Институциите на паметта

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Б. Дзипалска

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

В хода на историческото си развитие още древните цивилизации създават почти едновременно трите института, призвани да опазват културните постижения на човека — по отношение на литературата — библиотеките; по отношение на нормативните актове и документите — архивите; и по отношение на материалните паметници, свързани с бита, изкуството и културата на хората — музеите. И трите институции заемат важно място в съхраняването и предаването на националната културна традиция. Целта и на трите е да дадат възможност за своеобразна реконструкция на историческото минало, осигурявайки необходимите извори и литература. През вековете те се развиват успоредно като взаимно се подпомагат и допълват, а може би и като си съперничат.

В България през втората половина на XIX в. възникват и се развиват читалищата — своеобразни масови културно-просветни организации, предназначени да просвещават народните маси, осигурявайки книги, вестници и списания, организирайки читални. Към тях се създават театрални трупи, оркестри, хорове, организират се концерти, представления, забави, литературно-музикални утра или вечери, организират се т. нар. народни университети, осигурявайки лекции или беседи по различни отрасли на науката. Целта, отбелязвана в техните устави, е умственото и нравствено развитие на техните членове, възпитаването и утвърждаването на национално самосъзнание. Съгласно Закона за народните читалища от 1996 г. това са традиционни български самоуправляващи се културно-просветни сдружения, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи.

На 30. 1. 1856 г. е основано първото българско читалище в град Свищов. В учредителния протокол и програмата му е залегнала идеята за развитието му като архивно и музейно средище. Архивни сбирки се формират и към основаните през същата година читалища в градовете Лом и Шумен, а по-късно и в други градове. До Освобождението са основани 195 читалища, през 1987 г. в страната има 4288 читалища. През 1998 г. те са 3125 — 514 в градовете и 2611 в селата.

Може да се каже, че от читалищата впоследствие се обособяват и библиотеките, и музеите в страната. И до ден днешен читалищата — своеобразен за българската действителност феномен, продължават да функционират. В немалко от тях се съхраняват и архивни документи. Тези документи не са известни на обществеността.

Историята на библиотеките в България е свързана със създаването на славянската писменост. Има данни за библиотеки в Преслав и Охрид през 9. в. По време на османското владичество се запазват някои манастирски библиотеки, например в Рилския манастир. Първата публична библиотека в България, според някои данни е организирана към 1840 г. Непосредствено след Освобождението на България, в края на 1878 г. е основана народната библиотека в София. Започнала своята дейност като местна публична библиотека, тя прераства в национална библиотека на България. Още от самото начало в нея започват да постъпват стари ръкописи, архивни документи, карти, портрети и снимки, като постепенно библиотеката се превръща в първото национално архивохранилище — централно архивно средище на ценните правителствени и исторически архивни документи. До приемането на закон за уреждането на държавен архив архивите на действащите учреждения се предават на съхранение в Народната библиотека.

Днес Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий» е институт с национално значение. Към нея има обособен Ръкописно-документален център — най-авторитетното и най-голямото хранилище на документални извори и редки печатни издания за развитието на страната ни от 9. в. до 20. в., който обединява специалните отдели сбирка «Ръкописи», Старопечатни, редки и ценни книги, Български исторически архив със сбирка «Портрети» и Ориенталски отдел. Освен водещ методически център и координатор на библиотечната система в страната, библиотеката е и средище на сериозна научна дейност в областта на архивистиката и изворознанието. Характерна особеност при обработката на архивните документи в БИА е тяхното подокументно описание. Наред с тематично насочените описи и обзори, се публикуват документи в различни документални сборници, във фототипни издания, архивните документи са обект на анализ в статии, студии и научни съобщения, някои от тях намират място в поредицата «Известия на Народната библиотека» и в различни списания.

Народната библиотека «Иван Вазов» в Пловдив, създадена през 1879 г. и замислена като национална библиотека/библиотечен архив на областта Източна Румелия, също съхранява архивни документи за периода от 17. до 20. в. включително, предимно от личен произход. Техните фондове са малки и сравнително бедни, много архивни документи, които би следвало да са тяхна съставна част, се съхраняват на други места, фондовете и колекциите във фонд «Български исторически архив» са систематизирани и описани в каталози и обзори (пътеводители) по методика доста близка до приетата в централизираната архивна система.

Тези две библиотеки официално съхраняват архивни документи за епохата на Българското възраждане. Методиката, използвана в тези библиотеки, не съвпада с тази на архивната система, макар да е близка. В страната през 1998 г. има 7483 библиотеки — 3064 в градовете, 4419 в селата. Докато споменатите две издават справочници и публикуват някои от съхраняваните в тях архивни документи в издания, статии и научни трудове, т. е. налице е стремеж архивните документи да бъдат оповестени на обществеността и те да бъдат използвани, не така стои въпросът с по-малките библиотеки, а също и с музеите.

Музеят заема важно място в съхраняването и предаването на националната културна традиция. Музейната ценност на предмета, за разлика от архивните документи, зависи не само от смисловата информация, но и от експресивните свойства на предмета. Дейността на музея е съсредоточена предимно върху експозиционната, научната работа и грижата за колекцията. Музейната експозиция търси атрактивността при показването на експонатите си, в това число и на архивните документи, които обикновено не са основната част от експозициите на музеите. Независимо от връзките на музеологията с много науки, тя си остава най-тясно свързана с библиотекознанието и архивознанието — тук отражение дава дълголетната връзка библиотека — архив — музей. Архивните документи в музеите се регистрират като музейни експонати в инвентарните книги, докато отчетността в архивните институции е по-различна. Справочници по архивни документи музеите по правило не изготвят, съхранението им не се осъществява съобразно архивната методика. Част от архивните документи изобщо не виждат бял свят, освен ако не са предмет на изследване от страна на някой от научните сътрудници. Действащият в момента Закон за паметниците на културата и музеите предвижда събирателска дейност по отношение на архивните документи, няма промяна и в проекта на новия закон. През 1998 г. в страната има 229 музея — 56 исторически, 49 възпоменателни, 124 специализирани. В каталога «Музеите в България» от 2000 г. са намерили място 330 музеи — национални, общински, ведомствени, на обществени организации, частни, разположени в 127 населени места в страната. И всеки от тях по един или друг начин събира архивни документи. Мога да спомена едно приятно изключение — през 1996 г. по повод 80–годишнината от създаването на Националния военно-исторически музей беше издаден първи том на «каталог» на съхраняваните в него архивни документи до 1960 г., което всъщност е преобладаващата част от архивните документи в музея.

Архивите са учреждения от профила на културата, достъпът на обществеността до които е открит. Главните функции на архивите се състоят в комплектуването на документи с непреходна ценност; съхраняването им за вечни времена и предоставянето им на потребителите.

Както вече споменах, в първите години след Освобождението на България ролята на архивни центрове играят музеите и библиотеките. През 1869 г. в Браила е основано Българското книжовно дружество, прераснало по-късно в Българска академия на науките. В устава му от 1884 г. е предвидено създаването на архив, който да съдържа документи за старата и новата българска история — политическа и книжовна. През 1947 г. сбирката от документи и ръкописи се обособява в отдел, а през 1949 г. — в самостоятелен архивен институт, впоследствие Научен архив към Българската академия на науките.

След Освобождението на България първостепенна задача е издирването и събирането на архивни документи с цел тяхното съхранение. По това време публикуването им цели събуждането на интерес към писмените паметници за нашето минало и активизирането на тяхното събиране. По-късно, с натрупването на по-големи масиви и създаването на централизирана архивна система в началото на 50–те години, вниманието се насочва към централизирането на масивите от архивни документи, подчинено на основния принцип за недробимост на архивния фонд. Ако в първите години след Освобождението интересът към тази книжнина е можел да бъде удовлетворен чрез публикуването им в сборници и списания, с натрупването на по-големи масиви се налага нова организация на документите и, без да отпада като форма, публикуването на документи вече не може да бъде основна форма за популяризиране на архивното богатство.

Централизираната архивна система в България е създадена през октомври 1951 г. към Министерството на вътрешните работи (през различните години е на подчинение на Министерството на просветата и културата (1961–1963), Комитета за изкуство и култура (1963–1972), Министерството на информацията и съобщенията (1972–1976) и от 1976 г. — към Министерския съвет на Република България). Съществуващите архивни центрове в столицата остават под методическото й ръководство. Указът на Народното събрание за създаването на Държавния архивен фонд на Народна република България, издаден на 10 октомври 1951 г. изрично визира в чл. 5, че документалните материали, които са се образували в резултат от дейността на учрежденията и лицата и намиращи се на съхранение в ръкописните отдели, хранилища и архиви на библиотеките, музеите и институтите и други учреждения, влизат в състава на Държавния архивен фонд и подлежат на регистриране, събиране и запазване в държавните архиви. Архивното управление осъществява контрола за състоянието и съхраняването на документалните материали в хранилищата на музеите, библиотеките и другите научни учреждения.

От самото начало на създаването на системата на държавните архиви проблемът за събирането, в това число откупуването на архивни документи и съхраняването им извън пределите на архивната система стои на дневен ред. Многократно се констатира, че библиотеки, музеи, читалища, училища, ред институти и др. по силата на нормативни и поднормативни актове, разрешаващи и регламентиращи събирането и съхраняването на архивни документи извън пределите на централизираната архивна система, на някои свои вътрешни инструкции и нареждания, прибират на съхранение архивни фондове и отделни документи с цел създаване на свои музеи и написване на историята си и нямат намерение да ги предават на държавните архиви.

Научният съвет при Архивното управление много пъти поставя въпроса, а архивите в страната установяват къде и какви архивни документи се пазят извън пределите на архивната система. Констатациите са, че: музеите не могат да осигурят правилното съхранение на архивните документи, някои музеи нямат необходимите форми на отчетност, описанието е различно от това в архивите и нямат справочници за архивните си документи, нямат читални, които да гарантират правилното използване, повечето документи са неизвестни. На места има уникални документи, които се излагат в експозициите, увреждат се, някои безвъзвратно. Някои музейни работници укриват архивните документи, които се съхраняват при тях. Значителна част от печатната продукция на музеите представлява публикации на документи, но археографската им обработка не е според изискванията. Макар че все още няма система от правила, има основни изисквания, които трябва да се спазват по отношение на подбора на документите, подреждането, представянето на текста, уводните и обяснителните бележки, редакционните забележки, определянето на датата, оригиналността, съставянето на различни видове справочници. Като цяло констатацията е, че в тези институти извън централизираната архивна система няма специалисти, запознати с методиката, по която работи архивната система.

От 1961 до 1972 г. читалища, музеи, библиотеки и архиви са на обща подчиненост — първоначално на Министерството на просветата и културата, впоследствие — на Комитета за изкуство и култура. През този период многократно се предлагат различни варианти за разрешаването на проблема:

1. Министерството на просветата и културата да вземе мерки да се спре събирането на архивни материали от страна на музеи, библиотеки, читалища, училища и др.

2. Да се изготви пътеводител на архивните документи, независимо къде се съхраняват, тъй като не е важно къде се намират архивите, важното е хората да знаят точното им място и съдържание; или периодично да се издава своден каталог, който да обхваща всички архивни документи, независимо от местонахождението им. Или поне обществеността да бъде информирана чрез издаването на каталози.

Известно време РДЦ — НБКМ, Научният архив на БАН, Националният исторически музей изпращат информация за съхраняваните при тях архивни документи в Централната фондова картотека в Главно управление на архивите, но тази практика секва.

3. БИА — НБКМ да събира документи до Освобождението и да бъде филиал на Централния държавен исторически архив или поне част от централизираната архивна система; НБКМ — БИА да събира архивни документи за периода на Възраждането паралелно с централизираната архивна система, без да е част от нея.

4. Обединяване на архиви и музеи — само така могат да се изгладят проблемите помежду им. Министерство на просветата и културата в лицето на отдел «Музеи» има предложение архивите да преминат към музеите, да се премахне архивното управление. Контрапредложението на Архивното управление е да се изработи широка програма за издаването на домашните извори.

От 1951 до 1974 г., когато излиза Законът за Държавния архивен фонд, се водят неспирни спорове — този проблем се предлага на вниманието на различни министерства, на Министерския съвет, на ЦК на БКП, но не намира разрешение, а като че ли още повече се задълбочава. Нещо повече, създават се нови институти, които са упълномощени да събират и съхраняват архивни документи. Всички предложения на архивната система срещат острата съпротива на музейните работници. (Проблемът обаче не е от вчера. На VIII международна конференция на кръглата маса на архивите, състояла се през май 1962 г. в Мадрид на дневен ред е разграничаването сферата на действие между архивите от една страна и музеите и библиотеките, от друга).

От 1964 г. до 1974 г. върви обсъждане на проект на Закон за Държавния архивен фонд. В различните му варианти се предвижда:

— създаването на архив на древните актове и Възраждането към централизираната система от държавни архиви;

— възможност някои музеи и библиотеки да събират и съхраняват архивни документи, като методическото ръководство се осъществява от централизираната система;

— документалните материали на ДАФ, намиращи се на съхранение в библиотеките, музеите, институтите, читалищата, манастирите и др. научни и културни учреждения да подлежат на регистриране, предаване и съхранение в държавните архиви съобразно техния профил, като им се забранява в бъдеще да събират архивни документи;

— изземване на всички архивни фондове и части от фондовете от неархивни институти и концентрирането им в държавните архиви, за да се осигури научното им обработване и пълноценното им използване за науката (тази идея е залегнала в доклада на министъра на МИС относно внасянето на проектозакона в НС през 1973 г.).

Общо взето съществува стремеж към пълна централизация на архивното дело в една единна система, извън пределите на която да не се допуска събиране и съхранение на архивни документи. На практика това не се получава.

В излезлия през 1974 г. Закон за Държавния архивен фонд, чл. 3 (2) гласи, че «документите на ДАФ, които са паметници на културата по смисъла на чл. 3 (т. е. архивните документи) от Закона за паметниците на културата и музеите, се съхраняват по реда, установен в този закон», т. е. архивните документи остават по местата си, но се изисква осигуряването на съхранението им да се осъществява съобразно изискванията, валидни за архивната система. Чл. 8 (1) предвижда, че документите на ДАФ се събират, обработват, регистрират, съхраняват и използват и в мемориални музеи — дава се право само на мемориалните музеи, предвид тяхното естество да събират и съхраняват архивни документи. Законът разрешава отделни документи, които не са част от цялостен архивен фонд, да се съхраняват и в музеи, които не са мемориални. Това е един компромисен вариант и не разрешава съществуващия проблем.

През 1976 г. е организирано национално съвещание на архивни и музейни работници, на което присъстват и представители на НБКМ, във връзка с приложението на Закона за Държавния архивен фонд, на което е направен опит да бъде внесена яснота. Музейните работници питат, вещите и документите на едно лице не представляват ли единен фонд, който не трябва да се разкъсва като предават документите в архивите; има разбиране, че документите трябва да бъдат поне декларирани, но да останат в музеите; има виждане, че каталозите като справочник по съдържанието на документите биха могли да разрешат този въпрос, като документите ще бъдат оповестени, а в същото време няма да се налага тяхното предаване в архивите; поставен е и въпросът за единна методика в обработването и описването на архивните документи както в архивите, така и в музеите; повечето от музеите съхраняват единични документи — те не са обработени и не са в научен оборот; предлага се да се въведе единна регистрация и отчетност на архивните документи на всички архивни и неархивни учреждения — да има централизирана отчетност, някои от музеите дори нямат нищо против архивните им фондове да бъдат предадени към ДАФ, но това са единични случаи.

В тази дискусия има няколко важни предложения: 1. Да бъде въведена централизирана регистрация и отчетност, като документите си останат на съхранение на досегашните места, при спазване на архивната методика за съхранението им, 2. Изготвянето на справочници за тях да се извършва на единна методическа основа, 3. Да има поне един общ вид справочник, който да направи тези документи обществено достояние. Съществено на този етап е виждането, че работата с архивните документи трябва да се осъществява на базата на единна методика и информацията за тях да е централизирана. От приемането на първия нормативен акт за създаването на Държавния архивен фонд на Република България през 1951 г. са изминали повече от 50 години, но нещата до ден днешен не са се променили. Съхраняването на архивни документи на различни места нарушава принципа за недробимост на архивните фондове; една голяма част от архивните документи не са в научен оборот. Така или иначе, факт е, че архивите, музеите, библиотеките, читалищата и др. в страната са публични институции, които от години събират и съхраняват архивни документи.

В крайна сметка проблемът се състои в следното: 1. Да се установи местонахождението на документите — съставна част на националния архивен фонд, 2. Да стане възможна тяхната регистрация като съставна част на националния архивен фонд, 3. Тези документи да станат известни на обществеността и да влязат в научен оборот, намирайки място: а. във възможно най-общ справочник, б. впоследствие да бъде предоставена по-подробна информация за тях в други видове справочници, и най-накрая в. публикуването им в документални сборници или други издания. Използването на съвременните технологии значително би облекчило работата.