Еволюция на основните принципи на експертизата — сравнителен анализ

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Оле Колсруд

Дизайн: Давид Нинов

София, 2008

Огромните архивни масиви и крехките средства за управлението им е постоянното главоболие на архивистите от зората на възникването на тази професия. Ускореното увеличаване на създаването на документи в резултат от бързото разрастване на бюрокрацията и на обществените служби по време на и след Втората световна война се приемеше по-скоро като количествен бум от архивистите тогава. И администрацията, и архивистите в еднаква степен бяха принудени да решат този проблем по един по-категоричен и задълбочен начин. Кривата на нарастването на обема на съвременните общественодостъпни документи изглежда е заплаха и за самото научно знание. Оформи се тенденция самото унищожаване на документи да се разглежда като услуга за изследователите.

От своя страна това доведе до преоценка на ролята на архивиста. Преоценката прие различни и, както ще стане ясно по-нататък, твърде противоречиви насоки. Някои архивисти се уплашиха, че ще потънат в огромния обем документи и потърсиха по-солидна методологическа основа. Започна търсене на обективни критерии за експертиза. Други бягаха от това предизвикателство и поддържаха тезата, че архивистите не следва да имат каквато и да е роля в експертизата на документите. Англия и Германия заеха полюсно противоположни становища по този въпрос.

Експертизата в Англия

Дори преди Първата световна война в Англия съществува по традиция тенденция да се набляга много повече върху унищожаването на неценните документи, отколкото върху опазването на ценните. Още през 1875 г. заместник ръководителят на Департамента за публични документи изразява мнението, че в него се съхранява огромно количество съдебни и правителствени документи, които са напълно непотребни за правни, исторически, военни, статистически, икономически, т. е. официални цели и вероятно не представляващи интерес за никого. Той настоява да получи правомощие да унищожи архивите, които са под негово ръководство, както и да получи правото да отказва да приема документи, които той счита за неценни. Законът за архивите от 1877 г. му дава тези правомощия. По силата на този закон не попадат документите, създадени преди 1715 г. По-късно, през 1898 г. тази хронологическа граница е свалена на 1660 г.

Освен това ограничение по хронология не се дава никакво тълкувание на това какво представлява дълготрайната ценност на документните. Все пак се прави едно обобщено становище, че в описите за унищожаване на документите не могат да се включват «документи, за които има основание да се счита, че представляват юридически, исторически, генеалогически или антикварен интерес, или които дават някаква значима информация, която не може да се получи от никъде другаде». Една разумна предпазна мярка, разбира се, но все пак вратата остава широко отворена за всяко лично пристрастие, за което човек може да си помисли. Дори чак през 1912 г. архивистът на Оксфорд счита, че само крайният продукт от която и да е дейност на администрацията, т. е. само окончателният официално оформен документ на която и да е служба, заслужава да се запази постоянно. През 1922 г. рязко извън тази традиция и ситуацията, създадена от Първата световна война, известният Годишник за архивна администрация на Дженкинсън видя бял свят. Книгата е от поредицата, озаглавена «Икономическа и социална история на Световната война».

Една от основните теми на Дженкинсън, поставена откровено, е как да се освободим от документите. И неговият отговор е учудващо прост: чрез ненамеса от страна на архивистите. Той задава въпроса «...унищожаването на документи от какъвто и да е вид, съставна част от работата на архивистите ли е?». Отговорът му е не. И историкът в това отношение не е в по-добро положение. Те и двамата били пристрастни и зле информирани. От това положение Дженкинсън извежда следното заключение — нито един случай на унищожаване на документи, за който знаем от миналото, не е приемлив за нас, защото не е имало компетентен човек наоколо, за да свърши работата. А какво да правим със съхранените документи? В този случай архивистът и историкът били още по-некомпетентни. В същото време «...съществува реална опасност бъдещата работа с архивните документи да стане задача безнадеждно комплицирана, поради простата причина, че се увеличава техният обем». Решение на въпроса той намира в предоставянето на правото да се унищожават документи на самата институция, по-точно на нейната администрация: «...изцяло в компетенциите на една администрация е да унищожи това, от което тя няма нужда, и това е действие, което бъдещето (дори ако те по някакви причини съжаляват за това) просто не може да критикува като нелегитимно или като рефлектиращо отрицателно върху статуса на останалите архивни документи; във всички случаи администрацията действа само въз основа на правомощия, които и дават право само тя да бъде компетентна да вземе решение, потребно за осъществяване на дейността й; той приема условието, че тя може да се абстрахира от мисълта за себе си като институция, създаваща исторически свидетелства».

Това е уникален, оригинален принос на Англия в архивната теория. Тя е тясно свързана с архивната философия на Дженкинсън като цяло и по-точно със скромното място, което той определя на архивиста — между администратора и изследователя. Основното задължение на архивиста е да работи с тези архивни документи, които миналото инцидентно или случайно му е предоставило. Неговото второ задължение е да обслужва «студента Общество».

Възгледите на Дженкинсън имат силно влияние върху архивната школа на Англия до днес. На администрацията беше предоставено правото да прави със своите документи това, което си иска. И в унисон с теорията на Дженкинсън британците при избухването на Втората световна война хвърлиха око на архивохранилищата, от една страна като на източник за намаляване на хартията, а от друга — като средство за производство на боеприпаси. Когато през тридесетте и четиридесетте години на XX век и американците «по-скоро обръщат внимание на унищожаването на документите, отколкото на тяхното запазване», Филип К. Брукс предупреждава за опасността от английската практика и се заема да формулира три основополагащи критерия за ценността на документите: значимост за учреждението — създател на документите, стойност на документите за отразяване дейността на учреждението и стойност на документите за историческо изследване.

Според T. P. Шеленберг англичаните възприемат този подход през 1943 г. Те се съгласяват с Брукс, че е работа на самото учреждение да реши кои документи ще бъдат запазени за негови практически нужди, като ценност на документите за учреждението-автор. Те поправят Брукс като добавят, че документите ще се запазват за бъдещи изследвания ако дават «отговор на основни въпроси относно дейности на учреждението, за което се отнасят». Така англичаните, със съдействието на САЩ, развиват три категории за постоянно запазване на документите. Документите следва да хвърлят светлина върху дейността на учреждението, върху неговата историята и да посрещат като цяло потребностите на науката.

През 1952 г. се създава Комитетът Григ. Целта му е да подработи нова система за експертиза в Англия, която да може да се справи с «проблема за количеството». Според Комитета «...много по-изгодно за историците е подборът на документите да се извършва по начин, който е административно обезпечен, отколкото по методи, които дават само теоретически гаранции срещу унищожаването на ценни документи, а фактически изобщо не дават гаранции, защото не могат да бъдат приложени така, както трябва». Тези критерии не бяха включени в новата система. Вместо това се въвежда система, тясно обвързана с теорията на Дженкинсън, където институциите имат пълна свобода да унищожават както намерят за добре. Комитетът въвежда два критерия за експертиза — административен и исторически. Експертизата на ценността на документите се провежда на два етапа, така че административните критерии практически стават маскираните исторически критерии и те могат да бъдат приложени от самото учреждение надеждно и без много труд. Според Комитета, «...ако някой департамент реши, че даден документ в кратък срок след създаването му едва ли ще бъде необходим за нуждите на самия департамент, то едва ли този документ по-нататък би имал някаква историческа стойност».

Голямо постижение, наистина. Предполага се, че от 50 до 90% от документите биха могли да бъдат унищожени и то без много труд, именно при прилагането на този административен критерий пет години след създаването на документите при първото им преглеждане. При втората експертиза, след двадесет и пет години, документите вече ще са сведени до управляем обем и тогава вече историческият критерий може директно да бъде приложен върху останалите документи, и то от професионалист по експертизата.

Докладът на Григ и Законът за архивите от 1958 г. засега бележат залеза на борбата в Англия унищожаването на документите да стои преди експертизата. Англичаните все пак имат и други виждания. Докладът на Уилсън от 1981 г. остро критикува системата на Григ, а ръководителят на държавния архив я преценява като «пълен провал». Докладът на Уилсън не е опит да се премахне системата на Григ, но там се изказват предположения, че вече е време усилията да се съсредоточат повече върху опазването на документите, отколкото върху унищожаването им. Застъпва се виждането за една по-активна роля на архивистите в процеса на подбор на документите за постоянно запазване. Може да се каже, че този доклад е атака срещу широкото прилагане на административните критерии преломен момент в това отношение. Правителството отговаря отрицателно и като че ли нищо не излиза от цялата работа.

Експертизата в Норвегия

Вероятно за чуждестранния читател ще представлява интерес да научи, че системата за експертиза, въведена в страната на автора на тази статия през 1961 г., заимства много от системата на Григ. В много отношения историческите обстоятелства също си приличат. Тук няма да разкажем цялата история за архивната експертиза в Норвегия. Достатъчно е да кажем, че съвременната архивна история на Норвегия води началото си от Германската окупация през 1940–1945 г. и от последицата, че тази окупация остави архивната система най-малкото в частичен хаос. Тя беше по-нататък усложнена от факта, че в края на 1947 г. доларовият резерв на Норвегия, както и на Англия, беше на ръба на окончателното му изтичане навън от страната. Това затруднение, можеше да бъде преодоляно заедно с другите средства, и чрез увеличаване на износа на суровини за производство на хартия. Кампанията за вторичната преработка на хартията беше подета от Министерството на здравеопазването и социалните грижи и до края на февруари 1947 г. министерството се похвали, че неговите архивни документи вече възлизат на двадесет тона хартия, готова за машините за смилане. Идеята беше, така спечелените допълнително пари да бъдат предназначени за подпомагане на страдащите деца в Европа, които са дори по-зле от норвежките деца. Безспорно благородна цел, но в същото време тя заплашваше голяма част от документацията на норвежките департаменти от 1850 г. до ново време. Ръководството на норвежките архиви научи за това от пресата, но успя да удари спирачките.

Така започна процес на преосмисляне, който завърши с Архивната инструкция от 1961 г. Внедри се система за намаляване на делата в три етапа. Първо, въведе се стриктна дисциплина за класификация на делата в деловодството и дори по отношение на създаването на напълно излишни документи. Очакваше се този първи етап да даде много добри резултати. След това, по английски модел от 1958 г., се въведе двугодишна деловодна система (документите се класифицират заедно за две години и съответно стоят в деловодството две години). Първият етап на експертизата след изтичането на пет години се предоставя изцяло на институциите. Ако възникне колебание относно историческото значение на някои документи, се прави консултация с архивисти. Това е норвежкият вариант на приложението на административния критерий. Той се различава от английския по това, че е отворен за пряко прилагане на историческите критерии и то на първия етап на експертизата. Според вижданията на Дженкинсън-Григ, това е строго забранено. Вторият етап на експертизата след двадесет и пет години се провежда от архивист в сътрудничество с администрацията на съответната институция. Всичко това се отнася само за документите, създадени след 1945 г. На институциите беше забранено да унищожават документи от времето на войната и следвоенния период, които в Норвегия са в изключително голям обем.

Няколко предварителни условия следваше да подплатят реализирането на системата. Едно от тях — високо образовани специалисти на високите етажи на администрацията да носят отговорност за архивните документи и нов момент — трябваше да се построи добре обзаведена сграда на архивите, макар и със закъснение. Сградата беше завършена през 1978 г. Оказа се, че е трудно учрежденията да бъдат накарани да назначат свои екипи от архивисти с достатъчни правомощия и авторитет. През 1988 г. с кралски декрет излезе усъвършенствувана инструкция за подбора, експертизата и унищожаването на документите на държавните институции. В нея административните критерии бяха поставени на по-ниско стъпало и вече унищожаването на документи не можеше да се извършва без консултация и с разрешение от националния архив.

Експертизата в Германия

В Германия се сблъскваме с действителност, напълно противоположна на тази в Англия. Германският архивист винаги е поставял опазването на документите пред унищожаването им, в смисъл, че от него винаги се е искало да се произнесе по отношение на ценността на документите в ранните етапи на експертизата. Това е исторически заложено така, както в Англия контрапозицията на английския архивист, който иска да избегне всякаква отговорност. В Прусия още през 1833 г. се създават списъци за подбор на документи и то от самите министерства за собствената им документация. През 1858 г. с декрет се постановява, че държавните институции унищожават документи след съгласуване с архивните институции. Тази система на съгласуване практически не работи добре.

Виждането, че архивистите носят отговорността за това кое от миналото и настоящото следва да се запази за поколенията, преобладава в Бавария до 1897 г. През 1926 г. Карл Ото Мюлер обявява, че експертизата е ключовият въпрос на архивните институции, и още необходимостта от държавните институции да се отнеме правото да бъдат единствен арбитър на съдбата на документите. Още в началния етап на експертизата обучен архивист следва да дава консултации и да има решаваща дума и за опазването на ценните документи, и за отстраняването на неценните. «Това, което не си струва да се запази, не трябва да може никога да влезе в архив» казва Мюлер. След това той предлага някои основни принципи за провеждане на експертиза. Вероятно най-интересният от тях е разграничаването, което прави между централна, провинциална и местна власт. Що се отнася до съвременните архивни документи, то централната и провинциалната власт — би следвало да създават по-ценните документи, докато местната власт по-малко ценни.

Делението на документите в съответствие с равнището на административните институции, което Мюлер прави, има трайно практическо влияние. Вложеното от него изискване за тясно сътрудничество между администратор и архивист, веднага печели привърженици, благодарение на това, което би могло да се нарече «класически архивен скандал». Националното съкровище е занесено в затвора Тегел в Берлин за поддръжка парнато отопление, но в критичния момент, преди да се превърнат в дим, документите са спасени от един тъмничар, който след това се опитва да ги продаде. Това кара министерството на правосъдието да създаде нови, по-детайлни списъци за подбор на документите, в които вече се посочва и срокът на съхранението им — една, пет, десет, двадесет или тридесет години.

От много по-голямо значение е контекстът, вложен в декрета от 12 декември 1927 г. Този декрет постановява, че пруските архивни институции следва да предприемат системни проверки на документация на министерствата, както и да подбират това, което считат, че има постоянна стойност. Предполага се, че първото проучване и проверяване на документацията на министерствата ще отнеме десет години. След това се предвижда да започне нова десетгодишна проверка.

Тези нови и разширени пълномощия дават на германските архивисти нов опит и нов поглед в кухнята на държавните институции. Те са принудени да преосмислят собствените си принципи за експертиза. На годишното отчетно събрание на германските архивисти в Гота през 1937 г. Хайнрих Ото Майснер декларира, че принципите на ненамеса и «шесто чувство» вече са крайно недостатъчни. Той предлага учрежденията да преглеждат своите документи на всеки пет години и да отделят ненужните. Това следва да бъде задължение на самата администрация. Но, и това е повратната точка, архивните институции решават кои документи, нямащи вече практическа стойност за администрацията, подлежат на постоянно съхранение. Не се разрешава унищожаване на документи без съгласието на държавните архиви, така както Карл Ото Мюлер настоява още през 1926 г. Тогава той самият формулира три основни правила за провеждане на експертиза:

1. Хронологическа граница. Тя, разбира се, е различна за различните държави. В Германия хронологическата граница следва да бъде 1600 г. (Това е границата, преди която не се допуска унищожаване на каквито и да било документи. — Б. пр.)

2. Съдържание. Документи, съдържащи информация за основни функции на институциите, се запазват, а тези, които обслужват краткосрочни, несъществени дейности, като статистическите проучвания например, могат да бъдат предоставени за унищожаване.

3. Място на учреждението в системата на държавните институции. Майснер приема Мюлеровото разграничаване на централна, провинциална и местна власт. Колкото по-локална е дадена институция, толкова по-незначителна е документацията, която тя създава. Ценността на документите на провинциалните институции се определя от правомощията им да вземат самостоятелни решения.

След всичко това дискусията за експертизата на германските архивисти преживява период на дълбок зимен сън, който свършва чак през 1957 г. на годишното събрание в Кобленц. Георг Вилхелм Сант и Вилхелм Pop съживяват идеите на Мюлер и Майснер. Тъй като огромният обем на съвременните архивни документи прави невъзможна експертиза за броени минути, те решават, че някой трябва да дефинира държавните институции като цяло и да прецени документите на кои от тях си заслужава да се пазят постоянно. Потвърждава се също така, че следва да се държи сметка за мястото на учреждението в системата на държавните институции и за правомощията му да взема самостоятелни решения. От всичко това става ясно, че много малко или почти нищо от документите на кабинета или на правителството подлежи на унищожаване, а много или почти всички документи на най-ниско административно ниво следва да бъдат унищожени. Министерствата и департаментите също могат да бъдат степенувани по значимост. Преценява се, че външната политика е по-важна от търговията и икономиката и съответно документите на министерството на външните работи са по-ценни от тези на министерството на финансите, и т. н.

Този опит архивистът да бъде освободен от неизпълнима във времето експертиза чрез приемането на система от формални критерии за ценност не се възприема от мнозинството. Счита се, че той е твърде категоричен, но послужи за разпалване на по-нататъшни обсъждания. Фриц В. Цимерман отговаря с аргумента, че съдържанието на документите, а не техният произход, са решаващият фактор при експертизата. Въпреки всичко проблемът с обема трябваше да бъде преодолян. Това може да бъде направено, настоява Цимерман, чрез проучване на «пазарната цена» на документите. Какво се изисква от документите? Какво искат учените и изследователите днес? «В крайна сметка целесъобразността, а не органичната връзка на произхода на документите стои в основата на експертизата на ценността им», заявява той. Днес тази тема не е дискусионна сред германските архивисти и сред архивистите въобще.

Виждането на Цимерман, че «нуждата на пазара» следва да бъде решаващият критерий за определяне на целесъобразността на постоянното съхраняване на документите е решително отхвърлена. Най-разпространената критика на подхода за определяне ценността на документите през призмата на икономическото търсене идва когато през 1979 г. Цимерман отново се връща към тази тема. Той реформира възгледите си от 1958 г. до такава степен, че от тях не остава почти нищо. Като приема, че дискусионното виждане за «нуждите на пазара» в икономическия смисъл на думата може да доведе до заблуждение, той обяснява, че е имал предвид, че не толкова конкретните индивидуални случаи на нужда решават ценността на документите, колкото възможността да бъде проявен интерес към тях или необходимост от тях.

Артур Зехел имаше по-големи амбиции от обикновен спор с Цимерман. Той имаше за цел да постави теоретичните основи на напълно независима наука архивистика и така теорията за ценността изведнъж стана основният проблем. Ако ценността на документите следваше да бъде дефинирана независимо от научните изисквания, то тогава следваше да се направи и разграничаването между архивистика и история. Зехел се опитва да направи това като раздели «историята» на три фази. Първата е актуализирането на фактите за историческите събития, които непрекъснато избледняват в миналото и в паметта на хората, но които все пак оставят следа. След като историята може да бъде извлечена от историческите източници, тя влиза в следващата фаза — «памет». Третата фаза е самото писане на историята, научното интерпретиране на източниците. Зехел я нарича «репродуктивна» фаза. Архивистиката е свързана с втората фаза — «памет».

Как да разбираме Зехел? Аз бих желал да мисля, че неговите виждания са свързани с традиционното скандинавско разграничаване на историческите източници по отношение на свойството им да бъдат «свидетелства» за миналото, и «разказ» за него. За архивиста всеки исторически източник представлява само «свидетелство» за този, който го е създал. Ако това е така, се постигат три цели: 1) терминологията на архивисти и историци се доближава, а в същото време техните професии по-ясно се разграничават; 2) същностната последица за експертизата ще бъде, че интересите на историците няма да влияят върху подбора на документите, който архивистите ще правят, и 3) на последно място по ред, но не по значение — може би тази формула ще допринесе за приключването на изглежда безкрайния дебат дали архивистът трябва да бъде историк или не. Когато архивистът прави преценка, той гледа на документите единствено от гледна точка на архивистиката. Когато документите стават публични, все пак, той ще трябва да гледа на тях като историк.

Това наистина е трудна материя и тук тя е разгледана съвсем общо. Зехел е рядка птица сред архивистите и също така, според мен, човек, който си заслужава да бъде слушан.

Идеология и експертиза

Пруската административно-йерархическа традиция от К. О. Мюлер през 1926 г. до Сайнт и Pop през 1956 г. следваше да се развие по-нататък в социалистическите държави, особено в Източна Германия, Съветския съюз и България, чрез изкусната и добре развита марксистко-ленинска теория за ценността. Съветските Основни правила за работа в държавните архиви от 1965 г. създадоха уникална, логична система за експертиза, като просто казаха, че документите получават ценността си чрез значимостта си за «изпълнението на многостранните задачи, които си поставя социалистическото общество за осъществяване на историческата мисия на работническата класа». По-нататък беше обявено, че «функциите и мястото на учреждението определят по същество информационния потенциал и релевантността на неговите документи... и по този начин тяхната ценност».

Оттук източногерманският архивист Йоахим Шрешенбах през 1969 г. заключи, че архивистите в капиталистическите страни не са в състояние да имат «истинско» решение на проблема за ценността на документите и отиде още напред като каза, че истинско решение било възможно само в условията на социалистическото общество. В ГДР това стана универсална истината. Една от тезите в Lexicon Archivwesen der DDR от 1979 г. гласи, че «...капиталистическата собственост и последвалата от нея организация на архивните документи не позволява разбираема и системна експертиза, основана на унифицирани научни закони и методи».

Това провокира Ханс Буумс да напише така акламираното (и с основание) есе Gesellschaftsformen und Uberlieferungsbildung (Обществени формации и образователни традиции), публикувано през 1972 г. Той констатира, че истинско решение на проблема за архивната стойност няма нито на Изток, нито на Запад. Буумс отхвърля модела на Сайнт-Рор така, както отхвърля и критерия на Цимерман за изискванията на пазара. Вместо това той дава свобода на общественото мнение да реши кое в определен исторически момент се е считало за важно като социален процес и съответно кои документи следва да имат постоянно съхранение. Тогава моделите за подбор и плановете за документиране (има се предвид документирането на факти, събития, процеси и т. н. — Б. пр.) биха могли да бъдат така направени, че да осигурят «максимум информация в минимум обем». Тъй като общественият интерес ще се променя във времето, тези модели и планове следва да се преразглеждат всеки десет години.

Това, което Буумс направи, за честта на истината, е че той замени «важните административни институции» (по модела на Сайнт-Рор) с «важни социални процеси». Приликите и разликите в сравнение с марксистко-ленинския модел, от една страна, и либералния модел на Цимерман, от друга, просто не си струва да се търсят. Марксистко-ленинският модел дефинира един социален процес като основен: борбата и победата на работническата класа. Буумс отвори концепцията към широк спектър от социални процеси, като даде «свобода на общественото мнение», но същевременно не «пазарното търсене» на Цимерман определя приоритетите за архивиста.

Днес цялата марксистко-ленинска ортодоксалност на Източна Европа е история, т. е. както винаги е била. Разпадането на марксистко-ленинските държави доведе и до отпадането на техните теории за експертиза. Днес задачата, която стои пред източноевропейския (а аз се осмелявам да кажа и дори пред западноевропейския) архивист, е да спаси това, което е останало от архивните системи и от концепциите на системите за експертиза, действали през последните четиридесет години. На годишното събрание на германските архивисти в Аахен през 1991 г. това всъщност беше основната тема. След откритото и енергично усилие на Буумс от 1972 г. теоретичните дискусии в Германия замират, а сега изведнъж като че ли отново стават оживени и широкомащабни.

Експертизата в Съединените Американски Щати

Дебатите на германците върху архивната ценност бяха разпалени от сблъскването на архивистите с проблема за техния обем след 1918 г. и в по-ново време от конфронтацията между създадените преди 45 г. две социални системи. Вторият факт засега не остави никакъв отпечатък върху английската архивна школа. Както изглежда, англичаните не са повлияни и от германските дебати.

Американците бяха по-отворени за чуждестранни идеи. Аз вече споменах за взаимното влияние между Англия и САЩ по време на Втората световна война (въпреки че в Англия не останаха много следи от това влияние). Към критериите за ценността на документите на Брукс от 1940 г. англичаните добавиха, че е работа единствено на администрацията на институцията да реши кои документи са важни за ефективното административно управление. Това е същото, което Шеленберг утвърди в средата на петдесетте години на XX в. относно ценността на документите. Той се присъедини към английското виждане, че това е нещо ефикасно и ефимерно и следва да бъде оставено за решаване от администрацията. Документите придобиват вторичната си стойност чрез значението си за изследванията.

Основното различие между Шеленберг и англичаните е фактът, че англичаните допускат съществуването на осезаема, физическа граница между двете стойности. Като се даде право на администратора да унищожи това, което на него не му трябва, това, което ще остане са точно документите, които имат стойност за изследователите. Нещо повече, англичаните, както си спомняме, създават три категории за определяне ценността на документите за нуждите на изследователите. Документите трябваше да дават информация за историята на институцията, за нейните функции и те следват да са важни за изследванията въобще. Дори тези три елемента могат да бъдат видени у Шеленберг. Първите два се съдържат в концепцията му за «доказателствената стойност» на документите. Третият отговаря на виждането му за «информационната стойност» на документите. И така системата на Шеленберг изглежда по следния начин:

Първична стойност — стойността за учреждението-автор.

Вторичната стойност — стойността за изследванията.

1. Доказателствена стойност: Документите, които дават информация за:

а) историята;

б) организацията и функциите на учреждението.

2. Информационна стойност;

в) документи от значение за изследванията изобщо.

По-дълготрайната вторична стойност на документите е тази, която заслужава вниманието на архивистите, според Шеленберг, и той се опитва да изгради система от стандарти за експертиза, която да може да се прилага спрямо такива документи. Когато се преценява доказателствената стойност на документите архивистът следва да определи «мястото на учреждението в административната йерархия..., тъй като от това до голяма степен зависи ценността на документите». Най-ниско в скалата на административната йерархия са службите, които се занимават с детайлни и често рутинни дейности, «а това от своя страна се отразява в документи, които е най-малко вероятно да имат дълготрайна ценност». Това е традицията на Майснер/Сайнт-Рор.

Все пак, документите, носещи информационна стойност, трябва да бъдат преценявани по различни критерии. Шеленберг пише: «Ние нямаме отношение към източника на документите... Единственото нещо, което има значение, е информацията в тях». Или както казва Цимерман, решаващият критерий за ценност е целесъобразността, а не произходът. Шеленберг няма колебания, че експертизата е задача на архивистите, че те играят активна роля в нея и дори, че са своеобразен регулатор на желанието на изследователите да се запази възможно най-много. «Архивистите, които работят със съвременни документи, разбират, че... селективното унищожаване на част от тях е в услуга на науката.» Шеленберг изобщо не се замисля, че такава задача надхвърля професионалната етика (Дженкинсън) или практическата компетентност (Сайнт-Рор) на архивистите.

Шокиращ е фактът, че Шеленберг, като въвежда разграничаването между «доказателствена» и «информационна» стойност, успява да съвмести в своята система немските формални и йерархични критерии за архивна ценност. Тази книга на Шеленберг от 1956 г. елегантно представя синтез на американската, английската и немската теория за експертизата. Само по себе си това е едно внушително постижение. По-трудно е да се прецени дали то е довело до задоволителни практически резултати. Ако стремежът е бил да се разруши колкото се може повече, САЩ имат сериозни постижения. По данни на шведски проучвания, САЩ имат намерение да унищожат над деветдесет и девет процента от документите, създадени в правителствените служби. Това може би ще стане световен рекорд. Единствено времето ще ни каже дали този резултат ще представлява печалба или загуба за културното наследство на Съединените американски щати.

От появата на Шеленберг в САЩ се води ожесточена дискусия относно архивната теория, която варира от възторг до отчаяние. През 1981 г. Франк Г. Бург написа статията «Бъдещето на архивната теория в САЩ», където пледира за повече размисъл на архивистите относно тяхната професия. Това поставя началото на дебат, който ангажира няколко автори и който деградира в не непознатата ни дискусия сред архивистите: трябва ли изобщо да теоретизираме всичко това? С учудваща страст Джон У. Робъртс като че ли изведнъж отхвърля цялата теория, като твърди, че «Делата... или съдържат ценна информация, или не и архивистът може да потвърди това, само ако наистина прегледа документите». Това ограничено становище ни връща на нулева позиция. Що се отнася до ценността на документите, той поддържа тезата, че «пазарният площад винаги ще бъде мястото за търсене». Това поставя Робъртс близо до позицията на Цимерман от 1958 г., но малко по-догматично.

Колко сериозно следва да възприемаме Робъртс? Той не е първият варварин сред архивистите, когото аз срещам, но поне е занимателен.

Заключение

Проблемът за експертизата и за дискусиите по него може да бъде разглеждан от различни гледни точки. Основната тема не беше само какво следва да бъде унищожено, но също така и от кого. В това отношение англичаните и германците са на два противоположни полюса. Англичаните се стремят да се отдръпнат от експертизата, докато германците нетърпеливо се стремят да влияят върху това, което административните служби ще оставят за следващите поколения. Извън английската архивна школа съществува широко разпространено международно мнение, че архивистите носят отговорност за картината на миналото, която ще наследят следващите поколения. Бившите социалистически страни отиват в крайна позиция като решават проблема за експертизата чрез официална дефиниция за непреходната стойност на документите. От другата страна е Цимерман, който предлага търсенето на пазара като основен принцип за експертизата. Неговата теза може да бъде разглеждана като крайно либерална позиция. В Дания тази теза си извоюва известна позиция. През 1987 г. Пол Теструп настоява упорито и спори за подход, който нарича «цената на полезността» и който следва да се прилага при подбора и използването на документите.

Виждането, че унищожаването на документи е в услуга на науката, също добива универсална популярност. Виждаме я в теориите и на Дженкинсън, и на Шеленберг, и на Буумс, и на други автори. Австрийският архивист Валтер Голдингер я изразява през 1980 г. по следния сполучлив начин: архивистът не може да избяга от тежкото задължение «...да предостави максимум информация в минимум документация».

Навлизането на компютрите води до преоценка на това виждане. Огромни количества документи са достъпни и информацията в тях може да бъде обработена от учените по един вече нов начин. Но въпреки това този нов момент в никакъв случай не дава решение на проблема за експертизата. Необходимостта от намаляване на обема на документите, която произтича от неизбежни икономически реалности, ще продължава да се чувства и може би дори по-остро.

Всяко теоретизиране или размисъл върху характера на нашата професия е наше задължение, а не празно прекарване на времето в самосъзерцаване. Но за да го правим разумно, ние трябва да сме наясно как архивистите, където и да са, и архивистите преди нас, са се опитвали да се справят с техните проблеми. Съществува странна тенденция, дори и сред архивистите, да започваме всеки път като весели аматьори от нулата и да се чудим какво всъщност правим.

И едно последно наблюдение. Архивната работа, в най-широкия смисъл на думата, има и демократични измерения. Развитието на архивните комплекси, от създаването им, съхранението и използването им от времето на деспотизма до наши дни всъщност е един постоянен процес на демократизация. Отправна точка на експертизата е да се убедим, че дейността на държавните институции и на политическата власт е добре документирана и достъпна за обществото, за учени или за любопитни граждани. Аз вярвам, че дори разграничението на Шеленберг на първична и вторична стойност взема под внимание тази страна на въпроса. Днес ние виждаме, че архивистите от обединена Германия, като се опитват да се справят с новата ситуация, отново се обръщат към Шеленберг. Неговата книга от 1956 г. беше публикувана в Германия през 1990 г.