Георги Стойков Раковски и българската национална демократическа революция

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Димитър Косев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2018

През 1981 г. се навършват 160 години от рождението на Георги Стойков Раковски. Със своята неуморна, всестранна дейност този велик син на нашия народ заема особено място в развитието на българската националнодемократическа революция. Едва двадесетгодишен той се включва най-активно в националноосвободителното движение. По негова инициатива и ръководство в 1841 г. е създадена българска тайна организация под името Македонска организация с цел да се подготви въстание в България. По инициативата и под ръководството на Раковски е замислен вторият, т. нар. Браилски бунт в 1842 г., т. е. подготовката на въоръжен отряд, предназначен да мине в България и да вдигне въстание, където — според писмените показания на Раковски пред следствената комисия в Букурещ — само от българската емиграция в Бесарабия се очаквало да участвуват 1000 конници и пехотинци(1). Арестуван и осъден на смърт, Ракoвски успява да се спаси и емигрира във Франция, но след завръщането му в България отново е хвърлен заедно с баща си в «дълбоки и влажни тъмници» на турската столица, където страдат три години и половина.

След излизането си от затвора в продължение на седем години Раковски е принуден да се отдаде на мирен живот като търговец и предприемач, за да избегне, както сам обяснява, подозрителността на турското правителство и интригите на Патриаршията. През този период той участвува в църковнонационалното движение и съдействува за издаването на специален ферман за построяването на българска църква в Цариград. Но щом се очертава ясно неизбежността на войната между Русия и Турция през 1853 г., Раковски захвърля търговията и се отдава с всичките си сили за подготовка на въоръжено въстание в България, съгласувано с очакваното настъпление на руската армия. За тази цел под негово ръководство е създадено Тайно общество със задача да организира разузнаване в полза на руската армия и главно, «да преуготовлявами народа всягда да бъди готов, щото в благовремье да действува съгласно с Русийское напредване в Турция».

Раковски успява да се вмъкне в щаба на турската армия като преводач с разузнавателна цел и под прикритието на тази длъжност обикаля редица български градове, за да привлича сътрудници на Тайното общество. Разкрит от турското правителство, той е арестуван и изпратен в Цариград на сигурна смърт, но успява по пътя да избяга, влиза тайно в турската столица, съставя дружина от 12 български патриоти и се отправя на север, в очакване на руското настъпление. Поради неблагоприятното за Русия развитие на военните действия Раковски разпуска дружината и се укрива в Котел, където работи над знаменитата си революционна поема «Горски пътник». След края на Кримската война той се установява в Нови сад (тогава под австрийска власт) и със съдействието на сръбския публицист Данило Медакович започва да издава в. «Българска дневница», отпечатва брошурата «Предвестник горского пътника» и поемата си «Горски пътник».

Изгонен от Австрия по настояване на турското правителство, Раковски минава в Румъния, а оттам с разрешението на руското правителство в 1858 г. се спира в Одеса. Тук се отдава на научна работа и написва трудовете си «Ключ болгарскаго язика», «Показалец» и «Иступлен дервиш или Восточний вопрос». Там, във връзка с конфликта между Турция и Черна гора в 1858 г., съставя първия си «План за освобождението на България». Принуден да напусне Русия, той се настанява в сръбската столица и започва да печата първия боен орган на българската национална революция в. «Дунавски лебед». Основните материали, поместени във вестника (от брой 1, който излиза на 1 септември 1860 г., до брой 30, отпечатан на 18 април 1861 г.), са посветени изключително на църковнонационалното движение и тонът им е лоялен към турското правителство. В този дух е и кореспонденцията на Раковски с привържениците му в Цариград.

В края на април и началото на май 1861 г. в пропагандата на «Дунавски лебед» настъпва рязък завой към подготовка за въоръжена борба. Открива се яростна критика срещу загнилата османска империя и нейните западни покровители. Във връзка с изострянето на отношенията между Сърбия и Турция на 17 май 1861 г. Раковски пише на своя доверен привърженик Йосиф Дайнелов в Цариград: «Според както отиват турските работи, наши народни работи ще заемат скоро съвсем други ход и тогава не ще веки сплетни и зависти да ни късат и дерат, защото ще играй нож»(2). Към края на същата година той съставя знаменития си план за освобождението на България, на 14 юни 1862 г. изработва «Статут за привременно българско началство в Белград», организира първата Българска легия и отправя «позив към българите за въстание». Уреждането на конфликта между Сърбия и Турция отнема възможността за приложение на широко замисления революционен план.

Разочарован от сръбското правителство, Раковски се установява в Румъния, където полага големи усилия за издаването на в. «Бъдъщност» и на последния си вестник «Бранител». Изострянето на международната обстановка, активизирането на близкоизточната политика на Русия и подемът на националноосвободителното движение на балканските народи в 1866–1867 г. подтикват отново неуморния революционер към подготовка на въоръжено въстание в България. Той организира централно революционно ръководство в Букурещ под името Върховно народно българско тайно гражданско началство и на 1 януари 1867 г. изготвя «Привременен закон за народните горски чети за 1867 лето». Това е закон за устройството на българската въстаническа войска, която трябва да служи като ядро и ръководител на въстаналия народ. Ходът на събитията, а и смъртта на Раковски през есента на същата година попречват за изпълнението и на този план.

Ето това са, съвсем накратко набелязани, главните насоки и прояви в дейността на бележития българин от 1841 до 1867 г. Към това трябва да се прибавят и неговите непрестанни усилия за развитието на образованието и културата на народа. Както се вижда, Раковски сменя тактиката си в националноосвободителното движение, няколко пъти минава от позицията на въоръжената революционна борба към легалното църковно движение, към мирната просветна и научна дейност. Тези резки завои в стратегията и тактиката му са отбелязвани и преценявани различно още от съвременниците му, продължители на неговото историческо дело(3). По-късно народният поет Ив. Вазов е имал пред вид може би и този стихиен наглед характер на житейския път на Раковски, когато в стихотворението си за него казва: «Историята има да се позамисли към кой лик безсмъртен тебе да причисли».

Историческата наука бе изправена действително пред нелесната задача при опита да се изясни идеологията, мястото и ролята на изтъкнатия деец на българската национална революция. В случая влияние оказваше и класовият подход, и методологическата позиция на отделните изследователи. Буржоазните историци не можеха, разбира се, да отрекат Раковски като революционер, но се стараеха да го представят главно като църковник и просветител. Историците марксисти обикновено наблягаха главно на революционната му дейност, но не можеха да отминат и участието му в църковнонационалното и просветното движение и затова, общо взето, го определяха като непоследователен революционен демократ. При това както буржоазните, така и марксистите историци при оценката на историческото дело на Раковски заставаха очевидно на схващането, че в нашето освободително движение още от началото му и до освобождението на България са съществували две различни, дори враждебни едно на друго направления: от една страна, буржоазно-либералното просветно и църковнонационалното движение начело с буржоазията, а, от друга — революционно-демократичното, изразител на коренните интереси на най-угнетените народни маси(4).

През последните тридесет години българската марксистко-ленинска историческа наука, а и някои съветски историци българисти направиха сериозен принос за по-пълното осветляване на историческото дело на Раковски, на неговата идеология и на ролята му в развитието на националнодемократичната революция. Издаден бе последователно в четири тома неговият богат архив(5). Публикуваха се два сборника с изследвания върху живота и всестранната му дейност(6). Въз основа на натрупаните изследвания, на обнародвания архив на Раковски и други новооткрити материали бе написана обстойна биография на великия революционер(7).

Историческият път на Раковски е сложен, както е сложно и развитието на българската националнодемократическа революция през периода, в който той живее и действува. Поради това, макар вече да е направено много за цялостното осветление на живота и на историческото му дело, те навярно и занапред ще бъдат предмет на нови допълнителни изследвания и уточнения. Правилното разбиране и осветляване на неговата огромна разнообразна дейност е възможно само като се разглежда и преценява в най-тясна връзка с развитието на вътрешното и международното положение на българската нация, със степента на нейното формиране, със задачите, които тя трябваше да решава през периода 1841–1867 г.

* * *

В международно отношение българският народ се намираше в най-тежко положение. Никой друг балкански християнски народ не бе попаднал в такова тежко двойно иго — социално-политическото на турските завоеватели и духовното на Цариградската гръцка патриаршия, — както нашият народ. Единствената външна сила, в чиято помощ той неизменно вярваше, бе Русия. Но до 1867 г. в нейната близкоизточна политика не се предвиждаше освобождението на България. Официална Русия съчувствуваше на българите след Кримската война, помагаше за развитието на просветата им, но бе против отхвърлянето на чуждото иго, поддържаше принципа за единство на православието начело с Патриаршията в Османската империя. Българският народ имаше много и силни неприятели, а малко приятели.

В началото на 40–те години на XIX в., когато Раковски се появи на историческата сцена, българското националноосвободително движение навлизаше в период на по-ускорено развитие. С по-бързи крачки вървеше напред икономическото развитие на страната, процъфтяваха занаятите и се развиваха капиталистическата манифактура и търговията, създаваше се и се разширяваше единният вътрешен пазар в България, израстваше по-многобройна и по-богата национална буржоазия, която застана начело на борбата за просвета, против антибългарската политика на Цариградската патриаршия. Но въпреки несъмнено големите успехи на националноосвободителното движение българската нация до 1867 г. не бе още утвърдена, нямаше официално, международно признато общонационално представителство.

Това обстоятелство създаваше огромна опасност за бъдещето на нацията ни и поощряваше управляващите реакционни буржоазни кръгове в съседните християнски държави към агресивни действия срещу българския народ. В природата на буржоазните нации през XIX в. бе да водят агресивна политика за сметка на по-слабите си съседи. Едрата гръцка буржоазия в Кралството и в Турция използуваше духовната власт на Патриаршията, за да нанася удари върху националноосвободителното ни движение с надеждата, че ще може да асимилира българския народ и при разпадането на Османската империя, което вече се смяташе неизбежно, ще може да осъществи така наречената «мегали идея» (голяма идея), т. е. включването на България в мечтаната гръцка империя. За тази цел патриаршеските владици в българските епархии действуваха умело в съюз с турските власти. И те имаха сериозни успехи. Гръкоманията, срещу която бе издигнал глас още Паисий Хилендарски, не бе ликвидирана.

В края на 50–те години Димитър Миладинов предупреждаваше тревожно, че пороят на гръцката пропаганда в Македония ще стане неудържим, ако нe се вземат бързи мерки. От обстоятелството, че българите нямаха своя държава, нямаха въобще общонационално представителство, искаше да се възползува и управляващата в Княжество Сърбия националистическа сръбска буржоазия. В 1844 г. Илия Гарашанин, един от нейните най-крупни представители през този период, състави т. нар. «Начертание» — програма за обединението на всички южни славяни под сръбско ръководство. На сръбското княжество се възлагаше да изиграе сред южните славяни ролята, която Пиемонтското кралство играеше в обединението на Италия. Дори в 1866–1867 г., когато националноосвободителното ни движение бе набрало вече големи сили, младите балкански буржоазни монархии, главно Кралство Гърция и Княжество Сърбия, смятаха българския народ за неспособен за самостоятелен политически живот и в преговорите за образуване на т. нар. първи балкански съюз срещу Турция проектираха подялбата на българските земи(8).

Какви задачи трябваше и можеше да решава българският народ при тази степен на неговите национални сили и при толкова неприятели през този период? Първата задача бе да развие образованието, да построява и открива училища в градове и села, да формира народна интелигенция, да създава периодичен печат като мощно средство за революционизиране на масите и за мобилизирането им за борба, да открива читалища, да подтиква литературата, науката, изкуствата. Втората задача бе да поведе борба срещу духовното иго на Цариградската патриаршия, за изгонването на чуждото духовенство от българските епархии, за извоюване на независима национална църковна организация като официален представител на българската нация в Османската империя.

В борбата за образование, култура и самостоятелна национална църковна организация бе въвлечен целият народ. Тази борба бе легална, но не мирна. Тя бе съпроводена с ожесточени сблъсквания с органите на Патриаршията и поддържащите ги турски власти. В нея българският народ даде много скъпи жертви, като се сплотяваше и закаляваше. Борбата за църковна независимост изигра огромна роля за формирането и утвърждаването на българската нация. Извоюваната победа въпреки противодействието на много враждебни сили повдигна, борческия дух и националната енергия на народа(9).

Решаването на третата и най-важна задача — освобождението от турското иго — не бе още по силите на българската нация през този период. Процесът на нейното оформяне и утвърждаване завърши едва с победата на културния фронт и с ликвидирането на чуждата духовна власт в страната. Успоредно с разрастването на тази борба се засилваше и въоръжената борба за политическо освобождение. Българският народ никога не бе се примирявал с поробителите. С хайдушки дружини, с локални стихийни въстания, с участие в руско-турските войни и във въстанията на сърби и гърци и пр. той бе изразявал своя протест и волята си за политическо освобождение. С нарастване на материалните и духовните сили на българската нация през втората четвърт на XIX в. варварското господство на турската военно-феодална върхушка ставаше още по-непоносимо, оскърбително и омразно. През този период беше ясно за всички, включително и за западните покровители на Турция, защитници на т. нар. статукво, че разложението на Османската империя е необратим процес, че нейното разпадане е въпрос на време, от което се готвеха да се възползуват заинтересованите държави.

Най-далновидните, политически най-просветените български патриоти виждаха голямата опасност за нацията, ако народът не участвува и отсъствува при решаване на Източния въпрос, т. е. съдбата на Османската империя, на нейната най-богата част — Европейска Турция. Вътрешното развитие на България, нарастването на материалните и духовните сили на нацията и очертаващото се неизбежно разпадане на Османската империя налагаха да се действува решително и наред с борбата за просвета и църковна независимост българският народ да се подготвя за въоръжена борба за политическо освобождение.

При такава вътрешна и международна обстановка се сложи началото на организираното революционно движение на българския народ. Историческата заслуга за това се пада на Г. С. Раковски. Самият той отнася това начало към края на Кримската война. В плана за автобиографията си след точка 62, в която отбелязва пребиваването си във Влашко до «мира Севастополски», и точка 63, отнасяща се за написването на «Горски пътник», Раковски поставя точка 64: «Началото и конечното ми решение за открита борба с турското правителство чрез пресата и сабята». Забележително е, че по същото време, веднага след подписването на Парижкия мир в 1856 г. наша делегация връчва на турското правителство «Прошение», с което от името на 6 400 000 българи се иска да се разреши на народа самостоятелна национална църква и гражданско представителство(10).

През периода, когато живя и работи Раковски, борбата за национално образование, за периодичен печат, за самостоятелна църковна национална организация и за политическо освобождение съставлява съдържанието на българската националнодемократическа революция. Това бе борба за културно и идейно-политическо израстване на народа, за формиране на българската нация, за сплотяването и самоопределението й в нейните етнически граници, за подготовката й с оглед решаването на главната стратегическа задача на националната революция — политическото освобождение. В развитието на българската национална революция през този период се съчетаваха по своеобразен начин легалните всенародни движения с опитите за политическо освобождение по пътя на въоръжената борба. Те всички имат в една или друга степен важно значение за крайната победа.

Така схващаше Раковски задачите на българската национална революция в историческите условия, при които протече неговата дейност. Той отдаваше първостепенно значение на образованието, на науката и политическата просвета и полагаше непрестанни грижи и усилия за тяхното развитие. Главна роля за опазване на българската народност и за културното й развитие Раковски отреждаше на църквата като храм на «праведната вяра», където се срещат всички българи, на училището, в което получават образование младите поколения, на читалището, «също едно училище не само за младите, но и за старите», и на печата (пресата), с който народът се подготвя за граждански живот и политическа независимост(11).

През 1857 г. в позив за учредяване на българска книжовна община Раковски доказва на своите съотечественици голямото значение на образованието за развитието на българската народност(12). Изгонен от Австрия по искане на турското правителство, Раковски се настанява във Влашкото княжество и в гр. Галац убедил тамошните българи да съставят «едно народно учебно българско общество, кое да обдържава българско порядъчно (навярно редовно, б. м.) училище в Галац и да съставими и печатня, за да печатами разни учебни български книги, и един филологический повременен лист»(13). Раковски е упълномощен да отиде в Яш, столицата на Молдовското княжество, наместник на което тогава е българинът княз Н. Богориди, да иска разрешение за учредяване на «българското общество» в Галац.

В това време в Яш пристига българска делегация от Молдова с молба да се разреши откриването на българска «средоточна» (централна) гимназия в Болград. Със съдействието на княз Богориди било издействувано бързо разрешение. По този повод Раковски пише на Иван Ст. Иванов: «А моя радост, смисли до кой степен възторга достигна, като гледах, че и за наш народ почна уже да просветва слънце надежди за просвещение». Болградските българи предложили на Раковски да стане директор на гимназията и той с удоволствие приел, но неочаквано под натиска на австрийското правителство бил изгонен от княжествата Влашко и Молдова и минал «в благословеная земля России, покровителка българам»(14). Там той продължава да се интересува какво става с разрешението за откриване на българска гимназия в Болград и с писмо от април 1858 г., като възхвалява ревността и грижите на българите в Молдова за просветата, съветва ги да бързат с осъществяването на това голямо дело, защото «политическите обстоятелства са непостоянни и могат да се изменят»(15).

В първия брой на «Дунавски лебед» Раковски съобщава, че целта на вестника е да показва на народа пътя на образованието и развитието му съобразно с обстоятелствата, при които се намира(16). В други броеве изразява радостта си от откриването на «Народно българско училище» в Цариград, насърчава българите в Охрид да се борят за родна просвета(17) и т. н.

Наред с непрестанните грижи за образованието Раковски отделяше много време и сили за развитие на българската наука. Знанието на много езици — гръцки, турски, френски, сръбски, руски, румънски и немски — му откриваше широк път към научната работа. Неговото внимание бе насочено към изследване на миналото на българския народ, на бита, езика, нравите и обичаите му, към осветляване на Източния въпрос и т. н.(18) На науката Раковски отдаваше голямо внимание като на средство за опознаване на народа, за развитие и утвърждаване на националното му чувство и за представянето му пред външния свят.

Най-важно значение за развитие на народната просвета в широк смисъл на думата Раковски отдаваше на печата изобщо и специално на периодичния печат. При тогавашните тежки условия той трябваше да превъзмогва огромни трудности и лишения За издаването на «Предвестник горского пътника», «Горски пътник», някои от публицистичните си трудове и вестниците «Българска дневница», «Дунавски лебед», «Бъдъщност» и «Бранител».

Раковски отдаваше голямо значение на просветата, като поставяше пред нея нови задачи. Целта на училището не е само да създава кадри за практическия живот, да подготвя по-образовани търговци, занаятчии, предприемачи и пр. Това също е важно, но главната задача на училището според Раковски е да въоръжава младите поколения с научен мироглед и пламенен патриотизъм, да създава интелигенция, вярна на народа, да подготвя кадри на националноосвободителното движение. Това свое разбиране той изразява при всяка грижа за училището и за подготовката на учители, във всеки позив за организиране на дружества за развитие на просветата. Такава роля той определяше на читалищата и на българската наука. Цялата научна дейност на Раковски е подчинена на задачите на националната революция.

Настанен в Нови Сад, Раковски работи усилено за издаването на в. «Българска дневница», който трябвало да бъде светило в «храма на българското просвещение». И веднага той поставя нова задача на периодичния печат като фактор за развитието на народната просвета. До появата на «Българска дневница» в 1857 г. (след краткотрайния живот на «Български орел» на Ив. Богоров и на сп. «Любословие» на К. Фотинов) съществуваше само едно българско периодично издание — «Цариградски вестник». Раковски пръв даде отрицателна оценка на този вестник, съвършено чужд на проблемите на българското освободително движение. Ние, «бедни българи» — пише Раковски, — више от 5 милиона счисляеми народ, останали сми на един сух Цариградски български вестник и от него хладнокръвно чаками народна просвета!»(19). Всички материали в «Българска дневница», а по-късно и в «Дунавски лебед», посветени на народната просвета, са пропити с борчески дух, свързани са тясно с освободителното движение.

Друга голяма част от дейността на Раковски е насочена към църковнонационалното движение. Борбата за освобождение от духовното иго на Цариградската патриаршия е отразена в няколко негови публицистични и научни трудове: «Глас едного българина», «Българският за независимо свещенство днес възбуден въпрос», «Отговор на богословска гръцка брошура»(20) и др. Основното съдържание на «Българска дневница» е посветено също на църковнонационалното движение. Проблемите на църковната борба заемат едно от централните места в съдържанието на «Дунавски лебед», а и в кореспонденцията на Раковски(21).

Раковски разбираше отлично национално-политическия характер на църковното движение. Той го определя като борба за освобождение на българската нация от чуждата духовна власт, за национално самоопределение и духовна независимост на народа, а не като някаква «гръцко-българска църковна распря», както го наричаха Тодор Бурмов и другите умерени дейци в Цариград. В една от уводните статии на «Дунавски лебед» Раковски определи църковната борба като «български народен въпрос»(22).

Бележитият българин беше за пълно скъсване с Цариградската патриаршия и за създаване на независима българска църковна организация. Той посрещна с радост акцията на цариградските българи, които в отговор на бруталната антибългарска политика на Патриаршията обявиха на 3 април 1860 г. скъсване с нея и поискаха от Портата да разреши създаването на самостоятелна църковна организация. Раковски пише в уводна статия на «Дунавски лебед», че главният въпрос, който стои пред народа, е въпросът за българска национална църква(23).

Църковнонационалното движение след акцията на 3 април 1860 г. срещна съпротивата на мощни враждебни сили. Патриаршията откри яростна борба срещу искането на българите за независима църква. Турското правителство виждаше в създаването на българска национална духовна организация опасност за бъдещето на своето господство в Европейска Турция и зае двулична позиция, която всъщност бе в подкрепа на Патриаршията. Западните държави се заловиха да разединят българския народ и да подронят руското влияние в страната чрез католическата и протестантската пропаганда. Руската дипломация продължаваше да се придържа към принципа за единство на православието в Османската империя и да бъде против идеята за независима българска църква.

Широко образован, запознат с целите и методите на великите държави, Раковски се oриентира бързо в опасното положение, в което попада българският църковнонационален въпрос. «Европейская политика — пише той — никога вече не можи да бъди постоянна и мирна заради преплетеное положение интересов на всяка сила, кои днес държат гражданское кормило Европи. Днес една от великия сил предлага нещо си, а друга и противодействува. На яве са уж предлага человеколюбие, образование, взаимни интереси народов и проч., а то всичко е пусти и голи речи! Тежко оним бедним народом, кои са остали в положение да други решават нихна съдбина! Дипломатическое днешно искуство да би добило една полезна за себе си точка, за нищо го няма (т. е. пред нищо не се спира, б. м.) да изложи в най-голяма опасност и един цял народ. В дипломатическое искуство няма искреност, няма истинно приятелство; там сичко се върши под покривалов, т. е. друго ся говори, а друго ся мисли.»(24)

Разкривайки грубия егоизъм на европейските правителства, което прави също в други статии и в частни писма до свои привърженици, Раковски внушава на своите сънародници да разчитат на собствените си сили в борбата за освобождение от духовното иго на Патриаршията. Той вярва в силите на народа. В уводна статия под заглавие «Народност» Раковски посочва, че в началото на 60–те години на XIX в. формирането на българската нация е навлязло вече в решителен етап. «Преди двайсет и пет години — пише той — това свято и мило имя (Народност, б. м.) рядко бе познато в България и от твърде малко лица ся слушаше. Но каква внезапна и бърза промяна за няколко само години.»(25)

С пропагандата върху страниците на «Дунавски лебед», с отделни трудове и с частни писма до младите си последователи Раковски допринесе за активизиране на интелигенцията и мобилизиране на народните маси в борбата за извоюване на независима българска църква. В редица статии и писма той разобличава дълбоко враждебната на народа политика на Патриаршията, на патриаршеските владици в България, които «както е знайно, не жалят ни сребро, ни злато, нито се срамуват от безчестни постъпки, употребяват лъжи, клевети, предателства и все друго, що можи на врагу предадена душа да измисли, само да би могли да постигнат целта си, т. е. да остани пак Българский народ в техни окови и свещени вериги, и да го угнетяват и събличат тъй ненаказано, като едного роба, както е било то в разстояние на два и више векове»(26). С такъв враг преговорите са невъзможни и излишни. Раковски съветва младите си привърженици в Цариград да действуват решително и с протести и демонстрации да наложат на Портата да утвърди решението на българския народ за отделна църковна организация. Но, неговото внимание е насочено главно към епархиите в България, там, където народът води решаващата борба за изгонване на патриаршеските владици и фактическото ликвидиране властта на Патриаршията.

Раковски следи внимателно тази борба и я отразява в «Дунавски лебед», като обнародва подробни дописки от центровете на епархиите. С това той насърчава народа да действува решително. В дописка от София се изтъква драматичната борба на софиянци да не допуснат да влезе в митрополията изпратеният от Патриаршията владика. Упоритият фанариот се обръща за помощ към турския паша. Под предлог, че софиянци отказват незаконно да приемат владиката, назначен със султански берат, пашата арестува ръководителите на движението. В отговор на това е организирана мощна демонстрация, затварят се дюкяните в целия град. Пашата е принуден да отстъпи, владиката е изгонен и Софийска епархия е окончателно освободена от властта на Патриаршията. Помествайки дописката, Раковски поздравява софиянци, възхвалява смелата им борба, посочва тяхната решителност за пример на българите в другите епархии, критикува нерешителността на ръководителите в някои епархии(27).

В участието на широките народни маси в църковнонационалното движение Раковски вижда средство за освобождаването им от религиозните предразсъдъци и суеверието, внушавани им от фанариотското духовенство, за издигане на националното и политическото им съзнание. Характерен в това отношение e начинът, по който Раковски разобличава широко практикуваното от фанариотското духовенство афоресване или анатемосване (проклятие), за да ограбват българското население, да го държат в покорство, да притъпяват волята му за борба. «Тия безделници (фанариотските владици, б. м.) — пише Раковски — измислили и впосеяли между народу, чи когото афореса (прокълне) някой си владика, той (афоресаният) после смъртта си не ся стопява в гробу си, но почернява кату арапин! и негова душа не можела да види лице божие до де пак някой си владика го прости и развържи проклятието.» Това е, пише Раковски, «чиста калугерска лъжа за пари». «Помня — разказва той, — в 1838 лето, кога приснопамятний отец Неофит (Бозвели, б. м.) възбуди най-напред въпроса за независимо българско священство и за създаване на една народна черква в Цариград, тогдашний фенерски патриарх го заплашваше да го афореса, а той казваше на присмев пред сички тогдашни в Цариград българи: «нека ми афореса вселенский патриарх чехлити, да ся не стопяват за няколко години и да не разнасям често да си купувам нови!».» Раковски иронизира и римския папа, който анатемосал италианския революционер Джузепе Гарибалди, но той не обърнал на това внимание(28).

Раковски взе активно участие и в борбата срещу католическата пропаганда и униатското движение, в които виждаше опасност от разединяване на българската нация. Той не доживя до победата на църковнонационалното движение, но със своята широка пропаганда допринесе много за избистряне на националното и политическото съзнание на народа за извоюване на независима българска църква. Една година след неговата смърт турското правителство под натиска на нашия народ бе принудено да приеме два варианта за разрешаване на църковнонационалния въпрос, които съдържаха основните положения на фермана от февруари 1870 г. за учредяване на самостоятелна българска църковна организация под името Българска Екзархия.

Третата, най-малка по време, но най-важна по значение част от дейността на Раковски е борбата му за политическо освобождение на България с въоръжена сила. В оставените автобиографични материали забележителният родолюбец отдава голямо значение на тази борба. Така първият писмен документ — показанията на Георги Македон пред следствената комисия в Букурещ — и първият му биографичен труд от 1854 г. под заглавие «Неповинен българин» се отнасят за участието му в организирането на втория Браилски бунт в 1842 г. В писмо до Иван С. Иванов от 1858 г. той посочва като най-важна част от патриотичната си дейност до тази година организирането на тайната Македонска организация в 1841 г., на втория Браилски бунт в 1842 г., създаването на Тайно общество в Цариград и подготовката на въстание в България в навечерието на Кримската война, формирането на дружина от 12 души. А в незавършения план за автобиография под заглавие «Съдържание на житието ми», от 78–те точки, които обхващат живота му до 1858 г., почти половината се отнасят към дейността му за политическото освобождение на България по пътя на въоръжената борба(29). За съжаление Раковски не успява да разкаже подробности за дейността си по организирането на Първата българска легия в Белград през 1862 г. и за плановете си във връзка със съставянето на «Привременен закон за народните горски чети за 1867 лето», когато неговата революционна мисъл достига своя връх.

Мисълта за организирано национално-революционно движение узрява в Раковски през време на Кримската война (1853–1856 г.). Тогава той взема, както сам пише, окончателно решение за открита борба срещу турското правителство чрез пресата и сабята. Раковски разбира огромното значение на революционната пропаганда за мобилизиране на народа и за подготовката му за въоръжена борба. С издаването и широкото разпространение на «Горски пътник» той поставя началото на организирано-национално революционно движение. Поемата започва с «предговор към българския народ», в който Раковски рисува образа на смъртните врагове на българската народност — турското правителство и фанариотското духовенство, които векове я терзаят и искат да я затрият. Но те няма да успеят. Храбрият и славен някога български народ ще възвърне свободата си. Средствата за това са «мъдростта и храбростта задружно», т. е. съединяването на знанието, на просветата и науката с борбата. Раковски подчертава, че свободата не се подарява, а се извоюва с борба и със скъпи жертви: «Народ кой своя правда желае, мила свобода и прелюбезна, трябва с уръжие да я добие, с жертва голяма и скъпоценна!»(30). «Горски пътник» е първият открит мощен позив към целия български народ за политическо освобождение с въоръжена борба.

Едновременно с грижите за отпечатването и разпространението на «Горски пътник» Раковски, отдавайки изключително значение на печатната пропаганда, работи най-усилено за издаването на български вестник. След краткотрайното съществуване на в. «Българска дневница» той успява, преодолявайки големи трудности, да организира обнародването на в. «Дунавски лебед». Както в цялата си дейност, така и в списването на този вестник Раковски проявява голяма гъвкавост, съобразявайки се с положението на българското националноосвободително движение. Първоначално в «Дунавски лебед» преобладават материалите за църковната борба и просветата и лоялният тон към турското правителство. Само с честите съобщения за героичната борба на италианските патриоти под ръководството на Джузепе Гарибалди за освобождение и обединение на тяхното отечество косвено се посочва на българските патриоти пътят на борбата за политическо освобождение. С изостряне на отношенията между Сърбия и Турция и с влошаване на международното положение на Турция в 1861 г. Раковски открива ожесточена критика срещу турската власт в България като подготовка на българския народ за въоръжена борба. «Дунавски лебед» е първият истински боен орган на българската националнодемократична революция. В него се разглеждат въпросите на българското освобождение и се дават насоките за тяхното решаване.

След окончателното си решение за борба «срещу турското правителство чрез пресата и сабята» Раковски независимо и успоредно с научните си занимания и с участието си в църковната борба наблюдава внимателно развитието на международната обстановка и използува всяко благоприятно положение за въоръжено въстание. Почти едновременно с издаването и разпространението на «Горски пътник» през 1857–1858 г. той съставя план за освобождението на България. Този план е подготвен очевидно във връзка с конфликта между Турция и Черна гора и намесата на Франция и Русия в полза на Черна гора. Раковски смята, че обстановката е благоприятна за въоръжено въстание на българите. Той посочва в позива-план цитирания вече куплет от «Горски пътник» и добавя: «мечом са българи своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият! Иначи никой не ще я освободи в веки веков, ако не сами те! И никакви права не ще им ся отдаде, без да ся земат за оръжие и пролеят кръв». Раковски определя какво да бъде и «народното знаме» на въстанието: «чървено платно, от една страна лъв, изображен с надпис: свобода или смърт! а от друга страна честний кръст с надпис: Бог с нами напред»(31).

Три години по-късно Раковски отново преценява кризисната международна обстановка като благоприятна за политическо освобождение на България с въоръжено въстание. Този път изгледите са по-благоприятни поради конфликта между Сърбия и Турция и надеждата за помощ от Русия. В края на 1861 г. наред с революционната пропаганда чрез «Дунавски лебед» Раковски пристъпва към организиране на въоръжената борба. Той съставя подробен план за освобождението на България с въоръжено въстание в национален мащаб, с участието на целия народ. «Народний дух — се казва в плана — навсякъде е приготвен за въстание против турков. На това ся отдавна работило, а особито тая последна година.» Подготовката се изразявала в купуване на оръжие, барут и куршуми. Отбелязват се градовете, в които се вършела такава подготовка. Тя обхващала близо 500 български селища. В по-главните градове били съставени тайни комитети, които трябвало да разгласяват между народа за започване на въстанието през пролетта на 1862 г., и всички да чакат дадения сигнал.

Въстанието според плана щяло да се организира по следния начин: един добре въоръжен полк, създаден на сръбска територия със съгласието на сръбското правителство, състоящ се от 1200 опитни бойци, от които 1000 пехотинци, 100 кавалеристи и 100 артилеристи, въоръжен с пушки, «два горски топа, 4 табуша и 4 тръби», обслужван от двама хирурзи, ще настъпи в България. По билото на Стара планина полкът ще напредва бързо към В. Търново, като даде с една прокламация или по друг начин сигнал за вдигане на въстание, а същевременно ще се вземат мерки за прекъсване на телеграфните линии и ще се засекат и повредят всичките главни проходи на Балкана. Докато полкът стигне до Търново, ще има вдигнали се на борба най-малко 150 000 мъже, от които 40 000 въоръжени, а когато напредне до Черно море, ще въстанат всички балкански села и тия от двете страни на Стара планина. Тогава броят на въстаниците ще възлезе на 500 000 души със сто хиляди пушки за бой.

В плана са определени организацията и командуването на революционната войска — войводи, хилядници, стотници и петдесетници. Предвидено е привличането на участвувалите в Кримската война български доброволци и на «няколко хайдушки чети» за водене на партизански действия. Върховното ръководство на въстанието се възлага на едно «привременно българско началство» под председателството на Раковски. В изработения от него «Статут» се определят правата и задълженията на «началството» и на отделните му членове. В точка 2–ра на статута се казва: «Това привременно българско началство от деня, като се одобри и подпиши от надлежните членове, ще има пълна сила да отправлява всички оние дела, касающи са на всеобщото българско въстание»(32).

От своя наистина грандиозен за тогавашните условия план за освобождението на България Раковски можа да осъществи само създаването на Първата българска легия, която взе активно участие в превземането на турската крепост в Белград. Планът за въстание бе осуетен поради мирното уреждане на конфликта между княжества Сърбия и Турция. Но с цялостната си работа по изработването и по подготовката за изпълнението на този план Раковски откри нов период в развитието на национално-революционното движение. За пръв път широката, открита революционна пропаганда чрез «Горски пътник», «Дунавски лебед» и други материали бе свързана с един план за организиране на всенародно въоръжено въстание в България. С него Раковски начерта стратегията и тактиката на българското национално-революционно движение за един период от близо десет години до създаването на вътрешната революционна организация под ръководството на Васил Левски(33).

Последен опит на Раковски за освобождението на България с въоръжена борба е създадената от него организация в Букурещ на 1 януари 1867 г. под името «Върховно народно българско тайно гражданско началство», което изработва «Привременен закон за народните горски чети за 1867 лето»(34). Организацията е създадена във връзка с новата революционна ситуация в Османската империя в резултат на. събитията през 1866–1867 г.: въстанието на гърците на о-в Крит, държавния преврат в Румъния, поражението на Австрия в Австро-пруската война и образуването на съюз на балканските народи под покровителството на Русия за война срещу Турция(35).

В организирането на Върховно народно българско тайно гражданско началство бяха заложени по принцип същите революционни стратегически и тактически разбирания на Раковски, както и в плана за освобождението на България от 1861 г. И в двата документа се предвижда създаването на българска войска като ядро, организираща и ръководеща сила на народното въоръжено въстание. Разликата между тях се заключава в това, че в 1861 г. войната между Сърбия и Турция се смяташе за неизбежна и сръбското правителство даде съгласие да се създаде на негова територия български полк, а в 1867 г. поради непрекъснатия натиск на Франция, Австро-Унгария и Англия върху румънското правителство то не можеше да даде такова разрешение. При това положение Раковски бе принуден да cъстави тайно ръководство за създаване на българска войска, като използува настъпилия сред огромната българска емиграция небивал дотогава революционен подем.

Ходът на събитията, а и жестоката болест не позволиха на Раковски да приложи и този проект за освобождението на България с въоръжено въстание. Революционният подем на българската емигрантска младеж се изрази в цяла редица отделни инициативи за организиране на чети от ученици и привърженици на Раковски, без единно ръководство, без общ план за действие. От тези, които успяха да минат в България, най-значителни бяха четите на Панайот Хитов и Филип Тотю и четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Това стихийно четническо движение сред българската емиграция през 1867–1868 г., водено без общо ръководство, е допринесло, изглежда, да се говори за Раковски като творец на четническа тактика в българското национално-революционно движение. Такова твърдение обаче е неоснователно. Раковски никога не е смятал да предизвика и ръководи въоръжено въстание в България с изпращането на отделни чети. Неговата революционна тактика се заключава в създаването на добре въоръжена и здраво дисциплинирана българска войска в съседна приятелска страна като ядро и ударна сила на въоръженото народно въстание. Четите са само поделения на тази войска, ръководена от единно командуване. При степента, на която се намирала изобщо българската национална революция до смъртта на Раковски, той не могъл да направи повече, макар да е разбирал значението на вътрешната подготовка.

* * *

Както се вижда, Раковски се занимавал последователно с просветна, научна и революционна дейност, участвувал най-активно в църковнонационалното движение или действувал едновременно на трите фронта на националната демократична революция — културно-научния, църковнонационалния и революционно-политическия. Това обаче не дава основание да се говори за него като за непоследователен националреволюционер и революционен демократ. Тъкмо обратното. Неговата всестранна дейност е доказателство за дълбокото му разбиране на задачите на българската национална демократична революция през този период. Раковски не би бил революционер-реалист, ако не разбираше значението на просветата, науката, пропагандата и църковната борба, ако стоеше настрана от всенародното просветно-културно и църковнонационално движение, без победата на което бе невъзможна победата на борбата за политическо освобождение и национална независимост.

Периодът, през който Раковски живя и работи, му налагаше като революционер да се залавя със страст за всичко, което допринасяше за нарастване на националната революция. За широтата на неговия поглед върху задачите и развитието на националната революция говорят също усилията му да организира пропагандирането на българското освободително дело в чужбина чрез издаването на български вестник в Белгия или във Франция на френски език, най-разпространения по онова време език в Европа(36). Раковски разбираше отлично егоистичната политика на европейските капиталистически правителства, но отчиташе също и значението на организираната пропаганда за формиране на обществено мнение в Европа в полза на българското освободително движение, за настойчиво поставяне на българския въпрос пред правителствата на великите държави. Поради скъперничеството и политическата ограниченост на българската богата буржоазия той не можа да организира център за българска пропаганда в чужбина. Единственото, което можа да направи в това отношение, бе отпечатването на френски език на някои материали в «Дунавски лебед».

В литературата, посветена на Раковски, често се говори за неговите грешки. Невъзможно е, разбира се, революционер с такава огромна и многостранна дейност да не е допускал грешки. Но обикновено за негови грешки се вземат отделни изказвания, неприсъщи на един революционер. Всъщност те са проява на политическата гъвкавост на Раковски, който в интереса на поставената задача на националната революция е прилагал това, което наричаме революционен компромис.

При оценката на революционното дело на Раковски трябва да се има винаги предвид историческата обстановка и степента на българската национална революция до смъртта му в края на 1867 г. Неправилно е за неговата идеология, революционна тактика и за цялостната му всеобхватна дейност да се съди, като се излиза от следващия нов етап, в който навлезе българската национална революция. В края на 60–те години културната революция бе постигнала вече решителни успехи, страната бе покрита с мрежа от основни, класни и средни училища, разшири се периодичният печат, обогати се литературата, нарасна броят на народната интелигенция, в 1869 г. бе основано Българско книжовно дружество като начало на Българската академия на науките. В същото време завърши с голяма победа полувековната борба на българския народ за освобождение от духовното иго на Патриаршията. Изгонени бяха от почти всички български епархии патриаршеските владици, а през февруари 1870 г. турското правителство бе принудено да издаде ферман за учредяване на самостоятелна църковна организация под името Българска Екзархия, официален представител на българската нация в Османската империя. С тази голяма победа завърши в основни линии формирането и утвърждаването на българската нация в нейните етнически граници.

При тази по-висока степен в развитието на българската национална революция на учениците и продължителите на Раковски — великите революционни демократи В. Левски, Хр. Ботев, Л. Каравелов и техните съратници, оставаше да решават само третата и най-важна задача: политическото освобождение на България по пътя на въоръженото народно въстание. Те оценяваха високо победата на просветното и църковнонационалното движение, но нямаха грижата за отваряне на училища и за изгонването от България на «златоустовите кърджалии», както Ботев наричаше патриаршеските владици. Създадоха се условия за непрекъсната революционна пропаганда и работа за въоръжено народно въстание. В обстановката, при която работеше Раковски, това бе невъзможно и той пристъпваше към непосредствена подготовка на въоръжено въстание само когато позволяваха обстоятелствата.

В този нов, накратко екипиран етап на българската национална революция се очерта ясно т. нар. «просветителство» като идеология, противопоставена на революционната борба. Това бе идеология на либерално настроената българска буржоазия, която се задоволяваше с постиженията на културната революция и църковнонационалното движение и очакваше чрез по-нататъшното развитие на просветата, чрез реформите в Османската империя и с помощта на Русия да се постигне освобождението на България от турско иго.

Раковски е съвършено чужд на такава идеология. Той бе от начало и до края на своята дейност последователен революционен демократ, борец за национална просвета, за освобождение от чуждото духовно иго, за национално самоопределение на българския народ, за утвърждаване на българската нация и за политическото й освобождение. Историческото развитие бе поставило пред българския народ решаването на тези задачи и никой не схващал така дълбоко катo Раковски тяхното единство и взаимодействие през този сложен период на българската национална революция.

Бележки

1. Архив на Г. С. Раковски, т. I, събрал и подготвил за печат Георги Димов, С., 1952, с. 440–443.

2. Архив на Г. С. Раковски, т. I, събрал и подготвил за печат Георги Димов, С., 1952, с. 274.

3. В. Трайков, Георги Стойков Раковски. Биография, С., 1974, с. 359–370. Това е най-подробната научна биография на Раковски, написана въз основа на архивата му, обнародвана в четири тома, на обширната литература, посветена на великия революционер, и на други материали, събрани грижливо от автора. Трудът на В. Трайков обхваща цялостната дейност на Раковски и в настоящата работа е използуван най-широко.

4. Подробно за схващанията на буржоазните историци и историците-марксисти в обнародваните им трудове за Раковски до 1964 г. вж. в моята статия «Идеология на Г. С. Раковски», в сб. Георги Стойков Раковски, С., 1964, с. 9–40.

5. Архив на Г. С. Раковски, т. I (1952), т. II (1957), т. III (1966), т. IV (1969).

6. Сб. Георги Стойков Раковски. Възгледи, дейност и живот, т. I, С., 1964, 440 с.; т. II, С., 1968, 528 с.

7. В. Трайков, поc. съч., с. 407.

8. Подр. вж. у Д. Косев, Русия, Франция и българското освободително движение 1860–1869, С., 1978, 231 с.

9. Архив на Г. С. Раковски, т. I, с. 497 (по-нататък Арх.).

10. П. Ников, Възраждане на българския народ: църковнонационални борби и постижения, C., 1971, c. 119.

11. Арх., т. I, с. 425.

12. Пак там, с. 335–336.

13. Пак там, с. 493.

14. Пак там, с. 494.

15. Арх., т. I, с. 142–143.

16. Дунавски лебед, бр. 1 от 1 септември 1860 г.

17. Пак там, бр. 3 от 29 септември 1860 г. и бр. 5 от 12 октомври 1860 г.; В. Трайков, поc. съч., с. 156–170, 172–174, 314.

18. Вж. Съчинения на Г. С. Раковски, избор, характеристика и обяснителни бележки от М. Арнаудов, С., 1922; В. Трайков, поc. съч.; Xр. Xристов, Г. С. Раковски като историограф, сб. Георги Стойков Раковски, С., 1964, с. 163–186 и др.

19. Арх., т. I, с. 69, също на с. 56.

20. Съчинения на Г. С. Раковски..., с. 324–426.

21. Г. Боршуков, Новото и особеното в журналистиката на Г. С. Раковски, сб. Георги Стойков Раковски, т. I, с. 89.

22. Дунавски лебед, бр. 12 от 29 ноември 1860 г.

23. Пак там, бр. 4 от 6 октомври 1860 г.

24. Пак там, бр. 29 от 11 април 1861 г.

25. Дунавски лебед, бр. 5 от 1 ноември 1860 г. Под «народност» Раковски разбира «нация». Така той в редица статии пише, че XIX в. е век на народностите, т. е. на формирането на модерните нации».

26. Пак там, бр. 4, от 6 октомври 1860 г.

27. Пак там, бр. 38, 39 и 62 от 1861 г.

28 Дунавски лебед, бр. 2 от 22 септември 1860 г.

29. Арх., т. I, ч. III, Автобиографични трудове, с. 437–509.

30. Съчинения на Г. С. Раковски..., с. 58–60, с. 67.

31. Арх., т. I, с. 360–363.

32. Арх., т. I, с. 377–380, с. 391–392.

33. Н. Гадов, Г. С. Раковски — военен теоретик и организатор, сб. Георги Стойков Раковски, с. 67–76.

34. Арх., т. I, с. 429–433.

35. Подробно вж. Д. Косев, поc. съч. и пос. там лит.

36. Г. Боршуков, пос. съч., с. 79–109.