Антиосманската съпротива на българите през XV–XVII в.
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Цветана Георгиева
Дизайн: Давид Нинов
София, 2018
Османското завоевание и налагането на чужда политическа власт в българските земи в края на XIV в. съществено променят историческата еволюция на народа ни. Завоевателите създават социално-икономически отношения, които забавят развитието на българското стопанство. Те ликвидират българските държавни институции и водят по отношение на българския народ политика на дискриминация, с която деформират системата на обществени връзки и отношения. Унищожавайки българското болярство, османците нарушават социалната структура на страната и я лишават от естествените за Средновековието обществени водачи(1).
В тринадесетвековната история на България няма по-критичен период, в който нейното настояще и бъдеще да зависят предимно от устойчивостта, приспособимостта, борбеността на народа й. Османското владичество обуславя пълно пренасочване на народната енергия за съхраняване на народността, за смекчаване на чуждия политически и социално-икономически режим и за неговото отхвърляне. Основна историческа задача на българите става борбата срещу чуждото владичество. С многобройните си разнообразни форми тя е водещ фактор за осигуряване на историческа перспективност за българския народ. В своята съвкупност динамиката на борбата срещу чуждото владичество е главният показател за стабилността на българския народ като развита народностна общност.
Значимостта на проблема за българската антиосманска съпротива през XV–XVII в. отдавна е оценена в нашата историография. Проблемът е утвърден като централен в проучванията върху историята на българите през т. нар. ранни подробски столетия, т. е. до XVIII в., когато се поставя началото на Българското възраждане(2).
Обобщавайки фактологическите и теоретичните постижения на няколко поколения изследвачи, съвременната историография характеризира антиосманската борба на българите като непрекъснат процес, който намира изява в три основни насоки: съпротива срещу политиката на дискриминация и асимилация, в която чрез разнообразни форми се осигурява съхраняването на демографския потенциал и народностното самосъзнание; антифеодален отпор, изявяващ се в хайдутското движение, и разнообразно по форма противодействие срещу системата на феодалната експлоатация; борба за политическо освобождение чрез организиране на въстание и търсене на военни и политически съюзници. Различните насоки на всеобщия съпротивителен процес не са отделни, изолирани един от друг потоци, а негови взаимно свързани и взаимно влияещи си елементи, които в отделни моменти се сливат в единно цяло(3).
Тази постановка показва както положителните, така и слабите страни на съвременните ни представи за борбата на българите през XV–ХVII в. Тази борба се схваща правилно като цялостен процес, а не като низ от отделни, несвързани прояви. Ясни са и основните елементи на този процес. Трябва да се отбележи обаче, че досега единствено хайдутството е било обект на самостоятелно монографично изследване(4). Другите елементи на съпротивителния процес не са цялостно изследвани. Изключително големият хронологически период, обхващащ три столетия, и широкият диапазон от форми на българската антиосманска съпротива не позволиха досега да се стигне до нейното пълно и изчерпателно анализиране.
Следователно проблемът за борбата на българите срещу османската власт далеч не е изчерпан. Достигнатото равнище изисква не само анализ, но и синтез на известните факти, поставя нови въпроси. При сегашното състояние на изследванията остро стоят проблемите за ръководните сили в отделните елементи на съпротивителния поток, за неговата вътрешна периодизация, за спецификата на отделните съпротивителни прояви и в крайна сметка за влиянието им в общата еволюция на българския народ. Разбира се, тяхното пълно решение принадлежи на бъдещето, а тук те се поставят и се решават само частично.
* * *
Единният процес на българската съпротива срещу османците в довъзрожденския период зависи от сложен комплекс от фактори, действуващи в българското общество, в Османската империя, в европейската политическа конюнктура. В трите столетия между началото на XV и края на XVII в. се осъществяват редица изменения във всяка група фактори. Тези промени директно или косвено влияят върху съдържанието и формите на българската съпротива. Променят се нейните преки цели. Променят се средите, които я ръководят. В зависимост от тях видимо надделява един или друг от посочените елементи — борба за съхраняване на народността, антифеодална съпротива, политически движения.
Отново трябва да се подчертае, че този превес е относителен, защото през всичките три столетия се откриват различни прояви на всеки един от тях. Но един от елементите е водещ. Именно той изпъква като определящ при уточняване на вътрешните периоди на българската борба срещу османската власт. Този диференциращ принцип дава възможност да се очертаят 3 периода в антиосманския съпротивителен процес на българите.
Първият период е сравнително кратък в хронологично отношение. Той започва с началото на османското политическо утвърждаване в българските земи и завършва към средата на XV в. За да се уточни неговата характеристика, трябва да се припомни, че началото му е различно за отделните български райони. Не трябва да забравяме, че докато българите, обитаващи Видинското царство, губят свободата си в 1396 г., сънародниците им от Тракия, са под османска власт най-малко двадесет и пет години преди това, а тези от източнобългарските райони от 1388 г.(5) Съпротивата във вече завоюваните територии зависи от политическите действия и концепции на независимите български области. От друга страна, именно в първоначално поробените земи българите създават някои форми на съпротива, които по-късно се възприемат от целия народ. Това обстоятелство има съществено значение за разбиране на същността на българската антиосманска съпротива през този етап.
Друга важна особеност на периода е, че в това време все още са живи и действени, макар и чувствително намалели, обществените сили от Българското средновековие. Българската аристокрация в голямата си част е избита, друга е помохамеданчена, трета е емигрирала в близки държави, а една минимална част е останала в българските земи. Последните две групи или по-скоро отделни техни представители възглавяват съпротивителните опити на българите(6).
Третата характерна особеност е вътрешнополитическото развитие на османската държава. В хода на завоеванието на българските земи тази държава преживява мъчителна, но перспективна метаморфоза, като се превръща от обединение на различни в степента на своето развитие етнически групи и територии в държава. Едновременно с териториалното им разширение в Мала Азия и Балканите османците постепенно формират феодални отношения от раннофеодален тип, в които има силно балканско влияние, но които в същността си са свързани с един неевропейски модел(7).
В началото на XV в. в продължение на едно десетилетие възходящата линия на османското развитие е спряна от острия конфликт между дофеодалните родови отношения и налагания феодализъм, намерил политически израз в междуособицата на Баязидовите синове. В 1412 г. Мехмед I стабилизира положението, но самото развитие възстановява настъпателното си движение едва при Мурад II(8). Това ще рече, че в този период въпреки големите успехи османската държава още не е стабилна. Това знаят нейните балкански и средноевропейски противници. Те търсят форми не за спиране, а за отблъскване на османската агресия, която със завоюването на България демонстрира амбициозност и резултатност.
Гибелта на българската държава сочи необходимостта от обединение на усилията на заплашените страни. Следвайки вековната традиция за борба срещу исляма чрез сборни кръстоносни армии, Европа прави опит да прогони османците с кръстоносците на Сигизмунд. Тяхното поражение при Никопол в 1396 г. показва неефективността на този метод(9). В Началото на XV в., лишени от възможността за по-значителна подкрепа от Запад, държавите на Балканите търсят решения чрез политически и военни коалиции. Разтърсвани от силна политическа криза, многократно засилвана от османската агресия, тези държави не могат да достигнат до сериозно и трайно обединение на силите си. Но в общия ход на събитията това е възможният за епохата вариант на противоосманско противопоставяне(10).
При тази обстановка в съпротивата на българите основната задача е политическото освобождение, възобновяването на независимата българска държава. Първа известна изява на тази борба е участието на българите в похода на Сигизмунд в 1396 г. Българският цар Иван Срацимир, макар че още владее малката си държава, вече е османски васал. Той добре познава положението на българите в завоюваните територии, предвижда и бъдещето на своите владения. Без да се включва в кръстоносната армия, Иван Срацимир й предлага своите услуги. По негово нареждане силните крепости Видин и Оряхово отварят вратите си пред кръстоносната войска(11). Неговите открити съюзнически действия преследват не само спасението на собствените му владения. Срацимир, както и целият европейски свят виждат в похода на Сигизмунд силата, която ще изтласка османците. В контекста на българската ситуация това означава освобождаване на завоюваните от османците български територии. В този смисъл българското участие в Никополската битка има значението на общонародна освободителна акция.
Последвалото завоюване на Видинското царство ликвидира последния независим район, който може в известна степен да организира общобългарската борба. Законните наследници на търновския и видинския престол Константин и Фружин емигрират, и то вероятно не сами, а поне с част от подчинените им боляри(12). В емиграция те продължават да търсят начини за изгонване на османците, а това значи за освобождение на българския народ. Това е вече посоченият път на политически коалиции, в които те участвуват твърде активно.
След битката при Анкара в 1402 г. отново унгарският крал Сигизмунд прави сериозен опит да обедини в антиосмански съюз балканските държави. В изградения от него съюз се включват сръбският деспот Стефан Лазаревич, влашкият владетел Мирчо, босненският крал Остоя и видинският цар Константин(13). Известното писмо на Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 г. дава оскъдна информация за военната реализация на опита. В писмото прави впечатление, че Константин е титулуван с най-високата владетелска титла — император. Въпреки че вече не притежава реална владетелска власт, той още е смятан за законен господар на българските земи. Следователно на турското присъствие в България се гледа като на временно явление.
Писмото съобщава, че Константин съвместно с Мирчо «много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците»(14). Ясно е, че става дума за българските придунавски територии. В резултат на тези нападения, както е известно, Мирчо превзема Силистра. Предполага се, че Константин действувал по посока на своите родови владения, т. е. в северозападните български земи(15). Обстоятелството, че той продължава да носи владетелската си титла, въпреки че няма държава, навежда на мисълта, че е разполагал с известни военни сили, комплектувани от българи. Изворите не съобщават за някакви трайни успехи на българите в Северозападна България, но закрепването на позициите на Сърбия и Влашко увеличава и българските надежди.
В 1408 г., използувайки задълбочаването на османската междуособица, Сигизмунд прави опит за активизиране на антиосманската коалиция, в която присъствуват Мирчо, вероятно сръбският деспот Стефан и отново българите(16). Този път те осъществяват една значителна акция, за която съобщава Константин Костенечки в житието на Стефан Лазаревич. Избухва въстание начело със законните владетели на българския престол Константин и Фружин. Смята се, че то обхваща северозападните български земи(17).
Това е първата акция на организиран антиосмански отпор в страната. Макар и свързан с външни сили, този опит за политическо освобождение, ръководен от аристокрацията, разчита на действието на местното българско население, а не на външна военна намеса, въпреки че е синхронизиран с действия на влашкия войвода Мирчо, който разбива османците при Силистра. За хода на въстанието не е известно нищо, освен че е потушено от Сюлейман, който, както съобщава Константин Костенечки, превзел «въстаналите градове с бой»(18). Податките за сражения говорят, че въстаниците имали известна военна организация и вероятно въоръжени отряди, които се командували от българските владетели.
След 1408 г. османската междуособица придобива характер на гражданска война, в която противостоят Баязидовите синове Муса и Мехмед. В многобройните им сражения многократно се споменават и българите ту като съюзници, ту като противници на Муса. Трудно може да се приеме, че в кратките известия става дума за целокупния български народ. В Безименната българска хроника българското участие в междуособицата се представя децентрирано, но масово. «Излезе Муса в дунавските области и събра големи множества власи, сърби и българи.»(19) Изказано е обаче предположение, че като негов партньор действува Константин. В такъв случай българското присъствие в лагера на Муса не е стихийно, то отново е ръководено от личност, смятана за български владетел, който може би се опитва да използува османската междуособица, за да възстанови държавата си.
Подобна възможност се засилва от обстоятелството, че съюзът на българите с Муса завършва с неговото рязко обръщане против тях. В отговор на многобройните му грабежи и насилия в 1412 г. български селища в Тракия и Македония въстават срещу него(20). Не са ясни нито мащабите, нито организацията на това въстание. Една преписка дава основание да се предполага, че то продължава до пролетта на 1413 г., когато, както съобщава тя, «Муса победи българите и ги изсели на 23 април»(21). Очевидно става дума за българите от определен район и съвременните изследвани отново са склонни да локализират тези събития във Видин и Видинско.
След битката при Чемурли (1413 г.) османската власт се стабилизира. Мехмед I концентрира управлението в свои ръце и скоро минава в настъпление. Неговият наследник Мурад II предприема поредната обсада на Цариград. Към средата на 20–те години отново балканската коалиция се възстановява под егидата на унгарците. И сега в нея участвуват българите, представени от «Фружин, господаря на Загоре», който вече живее в Унгария. Съюзните войски навлизат в османските предели и овладяват Видин и Оряхово, вероятно подпомогнати от българското население. Успехите и този път са нетрайни(22).
Тези събития потвърждават линията за съюз с Унгария с цел освобождаване на българските земи, последователно следвана от представителите на най-висшата българска аристокрация. Тази линия продължава и през следващото десетилетие, когато Бертрандон де ла Брокиер съобщава, че в 1432 г. миланският дук Йоан Висконти преговарял с българите да избият всички турци и да се подчинят на Сигизмунд. Очевидно българските представители в тези преговори са Фружин и неговите приближени, които според средновековната практика имат правото да представят целокупния български народ. Че това е една утвърдена идея в тогавашните политически комбинации, свидетелствува и искането на Сигизмунд към Мурад II да му предостави българските земи до София(23).
Събитията от третото и четвъртото десетилетие на XV в. показват, че българските войски вече били изчерпали своите възможности за активно въоръжено участие в борбата срещу османците. И това е естествено. В изминалите години остарява и силно намалява поколението, което участвувало в средновековната българска войска. При условията на чуждото владичество българите нямат организирана военна сила. И в българските земи, и извън тях военният контингент на българите изчезва. Оттук нататък те се превръщат в обект на политиката на европейския свят, а не са активен неин субект.
Действително българите продължават да участвуват в походите с военни отряди и през четиридесетте години на века. В поредния опит за прогонване на османците — кръстоносните походи на Владислав III Ягело и Ян Хуниади в 1443 и 1444 г., неколкократно различни извори съобщават за вливане на отделни българи или български групи в кръстоносната армия. След сражението при Ниш, където християнската войска разбива османските сили, Ян Хуниади пише, че кръстоносната армия непрекъснато нараства благодарение на попълненията от българи, бошняци, албанци и сърби. При Пирот към кръстоносците се присъединява и един отряд от българи като обособена, организирана група. В 1444 г. по време на въоръжения поход на Владислав III Ягело след превземането на Видин мнозина от жителите на града, очевидно българи, се присъединяват към кръстоносците.
Всички извори за събитията от двата кръстоносни похода многократно посочват общото вълнение на българското население, което активно помага на християнските сили, смятайки ги за свои освободители. Калимах съобщава, че жителите на българските градове «минават на страната на краля». Газават пише, че след оттеглянето на кръстоносните сили султанът издал заповед за най-строго наказание на подпомагащите ги местни жители, т. е. българи. Не са малко и сведенията за репресии над българските селища след поражението на войската на Владислав III Ягело в битката при Варна(24).
В тези съпротивителни усилия на българите обаче вече не се чувствува военно-организиращият момент. Все пак отделните изяви на това общо вълнение не са съвсем стихийни. В литературата е изказано становище, че те възникват под ръководството на духовенството и градските слоеве, отличаващи се с по-будно съзнание. Но само будно съзнание не е достатъчно. Нужни са въоръжени сили и бойна практика, която българите вече са загубили. Случаят с 12 000 българи — мъже, жени и деца, които след битката при Варна напускат родните си места и се преселват във Влашко, описан подробно от Валеран дьо Ваврен, свидетелствува за вече намаленото равнище на българската съпротива(25). Без сила, призната от целия народ като ръководна, каквато в тази епоха е аристокрацията, идеята за всенародно освобождение се превръща в идея за лично спасение от османската власт.
През този период наред с опитите за политическо освобождение изворите маркират и първите прояви на антифеодална съпротива на българите срещу налагания османски феодален модел. Именно противодействието на оформящата се по това време двустранна система на експлоатация (от спахията и от централната власт) обяснява в значителна степен участието на българи във въстанието на Бедредин Симави в 1416 г. В редовете на бунтовниците българите са привлечени от лозунга за религиозно единство на християни и мюсюлмани и от отричането на феодалната експлоатация(26).
Както Бертрандон де ла Брокиер, така и някои османски източници свидетелствуват и за българи, които разбойничели по пътищата, особено в планинските райони(27). Отдавна е известно, че разбойничеството е естествена съпротивителна реакция на средновековното селячество срещу феодалната експлоатация(28). И все пак сведенията за подобен род действия са твърде малобройни. Това се обяснява не само с оскъдността на изворите, но и с обстоятелството, че в този период политическите въпроси стоят на преден план. Самите османци все още са в процес на създаване и утвърждаване на формите на земевладение и експлоатация на селячеството. Българите чувствуват чуждата власт предимно като политически натиск. Социалният гнет те си обясняват с османската политическа власт над техните доскоро независими територии.
Поражението на обединената кръстоносна войска на Владислав III Ягело съвсем обезкървява кръстоносната идея в европейската политика. Постепенно българите губят своите средновековни общественоорганизиращи сили. Болярите измират в чужбина, а наследниците им са асимилирани в чужди дворове сред чужди народи(29). Но в българите се съхранява идеята за отхвърляне на чуждото владичество с чужда помощ, идея, която се опира на опита им от завоеванията и политическата практика в първата половина на XV в.
* * *
Вторият период на българското антиосманско движение ясно се очертава след средата на XV в. и продължава до осмото десетилетие на XVI в. Това е време, в което османската държава се е утвърдила като мощна деспотична монархия с огромни територии в Европа, Азия и Африка. Външнополитическите успехи се основават на османския икономически стабилитет. Тимарската система, вече водещата форма на земевладение, стимулира развитието на османското общество. Тя дава възможност за поддържане на многочислена армия. Върховната държавна собственост върху земята позволява гъвкаво използуване на икономическия потенциал. Тя е икономическата основа на формата на политическо управление — централизирана деспотия, която осигурява не само териториални придобивки, но възможност за задоволяване нуждите на османската феодална класа чрез системата на феодалната експлоатация и вътрешната политика. В тази политика все повече се уплътнява тенденцията към увеличаване на мюсюлманското население в европейските райони чрез привличане или насилствено включване на местното население в исляма.
Срещу вече укрепналата и мощна империя европейският политически свят още не може да създаде ефективен вариант на противодействие. Системата на местни коалиции се оказва нерезултатна. Империята достига до средното течение на р. Дунав и европейските сили трябва да се съобразяват с нея като с реален субект, имащ немалка тежест на политическата арена. Едновременно с това тя продължава да бъде техен идеологически и икономически противник, заплашващ повече или по-малко редица европейски държави. Това обяснява тяхната политика, която на пръв поглед изглежда твърде непоследователна — ту избухват по-големи или по-малки военни конфликти, в които участвуват предимно Венеция, Полша и все по-засилващата се Австрийска империя, ту се правят опити да се осигури ако не мир, то поне спокойствие в отношенията с османците(30).
В тази ситуация българите се оказват изолирани от европейския политически свят. Те нямат възможност за трайни и постоянни връзки с османските противници. Намират се в центъра на огромна империя, а земите им са непосредствен хинтерланд на нейната столица. Именно тези земи наред с останалите балкански територии и земите от Мала Азия са теренът, върху който действуват класическите форми на османските аграрни отношения. Произтичащата от тях система на феодална експлоатация цялостно се прилага върxу българското население(31).
Тези земи са постоянният обект на османската вътрешна политика спрямо немюсюлманските й поданици. В нея, както се каза, отчетливо се очертават две главни линии — гражданска дискриминация, изразявана в юридическо и политическо безправие, и стремеж за религиозна и народностна асимилация ако не в цялост, то в значителна в демографско отношение част от българския народ(32).
Тези фактори обуславят и насоките на българската антиосманска съпротива през периода. Нейни водещи елементи стават борбата за съхранение на народността и антифеодалната съпротива.
В съвременната историография процесът на съхранението на народността е слабо проучен. Досега е обръщано много повече внимание на османската система за ерозиране на българската народност, отколкото на средствата, чрез които тя се запазва. Лишени от своите държавни институции, а това означава от обществено-организиращи звена, българите са заплашени да се превърнат в маса, която бързо би могла да загуби своите икономически и обществени връзки, съзнанието за своята единност, които я поддържат като народност. Срещу тази заплаха българите противодействуват чрез съзнателно поддържаната изолираност спрямо господствуващата народност и главно спрямо османските институции.
Вековното историческо съществувание на българската народност през Средновековието й позволява да намери метод за своето запазване въпреки тежките условия на османското владичество. Българите превръщат бита и културата от свободното си минало в модел на своето съществувание. Традицията става водещ фактор в живота на българското население в продължение на столетия. Тя се превръща в консервативност, която е главната бариера срещу проникването на мюсюлманско, възприемано като османско влияние във всички сфери на народния живот(33).
Противопоставяйки се на асимилаторските методи, българите проявяват гъвкавост на зряла, високоразвита народностна общност. Срещу единичните помюсюлманчвания, които в своята съвкупност откъсват многочислено българско население, интуитивно народът дуйствува със средствата на възпитанието. Многобройните песни и предания създават обществена атмосфера на отпор срещу смяната на религията, а това значи и на народността. Чрез тях във всяко следващо поколение се създава чувство на превъзходство на българската вяра и бит, пълно отрицание на чуждия мюсюлмански свят. Народното творчество, което в тази епоха има изключително важни функции в обществения живот, създава култ към българската жена, отхвърляща брака с турчин с цената на живота си. Българите посредством възпитаваната ценностна система грижливо пазят демографски активната си половина — жените(34).
Активно противостоят българите на кръвния данък, друга форма на османската демографска агресия. Те крият своите синове, обезобразяват ги, женят ги в детска възраст, подменят ги с циганчета и т. н. Тази съпротива има частична резултатност и все пак спасява част от младежите(35).
Посочените методи за съхранение на народността се пораждат стихийно. Те не са плод на осмислена, направлявана съпротива, а пряка реакция на османския натиск. През XVI в. обаче в тази форма на българската антиосманска съпротива се оформя известен център. Това е църквата, която като естествен идеологически противник на исляма минава в по-активни действия срещу помюсюлманчванията. Нейните възможности са силно ограничени и тя действува чрез вече утвърдената методика — поддържане на антиосмански дух в обществената атмосфера на българите, възпитаване в дух на религиозна и народностна твърдост. Канонизирането на софийските мъченици Георги Нови и Никола Нови, както и създадените в тяхна памет жития свидетелствуват за една вече съзнателно прокарвана политика(36).
Паралелно с борбата за защита на народността си българите активно се съпротивляват на феодалната експлоатация, на която са подложени. В условията на чуждото владичество политическият потисник напълно се покрива с класовия противник. Поради това в класовата борба на експлоатирания български народ има и антиосмански елемент. През Средновековието класовата борба има за цел да запази за селянина необходимия продукт на неговия труд. Наличието на двама експлоататори в самата аграрна структура на империята — държавата и спахията — стимулира българите към много активно класово противодействие. Формите на съпротива са твърде многобройни и както обикновено в Средновековието, са стихийни. Тук трябва да се посочат укриването на реколтата, напускането на феодалните владения, открит или прикрит отказ да се изпълняват многобройните селски задължения. Българските селяни нерядко използуват противоречията между отделния експлоататор — спахията, и колективния експлоататор — държавата. Многобройни са оплакванията до централните институции и съдебните органи срещу нарушаването на феодалното право или срещу безчинствата на местни феодали от български селяни или от цели села. С оплакванията се търси закрилата на държавата, която при всички случаи е заинтересована от запазване силите на селячеството, за да получи своя дял от феодалната рента(37). От друга страна, в стотиците документи за събиране на данъци от държавата многократно се споменава, че раята не плаща данъците си и е укривана от местни феодали, които естествено предпочитат те самите да получат по-висок дял от феодалната рента. Тези средства обаче, както обикновено във феодалното общество, имат само частични резултати. Въпреки това те се прилагат масово във всички български територии — Тракия, Мизия, Добруджа и Македония(38).
Наред с мирните средства на съпротива българите прибягват до въоръжен отпор, в повечето случаи индивидуален. Десетки са сведенията за въоръжено противодействие, изразявано в лична реакция. Както протоколите на кадийските сиджилии, така и нарежданията на висшестоящите органи говорят за убийства на спахии, на чифликчии, на държавни чиновници. Документацията от тази епоха е запазена само частично. Една значителна част от нея още не е в научно обръщение. Макар ограничена, изворовата база дава сведение и за колективно селско въоръжено противодействие — селски бунтове. Значително по-обилната документация от XVII в. разкрива няколко такива акции в Македония и Софийско(39).
Борбата срещу османската система на феодална експлоатация въпреки своята слаба ефективност има важно значение за поддържане на българската народност. Реакцията срещу най-драстичните насилия осигурява на селяните необходимия продукт на тяхното производство, а поради своята масовост става и известен стихиен регулатор на степента на експлоатация(40).
През втория период в процеса на българската антиосманска съпротива като най-масова и действена форма на борба се утвърждава хайдутството. В нашата литература то отдавна се квалифицира като движение. Това определение показва неговите най-важни характеристики — масовост и непрекъснатост. Хайдутството е въоръжена форма на борба, използуваща методите на средновековните партизански акции. Българското хайдутство е една от формите на селската въоръжена борба на Балканите. Неговият произход се свързва със средновековното разбойничество, но, както посочва името му, изглежда, че във вътрешната му организация и методи на действие известно влияние оказват авангардните отряди на унгарци и власи, които още в първата половина на XVI в. нападат превзетите от османците български територии. В своето развитие обаче хайдутството се изгражда като самобитна форма на българска антиосманска съпротива, формирана при специфичните български условия и решаваща задачите на българската антиосманска борба(41).
Още в първите десетилетия на XVI в. хайдутството има повсеместно разпространение в Тракия, Мизия, Добруджа и Македония. Естествени средища на хайдутите са планинските райони, осигуряващи възможността за организиране, подготовка на акциите и съответно убежище далеч от погледа на османската административна и военна власт. Но равнинните райони не остават безучастни към това всебългарско движение. Изворите, главно османски, показват, че от равнинните селища традиционно излизат хайдути. Наред с това хайдутите въпреки предпочитанията си към планинския терен нерядко осъществяват акциите си и в равнината.
Хайдутите действуват като малки бойни отряди, чийто състав е твърде мобилен, но по данни на източниците рядко надминава 100 души(42). Малкият брой дава възможност за бързо придвижване, светкавични акции, а в случай на опасност — за безпрепятствено разпръсване. А това е тактиката на тяхното действие. Въоръжението им не е изследвано. Но общата информация на източниците дава впечатления за използуване на огнестрелно оръжие. Обикновено хайдутите се придвижват пеша, макар че има податки и за конни чети.
Организацията им, доколкото е позната, е твърде проста. Бойното командуване и изобщо животът на дружината се ръководи от командир, носещ името войвода — явно заимствувано от средновековната българска военна номенклатура. Неговото пълновластие е необходимо условие за успеха на дpyжинaта, но самата длъжност е изборна — още един белег за българския демократизъм. Втората личност в дружината е байрактарят, също изборен, който вероятно има функцията на заместник-командир.
И досега не са проучени методите на събиране и формиране на дружините. Тук вероятно важна роля играе традицията. В хода на времето се утвърждават обичайни средища за обособени райони, съхранени в българската народна памет до днес. Хайдутите обикновено действуват в летния сезон, от Гергьовден до Димитровден. Много важен принцип при създаване на хайдутската дружина е доброволността. От него произтичат вътрешната дисциплина и изпълнението на акциите от отделния хайдутин.
Хайдушките действия са насочени срещу отделни богати турци, срещу особено изявени потисници на българското населениe срещу местния административен апарат, срещу държавни чиновници. Хайдутите нападат търговски кервани, малки военни поделения, особено тези, които пренасят данъчни суми или заплати за османски военни части. Отделни сведения от по-късния период свидетелствуват за хайдутски нападения на крепостни гарнизони и дори на големи градове, в които атаката е насочена върху търговско-сарафския център (безистена)(43).
Обектите на нападение разкриват мотивите за многовековното съществуване на хайдутството, а оттук и за неговата същност като форма на съпротива. Ясно е, че един от основните фактори е икономическото противодействие. Хайдутинът не само временно избягва от системата на феодалната експлоатация. Той разчита, че след успешна акция ще забогатее за сметка на богати турци или на самата османска държава. От друга страна, малко или много той ще ги ощети. Тук е икономическият протест в една активна форма, типична за феодалното общество.
Наред с това хайдутинът има възможност успешно да наказва представителите на властта, един вид да раздава правосъдие от името на българите. Тук е народностният елемент в тяхната съпротива, елемент, който им осигурява подкрепата на българското население(44). Хайдушките акции поддържат в българския народ идеята, че той не е беззащитна жертва на османската власт, че неговите страдания не остават ненаказани. Тук се крие една от най-положителните страни на хайдутството, тъй като с реални действия то поддържа устойчивостта на българската народност. Хайдутинът е господар на своя живот и на волята си. А организираният характер на хайдутските чети съдържа, макар и силно деформиран, паралел с българска бойна сила.
В тази същност на хайдутството се крие неговата роля и изключителна жизненост. Въпреки усилията си османската власт не била в състояние да го ликвидира(45). Нещо повече, хайдутството се развива лавинообразно, като расте броят на четите, а тяхната активност става все по-голяма(46).
В българската антиосманска съпротива хайдушкото движение играе голяма роля, многократно подчертавана както в научната, така и в художествената ни литература. В сбита оценка трябва да се посочат две негови особено положителни функции. От една страна, то непрекъснато, макар и на дребно, атакува османската власт в българските земи, прави я неустойчива. Ангажира част от силите й в една безрезултатна вътрешна война(47). От друга страна, активно поддържа българския дух, съзнанието за задължителната, необходима борбеност на българите.
* * *
От 80–те години на XVI в. в българската антиосманска съпротива се наблюдават нови явления, които формират трайни тенденции и променят нейната характеристика. Започва третият период, който продължава до началото на ХVIII в. Промяната е закономерен резултат от общото развитие на европейския свят изцяло и на Балканите в частност.
Преди всичко още в предходните десетилетия видимо се изменя съотношението между Европа и Османската империя. Битката при Лепанто в 1571 г. доказва, че империята започва да губи своето военно превъзходство(48). Става ясно, че османците са преживели своя апогей. Първите прояви на настъпващата всеобща криза в стопанския и политическия живот на османската държава се превръщат в постоянно състояние(49).
Вътрешните противоречия в османското общество предизвикват редица изменения в положението на българите, от които трябва да се подчертаят две: засилва се феодалната експлоатация и се появява всеобща корупция в управлението и правораздаването. Многобройни са формите на реализацията на тези две явления, но в своята съвкупност те водят до влошаване положението на българите, а от своя страна това предизвиква обратна реакция — увеличава българската съпротива.
Много важен стимул за активизиране на съпротивителните движения е промяната в международната конюнктура. В началото на периода антиосманската политика все още се възглавява от Венеция, подпомагана от панската курия и привлечени от нея други партньори. От края на XVI в. като главен османски противник се налага друга централизирана многонационална монархия — Хабсбургската(50). Като перспективна антиосманска сила се очертава и Русия(51).
Тази промяна довежда до изтъняване на бариерата между българите и европейския свят. Последвалите войни бавно приближават фронтовите полоси до българските територии. Все така бавно, но с тенденция към нарастване българите навлизат в политическите планове на главните османски врагове. В резултат на всичко това в българския съпротивителен процес отново се оформя и постепенно се налага като водеща линията за политическо освобождение.
През този период ръководна сила в българската антиосманска съпротива е висшето духовенство. Това се дължи преди всичко на неговата по-висока култура, а оттук и на неговото по-високо обществено и политическо съзнание. Духовенството. се налага като обществено организиращ фактор още в предходния период. Сега то поема и политически функции. Другата възможност, която духовенството използува, са неговите връзки с Римската курия и Руската патриаршия. Въпреки многото противоречия между тях двата главни църковни центъра ясно съзнават ислямската османска империя като общ идеологически враг.
През този период отделни висши духовници от българските земи предприемат дипломатически акции, които целят възбуждането на европейския интерес към българите и другите балкански народи, и то в чисто военен план. От 1585 до 1587 г. охридският архиепископ Гавраил последователно посещава Русия, Полша, Австрия, Германия и Рим. Липсата на документи не позволяла да се очертаят преките му политически задачи, но маршрутът му е достатъчно красноречив. Той се домогва до главните османски противници.
Дванадесет години по-късно друг охридски патриарх — Атанасий, поема пътя към Европа, за да търси политическа подкрепа за освобождението на балканските народи. Той посещава Италия, Австрия, има намерение да замине за Испания и Русия. Атанасий представя на европейските управляващи среди готова програма. Той говори от името на народите на България и Сърбия, които според него са готови за въстание. Срещу предоставен му военен контингент той обещава да вдигне християните от Дунав до Солун. В един мемоар, който адресира до император Рудолф II, Атанасий изтъква, че действува не самостоятелно, а заедно с другите православни владици(52). Доказателство за верността на това твърдение е дипломатическата дейност на търновския архиепископ Дионисий Рали в Трансилвания(53).
Обществената среда, на която се опира духовенството, е градското население. То по-рано достига до стабилна вътрешна организираност чрез църковните общини и еснафите. Поддържа връзки с дубровнишки, а през XVII в. и с други европейски търговци. Има по-богата информация и по-висока образованост. Това обуславя неговата политическа активност, която го прави ръководна сила във върховите моменти на българското съпротивително движение — въстанията(54).
В 1593 г. избухва война между Османската империя и Австрия, в която активно се намесват Влашко и Трансилвания. Нападенията на влашкия княз Михаил Храбри, които достигат чак до София, превръщат севернобългарските земи в боен фронт(55). Общото напрежение открива възможност за въстание с цел политическо освобождение. Въстанието, известно като Първо търновско въстание, познаваме главно в етапа на неговата подготовка. Главните му организатори са търновският архиепископ Дионисий Рали, дубровнишкият търговец Павел Джорджич и българинът Тодор Балина. Те предприемат редица стъпки за осигуряване на външна помощ и едновременно с това за прерастване на вътрешното брожение във въстание.
По своя предварителен план това е най-добре замисленото българско въстание до XIX в. По сведение на румънски източници организаторите неколкократно изпращат представители отвъд Дунава, за да търсят въоръжена подкрепа за предстоящото въстание. Българите предлагат тактически твърде добре обмислен план. Те обещават масово вдигане на населението и охрана на старопланинските проходи срещу нападение на турска армия от юг. Добре разбирайки силите и възможностите на българския народ, те изискват обучени офицери за командири на въстаническите части.
Въпреки малкото сведения, с които разполагаме, прави впечатление грижливата вътрешна организация. В подготовката са привлечени архиепископите на Русе, Шумен, Ловеч и Романия (вероятно на Пловдив). Очевидно въстанието е проектирано в широк план. От самото Търново, което е негов център, в организационното ядро са включени тридесет души, от които дванадесет свещеници. За организиране на населението по селата Тодор Балина обикаля старопланинския район, къдетo заклева в единодействие в името на българската свобода селските попове и първенци. Вероятно тази обиколка, при която са създадени първите в българската антиосманска борба локални въстанически звена, е целяла осигуряване охраната на старопланинските проходи(56).
Потърсена е и подкрепата на Рудолф II(57). Той не може да се ангажира с едно настъпление в хинтерланда на Цариград и предпочита плановете на българите да бъдат изпълнени с местни сили. Но офанзивата на Михаил Храбри през есента на 1598 г. се посреща от населението не само с радост, но и с реална намеса в събитията. Според редица данни българите се стичат във влашките войски масово(58).
През септември 1598 г. въстанието избухва. В Търново се събират няколко хиляди въстаници. Като се има предвид, че градовете в онази епоха имали малко жители, може да се предположи, че във въстаническите сили се включват и множество селяни. Освободителният характер на въстанието се символизира с провъзгласяването на български цар. Много бедните извори ограничават познанията ни за хода на това голямо събитие в българската история. Известно е само, че въстаниците не могат да устоят на натиска на редовната османска армия и са разбити. Главните организатори — Дионисий Рали и Тодор Балина — емигрират(59).
Някои податки говорят, че въстанието имало значително по-широки мащаби. През 1596 г. австриецът Фридрих Зайдел вижда при София стотици избити хора от двете страни на пътя, а при Ниш — множество набити на кол глави на «бедни български селяни»(60). Единственият сериозен повод за избиване на населението може да бъде неговото масово участие в Търновското въстание. Безпричинното убийство на охридския архиепископ Варлаам в 1598 г. и неговото канонизиране за мъченик дава основание да се предположи, че нишките на Търновската организация достигат и до Македония(61). Впрочем масовото емигриране на десетки хиляди българи с войските на Михаил Храбри говори за широкия ареал на въстанието(62).
Репресиите върху населението и разгромяването на организационния център ликвидират потенциалните възможности за скорошно организиране на друга подобна изява. Но духовенството въпреки всичко не се отказва от идеята за отхвърляне на чуждото владичество. За това свидетелствува споменатата вече мисия на патриарх Атанасий десет години след Първото търновско въстание.
През този етап продължава да се развива и антифеодалната съпротива. Сведенията за индивидуални форми на противодействие на феодалната експлоатация стават твърде многобройни(63). Това се дължи както на засилените кризисни явления, които довеждат до безконтролно нарастване на експлоатацията, така и на постепенно формиращо се политическо съзнание на масите. Мнозина са пътешествениците, които съобщават, че простите български селяни, с които бегло контактуват по пътя, подчертават, че очакват своето освобождение от европейския свят(64). А това значи, че идеята за отхвърляне на чуждото владичество има широко разпространение.
От този период датират сведенията, които показват, че централната власт прави опити да намали хайдутската активност, като създава специализирани отряди от местно мюсюлманско население и използува провинциалните еничарски организации(65). Тя се опитва да ограничи разрастването на хайдутството, като обвързва населението във взаимно поръчителство(66). В качествената характеристика на хайдутството обаче не се наблюдават съществени промени. То все така се състои от отделни изолирани една от друга групи. Единственото сведение за голямо хайдушко съединение, което не само че има свободна територия, но упражнява власт над цял район, намираме у Евлия Челеби. Той представя стана на хайдушкия вожд Байо в Македония като лагер на армия(67). За съжаление никой друг от източниците на епохата не потвърждава съобщението на Евлия Челеби. Не го потвърждава и по-нататъшното развитие на движението, което не достига до окрупняване на силите.
През 40–те години на XVII в. в българския съпротивителен процес cе активизира една друга група от българското население — българските католици. Още първите католически визитатори на Балканите, изпратени тук по решението на Триденския събор (1545–1563 г.), наред с религиозните мисии имат задачата да проучат настроенията сред населението(68). Със създаването на католическите архиепископии в българските земи през първите десетилетия на ХVII в. се подготвя висш клир от български произход. Хора с европейско равнище на образованието, възприели хуманизма на ренесансовия свят, в голямата си част българските католически свещеници са не само духовни ръководители, но и инициатори на политическа борба. Те възприемат идеята за политическо освобождение на българския народ и предприемат редица мерки за нейното реализиране(69). Най-ярката страна на тяхната дейност са опитите им за активизиране на европейските сили и за включване на българския въпрос в международния политически живот.
На тази цел посвещава целия си живот Петър Парчевич. От 1640 г. той непрекъснато обикаля столиците на реалните и евентуални противници на Османската империя, търси съратници на българската кауза(70). Превърнал се в мисионер на българската свобода в европейския свят, Парчевич изразява планове, споделяни от Петър Богдан, Франческо Марканич и др. Втората, по-слабо позната страна на тяхната дейност е организирането на местната съпротива. Само отделни пасажи в посланията на П. Парчевич и неговите съратници подсказват колко сериозна е тази съпротива и колко много революционизира духа на населението(71).
И сега се осъществява една от основните тенденции на българската борба за политическо освобождение — връзката й с международната обстановка. През 1683 г. Османската империя започва война с Австрия, в която се включват Полша и Венеция, а в 1686 г. — и Русия(72). В тази обстановка българите достигат една от кулминационните точки на своята антиосманска съпротива. За три години, от 1686 до 1689 г., избухват три големи въстания. През 1686 г. център на въстание отново е Търново. Второто търновско въстание е свързано с началните опити на Русия за намеса на Балканите. Известно по един единствен източник, това въстание не е ясно нито по своята организация, нито в своя ход. Идеята за организирането му обаче безсъмнено принадлежи на българите от Търново, които изпращат в Русия Ростислав Стратимирович. Те получават подкрепата на московския патриарх Йоаким III.
Въстанието обхваща значителен район. Срещу въстаниците е изпратена редовна турска войска, която превзема с бой Търново. Отново се говори за въстаническа армия от хиляди хора. Но липсата на сериозна подготовка и многочислеността на противниковите сили предрешават краткостта и разгрома на въстанието. Отхвърляне на чуждото владичество е главен лозунг на въстаниците. Ростислав Стратимирович, смятан за потомък на Шишмановата династия, при избухването на въстанието е обявен за «български княз». Така отново е подчертан опитът за възстановяване на свободната българска държава(73).
Само две години след това, в 1688 г., се вдигат българите от района на Чипровци. Чипровското въстание има продължителна и сериозна подготовка. Превземането на Белград от австрийците заварва въстаниците относително добре организирани. Те са групирани във въоръжени отряди, част от които вземат участие в сраженията при Оршова и имат боен опит. Освен укрепването на Чипровци част от въстаническите сили и селското население са изведени в специално укрепен лагер в м. Жеравица. Към въстаниците масово се присъединяват жителите на околния район. Вдига се населението на някои села в Ломско и Видинско.
Създали устойчиви отбранителни звена, въстаниците преминават в настъпление. Неочаквано срещу тях са изпратени войските на османския съюзник и австрийски противник Е. Тьокьоли(74). Жестокостта на победителите е толкова голяма, че районът е напълно обезлюден. Хиляди са убити. Други хиляди емигрират във Влашко и Трансилвания. Чипровското въстание, подобно на двете търновски, е организирано от градско население. Замислено като опит, който да предизвика навлизането на австрийските войски, то има локален характер, като се ограничава в северозападния район на българските земи. Но австрийските преки планове в този момент имат друга посока.
Въпреки разорението на селищата и масовите убийства българското антиосманско съпротивително движение продължава да се развива възходящо. Движението на австрийските сили на югоизток превръща западните български земи в боен театър. А този факт вече прави надеждата за освобождение реалност. Османският хронист Силяхдар съобщава, че хайдути от Пазарджишко начело със Страхил действуват с австрийските войски при превземането на Кюстендил, а по-късно участвуват в отбраната на Ниш(75). В този момент хайдушкото движение придобива отчетлив освободителен облик, а в югозападните български земи достига до връхната си точка — прерастването на хайдушката активност във въстание.
Начело на въстанието застава популярният войвода Карпош, който успява да организира не само хайдушките дружини, но и значителна част от населението. Въстаниците имат подчертано нападателна тактика. Те превземат Крива паланка и Куманово. При срещата им с австрийските сили в Прищина въстаниците са пет хиляди. С отряд от три хиляди Карпош освобождава Скопие. Представителите на османската власт панически напускат този район.
Твърде малко са преките данни за това българско въстание, но и те очертават неговата мащабност. Това е първото селско въстание. В него селяните са не само движеща, но и ръководна сила. Изключителната обстановка, многовековният опит обуславят прерастването на стихийния селски протест във въстание с освободителен характер. За това свидетелствува фактът, че още в Куманово в началото на въстанието Карпош е обявен за български крал и, както при всички въстания, е издигнат лозунгът за възстановяване на независима България. Отстъплението на австрийските войски не означава края на въстанието на Карпош. Въстаниците няколко месеца се съпротивляват срещу редовната турска войска и татарските отряди. Близо една година българите в този район отстояват своята свобода(76).
Тясната обвързаност на българската съпротива с международната обстановка и този път има отрицателен ефект. Отстъплението на австрийските войски дава възможност на османците да смажат и това българско въстание. Но тази обвързаност не е слабост на българската съпротива, а закономерно условие на епохата. Българската народност няма нито обществени, нито материални възможности за самостоятелно достигане на политическо освобождение. Но в общия ход на развитие на съпротивителното движение тя натрупва организационен и политически опит, засилват се елементите на вътрешно сцепление в самата народност.
* * *
Дългият исторически път, извървян от българския народ през най-тежките векове на робството, показва, че той не скланя глава пред поробителя, че води упорита борба за съхраняване на своята народност, за смекчаване на експлоатацията, за политическото си освобождение. Тази борба, водена с необикновена последователност и с рядка неотстъпчивост по времето, когато Османската империя изглежда на върха на своята военна и политическа мощ, е истински подвиг, тя е един от големите феномени на епохата. Съпротивителните движения на българите и на другите потиснати народи постепенно изтощават силите на империята и подготвят нейното пропадане като един от определящите фактори в европейската политика през Късното средновековие.
Антиосманската съпротива на българския народ през XV–XVII в. безспорно има силни и слаби страни. В следващия период на своята историческа еволюция — Българското Възраждане — най-прогресивните синове на народа извличат необходимите поуки от извървяния исторически път, за да преодолеят слабостите. Издигайки антиосманската борба на по-висок етап, те оползотворяват именно онези нейни форми, които се оказват най-плодоносни и перспективни с оглед на постигането на главната цел на българската национална революция — извоюването на политическата независимост на българския народ, възстановяването на неговата държавност.
Бележки
1. Xр. Гандев, Българската народност през XV век. Демографско и етнографско изследване, С., 1972; Цв. Георгиева, Някои главни последици от османското завоевание на българските земи, сб. Следдипломна квалификация по история, IV, С., 1979, с. 215–237.
2. Още К. Иречек, История на българите, С., 1929, се спира на главните събития и явления, които маркират възловите моменти в процеса на антиосманската съпротива на българите. Фактологични или теоретични приноси в проучването на този проблем имат десетки български историци, от които трябва да се посочат: В. Златарски, Български въстания и опити за въстания до средата на XIX в., сб. България 1000 години, I, С., 1930, с. 707–735; Н. Милев, Католическата пропаганда в България през XVII в., С., 1914; Ив. Дуйчев, Чипровското въстание през 1688 г., сб. Чипровци 1688–1968, С., 1971, с. 17–30; М. Йонов, Политиката на Австрия и политическите движения в България от края на XVI до края на XVII в., ГСУ — ФИФ, LXIII, 2, 1959, с. 247–335. Значителен е приносът на Б. Цветкова, от чиито десетки публикации, посветени на този проблем, тук ще посочим само монографиите й: Паметна битка на народите, Варна, 1978, и Хайдутството в българските земи през 15./17. век, С., 1971. Огромната литература по проблемите на българската антиосманска съпротива не може да бъде обхваната в справочна бележка. Основните съчинения, използувани от автора, ще бъдат посочени на съответното място.
3. Б. Цветкова, Хайдутството..., с. 64–71.
5. П. Ников, Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци, ИБИД, 7–8, 1928, с. 41–112; Д. Ангелов, Турското завоевание и борбата на балканските народи срещу османските нашественици, Исторически преглед, 1953, кн. 9, с. 334–391.
6. П. Ников, пос. съч., с. 84–91.
7. В. Cvetkova, Les Institutions ottomanes en Europe, Wiesbaden, 1978, p. 1–78.
8. H. Inalcik, The Ottoman Empire. The Classical Age 1300–1600, London, 1975, p. 17–23.
9. Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 65.
10. В. Д. Kаралюк, Турецкая феодальная агрессия в странах Юго-Восточной и Центральной Европы и формирование многонациональной Дунайской монархии (XVI–XVII вв.), сб. Юго-Восточная Европа в эпоху феодализма, Кишинев, 1973, с. 144.
11. Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 65–68.
12. П. Ников, пос. съч., с. 86.
13. А. Кузев, Восстания Константина и Фружина, BHR, 1974, № 3, с. 55–67.
14. Е. Hurmuzaki, Dokumente privitoire la Istoria Romanilor, ХII, 2, Bukureşti, 1890, p. 429.
15. Събитията са разгледани обстойно от П. Петров, Въстанието на Константин и Фружин, ИИИ, 9, 1960, с. 187–214, но предложената от него хронология бе аргументирано отхвърлена от А. Кузев, пос. съч., с. 55–57.
16. П. Петров, Въстанието на Константин и Фружин, ИИИ, 1960, 9, с. 57–62.
18. А. Кузев, пос. съч., с. 58–60.
19. Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, С., 1944, с. 275.
20. Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 70–72.
21. Л. Стоjановић, Стари српски родослови и летописи, Зборник за историja, jeзик и книжовност српского народа, кн. XVI, Београд, 1827, с. 224.
22. Б. Цветкова, Паметна битка..., С., 76.
23. Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 77.
24. Пълно изложение на събитията и техния анализ вж., у Б. Цветкова, пос. съч., с. 252–324 и посочената там литература.
25. Б. Цветкова, Френски пътеписи за Балканите, с. 66–68.
26. Б. Цветкова, Паметна битка..., с. 73–74.
28. Б. Ф. Поршнев, Феодализм и народные массы, М., 1964, с. 286–287.
29. Доказателство за този процес са документите, публикувани от П. Петров, Соймировичи — български болярски род от Чипровец, Векове, 1972, кн. 1, с. 16–19.
30. Сбит общ преглед на политическото развитие на Османската империя вж. у А. Д. Новичев, История Турции, I, Л., 1963.
31. В. Cvetkova, Les Institutions ottomanes..., p. 21–22.
32. П. Петров, Съдбоносни векове за българската народност, С., 1975, с. 62–110.
33. Xр. Гандев, пос. съч., с. 171–286.
34. Цв. Георгиева, Историческият спомен — фактор за запазване на българското народностно съзнание в периода на османското владичество (XV–XIX в.), Материали от Първата конференция по българистика (под печат).
35. Цв. Георгиева, Развитие и характер на кръвния данък в българските земи, ГСУ, ФИФ, LXI, 3,1968, с. 68–70.
36. Цв. Георгиева, Историческият спомен...
37. Б. Цветкова, Хайдутството..., с. 34.
40. Б. Ф. Поршнев, поc. съч., с. 284–286.
41. Б. Цветкова, Хайдутството..., с. 27.
42. Пак там, с. 122, 128, 195 и др.
48. За битката при Лепанто и нейните последици вж. М. Lеsurе, Lépante. La crise de l’Empire Ottoman, Paris, 1972.
49. B. Cvetkova, Les Institutions ottomanes..., p. 77–116.
50. В. Д. Kapaлюк, Турецкая феодальная агрессия..., с. 144–149.
51. В. Макушев, Восточный вопрос в XVI и XVII веках, Славянский сборник, III, М., 1876, с. 181–196.
52. Н. Милев, Охридският патриарх Атанасий и скитанията му в чужбина (1597–1615), ИБИД, 5, 1922, с. 113–128. Нови проучвания на дейността му вж. у Б. Цветкова, Европа, освободителните движения на Балканите и българите през първите десетилетия на XVII в., Военноисторически сборник, 1978, с. 50–66.
53. Н. Милев, Католическата пропаганда..., с. 170.
54. За социалната структура на българското градско население вж. у Н. Тодоров, Балканският град през XV–XIX век, С., 1972, с. 141–169.
55. К. Велики, Походите на Михай Витязул на юг от Дунава, Исторически преглед, 1973, кн. 1, с. 63–72.
56. Н. Милeв, Един неиздаден документ за българската история (1597 г.), ИИД, IV, 1915, с. 96–99.
57. Н. Милев, Католическата пропаганда..., с. 170.
58. A. Veres, Documente privitoire la istoria Mihal Viteazul, Bukureşti, 1930, p. 361, 406, 416.
59. H. Милев, Католическата пропаганда..., с. 172.
60. Немски и австрийски пътеписи за Балканите, XV–XVI в. Увод, подбор и коментар М. Йонов, С., 1979, с. 502–503.
61. М. Миноски, Непознато житие за Варлаам Охридски, како извор за настаните во Македония од 1598 година, ГИНИ — Скопиjе, 1976, 3, с. 181–190.
62. Е. Hurmuzaki, op. cit., ХII, х. р. 411–414.
63. Б. Цветкова, Съпротивителните движения на българите през XV–XVIII в., Славянска филология, 74, 1973, с. 58–64.
64. М. Йонов, Европейски пътеписи — извор за историята на българските земи през XVII век, ГСУ — ФИФ, ХII, 3, 1969, с. 76–85.
65. С. Gеоrgiеva, Organisation et fonctions du corps des janissaires dans les terres bulgares du XVIe jusqu’au milieu du XVIIIe siècle, Etudes historiques, 5, 1970, p. 328–331.
66. Б. Цветкова, Хайдутството..., с. 42.
67. Български превод на този епизод в Б. Цветкова, Хайдутството..., с. 192–193.
68. Н. Милев, Католическата пропаганда..., с. 10–20.
69. Ив. Дуйчев, Прояви на народното самосъзнание у нас през ХVII в., Македонски преглед, 13, 1942–1943, 2, с. 26–51.
70. Най-пълно за дейността на П. Парчевич вж. у Ив. Дуйчев, Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество, сб. Българо-румънски връзки и отношения през вековете, I, С., 1965, с. 157–191.
71. Б. Цветкова, Документи за Петър Парчевич от Венецианския държавен архив, ИДА, 27, 1974, с. 141–151.
72. М. Йонов, Политиката на Австрия..., с. 318 и сл.; В. Cvetkova, Les Bulgares et la situation politique internationale au XVIIe siècle, BHR, 1978, 2, p. 12.
73. H. Елагин, Патриарх Йоаким и заслуги его к отечеству в гражданском, политическом и религиозном отношении, СПб., 1847; В. Златарски, Български въстания..., с. 715 и сл.
74. За Чипровското въстание най-пълно вж. у Ив. Дуйчев, Чипровец и въстанието през 1688 г., С., 1938; Чипровското въстание през 1688 г., сб. Чипровци, 1688–1968, С., 1971, с. 17–30.
75. Б. Цветкова, Из историята на съпротивителните и освободителните движения в българските земи през 80–те и 90–те години на XVII в., Военноисторически сборник, 48, 2, 1979, с. 109–112.
76. Б. Цветкова, Из историята на съпротивителните..., с. 113–117 и посочената там литература.