благотворително общество и други), те отразяват техните цели и задачи с оглед борбата им за освобождаване от османското владичество и възстановяването на българската държавност. Независимо от различията им за предпочитания формат на бъдещата държава — република, дуалистична монархия или федерация на равноправни народи, както и в използваните средства за постигането на крайната цел.

Вследствие разширяване сферата на приложение и действие на местното самоуправление през Танзимата, общините и еснафските организации, в които преобладавали българите като етнос, започват да надхвърлят обещаваните им права в посочените официални актове на султана, особено с активизирането на националноосвободителното движение през 60–те и 70–те години на XIX век. В документите от това време — колективни протести (махзари), изложения, молби и други, адресирани до централните османски институции, Цариградската патриаршия, както и до чуждестранните дипломати, представители на Великите сили, се поставят конкретни искания за смяна на гръцки владици и назначаването на български архиереи, открито се изразява недоволство срещу злоупотреби и насилия, извършвани системно от представители на административните власти спрямо местното българско население, и т. н. Много от общините през 60–те години на XIX век дори успяват да изпратят и да осигурят необходимите финансови средства за няколкогодишния престой на собствените им делегати в Цариград, които ги представлявали официално в заключителния етап на борбата за самостоятелна българска църква. Това допринася за по-организирани протести и целенасочени действия в защита каузата на църковнонационалното ни движение.

Членовете и съмишлениците на българските политически организации, които се борели срещу османското господство и за освобождаване, били принудени да действат при постоянна заплаха от страна на официалните власти. Ето защо техните документи и печатни издания — (вестници, брошури, прокламации и други), трябвало да се разпространяват тайно, а повечето се отпечатвали и изпращали отвън. Разпространяването и притежаването на подобни документи и материали криело сериозна опасност не само за куриерите, разнасящи комитетската поща, но и за тези, до които били адресирани, за да бъдат своевременно уведомени относно взети решения и подготвяни общи действия. Необходимостта от специални мерки за сигурност налага използването на симпатично мастило(11), а също и на условни думи и изрази, както и на псевдоними, в текстовете на писмата. При липса на симпатично мастило, което струвало скъпо, тайните съобщения били шифровани най-често с помощта на т. нар. «лозинка» — хартиен лист с произволно изрязани прозорчета. При налагането му върху обикновено писмо, в мрежата от прозорчета излизал само текстът на съответното съобщение. В случай, че въпросното писмо попаднело в ръцете на османските власти, без лозинката информацията не можела да бъде разкрита. За още по-сигурно използваните лозинки били разделяни на две части — едната се предавала на председателя или касиера на частния комитет, отговарящ за кореспонденцията и документите на организацията, а втората оставала у куриера, който пренасял комитетска поща.

В уставите на отделните възрожденски организации не само с политически характер, но и с предимно културни или образователни и научни функции се отбелязва и задължението те да водят редовно «книжата» си. За тях отговаряли най-често касиерите или секретарите им, които притежавали необходимия в случая образователен ценз. При тогавашните условия само някои от документите, свързани с националноосвободителните борби, са имали шанс да оцелеят. Известно е, че касиерът на Орханийския частен комитет (дн. Ботевград) Марин Николов преди арестуването му във връзка с обира на турската поща в Арабаконак успява да изгори всички документи, които съхранявал(12). По този начин трябвало да действат и други дейци. Споменатият обир, организиран самоволно от Димитър Общи, без знанието на Васил Левски, имал катастрофални последици за вътрешната организация. Много от нейните членове са арестувани въз основа на разкритията, направени именно от Димитър Общи пред турския съд. Последното фатално пътуване на Апостола до Ловеч също е свързано с тези събития, както и с грижата му за съдбата на комитетската архива. Документите, зашити в самара на коня, с който Левски се придвижва от Ловеч до Къкринското ханче, в крайна сметка оцеляват. Самият той обаче не успява да се спаси и е заловен от турците.

Повечето възрожденски дейци имат съзнанието, че след време единствено съхранените документални свидетелства ще покажат на потомците как те са изпълнявали дълга си към народа и отечеството. За грижовното отношение към документалните свидетелства през разглеждания период допринася и засиленият обществен интерес към миналото. Този интерес не е случаен. Още Паисий Хилендарски със своята «История славянобългарская» доказва голямото значение на българските средновековни паметници. Неговият пример имал изключително силен резонанс сред българското възрожденско общество. В тази насока се открояват усилията на Георги С. Раковски, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Петко P. Славейков, Васил Априлов и други, които започват да създават частни колекции от ръкописни книги, монети, документи и т. н. Покрай любителските си научни занимания те се стремят да събират и пазят своите собствени документи. Ето защо повечето от оцелелите и съхраняваните понастоящем от Българския исторически архив в Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий» в София български възрожденски архивни документи и материали са предимно от личен произход.

През първата половина на XIX век българското средновековно книжовно и културно наследство започва да привлича, както отбелязахме, и интереса на чуждестранни изследователи. Възможностите обаче за системно издирване, събиране и публикуване на фрагментарно оцелелите ни писмени паметници, като предпоставка за изследванията по история, са крайно ограничени. В политическото пространство на Балканите липсва не само българската държава, но и необходимите публични институции — архиви, библиотеки и музеи, които в модерните европейски държави са основни хранилища на националната историческа памет. До Освобождението само малцина професионални историци, които са възпитаници на чуждестранни университети, се занимават професионално с изследвания по българска история — Спиридон Палаузов, Марин Дринов и др.

През 70–те години на XIX век българските читалища, като единствените културни и просветни организации през Възраждането, започват да създават собствени музейни и архивни сбирки. Дейността им е подпомогната в методическо отношение лично от Марин Дринов. В своето известно писмо от 7 август 1869 г., публикувано във в. «Македония», той обосновава предложението си за необходимостта от едно вече по-системно издирване, записване и събиране на българските фолклорни и ръкописни паметници(13). Според него, с това трябва да се заемат съществуващите читалища, тъй като българите нямат научни дружества или академии, за разлика от други народи. За да подпомогне отделните читалища при изпълнението на поставените им задачи, М. Дринов формулира конкретни правила за събиране и записване на народни песни и приказки, както и за описване на ръкописни източници. Препоръчва всички издирени материали да се изпращат на Цариградското читалище. След тяхното публикуване те ще се използват за изследвания по история на българския език.

По същото време се правят и други предложения за създаването на музей, съдържащ различни български, но и чужди старини. Според Иван Кършовски и Константин Иречек такъв музей трябва да бъде обособен при Българското книжовно дружество в Браила, учредено през 1869 г.(14)

По стечение на историческите обстоятелства българското архивно наследство от епохата на Възраждането ни през целия следосвобожденски период до 1951 г. се издирва, събира и съхранява предимно от Народната библиотека в София. Още през 1879 г. в новосъздадената библиотека постъпва архивът на Учредителното събрание, а през следващите години са предадени и лични архиви на редица възрожденски дейци, сред които на Любен Каравелов, Г. С Раковски и др. Едновременно се поставя и началото на Ориенталската сбирка с ръкописи, набавени от Видин, София, Русе и др.

С обособяването през 1915 г. на Архивен отдел в нейната административна структура, а също и с оглед на новия Закон за народната просвета от 1921 г., Народната библиотека започва да изпълнява на практика и функциите на Държавен архив, какъвто по това време липсва у нас. Статутът, структурата и дейността на Архивния отдел се регламентират съответно в Правилника на библиотеката, утвърден през 1926 г.: «Народната библиотека се грижи да събере, класифицира, проучи и постави на разположение на публиката за научни цели всички архиви с историческо и културно значение, а също и отделни исторически писма и документи по духовното и политическото възраждане на българския народ, както и по отношенията му със съседните и друга народи». Уточнява се и какви следва да бъдат наследените от миналото или съвременните архивни документи, представляващи интерес за библиотеката. «Правителствени архиви, станали излишни за текущата служба на съответните учреждения, Архиви на български държавници, писатели, учени и други политически и обществени дейци, Ръкописи на по-видни починали български писатели, както и разни техни писма, коректури и книги с бележки, портрети и други подобни, които биха могли да свидетелстват било за творческия процес на писателя, било за характеризиране на неговата личност и дейност; Отделни архивни материали с историческо значение, като писма, автографи, портрети, печати и др.»(15) Допълнителните функции, които се възлагат на Народната библиотека в посочения Правилник, й отреждат на практика ролята на национален архив, въпреки изричните уговорки, че това положение е временно, т. е. до създаването на специализирания Държавен архив. Това позволява до началото на 50–те години на XX век към библиотеката вече да бъдат събрани голям брой архивни свидетелства за епохата на Възраждането ни.

Ето защо Ръкописно-документалният център, като наследник на предходния Архивен отдел, съгласно съвременното българско архивно законодателство, е включен към органите за управление на Държавния архивен фонд. Понастоящем в Българския исторически архив — (Архива на Възраждането), се съхраняват повече от 1 400 000 документа, които са систематизирани, регистрирани и описани в 751 лични и обществени фондове, 88 колекции или като отделни постъпления(16).

Бележки

1. Генчев, Н. Българско възраждане. Трето допълнено и преработено издание. С., 1988, с. 11.

2. Андреев, M., Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право. С., 1968, с. 272–280, 295–298, 314–325, 337–366. Георгиева, Цв. Пространство и пространства на българите (XV–XVII в. ). С., 1999, с. 265–285

3. Вилаетите заменят предишните «еялети», които били общо 35 на брои и включвали всички територии на империята в Европа, Азия и Северна Африка

4 «Санджак» — (тур sancak — «знаме»). Султан Осман (1299–132) пръв започва да назначава висши военни за «санджак бейове» — управители на завладените от тях територии.

5. Бозвели, Неофит Хилендарски. Словеноболгарский предручний послателник за наставление на Болгарските юноши. Крагуевац, 1855; Павлович, Хр. Писменник общополезен на секаго единороднаго ми болгарина от кой да е чин и возраст. Белград, 1835; Доброплодни, С. Писменик (Писмовник). Земун, 1853; Икономов, Г. Краткий най-нови писмовник от Георгий Економова, дупничанина. Букурещ, 1856; Михайлоски, H. Малък българский писмовник или образци на различни писма. Издание първо. Русчук, 1868 и др.

6. Бозвели, Неофит Хилендарски. Пос. съч. Белград, 1835, с. VI.

7. Шишманов, Ив. Нови студии в областта на българското възраждание. СбБАН, кн. XXI, 1926, с. 153–154

8. В сб. Васил Левски. Живот, дела извори. Т. I. Извори. (Паметен сборник по случай 50–годишнината от смъртта на Васил Левски). Ред. Д. Страшимиров. С., 1929, с. XXIII–XXIV.

9. През 1860 г. в Османската империя е издаден нов Търговски закон, който регламентира търговските взаимоотношения. През 1866 г. законът е преведен и издаден на български език от Ст. Попов. «Царски Търговски законник», Русчюк. По-късно Хр. Арнаудов издава Пълно събрание на Държавните закони, устави, наставления и високи заповеди на Османската империя. Кн. I. Цариград, 1871; Кн. II, 1872; Кн. III, Русе, 1881; Кн. IV, 1886 и др.

10. Вж. Милев, Aл., Б. Николов, Й. Братков. Речник на чуждите думи в българския език. С., 1978, с. 363 — летописна книга, предимно при църковно учреждение книга за дарения при църква.

11. Текст, написан с този вид специално мастило, става невидим след изсъхването му, а за да се появи отново листът трябва предварително да се нагрее.

12. Заимов, Cm. Три документа по въстанието. СбНУК, кн. XI, 1894, с. 764.

13. В. Македония, № 42, 3 октомври 1869 г.

14. Анчова, К., М. Пискова, М. Тодоракова. Архив на българските архиви. Благоевград, 2003, с. 74–76.

15. Правилник на Народната библиотека в София. Утвърден с Указ № 143 от 10 май 1926 г. и обнародван в Държавен вестник, бр. 41 от 25 май с. г.

16. Сб. Държавните архиви. С., 2001, с. 142–144.