Историята на европейските архиви и развитието на професията на архивиста в Европа

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Мишел Дюшен

Дизайн: Давид Нинов

София, 2008

Както всеки, имащ макар и повърхностна представа за историята на Европа, бих признал без да се замисля, че да се говори за история на «европейските архиви» и на «европейската» архивна професия е малко повече от илюзия и малко по-малко от абсурд. Независимо от факта, че Европа (или поне част от нея) често е постигала известна културна хомогенност от средните векове насам, никога не е имало каквото и да е политическо или законово обединение, дори и в най-малка степен, между държави, чиито език, религия и други културни фактори са твърде общи помежду си.

Поради тази причина всяка европейска държава е следвала своя собствен път на архивно развитие, тясно свързано с нейните управленски и бюрократични системи. В резултат на задълбочаващото се международно сътрудничество и ясното съзнание за еднаквата същност на проблемите в архивистиката, споделяни от всички страни, възникна тенденцията поне да се внесе хармония в европейското архивно законодателство и практика, ако не се говори за уеднаквяването им. Множество международни симпозиуми, научни сесии и работни групи фокусираха вниманието си върху специфичните проблеми, включващи професионалното обучение на архивистите и условията за достъпа на обществото до архивите. Независимо от тези условия, ние сме все още твърде далеч от каквато и да била архивна европейска общност, дори в рамките на ЕО.

Тази статия ще се опита да хвърли известна светлина върху генезиса и историята на еволюцията на архивната теория и практика в главните европейски страни. Тя също ще предложи някои насоки за известно синхронизиране, което би могло да се очаква (или поне да се надяваме на това) в недалечно бъдеще.

Възникване на архивната практика в Европа

Както се случва в човешката цивилизация, архивната администрация и нейното приложение се развиват в Европа като естествено «органично» явление в момента, в който е изнамерена и въведена практиката да се пише върху нетрайни (изчезващи) материали. Древна Гърция е притежавала архивохранилища. Също и Римската империя, която е отправната точка за изучаване на европейската законодателна, политическа и културна история(1). Тези архиви, обаче, са изцяло унищожени по време на Голямото преселение на народите през V, VI и VII в. от новата ера. Оживява само една вяла традиция за съхраняване на документните в по-напредналите или по-малко изостаналите кралства, родени от руините на Империята.

По-късно, на свой ред тези архиви били практически унищожени, така че малко документи от преди 1000–та година след новата ера са оцелели в Европа. Дори кралството на Каролингите, което претендира да бъде християнският наследник на Римската империя, е изчезнало без да остави някакви значими архиви, което е резултат от неговото политическо и икономическо разпадане през X век.

Европейските архиви започват да се съживяват едва през XI и XII век, когато една нова политическа и религиозна организация на континента постепенно започва да възниква от хаоса. От този момент нататък вече не е възможно да се говори за «европейски» архиви, освен в чисто географския смисъл на това понятие. Всички нови монархии (Германската, Френската, Английската, а по-късно и Испанската), големите феодални сили, църквата и градовете организират свое собствено независимо съхраняване на документите, така че постепенно се създават местните или националните традиции и методи и пораждат това, което в наши дни са различните архивни системи, съществуващи в Европа.

През XIII и XIV в. започва възникването в и от феодалната практика на местна и феодална администрация, а заедно с тях започват да функционират и хранилища на архивни документи. Френският Tresor des Chartes има и своя първи архивист — Пиер Д’Етамп през 1307 г. Архивът на Кралство Арагон е създаден през 1346 г. Почти всички италиански и фламандски градове организират запазването и подреждането на своите архиви вътре в структурата на общинските си институции. Такива архивохранилища са дефинирани по онова време като loci publici in quibus instruments de fonuntur, т. е. обществени места, където се пазят официални документи(2). Тази дефиниция демонстрира преобладаващото значение на официалния характер на съхраняваните документи. Един от многото примери е този, че частните договори между гражданите във Фландрия (като търговски договори, брачни свидетелства, завещания и др.) са се съхранявали в ковчежета в кметството. Самият факт, че те са били там им придавал юридическа валидност. По същата причина публичните архивохранилища в Унгария се наричали loci credibiles, което може да се преведе като «места, които дават юридическа стойност на документите, съхранявани в тях».

Този възглед има дълготрайно въздействие върху много европейски държави. През 1937 г. Хилари Дженкинсън пише в своя известен «Учебник по управление на архивите», че такава характеристика за автентичност е присъща на документите, съхранявани в Националния архив на Великобритания. По тази причина едно гарантирано непрекъснато предаване на документите е особено важно за този архив(3). Независимо от това, подобен възглед никога не е съществувал в други страни, включително Франция, където фактът, че един документ се съхранява в държавен архив, не му гарантира каквато и да било автентичност.

От самото начало, най-големият брой документи, съхранявани в архивохранилищата, са документите за поземлена собственост или други документи от икономически характер. Манастирите, които до 16. в. са най-големите поземлени собственици в Европа са съхранявали добре archiva или munimenta, в наше време първокласен източник за икономическата история на средновековна Европа. Други добре съхранявани документи са тези от кралските канцеларии — граждански или църковни съдилища и муниципалитети, като всички те имат ясно очертаните характеристики на значението им за техните притежатели.

Създаване на първите големи архивохранилища

Решителна стъпка е направена през XVI в., когато развитието на кралската администрация води до концентриране на архивите в централните хранилища с професионални архивисти и други служители, които да се грижат за тях. Класически пример за такъв първообраз на съвременните «национални архиви» е създаването на Archivo de Simancas в Испания през 1549 г., където малко по малко всички документи на съветите, съдилищата, канцелариите, секретарите и ковчежниците на Кастилската корона постъпват на едно място до окончателното им концентриране там през 1567 г. Вътрешният правилник на Симанкас от 1588 г. Instruction para el Goberno del Archivo di Simancas(4) е по всяка вероятност първият ни познат документ от този вид(5).

Друга важна дата е 1610 г., когато английският крал Джеймс I назначава Левинъс Монк и Томас Уилсън за «Пазители и регистратори на документите», създавайки по този начин известните серии от държавни документи, които са сега в основата на Паблик Рекорд Офис(6). През същата тази година се създават и архивите на Ватикана в техния съвременен вид(7).

Цялата тази съзидателна дейност съвпада с политическото явление, известно като «административни монархии» в Европа. Тъй като местната и централната администрация се умножава и става по-специализирана, произвежданите от нея документи увеличават своето значение. Появява се необходимост да се развиват системи за консервация, подреждане, описание и общо управление на този огромен нов масив от пергаменти и хартиени документи. Постепенно на професията на архивиста започва да се гледа като на специфична дейност, изискваща специални познания.

Раждането на архивна наука

Независимо от цялото това развитие, «архивна наука» не възниква през XVII век. През тази епоха нараства интересът към историята, произтичащ от ренесансовата «наука за дипломацията» (De Re Diplomatica на френския бенедектински монах Дом Мабилон, публикувана за първи път през 1681 г., става известният крайъгълен камък на този ранен период). След труда на Балтасаре Бонифицио, който през 1632 г. написва първото известно ръководство за робата с архивите, в Италия, Франция и Испания възникват няколко ръководства и учебници по този въпрос(8). Вече дори съществуват противоречащи си теории за най-добрия начин за подреждане и описване на архивите. Във Франция, например, Дж. Годфрой и Дж. де Шевриер препоръчват хронологическо подреждане, докато други архивисти в други страни предпочитат тематично подреждане — по имена на места или местности или според юридическия характер на документите(9).

В края на XVIII в. цялата сфера на архивната теория и практика е напълно подновена. С изключение на Великобритания и Русия, Френската революция и нашествието на Наполеон провокира пълна промяна във всички правителствени, административни и юридически структури в цяла Европа. Архивохранилищата претърпяват радикална промяна, като се започне от Франция през 1789–1790 г., последвана от Холандия, Италия, Германия и Испания.

Френският закон от 7 Месидор, година II (25 юли 1794 г.) е наистина «революционен» едновременно и в хронологично, и в институционално значение на думата, дотолкова, доколкото той прокламира за първи път правото на гражданите да имат достъп до публичните архиви(10). Дотогава архивите са били внимателно охранявани или, в краен случай, са били достъпни само за неколцина привилегировани изследователи, които са ги използвали по правило за официалната власт(11). След Френската революция все повече се признава фактът, че използването в архивите е гражданско право и това става дори и в такива консервативни страни като Австрийската империя и Кралство Прусия.

Революцията и войните на Наполеон повече или по-малко разрушават всички съществували преди административни структури на страните, споменати по-горе. Всички техни архиви следователно, е трябвало да попаднат под контрола на новите форми на управление, но в същото време те са загубили своята практическа и текуща важност, тъй като са били свързани с несъществуващи вече институции. В резултат, доминираща роля играе тяхното историческо значение, което е една нова черта в архивистиката. Тази промяна в ролята на архивите има важни последствия в бъдеще.

С потъпкването на манастирите, трибуналите и другите места, където преди революцията архивистите са учили своята професия, става вече необходимо да се създадат специални училища за подготовка на архивисти, за разчитане на старинни ръкописи, превеждане на стари езици и правопис. Това повече е нужно, тъй като знанията за старата административна и правна практика бързо изчезват. Първото училище, което се опитва да отговори на тази нужда е Scuola del Grande Archivio в Неапол, създадена през 1811 г. След това идва и Arhivalische Unterrichts institut в Мюнхен от 1821 г. и сегашното Ecole des Chartes в Париж, създадено през 1821 г. и възстановено през 1929 г. след кратко прекъсване. През годините на XIX век много други училища или институти в цяла Европа следват споменатите първи модели за архивно обучение, които са или независими, или свързани с архивните институции или университетите.

Със сигурност би било погрешно да се мисли, че този вид обучение е това, което ние считаме за «архивна наука» или «архивистика» или «архивология», както се нарича това днес в повечето от европейските езици. В основата си това е било дисциплина на правото и институциите, палеография, филология, дипломатика, сигилография и хералдиката. Особено ударение е поставено върху средните векове. Самото име на Ecole des Chartes отразява значението на изучаването на средновековните документи, включително Chartes. Много елементите на съвременната архивистика едва ли са били предмет на разглеждане в училищата по архивистика от първата половина на XIX век, които са били не толкова училища по архивистика, колкото училища по история.

Независимо от всичко, теорията за достъпа до новите документи и техния подбор започва да се оформя. През 1731 г. в Reali Istruzioni (Кралските инструкции), дадени в Турин на архивистите от Кралския архив на Сардиния се подчертава, че «ненужните документи» подлежат на унищожаване(12). Идентична практика съществува и в други архивохранилища, понякога основаващи се на писани правила. Тази практика, обаче, не следва никакви рационални принципи. За съжаление, Френската революция дава силен тласък за унищожаване на документи — на политическа и идеологическа основа всички документи за «фанатизъм» и «подчиненост» (имайки предвид роялисткия режим и християнството) е трябвало да се унищожат, с цел да се изтрие споменът за «варварството». В резултат, много документи от исторически интерес, свързани с кралската и феодалната администрация и с католическата църква са били изгорени между 1794 и 1796 г., като това е било придружено от радостта на обществеността(13). Много трудно обаче би могло да се нарече това първа стъпка към модерната теория и практика на експертизата на архивните документи.

От «исторически» към съвременни архиви

Съвременната администрация на архивите в Европа се появи тогава, когато стана ясно, че архивите не могат повече да се считат само за «хранилища на историята». Разбра се, че те трябва също да получават, повече или по-малко редовно, документи възникнали в действащи институции. Естествено, такава практика винаги е съществувала в тези архивохранилища, които са били свързани с административните органи. Например, през 1720 г. инструкция, издадена от Пътър и Грейт е регулирала предаване на Руските Имперски архиви(14). След големите революционни и пост-революционни промени през годините 1789–1815 обаче, връзката между текущата документация и архивохранилищата е замразена, което води до загубването на органическите контакти между архивите и действащата администрация.

Наполеон I признава необходимостта от продължаването на дейността на архивите като жива институция. През 1808 г. той е инициатор на важна серия от правила за предаването чрез публикуване на циркулярни заповеди за регулярен трансфер на документите от отделите за обществена работа на Префектурите на новосъздадените департаментални архиви. Всички европейски държави постепенно развиват практиката за предаване на документите от административните канцеларии в своите архивохранилища, но методите на това предаване и най-вече теоретическите проблеми, произтичащи от възгледа за «затворени» и «отворени» архиви, все още чакат своята поява.

За дълго време доминиращият акцент върху запазването на архивните документи е историческият. За някои държави тази ориентация е характерна почти до Втората световна война. В Испания например, Националният исторически архив, създаден през 1866 г., се занимава изцяло с документи на ликвидирани институции; всякакви попълнения от нови институции са изключени. В Англия, Паблик Рекорд Офис не приема регулярно «нови» документи в продължение на няколко десетилетия след откриването му през 1833 г. Така или иначе, увеличаващото се количество документация, създавана от всички правителствени и административни канцеларии, достига през 50–те години на XIX в. такива размери, че болшинството от европейските държави се изправят пред четиристранния проблем за предаването на тези документи в архивите, за тяхната експертиза, за подреждането и описването им и за отварянето им за използване от обществеността. По това време точно, по-голямата част от архивните институции придобиват съвременната си форма, която в няколко модификации съществува и днес.

С регулярното предаване на документи от действащи институции, в Европа се формират две културни зони. Едната зона е с регистратурна система, другата зона е без такава система. Т. нар. регистратур се практикува в Германия и Централна Европа, чрез която всеки административен документ се «регистрира в системата» с регистрационен номер в една методическа схема, известна като Aktenplan(15). Още в момента на своето създаване или получаване, всеки документ принадлежи към дело, което е предварително номерирано в една предварително определена система. В контраст с това, при държавите без регистратура, като Франция, Белгия, Холандия, Великобритания или Испания, делата възникнали от административните канцеларии нямат предварителен номер или класификационна схема, така че архивистите трябва да ги подреждат и класифицират след предаването им в архива.

Р. X. Ботие е много точен, макар и може би малко по-песимистичен, когато пише, че «архивното разделение в Европа е такова, че е почти невъзможно за архивистите от една зона да разберат проблемите на тези от друга зона»(16). Важно е, че за един французин например, би било много трудно да схване принципите на «регистратур системата». Също така затруднение би предизвикала и нерегистратурната система за германците. Човек много лесно може да се досети дали архивните системи на неевропейските страни са били създадени от архивисти от «регистратурната» или «не-регистратурната» школа.

Провениенцпринципът и модерните основи на архивната наука

Основният теоретически спор, който е действително основата на архивната наука такава, каквато я знаем днес, възниква през 50–те години на XIX век. Акцентирайки върху методите на подреждане, този спор не е напълно приключил дори днес. Хората на XVIII век са били пленени от «класификационните системи» в химията, зоологията, ботаниката и астрономията. Това въздейства върху съзнанието през епохата на Просвещението, когато всичко трябва да бъде ясно дефинирано и подредено в логически схеми. Архивистите от тази школа възприемат, че архивните документи трябва да се разпределят в «класове» или «серии», съответстващи на юридически или административни признаци. Първата класификационна схема (cadre de classement) за Националния архив на Франция е подготвена през 1808 г. от Пиер Дони. Тя напълно разделя документите, възникващи от кралското управление и религиозните институции, за да ги разпредели в «юридически», «административни», «съдебни» и «исторически» секции. Този принцип се възприема и в много други страни със същия разрушителен ефект от гледна точка на целостта на архивните материали. Прусия, Австрия, Милано и други поемат по този път.

Принципът на произхода или «уважението към фонда», както се нарича той във Франция, е дефиниран за първи път през 1841 г. от архивиста, дипломатиста и историка Натали де Ваий. В един официален циркуляр на Министерството на вътрешните работи той пише, че «всички документи, които идват от един орган, организация, фамилия или индивид образуват фондове и трябва да се съхраняват заедно... Документите, които само се отнасят до организацията, органа или фамилията, не трябва да се смесват с фонда на тази организация, орган, фамилия...»(17).

Този принцип скоро се признава като солидна база за работа с архивите. Скоро след неговото признаване възниква и произтичащият от него принцип на «уважение към оригиналния ред». Този втори принцип се идентифицира като Strukturprinzip от немските архивисти от кралските архиви на Прусия около 1880 г.(18) Действително е възможно да се каже, че съвременната архивна наука, такава, каквато е, започва с тези два основни принципа за произхода и за уважението към оригиналния ред. Интересното е, че най-важните теоретически разработки за обяснение и коментиране на тези принципи не са нито немски, нито френски. Те са датски, италиански и английски.

Изглежда вече, че «уважението към фонда» и «уважението към оригиналния ред» са изцяло и универсално приети сред архивистите както в Европа, така и на други места. Дали обаче ще бъде винаги възможно да ги запазим е въпрос на бъдещето, като се има предвид променящото се разбиране за произход и вътрешен ред. Новите технологии в автоматизацията и репрографията са вече предизвикателство към тези принципи.

Скоро след дефинирането на «уважението към фонда» от 1841 г. възникват известни теоретически основи за архивното описание. Тези принципи на описание са тясно свързани с принципите за подреждане. Италианският метод, наречен metodo storico, ce състои в придържане с най-голяма точност до оригиналното подреждане (ordine originario), което единствено може да отрази историческата еволюция на институцията, създала документите. Това е въведено в Италия като принцип в отговор на правилата, формулирани във Флоренция от Франческо Бонаини през 1867 г.(19)

Учудващо е, че методите на архивното описание остават някак «бедният роднина» на архивната наука в много страни. Правила по този въпрос са публикувани от френския министър на вътрешните работи още през 1862, 1909 и 1969 г.(20)

Независимо колко добри са учебниците като тези на Еуженио Казанова, Хилари Дженкинсън или Елио Лодолини, те отделят твърде малко място за архивното описание. Дълго време във всички страни се двоумят и не могат да решат какво да изберат — краткото описание (кратък регистър, inventarios sumarios, repertoires numeriques (или детайлизираното описание (аналитични описи, регистри, calendars). И докато съществуват международни стандарти за каталогизиране на книгите в библиотеките, в Европа няма нищо, което макар и бегло да се доближава до една обща доктрина за инвентиране на документи в архивите. Това е една от областите, за които трябва да се каже, че наистина не съществува такова нещо като «европейска» архивна традиция.

Така или иначе, някои основни принципи повече или по-малко се възприемат от всички европейски страни, особено принципите, които разграничават инвентарния опис (като описание на документите по реда, по който те се съхраняват), и каталога (както ние го разбираме като подборно описание на документите в зависимост от определени теми, включително имена на предмети и местности). Използването на автоматизация при описанието в архивите като резултат от еволюционното развитие, без съмнение ще доведе до хармонизиране и систематизиране на различните национални традиции в тази област(21).

Професията на архивиста

Една от общите черти на европейските архиви е, че те винаги са били твърде откъснати от библиотеките. Наистина, тяхното възникване като част от правната и административната система обяснява защо за тях е нужно известно вpeмe да бъдат признати за «културни», а не за административни служби. Първите архивисти в Англия, Франция, Германия, Унгария, Италия, Полша и Испания не са били библиотекари. Те са били чиновници от изпълнителната власт, от съда, от общините, нотариатите и други такива. Те са получили известно практическо обучение да четат стари ръкописи и да разбират стари документи, но не са били историци.

През XIX век архивите започват да се разглеждат повече от историческа гледна точка, а не толкова от практическа или правна гледна точка. По това време някои от европейските държави започват да включват архивите в своите библиотеки. Например, когато Френската революция създава Националния архив, много описи на документи (особено от Министерството на външните работи) са предадени в Националната библиотека, главно защото са под формата на подвързани томове. Същото се случва в Англия, където фактически терминът «ръкописи» се прилага спрямо много архивни документи, намиращи се в библиотеките, независимо от факта, че те би трябвало по правило да се съхраняват в архивите.

Така или иначе, никъде в Европа няма архиви с главно «А», като институция, поставени под юрисдикцията или властта на Библиотеките с главно «Б». Архивите и библиотеките са и остават различни, отделени една от друга институции от самото си начало. В действителност, създаването на архивите предхожда това на библиотеките в повечето страни, включително Англия, Франция, Германия и Испания.

Архивната професия започва да се признава като автономна и специализирана през втората половина на XIX век, което е свързано с нарастващото съзнание за основните принципи на архивната администрация и създаването на архивни училища в повечето страни. През 1850 г. френското правителство решава, че единствено завършилите Ecole des Chartes ще се приемат на работа като архивисти в Националния архив. В Италия, Германия (особено Бавария) и Австрия специализираните училища по палеография и дипломатика подготвят архивисти напълно отделно от библиотекарите. Само в Испания Cuerpo Facuetativo de Archiveros, Bibliotecarios y Anticuarios, създаден през 1858 г. събира архивисти и библиотекари заедно.

Един от резултатите на автономията на архивите в болшинството европейски страни е този, че архивистиката се развива независимо от библиотекознанието. Датският учебник от 1898 г., който бързо е преведен на френски, немски и английски, оказва голямо влияние върху установяването на различни, ако не и напълно противоположни принципи в архивистиката и библиотекознанието. Оттогава контактите между архивисти и библиотекари в Европа са твърде слаби. Пропастта между тях, ако можем да употребим този израз, постоянно се разширява, вместо да се стеснява(22).

През XIX и XX век архивите във всички европейски държави получават известен законен статут, дефиниран в закони и официални правилници. Тук не е възможно да цитираме дори и един кратък списък на всички тези текстове, много от които датират от времето между 1880 и 1910 г. — един период на широк интерес към националната история във всички страни. В цяла Европа преди Първата световна война организирането на архивите се разглежда като културен и административен въпрос от най-голямо значение.

Достъп до архивите

Един пункт, по който различието в националните традиции до Първата световна война е особено забележимо, е достъпът до архивите. Във Франция, на теория, ако не винаги и на практика, всички документи съхранявани в архивите могат да се използват от всеки гражданин; в много други страни самата идея, че архивите могат да бъдат открити за обществеността, не съществува(23). До 1918 г. в Кралския архив на Прусия не е допускан никой без специално разрешение. В Англия, използването на документите, датиращи след 1760 г., е обект на много строг контрол. В Унгария нито един документ не е бил достъпен без разрешение на Архивиста на Кралството.

Независимо от много силното национално чувство, характерно за европейските държави преди 1914 г., честа практика става обменът на опит в областта на архивите, особено между големите центрове за исторически изследвания. Съществувало е голямо количество литература на датски, английски, френски, испански, немски, унгарски, италиански и шведски език за архивите от различни страни. Историците, макар и не винаги архивисти, пътували доста лесно. В частност, няколко държави изпращали архивисти да правят копия на документи за своята история от архивите на други страни. Например, английски архивисти правят преписи на документи във Франция, Италия, Холандия и Испания; белгийски и датски архивисти работят в испанските архиви, а френски архивисти издирват в архива на Ватикана документи, засягащи историята на Франция.

Състоя се дори и Международен конгрес на архивисти и библиотекари в Брюксел през 1910 г. На него архивистите обсъждат такива професионални теми като конструкцията на архивохранилищата, принципите на подбор и експертиза в архивите, професионалната квалификация и статута на архивистите. Материалите от конгреса са публикувани(24). Предвижда се и следващ конгрес през 1915 г., но войната избухва преди той да се състои.

Постепенно европейските архивисти и правителствата им разбират нуждата да се открият архивите за изследователи. Ограничителен период за достъпа до документите е фиксиран в няколко страни и той варира около петдесет и повече години. Този ограничителен период за отваряне на архивите се намалява след Втората световна война, така че в момента в почти всички европейски държави той е тридесет години.

Кратък преглед на развитието на архивите в Европа днес

Тази статия в своя замисъл е предимно историческа. Подробно описание на архивното законодателство и практика в днешна Европа не влиза в моите задачи, тъй като то се съдържа в други статии в списанието. Независимо от това е интересно да се види доколко историческата традиция продължава да обуславя различията между архивните институции в европейските страни и доколко тенденциите в съвременното развитие ги заличават.

След Втората световна война Европа е обедняла, а няколко от по-големите архивни хранилища са разрушени. Архивистите в Европа се посвещават на реконструиране на сградите и системите, които са разрушени от войната. Много страни, включително Германия, Италия и разбира се, държавите от Централна и Източна Европа под руска хегемония предприемат радикални законодателни изменения, които модифицират организацията на техните архиви. В същото време големите технологически и психологически промени, които засягат света през 60–те и 70–те години влияят и върху Европа.

При описването на националните архивни системи обикновено се прави разграничение между «централизираните» и «нецентрализираните» такива. Тези термини обаче не са напълно подходящи, тъй като винаги има известна степен на «децентрализация» и известна степен на «централизация» във всяка система (в противен случай тя би изглеждала анархична). По-подходящо разграничение би било това на «централно регулирани» и «нецентрално регулирани» системи. Като типични примери за централно регулирани системи в Европа могат да се посочат източните държави България, Чехословакия, Румъния, СССР и други подобни(25). В тези страни всички архиви, с изключение на такива от чисто личен характер, са част от Държавния архивен фонд, в смисъла, в който той е дефиниран от Ленин в известния му декрет от 1 юни 1918 г. Всички архивни организации в тези страни са управлявани или контролирани от някакъв директорат и във всяка страна се прилагат едни и същи правила(26).

В другия край на спектъра, Швейцария е модел за не-централно регулирана система. Всеки кантон има своя независима архивна организация. Не съществува дори национален закон за архивите. Нито правилата за подреждане, описание, съхранение или достъп, нито стандартите за набиране на архивисти, са едни и същи за различните кантони.

Болшинството от другите европейски държави имат системи, които са някъде по средата между тези две крайности. В Германия например, всяка провинция има своя автономна система от архиви, която обаче стриктно се съобразява със системи, задължителни за всички архиви в провинцията. В Италия провинциалните архиви са част от държавните архиви (Archivi di Stato), управлявани от Държавния архивист (назначаван от Генералния Директор на Държавния архив в Рим), докато общинските архиви се контролират от регионални директори, които се назначават от Генералния директор. В Испания «автономната» конструкция на провинцията постановява голяма отговорност за архивите върху регионалните власти, докато Испанските държавни архиви имат своя собствена мрежа от архивохранилища. В Англия националните и местните архиви са твърде независими едни от други. Във Франция и националните, и местните архиви се управляват от едни и същи закони и правила, но само Националният архив е подчинен пряко на Генералния директор на френските архиви, докато местните архиви се управляват от местните власти и са подчинени на Генералния инспекторат на архивите.

Правилата за набиране на архивисти и професионалният им статус също варират, в зависимост от това дали държавата има или не централно регулирана система. Във Франция например, назначаването е централизирано, като се прилагат еднакви изисквания за цялата архивна мрежа в страната. Обратно на това, всяка провинция в Германия има свои правила за назначаване и професионален статус. Професионалната квалификация е централизирана във Франция, Холандия и някои други страни; но в Германия, Испания и Обединеното Кралство това не е така. В няколко страни, включително Белгия и Швейцария, няма изобщо специализирана квалификация по архивистика.

Независимо от значимостта на тези различия в административната и законова уредба, не бива да се скрива фактът, че професионалната практика върви към хармонизиране в цяла Европа, особено в Западна. Основните характеристики на това хармонизиране могат да се дефинират като:

— нарастващо внимание към проблемите на комплектуването и експертизата на съвременните документи и организирането на предаването им в архивите. Това е в контраст с предишното значение, отдавано на подреждането и описанието на «затворените» архивни фондове, които са характерни за законодателството и учебниците преди 1939 г.;

— нарастващо съзнание за влиянието на модерните технологии върху работата с документите, особено автоматизираната обработка на данните;

— бърза еволюция на професията на архивиста и на професионалното обучение. Дори такива стари, традиционни училища като Ecol des Chartes и Archischule в Марбург модифицираха своите учебни програми така, че изучаването на текущата администрация обхваща сега повече време в курса Ecol des Chartes, отколкото тази на средновековните институции. Такава промяна би изглеждала невероятна само преди тридесет години.

Тези промени се наблюдават във всички европейски страни, но те са станали и продължават да стават по-скоро в национален, а не в международен контекст. Не само че няма «европейски архивни власти», но няма и «европейски» модел за обучение по архивистика. Всяка година Международният технически стаж във Френския национален архив приема 20 до 25 чуждестранни архивисти както от Европа, така и от други континенти(27). Една програма, обаче не е достатъчна да създаде архивна общност в рамките на континента. Големите международни прояви под формата на конгреси и конференции на Кръглата маса, организирани от ЮНЕСКО и Международния съвет на архивите, са не европейски, а световни.

Независимо от всичко, двустранното и многостранното сътрудничество между съседни страни значително се разширява. Професионални организации на архивистите често работят заедно. Архивите от съседни страни редовно организират срещи помежду си на регионално ниво. Всички архивисти от ЕО поддържат редовни, макар и често неофициални връзки помежду си. Естествено, административната организация на архивите остава чисто национален въпрос, но много проблеми са едни и същи за всички и разбирането за това все повече се разраства.

Може би премахването на икономическите граници в ЕО през 1993 г. ще помогне и ще улесни професионалния обмен в областта на архивите, както и в други области. Можем да се надяваме на това. На пътя на всяка наистина «европейска» интеграция ще останат обаче много пречки. Тези бариери ще продължат да бъдат различията в езика, историческата и културна традиция, законовия статут на архивите и професионалната квалификация и статус на архивистите. Съществуват обаче много елементи на унифициране, ако, разбира се, в резултат от еволюцията в технологията в недалечно бъдеще всякакви национални различия ще имат твърде малко значение в областта на архивите. Европа все още трябва да поеме своята роля в развитието на архивистиката, тъй като тя вече не е люлката на всички традиции и доктрини. Независимо от това, което ни носи бъдещето, две неща не бива да й се отнемат: античната й историческа традиция и незаменимото съкровище от архивни документи от последните девет или десет века, което е част от културното наследство на цялото човечество.

Бележки

1. Ernst Posner, Archives in the Ancient World, Cambridge, Massachusetts, 1972.

2. L. Sandri, La Storia degli Archivi, Archivum, 18 (1968): 108.

3. Hilary Jenkinson, Manual of Archive Administration, 2 nd. ed. (London: P. Lund, Humphries, 1937), 12.

4. Инструкция за управление на архива на Симанкас — Б. пр.

5. Instruction para el Gobierno del Archivo de Simancas, ed. Jose Luis Rodriguez de Diego (Madrid: Ninisterio de Cultura, 1989); R. H. Bautier, La Phase Cruciale de l’Histoire des Archives: La Constitution des Depots d’Archives et la Maissance de l’Archivistique, Archivum 18 (1968): 139–151.

6. Националният архив на Великобритания в превод означава буквално Канцелария за публична документация — (Б. пр.).

7. B. Bonifacio, De Archivis Liber Singularis (Venezia, 1632).

8. R. H. Bautier, La Phase Cruciale de l’Histoire des Archives, 147.

9. M. Duchein, Requiem pour Tpois Defuntes, Gazette des Archives, 104, 1979, 12–15.

10. Важно е да ce посочи, че до ден днешен архивът на Ватикана все още се нарича Секретен архив на Ватикана. Независимо от това използването в този архив е напълно възможно, в което се убедиха и изследователите от България през последните години. Бел. пр.

11. Е. Lodolini, Archivistica: Principi е Problemi (Milano, 1984): 234

12. L. de Laborde, Les Archives de la France pendant la Revolution française, Paris, 1866.

13. R. H. Bautier, La Phase Cruciale de l’Histoire des Archives, 148.

14. Пак там, 146.

15. G. Desjardines, Le Service des Archives departementales, Paris, 1890: 30.

16. Номенклатура на делата — Б. пр.

17. Вж. главата на Ernest Pozner, наречена Мах Lehmann and the Genesis of the Principle of Provenance в Archives and the Public Interest: Selected Essays (Washington: Public Affairs Press, 1967): 36–44. M. Duchein, Theoretical Principles and Practiccal Problems of Respect des Fonds, Archivaria, 16 (1983): 64–82.

18. S. Muller, J. A. Feith, R. Fruin, handleiding voor het Ordenen en Beschrijven van Archiven (Groningen, 1898); Е. Casanova, Archivistica (Siena, 1928); H. Jenkinson, Manual of Archive Administration (Oxford, 1922).

19. E. Lodolini, Archivistica: Principi е Problemi, 129.

20. Асоциация на френските архивисти, Manuel d’Archivistique, Paris, 1970, 243–293.

21. Една интересна нова публикация на тази тема е том III (1990) на испанското списание Irargi, публикувано от Servicio de Publicaciones del Gobierno Vasco, Vitoria-Gasteiz. To е посветено на «Автоматизация на архивните фондове на историческите архиви: опит, проблеми, резултати».

22. В. С. Bloomfield, Relations between Archives and Libraries, Archivum, 30 (1984): 28–35.

23. Law of 7 Messidor, Year II.

24. Congres de Bruxelles, Comission permanente des congres internationaux des archivistes et bibliotecaires, (Brussels, 1912).

25. Авторът иска да подчертае, че тази статия е писана преди промените в конституционната система на СССР, станали през лятото на 1991 г.

26. Вж. архивните закони на тези държави в Archivum, vol. 17, 19, 28.

27. За описание на тази програма вж. P. Rene-Bazin et Marie Tammaro, Le Stage Technique International d’Archives, American Archivist, 51 (1988): 356–364.