Политиката на първото българско правителство след Освобождението (юли–ноември 1879 г.)
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автори: Методи Петров, Иван Стоянов
Дизайн: Давид Нинов
София, 2018
Първото българско правителство начело с Тодор Бурмов бе назначено с княжески указ от 5 юли 1879 г. То трябваше да управлява страната в сложна международна и вътрешна обстановка. Още с поемането на властта то се обърна с възвание към българския народ, което съдържаше основните програмни начала на бъдещата му дейност. Тези начала се свеждаха към следното: 1) да се помогне за напредъка и благоустройството на отечеството; 2) «Като имаме постоянно предвид конституцията, основния закон на Княжеството, нашата първа грижа ще бъде да почнем приспособяването й и развитието на началата, които са положени в нея»; 3) подобрение на управлението в страната; 4) запазване на вътрешния ред от смущения; 5) признателност и уважение към Русия и най-искрено приятелство и почитание с всички други държави, «покровителници и прочее», със съседните и несъседните страни(1).
Въпросите около създаването на правителството са изяснени почти напълно(2). Авторите на настоящата статия си поставят за задача да разкрият вътрешната и външната политика на първото българско правителство, без да смятат, че ще разгледат изчерпателно определените въпроси. По тях все още няма публикувани изследвания в историческата литература освен за съставянето на правителството и отношенията му с балканските страни(3).
За основно градиво в изследването са използувани голям брой български, руски, английски и френски архивни материали. Твърде много документи се откриват и в личните архивни фондове на отделни министри и дипломати. Ценни материали се намериха в тогавашните вестници и особено в Държавен вестник.
* * *
Пред новосъздаденото българско правителство стояха много и отговорни задачи по довършване устройството на българското княжество. Наистина Временното руско управление положи основите по възстановяването на държавната традиция в България, но това беше само началото. При новите условия утвърждаването на тази традиция се налагаше да извършат първите върховни администратори от кабинета. Те следваше да решат редица въпроси от стопанско, административно, просветно и военно значение, които да утвърдят младата държава.
Две основни задачи беше необходимо да изпълнява правителството. Според в. «Витоша», който изразяваше разбиранията на консервативното течение, «около тия две точки — стремежа към народно единство и доколкото се може, образцово устройство на Княжеството, ще се върти понастоящем политическата деятелност на народа ни. Няма съмнение и избраникът на българския народ княз Александър е също проникнат от тези чувства». По-нататък се подчертаваше, че българското княжество трябвало да стане на Балканския полуостров образец на добро управление, за да може да достигне до високо и завидно положение. «Към Княжеството са обърнати днес погледите не само на целия български народ, но и на цяла Европа — се казваше по-нататък. — Колкото по-добре е устроено то и колкото по-добре се управлява, толкова повече ще растат, от една страна, апетитите на доброжелателите, а, от друга, надеждата на ония братя, които нямаха щастието да споделят нашата участ»(4).
Освободителната война ликвидира окончателно феодалната система въпреки реставраторския характер на Берлинския договор. Тя обаче наруши нормалния ход на селскостопанските работи, които през онези години имаха първостепенно значение за развитието на българската държава. При това 1879 г. се оказа сушава година, което усложни още повече положението в страната. «В края на 1879 т. в планинската страна около Кюстендил имаше истински глад — писа К. Иречек — и дори в София в началото на 1880 г. се чувствуваше недостатък за хляб»(5).
Тревогата около изхранването на населението занимаваше всички. «Всякой вече знае — съобщаваше направо в. «Витоша» през август 1879 г., — че храните през тази година стоят много долу и особено царевицата е почти навсякъде съвсем унищожена»(6). Това сериозно стопанско затруднение бе една от причините, която определено говореше за влошеното икономическо положение на Княжеството. Трябваше да се вземат бързи и срочни мерки.
С Указ № 97 от 16 август 1879 г. бе наредено да се забрани «изнасянето на царевицата (мисиря) вън от Княжеството до жетвата в идущата година». Само това обаче не беше достатъчно. Наложено бе още и «да се запрети привременното изнасяне на житата, ечемика и другите храни вън от Княжеството до ново разпореждане»(7). Тези първи мерки на правителството и княза бяха известно разрешение да се намалят размерите на заплашителния глад. Те обаче не бяха посрещнати с разбиране от отделни представители на българската буржоазия.
Против правилно взетите мерки се обявиха главно агентите на богатата търговска фамилия Хр. Тъпчилещови от Цариград. Пълномощникът от Варна Ст. Бунев уведомяваше Хр. Тъпчилещов, че и министрите, и варненските чиновници не разбирали «какво ще каже търговски интерес», щом като забранявали износа на храни(8). Все пак настъпило известно отрезвяване у търговския представител, защото в друго писмо вече съобщаваше на Хр. Тъпчилещов и причините за мерките на правителството, а именно «в Софийско била малко храната».
Варненският търговски представител на фирмата Тъпчилещови не се отчая. Създаденото положение можело евентуално да се промени. Именно за това Ст. Бунев обещаваше да говори с някои от министрите да се отмени указът и да се разреши търговията с храни(9).
Първите български министри, принадлежащи към консервативното течение, освен на селското стопанство обръщаха внимание и на развитието на българската промишленост. На първо време това се изразяваше в препоръки и мнения за значението на промишлеността и ролята й в бъдещото развитие на държавата. Интересни бяха техните разбирания в това отношение. В. «Витоша» направо настояваше в най-кратки срокове да се изградят различни фабрики. «По-богатите търговци трябва да вземат под внимание — сочеше той, — че ако се отворят фабрики за различни стоки, които те пренасят от чужбина, където внасят всичко, що добиват, то най-голямата полза и най-големите улеснения ще имат те. Затова... първата тяхна длъжност е да съставят дружества, да си отворят някоя фабрика всяко общество според силите си и според нуждите.»(10)
По отношение на това, как трябваше да се развива в бъдеще възстановената българска държава, по-големи подробности се срещат в архива на К. Стоилов. В беседата си «Условията за напредъка на един народ» първият секретар на княжеската канцелария разказваше за идейните разбирания на управляващата консервативна буржоазия за устройството и характера на Княжеството. По негово мнение трябваше да се приеме за истина фактът, че имало «закони природни, на които цял народ, царства и империи са подчинени, и когато те се подчиняват на тия закони, те напредват, цъфтят и благосъстоянствуват, а когато, напротив, те начнят да ги презират, захващат да губят виталността си, живота си и най-после падат»(11).
По-нататък К. Стоилов изтъкваше още, че «един народ, който няма промишленост, който няма фабрики, който няма различни занаяти, напразно се мисли да напредне. Има много хора, даже и отлични лица, които поддържат мнението, че един народ трябва да се прилепи към земеделието». Стоилов смяташе, че подобни разбирания не помагат на народа, защото «земеделието опазва чисти нравите на един народ, но един народ нека се занимава колкото си ще със земеделие, пак никога не може да направи забележителна крачка напред». За да бъде по-убедителен, авторът на беседата посочваше отделни примери в подкрепа на разбиранията си. Така българите по това време продаваха вълната по 12 гроша оката, а същата вълна, преработена в сукно, я купуваха по 400 гроша(12).
К. Стоилов не отричаше значението на земеделието за развитието на страната, но подчертаваше, че търговията и промишлеността обогатяват народа. Той бе против богословите, които смятаха, че богатството вреди и руши устоите на държавата. След това посочваше, че по онова време «светът се върти с ум, с учение. В каквото и мероприятие да влезе човек, за да успее и напредва, нужно е да познава законите на делото си, а това се придобива само с учение, прилежание и постоянство»(13). Авторът познаваше добре буржоазната политическа икономия, но изричаше най-общовалидни истини, що се отнася до ролята на науката и др.
Краят на беседата бе апотеоз на капиталистическата свобода. Имаше се предвид онази свобода, която позволявала да се трупат капитали. За нея именно говореше и К. Стоилов с думите: «Многогодишният опит е открил закона, че колкото повече е свободен човек да спечели, щото може, и колкото повече е свободен да употреби, щото спечели, както си ще, толкоз повече труд и усилия ще положи за умножение на капитала, т. е. с прости думи, ако има един народ свободата всеки да спечели, каквото може, и да употреби богатството си, както си ще, то без друго там ще има разновидна търговия и голяма индустрия»(14).
В заключение К. Стоилов, най-изтъкнатата фигура сред консерваторите, определяше четирите «стълба» за напредъка на отделните народи. На първо място той поставяше развитието на търговията и промишлеността като основен фактор за успеха на народите, а това важеше естествено и за българския народ. След това поставяше учението, свободата и християнството(15). В случая е интересно да се отбележи, че по-голямата част от консерваторите, които имаха предвид най-вече личните си интереси, виждаха ясно необходимостта от капиталистическото развитие на българското княжество.
Тук трябва да се отбележи още, че консерваторската група от българското общество бе малобройна и нямаше възможност да влияе по-осезателно върху обществено-икономическото развитие на страната. При това консерваторите подценяваха политическите възможности на българския народ(16), а това се чувствуваше от народните маси, които им се отплащаха с недоверие и с нежелание да ги следват.
Правителството на Т. Бурмов се опита да организира правилно стопанската си дейност и в друга насока. Непосредствено след идването си на власт, още на 7 юли, то издаде Указ № 2, с който бяха учредени митници по южната граница на Княжеството. Тези български митници трябваше да облагат с мито всички чуждестранни произведения. Същевременно в указа се сочеше «да се пропускат в Княжеството без всякакво мито местните произведения на Източна Румелия и Македония»(17). В коментара на в. «Витоша» по този повод се казваше, че «българската индустрия има нужда от покровителство» и с обнародвания указ ще се прекъснат машинациите с европейските стоки(18). Въведена бе и категоризация по отношение на митниците в Княжеството. Така например митниците във Варна, Свищов и Русе бяха обявени като първокласни, а митниците в Силистра, Никопол, Лом и Видин — като второкласни. Това разделение се извърши с оглед на развиваната дейност и важност на съответната митница(19).
За създаване на широки търговски връзки с българските области Македония и Източна Румелия Министерският съвет издаде Указ № 121, с който се премахваше митото за визиране паспортите на лицата, които влизаха в България, възлизащо на 2 франка. Мотивировката в доклада на Министерския съвет до княза за този указ бе, че особено страдат жителите на пограничните области, които по два-три пъти седмично идват в Княжеството и донасят през границата разни стоки. Това мито пречело на търговските отношения между Източна Румелия и Македония, от една страна, и Княжеството — от друга(20).
В същия брой на Държавен вестник бе публикуван и Правилник за транзитното минуванье през Княжеството на чуждестранните стоки с показванье на митницата, през която става транзитът. В правилника се определяше как става транзитното пренасяне, какви стоки могат да се пренасят, как се извършва преглеждането и обмитяването им. Сочеха се и пътищата, по които могат да минават транзитните стоки.
За бързото стопанско издигане на Княжеството важно значение имаше изграждането и поддържането на нормална пътна мрежа. Правителството предприе ефикасни мерки в това направление. В Държавен вестник бе публикувано окръжно писмо на Т. Бурмов — министър-председател и министър на вътрешните работи, — с което се въвеждаше пътна повинност за населението. Понеже липсваха средства, а пътищата трябваше да се поддържат редовно, министърът на вътрешните работи задължаваше населението, което живее на 4 часа разстояние от ляво и дясно на пътя, да извършва дейността по поддържането му. С писмото се възлагаше на окръжните съвети да изготвят списъци на хората, които на смени ще работят, за да могат пътищата да бъдат изправни и годни за ползуване. Съгласно текста на писмото окръжните съвети трябваше да изготвят своеобразен наряд на населението от определените селища и съответен контрол за неговото изпълнение. Най-малкото число работници, които трябваше да се извеждат от всяко село, бе 10 човека на сто жители.
Общото ръководство се осъществяваше от окръжните съвети. Посочените в техните списъци лица трябваше да работят по една седмица годишно, и то със свои инструменти. Жените, децата и мъжете над 60 години се освобождаваха от така устроената пътна повинност(21). В окръжно писмо до губернаторите Т. Бурмов нареждаше окръжните съвети да съставят проекти за пътища, необходими за техните окръзи, за да могат тези проекти да се предложат в Народното събрание(22).
За правилно изграждане на данъчната система правителството издаде Указ № 37, с който окръзите в страната бяха разделени на три класа по данъчни показатели. В първи клас влизаха «Софийски, Русчукский, Варненски, Шуменски и Видински окръг; във втори — Кюстендилски, Дъбничкий (Ст. Димитровски), Севлиевски, Ловешки, Свищовски, Никополски, Плевенски, Разградски, Балчикски, Провадийски, Силистренски, X. Пазарджикски (Толбухински), Ломски, Раховски (Оряховски)». Във втори клас влизаха и «акцизните надзиратели от губернските градища: София, Видин, Русе, Търново, Варна». В трети клас влизаха окръзите: «Самоковски, Еленски, Осман-Пазарски (Омуртагски), Орханийски (Ботевградски), Трънски, Радомирски, Габровски, Ески-Джумайски (Търговищки), Врачански, Берковски и Белоградчишки». В указа се постановяваше разделението да започне от 1. IX. 1879 г.(23)
Въпреки организираните мероприятия по уреждане на стопанските работи в Княжеството правителството срещаше много трудности и препятствия, характерни почти за всяко начало. К. Иречек отбелязваше в дневника си през ноември 1879 г., че бил събран данък от един окръг само 500 франка вместо 88 000. По-нататък той съобщаваше: «Съдилища, няма хора, много наивни запитвания дори и от апелативните съдии към Министерството на правосъдието за осветление»(24).
Правителството на Т. Бурмов осъществи известна съзидателна дейност по отношение на стопанското устройство на страната. Наред с това обаче то проведе някои мероприятия в ущърб на народните интереси и в полза на едрата българска буржоазия. Така то понижи курса на руската сребърна рубла със 7,5% и увеличи митото на вносната сол от 8 на 30%(25). Ако за първата мярка можем да приемем обяснението на С. Радев, че тя се налагала, тъй като курсът на рублата бил свален по-рано в Румъния, което позволявало на някои евреи преди понижаването на курса в България да минават Дунава и да спекулират в ущърб на българските крайдунавски градове(26) втората мярка бе съвсем необоснована. На това органът на либералите в. «Целокупна България» отговори със статията «На размишление», в която обясняваше мотивите, довели до увеличаване на митото. Констатираше се, че повишаването било в угода на шепа търговци, чиито складове били пълни и които ще продават тази сол по-скъпо, все едно, че била внесена с мито 30%. Разликата ще пълни джобовете на търговците, а «потърпевш ще бъде бедният български народ». Отбелязваше се, че в България по това време имало на склад 12 000 000 оки сол, печалбата от която ще възлезе на 500 000 франка(27).
Първото правителство след Освобождението още след идването си на власт заработи по административното устройство на новосъздаденото княжество. Разбира се, и тук трудностите се появиха още в самото начало. Наред с влошеното икономическо положение политическата обстановка в Княжеството се усложни и от частичната министерска криза, обхванала първото правителство. Отказът на П. Каравелов да се включи в подготвяното от русите смесено правителство доведе до съставяне на непълен министерски кабинет. Това измени изцяло основния замисъл на русите да се създаде смесено правителство, което да обедини народа и да изведе страната от затрудненото положение. Създаден бе всъщност непълен кабинет предимно от хора с консервативни разбирания. Участниците в кабинета бяха образовани, но с малък административен опит, получен предимно като изпълнители, и бяха неизвестни сред българския народ, което не им позволяваше да отговорят напълно на изискванията на времето.
Основните задачи на първото правителство в областта на вътрешната политика бяха изложени в окръжно писмо на Т. Бурмов до губернаторите. Подчертаваше се, че руското управление за малко време извърши много, «като проправи и улесни пътя за различни наредби с временните правила». Основната и главна задача на правителството, според окръжното, беше «да бди за правилното действие на правителствения механизъм и да се грижи за довършване на този механизъм». Гаранция за правилно решаване на предстоящите задачи Т. Бурмов виждаше в «честното и ревностно изпълнение от всекиго на обязаностите», което губернаторите трябваше да изискват от подчинените. В края на окръжното се поставяше и изискването да се тури в ред полицията, за да върши правилно своята работа(28).
Първите броеве на Държавен вестник бяха пълни с укази на княза за назначаване на чиновници. Това бе съвсем естествено на пръв поглед, като се има предвид, че се създаваха нови служби, които трябваше да се възлагат на подходящи служители. Необходимо е да се каже, че Временното руско управление назначи почти целия административен апарат на Княжеството. Нещо повече, русите, които бяха управители на губернските канцеларии, бяха оставени временно на работа в страната, докато се подготвят българи за тези важни звена от администрацията. Освен това за помощници на министрите бяха взети също руси. Ето защо масовото ново назначаване на чиновници правеше впечатление.
По доклад на председателя на Министерския съвет от 31 юли 1879 г. князът издаде указ за учредяване на службите и за назначаване на чиновниците, който подсказваше и известни намерения на правителството. Така съгласно мотивировката на Т. Бурмов този указ трябвало да отмени всички наредби на Временното руско управление, които не били в тон с разпорежданията на конституцията. Според доклада чиновниците по време на руското управление се назначавали от три административни звена: ръководителя на Временното руско управление, министрите — явно тук се имаха предвид началниците на отдели към съвета на княз Дондуков, и губернаторите.
В издадения указ бе записан вече следният текст: «Всички чиновници на държавата, на които заплатите са предвидени в щатовете, ще се назначават на служба отсега нататък съгласно конституцията прямо от нас (княза — б. а.) по препоръка на отделните министри»(29). Този текст сам по себе си говореше преди всичко за централизирано ръководство на държавните работи — желание на княза и на министрите. По-нататък в указа се подчертаваше още, че всички чиновници, назначени от Временното руско управление и неповикани на работа, нямали право да получават заплата след 5 юли 1879 г., когато бе издаден указът за състава на първото правителство. Това изрично подчертаване даваше възможност на консерваторите да се освободят от лицата, които не споделяха техните възгледи. Явно указът бе насочен и срещу представителите на либералното течение. Същевременно се гласуваше и известно недоверие по отношение на русите, които именно бяха издигнали на тези длъжности освободените с указа чиновници. При този случай правителството искаше да изрази известна сила и авторитет, но всъщност настрои уволнените служители против себе си, а не можа да спечели и новоназначените. «Като раздаваха места на нови лица, консерваторите не сдобиха с това надеждни чиновници и партизани.»(30)
Указът от 31 юли 1879 г. създаде условия, при които землячеството вече играеше особена роля при подбора на служителите. Д. Ганчев в спомените си разказва, че «ако ти е министърът познат, ако си от един град с него, в неговото министерство ще отидеш да служиш. Димитър Греков е от Бесарабия, голяма част от бесарабците напълниха съдилищата. Свищовлиите — финансовото министерство, защото Григор Начович е от Свищов»(31).
През първите месеци бе изградена и структурата на отделните министерства. Към всяко от тях се създаваше длъжността главен секретар, който трябваше да разпределя преди всичко кореспонденцията между отделенията на министерството и да замества министъра при болест или временно отсъствие. За отделенията се предвиждаше началник, подначалник (за по-важните), чиновници и писар. С Указ № 23 от 17 юли се определяха отделенията към различните министерства: 5 отделения (полицейско-административно, общинно-градско, пощенско, телеграфно, строителство на пътища) към Министерство на вътрешните работи; 3 отделения (връзки с местните ведомства, връзки с дипломатическите агенти и духовните дела) към Министерство на външните работи; 2 отделения (първоначални училища и средни учебни заведения) към Министерство на просвещението; 7 отделения към военното министерство и 6 отделения към Министерството на финансите.
Известни сведения за условията, при които работеха първите министри, получаваме от спомените на Д. Ганчев: «Външното министерство се побира в две стаи. В едната е министърът, а в другата чиновниците му. Колкото началници на отделения, толкова и маси. На една и съща маса началникът, подначалникът и писарят»(32). Посочените спомени се потвърждават по отношение на условията и от бележките на Константин Иречек: «Всички министерства са близо до Народното събрание в голяма бяло-синя (дървена) къща. Големи коридори, високи тавани и прозорци европейски... Отидох в Министерството на просвещението — цялото в една стая. При една масичка седи министърът, като турски паша, а от двете му страни около две дълги маси — писарите»(33).
С Указ № 93 от 18 август 1879 г. бяха публикувани в Държавен вестник привременни правила за общинското градско и селско управление. В тях се предвиждаше с оглед броя на населението в отделните градове и села да се избират общински съвети в състав от 7 до 21 члена. Предвиждаше се още кметовете на по-големите градове да се назначават направо от княза, а тези на по-малките градове и на селата — от губернаторите, като се утвърждаваха от министъра на вътрешните работи(34).
Член 7 от привременните правила за общинското градско и селско управление гласеше: «Никой не може де бъде кмет, ако не е книжовен (грамотен), не е на възраст по-горе от 30 години и не притежава недвижими имущества или не плаща годишно имуществено даждие в селата 25 франка най-малко, а в градовете 50 франка». Този текст най-добре илюстрираше намерението на правителството на Т. Бурмов да проправи пътя на замогващата се българска буржоазия да възглави властта. Един пример само подсказваше тези намерения — най-малката месечна заплата при правителството на Т. Бурмов бе 20 франка, а годишният данък, който трябваше да плаща на държавата кандидатът за селски кмет, бе 25 франка. Тези цифри дават възможност да се прецени кои следваше да бъдат издигнати.
Съгласно привременните правила за общинското градско и селско управление избирателите трябваше да имат навършени 21 години. Изборът на общинските съвети обаче се извършваше под контрола на окръжния началник, което само по себе си намаляваше демократичното начало(35).
Последва обнародването и на други укази, които представляваха нормативни актове за управлението на държавата. Беше публикувано допълнение към временните правила за питиетата и акциза, изработено от руското управление, апелативните съдилища се намаляваха от пет на две и т. н.
Продължаваха да се издават укази, в които се съобщаваха наказания на провинени чиновници. Това беше в тон със създаващия се административен ред, но със своята формална строгост правителството не постигна напълно желания авторитет сред служителите и народа. По доклад на председателя на Министерския съвет и министър на вътрешните работи бе уволнен окръжният лекар в Оряхово, понеже «вземал несправедливо и по един неблаговиден начин пари за лечение на селяните», и то като държавен служител(36).
Т. Бурмов изпращаше окръжни писма до губернаторите и до окръжните началници, в които не липсваше понякога необоснована строгост и наивно нравоучение(37). В едно от тях той предупреждаваше вече местните ръководители, че нямали право да налагат сами наказания, а трябвало провинилите се лица да бъдат изправени пред съдилищата(38).
Първото българско правителство постоянно изискваше от губернаторите да изпращат сведения, кои местни въпроси не търпят отлагане. В окръжно писмо до губернаторите Т. Бурмов съобщаваше, че правителството «е направило и прави постъпки за добрата организация на пощенската и телеграфната служба, за което е вече повикало специалисти из една страна, в която тия две служби са организирани и най-добре действуват»(39). В случая само няколко дни, след като бе декларирал в манифеста пред българския народ да пази конституцията, първият министър я нарушаваше, като без съгласието на Народното събрание канеше чужденци на работа в страната.
Франция бе държавата, към която се обърна Т. Бурмов с молба да се повери на френски чиновници организацията на пощенската и телеграфната служба. Това проличаваше от доклада на Шефер(40). Френският дипломатически агент и генерален консул в Княжеството съобщи в Париж, че българският министър-председател се обърнал към него с молба да бъдат изпратени в България френски чиновници като технически съветници, които да организират българската поща и телеграфа.
«Мисля — писа Шефер до министъра на външните работи на Франция на 20 юли 1879 г., — че нашето влияние ще спечели, ако приемем споменатото искане на българското правителство и изпратим с тази цел опитни и сговорчиви по характер служители, които ще се струват необходими в една страна, където всичко тепърва ще се създава.» Дипломатът уверяваше министъра, че българските власти били изпълнени с голямо доверие към френската административна система и че изказали желание да се обръщат и занапред за съдействие към френското правителство(41).
Правителството на Т. Бурмов положи немалко усилия за възстановяване на нормалните отношения между българското и турското население в пределите на Княжеството. В. «Марица» писа в броя си от 27 юли 1879 г., че правителството под председателството на княза било взело важни решения. Между тях бил и въпросът за настаняване на турските бежанци. Препоръчвало се създаването на специална комисия към Министерство на външните работи, «която да се занимае с този тъй сложен въпрос». Обсъждан бил и въпросът за недвижимото имущество, към което предявили искания завръщащите се турци(42).
С Указ № 33 от 24 юли се създадоха в окръжните градове комисии, които имаха за цел да турят «избягалото мюсюлманско население във владение на недвижимите имущества, въз които то заявява претенции за собственост». При това в създаващите се комисии съгласно указа участвуваха по двама българи и двама турци. Председатели на комисиите бяха окръжните началници, чиито гласове при равенство имаха решаващо значение. Интересно бе това, че се издаваше документ, съгласно който определеният собственик влизаше във владение след тригодишна обработка на земята(43).
Друга немалка грижа на първото правителство бе появилото се разбойничество в източната част на Княжеството, където живееха компактни маси турско население. То засягаше отделни окръзи от Варненска и Търновска губерния. Въоръжени шайки, които понякога наброяваха 100 и повече души, нападаха градове и села, при което бяха дадени и първите жертви. Появилото се разбойничество не беше случайно явление или резултат на някакво грубо отношение към останалото на територията на Княжеството турско население. Напротив, то имаше много по-дълбоки причини.
Княз Дондуков в своя записка от 17 април 1879 г. уведомяваше ръководителите на Русия, че турското население, живеещо върху територията на Княжеството, се подстрекавало и готвело за бунт против българите и тяхната държава. Той дори разкриваше в записката и интересни подробности във връзка с подготовката на подобни действия. Според него в Цариград съществувал таен комитет, чиято цел била да подклажда враждебно отношение сред мюсюлманското население в България. Подобни комитети трябвало да се изграждат и във вътрешността на страната. Ръководителят на Временното руско управление допускаше, че на територията на Княжеството имало тайни складове, където се съхранявало оръжие и боеприпаси(44).
Още по време на руското управление турците в Княжеството се залавяха с действия, несъвместими с установения вече ред. Подлежащите на военно обучение турци отказваха да служат в българската армия, въпреки че бяха поданици на новата държава. Освен това много от мюсюлманите проявяваха неприязън към християните, които вече организираха своето княжество. Те се изказваха публично, че «българите не били способни да се управляват»(45).
Едва дочакали заминаването на руските войски, въоръжените шайки започнаха разбойнически и терористични актове. На 27 срещу 28 юни една от тези шайки нападна Осман Пазар (днес гр. Омуртаг). Престрелката продължи два часа. Паднаха жертви от защитниците на града(46).
Въоръжени банди се подвизаваха в Герлово, Ески Стамбул (Преслав), Тузлука и Ески Джумая (Търговище). На 5 юли например български военен патрул от Ески Джумая има престрелка, след нея втора, при която един унтерофицер (сержант — б. н.) от българската армия бе смъртно ранен(47). Действията на въоръжените шайки в източната част на Княжеството ставаха все по-дръзки.
В появилите се въоръжени банди влизаха предимно бивши османски войници. Като се има предвид, че според записката на княз Дондуков съществувала тайна организация, че ходжите разпалвали невъобразим верски фанатизъм, лесно може да се обясни размерът на разбойничеството в Делиормана (дн. Лудогорието — б. а.). Ген. П. Паренсов в своите спомени твърди, че «турското население не можеше да се примири с мисълта, че се подчинява на християните»(48).
На 10 юли 1879 г. бе издаден Указ № 5, с който се обявяваше военно положение в окръзите Разградски и Ескиджумайски от Варненска губерния и Еленски и Османпазарски от Търновска губерния. По силата на военното положение се създаваха и военни съдилища за съдене на заловените разбойници. Бяха определени и случаите, при които военните съдилища можеха да издават смъртни присъди. Но впоследствие само трима души бяха осъдени на смърт от военните съдилища(49). Цифрата е твърде малка с оглед пакостите и жертвите, причинени от разбойничеството по онова време. С указа се разрешаваше на военните ръководители от посочените области да вземат и други извънредни мерки(50).
Въпреки направеното въоръжените разбойнически шайки не бяха ликвидирани. През септември варненският губернатор изиска от правителството увеличение на жандармите в губернията. Правителството издаде Указ № 210, с който жандармерията във Варненска губерния се увеличаваше с по 20 конни жандарми на всеки окръг, «докато се унищожи разбойничеството, което сега върлува в тази губерния»(51).
В едно от първите си заседания «под председателството на княза»(52) правителството разгледа дейността си по изпълнение на чл. 11 от Берлинския договор. В този член се постановяваше да се съборят в разстояние на «една година или по-рано, ако е възможно», всички стари крепости и да не се градят нови(53).
На заседанието, за което съобщи в. «Марица», Министерският съвет решил незабавно да се пристъпи към изпълнение на чл. 11 от Берлинския договор. Изпълнението на тази задача се затруднявало главно поради липса на средства. Затова правителството решило да потърси заем в размер на 150 000 франка(54). На 27 юли в. «Марица» вече информира читателите си, че русенската крепост била разрушена(55).
Тази дейност на първото правителство бе подложена на остра критика от страна на либералите. В. «Целокупна България» изтъкваше, че правителството много стриктно иска да изпълнява постановленията на Берлинския договор, което не било по силите му. Така за разрушаването на крепостите били необходими 5–7 млн. франка, а то отделяло 150 000(56). Аргументите за тази критика се намираха в самото изложение на либералите. Ако за разрушаването на крепостите бяха необходими 5–7 млн. франка, а правителството отпускаше незначителната сума от 150 000, това означаваше, че министерският съвет искаше да покаже «активност» пред заинтересованите сили по този въпрос, без обаче да осигури материалното му гарантиране. Че това бе така, се вижда от доклада на граф Кевенхюлер с много по-късна дата — 2 ноември 1880 г., където Кевенхюлер уведомяваше австро-унгарското правителство, че крепостите в България все още «не са разрушени»(57).
Първото българско правителство след Освобождението обърна сериозно внимание и на просветното дело. В първите броеве на «Държавен вестник» бяха публикувани укази, с които се отпускаха суми за отделни народни училища. М. Дринов в доклада си до княза от 3 юли 1879 г. бе разработил цяла програма за подобряване работата в училищата. Той изтъкваше, че за дейността на народните училища (четвъртокласните) се грижат общините, но това не е достатъчно и е нужна помощта на държавата. Трябваше да се открият още училища и най-вече средни учебни заведения. М. Дринов настояваше дори за педагогически курсове, за да се подготвят достатъчен брой учители, от които имаше належаща нужда. Той предлагаше още да се определи минимално заплащане на учителите и да се дават увеличения с оглед на прослужените години. В програмата за работа се предвиждаше и къде да се открият нови училища(58). Същевременно се искаше и откриването на църковни училища(59).
* * *
Българската държава, която бе възстановена фактически от Санстефанския мирен договор, трябваше да се устройва след решенията на Берлинския договор. Съгласно чл. 1 от договора България се въздигаше в самостоятелно княжество «под суверенитета на Н. В. Султана»(60). Тази формулировка на «разсърдена» Европа от разширеното влияние на Русия целеше преди всичко да успокои Турция и на практика не оказа почти никакво въздействие върху създаващите се преки взаимоотношения на младата държава с останалите страни. Русия и българският княз успяха да убедят великите сили да акредитират своите дипломатически представители направо към Княжеството, а не чрез сюзерена Турция.
Берлинският конгрес, който трябваше да уреди положението на балканските народи след Руско-турската война от 1877–1878 г., не разреши етническите въпроси правилно. Той бе враждебен и несправедлив по отношение на българската нация, като я разпокъса и остави големи части от нея вън от освободената територия.
Насочен предимно срещу целостта на българската държава, дипломатическият форум в Берлин улесни някои грабителски аспирации в отделните балкански страни. Сърбия, Гърция, та дори и Румъния се възползуваха от създаденото положение и спечелиха по нещичко от разпокъсаната българска нация. Външнополитическото положение на Княжеството се усложняваше още и от това, че Сърбия продължи да «мести» и без това несправедливата граница, наложена от Берлинския договор. Турция пък неофициално подклаждаше действията на разбойническите шайки в източната част на страната, за да може да отправя обвинения срещу българите, които с основание се стремяха да защитят Княжеството.
Сложната политическа обстановка задължаваше първото правителство да осъществява разумна и последователна външна политика. Преди всичко трябваше да се укрепи българо-руското приятелство, а същевременно да се спечелят отделни европейски страни, които да подкрепят в бъдеще разрешаването на общонародния въпрос, т. е. обединението на българския народ. Много такт и умение бяха нужни, за да се укрепи външнополитически българското княжество.
След създаване на първото правителство на челно място стояха съвсем правилно българо-руските отношения. Те бяха и чисто «вътрешна дейност» на Княжеството. Все още в страната се намираха представители на Русия като помощници на отделните министри, началници на губернски канцеларии и др. Това бе своеобразно международно положение, при което русите продължаваха да помагат на новите администратори да устройват своята държава. Те обаче не налагаха свои разбирания без съгласието на българите. Така например Временното руско управление подготви смесено правителство, което съгласно неговото правилно разбиране най-добре отговаряше на вътрешното и международното положение на Княжеството. Тази инициатива обаче бе провалена от разгарящите се в България политически борби.
Получили свободата си чрез решителната помощ на Русия, българите изразяваха най-сърдечно своята признателност към нейните представители, когато се връщаха в родината си. Несметно множество от мъже, жени, деца, чиновници, граждани и военни засвидетелствуваха непосредствено най-топли чувства при изпращането на княз Дондуков, който «не само всички клонове на държавното управление в България организира в кратък срок, но няма, може да се каже, кът в българската земя, който да не носи диря на неговата неуморна и деятелна ръка»(61).
В. «Витоша» пишеше за голямата любов на българите към княз Дондуков, но тази любов се отнасяше с пълна сила и за руския народ. М. Дринов, който най-непосредствено работеше между руси и българи и имаше най-добра представа за настроенията сред народа ни през тези години, изтъкваше, че не само признателността, но и вярата на българите към русите била огромна и трябвало в бъдеще да се работи така, че да не бъде намалена(62).
В една от първите си инструкции от 7 септември 1878 г. руското външно министерство съветваше А. П. Давидов — дипломатически агент и генерален консул в Княжеството — как да укрепи симпатиите на българите към Русия. Н. К. Гирс му препоръчваше, докато дойде князът, да води само наблюдателна дейност. След като се изгради окончателно българската администрация, руският дипломат бе направо задължен да работи за укрепване на вярата на българите и да осигурява влиянието предимно на руската политика сред тях»(63). В обнародваната историческа литература до 9 септември 1944 г. се прокарваше разбирането, че съставът на първото правителство бил определен от княза по съветите на А. П. Давидов(64). Подобно разбиране не е много точно.
Другата политическа фигура на Русия, която играеше особена роля при създаването и укрепването на българската войска, бе ген. Паренсов. За него напоследък се обнародваха нови изследвания(65). Интересно бе първото му разпореждане до военното ведомство, обнародвано в Държавен вестник: «Чрез указа на Негово Височество княза от 5 юли № 1 аз съм назначен военен министър на българското княжество». Следваше дата 8 юли 1879 г. и подпис на военния министър ген. П. Паренсов. В същия брой на Държавен вестник бе поместен и самият указ, а военният министър изпращаше отделно и свое разпореждане. В първите броеве на Държавен вестник бяха публикувани различни разпореждания на военния министър относно българската армия. Прави впечатление, че князът бе титулуван различно. В едни разпореждания бе назован Негова Светлост, а в други Негово Височество(66). Титлата на княза по-късно предизвика само формално първите остри стълкновения на либерали и консерватори.
Третата политическа фигура на Русия, която имаше особена роля в Княжеството по това време, бе полк. Шепелев. По предложение на княз Дондуков той бе назначен със специална мисия при княза, за да може като доверено лице и безпристрастен съветник да предпазва младия владетел от вероятни увлечения по създаващите се партии и да го ориентира по-правилно в неукрепналия политически живот на Княжеството(67).
От тримата руси, които изпълняваха високи политически и военни длъжности, ген. П. Паренсов се водеше на българска служба. Този триумвират всъщност трябваше да осъществява и евентуално да дава тон на руската политика по отношение на Княжеството. А тримата руски представители имаха различно подчинение и получаваха инструкции от две руски министерства. А. П. Давидов се ръководеше пряко от външното министерство, докато ген. Паренсов и полк. Шепелев — от военното министерство.
На 27 юни 1879 г. бе открито официално първото — руското — дипломатическо агентство и генерално консулство в София. Князът прие най-напред акредитивните писма на А. П. Давидов, руски дипломатически агент и генерален консул, с което сложи и началото на изграждането на дипломатически корпус в страната(68). При официалната церемония по този случай отново бе изтъкната необходимостта от най-близки отношения между Русия и България.
След А. П. Давидов последователно връчиха акредитивните си писма дипломатическите представители на Германия, Англия, Франция и Италия. Те бяха получили указания от своите правителства да използуват всички възможности на служебните си длъжности, за да бъдат полезни на княз Батенберг, като твърде различно разбираха тази си дейност. Така например германският дипломатически агент и генерален консул Тилау съветваше княза да не назначава германци на служба в страната, понеже това «би могло да създаде трудности»(69). Австро-унгарският дипломат граф Кевенхюлер пък смяташе, че ще бъде полезен, като помогне да се освободи България от «всякакви чужди влияния». Той беше получил указания от барон фон Хаймерле, министър на външните работи на Австро-Унгария, да работи така, че австро-унгарското влияние «да изтласка това на Русия»(70).
Акредитивните писма на дипломатическите представители на Англия и Франция носеха предимно протоколен характер и послужиха за размяна на взаимни приятелски чувства и доверие(71). Малко по-късно връчиха акредитивните си писма и дипломатическите представители на Румъния и Сърбия.
Най-голямата грижа на кабинета във връзка с външнополитическите връзки бяха въпросите около железопътната мрежа на страната. Съществуващите железопътни линии и проекти зa изграждането на нови бяха удобен повод за големите европейски държави да се намесят във вътрешния живот на новата държава. Тук именно съперничеството «между великите сили за влияние в Княжеството се проявило като че ли най-много»(72).
Член 10 от Берлинския договор изрично постановяваше, че България поемаше задълженията на турското правителство «спрямо Австро-Унгария, както и спрямо компанията за експлоатация на железниците в Европейска Турция, що се отнася до свършването и свързването, както и до експлоатацията на железопътните линии, намиращи се на нейна територия». Прехвърляха се обаче «само задълженията на Турция спрямо компанията — подчертава Л. Беров, — а не и правата и спрямо нея». Съгласно чл. 31 от Берлинския договор «собствеността върху линиите останала пак в ръцете на Турция»(73). Всичко това означаваше извънредно тежко финансово натоварване на страната.
Княжество България на първо време трябваше да урежда положението относно железопътната линия Русе — Варна. Тя бе построена от английско дружество през 1864–1867 г., като участвуваха с капитали и френски, и белгийски фирми. Дадена бе за експлоатация под наем на Хиршовата компания. Барон Хирш бе изкупил по-късно и значителна част от акциите на английското дружество(74).
През юли 1879 г. в София пристига англичанинът Бърклей със задача да поиска от името на компанията, която бе построила железопътната линия Русе — Варна, сумата 3,5 млн. франка от българското правителство, «съставляваща размера на годишната гаранция, която Високата порта се е ангажирала да плаща». Това посещение и предявените искания бяха обект на внимание и на А. П. Давидов, който редовно осведомяваше външния министър на Русия за положението в Княжеството(75).
От доклада на руския дипломат се разбира, че задълженията на Турция към компанията, която построила железопътната линия и след това я предала за експлоатация на барон Хирш, бяха големи — 3,5 млн. франка за 1879 г. и неплатени 14 млн. франка за последните четири години. За големината на посочената сума може да се съди от факта, че бюджетът на Княжеството по отношение на приходите възлизаше едва на 23 761 221 лв. 77 стотинки(76). Българското правителство трябваше на първо време да заплати поне лихвите на амортизацията. Над страната надвисна заплашителният меч на капиталистическите интереси на чуждите страни. По думите на Бърклей налагало се да се сключи поне «едно споразумение» с цел по-нататък правителството да се освободи от всякакви задължения към компанията и да притежава железопътната линия(77).
В този спор се намесва и Русия, както личи от докладите на А. П. Давидов. Нейната намеса се изразяваше главно в това на първо време да отклони финансовите искания на компанията, и то с юридически основания. Водени бяха разговори между руския и английския дипломат в България. Палгрейф се опитваше да убеди Давидов колко големи изгоди щяла да получи страната, като изплати сумата. По този начин, твърдеше английският дипломатически агент, «Княжеството ще стане кредитор на Турция»(78). При тази обстановка се завърза «остър англо-български спор», като Бърклей посети Балабанов, Бурмов и княза(79).
От докладите до Гирс се вижда, че Давидов спомагаше с всички правни тълкувания да се отклонят временно исканията на английската компания. Той изтъкваше пред Палгрейф, че евентуалното плащане на 14 млн. франка трябвало да се извърши с договор, подписан от България, Турция и компанията. Освен това руският дипломат подчертаваше, че железопътната линия Русе — Варна е собственост на английска компания, но нейната експлоатация се намира в ръцете на барон Хирш. Австро-унгарският дипломат Кевенхюлер чрез Давидов предупреди българските министри, че Бърклей нямал пълномощия да преговаря «за сключване на споразумение». По-скоро той защитаваше интересите на барон Хирш(80). Австро-Унгария бдеше също ревниво върху железопътните проекти. Тя имаше приоритет върху източната железница Белград — Цариград, за която през този период все още не ставаше дума в Княжеството.
Руският дипломат подсказа още една идея, която позволяваше на българското правителство да излезе по-леко от така създаденото положение. Той разкри, че барон Хирш притежаваше голяма част от акциите на компанията и не одобряваше плана, предложен от Бърклей. С тези си сведения руският дипломат улесни българското правителство да отпрати английския представител в Цариград(81).
Руско-българското взаимодействие спомогна да се разкрият истинските намерения на посещението на Бърклей. През ноември 1879 г., върнал се от Цариград, английският представител даваше вече да се разбере, че английската компания би предала железопътната линия при най-изгодни условия, ако българското правителство се съгласеше евентуално да се изгради смесена англо-българска компания, която да поеме всички бъдещи железопътни строежи върху територията на Княжеството(82).
Завързалият се остър англо-български спор, намесата на Австро-Унгария посредством Кевенхюлер бяха само начало на политическите усложнения като резултат от изявени главно капиталистически интереси. Така петербургският банкер Гинсбург изпрати в България веднага след избирането на княза двамата руси Утин и Черни като свои агенти. Те представиха и два проекта: един за преустройство на Народната банка..., друг за построяване на една железница, която да свързва София с Дунава на Русчук (Русе — б. н.) или Свищов(83).
Проектите на Гинсбург бяха представени от неговите агенти направо на правителството на Т. Бурмов за обсъждане и решаване(84). Те имаха ревностен защитник и в лицето на военния министър ген. П. Паренсов. Той смяташе за най-важен въпрос «постройката на железниците»(85), и то, като се осъществи планът на Гинсбург. Този проект обективно улесняваше и стопанското издигане на Княжеството, понеже го свързваше с освободителката Русия. Съгласно чл. 10 от Берлинския договор обаче Княжеството трябваше да построи дела от източните железници, който минаваше през негова територия, за да се осъществи железопътната връзка Белград — Цариград. За всичко това липсваха финансови средства. Освен другите задължения България имаше и дълг към Русия след Временното руско управление в размер на 10 618 250 книжни рубли и 43 копейки(86). С. Радев посочва в своята книга, че князът бил за осъществяване на проекта на Гинсбург(87).
Правителството на Т. Бурмов отхвърли предложения железопътен план, като се мотивира единствено с липса на необходимите бюджетни средства. Това решение не допадна на П. Паренсов, който в спомените си пише, че «консервативното правителство (той бе негов член — б. н.) си е поставило за цел да подрови и изкорени руското влияние в България»(88). Още С. Радев изтъкна, че отказът на правителството на Т. Бурмов да изпълни предложения план на Гинсбург бил оценен като антируско действие и в полза на австрийския проект(89).
Безспорно отказът на правителството нямаше никакви сериозни последици. Други причини по-късно доведоха до неговото падане от власт. Все пак някои руски представители в България твърде лесно квалифицираха отделни действия и прояви на българските държавници като «антируско действие». Ген П. Паренсов направо заявява в спомените си, че «аз, разбира се, не отричах и не скривах, че поддържам барон Гинсбург»(90). Изпускаше обаче да каже дали Княжеството имаше средства и възможности да строи железница, която щеше да укрепи българо-руските икономически връзки.
Т. Бурмов търпи твърде сериозна критика за методите, с които управляваше страната. Той се оказа все пак недостатъчно подготвен да изпълнява ръководна политическа роля в този съзидателен и важен момент от историята на България. Всичко това обаче нямаше особена връзка с неговите разбирания по отношение ролята на Русия, защото той остана до края на живота си искрен поборник за дружбата и приятелството на България с Русия. В това отношение най-малко можеше да бъде критикуван или обвиняван. В някои по-нови изследвания също се подчертава, че Т. Бурмов бил последователен русофил(91). За него, Начович и Греков Кевенхюлер докладваше на австро-унгарското външно министерство, че били «благоразположени към Русия»(92).
От докладите на А. П. Давидов до Н. К. Гирс се научават подробности и за друго външнополитическо събитие, което засягаше най-вече турско-българските отношения. В началото на август 1879 г. руският дипломатически агент съобщи на Гирc, че княз Батенберг получил едно писмо от Аараф паша, турски министър на външните работи, връчено му от Пертеф ефенди. В писмото си Аараф паша поставяше три въпроса, които трябвало да се разрешат(93).
Първият въпрос се отнасяше до искането на османското правителство да бъдат назначени турски агенти в Русе, Варна, Търново и София. Турският агент в София съгласно писмото трябвало да изпълнява длъжността главен агент. След съответните проучвания Давидов уведоми Грис, че никоя друга държава няма дипломатически представител в Търново, а това прави безполезно приемането само на турски агент като единствен чуждестранен представител. Що се отнасяше до Русе и Варна, там би могло евентуално да се приемат в бъдеще турски представители, но по онова време положението в този край на страната бе тревожно. Действията на разбойническите шайки, съставени главно от бивши турски войници, затрудняваше мирновременното развитие на Княжеството. Все пак пристигането на турски агенти в този момент безсъмнено би усложнило още повече обстановката.
Вторият въпрос, поставен в писмото, засягаше положението на мюсюлманските бежанци, които трябвало да се върнат по домовете си. Засега, съобщава Давидов, Високата порта изразява задоволството си от действията на българското правителство, което улеснява връщането на избягалото турско население.
Третият въпрос всъщност бе предложение на турското правителство да се създаде смесена турско-българска комисия, която да урежда положението на завръщащите се турци. Тук явно ставаше дума тази комисия да урежда връщането на земите, които българите като изконно население в тази част на Балканския полуостров бяха си възвърнали по време на Освободителната война. С Указ № 33 от 24 юли 1879 г. се създадоха комисии в окръжните градове, които трябваше да задоволят претенциите на връщащото се турско население, като се включваха в тях по равен брой представители българи и турци. Високата порта с това си искане се стремеше да влияе върху работата на изградените комисии. Давидов, като даваше обяснения по този въпрос, същевременно изтъкваше, че М. Балабанов искал да го проучи по-подробно и тогава да се преговаря с турски представители(94).
Използуваните документи и отделни сведения от съществуващата историческа литература позволяват да се направи най-общо заключение по отношение на руско-българските отношения по това време. Явно продължаваше искреното сътрудничество, започнало по време на руското управление, и в областта на външната политика. От докладите на Давидов проличаваше, че българското правителство превъзмогваше външнополитическите трудности, създавани от различни държави и по различни поводи, като се възползуваше от непосредствената помощ и съвети на руските представители в България.
Що се отнася до ролята на княза, ще изложим някои наши разбирания, казани и по-рано(95). Твърде големи и авантюристични способности се приписват на 22–годишния княз, като се твърди, че от началото на своето управление бил започнал да мами освободителката Русия с цел Княжеството да попадне в «австро-пруска» орбита(96). Подобно твърдение не само преувеличава княжеската власт, но и силно намалява ролята на първите български ръководители. То води и до неубедителния извод, че руските представители в България, та дори и ръководителите на Русия, на нейната външна политика едва ли не престанали да влияят на страната.
Тук заслужава да се посочат разбиранията на австро-унгарския външен министър и неговия агент в Княжеството. И двамата бяха единодушни, че в България «няма влияние, равно на руското». Тази констатация се прави при това по-късно — през април 1880 г. В инструкция до граф Кевенхюлер барон фон Хаймерле писа: «Вашите отлични доклади не оставят у мен никакво съмнение, а и от логиката на фактите се разбира от само себе си, че една страна, която е била освободена от Русия, управлява се от руски чиновници и офицери и е свързана с Русия с връзките на племенна и религиозна общност, неизменно ще остане известно време под влиянието на своя голям защитник». Като оценяваха правилно съществуващата обстановка в Княжеството, австро-унгарските дипломати разчитаха, че дружбата между двата народа ще бъде само за «известно време» безметежна(97).
Отделните сведения от изворите и литературата ни дават възможност и основание да смятаме, че управлението на княз Александър трябва да се раздели на отделни етапи. През първия етап, предмет на изследването, княз Батенберг продължава традициите на много добри отношения между Русия и България.
В подкрепа на това разбиране могат да се посочат още и разменените писма през 1879 г. между княза и руския император Александър II. Докладите и донесенията на руските представители в Княжеството, на които се основаваше императорът, и личните писма на княз Александър също потвърждават изказаното вече схващане, че българо-руските отношения се развиваха нормално и бяха твърде приятелски. Освен това личаха и много близките и сърдечни взаимоотношения между родственика-император и племенника-княз(98).
На второ място неслучайно ще поставим българо-френските отношения през този период. Непосредствено след като бе съставен, кабинетът на Т. Бурмов се обърна към френското правителство да му изпрати специалисти за българската поща и телеграф. В писмо от 28 май 1879 г. Гр. Начович се оплакваше на Бенев, че пощата в България била много скъпа(99). Това, а и необходимостта от ефикасна съобщителна мрежа, изглежда, бяха накарали правителството да търси средства и начин за подобряване дейността на пощите. Кабинетът се обърна именно към Франция, защото тази страна най-добре била устроила своята поща и телеграф(100).
Т. Бурмов отправи искане към френското правителство да му изпрати комплект от френски закони, устави, инструкции и циркуляри във връзка с устройството и дейността на пощите. Освен тях той поиска и инструкции за организацията на правосъдието. По повод на всички тези искания френският дипломатически агент и генерален консул Шефер заключаваше: «Трябва да отбележа, че българското правителство засвидетелствува предпочитание към френските инструкции, а това задължава много правителството на републиката»(101). Ако работите се развиваха така, както се обясняваше и от двете страни, то, струва ни се, нямаше нищо нередно. Да се ползува опитът на страна, която по-добре е развила определен държавен отрасъл, бе добра атестация за по-слабо развитата държава, стига да не водеше към икономическо и политическо подчиняване.
Друг важен момент от тези двустранни договори заслужава повече внимание. В архива на Гр. Начович се съдържат бележки, в които министърът на финансите на първото правителство твърди, че Т. Бурмов поискал съветници французи за пощата и телеграфа, без това да бъде известно на княза(102). От докладите на Шефер се разбира, че още през юли френското правителство било уведомено за искането на българския министър-председател. Явно преговорите са започнали доста по-рано и вероятно Т. Бурмов е искал да види каква ще бъде реакцията на французите и после да уведоми княза. Все пак този факт показва самостоятелност в действията на българските ръководители.
Френският дипломат в докладите си до външното министерство в Париж уверяваше, че българските власти били изпълнени с голямо доверие към френската администрация и че изказвали желание да се обръщат и занапред за съдействие към френското правителство. От Париж изпълниха желанието на Т. Бурмов, като изпратиха исканите законодателни материали и инструкции за пощите, телеграфа и съдилищата. Що се отнася до специалистите, френското правителство поиска да сключи договор. Това негово искане бе удовлетворено и от 1 април 1880 г. в София пристигнаха инженер-инспекторът по телеграфите Льоклерк и помощник-инспекторът Травър, специалист по пощите(103).
Българското правителство и князът потърсиха помощта на Франция и с оглед да се подобри административната уредба на страната. За този случай се намират по-големи подробности в писмото на Гр. Начович до Др. Цанков от 8 май 1880 г. Гр. Начович обясняваше, че лично князът се обърнал към френското правителство чрез дипломатическия представител в София да се изпрати специалист, «който да тури основата на финансовото управление в Княжеството. Това беше най-правият начин, по който трябваше да се постъпи». По-нататък в писмото се твърдеше още, че «най-достойните хора в това отношение са във Франция, където финансовото управление е наредено по един превъзходен начин»(104).
В заключение министърът на финансите от първото правителство изтъкваше личните качества на френския дипломатически агент в София за установяване на добри отношения между България и Франция. «Ако нашето правителство не е приемало такива ноти, каквито то е приемало от австрийското и английското (става дума за оплаквания от действията на първото правителство — б. н.), ние това го дължим изключително на г-на Шефера, който добре е препоръчал България на своето правителство»(105). Използуваните документи и материали показват по безспорен начин защо българо-френските отношения поставяме след българо-руските.
На трето място могат да се поставят отношенията на Княжеството с Германия и Италия. Те се развиваха без особена дипломатическа активност. Двете страни стояха на по-нeутрални позиции по онова време и нямаха ярко изразената антируска и антибългарска позиция на Англия и Австро-Унгария. Правителственият вестник «Витоша» подчертаваше, че «Германия и германската политика сравнително другите континентални държави с изключение па Италия се показаха донякъде повече благоприятни, отколкото враждебни на освобождението на християнското народонаселение от старопланинския полуостров»(106).
В началната дипломатическа история на българското княжество Англия и Австро-Унгария оставаха в по-далечен план. Това бе и съвсем естествено след злополучните решения на Берлинския конгрес. Дори и консерваторите се влияеха от създадената обществена нетърпимост към поведението на посочените велики сили. Английският дипломатически представител Дж. Палгрейф, за да компенсира намаления престиж на британската империя в Княжеството, търсеше по-често компанията на руския представител Давидов. При тези срещи си позволяваше да прави изказвания против решенията на европейския дипломатически форум в Берлин. Той разчиташе вероятно, че Давидов ще информира не само ръководителите на Русия, но и своите приятели — българите. Така трябва да си обясним изказванията му, че Берлинският договор имал слаби страни. Освен това английският представител споделяше, че той имал инструкция да подкрепя всички мерки, които целят да се изгради силно и стабилно българско княжество(107). Тези негови действия бяха в стила на английската дипломация.
Кевенхюлер също си даваше сметка за настроенията в Княжеството. Така в доклада си от 14 януари 1880 г. той пишеше на външното министерство във Виена, че «Русия е създала Санстефанска България, а намалената днес България е дело на Австрия». Дори твърдеше, че българското княжество «ще се превръща все повече в руска провинция»(108).
Сложната политическа обстановка на Балканския полуостров, създавана главно под влиянието на капиталистическите интереси на отделните европейски държави, тогава действуваше и върху отношенията на Княжеството със съседните страни. Тъй като тези отношения вече са изяснени в историческата литература, ние няма да ги засягаме.
* * *
Използуваните домашни документални материали, сведенията от чуждестранните архиви, съобщенията от периодичния печат и съществуващата историческа литература позволяват да се разкрие по-вярно и по-пълно вътрешната и външната политика на първото правителство след освобождението на България. Руската политика и дейците на Временното руско управление играеха твърде голяма роля за възстановяването на българската държава не само през Руско-турската война (1877–1878 г.), но и в близките години от самостоятелното и начално развитие на Княжеството.
Повечето от участниците в първото правителство бяха известни деятели на Българското възраждане, активни организатори в просветните и църковните борби на българския народ, а също и в Освободителната война. Те произхождаха от средната и едрата буржоазия.
Най-важната задача пред правителството беше обединението на българската нация. Заслужава внимание концепцията на правителството по този въпрос, според която това обединение щяло да се осъществи най-добре, ако свободното българско княжество станело притегателна сила за българите, живеещи извън пределите на освободеното отечество. Още в манифеста към българския народ правителството обеща да се стреми към доизграждане на държавната организация — образец на добро управление въз основа на изискванията на Търновската конституция.
Правителството на Т. Бурмов прояви известни усилия да подобри стопанското и административното положение на страната. То обърна сериозно внимание на състоянието на селското стопанство, заложи до известна степен идейните основи за развитието на българската индустрия, правилно изгради митническия статут на страната, въведе пътна повинност за населението, доразви и подобри българската администрация, създадена в началото от русите, осъществи полезни действия в областта на пощенското и телеграфското дело. Сериозно внимание бе отделено на военните въпроси и просветата в Княжеството.
Наред с положителните действия обаче правителството поощри разединението на българския народ вътре в страната във връзка със започналите партийни борби между представителите на двете течения. Премахната беше изборността и самоуправлението, въведен бе имуществен ценз, а кметовете в големите градове се назначаваха направо от княза или губернаторите. Грубо се администрираше дори по отношение на длъжности, изборността на които се запази. Въведоха се някои косвени налози, които бяха в интерес на едрата буржоазия и в ущърб на народните маси. Всичко това се правеше с цел да се укрепи властта на консерваторите и да се нанесе удар върху либералното течение, което бе поддържано от мнозинството на българския народ.
Върху дейността на първото правителство влияние оказваше главно руската политика. Тук следва да се подчертае, че повечето от изпълнителите на руската политика в българското княжество се стремяха през онези години да действуват не грубо, а, напротив, да се съобразяват с желанията на българските ръководители и с националните интереси на страната. Това укрепваше българо-руското сътрудничество.
Сложни бяха и въпросите на външната политика на правителството на Т. Бурмов. В страната се намираха представители на Русия като министри, помощници на отделните министри, началници на канцеларии и други, което бе и своеобразна практика в международните отношения. Веднага трябва да се каже, че тази практика помагаше, а не пречеше на правителството.
Въпросите около разрушаването на крепостите, уреждането на поземлените отношения във връзка със завръщащите се турци, строителството на железопътната мрежа и др. се решаваха сравнително по-лесно с оглед на българо-руското сътрудничество във външната политика на страната. Така натискът на английската железопътна компания, представена от Бърклей, върху българското правителство бе преодолян с помощта на руския дипломатически представител в България А. П. Давидов. С помощта на Русия се регулираха и отношенията на Княжеството с Турция.
Положителните страни не ни дават основание да характеризираме дейността на първото правителство след Освобождението като изцяло успешна. Възникналите политически борби около изборите за Първо обикновено Народно събрание и неумението на първите министри да ръководят страната доведоха до първата политическа криза през 1879 г., която задълбочи враждата между либерали и консерватори. Тази вражда помогна да се разширят противоречията сред дейците на руската политика, което от своя страна по-късно още повече усложни политическото положение в Княжество България.
Бележки
1. Държавен вестник, бр. 1 от 28 юли 1879 г.
2. М. Петров, Образуване на първото правителство след освобождението на България, сб. България и европейските страни през XIX–XX век, С., 1975, с. 135–145.
3. М. Ковачева, Начало на външната политика на Княжество България, Исторически преглед, 1975, кн. 3.
4. В. «Витоша», бр. 1 от 30 май 1879 г.
5 К. Иречек, Княжество България, ч. I, Пловдив, 1899, с. 224.
6. В. «Витоша», бр. 23 от 15 август 1879 г.
7. Държавен вестник, бр. 4 от 14 август 1879 г.
8. Народна библиотека «Кирил и Методий» — Български исторически архив (по-нататък НБКМ — БИА), ф. 6, IA, 11503.
10. В. «Витоша», бр. 14 от 14 юли 1879 г.
11. Централен държавен исторически архив (по-нататък ЦДИА), ф. 600, oп. 1, а. е. 3, л. 92.
12. Пак там, л. 93–95; В. «Витоша», бр. 14 от 14 юли 1879 г. Примерът, какво губеха българите с преработена в чужбина ока вълна, се посочваше и във вестника, тъй че авторът на беседата и на информацията вероятно бе един и същ.
13. ЦДИА, ф. 600, oп. 1, а. е. 3, л. 96.
14. ЦДИА, ф. 600, oп. 1, а. е. 3, л. 97.
16. Д. Благоев, Принос към историята на социализма в България, С., 1949, с. 91.
17. Държавен вестник, бр. 1 от 28 юли 1879 г.
18. В. «Витоша», бр. 14 от 14 юли 1879 г.
19. Държавен вестник, бр. 2 от 4 август 1879 г.
20. Пак там, бр. 6 от 8 септември 1879 г.
21. Държавен вестник, бр. 7 от 15 септември 1879 г.
22. Пак там, бр. 9 от 29 септември 1879 г.
23. Пак там, бр. 3 от 11 август 1879 г.
24 К. Иречек, Български дневник (1879–1884), т. I, С., 1930, с. 52.
25. Държавен вестник, бр. 4 от 18 август 1879 г.
26. С. Радев, Строителите на съвременна България, т. I, С., 1910, с. 158.
27. В. «Целокупна България», бр. 16 от 26 август 1879 г.
28. Държавен вестник, бр. 1 от 28 юли 1879 г.; В. «Витоша», бр. 15 от 18 юли 1879 г.
29. Държавен вестник, бр. 2 от 4 август 1879 г.
30. А. Ф. Головин, Княз Александър I Български, С., 1879, с. 110.
31. Д. Ганчев, Спомени 1864–1879 г., С., 1939, с. 99.
32. Д. Ганчев, поc. спомени, с. 103–104.
33. К. Иречек, пос. дневник, с. 23.
34. Държавен вестник, бр. 4 от 18 август 1879 г.
36. Пак там, бр. 3 от 11 август 1879 г.
37. НБКМ — БИА, ф. 16, а. е. 369, л. 6, 7, 8, 12, 15, 20, 32.
38. Държавен вестник, бр. 5 от 25 август 1879 г.
39. Пак там, бр. 3 от 11 август 1879 г.
40. Archives du Ministère des Affaires Etrangères (AMAE), Bulgarie: Correspondence de Jules Schefer, t. 1, (1879), f. 10.
41. AMAE, Bulgarie: Correspondence de Jules Schefer, t. I, (1879), f. 10.
42. В. «Марица», бр. 103 от 27 юли 1879 г.
43. Държавен вестник, бр. 2 от 4 август 1879 г.; в. «Витоша», бр. 17 от 25 юли 1879 г.
44. Освобождение Болгарии от турецкого иго, т. III, М., 1967, с. 577.
45. Освобождение Болгарии... c. 578.
46. Държавен вестник, бр. 1 от 28 юли 1879 г.
47. Пак там; в. «Витоша», бр. 15 от 18 юли 1879 г.
48. П. Паренсов, Из миналото, С., 1909, с. 72–73.
49. Държавен вестник, бр. 4 и 5 от 18 и 25 август 1879 г. Дж. Палгрейф, който уведомяваше английското външно министерство за политическото положение в страната, в доклада си от 9 август съобщаваше, че «за сега е убит само един турчин», «и то не се знае от кого» — Научен архив на Института за история (по-нататък НАИИ), арх. к. IV, оп. 2, а. е. 30, л. 119.
50. Държавен вестник, бр. 1 от 28 юли 1879 г.
51. Пак там, бр. 8 от 22 септември 1879 г.
52. В. «Марица», бр. 103 от 27 юли 1879 г.
53. Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България 1878–1925 г., С., 1925, с. 5–6.
54. В. «Марица», бр. 103 от 27 юли 1879 г.
55. В. «Марица», бр. 107 от 10 август 1879 г. С доклад от 8 август 1879 г. Дж. Палгрейф уведомяваше Форин Офис, че крепостите в Княжеството се разрушават «съгласно решенията на Берлинския конгрес» — НАИИ, арх. к. IV, оп. 2, а. е. 18, л. 75.
56. В. «Целокупна България», бр. 10 от 30 юли 1879 г.
57. НАИИ, арх. к. III, оп. 6, а. е. 3, л. 18.
58. НБКМ — БИА, ф. 111, а. е. 21, л. 200–205.
60. Б. Кесяков, поc. съч., с. 3.
61. В. «Витоша», бр. 5 от 13 юли 1879 г.
62. НБКМ — БИА, ф. 111, а. е. 22, л. 241.
63. Освобождение Болгарии от турецкого иго, т. III, с. 221–222.
64. С. Радев, пос. соч., с. 160; П. Паренсов, пос. съч., с. 62.
65. Г. Вълков, Не е ли задължена нашата историография към един голям приятел на България?, Исторически преглед, 1970, кн. 4; Диалогът Паренсов — Батенберг, С., 1971; Руските учители на българското войнство, С., 1977.
66. Държавен вестник, бр. 1 от 28 юли 1879 г.
67. Г. Вълков, Не е ли задължена нашата историография към един голям приятел на България?, с. 101.
68. С доклад от 20 юли 1879 г. Тилау — германски дипломатически агент и генерален консул в Княжеството, уведоми външното министерство на Германия, че акредитираните дипломати в българската столица се споразумели руският представител да бъде доайен сред тях и пръв да поднесе акредитивните си писма — НАИИ, арх. к. VI, оп. 15, а. е. 7, л. 65.
69. АВПР, Гл. архив, V–А2, 1879, д. 913, ч. I, л. 342–343.
70. НАИИ, арх. к. III, оп. 6, а. е. 1, л. 2, 6.
71. Пак там, арх. к. IV, оп. 2, а. е. 6, л. 18–19; АМАЕ, Bulgarie; Correspondence de Jules Schefer, t. I (1879), f. 293.
72. Цв. Тодорова, Дипломатическата история на външните заеми на България 1888–1912, С., 1971, с. 45.
73. Л. Беров, «Източните железници» в България (1873–1908), Исторически преглед. 1959, кн. 1, с. 88.
75. АВПР, ф. Гл. архив, V–А2, 1879, д. 913, ч. I, л. 385; А. Пантев, Англия срещу Русия на Балканите, С., 1972, с. 38.
76. НБКМ — БИА, ф. 14, а. е. 1081, л. 19–20.
77. АВПР, ф. Гл. архив, V–А2, 1879, л. 913, ч. I, л. 385.
79. Цв. Тодорова, поc. съч., с. 48–49.
80. АВПР, ф. Гл. архив, V–А2, 1879, д. 913, ч. I, л. 390.
82. Пак там: Цв. Тодорова, пос. съч., с. 50.
83. С. Радев, пос. съч., с. 168.
84. НБКМ — БИА, ф. 16, а. е. 370, л. 1–38, 47.
85. П. Паренсов, пос. съч., с. 83.
86. НБКМ — БИА, ф. 290, а. е. 166, л. 32.
87. С. Радев, пос. съч., с. 168.
88. П. Паренсов, пос. съч., с. 66.
89. С. Радев, пос. съч., с. 169.
90. П. Паренсов, пос. съч., с. 169
91. Ил. Димитров, Князът, конституцията и народът, С., 1972, с. 12.
92. НАИИ, арх. к. III, оп. 6, а. е. 5, л. 25.
93. А. П. Давидов осведоми нашироко руското външно министерство за съдържанието на писмото на Аараф паша и за стореното от него в смисъл, как да действува М. Балабанов. Руският дипломат подчертаваше, че не българското княжество, а други сили усложняваха положението на Балканите — АВПР, ф. Гл. архив, V–А2, 1879, д. 913, ч. I, л. 427, 433.
94. АВПР, ф. Гл. архив, V–А2, 1879, д. 913, ч. I, л. 426.
95. М. Петров, За ролята на Александър Батенберг в първите години след Освобождението (1879–1880), Исторически преглед, 1976, кн. 4, с. 106–110.
96. Г. Вълков, Диалогът Паренсов — Батенберг, С., 1971.
97. НАИИ, арх. к. III, оп. 6, а. е. 5, л. 26–27.
98. АВПР, ф. Секр. архив, оп. 467, ф. 40–70, л. 6–13, 42–48, 52–59.
99. НБКМ — БИА, ф. 14, oп. 1, а. е. 22, л. 1.
100. Държавен вестник, бр. 3 от 11 август 1879 г.
101. AMAЕ, Bulgarie: Correspondence de Jules Schefer, t. I (1879), f. 322, 339.
102. НБКМ — БИА, ф. 14, оп. 1, а. е. 420, л. 11.
103. АМАЕ, Bulgarie: Correspondence de Jules Schefer, t. 1 (179), f. 322, 339.
104. НБКМ — БИА, ф. 14, oп. 1, a. e. 420, л. 5–6.
106. В. «Витоша», бр. 26 от 25 август 1879 г.
107. АВПР, ф. Гл. архив, V–42, д. 911. По-подробно за английската политика през този период вж. А. Пантев, Англия срещу Русия на Балканите, с. 36–40.
108. НАИИ, арх. к. III, оп. 6, а. е. 16, л. 68; а. е. 17, л. 70.