Проблеми на индустриалното развитие на балканските страни в края на XIX и началото на XX в.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Симеон Дамянов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2018

В последно време стопанските историци проявяват подчертан интерес към индустриалното развитие на балканските народи в края на XIX и началото на XX в.(1) В това няма нищо случайно. Като най-динамичен и водещ отрасъл в икономиката на всяка страна, индустрията упражнява дълбоко преобразуващо въздействие върху останалите сфери на нейния живот. Установяването на най-общите закономерности в процеса на формирането на индустрията има за изследователя ключово, методолoгическо значение за правилното разбиране на промените, които настъпват в целокупната структура на обществото през посочения период.

За мнозина изследователи историческата ретроспектива е само помощно средство и е продиктувана от по-конкретни, прагматични съображения. В центъра на вниманието им стои преди всичко въпросът за промишленото наследство, за изходната база на съвременното индустриално развитие на държавите от балканския ареал. С него са непосредствено свързани и въпросите за причините, поради които тези държави се приобщиха по-късно към «индустриалната цивилизация» на напредналите капиталистически страни и за ускореното индустриално развитие на повечето от тях след Втората световна война(2).

Трябва все пак да се отбележи, че въпреки несъмнените успехи, постигнати от съвременната наука в изучаването на процеса на индустриалното развитие на Югоизточна Европа, интересът на изследователите се насочва предимно към отделните балкански страни, т. е. към частното, нетипичното. Липсват опити за разкриване типологията на този процес в общобалкански план, за изграждане на модел на модернизацията на обществата от този район на Европа, за научен синтез върху общите черти и специфичните особености на тяхното индустриално развитие.

Излишно е да се доказва, че за българските историци този въпрос има особено важно значение. Всяко изучаване на стопанското развитие на България на фона на постиженията и слабостите на другите балкански страни може да разкрие по-добре степента на икономическата зрялост на нашата страна през периода на индустриалния преврат от началото на XX в., когато тя достига една от най-високите точки в стопанското си развитие в условията на капитализма. Фактът, че още тогава България изпревари по темпове на нарастване на индустриалната продукция редица други балкански страни, може да ни обясни в значителна степен защо след социалистическата революция през 1944 г. тя постигна за кратък исторически срок изумителни успехи в своята индустриализация.

Настоящата статия е опит да се набележи най-обща схема за типологично проучване на процеса на индустриалното развитие на балканските страни в решаващите три-четири десетилетия от края на XIX и началото на XX в. и да се намери приблизително мястото на България в него. Компаративният метод, който лежи в основата на нашето проучване, ни задължава да се стремим към разглеждане на относително еднородни и съпоставими величини. Ето защо тук ще се спрем само на онези страни, които в миналото се намираха под сюзеренитета на Османската империя и тръгнаха по пътя на модернизацията си приблизително в едно и също време. Териториите, намиращи се под властта на Хабсбургите (Трансилвания, Хърватско и Словения, Войводина, Босна и Херцеговина и др.), ще останат извън вниманието ни, още повече, че те влязоха в състава на балканските държави едва след Първата световна война.

* * *

През XVII в., когато в Англия започнаха да се очертават контурите на капиталистическото общество, малцина можеха да предположат, че едно столетие по-късно новият начин на производство ще стане господствуващ не само на британските острови, но ще се окаже водещ в световен мащаб. След извършването на индустриалния преврат в края на XVIII и началото на XIX в. Англия действително се превърна в класическа страна на капитализма и упражни огромно, дирижиращо въздействие върху световното икономическо развитие. Скоро по пътя на Англия тръгнаха много европейски и извъневропейски страни. Оттогава по примера на Англия всяко движение на обществото към капиталистическа модернизация се разбира като пълно преустройство на социалните отношения въз основа на «експлозивното» развитие на средствата за производство и по-точно на господството на машинното производство като първооснова на икономическата мощ на обществото(3).

В сравнително-исторически аспект най-характерната особеност на развитието на Европейския Югоизток в ново време е неговата относителна икономическа изостаналост, късното му приобщаване към световната капиталистическа система. Съвременните изследователи са безспорно прави, когато търсят главната причина за икономическата изостаналост на балканските страни в особеностите на османската стопанска и управленческа система. Още в средата на миналия век К. Маркс и Ф. Енгелс сполучливо охарактеризираха турския феодализъм като «стоящ на най-ниска и варварска степен на феодализма» и подчертаха неговата несъвместимост с капиталистическото развитие. «Пребиваването на турците в Европа — заключваха основоположниците на научния комунизъм — е самo по себе си сериозно препятствие за развитието на всички ресурси, които притежава трако-илирийският полуостров.»(4)

Победата на Русия във войната с Турция през 1877–1878 г. беше повратен момент в развитието на Югоизточна Европа. Тя донесе не само освобождение на България, но и териториално разширение на всички съществуващи тогава балкански държави. Освен това в резултат на войната Румъния, Сърбия и Черна гора отхвърлиха завинаги васалната си зависимост от Портата и произтичащия от нея капитулационен режим и се превърнаха в суверенни държави. На турския феодализъм на Балканите беше нанесен съкрушителен удар(5). Пред независимите балкански страни се откриха широки перспективи за свободно развитие на капитализма(6). По разни причини усилията на по-рано освободилите се балкански държави за изграждане на модерна индустрия не излязоха дотогава извън стадия на зараждане на капиталистическите производствени отношения. Тези причини бяха няколко.

Преди всичко балканските страни наследиха от османското господство крайно ниско равнище на производителните сили и относителен паралелизъм в икономическото си развитие. Огромната маса от населението (80–90%) си остана свързана с дребното селскостопанско производство. Градското стопанство също оставаше в значителна степен свързано със земеделието. Промишлеността се представяше предимно от занаятчийски работилници, в които използуването на наемна работна ръка беше съвсем ограничено. Броят на индустриалните предприятия беше незначителен. В Румъния например през 1868 г. имаше само 39 предприятия с капитал над 50 х. леи и над 25 работници(7). В Гърция през 1867 г. се наброяваха едва 22 фабрики, чиято механична двигателна сила се равняваше на 291 к. с.(8) В Сърбия дори в края на XIX в. (1898 г.) имаше само 28 фабрични предприятия, в които бяха ангажирани 1702 работници, а общата мощност на използуваната от тях механична двигателна сила достигаше едва 919 к. с.(9) В България след освобождението й от османско владичество имаше около 20 по-едри индустриални предприятия (10 на хранителната индустрия, 4 на текстилната, 5 на кожарската и 1 за метални изделия). При това по-време на Освободителната война много от тях бяха извадени от строя(10).

Всички балкански страни страдаха остро от липсата на достатъчно собствени парични ресурси като основна предпоставка за развитието на фабрична индустрия. Бавният темп на натрупването на капитали в условията на османското господство и в първите десетилетия на независимото съществуване на балканските държави все още се отразяваше отрицателно върху числения растеж на националната промишлена буржоазия, върху икономическото й съзряване и издигане до равнището на европейската буржоазия. От друга страна, едрата търговска и лихварска буржоазия, която разполагаше с достатъчно капитали, предпочиташе да не се обвързва с индустриалното производство. Типичен пример за това беше буржоазията от гръцката диаспора, успяла да съсредоточи в ръцете си крупни парични средства. Ангажирана като основен посредник в огромната левантинска търговия на западноевропейските капиталистически държави, тя не проявяваше почти никакъв интерес към икономическите проблеми на Гърция(11).

Една от общовалидните причини за забавяне на индустриалното развитие на балканските страни до края на XIX в. беше почти безпрепятственият внос на фабрични изделия от развитите капиталистически страни. Системата на свободната търговия, наложена на балканските държави от Берлинския договор през 1878 г., подкопаваше в самата му основа всяко усилие на още слабата местна буржоазия да играе самостоятелна роля в икономическия живот на собствената си страна. Ако в Турция и Гърция доминираше английският внос(12), Сърбия, Румъния и България се намираха в сферата на австро-унгарското търговско влияние. Особено негативни се оказаха стопанските последици за Румъния от търговския й договор с Австро-Унгария, подписан през 1875 г. В резултат на търговските си договори от 1881 и 1892 г. с дуалистичната монархия Сърбия също се лиши в значителна степен от възможности за суверенна стопанска инициатива(13). Поради относителната си стопанска немощ буржоазията в балканските страни не беше способна да конкурира дори на свой терен по-качествената и по-евтина продукция на европейската индустрия, а традиционният обширен пазар на Османската империя беше вече почти безвъзвратно загубен.

Първият драстичен ефект от западноевропейския капиталистически внос се изрази в масовото разоряване на местните занаяти, които съставяха гръбнака на дотогавашното градско стопанство. Именно това обяснява болезнената реакция, с която широките обществени кръгове посрещаха изчезването на традиционните форми на промишлеността и безпрепятственото проникване на западните стоки на балканския пазар(14). Съдбата на всички опити за спасяване на занаятчийството е добре известна: те завършиха с неуспех. От историческа гледна точка те могат да се окачествят като стремеж за запазване на националната самобитност чрез приспособяване на занаятите към новите изисквания на купувача. Плащаше се данък на широко разпространени романтични и утопични представи, които внушаваха да се гледа назад с намерението да се търси лек за оздравяване на стопанския организъм в безплодните илюзии за връщане към миналото.

Изглежда, че през такъв етап неизбежно минават повече от икономически неразвитите общества. Усилията им за запазване на старите форми на производство се диктуват най-често именно от липсата на достатъчен собствен икономически потенциал за бързо обновление в една епоха, когато световната капиталистическа система ги въвлича неудържимо в своята орбита. Така че на мерките на правителствата за ограждане на занаятите от разорителното действие на чуждата конкуренция трябва да се гледа като на своего рода testimonium paupertatis, т. е. признание за неспособността им да организират своя модерна капиталистическа индустрия, да скъсат с миналото. При това до 80–те години на XIX в. не се схващаше добре, че и националната фабрична индустрия със самото си възникване неизбежно подкопаваше дребностоковото занаятчийско производство, конкурираше го и осъждаше на неуспех усилията за спасяването му.

В случая обаче по-голямо значение имаше не толкова неспособността на правителствата да спасят от разорение старите форми на промишлено производство, колкото липсата на действителни материални възможности да се укрепят новите форми на фабричното производство. Развиващата се национална индустрия се нуждаеше остро от държавна помощ, от въвеждане на протекционистка политика, ограничаваща чуждия внос, от предоставяне на разни облекчения с цел местната индустриална буржоазия да укрепи позициите си на националния пазар. Балканският случай трябваше да потвърди още веднъж известното правило, че нито един икономически строй не е победил и не може да победи без финансовата помощ на дошлата на власт обществена класа, която е най-много заинтересована от неговото утвърждаване като господствуващ начин на производството(15).

В това отношение всички мерки, които се вземаха до 80–те години на миналия век, се оказаха само палиативи. Такъв беше например Законът за подпомагане на индустрията в Сърбия от 1873 г., който наред с добрите си разпоредби (освобождаване на внасяните от чужбина машини от мито, отстъпване на безплатна държавна земя за строеж на фабрики и пр.) предвиждаше и монополно право за всяка новопостроена фабрика единствена да произвежда и пласира в страната дадена стока в продължение на 15 години. Подобни наредби спъваха конкуренцията като главен стимулатор и регулатор на развитието на производството в даден отрасъл, пречеха за появата на нови, по-модерни фабрики(16).

Законът за развитие на народната промишленост в България от 1883 г. също не даде желания ефект. Въпреки че предвиждаше войниците и стражарите да се обличат и обуват само с платове и кожи местно производство, законът допускаше внос на чужди платове и обработени кожи при условие, че са с 15% по-евтини от произведените в България(17). Тази уговорка сама по себе си подриваше усилията за ограждане на националния пазар от чужди нахлувания. Големите европейски фирми още тогава притежаваха възможности за организиране на дъмпинг в широк мащаб. Ниските цени винаги са били тежката артилерия на европейската капиталистическа индустрия в борбата й за завоюване на чуждите пазари.

Първите ефикасни мерки на правителствата в балканските страни за покровителствуване на националната фабрична индустрия бяха израз на вече осъзнатата необходимост от рационално използуване на всички лостове на буржоазната държава за укрепване на икономическата мощ на капиталистическата класа. Ставаше дума за една вече действително съзнателна и целенасочена икономическа политика, отговаряща на обективните потребности на обществото, разкриваща достатъчно простор за изява на онези обществени сили, които се бяха ангажирали с модернизирането на индустриалното производство. Излишно е да напомняме, че към края на XIX в. обстановката на Балканите вече се беше доста изменила. Първоначалното натрупване на капитала в общи линии беше завършено. Първите индустриални успехи бяха окуражителни и това несъмнено придаваше на местната буржоазия по-голямо самочувствие. Историческият момент й налагаше да мине в настъпление. Затова може да се каже, че протекционистката политика на правителствата в балканските страни беше плод преди всичко на силния натиск на самата буржоазия, на стремежа й да върви напред.

Мерките, които се взеха, имаха широк диапазон. Те включваха предоставяне на концесии за строеж на фабрики при най-изгодни условия за доставка на машини, освобождаване от данъци, мита и такси за превоз на суровини и готова продукция по държавните железници и т. н. В отделни случаи се стигаше дори до задължение от страна на държавата да изкупува цялата или част от продукцията на дадена фабрика (особено когато ставаше дума за военни доставки). Аналогичният характер на тези мерки в почти всички балкански страни е напълно обясним с оглед на приблизително еднаквото им стопанско равнище. Те обхващаха законодателство за покровителствуване на фабричните и търговските марки (в Румъния — 1879 г., в България — 1892 г.), за поощряване развитието на захарната индустрия (Румъния — 1882 г.), за покровителствуване на текстилната индустрия (България — 1883 г., Румъния — 1884 г.), за насърчаване на кожарската индустрия (България — 1884 г., Румъния — 1885 т.) и т. н., за да се стигне до такава решителна стъпка, каквато беше отказът на румънското правителство да продължи срока на австро-румънския търговски договор от 1875 г., приемането на «автономната» митническа тарифа през 1886 г. и гласуването на Закона за поощряване развитието на едрата индустрия от 1887 г.(18)

В повечето от балканските страни най-сериозните прояви на протекционистката политика неслучайно датират от 90–те години на XIX в. При това не липсваха и интересни особености на тези прояви. България например полагаше големи усилия за елиминиране на капитулационния режим, наследен от турската епоха, който й пречеше да установи изгодни за себе си митнически тарифи и да сключва равноправни търговски договори с другите страни. Първият пробив, извършен чрез сключването на временна търговска спогодба с Англия през 1889 г., бе последван от по-радикални споразумения едва през 1894 г., а първите самостоятелни търговски договори на България с великите сили бяха подписани през 1896 г. От началото на 1897 г. по решение на Народното събрание внасяните в България чужди стоки се облагаха вече не с 8, а с 14,5% ad valorem(19). По този начин бе поставено началото на ограничаване на някои от най-зловредните страни на капитулационния режим. Аналогични мерки за огражданe на местната индустрия от разорителната чужда конкуренция се взеха в Гърция през управлението на Харилаос Трикупис (80–те и началото на 90–те години), а в Сърбия — едва през 1898 г.(20)

Не ще и дума, че големите индустриални държави се противопоставяха на новата ориентация на балканските страни, която подкопаваше традиционното им търговско влияние в тази част на континента, лишаваше ги от важни пазари за пласиране на индустриалните произведения и от ценни източници на суровини (кожи, сурова коприна, памук, маслодайни семена и други технически култури). Поради географската близост до големите европейски производствени центрове и създадените към края на XIX в. удобни пътища за проникване във вътрешността на Балканския полуостров транспортните разходи по пласмента тук бяха значително по-малки, търговският риск беше неизмеримо по-малък, почти никакъв в сравнение със скъпо струващите и понякога опасни рейсове за осигуряване на дебушета в далечните отвъдморски територии.

Само с това може да се обясни фактът, че в продължение на три десетилетия след освобождението на България от османско владичество силите, подписали Берлинския договор, се противопоставяха с рядко единодушие на всеки опит на българските правителства за отхвърляне на унизителния капитулационен режим, който сковаваше самостоятелната им стопанска инициатива, но пък за сметка на това осигуряваше редица имунитети и изгоди за западните търговци и предприемачи. По същия начин те реагираха и на усилията на Румъния, Сърбия и Гърция да се отърсят от търговското им попечителство. Създаването на привилегирован режим за развитие на местната фабрична индустрия изискваше от правителствата на балканските страни безспорна политическа смелост и твърдост срещу честите опити за намеса от страна на големите държави с цел да се минира това голямо прогресивно дело.

За реалната ефективност на протекционистката политика на всяка държава може да се съди по нейните резултати. Енергичните мерки, които се взеха в балканските страни (в едни по-рано, в други малко по-късно), се отразиха, общо взето, благоприятно на развитието на фабричната им индустрия. В това можем да се убедим дори само ако сравним данните за броя на индустриалните предприятия, използуващи механична двигателна сила, през последните две-три десетилетия на XIX в. В Румъния например броят на тези предприятия в обработващата промишленост се увеличи от 39 през 1866 на 625 през 1902 г.(21) В Гърция използуваната механична двигателна сила се увеличи от 291 к. с. през 1867 г. на 5588 к. с. през 1889 г., а броят на фабриките от 22 през 1867 г. нарасна на 95 през 1874 г.(22)

Силно впечатление правеше и индустриалният прогрес на България. Като имаха предвид, че българите току-що бяха се освободили от чуждото владичество, учените икономисти и политическите дейци не само в балканските страни, но и в цяла Европа коментираха тогава оживено ускорения стопански и по-специално индустриалния напредък на България. Един от факторите, които го улесниха, несъмнено беше съединението на Източна Румелия със свободното княжество през 1885 г. В резултат на този революционен акт беше създадена по-голяма държавна единица, с по-разнообразни ресурси и с по-големи възможности за индустриално развитие. Изтъкваше се значението и на други фактори — като например пословичното трудолюбие на българите, тяхното чувство за спестовност и организирано изразходване на средствата и т. н.

Наистина само през периода от 1883 до 1894 г. в България изникнаха 72 фабрики, а след приемането на Закона за покровителствуване на местната индустрия от 1894 до 1901 г. бяха създадени още 31 фабрики, или всичко 103 едри индустриални предприятия. Заедно с по-рано създадените фабрики общият им брой на границите между XIX и XX в. достигна 166(23).

Дори в Сърбия, където силната австрийска конкуренция пречеше повече от всякъде другаде на нормалния растеж на вътрешните стопански сили, се създадоха няколко фабрики с голямо значение за местната икономика (например фабриката на Братя Миних за вълнен текстил, основана през 1882 г., с близо 3 млн. динара капитал, мощност на двигателите 330 к. с. и 518 работници)(24).

Зарегистрираните обаче до края на XIX в. успехи могат да се окачествят само като скромен резултат на едно все още начално индустриално оживление. Набираше се онази скорост, която трябваше да изведе и действително изведе балканските страни на по-широк простор в началото на XX в. Периодът от 1900 г. до Първата световна война (1914 г.) бележи една сравнително висока точка във фабричното развитие на балканските страни, което ни дава основание да смятаме, че именно тогава в Югоизточна Европа се извърши индустриалният преврат. Става дума за съвкупността от онези дълбоки икономически изменения и трансформации в социалната структура, които наложиха в началото на XX в. системата на фабричното производство като основен фактор в икономиката на всяка балканска страна.

Наличните данни за степента на капиталообразуването в предшествуващите десетилетия показват, че в индустриалци се превръщаха бивши търговци, лихвари (станали по-сетне банкери), държавни дейци (използували високото си положение за обогатяване за сметка на държавната хазна), някои оцелели от чуждата конкуренция манифактуристи и заможни занаятчии и т. н. Това бяха хората, които се оказаха облагодетелствувани в епохата на първоначалното натрупване на капитала. На тях историята възложи решаването на трудната задача да модернизират индустриалното производство в един район на Европа, където последиците от вековната изостаналост се преодоляваха неимоверно мъчно и изпъкваха особено силно на фона на напредналите европейски държави.

Разбира се, когато говорим за индустриалната революция на Балканите в началото на XX в., трябва да държим сметка за всички фактори, които я ограничаваха и определяха нейната специфика. Това е особено наложително, когато става дума за сравняването й с класическия начин, по който тази революция бе извършена, да кажем, в Англия. Тук не може да се види масовото експроприиране на дребните селски производители в познатите ни мащаби от времето на английските «ограждания». Липсват и посочените от К. Маркс типични форми на първоначалното натрупване в Холандия и Англия, каквито са колониалният грабеж и морското разбойничество(25). Затова пък цялата история на първоначалното натрупване и на последвалото превръщане на търговеца или лихвара в промишлен капиталист протичаше в балканските страни със значително по-бързи темпове.

Статистическите сведения за развитието на индустрията в балканските страни към 1914 г. говорят не за обикновено нарастване, а за неколкократно увеличение на броя на фабриките и на тяхното производство в сравнение с края на XIX в. Ако вземем за пример България, ще видим, че тази тенденция е изразена по твърде внушителен начин. Само за времето от 1900 до 1912 г. броят на индустриалните предприятия в тази страна се увеличи от 293 на 740, т. е. за около едно десетилетие бяха създадени 447 нови фабрики, което е равно на увеличение от 2,5 пъти. Това бяха все модерни предприятия с механична двигателна сила. Към 1912 г. от съществуващите 871 предприятия с привилегии като насърчавани от държавата се ползуваха 389.

От 1904 до 1912 г. механичната двигателна сила в покровителствуваните предприятия се увеличи от 22 761 на 31 747 к. с. През същия кратък осемгодишен период броят на работниците в тези предприятия нарасна от 6149 на 12 827, а годишното им производство се увеличи от 32,7 на 108 млн. лв. За подема на индустрията най-убедително свидетелствуваше, бързото нарастване на вложения капитал. Ако в 1894 г. в индустрията бяха вложени 10,9 млн. лв., през 1912 г. вложеният капитал достигна 87,6 млн. лв., което означаваше увеличение от близо 9 пъти(26).

Ускорено се развиваше индустрията и в Румъния. През периода от 1902 до 1915 г. броят на едрите предприятия се увеличи от 625 на 847, мощността на инсталираните механични двигатели — от 45 211 на 119 166 к. с., вложеният постоянен капитал — от 247,4 на 329,2 млн. леи, а стойността на готовата продукция — от около 220 на 547,1 млн. леи(27).

Началото на XX в. бележи истински скок в индустриалното развитие на Сърбия. От решаващо значение за тази страна се оказа отхвърлянето на финансовата и търговската й зависимост от Австро-Унгария в резултат на майския преврат през 1903 г. Митническата война с могъщата северна съседка наложи на Сърбия да премине от 1904 г. към протекционистка митническа тарифа. Тази мярка допринесе в най-висша степен за ускоряване на индустриалното развитие на кралството. От 28 през 1898 г. броят на индустриалните предприятия нарасна на 110 през 1906 г. с обща механическа двигателна сила 6000 к. с., 5624 работници и стойност на производството 15 млн. динара. Само четири години по-късно — през 1910 г. — в Сърбия имаше вече 428 предприятия с механична двигателна сила 24 000 к. с., 16 095 работници и 74 млн. динара производство(28).

В Черна гора беше налице едно от най-съществените условия за нормално индустриално развитие — политическата независимост. Но в тази малка, рядко населена страна, при това откъсната от морето и от железните пътища, индустриалното развитие се задържаше от наличието на докапиталистически, племенни форми на владеене на земята и от съществуването на дълбоко вкоренено в традиционния бит дребно занаятчийство. Въпреки това още през 80–те години на XIX в. се създадоха първите катери, маслобойни и други предприятия за преработване на селскостопански суровини. През 1888 г. бе построена първата фабрика за производство на сапун в Бар, а през 1896 — пивоварната «Оногощ». За голямата изостаналост на Черна гора може да се съди от факта, че едва през 1903 г. бе пусната първата парна машина в една мелница. През 1906 г. бе построена тютюневата фабрика в Подгорица, в която работеха 150 жени. През 1910 г. в Никшич възникна нова модерна пивоварна. Създадена бе и предачно-тъкачна фабрика за производство на вълнени платове за нуждите на войската(29).

Натрупаните вътрешни капитали по времето на управлението на Харилаос Трикупис дадоха възможност и на гръцката буржоазия да премине към по-активна индустриална дейност. В това отношение тя беше улеснена от редица нови закони за покровителствуване на индустрията (за патентите, за въвеждане на европейската метрична система, за индустриалните и търговските марки, за борбата с нелоялната конкуренция, за осигуряване на терени за строеж на предприятия и пр.). За бързото консолидиране на индустриалния сектор в гръцката икономика свидетелствува фактът, че през 1913 г. в пределите на стара Гърция имаше 1578 предприятия с 26 207 работници(30).

Разбира се, повечето от тези предприятия бяха твърде дребни, дори с по-малко от 5 работника и не се различаваха от някои по-добре уредени занаятчийски работилници. Средно на едно предприятие се падаха по 16–17 работници и едва 14% от предприятията разполагаха с повече от 25 работници(31). Присъединяването на нови територии в резултат на балканските войни (1912–1913 г.) създаде още по-благоприятни възможности за индустриално развитие. Анкетата от 1917 г. регистрира вече 2213 индустриални предприятия с 36 124 работници, но от тях само 282 бяха с повече от 25 работници. Индустриалното производство в Гърция възлизаше тогава на 572,3 млн. драхми(32).

Особен интерес буди развитието на индустрията в Османската империя. Както е известно, огромната финансова задълженост и пасивният външнотърговски баланс на империята не бяха от естество да фаворизират натрупването на свободни капитали. Това забавяше развитието на националната промишленост, особено пък след откъсването на икономически най-развитите райони в Европейска Турция в резултат на формирането на независимите балкански държави. Все пак изследванията на редица турски, съветски и западноевропейски автори разкриха през последните десетилетия интересна картина, която в значителна степен коригира нашите бивши представи за Османската империя като страна на почти пълен индустриален застой. Според изчисленията на известния турски историк Е. З. Карал например към началото на XX в. в Турция се наброяваха повече от 1500 частни индустриални предприятия (без държавните), но само около 60 от тях бяха снабдени с модерна техника(33).

По глобалните пресмятания на Д. Авджъоглу през 1915 г. в Турция съществуваха 264 предприятия с 5 и повече работници (от които 22 държавни, 28 на анонимни дружества и 214 частни) с общо 14 060 работници, 20 957 к. с. механична двигателна сила и стойност на производството 7570 млн. турски лири(34). Наличните данни обаче показват, че едва 15% от тези предприятия, по-точно от вложените капитали и от работниците в тях, принадлежаха на турци. В индустрията решаващ беше делът на буржоазията от гръцки произход (50% от вложените капитали и 60% от работниците), а след нея идваха арменците (20% от капиталите и 10% от работниците), евреите (5% от капиталите и 10% от работниците) и други собственици от нетурски произход (10% от капиталите)(35).

Дори само от тези цифри се вижда, че въпреки несъмнения прогрес на индустрията в Турция ролята на турската национална буржоазия (в тесния смисъл на думата) в нея беше все още твърде слаба. Решаващата сила на този прогрес беше буржоазията от немюсюлмански произход. При това развитието на индустрията като основен белег за ориентация към модернизация на икономиката по капиталистически път вървеше тук с много по-бавни темпове, отколкото в другите балкански страни(36). Отгоре на всичко териториалното разпределение на индустриалните предприятия не беше съобразено с естественото разпределение на ресурсите в страната. Около 75% от предприятията бяха съсредоточени в района на Истанбул и Измир(37).

От приведените факти става ясно, че при всички уговорки, които биха могли да се направят, началото на XX в. действително може да се смята за повратен момент в индустриалното развитие на балканските страни. Това е период, през който в Югоизточна Европа се извърши индустриалната революция. Естествено поради това, че този процес се извърши значително по-късно и при други исторически условия в сравнение със западноевропейските страни, той имаше свои особености, за които ще стане дума по-долу(38).

* * *

Една от най-характерните особености на индустриалната революция на Балканите, извършена в началото на XX в., е несъмнено рязкото преобладаване на леката индустрия и по-точно на индустрията, свързана с преработката на селскостопански суровини. Израснала в страни, където още първите й кълнове се подхранваха от скъпоценната живителна влага на безкрайния селски океан, индустрията запази тук органическата си връзка със земеделието през цялата епоха на капитализма. В това се убеждаваме веднага щом надникнем в цифрите за разпределението на предприятията по индустриални отрасли дори в такива страни като Гърция и Румъния, в които от историческа гледна точка най-рано се създадоха благоприятни условия за свободно развитие на капиталистическата индустрия.

Най-голям дял в индустрията на всички без изключение балкански страни заемаха предприятията на хранителната промишленост. В навечерието на Първата световна война хранителната промишленост в Гърция даваше 70% от индустриалното производство на страната. От наброяваните през 1913 г. в тази страна 2187 предприятия 1244, т. е. повече от половината, бяха мелници, спиртни фабрики, маслобойни и т. н.(39) Мелниците, дестилериите, захарните и консервните фабрики в Румъния даваха през 1913 г. 46,4% от общото индустриално производство(40). В България през 1911 г. леката индустрия даваше 89,5% от продукцията на цялата промишленост. И тук най-широко застъпена беше хранителната индустрия с около 50% от общия брой на предприятията и от годишната сума на производството. От общо 108,1 млн. лв. годишна продукция на цялата лека индустрия в България само мелниците (на брой 110) даваха производство за 49,2 млн. лв.(41) В Турция през 1915 г. хранителната индустрия даваше повече от 70% от общото производство на промишлените предприятия(42). Важни структурообразуващи елементи на промишлеността бяха и такива нейни отрасли като текстилната индустрия (в България тя заемаше до 20% от общия брой на индустриалното производство), кожарската индустрия (в Турция до 10%), дървообработващата индустрия (в Румъния до 13%) и т. н.

В същото време бяха направени и първите крачки по пътя на изграждането на тежката индустрия. При тогавашните условия създаването на предприятия на тежката индустрия зависеше най-много от наличието на естествени богатства, които могат да се усвояват сравнително лесно, без значителни частни капиталовложения. В това отношение най-голям прогрес отбеляза Румъния поради разкриването на богатите й нефтени находища. Изобретяването на двигателя с вътрешно горене и широкото му внедряване в живота позволи на Румъния до Първата световна война да заеме трето място в света (след САЩ и Русия) по добив на нефт(43).

Повсеместно се пристъпваше и към разработката на каменовъглените находища (Пернишкия минен басейн в България, залежите в Прахова и Дъмбовица в Румъния, в Хераклея и Зонгулдаг в Турция и т. н.). Започна усилена експлоатация на рудни находища (медни руди в Сърбия, България и Турция, оловно-цинковите в Гърция и пр.). Постепенно си пробиваше път и металообработващата индустрия, свързана преди всичко със строежа на кораби (Гърция и Румъния), с производството и ремонта на селскостопански машини (България) и др. Построени бяха първите електроцентрали и електрическата енергия започна да се използува и като двигателна сила, а не само за осветление.

Тежката индустрия е сърцевина на процеса на индустриализацията. С крупните капиталовложения, които поглъща, със скъпата си продукция този сектор играе ръководна роля не просто в индустрията, а в цялото икономическо развитие на всяка напреднала капиталистическа страна. Всички изследователи обаче отбелязват единодушно, че буржоазията в балканските страни не успя да създаде тежка индустрия в пълния смисъл на думата (металургия, машиностроене, химическа и електротехническа промишленост). За това не й достигаха нито средства, нито исторически опит в организирането на едромащабно производство. При това в условията на вече очерталото се международно разделение на труда в рамките на капиталистическата система тежката индустрия на Балканите не можеше да разчита на сигурен пазар. Каквито и облекчения да ползуваше, тя не можеше да се изгради на достатъчно високо равнище, за да издържи на чуждата конкуренция и да се наложи като равностоен партньор на големите световни фирми. В най-добрия случай тя можеше да разчита само на вътрешния пазар. Тогава обаче той беше толкова ограничен, че не даваше никакви сериозни основания да се рискува със създаването на големи предприятия на тежката индустрия от европейски тип.

Както личи от приведените вече данни, малкото постижения на тежката индустрия се отнасяха само до някои отрасли на добивната промишленост. Общо взето, в балканските страни преобладаваше леката индустрия. Ако вземем за пример България, чиито успехи в индустриално отношение през първите три десетилетия след освобождението й от османско господство са безспорни, ще видим, че през 1911 г. тежката индустрия обхващаше едва 10,5% от продукцията на цялата национална промишленост. Ако вземем предвид, че тогава в развитите капиталистически страни делът на тежката индустрия в общия обем на промишленото производство беше много по-голям (61% в Англия, 59 в САЩ, 57 в Германия), ще стане ясно, че България, както и останалите балкански страни бяха все още твърде назад от гледна точка на степента на индустриализацията си. В Румъния едрите индустриални предприятия, в това число и тези на нефтената индустрия, се губеха в морето от дребни и разпръснати полузанаятчийски работилници. На хиляда жители в тази страна се падаха едва 20–30 к. с. индустриална мощност, докато в същото време във Франция например се падаха 155 к. с.

Във всички балкански страни индустрията ангажираше твърде малка част от активното население, т. е. от населението, способно на производителен труд. В началото на XX в. 84% от населението на Сърбия, възлизащо на 2,9 млн. души, се препитаваше със земеделски труд и общият брой на индустриалните работници едва надхвърляше 16 000 души. В България през 1910 г. в селското стопанство бяха заети над 65% от наличното население и 75% от активното население. От цялото население, съставящо 4,3 млн. души, 522 000 (12%) бяха свързани с различните клонове на добиващата и преработващата индустрия или с транспорта и съобщенията, а ако за база се вземе само стопански активната част на населението, което наброяваше 2,2 млн. души, тогава ангажираните в тези отрасли достигаха 208 000 души (10%), въпреки че индустриалният пролетариат в едрите и покровителствувани от държавата заведения не надхвърляше 20 000 души.

В Румъния за половин век (от 1860 г. до Първата световна война) броят на промишлените и транспортните работници се увеличи почти 10 пъти — от 28 000 на 264 000 души. Но при 8–милионното население на страната и бързото развитие на нефтената индустрия малкият брой на наемните работници също говореше за предимно земеделски характер на страната. Същото може да се каже и за Гърция. Промишленият и занаятчийският пролетариат тук през 1917 г. едва надхвърляше 36 000 души при население почти 4,5 млн. души. В това отношение още по-фрапиращо впечатление правеше Турция, където при повече от 20–милионно население ангажираните в индустрията 14 000 души изглеждаха като капка в морето.

За действителната степен на индустриализация на балканските страни можем да съдим от обстоятелството, че към Първата световна война индустриалният пролетариат в Германия обхващаше 18% от населението, във Франция — 17,2%, в Англия — 16,5%, а в САЩ — 11%. Ако се изхожда само от този критерий, ще се констатира например, че в България индустриалният пролетариат съставяше едва 0,43% от населението на страната, а в Сърбия — 0,55%. Приблизително такова беше положението и в останалите страни на Европейския Югоизток.

Има още един много надежден критерий за измерване на действителната степен на индустриализация на едно общество. Това е промишлената продукция на глава от населението (пер капита). През 1911 г. например в България годишната промишлена продукция възлизаше на 122,5 млн. златни лв. (= френски франка), което означава, че на глава от населението се падаха средно по 28,3 златни лв.; в същото време в САЩ (през 1909 г.) стойността на индустриалната продукция възлизаше на около 20 млрд. долара при население на страната от 92 млн. души. което значи, че средно на глава от населението се падаха по 217 долара (= 1128 златни лв.). Тогава в Англия на глава от населението се падаха 823, във Франция — 551 и дори в Русия — 150 златни франка (лв.). Приблизително такива, а в отделни случаи още по-неутешителни ще бъдат резултатите, ако за изходна база на сравнението с развитите страни вземем която и да било друга страна на Европейския Югоизток. Но това значи, че, стриктно погледнато, балканските страни по онова време бяха от 20 до 40 пъти по-назад в индустриално отношение в сравнение с най-високо развитите капиталистически държави(44).

И все пак ще бъде неправилно, ако въз основа на тези сравнения решим да омаловажим постиженията на балканските народи в областта на индустрията. Както за историка, така и за икономиста някои величини понякога са несравними. Страните, които достигнаха върховете на индустриалното развитие, принадлежат към категорията на гигантите. В същото време съществуваха и съществуват страни със средно и дори далеч под средното равнище на индустриално развитие. Никому обаче не би дошло на ум да омаловажава степента на индустриализация на тези страни. Мястото на балканските страни в световния процес на индустриално развитие не бива да се определя, като за база се вземе приносът на най-големите и най-напредналите капиталистически държави. Не бива да се забравя, че тези държави натрупаха средства за изграждане на индустрията си по пътища, които исторически не можеха да се реализират в Европейския Югоизток.

Мястото на балканските страни в процеса на модернизацията на производството трябва да се определя, като за база на сравнението се вземе широкият спектър от държави, които имаха да преодоляват аналогични на техните трудности в индустриалното си развитие. Възприемането именно на такива исторически по-добре обосновани средни критерии показва, особено като се вземе под внимание и неотдавнашната крайна изостаналост на тези страни, че техните успехи в изграждането на модерната индустрия бяха безспорни. На фона на постиженията на гигантите те не изглеждаха зрелищни, но бяха стъпка напред в световния стопански прогрес, съдействуваха за бързо изкачване по стъпалата на модернизацията, за приобщаването на Европейския Югоизток към вече съществуващия световен модел на капитализма.

За това безспорно допринесоха и чуждите инвестиции. «Излишните» капитали, натрупани във високо развитите капиталистически страни, се устремиха към Югоизточна Европа, която им предлагаше повече сигурност, отколкото отвъдморските територии. Евтината работна ръка, по-ниските цени на суровините, протекционистката политика на балканските държави — всичко това създаваше за чуждите капитали изключително благоприятни възможности за извличане на високи печалби, всеки случай няколко пъти по-високи от тези, на които те можеха да разчитат в собственото си «отечество».

Проникването на чуждите капитали беше в много отношения изгодно за балканските страни. Преди всичко внасяше се готов финансов капитал, тъй като в повечето случаи капиталите, влагани в индустриални и други предприятия, принадлежаха на големите монополистически групировки в западните държави. По принцип чуждите капитали сe насочваха към онези отрасли на индустрията, които изискваха повече инвестиции — нефтодобива в Румъния, минната и рудодобивната индустрия в България, Гърция и Турция, муниципалните предприятия в големите градове и т. н.

Най-висок процент на чужди инвестиции в индустрията през разглеждания период отбелязаха Турция и Румъния. В турската индустрия рязко доминираше Англия (75,6% от всички вложени чужди капитали в местната промишленост) за разлика от Франция, която държеше първенство в банковото дело (59%) и в държавния дълг (60%), и от Германия, чиито капитали преобладаваха в железопътното строителство (67,5% от всички чужди инвестиции)(45). В Румъния през 1914 г. в анонимните дружества с промишлен характер бяха вложени 635,5 млн. леи; от тях 511 млн. леи, т. е. 82,2%, бяха чужда капитали. Лъвската част от тази сума се падаше на Германия (23,5%), Холандия (19,5%), Англия (18,9%), Франция (7,3 %) и т. н. В банковото дело сумата на чуждите капитали достигаше 57 % от вложените средства(46).

Според някои изчисления през 1914 г. в индустрията и банките в Гърция бяха вложени около 300 млн. франка чужда капитали, което съставяше приблизително 50% от всички инвестиции. Първоначално доминиращо положение заемаха английските капиталисти, които държаха в ръцете си гръцкия търговски флот. В навечерието на Първата световна война обаче Франция се наложи като кредиторка на Гърция и това позволи на френските капиталисти да проникнат не само в държавните финанси, но и в държавните монополи, в строителството на комуникационната мрежа, в минната индустрия и в другите отрасли на гръцката икономика(47).

От всичко 50 млн. динара, вложени пряко в сръбската индустрия, не по-малко от 30 млн., т. е. 60%, се падаха на чуждите инвестиции. Поради това, че френският капитал господствуваше в държавния дълг и в частния кредит, неговото място в индустрията също беше преобладаващо(48). В индустрията на Черна гора пък се разпореждаха италианските и австро-унгарските капиталисти(49).

В сравнение с другите балкански държави България правеше впечатление с най-малкия външен дълг на глава от населението и с относително неголемия дял на чуждите инвестиции в индустрията. Индустриалната анкета от 1909 г. отбелязва 266 покровителствувани от държавата по-едри индустриални предприятия с вложен капитал общо 64 385 786 лв. От тази сума 14 649 080 лв., т. е. 22,7%, се падаха на предприятията, собственост на чужди капиталисти. Броят на тези предприятия беше само 13, т. е. 5% от общия брой на насърчаваните от държавата заведения. Националната принадлежност на вложения в индустрията чужд капитал може да се види от таблица 1. В нея ясно проличава господствуващото положение на белгийския капитал, зад който впрочем се криеха (по фискални и други съображения) и френски фирми(50).

Таблица 1. Чужд капитал в българската покровителствувана индустрия през 1909 г.

Разбира се, приведените цифри далеч не разкриват реалния относителен дял на чуждия капитал в индустрията на балканските страни. Той е несъмнено по-голям, тъй като чуждият капитал владееше най-едрите и най-добре обзаведените предприятия. Например данните от анкетата от 1890 г. свидетелствуват, че на едно предприятие с чужд капитал в България се падаха средно 1 126 852 лв. основен капитал при средно 200 551 лв. на едно предприятие с местен капитал(51). Макар и малко на брой, чуждите предприятия играеха твърде голяма роля в икономиката на балканските страни, тъй като без тях не можеше да става и дума за хармонично развитие на всички клонове на индустрията (при всичката относителност на това понятие). И все пак индустриалното развитие на балканските страни се извършваше предимно с техни собствени средства. Колкото и недостатъчни да бяха тези средства, те бяха главният източник, на който можеше да се разчита при изграждането на модерната промишленост в тези страни.

Чуждият капитал не само допринесе за развитието на производителните сили на балканските страни. Той свързваше местната буржоазия с големите световни монополистически групировки, насаждаше тук новите методи на управление на едрата собственост, съответствуващи на новия, монополистически стадий в развитието на капитализма, помагаше по този начин на капитализма в балканските страни да «узрее» по-скоро, да премине към по-висок етап, да се приобщи към по-високите критерии на епохата за икономическа рентабилност и ефективност на производството, за осигуряване на максимална печалба. Влиянието на чуждия капитал се изрази твърде очевидно в бързата концентрация на силите и средствата на местната буржоазия, в налагане на тенденцията за образуване на монополи, за установяване на «лична уния» между банкери и индустриалци и за възникване на финансовия капитал(52).

Негативните страни обаче от проникването на чуждия капитал в икономиката на балканските страни бяха много повече. Затова те безспорно натежават в баланса от фактори и съображения, които се вземат предвид при дефиниране на крайната обща оценка за неговата дейност. От само себе си се разбира, че тази оценка трябва да се нюансира. Ако френският капитал се насочваше главно към паразитни лихварски операции (държавния дълг и частния кредит), английският, белгийският и до известна степен германският капитал се насочваха повече към производителните отрасли и от тази гледна точка играеха в балканските страни по-положителна роля. Така или иначе, всички чужди капитали се насочваха не към тежката индустрия, а към онези отрасли, които можеха да им донесат най-бърза и най-голяма печалба.

Износът на огромните печалби, които чуждите капиталисти реализираха тук, накърняваше най-сериозно стопанските интереси на балканските държави. Това означаваше просто изтичане на национален доход и забавяше двойно или тройно темпа на вътрешните натрупвания. Местната индустрия се лишаваше от възможността да използува тези колосални средства за собственото си финансиране, за разширяване на собствената си кредитна база, за по-ускореното развитие на националните производствени сили. В това се заключаваше несъмнено най-пагубният ефект от настаняването на чуждия капитал в икономиката на по-слабо развитите балкански страни.

Именно поради това повечето от съвременните икономисти с основание смятат, че чуждият капитал в разглеждания период нанесе сериозни поражения на икономиката на балканските страни. Трудностите, които тези страни трябваше да преодолеят, за да завършат окончателно индустриализацията си и да се еманципират в икономическо отношение, бяха свързани с изключително големи усилия и жертви. Това обаче не бива да ни пречи да констатираме, че макар и да се стремеше да практикува методите на колониализма, чуждият капитал обективно съдействуваше за издигане равнището на буржоазията от балканските страни до високите изисквания на западния капитализъм. Чуждият капитал допринесе активно за ликвидиране на местната национална ограниченост и за интегрирането на Балканите в световната капиталистическа система.

* * *

Утвърждаването на машинната индустрия предизвика за кратък исторически срок дълбоки изменения в икономическата и социалната структура на цяла Югоизточна Европа. Десетилетията от Берлинския конгрес до Първата световна война (1878–1914 г.) се оказаха решаващи за победата на капиталистическия начин на производство в балканските страни, за доближаването им до западноевропейския модел за модернизация на обществото.

Първата и най-ярко изразена положителна последица от индустриалната революция беше окончателното налагане на фабричното производство в цялата система на градското стопанство. Тук определено можем да говорим не за тенденция към налагане на нови форми на производството, а за завоювани позиции, за дълбока трансформация на производствената технология. Тя беше предизвикана именно от възникването на модерната капиталистическа фабрика като основна единица на градското стопанство. Трябва да вземем под внимание обстоятелството, че в България например до 1886 г. в промишлените предприятия се употребяваха машини само за 903 000 златни лв., а през 1911 г. такива машини имаше вече за 115 633 000 златни лв., т. е. 130 пъти повече(53).

Въпреки Първоначалните песимистични прогнози, напомнящи за преклонението на руските народници пред селската община като модел на едно хармонично устроено общество, фабричната индустрия се оказа с голямо бъдеще. Тя разкри големите си възможности да въздействува върху всички останали отрасли на производството и да ги приспособява към собствените си изисквания. Огромните й възможности проличаха от бързото й развитие както в ширина, така и в дълбочина. Тя обхващаше все нови райони, въвличаше все по-големи маси от хора и същевременно разрушаваше старите форми на производство, предизвикваше с неподозирана бързина социално разслоение, формиране на нови класи, развиваше дори съществуващата от векове демографска и селищна система.

Затова като се опираше на казаното от Ф. Енгелс за същността на индустриалната революция в Англия и като имаше предвид България, Д. Благоев застъпи гледището, че тъкмо през този период «нашата страна стъпи безвъзвратно в пътя на капитализма, в пътя на индустриалната революция»(54). В такъв период се намираха и останалите страни на Европейския Югоизток. Д. Благоев изхождаше от обстоятелството, че през това време се извърши преустройство в начините на производство, старите ръчни способи на производство бяха изместени от машините. Този процес се извършваше пред очите на всички с необикновена за времето бързина.

Разбира се, дълго време в градското стопанство на балканските страни се запазваха простата капиталистическа кооперация и манифактурата, които съответствуваха на първите два стадия на капиталистическата промишленост. Тези остарели форми на производство бяха обаче негодни да осигурят онази евтина и еднотипна масова продукция, която даваше капиталистическата фабрика, и затова исторически бяха осъдени на загиване. Ако те продължаваха да съществуват, това се дължеше само благодарение на обстоятелството, че в дадени отрасли фабричната индустрия още не беше в състояние да ги измести напълно, а също и поради загрижеността на обществото да запази някои производства, които задоволяваха битовите нужди на онази част от градското и особено от селското население, която се приспособяваше с известно закъснение към промишлените стандарти на новото време.

За да се оценят по достойнство положителните последици от развитието на капиталистическата индустрия, достатъчно е да си зададем въпроса, какво щеше да бъде обществото без фабриките? Наистина трудно е да си представим Европейския Югоизток в началото на XX в. без машините, без железопътния транспорт, без градската мрежа за комуникации, без електрическо осветление в големите градове. Трудно е да си представим живота на равнището на миналите векове, с бавните темпове на развитие, с пълната безпросветност и ограниченост на кръгозора. Машинизацията придвижи човека от този регион напред, даде му възможност за пръв път да аспирира за действително изравняване с европееца, измъкна го от балканския «провинциализъм».

Капиталистическата индустриализация се съпътствуваше с изграждането на модерни градове, които предлагаха повече удобства, комфорт и култура преди всичко на господствуващата в икономическо и политическо отношение буржоазна класа. В края на XIX и началото на XX в. се оформиха големите градски центрове, преди всичко столиците на балканските държави, по образец на вече съществуващите европейски градове и със заимствувана от тях архитектура и урбанистика(55). Бързо нарастваше числеността на градското население.

Индустриалното развитие в края на XIX и началото на XX в. стоеше в основата на формирането на новата класова структура в балканските страни, която, както и във всички други капиталистически страни, се характеризира с утвърждаването на двете основни класи на капитализма — буржоазията и пролетариата. Класовата поляризация, т. е. групирането на цялото общество около тези две основни класи, е най-типичното явление в развитието на балканските страни през този период. Оттук произлязоха и всички други съпътствуващи капитализма явления — изострянето на класовата борба, която от стихийна икономическа се превръщаше в политическа, възникването на буржоазните и пролетарските политически партии и т. н.

Капиталистическата индустриализация засегна силно и селото. Наред с разорените занаятчии дребната селска собственост, господствуваща в икономиката на повечето от балканските страни, беше най-обилен източник за попълване редиците на работническата класа. Развитието на капитализма в земеделието водеше до класово разслоение, до появата на значителен за времето селскостопански пролетариат. Според изчисленията на Д. Благоев само в България броят на наемните работници в индустрията, занаятите, търговията, транспорта и земеделието достигаше близо 500 000 души(56). Дори в европейските владения на Османската империя и в Румъния, където в земеделието още се запазваха полуфеодалните форми на експлоатация, капитализмът в селото си пробиваше път и класовата диференциация ставаше все по-ярко изразена. Във всички балкански страни този процес доведе до появата на излишно аграрно свръхнаселение, което, ако не успяваше да намери препитание в местната икономика, се принуждаваше да емигрира в Америка и в други страни(57).

Вярно е, разбира се, че селската собственост в повечето от страните на Югоизточна Европа си остана дребна и разпокъсана. Дори ако вземем за критерий един формален показател — концентрацията на земята в ръцете на по-малък брой по-едри собственици, ще видим, че мнозина дребни селски собственици се разоряваха, че за сметка на тях нарастваше броят на едрите собственици. Но това, колкото и важно да беше, не можеше да бъде главен показател за развитието на капитализма в земеделието, още повече, че в България, Сърбия, Черна гора, Гърция, а и в Османската империя броят на едрите поземлени притежания не беше много голям и те обхващаха сравнително неголяма част от обработваемата земя.

По-ясна картина за степента на проникване на капитализма в земеделието ни дава не разпределението на собствеността по площ, а количеството на вложения капитал. Именно вложеният капитал дава възможност на дребни наглед по площ стопанства да се превърнат в едри по размера на производството чрез въвеждане на технически и агрономически усъвършенствувания, отглеждане на расов продуктивен добитък, засяване на индустриални култури и пр. Несъмнено едрото производство в земеделието постепенно изместваше дребното производство, но в селско стопанство този процес не ставаше само по пътя на концентрацията на земята.

Един от основните показатели за проникването на капитализма в селското стопанство беше не само използуването на наемния труд, а и на новата техника (главно на машините) в него. Статистическите данни показват, че модерната земеделска техника в България (плугове, веялки, триори, косачки, кукурузороначки и др.) се увеличи от 1893 до 1910 г. от 4 до 9 пъти за отделните видове машини. Други по-производителни, но и по-скъпи селскостопански машини показват още по-голямо увеличение. Така например, броят на сеячките за същия период се увеличи от 15 на 960 (26 пъти), на жетварките — от 128 на 6816 (53 пъти), на вършачките — от 17 на 1091 (67 пъти) и т. н.(58). Според изчисленията на Кирил Г. Попов през 1887 г. в България се използуват земеделски машини и оръдия едва за 230 000 лв., докато през 1911 г. те са вече на стойност 16 346 000 лв.,. т. е. 70 пъти повече(59).

Машините в селското стопанство, както и в индустрията водеха до действителна концентрация на производството, до интензификация на труда. Въвеждането на машините беше най-сигурен белег за проникването на капитализма в селското стопанство, за реалния прогрес, който земеделието правеше по пътя на модернизирането си. За това между другото свидетелствуваше и нарастването на ипотекарния дълг. Една част от този дълг се използуваше за производителни цели (главно за покупка на машини), но друга част говореше, че много от селяните вече се бяха превърнали във фиктивни собственици на земите си. В България от 1887 до 1911 г. ипотекираният дълг нарасна от 573 000 на 38 245 000 лв., т. е. 66 пъти(60).

Един от най-важните показатели за проникването на капитализма в село е превръщането на земеделската продукция в стокова. Въпреки че още в епохата на османското господство част от произведенията на селското стопанство се реализираха на пазара, едва развитието на индустрията и създаването на големите градски консумативни центрове откриха широк пазар и за продуктите на селския труд. Цели отрасли, свързани с животновъдството (отглеждането на добитък заради кожите, вълната и месото, включително и за консервиране, млекарството, приготвянето на кашкавал и сирене, на масло и други млечни произведения), а също овощарството и градинарството все повече се свързваха с пазара, търговският капитал проникваше в тях с неудържима сила. Поради това краят на XIX в. бележи окончателното изживяване на старото натурално стопанство и на семейната задруга.

При това машинната индустрия, чиято продукция винаги е имала изключително стоков характер, още с възникването си обвързваше селското стопанство, подчиняваше го на собствените си изисквания, извикваше на живот много нови земеделски култури. В селското стопанство се появиха т. нар. технически култури, доставящи суровини за редица отрасли на индустрията (захарно цвекло, тютюн, слънчоглед, соя, сусам, анасон, мак, розови насаждения и т. н.). Цялата продукция от тези култури имаше стоков характер. Това щеше да бъде немислимо без появата на съответните клонове на индустрията. В България от 1889 до 1911 г., т. е. за малко повече от две десетилетия, засетите с индустриални и маслени култури площи се увеличиха 3,25 пъти(61).

Чрез вътрешната търговия продукцията на селското стопанство ставаше предмет и на външната търговия. До Първата световна война не по-малко от 30% от произведеното в България жито се изнасяше на външния пазар. В други страни (например Румъния) относителният дял на селскостопанската продукция, предназначена за износ, беше по-значителен. В Гърция още през 70–те години на миналия век износът на стафиди, маслини, вина и алкохолни напитки се увеличи 40 пъти в сравнение с 50–те години(62). За ролята на външната търговия в икономиката на балканските страни свидетелствува фактът, че още към 1906–1907 г. на един жител в Румъния се падаха 138 франка външен стоков оборот (внос и износ), в Гърция — 106, в България — 65, в Сърбия — 56, в Турция — 49, в Черна гора — 35 франка. България, Румъния и Сърбия имаха обикновено активен, а Турция, Гърция и Черна гора — пасивен търговски баланс(63).

За значението на индустрията като фактор в развитието на държавите от Европейския Югоизток можем да съдим от постоянното нарастване на стойността на индустриалната продукция и на относителната й тежест в брутната национална продукция. Колкото и оскъдни да са данните за стойността на селскостопанската и на индустриалната продукция през последните десетилетия на XIX в., имаме всички основания да смятаме, че тогава относителният дял на индустриалното производство в съвкупния национален продукт не надхвърляше 5–6%.

Положението се измени чувствително в навечерието на Първата световна война. Индустрията настъпваше и се разширяваше за сметка на селското стопанство. През 1915 г. в Румъния например стойността на промишленото производство (включително и нефтодобива) достигна 547 млн. леи, което се равняваше на около 20% от стойността на съвкупния национален продукт(64). През 1911 г., т. е. още преди Балканската война, в България стойността на цялата селскостопанска продукция възлизаше на 697,4 млн. лв., а на промишлената продукция — на 122,5 млн. лв., което значи, че промишлеността участвуваше вече с 15% в създаването на общонационалния продукт(65). Колкото и скромен да изглежда, този резултат беше в същност сериозно постижение за страните от един район, където машинната индустрия доскоро почти отсъствуваше.

Ръководната роля на индустрията в целия живот на обществото през разглеждания период беше продемонстрирана по особено внушителен начин при преустройството на транспортната мрежа на Балканите. Построените тук до 70–те години на миналия век железопътни линии можеха да се изброят на пръстите на едната ръка. Краят на XIX и началото на XX в. бяха време на истинска железопътна «треска». Именно тогава беше изградена в основни линии модерната железопътна мрежа в балканските страни. При това заслужава да се отбележи, че тук главната заслуга за интензивното развитие на железопътното строителство се падаше на самите буржоазни държави. С малки изключения железопътният транспорт, а също морските и речните пристанища още от началото на свободното съществуване на балканските страни бяха обявени за държавна собственост и се развиваха благодарение на държавните средства и грижи.

В това отношение случаят с България може да се разглежда като истински феномен на епохата. Излязла от османското господство само с две железопътни линии с обща дължина 250 км, които бяха собственост на чужди капиталисти и бяха откупени с цената на големи жертви от българското правителство, през 1913 г. България вече разполагаше с близо 2000 км железни пътища, за строежа на които бяха вложени около 300 млн. лева. Още 140 млн. лв. бяха вложени за модернизиране на шосейната мрежа, чиято дължина през 1911 г. достигна 9000 км. Създадени бяха първите модерни пристанища в България — Варненското, Бургаското и Русенското, през които минаваше половината от стоковата размяна на България с други държави(66).

С бързи темпове се модернизира транспортът и в Гърция. През 1911 г. в тази страна вече имаше 451 км нормални и 1140 км тесни железопътни линии. Силно впечатление правеше реконструкцията на търговския флот, в хода на която параходите решително изместваха старите платноходни кораби. През 1914 г. гръцкият търговски флот вече наброяваше 474 парахода с 550 хиляди нето тона. В резултат на това Гърция излезе на второ място в света след Норвегия по тонаж на глава от населението. Голямо значение за подобряване на транспортните връзки имаше прокопаването на Коринтския канал (1882–1893 г.)(67).

В навечерието на Първата световна война Румъния разполагаше с най-дългата железопътна мрежа в сравнение с другите балкански страни — общо 3600 км нормални и тесни железни пътища(68). В продължение на 30 години, след като започна строежът на първата железопътна линия Белград — Ниш — Враня (1881 г.), Сърбия успя да създаде близо 1700 км (предимно тесни) железопътни линии, свързващи най-важните стопански центрове на страната(69).

Модернизирането на транспорта в балканските страни, както и навсякъде другаде беше непосредствено свързано с индустриалното развитие. То позволи да се създаде сравнително бързо онзи единен стопански механизъм, чиито две неразкъсваеми страни са регулярното снабдяване на промишлените предприятия със суровини и обратният процес на доставка на готовата продукция до консумативните центрове. Затова развитието на транспорта беше необходима предпоставка за формирането на типичните за капиталистическата индустриализация големи производствени агломерации, каквито бяха, да речем, Атина — Пирея в Гърция, София — Перник и Габрово («българският Манчестър») в България, Белград и Лесковац в Сърбия, Букурещ и Плоещ в Румъния, Истанбул и Измир в Турция и т. н.

Изграждането на модерен транспорт е само един от примерите, които бихме могли да дадем, за дълбокото революционизиращо въздействие на капиталистическата индустрия върху всички сфери на живота. Заедно с измененията, които предизвика в областта на земеделието и скотовъдството, а оттам и в социалната структура и в социалните взаимоотношения и борби, капиталистическата индустрия измени из основи такива важни отрасли на икономиката като транспорта, кредитната система, вътрешната и външната търговия на балканските страни. Като огромен и ненаситен гигант тя простираше могъщите си стоманени ръце все по-надалеч, за да обхване и подчини на силната си власт повече земи и повече хора.

* * *

Всичко казано дотук ни убеждава, че краят на XIX и началото на XX в. бяха действително преломен период в икономическото развитие на страните от Югоизточна Европа. Именно през този период капитализмът победи тук окончателно, и то главно чрез утвърждаването на фабричната индустрия, чрез модернизацията на цялата система на промишленото производство, чрез въвеждането на високопроизводителни машини и технологии. Макар и да се запазиха някои стари форми на организация на производството, предшествуващи машинния стадий, те вече не играеха съществена роля за определяне облика на обществото. Капиталистическите отношения се наложиха буквално във всички области на живота. От икономиката те проникнаха в политическата борба и в различните сфери на културата.

Без да влизаме в детайли, ще се опитаме да разкрием същественото в индустриалните постижения на всяка балканска страна поотделно и на региона като цяло. След обединението на двете Дунавски княжества през 1859 г. и особено след извоюването на политическата независимост през 1877–1878 г. в Румъния се създадоха благоприятни условия за бързо развитие на машинната индустрия. В навечерието на Първата световна война Румъния се оказа с по-развита капиталистическа индустрия в сравнение с другите балкански страни, но в същото време чуждият капитал държеше в ръцете си целия й държавен дълг и преди всичко ключовия отрасъл на нейната индустрия — нефтодобива, който я извеждаше на предна позиция по обем на индустриалното производство.

България, която по разни причини се освободи по-късно от османско господство, за кратко време направи забележителна крачка по пътя на индустриалното си развитие. Капитализмът тук се развиваше на чистия терен на дребната собственост, почти освободен от феодални остатъци, каквито все още се запазваха например в Румъния. Бързото развитие на капиталистическата индустрия у нас неизбежно ни връща към забележителните прогнози на Ф. Каниц и други познавачи на Европейска Турция, които още преди Освобождението нарекоха българите «бъдещия индустриален народ на Балканите»(70). Индустриалните постижения на България, взети на фона на тогавашното общо стопанско състояние на Югоизточна Европа, бяха действително големи. България се нареждаше между най-развитите в индустриално отношение балкански страни.

Макар и не така ярко изразени, както в България и Румъния, успехите на Сърбия и Гърция в областта на индустрията също бяха значителни. Дори Черна гора и Османската империя постигнаха известни успехи в индустриалното си развитие.

Данните за нарастването на обема на индустриалното производство от 70–те години на миналия век до Първата световна война свидетелствуват, че в начало на XX в. в Югоизточна Европа се извършиха онези дълбоки промени в стопанската и социалната структура, които в литературата се обозначават с термина индустриална революция. Машинната индустрия се наложи като доминираща и ръководна сила в цялата система на общественото производство. Тя вече определяше по-нататъшните насоки на развитието на икономиката, налагаше дълбокия си отпечатък върху цялата съвкупност на обществените отношения.

Погрешно ще бъде обаче, ако поискаме на всяка цена да намерим в балканските страни точно копие на онзи модел на капиталистическа индустриализация, който се оформи в страните на класическия капитализъм. Когато се говори за модернизацията на обществата въз основа на машинната индустрия, трябва да се държи сметка за двата вида фактори, които я обуславят — главните и второстепенните. Главните се отнасят до същностните процеси на развитието, а второстепенните придават на историческия процес своеобразие, оригиналност и неповторимост, които най-често се дължат на особеностите на района и на епохата.

Индустриалното развитие на балканските страни беше подчинено на общите закономерности и изисквания, които откриваме във всички страни, тръгващи по пътя на капиталистическата модернизация. За сравнително кратък исторически период тук беше извършено истинско преустройство на обществените отношения, изтласкани бяха повечето от старите форми на производството, наложиха се машините и капиталистическата организация на труда. Класовите отношения между буржоазията и пролетариата започнаха (с изключение на Османската империя) да определят основното съдържание на политическия живот. Още тогава ставаше ясно, че всички останали политически сили за в бъдеще ще гравитират около тези две основни обществени класи. Това е главното, най-важното, което трябва да видим, когато говорим за индустриалния преврат в Европейския Югоизток. То разкрива определен стремеж на балканските страни да се приобщят към вече изградения модел на капиталистическа организация на обществото в западните страни.

Историческият процес обаче не бива да се опростява, да се нагажда към вече установени форми и схеми. Историческият процес — това е самият живот, а той си пробива път в безкрайно разнообразие от особености, за които трябва да се държи сметка(71). Първата особеност на индустриалното развитие на Югоизточна Европа, която се хвърля в очите ни, е закъснялото приобщаване на този район към индустриалната цивилизация на развитите капиталистически страни. Оттук произтичат редица други особености, които имат принципно значение за правилното разбиране на модела на изграждащото се тук общество. Става дума за все още значителното преобладаване на земеделското население над заетото в индустрията, за сравнително неголемия дял на индустриалната продукция в съвкупния национален продукт, за липсата на тежка индустрия и т. н.

При анализа на тези особености не бива да се проявява тесногръдие и скованост. Вярно е, че до Първата световна война, пък и дълго след нея балканските страни си останаха, общо взето, аграрни, т. е. с преобладаваща земеделска и скотовъдна продукция. Вярно е, че решаващите усилия за действителна индустриализация, при това в повечето балкански страни на друга социална основа, бяха предприети едва след Втората световна война. Нека обаче не забравяме, че в края на XIX и началото на XX в. капитализмът се наложи с неудържима сила и в областта на аграрните отношения, по-точно в системата на организация на селскостопанското производство. При това има нещо друго, което е несъмнено по-важно от гледна точка на историческата перспектива. Докато относителният дял на селскостопанската продукция спадаше, делът на индустриалната продукция нарастваше. Отгоре на всичко селскостопанската продукция, макар и да отбелязваше увеличение на абсолютния си обем и в стойностно изражение, това увеличение далеч отстъпваше на темповете, с които нарастваше индустриалната продукция. Увеличението на продукцията на индустрията растеше не с проценти, а няколко пъти, често няколко десетки пъти, да не говорим за огромното нарастване на капиталовложенията.

Що се отнася до липсата на тежка индустрия, и тук в оценките и изискванията си не бива да проявяваме максимализъм, а следователно и антиисторичност. Това беше епоха, когато международното разделение на труда в рамките на капиталистическата система беше вече факт. Големите зони на тежката индустрия се бяха очертали, а заедно с това се бяха установили и техните сфери на влияние. Местната буржоазия, която без друго не разполагаше с никакви възможности да конкурира крупните световни фирми, се задоволяваше с извоюваните силни позиции на националния пазар. А чуждият капитал, който се ръководеше преди всичко от стремежа за бързо трупане на печалба, също не си поставяше (с малки изключения) за цел да развива тук отрасли на тежката индустрия.

Каквито и нюанси и особености обаче да имаше така очертаният модел на капиталистическа индустриализация на страните от Югоизточна Европа, безспорно е, че той притежаваше всички основни, същностни черти на западноевропейския модел. Налице беше силно изразена тенденция за унификация на развитието на местните общества с тези от Западна Европа, за приближаването и приобщаването на балканския модел на капиталистическа индустриализация към западноевропейския. В условията на закъснялото индустриално развитие на балканските страни не можеше да става дума за тяхното автономно, самостоятелно развитие, още по-малко пък за друга алтернатива извън капиталистическия път. В епохата на монополистическия капитализъм за балканските страни имаше обективно само една възможност — да се включат във вече утвърдилата се и исторически наложилата се система на развити капиталистически отношения. Тази система ги привличаше като магнит, обвързваше ги с безброй невидими нишки.

И все пак именно през тази епоха страните от Югоизточна Европа направиха най-решителната стъпка по пътя на капиталистическото си развитие. Чрез фабричната индустрия те заеха твърдо мястото си в исторически прогресивното движение на човечеството към капиталистическа модернизация и усъвършенствуване.

Бележки

1. За това свидетелствува обстоятелството, че от двадесет години насам във всички балкански страни се появиха не само обобщаващи трудове върху тяхната стопанска история, но и много конкретни изследвания, посветени на формирането на модерната им капиталистическа индустрия. За тези трудове ще стане дума по-нататък в изложението.

Несъмнен принос в изследването на капиталистическата индустриализация на Балканите даде организираният от Международната асоциация за изучаване на Югоизточна Европа (AIESEE) специален колоквиум в Хамбург (23–26 март 1976 г.), материалите от който бяха издадени в отделен том под заглавие La Révolution industrielle dans le Sud-Est européen XIXe s. (Sofia, 1977, 328 p.). Зачестиха и опитите за обобщаване на натрупаните изследвания с цел да се разкрият особеностите на стопанското и политическото развитие на балканските страни. Вж. например I. Т. Веrеnd, G. Ranki, Economic Développement in East-Central Europe in the 19th and 20th centuries, London — New York, 1974, 402 p.; J. R. Lampe, Varieties of Unsuccessful Industralization: The Balkan States Before 1914. — In: The Journal of Economic History, Vol. XXXV, 1975, No. I, p. 56–85; J. Berenger, L’Europe Danubienne de 1848 à nos jours, Paris, 1976, 269 p.; Стp. Димитров, Кр. Манчев, История на балканските народи. 1879–1918 г., С., 1975, с. 11–24 («Общи черти в развитието на балканските народи»).

2. Срв. I. T. Веrеnd, G. Ranki, op. cit., p. 300 sq.

3. Т. S. Ashton, La révolution industrielle, 1760–1830, Paris, 1955 (trad. de l’anglais), p. 25 sq.; W. O. Henderson, British and Industrial Europe, 1750–1870. Studies in British Influence on the Industrial Revolution in Western Europe, Liverpool, 1954, p. 10 sq.; idem, The Industrial Revolution on the Continent, London, 1961; K. Marx, La Révolution industrielle en Grande-Bretagne, des origines à 1850, Paris, 1970; C. Fohlen, Qu’est-ce la révolution industrielle? Paris, 1971, p. 69 sq.

4. К. Маркс, Ф. Энгельс, Сочинения, изд. 2–е, т. 9, М., 1957, с. 6.

5. В. И. Ленин, Сочинения, изд. 4–е, т. 21, М., 1950, с. 127, неслучайно говори за Руско-турската война от 1877–1878 г. като за един от «гърчовете» на освобождаващото се от разните форми на феодализма буржоазно общество.

6. N. Vuсо, La révolution industrielle et la modernisation des villes en Serbie au XIXe siècle.— In: La révolution industrielle dans le Sud-Est européen XIXe s., Sofia, 1977, p. 206 sq.; B. Хаджиниколов, За характера и последиците на Руско-турската война през 1877–1878 г., Военноисторически сборник, 1978, № 1, с. 3 сл.; Ц. Генов, Освободителната война. 1877–1878 г., С., 1978, с. 298.

7. Din istoricul formării şi dezvoltării clasei muncitoare dîn România pînă la primul război mondial, Bucureşti, 1959, p. 196.

8. N. Svoronos, Histoire de la Grèce moderne, Paris, Presses Univ. de France, 1964, p. 72.

9. H. Byћо, Привредна историjа Србиjе до Првог светског рата, Београд, 1955, с. 248, 250.

10. Статистически годишник на Българското царство, раздел VIII. С., 1910, с. 295. Срв. Икономиката на България до социалистическата революция. Под ред. на Ж. Натан, В. Хаджиниколов, Л. Беров, С., 1969, с. 343. Напоследък някои автори обръщат внимание на факта, че до Освобождението в България били създавани голям брой индустриални предприятия, които обаче не могли да просъществуват по-дълго време. К. Косев например смята, че заедно с манифактурните предприятия в българските земи до 1878 г. съществували не по-малко от 334 индустриални заведения (К. Косев, За капиталистическото развитие на българските земи през 60–те и 70–те години на XIX в., С., 1968, с. 119 сл.). От само себе си обаче се разбира, че когато се говори за индустриална революция, трябва да се вземат предвид главно капиталистическите фабрики, основани на използуването на машини, а не манифактурите, основани предимно на ръчния труд.

11. Ν. Ψυϱούϰης, Τό παϱοιϰιαϰό φαινόμευο, ’Αϑῆναι, 1974; Κ. Βεϱγόπουλος, Τό ἀγϱοτιϰό ζήτημα στὴν ’Ελλάδα. Τό πϱόβλημα τῆς ϰοιυωυιϰῆς ἐυσωμάτωσης, ’Αϑῆναι, 1975, p. 104 sq.; Ap. Vaсa1оpоu1os, Histoire de la Grèce moderne, Paris, Horvath éd., 1975, p. 180–181.

12. J. Stоiser, Eine Handelsgeographische Dienstreise nach Griechenland und in der Türkei. Separatbedruck aus dem 52 Jahresberichte der Wiener Handels-Akademie (1909), S. 35; срв. Стр. Димитров, Кp. Манчев, История на балканските народи. 1878–1918 г., с. 92.

13. История Югославии, т. I. Под ред. Ю. В. Бромлея, И. С. Достян, В. Г. Карасева, С. А. Никитина, М., 1963, с. 474; G. D. Cioriceanu, La Roumanie économique et ses rapports avec l’étranger de 1860 à 1915, Paris, 1928, p. 286 sq.; Икономиката на България до социалистическата революция, с. 352.

14. За това вж. у Ж. Натан, Стопанска история на България, С., 1957, с. 267 сл.; G. Zаnе, L’industrie roumaine au cours de la seconde moitié du XIXe siècle, Bucarest, 1973, p. 159 sq.

15. В. И. Ленин, О кооперации, Сочинения, изд. 4–е, т. 33, М., 1951, с. 129.

16. М. Mirkоvić, Ekonomska historia Jugoslavije, Zagreb, 1958, p. 277.

17. Държавен вестник, № 138, 22. ХII. 1883 г.; № 139, 24. ХII. 1883 г.

18. С. I. Băiсоiаnu, Politica noastră vamală şi comerciale de la Regulamentul Organic şi pînă în prezent, Bucureşti, 1904, p. 239 sq., 318–320. Cf. P. Tudоr, Un moment important în lupta pentru adoptarea unei politici protectioniste. — Anale de istorie, 1969, No. 5, p. 94–101; An. Iordache, Primele măsuri legislative pentru protejarea şi încurajarea industriei nationale Legea dîn 1887. — Studii Revista de istorie, 1972, No. 1, p. 97–100.

19. Подробно за това вж. у Р. Л. Бepaxов, Индустриалният протекционизъм у нас, С., 1927; Ат. Яранов, Стопанската политика на България от 1877 до 1928 г., С., 1929, с. 249 сл.; срв. Ж. Натан, Стопанска история на България, с. 280–281.

20. Ар. Vacalopoulos, Histoire de la Grèce moderne, p. 193–195; M. Mirkоvić, Ekonomska historia Jugoslavije, p. 277.

21. Din istoricul formării şi dezvoltării clasei muncitoare dîn România..., p. 196.

22. N. Svоrооs, Histoire de la Grèce moderne, p. 72.

23. Д. М. Яблански, Каква трябва да бъде икономическата политика на България изобщо и частно спрямо съседните й държави, Списание на Българското икономическо дружество, год. VI (1901), кн. 4–5, с. 214, сл.

24. История Югославии, т. I, с. 474.

25. К. Маркс, Капитал, т. I, гл. XXIV («Так называемое первоначальное накопление»). — В: К. Маркс, Ф. Энгельс, Сочинения, 2–е изд., т. 23, М., 1960, с. 738–744, 761 сл.

26. Анкета на едрата и покровителствуваната индустрия в България през 1921 г., кн. 1. Индустриални предприятия, С., 1925, с. 36–41; Статистически годишник на Българското царство, кн. IV (1912 г.), С., 1915, с. 193.

27. Цит. по История Румынии 1848–1917. Отв. ред. В. Н. Виноградов, М., 1971, с. 353 (табл. «Развитие румынской крупной промышленности в начале XX в.»).

28. H. Вућо, Привредна истopja Србиjе, с. 248, 250.

29. J. Jовановић, Стварање црногорске државе и развоj црногорске националности, Цетиње, 1948, с. 348.

30. А. С. Тоbianski d’A1tоf, L’avenir économique de la Grèce, Paris, 1920, p. 55.

31. Стp. Димитров, Кр. Maнчeв, История на балканските народи. 1878–1918 г., с. 88.

32. Ap. Vаса1ороu1оs, op. cit., p. 226.

33. Е. Z. Кara1, Osmanli tarihi, с. VIII, Ankara, 1962, s. 455; X. Окaн, Развитие на капитализма в Турция, С., 1961, с. 23, смята, че през 1902 г. в Турция съществували 62 фабрики.

34. D. Avcioglu, Türkiye ’nin Düzeni (Dün-Bügün-Yarin), Ankara, 1968, s. 56; cf. M. Rоdinsоn, Islam et capitalisme, Paris, 1966, p. 133, 285.

35. T. Çavdar, Osmanlilarin Yarri Sömürge Oluçu, Istanbul, 1970, s. 115. Cf. E. Kongar, Imparatorluktan günümüze Türkiye’nin toplumsal yapisi, Istanbul, 1976, s. 230.

36. По-подробно за това вж. у О. Г. Инджикян, Буржуазия Османской империи, Ереван, 1977, с. 170.

37. Ю. А. Розалиев, Особенности развития капитализма в Турции (1923–1960 гг.), М., 1962, с. 33.

38. Различията и особеностите затрудняват сериозно изразяването на резултатите от индустриалното развитие на балканските страни в разглеждания период чрез таблици и графични схеми. Данните, с които разполагаме, не съвпадат по години. За повечето страни те са от 1913, 1914, 1915 и дори от 1917 г., докато за други страни те са от 1911–1912 г. А известно е, че балканските войни внесоха тук сериозни корективи в териториално отношение, които измениха икономическия потенциал на повечето от балканските страни в положителен за тях смисъл. При това основните характеристики на едрите предприятия за всяка страна са различни (размер на вложения капитал, брой на работниците и т. н.). Трудно може да се съставят таблици, в които една страна да фигурира, да речем, с данни за 1911 г., при това за предприятия с над 10 или 20 работници и над 50 000 франка постоянен капитал, а друга страна — с данни за 1913 г., но броят на предприятията да обхваща и онези занаятчийски работилници, които имат под 5 работници. В това отношение таблиците, с които J. R. Lampe е отрупал цитираната по-горе негова студия, не държат винаги сметка за разликата в критериите за оценка на действителния прогрес на индустриалното развитие в разглежданите от него балкански държави.

39. Ст. П. Павлидис, Държавномонополистическият капитализъм в Гърция, С., 1965, с. 14.

40. Anuarul statistic al României — 1923, Bucureşti, 1924, p. 156–159.

41. Статистически годишник на Българското царство, кн. IV (1912 г.), С., 1915, с. 181, 187.

42. D. Аvсiоg1u, op. cit., p. 56.

43. G. D. Ciuriceanu, op. cit., p. 247 sq.

44. Икономиката на България, т. I, с. 380–381; срв. N. Todorov, La révolution industrielle en Europe occidentale et les provinces balkaniques de l’Empire ottoman. Le cas bulgare. — In: La Révolution industrielle dans le Sud-Est européen XIXe s., Sofia, 1977, p. 160–161.

45. I. Hüsrеv, Türkiye köy iktisadiyati, Ankara, 1934, s. 132. Cf. J. Thоbie, Intérêts et impérialisme français dans l’Empire ottoman (1895–1914), Paris, 1977, p. 521.

46. Din istoricul formării şi dezvoltării clasei muncitoare dîn România, p. 318. Cf. T. Savin, Capitalul strain în România, Bucureşti, 1947, p. 44–45, 42.

47. H. Lefevre-Maule, La Grèce économique et financière, Paris, 1916, p. 220 sq.; D. K. Santis, Staatschulden und Finanzpolitik Griechenlands, Berlin, 1924; срв. Cт. П. Павлидис, Проникване на чуждия капитал в Гърция, С., 1960, с. 40–41; Ю. А. Боев, Ближний Восток во внешней политике Франции (1898–1914 гг.). Очерки дипломатической борьбы Франции за Ближний Восток, Киев, 1964, с. 70–71.

48 М. Недељковић, Државни дугови. — Годишњак Краљевине срба, хрвата и словенаца годину 1926, Београд, 1926; Љ. Алексић-Пеjковић, Односи Србиjе са Француском и Енгелском. 1903–1914, Београд, 1965, с. 279 сл.

49. История Югославии, т. I, с. 519–520.

50. Анкета за насърчаваната от държавата индустрия през 1909 г. Общ преглед, С., 1912, с. 54.

51. Анкета за насърчаваната от държавата индустрия през 1909 г. Общ преглед, С., 1912, с. 54.

52. Ж. Натан, Л. Беров, Монополистическият капитализъм в България, С., 1958, с. 91 сл.

53. Ж. Натан, Стопанска история на България, с. 350.

54. Д. Благоев, Сравнително изследване на насърчаваната индустрия в България. — Избрани произведения, т. I, С., 1950, с. 577–578; срв. Г. Георгиев, Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ (1877–1900 г.), С., 1979, с. 11 сл.

55. V. Kazarkova, Über den Urbanisierungsprozess in Bulgarien zwischen 1900 und 1910. — In: La révolution industrielle dans le Sud-Est européen XIXe s., Sofia, 1977, p. 309 sq.; срв. V. Panayotopoulos, La révolution industrielle et la Grèce, 1832–1871, op. cit., p. 228 sq.; N. Vuco, La révolution industrielle et la modernisation des villes en Serbie au XIXe siècle, op. cit., p. 210; G. D. Ciоriceanu, La Roumanie économique. 1860–1915, Paris, 1928, p. 312; Икономиката на България, т. I, с. 374.

56. Д. Благоев, Положението на работническата класа в нашата индустрия. — Избрани произведения, т. I, С., 1950, с. 608–609.

57. М. Lhéritier, La Grèce, Paris, 1921, p. 37, съобщава, че само за едно десетилетие (1901–1910 г.) от Гърция за Америка заминали 166 321 души. Според югославския автор М. Мirкоvić, Ekonomiska historija Jugoslavije, Zagreb, 1958, s. 330, до Първата световна война в САЩ се изселили 48 000 сърби.

58. К. Г. Попов, Стопанска България през 1911 г. Статистически изследвания, Списание на БАН, кн. 8, клон Историко-филологичен и философско-обществен, 3, С., 1916, с. 142.

59. Пак там, с. 140.

60. Пак там, с. 122.

61. К. Г. Попов, Стопанска България през 1911 г. Статистически изследвания, Списание на БАН, кн. 8, клон Историко-филологичен и философско-обществен, 5, С., 1916, с., 176.

62. P. А. Моraitinis, La Grèce telle qu’elle est, Paris, 1877, p. 265; cf. V. Panayotоpоu1оs, op. cit., p. 240–241.

63. К. Ctоjaновић, Економско стање Србиjе, Београд, 1908, с. 54.

64. История Румынии 1848–1917 гг., М., 1971, с. 351.

65. К. Г. Попов, поc. съч., с. 146.

66. Икономиката на България, т. I, c. 388–389.

67. Според данните на Е. Théry, La Grèce actuelle au point de vue économique et financière, Paris, 1905, p. 91; A. C. Tоbianski d’A1tоf, op. cit., p. 55; M. Lhéritier, La Grèce, Paris, 1921, p. 83; срв. също таблиците у Стр. Димитров, Кр. Манчев, поc. съч., с. 87.

68. G. D. Ciоricеanu, op. cit., p. 369.

69. M. Mirkоvić, op. cit., p. 285 sq.

70. F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan, zweite Auflage, Bd. I. Lepzig, 1882, S. 150 sq.

71. Може би затова някои автори се увличат и предлагат да се говори не за една, а за «няколко индустриални революции». Вж. V. Gorgescu, Modernisation et européanisation de l’Empire ottoman et du Sud-Est de l’Europe, à la lumière de l’expérience roumaine. — In: La révolution industrielle dans le Sud-Est européen XIX s., Sofia, 1977, p, 122.