Политически искания и програми на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско (1878–1912 г.)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Константин Пандев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2018

Политическите искания и програми на националноосвободителното движение в Македония и Одринско отразяваха задачите, които обективно стояха за разрешаване в тези две области след 1878 г. Това бяха задачите на една националноосвободителна и в същото време антифеодална буржоазно-демократична революция, която трябваше да продължи и довърши борбата за национално освобождение и обединение на българския народ. Поради особените вътрешни и външни условия, в които се намираха Македония и Одринско, основното искане на организираното националноосвободително движение доби формата на искане за политическа автономия. То се основаваше на обещаните в Берлинския договор права за потиснатите населения и се развиваше успоредно с разрастването на революционното движение и с разпространението на прогресивните и демократичните идеи в Турската империя и извън нея.

В лозунга за автономия обаче невинаги и не от всички групи и течения се влагаше еднакво съдържание. Често той се свързваше с въпроса за по-нататъшната съдба на бъдещите автономни области (по-специално на Македония) — дали ще останат в пределите на турската държава, дали ще се обособят като отделни държавно-политически единици или ще се присъединят (или ще бъдат присъединени) към свободна България. В отделни моменти се проявяваха различия и по други въпроси — по икономическите искания и по-конкретно по аграрния въпрос, във връзка с просветното дело, отношението към другите народности и пр. Това е причината за съществуващата в историческата литература у нас неяснота относно политическите искания и програми на националноосвободителното движение в Македония и Одринско през разглеждания период. Това също дава възможност на недобросъвестни автори извън нашата страна да преиначават фактите, като спекулират с изказвания и документи на дейци или групи в революционното движение.

В действителност въпросът за политическите искания и програми не е специално проучен, на него не е посветено отделно изследване. Независимо от това той присъствува във всяко съчинение, в което се разглежда националноосвободителното движение или се проследява животът и дейността на отделни негови дейци. Първите автори, съвременници и непосредствени участници в македоно-одринското движение, макар и кратко, правилно посочваха политическия смисъл на искането за автономия — именно, че то бе българско и изразяваше интересите главно на българското население в Македония и Одринско(1). В по-сетнешната литература у нас обаче се наложиха неправилни схващания за характера и целта на организираното македоно-одринско националноосвободително движение. Това стана главно поради пренасянето на схващания и оценки от по-късно време върху цялото движение(2). В последните години някои автори в стремежа си да се освободят от старите схващания допускат нови неточности. Така например в издигането на лозунга за автономия се вижда едва ли не противоречие с българската принадлежност на създателите и ръководителите на революционната организация, което авторите смятат за необходимо да обяснят. Допуска се, че автономията е могла да означава и «пълна независимост в границите на една самостоятелна държава»(3) или че тя изключвала присъединяването и затова, като я приели, дейците на революционната организация «не помислиха дори, че автономните области биха могли да се присъединят един ден към България»(4).

Особено неправилно характерът и целта на революционните борби в Македония и Одринско се представят в историческата литература, която се издава в СР Македония. Като изхождат от ненаучната постановка за съществуването в миналото на «македонски народ» и «македонска нация», историците от Скопие всячески се мъчат да изопачават историята на българите в Македония. Това се прави както чрез премълчаване на известни факти и събития, така и чрез грубо фалшифициране на важни документи и изявления на революционната организация или на нейните ръководни дейци. По-специално за борбите след 1878 г. се твърди, че били насочени към създаване на отделна македонска държава. Такъв бил и смисълът на лозунга за автономия. При това Македония се разглежда отделно от Одринско и се премълчава, че революционната организация е била не само «македонска», а македоно-одринска. Означаването на организацията в отделни периоди като българска и на нейните членове като българи се обяснява с външно влияние и с недостатъчната зрелост и идейна избистреност на революционното движение и пр. Да се посочат всички фалшификации и всички съчинения, в които те се правят, не е нито възможно, нито пък е необходимо(5).

Целта на настоящото изследване не е да посочи съществуващите неточности в историческата литература у нас и в чужбина, а да разкрие оформянето, същността и развитието на политическите искания и програми в националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско от 1878 до 1912 г. Това ще бъде направено главно въз основа на документи на самото движение, на спомени, изказвания и други материали на негови дейци, както и на оценки на наши и чужди дипломатически представители в Европейска Турция през разглеждания период(6).

* * *

За да се разберат по-правилно политическите искания на българите в Македония и Одринско, необходимо е да се върнем малко назад и да хвърлим, макар и бегъл поглед върху положението непосредствено след Берлинския конгрес. Известно е възмущението, с което българите посрещнаха вестта за извършеното на конгреса разпокъсване на българските земи. Известна е и съпротивата срещу неговите решения. В многобройни писма, мемоари, изложения и др. до правителствата на великите сили и на техните представители в турската столица или в различни комисии се настояваше да се изменят постановленията на Берлинския договор, като се запази единството на българския народ и се възстанови неговата държава в границите, очертани в Санстефанския договор. В името на това искане през есента на 1878 г. избухна и Кресненско-Разложкото въстание, което обхвана главно територията на днешния Пирински край. В писмото на въстаналите селяни от Мелнишко до Петричкия каймакамин изрично се заявяваше, че те са се вдигнали на борба, за да се освободят от омразното иго и да се съединят с Българското Княжество, както това е било постановено в Санстефанския договор(7). В името на същата цел през 1880 г. в Югозападна Македония се подготвяше въстание, останало известно под името Охридско съзаклятие(8). Въоръжената съпротива срещу Берлинския договор бе активно подкрепяна от българите в освободените територии. И това беше напълно естествено.

Успоредно с опитите за отменяне постановленията на Берлинския договор и особено след като те завършиха с неуспех, българите в Македония и Одринско насочиха вниманието си към това да използуват максимално възможностите, които договорът даваше за подобряване на тяхното положение. По силата на чл. 23 турското правителство се задължаваше да въведе в европейските си провинции реформи, съобразени с нуждите на всяка от тях. Трябваше да се свикат местни комисии, които да подготвят необходимите правилници, а съставените проекти да бъдат обсъдени и допълнени от Европейската комисия, която беше натоварена с изработването на Органическия устав за Източна Румелия. В процеса на изготвяне на правилниците и по времето, когато в Цариград заседаваше Европейската комисия, българското население издигна редица искания, които разкриват неговото национално съзнание и политическа зрелост. Те са важни и заслужават внимание, тъй като някои от тях по-късно влязоха в програмата на революционната организация. Това на свой ред показва, че политическите искания на македоно-одринското движение бяха само част от общите стремежи на българския народ след Берлинския конгрес за освобождение и обединение.

В началото на 1879 г. християнското население в Одрин и околността му подаде до военния управител на града ген. Ед. Ив. Тотлебен молба, с която искаше още преди да се изтеглят руските войски, да се приложат обещаните от Европа реформи. В духа на тези реформи се настояваше да се учреди местно управление с чиновници християни, безпристрастни и образовани, както и да се състави «областно събрание, което да обсъди потребните мерки за осъществение законните желания на населението». Освен това се искаше да се дадат гаранции, че ще се вземат под внимание оплакванията на населението срещу недостойни и покварени чиновници и че когато се докаже основателността на подобни оплаквания, чиновниците ще се отстраняват от заеманите служби. Поради насилията, които вършеха, и за да не се променя етническият облик на областта в полза на мюсюлманите, накрая се изискваше да не се допуска заселване на черкези и турци бежанци, които не са местни жители(9).

Исканията, издигнати от българите в Македония, бяха по-конкретни и определени. На първо място се искаше да се извърши ново административно деление, при което да се изхожда от броя на жителите от различните народности, и след това да се въведат необходимите преобразования съгласно чл. 23 от Берлинския договор. Това щеше да даде възможност за всяка област да се изработят реформи, които най-пълно да отговарят на нуждите на местното население. Като издигаха това искане, българите от Македония посочваха и границите на областта, която според тях трябваше да се обособи в отделен вилает. Това бяха границите на българската народност в тази част на империята. На север, на запад и на юг те съвпадаха приблизително с границите на Западната българска държава по проекта на Цариградската конференция от 1876 г., както и с границите по Санстефанския договор.

Още през 1878 г. непосредствено след като станаха известни решенията на Берлинския конгрес, в дописка от Велес до в. «Марица», в която се описваха впечатлението от откъсването на Македония от Княжеството и от Източна Румелия и опасенията за бъдещето на тази област, се изказваше пожелание «да се отделят тези градове, в които преобладава българският елемент, и да се състави един особен вилает с административна точка Скопие» и тогава в него да се приложат необходимите реформи(10). В едно от прошенията (мемоар) на цариградските македонски българи до посланиците на великите сили в турската столица от 19 декември 1879 г. се искаше «да се присъединят всичките епархии и кази, които са населени повече от българи и от които се съставлява Македония, т. е. епархиите Дебърска, Охридска, Костурска, Леринска, Битолска, Воденска, Мелнишка, Серска, Драмска, Дойранска, Велешка, Скопска, както и казите Паланка, Джумая, Щип и пр., и от тях да се направи един вилает»(11).

Това искане бе предявено и пред Европейската комисия, когато тя започна своята работа в Цариград. На 15 юни 1880 г. (нов стил) според съобщение, поместено във в. «Зорница», «една депутация от македонските българи» подала на английския представител в комисията лорд Фицморис «едно прошение, чрез което българското население в Македония желае, щото всичките санджаци, които са части от Македония и които са раздробени един от другий и присъединени на вилаети от други области, да се присъединят на Солунския вилает и заедно с него да образуват една област»(12). За същото през юли 1880 г. настояваха и жителите на градовете Воден, Костур, Велес, Солун и Кукуш. Като отхвърляха в молбата си до председателя на Европейската комисия интригите на гръцката пропаганда, подписалите документа заявяваха, че «за да могат преобразованията да принесат ожидаемото следствие в полза на европейския мир; за да престанат нашите вековни страдания, които в по-голяма част теглим от албанците; и на конец, за да може да се ползува от едно и също право всичкий българский елемент в Македония, необходимо е да се присъединят всичките части на Македония, а именно санджаците Скопски и Битолски и окрузите Костур и Горний Дебър и Тетово със Солунский вилает, както си беше по-преди, и да се въведат реформите»(13).

Преобразованията, които трябваше да ce въведат, бяха изложени в прошението с дата 5 април 1880 г., изпратено от българите в Битолския вилает до Европейската комисия в Цариград. Молителите — «жители българи от Битолския вилает» — посочваха в 24 точки най-необходимите според тях преобразования, които биха могли да направят по-поносим живота на християнското население в тази област(14). На първо място беше поставено искането за осигуряване на религиозна свобода. Това беше необходимо условие за продължаване и успешно завършване на борбата за национално признаване на българското население в Македония. Всяка община трябваше да добие правото свободно да иска и да получава свещеници и владици от това духовно началство, което тя признава, и свободно да гради църкви и училища само с едно известие на общинския съвет и без да има нужда от предварителен ферман. За да се отнеме възможността на гръцките владици да спъват свободното развитие на българската народност, настояваше се да не се допускат духовни лица да участвуват в работата на административните съвети. Предвиждаха се мерки и против насилственото помохамеданчване.

По-нататък се искаше да се установи политическо равенство между християните и мюсюлманите, както и да се гарантира личната свобода и неприкосновеност на жилището, да се извършат промени в устройството и работата на съдилищата, да се въведат промени в състава на жандармерията и полицията, да се подобри данъчната система и пр. При това членовете на административните, съдебните и полицейските органи трябваше да се избират или назначават съобразно с броя на населението от различните народности. Където мнозинството от населението бе християнско, управителите трябваше да бъдат християни, а помощниците им мюсюлмани и обратно. Следваше да не се използуват служители от полицията мюсюлмани срещу християните, както и да не се назначават полски пазачи мюсюлмани в християнските села. Важно беше искането за официален език наред с турския да се приеме «и езикът, който най-много се говори в страната». На него трябваше да се преведат всички закони.

Турското правителство обаче схвана истинския смисъл на тези искания и по-специално на искането за обособяване на Македония в отделна област и се обяви против тях(15). С малки изменения то запази старото административно деление на европейските си владения, при което българското население беше разделено в няколко вилаета и смесено с други народности. От друга страна, то отказа да приложи изработения от Европейската комисия проект за реформи, известен под името Нов закон за вилаетите в Европейска Турция. Както се посочва в Мемоара на Вътрешната организация от 1904 г., той «остана мъртва буква, подобно на всички дотогавашни дипломатически актове, касающи се до съдбата на християнските населения в Турция. Той просто бе захвърлен в дълбоките торби на турската архива, откъдето се излиза само във вид на мухъл и прах»(16).

Вместо очакваните преобразования българското население в Македония и Одринско беше подложено на все по-засилващ се терор от страна на турските власти. Особено засилен беше националният гнет. За да отслабват българската народност, турските власти улесняваха и насърчаваха противобългарската дейност на Цариградската гръцка патриаршия, както и на появилата се сръбска просветна пропаганда.

Поради липсата на нормални условия за обществена изява в Турция настроенията и исканията на българското население в Македония и Одринско бяха изразявани от македоно-одринската емиграция в свободна България. Тук се зароди македоно-одринско движение, което наред с благотворителни цели си поставяше и политически задачи. Важни политичeски искания бяха формулирани във възванието, отправено от «македонските български изселници в Княжеството и Източна Румелия» до турското правителство през пролетта на 1885 г., когато започна движението, завършило през есента на същата година със Съединението на Северна и Южна България.

Във възванието се настояваше за пълна амнистия на всички политически затворници и заточеници, за зачитане правата на българите и за подобряване на управлението. Трябваше да се въведе местна администрация, в която българите да заемат полагащото им се място като мнозинство от населението. Тези искания се основаваха на правата, предвидени в чл. 23 и 62 от Берлинския договор(17). За прилагане на чл. 23 се настояваше и по-късно в издаваните в Княжеството вестници. То се схващаше като даване на определени автономни права на Македония. В печата се разискваше и върху средствата, с които би могло да се застави турското правителство да извърши исканите преобразования, върху състава на бъдещата революционна организация и пр. В началото на 1891 г. в София бе направен и опит за създаване на революционна организация, но той завърши без успех.

По този начин още преди появата на организираното революционно движение бяха изяснени редица важни въпроси, свързани с характера и задачите на предстоящата дейност в Турско. Преди всичко беше определена целта на борбата — автономия в рамките на чл. 23 от Берлинския договор.

* * *

Точно така беше формулирана и целта на създадения в края на 1893 и началото на 1894 г. в Солун Революционен комитет, с който се положиха основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Целта според Д. Груев беше същата, както на организацията в София, наречена от него «дружба» — «искане да се приложи Берлинският договор»(18). Според П. Попарсов, автор на първия устав на организацията, тя се наричаше Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договор(19). В други сведения (д-р Хр. Татарчев, Ив. Хаджиниколов, Ан. Димитров) се говори за автономия, но в това не трябва да се вижда противоречие с тази формулировка. Както правилно посочва Хр. Силянов, «за организацията понятието автономия се покриваше със съдържанието на член 23 от Берлинския договор, което, оделотворено, се смята за напълно задоволителна придобивка. Нейните претенции остават докрай скромни и това говори за здравия политически смисъл на нейните ръководители. Тези претенции се движат в кръга на даденото от Европа в Берлин, на възможното и постижимото»(20).

Тук е необходимо да се посочат и изяснят два момента. Първо, в началото революционната организация беше създадена само в Македония. Одринско бе включено в обсега на нейната дейност от есента на 1895 г. Но независимо от това, че за Македония се говореше и пишеше повече и по-често (това беше естествено, тъй като там се преплитаха повече интереси и борбата беше по-ожесточена), ВМОРО включваше в своята програма и двете области, където живееше българско население. Второ, при определяне целта на организацията се срещнаха две схващания за освобождението и бъдещата съдба на Македония — пряко присъединение към България или автономия. Създателите на организацията, като изхождаха от положението на Македония и от аспирациите на съседните балкански държави към нея, бяха принудени да се откажат от мисълта за «прямо присъединение на Македония с България» и да възприемат идеята за автономия «с предимство на българския елемент». «Минаваше ни през ума — заявява по този повод първият председател на ЦК на ВМОРО д-р Хр. Татарчев, — че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи. Одринско, доколкото си припомням, първоначално не влизаше в нашата програма, и мисля, че по-сетне се замисли да се включи и тая област към автономна Македония.»(21) Следователно автономията, поне в началото, в съзнанието на основателите на организацията не изключваше мисълта за присъединение. Това обаче беше една по-далечна перспектива, която излизаше извън програмата на ВМОРО.

Важен момент в развитието на Вътрешната организация и в уточняването на нейната програма бе Солунският конгрес от пролетта на 1896 г. Въз основа на станалите разисквания по основните въпроси на движението след конгреса бяха изработени нов устав и правилник — Уставът и Правилникът на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). Целта беше записана в устава по следния начин: «придобивание пълна политическа автономия на Македония и Одринско». Подробностите на автономията пък бяха разработени в проекта за реформи, съставен в началото на годината от Върховния македонски комитет (ВМК) и приет като политическа програма и от Вътрешната организация. Във връзка с това Гьорче Петров по-късно заявява: «Принципът на автономията беше вече изтъкнат в София и ние говорихме по тоя въпрос изобщо»(22). А на друго място, след като посочва целта на Върховния комитет, добавя: «Тая политическа формула — цел, написана на знамето на македонската освободителна борба, се одобри от политическия свят в България, а мълчаливо тя стана крайна цел и на Вътрешната организация, макар дори до днес никой от нас не се е спирал на тоя въпрос»(23).

В проекта(24) се повтаряше известното вече искане за отделяне на Македония в един вилает, изграден на етническия принцип, и се определяха точните му граници. Начело на така обособената област трябваше да се назначава лице, «принадлежаще на преобладающата във вилаета народност», което да управлява с помощта на местно събрание, избирано от самото население. Членовете на събранието, чиновниците, както и офицерите и служещите в местната жандармерия да се избират или назначават съобразно с броя на населението от различните народности. Учебното дело на християнските народности трябваше да се остави на грижата на съответните им училищни организации. За официален език в областните учреждения наред с турския да се употребява и езикът на главните народности и пр. Важно беше също искането да се даде обща и пълна амнистия на всички политически престъпници и изгнаници. С него се целеше да се даде възможност на най-издигнатите и най-активните представители на местното население, намиращи се в затворите, на заточение или в емиграция, да се завърнат и да се включат в устройството и управлението на областта. Накрая се настояваше за въвеждане на подобни реформи и в Одринско.

Тези искания определено изразяваха интересите и стремежите на българите в Македония и Одринско. Несъмнено влияние при формулирането им беше оказал и примерът на бившата Източна Румелия. Дори в първия вариант на проекта за управител (валия) на Македония се препоръчваше да бъде назначен княз Алеко Богориди или Гаврил Кръстевич. Това определи и състава на организацията като чисто българска. Макар че при разискванията в свободна България относно бъдещото революционно движение се предлагаше то да включва всички потиснати без разлика на вяра и народност (така беше записано и в устава на организацията от 1891 г.), при конкретните условия в Турско ръководителите на организацията на първо време можеха да разчитат само на българското население. Затова съгласно първия устав в организацията се приемаха само българи. Това положение се запази и в устава от 1896 г. (чл. 4). При постъпването им в организацията членовете се заклеваха, че ще се борят «за свободата на българите в Македония и Одринско» (чл. 15 от правилника). Самата организация, както посочихме, се означаваше като Български македоно-одрински революционни комитети(25).

В същото време обаче революционната организация не пренебрегваше интересите и на другите народности в Македония и Одринско. В своята програма тя предвиждаше строго спазване правата на малцинствата. Предвиждаше се тяхното участие в Областното събрание, в администрацията и жандармерията, както и в местната комисия, която под ръководството на управителя трябваше да разработи конкретните преобразования. Затова организацията смяташе, че има право да говори и говореше от името на цялото потиснато и онеправдано население. Под влияние на прогресивните идеи в Европа, както и под непосредственото въздействие на социалистическата мисъл в свободна България част от дейците на революционното движение започнаха да влагат ново съдържание в непосредствените задачи и в крайната цел на борбата.

Носители на новите идеи бяха революционерите социалисти, организирани в Македонската революционна социалистическа група (МРСГ) начело с В. Главинов, както и някои близки до тях групи и течения. Още във в. «Революция», издаван през 1895 г. в София, македонските социалисти си поставяха за задача да внасят нови елементи в освободителното движение и да посочват нови пътища и средства на борбата. Те настояваха за самостоятелност на движението, без да се разчита на помощ отвън. Автономията трябваше да доведе до един демократичен и републикански строй, при който нямаше да има царе и тирани. По-късно през 1898 г. македонските революционери социалисти излязоха със своя програма, според която си поставиха за цел «пълното политическо и икономическо освобождение на народите, които населяват Македония и Одринско». На автономията те даваха по-широко тълкуване. «Ний ще се борим за създаванието на една независима и най-свободна политическа автономия» — заявяваха те и уточняваха: «Да се даде на всички националности в Македония да имат устроени малки кантони, в които според болшинството на населението в тези кантони да си уредят своите обществени работи: да си избират сами свой официален език, да си отварят училища на своя език и пр. — въобще така да са устроени, както днес те съществуват в Швейцария»(26).

Но като приемаха борбата за автономия, социалистите не се ограничаваха само с това. Автономията според тях беше необходима за по-нататъшното икономическо и политическо развитие на Македония и Одринско. «Като социалисти по убеждение — заявяваха те — ние няма да изпущаме предвид бъдещата социална революция заедно с политическото освобождение на поробените народи в Македония и Одринско. Нашата цел ще бъде подготвяне там почва за разбиране действителните условия на днешния живот и възприемането на социалистическите идеи.»(27)

Близки до революционерите социалисти бяха членовете на т. нар. Македонски таен революционен комитет (МТРК) и Македонски революционен комитетски съюз (МРКС). Те не развиха някаква особена дейност, но техните идеи несъмнено оказаха влияние върху идеологията на революционното движение. МТРК си постави за задача да подготви и довърши революцията за политическото освобождение на поробеното население, като в същото време работи и за неговото икономическо, класово пробуждане. В своята програма той заяви, че иска не просто реформи, а «пълното отделяне в политическо и административно отношения на Македония и Одринския вилает от султановата държава ..., най-пълна независимост и широка свобода за населението на тази страна»(28).

Комитетът се обяви също против съществуващия национален антагонизъм между потиснатите и заяви, че ще се стреми да обедини всички в общата борба за премахване на турската власт. И след като това се постигне, ще се предостави на народностите сами, без никакъв външен натиск, да решат дали да се присъединят към някоя от съседните държави или да устроят областта като отделна държавна единица. Комитетът беше готов да приеме в редовете на борците и мирното турско население, ако то изяви желание да се бори за премахване на султанския абсолютизъм.

Дейците или по-точно инициаторите на МРКС се опитаха да доразвият схващанията на МТРК за характера на борбата и за бъдещото устройство на Македония и Одринско. Според тях, за да се преодолее недоверието на останалите народности по отношение на българите, както и за да се избегне опасността от подялба на Македония и Одринско между съседните държави, борбата срещу турския режим трябваше да се постави на нова основа — изчистена от всякакъв шовинизъм и завоевателни тенденции. В противовес на програмата на Върховния комитет съюзът излезе със своя програма, в която настояваше «от вилаетите Солунски, Битолски, Скопски и Одрински да се образува една федеративна република, абсолютно независима от Турция». Населението в нея трябваше да бъде групирано по образец на Швейцария според националната си принадлежност в отделни окръзи или кантони, които да се ползуват с пълна свобода в уреждането на своите местни работи. За официален език във всеки кантон трябваше да се приеме езикът на мнозинството от местното население, а за официални езици на федерацията — три от най-много говоримите езици. За член на МРКС можеше да бъде прието «всяко лице без разлика на пол, вяра и народност, което е съгласно с принципите на съюза и желае да работи за тяхното тържество»(29).

Идеите на македонските социалисти и на близките до тях групи и течения несъмнено оказваха влияние върху развитието на идейните схващания на ВМОРО. Влиянието се засили особено след като в резултат на масовизирането на македоно-одринското движение в него (не само в свободна България, но и в поробените краища) навлязоха значителен брой революционери социалисти. Те подпомагаха освободителното движение и съдействуваха за неговото организационно и идейно укрепване. А когато на преден план изпъкнаха различията между Вътрешната организация и Върховния комитет, те бяха дейците, които най-активно се заеха да разобличават намеренията на комитета и да посочват вредата от неговите действия.

Главно под влияние на социалистите и на разгледаните идеи се извърши тази еволюция в схващанията на част от ръководните дейци на ВМОРО (само на част от тях, защото другите останаха на старите позиции), която доведе до промените в устава и правилника, извършени през 1902 г. В подобен смисъл бяха станали разисквания и на VII и VIII македоно-одрински конгрес, състояли се през лятото на 1900 и пролетта на 1901 г. в София. Според новия устав организацията с името Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО) вече си поставяше за задача да обедини в името на автономията, схваната в по-широк смисъл, «всички недоволни елементи в Македония и Одринско без разлика на народност» (чл. 1). Тя се обявяваше открито против «шовинистическите пропаганди и национални разпри, които цепят и обезсилват македонското и одринското население в борбата му срещу общия враг» (чл. 2). Член на организацията вече можеше да бъде «всеки македонец и одринец, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава и се задължава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело»(30).

Допълнителна представа за същността на новите идеи може да се добие от печатните органи и други публикации на близките до Вътрешната организация дейци в България, по-специално на членовете и привържениците на Върховния комитет начело с Хр. Станишев(31). Според директивата на VIII и IX македоно-одрински конгрес организацията в България трябваше да бъде изразителна и тълкувателна на целите и стремежите на революционното движение пред българското и европейското общество. Основното, на което се наблягаше в публикуваните материали, беше, че автономията изключва мисълта за присъединяване и че революционната организация, българска по своя състав, вече работи, за да обедини в името на своята цел всички потиснати.

Така например в статията «Политически сепаратизъм», публикувана във в. «Право», издаван от Н. Наумов и Т. Карайовов и смятан за неофициален орган на Вътрешната организация, се изясняваше същността на искането за обособяване на Македония в отделна държавно-политическа единица, причините, наложили това искане, и изгодите от него. Отделянето на Македония обаче щеше да бъде само политическо, но в никакъв случай не и отделяне на българското мнозинство в областта от своите братя в свободна България в национално отношение. Напротив, в статията се подчертаваше, че при съществуващите тогава условия само чрез автономията ще може да се постигне «запазване на българското племе цяло, неразделно и свързано със своя духовна култура, макар и разделено политически»(32).

В друга статия, озаглавена «Необходими елементи за автономията на Македония» и отпечатана в издавания от комитета на Хр. Станишев в. «Реформи», се доказваше възможността за самостоятелно съществуване на Македония, като в лицето на българското население се виждаше онова етническо и политическо цяло, което можеше да послужи за основа на управлението. Посочваше се също, че чрез своята революционна организация «от няколко време насам» българското население беше започнало да обединява около себе си и «някои небългарски и неславянски елементи» в Македония(33).

Същите идеи разви и Тома Карайовов, подпредседател в комитета на Хр. Станишев, когато в началото на 1903 г. изложи «македонското гледище за автономията». «Българският елемент, върху плещите на който се крепи главно идеята за свобода, представлявана от революционната организация — твърдеше той, — се е отказал от присъединението на Македония към Българското княжество, защото го счита за невъзможно. Но ако се отказва от политическото единство със своите братя, той е не по-малко и против разделянето на страната между съседните балкански държави... Автономията не е друго освен политически сепаратизъм, изразен във формулата на покойния велик англичанин Гладстон «Македония за македонците». Това е догмата на по-голямата част македонци: българи, гърци и власи, които търсят свобода и влизат в редовете на революционната организация.»(34) По-нататък Карайовов доказваше, че революционната организация се е отказала от всякакъв шовинизъм и работи сред всички народности в Македония и Одринско (според цитирания от него сръбски вестник «Уставна Србиjа», от преди година и половина), и добавяше, че автономията би открила перспективата за обединяване на балканските народи във федерация.

Но като проповядваха тези нови идеи, Вътрешната организация и нейните привърженици в България не се отказваха от приетата вече програма за реформи. При посещението на руския министър на външните работи граф В. Н. Ламздорф през декември 1902 г. в София комитетът на Хр. Станишев му представи програма за реформи, която малко се отличаваше от проекта на ВМК през 1896 г.(35) Този проект беше приложен и в посочената студия на Т. Карайовов. А тази програма, както посочихме, осигуряваше предимство на българския елемент и тъкмо това беше, което независимо от всички уверения предизвикваше подозренията и недоверието на съседните държави и на част от техните едноплеменници в Македония и Одринско.

Този смисъл на политическите искания на българите бе доловен и от дипломатическите представители на западните държави в България и Турция, които, между теченията в освободителното движение, наблягаха на неговия български характер и задачи. Така например секретарят в английското посолство в Цариград Янг през февруари 1902 г., като посочваше неправилните схващания в чужбина за целта на революционната организация (присъединяване на Македония към България или независима република) и като прилагаше проекта за реформи от 1896 г., поясняваше, че «предвижданата автономия на дело ще установи втора Източна Румелия, вероятно със същия краен резултат, след като българската администрация е имала време да асимилира или отхвърли чуждите елементи»(36).

Подобно нещо твърдеше и управляващият дипломатическото агентство на Франция в София Бонарде. Според него формулата «Македония за македонците», издигната от Върховния комитет, всъщност означаваше Македония за българите. Тъй като българите са мнозинство в Македония, «комитетът не препоръчва, както гърците и сърбите, една належаща делба. Той не се бои за Македония от един период на автономия, който ще позволи на българската народност да укрепи надмощието си и ще съставя само един етап в пътя на присъединяването й към България»(37).

А съветникът при австро-унгарската дипломатическа мисия в София Й. Форгач, който беше проявил по-голяма наблюдателност, през лятото на 1903 г. съобщи на своето правителство, че сред македонските кръгове съществували течения по въпроса за бъдещето на Македония. По-заможните, по-образованите от македонците бяха открито за присъединяване към България, което трябваше да бъде «подготвено по пътя на една автономия като в Източна Румелия», докато широките слоеве от македонското население разчитаха на автономията (според него установена чрез въоръжена австрийска намеса) като на нещо по-трайно, по-продължително. Но когато тя бъде постигната, заключаваше Форгач, тогава населението все пак би се определило «за присъединяването си към България». Искането за автономия беше средство да се запази Македония цяла от посегателствата на съседните държави Сърбия, Гърция и Черна гора(38).

* * *

В името на така очертаните политически искания ВМОРО организираше и подготвяше населението за борба. Постигането на целта трябваше да се осъществи чрез «едно общо и повсеместно въстание». Всички усилия бяха насочени към неговата подготовка. Полагаха се грижи за организирането на населението, за разпространяване на революционни идеи сред него и за въоръжаването му за предстоящата борба. За засилване на движението и за ускоряване на революционния процес особено много съдействуваше сътрудничеството между ВМОРО и легалната организация в свободна България начело с Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), установено след май 1899 г. Сътрудничеството беше възможно и се осъществяваше въз основа на общата цел, която преследваха двете организации. Разногласията, които възникнаха след време между Върховния комитет и ВМОРО, както и между ръководителите на самата Вътрешна организация, се отнасяха главно до въпроса за времето и характера на въстанието. Наистина известна роля играеше и новото схващане за автономията, но това по наше мнение независимо от значението, което му отдаваха някои от съвременниците, както и по-сетнешни автори, не засягаше крайната цел на революционното движение. В спора взеха връх привържениците на стария устав и те наложиха решението за въстание, прието на конгреса в Солун в началото на януари 1903 г.

Непосредствено преди въстанието и след обявяването му ВМОРО и нейните ръководители имаха възможност нееднократно да изразят своите схващания относно целта на водената от тях борба. Без да се впускаме в подробности, ще посочим някои от техните изявления.

В изказването си на съвещанията в София през декември 1902 г. по повод предложението на ЦК на ВМОРО за решаване на въпроса за въстание Гоце Делчев, всепризнатият ръководител на поробените и автор на новите положения в устава, заяви, че организацията се бори за «автономни правдини с политическо равенство». Той настояваше, че това трябва да бъде оповестено пред Европа «чрез един манифест», в който да се посочи, че потиснатите са се вдигнали на борба не по внушение на някоя заинтересована страна, а единствено поради тежкото положение, в което се намират. Гоце Делчев изложи и своите разбирания за характера на борбата — тя трябваше да бъде продължителна, не просто въстание, а революция, която ще застави султана да даде исканите права; трябваше също така да се предпази България, подозирана като подстрекателка на вълненията, от война с Турция(39). В същия смисъл той агитираше и след като влезе с чета в Македония през януари 1903 г.(40) Тези идеи бяха изложени и в издавания от П. К. Яворов нелегален в. «Свобода или смърт», който «говореше в духа на Гоцевите възгледи от името на революционната организация»(41).

Интерес представлява и отговорът на ръководителите на ВМОРО в Битолски революционен окръг по повод предупрежденията на българското правителство до населението в Македония и Одринско да не се поддава на революционната агитация и да се въздържа от въстание през пролетта на 1903 г.(42) Те твърдяха, че въстанието е неизбежно, и сочеха причините за това в неспособността на турското правителство да въведе необходимите преобразования. А реформите според тях, макар и представени по-кратко, бяха тези, за които настояваше революционната организация в своята програма. Трябваше съществено да се подобри положението на местното население и да се осигури участието му в управлението. За да се осигури участие на българите в администрацията пропорционално на тяхната численост и политическа активност, настояваше се да се даде амнистия на всички преследвани по политически съображения. Искаше се да се освободят всички арестувани и заточени и да се даде възможност на всички емигранти и забягнали по политически причини свободно да се завърнат в областта. Настояваше се също за преустройство на жандармерията, начело на която да се поставят европейски офицери. Преобразованията трябваше да се извършат под контрола на великите сили. Потиснатите и техните ръководители бяха убедени, че със своята дейност дотогава те са привлекли вниманието на европейските държави и при една по-внушителна акция ще могат да разчитат на външна намеса.

След обявяване на въстанието Вътрешната организация се погрижи още веднъж да разкрие пред света целите на своята борба. В декларацията, предадена на представителите на великите сили в София и публикувана в печата, наред с причините, наложили борбата, бяха посочени минималните искания на въстаналите. ВМОРО настояваше в Македония и Одринско да бъде назначен главен управител християнин, който да не е свързан с турската администрация и да е независим от Високата порта в изпълнението на своите задължения; да се установи също международен контрол, който да следи за приложението на исканите реформи. Като искаше това, революционната организация се позоваваше на международните договори, в които се уреждаше положението на потиснатото население(43). По този начин в решителния момент на борбата организацията запази, без да намалява и без да увеличава, основните си искания, за постигането на които организираше и въоръжаваше населението в продължение на близо 10 години.

При това и сега ВМОРО имаше предвид всички потиснати и страдащи от съществуващия режим в Македония и Одринско. В редица документи — позива до борещото се население, писмото на Главния щаб в Битолски революционен окръг до видни турци и обръщението на Горското началство в Крушово към мюсюлманското население в околните села (т. нар. Крушовски манифест), възванието на ръководителите на въстанието в Одринско към местните гърци, както и в апели до общественото мнение в Европа — бе посочено, че борбата се води не за тясно национални интереси, а в името на свободата на всички потиснати от султанския феодално-абсолютичен режим в Македония и Одринско и поробените се подканяха на обща борба за премахване на омразното иго.

В духа на своята програма революционната организация се постара да привлече общественото мнение в Европа в полза на въстаналите. Ръководителите на ВМОРО не си правеха илюзии, че ще могат да сломят съпротивата на султанска Турция само със силите на въстаналото население. Това показваше историята на освободителните движения в съседните страни, както и опитът на българското националноосвободително движение от преди Руско-турската освободителна война през 1877–1878 г. Затова в декларацията на Централния комитет се настояваше за намеса на европейските държави, която се оценяваше като «единствено средство, за да се отстрани злото и да се спре проливането на кръв». А когато турските власти пристъпиха към опожаряване на християнските села и масово избиване на мирното население, Главният щаб на въстанието се обърна с писмо до представителите на великите сили в Битоля, в което призова да се сложи край на турските жестокости(44). В края на август подобно изложение (меморандум) отправи Задграничното представителство на Вътрешната организация до дипломатическите представители на силите в София(45).

Най-много надежди се възлагаха на България. Въпреки предупрежденията от страна на правителството на д-р Ст. Данев, че то не ще може да подкрепи едно ненавременно въстание, ръководителите на ВМОРО вярваха, че ще успеят да увлекат населението от Княжеството, а чрез него и правителството в помощ на въстанието. Тази вяра се подсилваше от обещанията, дадени от някои лица, свързани с Военното министерство и двореца. Затова през септември, когато силите на въстаниците започнаха да се изчерпват, а помощ не идваше, Главният щаб в Битолско се обърна с писмо към българското правителство да се намеси решително в полза на въстаниците(46). Като обрисуваха положението във въстаналата област, членовете на щаба определено заявиха: «Поставени начело на народното ни движение тук, ние апелираме към Вас от името на роба българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин — чрез война. Вярваме отгласът е същий у народа в свободна България». Сложната вътрешна и външнополитическа обстановка обаче направи невъзможна пряката намеса на официална България. Българската буржоазия и монархът, които понякога, водени от свои съображения, насърчаваха движението, не се оказаха в състояние да го подкрепят в решителния момент. Великите сили от своя страна настояваха пред Турция да сложи по-скоро край на въстанието. И то бе удавено в кръв и пожари(47).

След Илинденско-Преображенското въстание обстановката в Македония и Одринско се усложни. От една страна, бе постигнато едно важно искане на българското население и на революционната организация — обособяване на Македония, а след това и на Одринско в отделни области, в които започнаха да се прилагат реформи под контрола на великите сили. Точка 3 на Мюрцщегската реформена програма от октомври 1903 г. гласеше: «След като умиротворяването на страната бъде установено, да се поиска от императорското правителство едно изменение в териториалното разделение на административните единици с цел да се групират по-правилно разните националности»(48). Въпреки съпротивата на тогавашните правителства на Гърция и Сърбия и на самата Турция реформите (както и обещаните през февруари с. г.) започнаха да се прилагат именно в тези области, в които действуваше революционната организация, т. е. в българските области на Европейска Турция. Наистина това отделяне не беше формално узаконено, а, от друга страна, по-важно беше не самото прокламиране на реформите, а тяхното действително приложение, но все пак то беше едно постижение за борещото се население.

Значението на предвиденото ново териториално разделение бе посочено най-напред от българския търговски агент в Солун Ат. Шопов в рапорта му до Министерството на външните работи от 17 декември 1903 г. По повод на някои опасения, изказани в София във връзка с въпросната точка, той изтъкна ползата от едно ново деление, при което би се създала отделна област с преобладаващо българско население. Съществуващото разделение на Европейска Турция (това бе заявявано още в прошенията на българите непосредствено след Берлинския конгрес) беше направено така, че във всеки вилает да преобладава мюсюлманският елемент, без да се държи сметка за интересите на оформилите се области. При едно нова териториално разделение, както се предвиждаше в реформената програма, би могло да се допусне, че ще се вземе под внимание разпределението на различните народности. «Наместо Солунский, Битолский и Скопский вилает защо да не съществуват Македония, Тесалия и Албания например? — пишеше Шопов. — Подобно административно деление, съществующе от най-старите времена, би гармонирало и с географически, и с етнографически условия. Тогава ще имаме Македония с грамадно българско болшинство, Тесалия с гръцко население, а Албания — с чисто албанско. Остая Стара Сърбия, дето спорът ще бъде между албанци и сърби. Според мен, ако прилаганието на въпросната трета точка стане редовно и естествено, то ще избистри положението и ще даде възможност на народностите в трите вилаета да се затвърди и укрепи всяка там, дето естествено съществува.»(49)

Със своята борба българите в Македония (и в Одринско) фактически наложиха признаването на техните териториални граници в Европейска Турция. От друга страна, като се зае да прилага реформите тъкмо в тези граници, «Европа фактически санкционира целостта на Македония, която е така скъпа нам» — посочи в 1906 г. един от ръководните дейци на ВМОРО(50). И ако при по-нататъшни усложнения се наложеше да се разширят реформите и да се въведе автономия, това щеше да бъде направено не в «трите вилаета», а в тези части от тях, които съставляваха Македония. В този смисъл значението на въстанието от 1903 г. бе отбелязано и на учредителния конгрес на Съюза на българските конституционни клубове в Солун през 1908 г.

От друга страна обаче, положението на българското население в Македония и Одринско след въстанието се влоши. Реформите имаха за задача не толкова да подобрят живота на потиснатите, като отстранят причините на злото, а по-скоро да укрепят турската държава, за да може тя по-лесно да се справи с революционното движение. Затова ВМОРО се обяви против тях. Още в окръжното си писмо от 10 декември 1903 г. до ръководителите на революционните комитети, в което правеше оценка на въстанието и декларираше волята си да продължи борбата, Главният щаб в Битолско посочи, че прогласените реформи «са нищожни пред целта, която гоним»(51). А общият Рилски конгрес през есента на 1905 г. прецени, че от гледна точка на целта на освободителното движение «тази програма не удовлетворява исканията на нашата организация и въжделените желания на нашия народ, даже ако тя бъде приложена». Организацията се бореше не за възкресяване и укрепване на турското владичество, а за неговото премахване. «Миротворството на тази програма е прямо против предвиденото в нашия устав: премахване на турския режим чрез революционна въоръжена борба и против желаната от нас фактическа намеса на Европа с военни сили за бързото и пълно разрешение на нашия въпрос.» Затова конгресът заяви, че организацията отхвърля реформената програма и в бъдещите си действия няма да се съобразява с нея(52).

Положението на населението се влошаваше и от възприетата от турското правителство политика на насърчаване на чуждите въоръжени пропаганди. След въстанието с явното покровителство на главния инспектор на реформираните области Хилми паша в Македония започнаха да навлизат многобройни гръцки и сръбски чети, които тероризираха българите, принуждавайки ги да се отказват от своята народност и език и да се обявяват за гърци или сърби. В същото време на българите патриаршисти не се разрешаваше да се отказват от патриаршията и да преминават под ведомството на Българската екзархия въпреки масовите изявления и постъпки от тяхна страна. С тази политика Турция омаломощаваше българския елемент, а балканските държави печелеха «сънародници» и създаваха база за своите претенции спрямо Македония. Едновременно с това и със засилените мерки за преследване на организацията се създаваха турски и албански чети, които по инструкции на властта преследваха и избиваха по-будните българи. Всички тези действия утежняваха положението на потиснатите и ги отклоняваха от пряката им борба срещу поробителя.

В самата организация настъпиха разногласия по важни идейни и организационни въпроси, които след време доведоха до разцепление в редовете на освободителното движение. Разногласията имаха своя зачатък още преди въстанието, когато в борбата срещу домогванията на Върховния комитет някои от ръководните дейци на ВМОРО, главно тези от вътрешността — д-р Хр. Татарчев, Хр. Матов, та дори и Д. Груев, проявиха склонност към отстъпки и компромиси. След въстанието спорът продължи във връзка с оценката на дотогавашното устройство и управление и по въпроса за бъдещата дейност на революционната организация. По време на разискванията в София (в съвещания, в печата или чрез брошури) и на окръжните революционни конгреси окончателно се оформиха две течения във ВМОРО — левица и десница. При това необходимо е да се отбележи, че в борбата между двете течения се извърши еволюция в схващанията на някои от дейците на движението. Докато Димо Хаджидимов, Яне Сандански, Христо Чернопеев и др. останаха на позициите, които защитаваха преди въстанието, други, като Т. Карайовов, Н. Наумов, П. К. Яворов, които отстояваха принципите на Гоце Делчев в движението, след време преминаха на страната на десницата и се оказаха противници на своите довчерашни съмишленици. Петко Пенчев, който известно време след въстанието беше привърженик и близък на Сандански и неговите другари, след това премина на позициите на десницата и стана един от нейните идеолози и член на ЦК след Кюстендилския конгрес от пролетта на 1908 г.

Дейците на левицата, като главен идеолог на която се очерта Д. Хаджидимов (Авиценус), редактор на в. «Революционен лист», в оценката на миналата и при посочване на бъдещата дейност изхождаха от устава от 1902 г. В Директивата за бъдещата дейност от началото на 1904 г. се посочваше, че да се работи, за укрепване и засилване на организацията означава «да се работи по начин, по който се е работило допреди въстанието в по-добрите райони, в духа на статутите и правилниците на организацията (издание 902 г.)»(53). При това те уверяваха, че залегналите в този устав положения и тяхното тълкуване в «Революционен лист» били принципи на ВМОРО от самото й създаване. Целта на организацията — автономията, се представяше като «пълна политическа независимост на Македония и Одринско», «Македония и Одринско независими и като отделна самостойна политическа единица в бъдещата Балканска федерация»(54) и пр. Следователно автономията изключваше идеята за присъединяване — за «национален обединеж» или за «целокупна България», — която според тях беше задна цел на върховистите. Едни от принципите, върху които трябваше да бъде изградена автономията, за да отговаря на интересите на потиснатите, бяха принципът на политическия сепаратизъм, който щеше да осигури целостта на Македония и Одринско, и принципът на федеративността (устройство по подобие на Швейцария), който трябваше да гарантира свободата и равенството на всички народности в двете области(55).

Като пречка за привличане на другите народности в борбата се изтъкваше съществуващата уж непоследователност в организацията, която със своите действия била породила съмнения, че «не се бори за някакво самоуправление, а е авангард на българските национални стремежи и апетити»(56). Непоследователността пък беше резултат на централизацията в ръководството, която се отъждествяваше с тиранията и се сочеше като първоизточник на всички несполуки на организацията дотогава. Затова дейците от левицата се обявиха против централизацията и за въвеждане на широка децентрализация в управлението. Само по този начин, твърдяха те, ВМОРО можеше да се превърне в интернационална и федеративна и да спечели симпатиите на другите потиснати. Необходимо беше да се обърне повече внимание на революционната агитация сред поробеното население. Освен това организацията трябваше да бъде напълно самостоятелна и независима от външни влияния. В тези схващания наред с аргументите от преди въстанието можеше да се открие влияние и на идеите на анархолибералите в социалистическото движение. В левицата наред с Д. Хаджидимов фигурираха имената и на социалисти като Н. Харлаков, Н. Стойнов, П. Делирадев, А. Томов и др.

За разлика от левицата дейците на десницата се основаваха на положенията, залегнали в устава на БМОРК, както и на някои положения от Статутите на Върховния комитет. Независимо от изменилите се условия преди и особено след въстанието те смятаха, че и занапред трябва да се работи по стария начин, и не допускаха никакви промени в състава и устройството на организацията. Христо Матов, идеологът на това течение, излагайки целта на организацията, поясняваше, че автономията е само отделяне в известна степен от централната власт и не можеше да означава нито независимост, нито присъединяване към друга държава, както се тълкуваше в «Революционен лист». След установяване на автономията революционната организация, като постигнала целта си, ще престане да съществува и по-нататъшната съдба на областите ще се решава от Областното събрание, а не от бившите революционери. Съседните държави и другите народности се обявяваха против автономията не поради едни или други намерения на революционерите, а единствено, защото Македония беше населена предимно с българи. Ако в нея имаше повече гръцко или сръбско население, Гърция или Сърбия несъмнено биха били за автономия, но тогава вероятно България и българите щяха да са против. Съседните държави се мъчеха изкуствено да увеличат броя на своите «сънародници», за да може при евентуалното уреждане на автономните области да се държи сметка и за тях. В това, а не в политиката на България и непоследователността на Вътрешната организация се кореняха и причините за появата на чуждите пропаганди(57).

Идеите на левицата в по-голямата им част бяха възприети от окръжните конгреси на революционната организация, състояли се през 1904 и 1905 г. На общия Рилски конгрес през октомври 1905 г. привържениците на тези идеи се явиха по-организирани и наложиха своите схващания в преработените основни документи на организацията. Това беше разширяване и задълбочаване на положенията от предния устав. Целта остана същата — пълна политическа автономия за Македония и Одринско. Запазиха се положенията от устава на ТМОРО за сплотяване на всички недоволни елементи и за борба против шовинистическите пропаганди и националните разпри. Като ново положение се добави, че организацията «се противопоставя на стремежите за дележ и завоевание на тези области от която и да е държава» (чл. 2). Чл. 3 се допълни с уточнението, че организацията полага грижи и за културно-икономическото повдигане на населението и подпомага легалната му борба против турската власт. Член на ВМОРО можеше да бъде «всеки живущ в Европейска Турция, без разлика на пол, вяра, народност и убеждение» (чл. 4 и чл. 1 от правилника). По решение на конгреса, «за да се даде широка гласност на главните искания и основните начала на организацията», уставът трябваше да се отпечата на няколко езика и да се употребява като «предварително агитационно средство».

Въпреки записаното в устава и правилника, че няма да прави разлика между своите членове по верски и народностен признак, ВМОРО запази известни резерви по този въпрос. В извлеченията от решенията на конгреса, циркуляр № 2 във връзка с чл. 1 от правилника, бе направено следното пояснение: «Предвидено е да се приемат в организацията чужденци, местни жители и иноверци поради услугите, които някои от тях са правили тук-таме и могат да правят на организацията. Но в същото време допуска се възможност опасни елементи измежду тях да използуват тоя член и да се вмъкнат в организацията със злонамерена цел. Налага се прочее сериозно внимание при прилагането на тоя член».

А в цитирания вече циркуляр № 1, като се говореше от името на ВМОРО против чуждите пропаганди и тяхната нелегална дейност, се добавяше: «Гръцките и сръбските чети тя счита за органи на съответните правителства..., а тяхната дейност — прямо насочена против целта на организацията. Като такива тя ще ги преследва с всички свои сили и средства на следните основания: а) че те са оръдия на държави и правителства, които искат завладяванието на организационната територия, б) като такива те са и против автономията на Македония и Одринско, в) цепят населението и с това намаляват силата в борбата му с турчина, г) убиват невинни хора, за които организацията е длъжна да се грижи и ги пази, и д) действуват в съдружие с турските власти». Мотивите за борбата срещу върховистките чети бяха от друго естество — ВМОРО се обявяваше против тях, за да запази единството в организационните редове и защото не можеше да търпи в своята територия «никакви други групи и корпорации със същата нейна цел и задача било, че те имат извора си вътре в територията й, било — вън от нея»(58). По този начин конгресът на ВМОРО посочи изрично, че дейността на гръцките и сръбските чети е «прямо насочена против целта на организацията», докато борбата срещу върховистите нямаше за основа различия в крайната цел.

След конгреса разногласията между двете течения във ВМОРО се засилиха. Дейците на левицата наблягаха на различията между целите и методите на действия на революционната организация и официална България, докато десницата търсеше допирни точки помежду им. Според ръководителите на Серски революционен окръг «формулата на организацията е, че тя се стреми по чисто революционни пътища да извоюва икономическа и политическа независимост за цялата страна»(59). Те не приемаха, че България е възприела автономния принцип, и уеднаквяваха нейната политика с тази на Сърбия и Гърция. Представителите на десницата пък смятаха, че след като целта на организацията е политическата автономия «чрез българския елемент и за българския елемент преди всичко», между нея и България има допирни точки и това трябва да се използува(60). Те бяха за поддържане на по-тесни връзки с България, от която можеше и трябваше да се получава материална помощ за въоръжаване на населението и за борба срещу чуждите пропаганди (и затова бяха наречени от техните противници неовърховисти!). Съвещателното събрание през декември 1906 г. и Кюстендилският конгрес през март 1908 г. изразиха схващанията на десницата по важни въпроси на предстоящата дейност на организацията, но не засегнаха нейната крайна цел. Тя остана така, както беше записана в устава, приет на Рилския конгрес(61).

Когато говорим за организираното националноосвободително движение в Македония и Одринско, необходимо е да се знае и оценката на революционните марксисти за него и преследваната от него цел. Още преди Илинденско-Преображенското въстание социалистите изказаха симпатии към освободителната борба на поробените и много от тях участвуваха в легалната и в нелегалната организация. Те, както посочихме, съдействуваха за внасянето на нови по-прогресивни идеи в движението. Д. Благоев разкриваше същността на искането на автономия като «най-възможното приближение към «националния идеал», т. е. към присъединението на Македония към днешното Българско княжество или към бъдещото кралевство»(62), и сочеше трудностите за постигане на тази цел. След въстанието той изразяваше съчувствието си към Вътрешната организация, но смяташе, че тя не може да продължи своята дейност в тази насока, в която се е развивала дотогава. Революционната дейност трябваше да се пренесе занапред сред работничеството в градовете. Само една организация, изградена върху принципите на класовата борба на работническата класа и на пролетарския интернационализъм, ще може да увлече всички потиснати в борбата за политическо освобождение, както и да привлече симпатиите на революционните сили в другите страни. Той препоръчваше социалдемократите от Македония и Одринско да засилят социалистическата агитация и пропаганда и да съдействуват на ВМОРО да се преустрои като нова революционна организация(63).

Тези разбирания се споделяха от всички членове на БРСДП (т. с.). За пропаганда на социалистическите идеи и за въздействие върху революционното движение партията използуваше Македоно-одринската работническа социалдемократическа група (МОРСДГ), в която активно участие взеха В. Главинов, Н. Карев, Н. П. Русински и др.

* * *

След Младотурската революция през 1908 г. идейното и организационното разцепление в освободителното движение се засили, но въпреки промените и различията във формулировките крайната цел остана същата. При новото положение, създадено след революцията, на първо място се налагаше да се работи за разширяване на придобитите политически свободи и за по-нататъшно демократизиране на турската държава. Въпреки съмненията, породени от някои от първите действия и изявления на младотурците, все пак се разчиташе, че в обновена Турция българите ще получат най-после възможност за безпрепятствено национално развитие. В този смисъл бяха формулирани исканията на различните групи и течения в освободителното движение след 1908 г. И ако надеждите не се оправдаха и след време положението стана още по-тежко, вината за това не беше в българите или в отделни техни представители, както това твърдяха някои дейци на движението и съвременници (за жалост това се повтаря и от днешни автори), а единствено в крайния национализъм и шовинизъм на младотурските ръководители, проявен в отношението им към нетурските народности в империята и по-специално към българите в Македония и Одринско.

Основното искане на българите за обособяване на Македония и Одринско в отделни области със специфични за тях преобразования се запази, макар и под друга форма — областно самоуправление. То бе издигнато още в първите дни след революцията от различните групи в революционната организация, а след това легна в основата на програмите на двете главни български политически партии в Турско. Представителите на дясното течение на ВМОРО в своя орган в. «Илинден» и в преговорите с младотурските ръководители настояваха за основна ревизия на конституцията в демократичен дух, за ново административно деление в зависимост от етническите граници на отделните народности и пълно равенство на всички живущи в империята. В писмото на ЦК на ВМОРО от 23 юли 1908 г. до Младотурския комитет в Солун, в което бяха изложени горните искания, се казваше: «Организацията не е искала друго освен човешки и политически свободи за македоно-одринския роб и на автономията тя е гледала като на най-лесно постижима реална гаранция за запазването на тия свободи. Сега обаче, когато автономията се противопоставя на принципа на единството и неразделността на конституционна Турция, Организацията е готова да направи ревизия на своята крайна цел. Тя възприема идеалите на Отоманския комитет и ще окаже всичкото си съдействие за пълното им реализуване. Фактът, че тя разпусна своите чети и преустанови своята деятелност, е най-голямото доказателство за нейната добра воля да се възстанови нормалният правов ред в империята»(64).

На започналите към средата на август в Солун преговори между десницата и Младотурския комитет от българска страна като най-важни бяха поставени исканията за областно самоуправление и за въвеждане на местна администрация с употреба на езика на мнозинството от населението. Младотурските ръководители обаче отъждествиха тези искания със старото искане за автономия и категорично отказаха да ги приемат. «Постарахме се да ги убедим — отбелязва по този повод Хр. Матов, — че само тъй ще се умиротвори напълно страната, че от това няма да пострада единството и силата на империята и пр. Наведохме им за пример Австрия със самоуправленията в Хърватско, Чехия и пр.; Англия и др. Обаче те не искаха даже да чуят за това.»(65) В същото време младотурците открито фаворизираха привържениците на левицата под предлог, че те били по-умерени в своите искания. В случая те прилагаха изпитаната практика на противопоставяне и разединяване на противниците с цел да се осуетят техни общи действия.

В действителност издигнатите от левицата искания в основата си не се различаваха от тези на десницата. В едно писмено изложение от края на юли 1908 г., озаглавено «Нашата програма»(66) и послужило за основа на преговорите с младотурците, се признаваше, че областното самоуправление «едничко може да гарантира действителен правов ред в Македония». Но предвид на съществуващите за момента трудности се уточняваше, че то може да се постигне след събарянето на абсолютизма в Турската империя. Затова първата задача беше формулирана така: «Македонската революционна организация ще трябва паралелно или при пълно единодушие със съществующите други революционни групировки, организации и партии в империята да се бори за извоювание властта от цариградските убийци, за събаряние абсолютизма със задача: да се въведе конституционно управление в страната, почиващо на областни самоуправления по примера на Германия или Австро-Унгария». По-нататък се настояваше за изравняване пред законите на християните и турците в Македония, за въвеждане в администрацията наред с турския и езика на «християнското болшинство», първоначалното образование да се води на родния език на населението, т. е. на български да се учат не само българите екзархисти, но и българите мохамедани, както и гъркоманите и сърбоманите, да се изработи «закон за печатане книги и периодически издания на езика на християнското болшинство» и пр. Бяха издигнати още искания за подобряване на данъчната система и за осъществяване на радикална аграрна реформа.

Тези искания, след като бяха допълнени, систематизирани и придружени с декларация за някои неотложни предварителни мерки, към средата на август бяха публикувани от името на Серски, Солунски и Струмишки революционен окръг като «проектопрограма на Македоно-одринската революционна организация». В нея искането за самоуправление, поставено след искането за премахване на абсолютизма и демократизиране на цялата империя, беше аргументирано между другото по следния начин: «Ако абсолютизмът пазеше целостта на империята чрез потъпквание националностите и тяхното обезсилвание чрез взаимните им борби, демократическа Турция ще запази тая цялост хиляди пъти по-добре чрез широката свобода и широкото самоуправление, които напълно гарантират на народа възможността за самоопределяне в държавата, областта и общината»(67).

Програмните искания на левицата с малки изменения бяха потвърдени в резолюциите на състоялия се в края на август 1908 г. конгрес в Одрин. По въпроса за самоуправлението бяха записани следните положения: «Ново административно делене на Отоманската империя при база запазване етническите групировки в разните вилаети» и «Пълна децентрализация на държавата: самоуправление на областите, окръзите, околиите и общините в кръга на Отоманската империя»(68). Заедно с това одринчани препоръчваха да се положат усилия за «обединението на разпокъсаните революционни сили в Македония» и «да се влезе в обширни връзки с арменските и младотурските революционни организации»(69). Идейните различия между двете течения обаче бяха твърде големи, за да може да се постигне единство между тях. Двете течения се оформиха в отделни партии със свои политически програми,

Съюзът на българските конституционни клубове (СБКК), основан през септември 1908 г., постави като максимална точка на своята програма «групиране на отделните националности в нови административни единици, по възможност по-хомогенни, с областно самоуправление» и формулира редица искания в духа на модерното тогава буржоазно право и в съответствие с нуждите на капиталистическото развитие(70).

Конституционните клубове особено подчертаваха необходимостта да се запази единството и националната самобитност на българите. В отговор на намерението на младотурците да посегнат на националната култура на другите народности в името на общите идеали на отечеството в един позив на Солунския конституционен клуб от август 1908 г. по този повод се заявяваше: «... българите в Македония и Одринско само когато запазят своята национална култура, ще могат да бъдат силен фактор в борбата за постижение на тия общи идеали... Българите би били полезни за Отоманската империя само когато се възпитат и усилят в своя национален дух, иначе те биха представлявали една безформена маса, негодна и безполезна както за себе си, така и за общото отечество. Ето защо, за да можем да станем достойни отоманци, трябва преди всичко да сме достойни българи, а достойни българи можем да бъдем само когато запазим народната си култура ...»(71).

Народната федеративна партия (НФП) беше замислена като партия, която да обединява в своите редове представители на различните народности, съединени на федеративни начала. Всъщност на учредителния конгрес през август 1909 г. бе създадена само българската секция на партията. Други секции въобще не бяха основани. Като главна своя задача НФП си поставяше борбата против абсолютизма и реакцията за подобряване положението на трудещите се в рамките на цялата империя. Тя се обявяваше против съществуващите партии — Младотурския комитет и националните конституционни клубове, които, като се противопоставяха една на друга, отслабваха силите на масите в борбата им срещу реакцията. На учредителния си конгрес тя декларира, че «възприема програма от такива искания, които могат да бъдат искания на трудещите се маси от народа, без разлика на нация, искания изобщо на демокрацията». Политическите искания бяха такива, че «да гарантират пълното проявление на народния суверенитет, най-широко участие на народа във вътрешните работи на страната», а икономическите — «да облекчат тежестите на днешното несигурно и мъчително икономическо съществувание на работните населения, предимно дребните собственици и чифлигари». По националния въпрос партията твърдеше, че предявява «искания, които са еднакво приемливи от всички национални елементи». Тя заявяваше, че поставя своята организация «на интернационална основа. Нейните крайни искания по националния въпрос [не] са нищо друго освен общи и крайни искания на демократизма: гарантиране най-пълно проявление на всяка нация в общината, в санджака, във вилаетa, в областта»(72).

Всъщност в приетата на конгреса програма наред с по-общите положения, разработени твърде подробно, се издигаха искания «да се направи едно справедливо разпределение на области, окръзи, околии и общини и се създадат, доколкото е възможно, еднородни групировки» и да се въведе «областно и общинско самоуправление». Уточняваше се, че за области трябва да се смятат не съществуващите вилаети, а исторически създалите се провинции със сравнително еднородно население. Освен официалния език в тях трябваше да се използува и езикът на мнозинството от жителите. Партията заявяваше също, че ще се бори за осъществяване на идеята за Източна федерация, в която наред с другите балкански държави да участвува и демократична и обновена Турция(73).

Какви бяха в действителност различията между двете партии на българите в Македония и Одринско след Младотурската революция? Нали все пак различия съществуваха — и те не бяха малко!

Непосредствено след революцията органът на десницата в. «Илинден» смяташе, че в Турция няма условия за образуване на партии на класова основа и затова отделните народности трябваше да се организират по национален признак. Като взе повод от учредяването на българските конституционни клубове, той писа, че «както социално-икономическата, така и умствената диференциация и разнообразие в Турция още не са напреднали достатъчно, та да са възможни засега чисто класови или идейно-класови партии»(74). Но българите създадоха две главни политически партии. Кои бяха различията, които ги деляха?

Според в. «Конституционна заря» те бяха същите, които разделяха двата революционни лагера преди Младотурската революция, т. е. те бяха свързани с отношението към външните фактори, по-конкретно към официална България, и изводите, които се правеха от това за практическата дейност в поробените краища. «Докато единият лагер се е стремил към извоюването на един политически и граждански режим с всички гаранции за свободно икономическо и културно развитие на народа, без да се прави разлика между различните националности, населяващи областта, другият лагер, напротив, е бил всякога обладан от национален сепаратизъм, който в своето логическо развитие е отрицание на идеята за една трайна автономия на Македония като политическа организация, отрицание и на идеята за бъдещите федеративни връзки на тая самостоятелна политическа единица с останалите турски области и с балканските държави.»

Тези различия изпъкнали особено ясно след революцията. Левицата, съответно Народната федеративна партия, беше «преди всичко движение културно и после национално», а десницата, т. е. Съюзът на конституционните клубове, представляваше «движение чисто национално ..., движение, лишено от по-високи културни тенденции» и пр. Исканията на това течение били такива, «които се касаят само и изключително за Македония, които засягат само и изключително българското население в нея. За тях не съществуват останалите части на империята и бъдещето на тия части съвсем не ги интересува, както не ги интересува изобщо и бъдещето на цялата турска държава». В това според вестника се състоеше «бездната между двете течения»(75).

Конгресът на одринци от август 1908 г. пък, когато изтъкваше необходимостта от обединяване на революционните сили в Македония, изхождаше от положението, че различията помежду им са «принципиални», такива, каквито съществуват между «крайно революционни и крайно умерени партии», и смяташе, че за момента, който се преживяваше, те не мoгат да бъдат основание за поддържане на разединението(76).

Най-вярна характеристика на двете партии и на същността на различията между тях даде органът на революционните марксисти в Македония и Одринско в. «Работническа искра», издаван от В. Главинов. Според вестника Съюзът на конституционните клубове изразяваше интересите на по-заможните слоеве от българското население, съставляващи буржоазната класа — търговците и индустриалците, по-богатите занаятчии и селяни, а Народната федеративна партия беше представителка на безимотните и малоимотните селяни, на обикновените занаятчии и дребни търговци, т. е. на дребната буржоазия. Те бяха просто буржоазна и дребнобуржоазна партия. Затова в програмата на конституционните клубове бяха поставени по-умерени искания, докато в програмата на федеративната партия те бяха по-крайни и по-детайлно разработени.

От друга страна, дейците на клубовете бяха в по-голяма степен националистически настроени, а ръководителите на федеративната партия се декларираха за интернационалисти и допускаха възможността Македония и Одринско да се развиват отделно от свободна България и в пределите на Турската империя. Но според вестника «и Българската народна федеративна партия е също така националистична, както и първата. Разликата е само тази, че първата иска съединението на българите към България при всички условия, когато втората иска само при условието да няма в България монархизъм, и пр. Поне това се разбира от думите им». С развитието на капитализма и с пропадането на дребната буржоазия и федеративната партия ще става все по-националистична, заключаваше вестникът(77).

След разтурянето на конституционните клубове от страна на младотурците българският депутат от Битоля в турския парламент Панчо Дорев през пролетта на 1910 г. направи опит да създаде нова партия под името Отоманска прогресивна партия. Той излезе с декларация към избирателите си от Битолско и сънародниците си от Македония и Одринско, в която отрече всички по-важни политически искания на българите дотогава и възприе изцяло програмата на младотурците. При все че признаваше някои грешки у младотурските ръководители, той хвърляше главната вина за неспоразуменията върху българите. «Току-що се прогласи конституцията — заявяваше той, — в момента, когато всички младотурски водители се кланяха пред българите и признаваха услугите ни, нашите — по наследство от минала дейност при стария режим — водители, без да вземат мнението на грамадната част от народа, бомбардираха впечатлителните умове на младотурците с автономии, областни събрания, федерации, продължение на революционни организации, с програми, под които не би се подписали Кропоткин, Бебел, Дерудел и пр., и изкопаха една пропаст между българите и турците.»(78) Дорев съветваше българите да се откажат от своите неосъществими блянове, един от които беше «желанието за автономия», и да приемат неговото предложение за безрезервно сътрудничество с младотурците.

Явно беше, че при такава политическа програма П. Дорев не можеше да намери и не намери достатъчно поддръжници, за да основе своята партия. Без успех завършиха и усилията на скопския депутат Т. Павлов, който след една година се опита да създаде нова политическа партия(79).

Сред българите в Македония и Одринско след Младотурската революция бяха създадени и социалдемократически групи и организации, които също формулираха политически и икономически искания. Революционните социалдемократи под влиянието и под ръководството на БРСДП (т. с.) подкрепиха Младотурската революция и извършените от нея промени, но смятаха, че революцията трябва да продължи и да се разшири. За задълбочаване на революционните преобразования социалдемократическите групи трябваше да действуват с останалите революционни организации, но като запазват своята самостоятелност и като не престават да развиват класовото съзнание на работниците, изтъквайки техните по-особени интереси в сравнение с интересите на буржоазията. Социалдемократите издигаха искания за «свободно самоопределяне на националностите, влизащи в Турската империя, и федерация на обединените нации в една балканска държава», за промени в конституцията в демократичен дух, за пълно самоуправление в окръзите и общините, образование на родния език, право на сдружаване за работниците, въвеждане на работническо законодателство, на прогресивен данък върху приходите и имуществата и пр.(80) В името на тези искания македоно-одринските социалдемократически групи си поставяха за задача да организират работническата класа, за да се включи тя най-активно в революцията и да я доведе до нейния истински край — освобождението на цялото общество от капиталистическо робство.

Свои организации създадоха и широките социалисти. Техните искания не бяха достатъчно избистрени и често се преплитаха със социалните искания на Народната федеративна партия. Те застъпваха сред работническото движение идеята за запазване целостта на империята и за разрешаване на националния и социалния въпрос в рамките на обновена Турция. В Солун бе основана Социалистическа федерация, която трябваше да включва отделни национални секции. Направиха се опити за обединяване на широките с революционните социалисти, но те завършиха без успех. Социалистите начело с В. Главинов, които стояха на принципни класови позиции, бяха непримирими към опортюнизма на ръководителите на федерацията. Те не одобряваха нито техния федерализъм, нито сътрудничеството им с дребнобуржоазни политически дейци от Народната федеративна партия.

Незачитането от страна на младотурското правителство на исканията на българското население, преследванията и убийствата на бивши революционни дейци, както и нечуваните инквизиции по време на т. нар. обезоръжителна акция станаха причина за възобновяване на нелегалната революционна дейност. Още през 1908 г. ръководителите на ВМОРО открито заявиха, че организацията не прекратява своето съществуване, а само преустановява дейността си, докато се види дали ще се приложат обещаните свободи, както и исканото самоуправление. В писмото на ЦК на ВМОРО до Младотурския комитет от 23 юли 1908 г. се казваше, че ако реакцията посегне на независимостта на организацията или пък прокламираните свободи не бъдат дадени или бъдат отнети, «организацията отново ще изтегли своя меч. Тя ще запали огъня на революцията по всички краища на Македония и Одринско и ще се бори на живот или смърт, защото тая борба ще бъде съдбоносна»(81). А в проектопрограмата на Серски, Солунски и Струмишки революционен окръг беше записано, че макар да преминава към легална форма на борба, организацията «декларира, че оръжието не е сложено и че тя е готова всеки миг да го вземе в ръцете и да продължава борбата в съответните нелегални форми»(82). В същия смисъл се изказа и конгресът на Одринската революционна организация в края на август 1908 г.

И след като младотурците не удържаха на обещанията си за равенство на всички народности в империята и засилиха преследванията срещу българите, организацията бе принудена да вземе оръжието и да издигне отново лозунга за автономия. През пролетта на 1910 г. група дейци от Солунски, Струмишки и Серски революционен окръг (без другарите на Сандански) се опита в противовес на дотогавашната да създаде нова организация «на национална почва със задача да извоюва автономията на Македония и Одринско като етап за духовното ни и политическо обединение». Тя трябваше да обхваща «не само Турско, но и всички земи, населени с българи, и ония, гдето би се намерили съмишленици», и да бъде изградена въз основа на принципите на централизацията(83).

Организацията се нарече Българска народна македоно-одринска революционна организация (БНМОРО). Изработиха се устав и правилник и започнаха да се изпращат чети в Македония. Задачата беше не само да се повдигне народът на борба, но и да се застави свободна България да се намеси, защото «не може да има два идеала — държавен и национален, и държавата трябва добре да схване това»(84). Сред дейците от тази група бяха ръководителят на Струмишки революционен окръг и представител на левицата преди това Хр. Чернопеев, близкият другар и сподвижник на Гоце Делчев М. Чаков, Апостол войвода и др.

След продължителни преговори с ръководни дейци от Скопски и Битолски революционен окръг, както и с избраните от Кюстендилския конгрес ръководители, чийто мандат беше отдавна изтекъл, организацията бе възобновена през 1911 г. със старото име ВМОРО и със стария устав и правилници. При това положение целта остана същата — пълна политическа автономия на Македония и Одринско. В протокола за постигане на съгласие между революционните групи се предвиждаше да се промени съставът в духа на схващанията на БНМОРО, като занапред в организацията се приемат «само членове българи-националисти»(85). Тази промяна обаче не бе включена в устава. За участие в организацията бяха поканени и привържениците на бившия Върховен македоно-одрински комитет, но те поставиха условия, които не бяха приети(86).

Целта на борбата бе посочена и в мемоара на ВМОРО, връчен през октомври 1911 г. на генералните консули на великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин, с който се обявяваше за подновяването на нелегалната революционна борба(87). В него Младотурската революция се оценяваше, като «една изкусно скроена игра» с цел да се осуети разширяването на реформената акция на европейските сили и се посочваше, че положението в резултат от последователно провежданата политика на младотурците е станало по-тежко, отколкото «в последните години преди хуриета, когато в Македония имаше какъв-годе европейски контрол и когато страната във финансово отношение бе добила известна автономност». При тези условия подновяването на борбата ставаше неизбежно. И тъй като опитът на целия XIX в. и събитията от последните години изрично показваха, че «в никоя турска провинция не е възможно да се въдвори ред и сигурност и да се гарантира свободата и равенството между гражданите, без разлика на вяра и народност, докато тя — провинцията — не се откъсне от пряката цариградска власт и управлението й не се повери в ръцете на местното население, т. е. докато не се въведе в нея автономно управление под покровителството и гаранцията на великите сили», организацията подновява борбата в името на тази цел, се посочваше в мемоара.

* * *

От изложеното се вижда, че през цялото време на борбата против турското владичество българското националноосвободително движение в Македония и Одринско имаше за цел да извоюва политическа автономия за тези области. Искането за областно самоуправление, поставено в политическите програми след Младотурската революция, в крайна сметка беше само разновидност на лозунга за автономия. «Гледахме да избегнем думата автономия, която бе плашило за турците, та възприехме областно самоуправление (английски self-government)» — посочва Хр. Матов(88). Автономията се прие като цел на борбата, след като опитите да се изменят постановленията на Берлинския договор за разпокъсване на българския народ завършиха без успех. Чрез нея трябваше да се осигури целостта на Македония и Одринско в посочените от българите граници и да се създадат условия за нормално политическо, икономическо и културно развитие на населението до настъпването на благоприятен момент за възстановяване на нарушеното през 1878 г. единство на българския народ.

Различията между обособилите се течения и групи в освободителното движение се отнасяха до въпросите за средствата и тактиката на борбата и за бъдещето на Македония и Одринско след постигането на автономията. Вторият от тези въпроси надхвърляше крайната цел на борбата, защото автономията не можеше да бъде установена иначе освен в рамките на турската държава, чиято цялост беше гарантирана от великите сили. Но независимо от различните намерения и тълкувания въвеждането на автономно управление обективно щеше да създаде условия, както в бившата Източна Румелия, за едно по-сетнешно обединение с България. И това много добре схващаха както турското правителство, така и великите сили и съседните балкански държави и затова всячески се обявяваха и действуваха против въвеждането на автономия.

За истинския смисъл на политическите искания и програми на българите в Македония и Одринско достатъчно ясно говорят тяхното поведение и изявления по време на Балканската война през 1912–1913 г. и последвалите събития. На страната на съюзниците против Турция се наредиха всички дейци на освободителното движение без изключение. Но в същото време революционната организация и българското нacелениe се обявиха рязко срещу опитите за дележ на Македония и за присъединяване на части от нея към Гърция и Сърбия. В меморандума на ЦК на ВМОРО от декември 1912 г. до Фердинанд се посочваше, че през цялото време на борбата Вътрешната организация «неуклонно преследваше една и съща свещена цел — да се спаси българска Македония за българския народ целокупна, неразделна». Идеята за автономия бе възприета като етап по пътя към освобождението и обединението и за да не се допусне разпокъсване на областта, към което се стремяха съседните държави(89). А в заявлението на ЦК на ВМОРО до председателя на Министерския съвет в София Ив. Ев. Гешов се напомняше, че организацията «едновременно със законната отбрана преследваше прямото или посредствено, чрез автономния етап, политическо обединение на всички българи. Така щото ... автономното начало е било средство, за да се спаси целостта на Македония»(90).

Тези, както и много други документи от това и по-късно време(91) още веднъж изрично потвърждават българския характер на националноосвободителното движение в Македония и Одринско след 1878 г. и българското съзнание на мнозинството от населението в тях. Движението имаше същата крайна цел, както борбата до и непосредствено след Берлинския конгрес — пълното освобождение и обединение на българския народ.

Бележки

1. А. Томов и Г. Баждаров, Революционната борба в Македония, С., 1918, с. 22–24; Хр. Силянов, Освободителните борби в Македония, C., т. 1, 1933, с. 39–40.

2. Д. Кьосев, История на македонското национално-революционно движение, С., 1954, с. 139, 144–145; Кр. Христов, Гоце Делчев, С., 1955, с. 149.

3. Д. Кьосев, Гоце Делчев, С., 1967, с. 63; Гоце Делчев. Писма и други материали. Издирил и подготвил за печат Д. Кьосев, С., 1967, с. 28.

4. Т. Влахов, Криза в българо-турските отношения 1895–1908, С., 1977, с. 8.

5. Тук ще посочим само няколко заглавия, в които се третира и въпросът за характера и целите на революционното движение в Македония след 1878 г. Историjа на македонскиот народ, Скопjе, кн. II, 1969; М. Пандевски, Политичките партии и организации во Македониjа (1908–1912), Скопjе, 1965; М. Пандевски, Националното прашање во македонското ослободително движење (1893–1903), Скопjе, 1974; Ив. Катарџиев, Серскиот округ од Кресненското востание до Младотурската револуциjа. Национално-политички борби, Скопjе, 1968; Кр. Битоски, Македониjа и Кнежевство Бугариjа (1893–1903), Скопjе, 1977; Ал. Христов, Принципот на автономна Македониjа во програмата на Внатрешната македонска револуционерна организациjа. — Гласник на ИНИ, Скопjе, 1962, бр. 2; A. T. Xристов, Создавање на македонската држава 1893–1945, Скопjе, 1971.

6. За първите години вж. К. Пандев, Политически програми на националноосвободителното движение в Македония и Одринско до 1903 г. — Първи конгрес на БИД, С., 1972, с. 469–476. Част от използуваните там и в това изследване източници са публикувани в сборниците Документи и материали за историята на българския народ, С., 1969, и Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978. За втория от тях вж. В. Xаджиниколов, Проблеми на българското националноосвободително движение след Берлинския конгрес през 1878 г. в сборника «Македония». — Исторически преглед, 1980, кн. 1, с. 85–105.

7. Македония. Сборник от документи и материали, с. 356. По-подробно за въстанието вж. Д. Дойнов, Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879, С., 1979, и пос. литература.

8. За него вж. Кирил патриарх български, Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877–1878, т. 1, кн. 1, С., 1969, с. 469–476; К. Църнушанов, Охридското съзаклятие, С., 1966.

9. В. «Марица», бр. 58 от 16 февруари 1879 г., с. 6; в. «Зорница», бр. 8 от 22 февруари 1879 г., с. 31.

10. В. «Марица», бр. 9 от 25 август 1878 г., с. 5.

11. В. «Български глас», бр. 5 от 9 януари 1880 г., с. 3. Публикувано в Македония, поc. изд., С., 364–365. Срв. Кирил патриарх български, пос. съч., с. 420 и 479–482 — факсимиле на копието, връчено на австро-унгарския посланик.

12. В. «Зорница», бр. 25 от 17 юни 1880 г., с. 100.

13. «Македония», пос. сб., с. 373.

14. В. «Зорница», бр. 21 от 20 май 1880 г., с. 83–84. Публикувано в Македония, пос. сб., с. 365–367. Вж. и в. «Български глас», бр. 46 от 1 юни 1880 г., с. 2; Кирил патриарх български, пос. съч., с. 421–423.

15. Подобни искания издигнаха също албанците и гърците. Албанците искаха да се образува албанска област, която да включва Шкодренски, Косовски и Янински вилает (в. «Марица», бр. 16 от 19 септември 1878 г., с. 6), а гърците настояваха Македония да се раздели на два вилаета, като в югоизточния преобладава гръцкият елемент, а в северозападния българското население да бъде уравновесено с турско и албанско (в. «Зорница», бр. 33 от 12 август 1880 г., с. 131–132; Кирил патриарх български, пос. съч., с. 435). И едните, и другите настояваха за въвеждане на своя език за официален наред с турския.

16. Македония и Одринско (1893–1903). Мемоар на Вътрешната организация, 1904, с. 10.

17. В. «Зорница», бр. 18 от 10 май 1885 г. с. 71–72.

18. Материали за историята на македонското освободително движение, С., кн. V, 1927, с. 11; Македония, поc. изд., с. 506.

19. П. п. Арсов, Произход на революционното движение в Македония и първите стъпки на солунския Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договор. — Бюлетин на Временното представителство на обединената бивша Вътрешна македонска революционна организация, С., № 8, 19 юли 1919, с. 3. Първият устав не е запазен, за него съдим по сведенията на създателите и първите дейци на ВМОРО.

20. Xр. Силянов, поc. cъч., с. 40.

21. Материали..., кн. IX, С., 1928, с. 102; Македония, поc. изд., с. 599.

22. Материали..., кн. VIII, С., 1927, c. 51.

23. Г. Петров, Македонско освободително дело. — Македонски преглед, бр. 3 от 25 юни 1905 г., с. 39.

24. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 30, л. 26–27. По-късно проектът е публикуван много пъти и на различни места. Вж. Македония, поc. сб., с. 398–400; Освободителната борба на българите в Македония и Одринско 1902–1904. Дипломатически документи, С., 1978, с. 26–27, 31–33.

25. Македония, поc. изд., c. 390–393. Цитираните документи вж. и у К. Пандев, Устави и правилници на ВМОРО преди Илинденско-Преображенското въстание. — Известия на Института за история, т. 21, С., 1970, с. 249–257.

26. В. «Политическа свобода», бр. 1 от 6 февруари 1898 г., с. 3.

27. Пак там.

28. Пак там, бр. 2 от 19 февруари 1898 г., с. 6. В същия брой се предава и резюме на възвание на МТРК, разпространено заедно с програмата. Освен тези документи известни са още уставът на комитета, в. «Глас на Македонский таен револуционен комитет» от юли 1898 г. и в. «Отмъщение», излязъл през ноември 1898 г. като «орган на македонските революционери терористи» (Д. Зографски, Македонскиот таен революционерен комитет и «Отмъщение», Cкoпje, 1954, с. 27–76). По всяка вероятност комитетът беше съставен от пребиваващите тогава в Женева български студенти, т. нар. Женевска група, които по-късно оказаха влияние върху идейното оформяне на групата на «гемиджиите» в Солун.

29. За МРКС вж. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 21, л. 189, 190; Д. Вихров, Отворено писмо до македонските революционери, Стара Загора, 1899; К. Пандев, Политически програми..., с. 473–474.

30. К. Пандев, Устави и правилници..., с. 267.

31. За разногласията и борбите в македоно-одринското движение от 1901 г. нататък вж. К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878–1903. С., 1979, с. 262 и сл.

32. В. «Право», бр. 16 от 7 юни 1902 г., с. 1–2; Македония, пос. изд…, с. 423–426.

33. В. «Реформи», бр. 31 от 14 септември 1902, с. 1; Македония, пос. изд., с. 430–433.

34. T. Kарайовов, Македонските искания и дипломацията (критическа студия на програмата за реформи, представена от г. Стег, френски консул в Солун), С., 1903, с. 28–29.

35. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 30, л. 418; Македония, пос. изд., с. 441–442.

36. Освободителната борба..., поc. сб., с. 30.

37. Френската жълта книга по македонския въпрос, С., 1903, с. 16; Македония, поc. изд., с. 427–428.

38. Д. Зографски, Извештаи од 1903–1094 година на австриските преставници во Македониjа, Скопjе, 1955, с. 41–42; Македония, пос. изд., с. 463.

39. В. «Софийски ведомости», бр. 12 от 21 май 1903 г., с. 3.

40. П. К. Яворов, Събрани съчинения, т. 2, С., 1977, с. 62–63.

41. Пак там, с. 65; Материалите от вестника вж. в т. 4, С., 1979, с. 239–292.

42. ЦДИА, ф. 331, oп. 1, а. е. 72, л. 5–9.

43. Бюлетин на в. «Автономия» (Задграничен лист на Вътрешната македоно-одринска организация) от 28 юли 1903 г.; в. «Вечерна поща», бр. 731 от 28 юли 1903 г., с. 2; Xр. Силянов, пос. съч., с. 355–356; Освободителната борба..., пос. изд., с. 543–544.

44. В. «Вечерна поща», бр. 740 от 8 август 1903 г., с. 2; в. «Софийски ведомости», бр. 83 от 9 август 1903 г., с. 3; Xр. Силянов, пос. съч., с. 431–432; Освободителната борба..., пос. изд., с. 362.

45. В. «Софийски ведомости», бр. 100 от 29 август 1903 г., с. 3; в. «Вечерна поща», бр. 761 от 30 август 1903 г., с. 3.

46. Xр. Силянов, пос. съч., с. 434–435; Македония, пос. изд., с. 489–495; Освободителната борба..., пос. изд., с. 473–474; В. Божинов, Документи за Илинденското въстание през 1903 г. — Исторически преглед, 1978, кн. 3, с. 88–90.

47. За въстанието е писано значително повече. Вж. Хр. Силянов, пос. съч., с. 275 и сл.; Преображенското въстание. Статии и документи, С., 1955; Н. Спиров, Преображенското въстание, С., 1965; Г. Георгиев и Й. Шопов, Илинденското въстание, С., 1969; Илинденско-Преображенското въстание 1903–1968, С., 1968; Л. Данаилов и Ст. Нойков, Националноосвободителното движение в Тракия. 1878–1903, С., 1971, с. 235 и сл.; Д. Косев, Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., С., 1978; Хр. Христов, Националната революция и Илинденско-Преображенското въстание. — Международни отношения, 1978, кн. 6; Л. Панайотов, Илинденско-Преображенското въстание, С., 1978, и др.

48. Xр. Силянов, пос. съч., т. 2, С., 1943, с. 42.

49. ЦДИА, ф. 334, oп. 1, а. е. 109, л. 89; Освободителната борба..., поc. сб., с. 540.

50. П. Пенчев, По нашите спорни въпроси, С., 1906, с. 13.

51. Xр. Силянов, поc. съч., т. 2, с. 19.

52. Извлечения от решенията на Общия конгрес на ВМОРО. Допълнителни обяснения към правилниците. Циркуляр № 1, 1906, с. 14.

53. Авиценус, Две течения. — Революционен лист, бр. 8 от 27 януари 1905 г., с. 9.

54. Пак там, бр. 7 от 9 декември 1904, с. 5; бр. 8, с. 11.

55. Авиценус, Критически бележки по повод написаната от Брут книжка «Основи на В. Р. Организация». — Революционен лист, бр. 9 от 28 февруари 1905 г., с. 10.

56. Авиценус, Вътрешно устройство на Организацията. — Революционен лист, бр. 3 от 17 септември 1904 г., с. 8.

57. Xр. Матов, Писма за Македония. Отговор на г. Я. Сакъзов, С., 1910, с. 14–16; срв. П. Пенчев, поc. съч., с. 16.

58. Извлечения от решенията... Циркуляр № 1, с. 9, 11.

59. Македонската революционна организация и българските правителства (По повод убийството на Б. Сарафова, Ив. Гарванова и В. Даева). Две открити писма от Окръжния комитет на Серския рев. окръг, С., 1908, с. 18.

60. П. Пенчев, поc. съч., с. 88–89.

61. Вж. Хр. Силянов, пос. съч., т. 2, с. 552, 558.

62. Д. Благоев, Съчинения, т. 6, С., 1958, с. 293, срв. т. 10, С., 1959, с. 61 — И двете македоно-одрински организации — ВМОРО и Върховният комитет, «имат една и съща цел — освобождението на Македония и Одринско и присъединението им към Княжеството. В този смисъл те и двете са националистически. Обаче по средствата и начина, с които те искат да постигнат целта, се рязко различават помежду си».

63. Пак там, т. 10, с.71–72.

64. В. «Илинден», бр. 60 от 5 август 1908 г., с. 3.

65. ЦДИА, ф. 331, oп. 1, а. е. 306, л. 61.

66. Пак там а. е. 293, л. 79–88.

67. Проектопрограма на Мак-одр. рев. организация, б. м., 1908, с. 9.

68. Резолюции, приети в извънредния конгрес на Одринската революционна организация, б. м. г., с. 5.

69. Пак там, с. 14.

70. Дневници на учредителния и втория конгрес на Съюза на българските конституционни клубове, Солун, 1910, с. 84–85.

71. В. «Илинден», бр. 62 от 18 август 1908 г., с. 2.

72. Решения на Учредителния конгрес на Народната федеративна партия (българска секция), Солун, 1909, с. 6–7.

73. Пак там, с. 10, 16.

74. В. «Илинден», бр. 61 от 11 август 1908 г., с. 1.

75. В. «Конституционна заря», Солун, бр. 7 от 8 септември 1908 г., с. 2.

76. Резолюции, приети в извънредния конгрес на Одринската революционна организация, с. 12–13.

77. В. «Работническа искра», Битоля, бр. 4 от 15 февруари 1909, с. 1–2; Македония, поc. изд., с. 550–551.

78. В. «Камбана», бр. 882 от 14 април 1910 г., с. 2. «Клетите турци! — възкликва с ирония по подобен повод Хр. Матов. — Не ги оставят на мира да прокарат конституционни реформи!... Пак македонците виновни!» (Хр. Матов, Впечатленията от Македония на д-р Кр. Раковски, С., 1911, с. 9).

79. В. «Камбана» бр. 1282 от 1 юли 1911 г., с. 1–2.

80. Революцията в Турция и социалдемокрацията, С., 1908, с. 16–17.

81. В. «Илинден», бр. 60 от 5 август 1908 г., с. 3.

82. Проектопрограма на Мак.-одр. рев. организация, с. 18.

83. ЦПА, ф. 228, oп. 1, а. е. 11, л. 4.

84. Пак там, л. 15; в. «Камбана», бр. 987 от 1 август 1910 г., с. 1 — Позив към всички съмишленици на мак.-одр. освободителна кауза. Документът представлява интерес не толкова с фактите, които съдържа — някои от тях са неточни, — а с оценката за миналата дейност и за състоянието на организацията след Младотурската революция.

85. ЦПА, ф. 228, oп. 1, а. е. 11, л. 26.

86. НБКМ — БИА, ф. 189, а. е. 7, л. 157–158; Г. Ив. Белев, Из миналото — един документ. — Сборник Илинден (1903–1929), С., 1929, с. 69–71.

87. В. «Вардар», бр. 4 от 24 октомври 1911 г., с. 1; в. «Камбана», бр. 1381 от 26 октомври 1911 г., с. 3; в. «Македония», бр. 532 от 30 октомври 1911 г., с. 1–2.

88. Xр. Матов, Писма за Македония..., с. 17.

89. Г. Бaждapов, Войните и македонският въпрос. — Македония, 1922, кн. 4, с. 10–11; Македония, поc. изд., с. 573–574.

90. Л. Милетич, Документи за противобългарските действия на сръбските и гръцките власти в Македония през 1912–1913 г., С., 1929, с. 291; Македония, поc. изд., с. 580.

91. Вж. Македония, поc. изд., док. № 131, 133 и сл.