Архивният документ в историческия музей — правен статут и фактическо състояние

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Вера Бонева

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

Архивните документи представляват неделима част от фондовете на съвременните български музеи. Попаднали при различни обстоятелства в музея и инвентирани в основния фонд, тези документи заемат съществено място в колекциите, свързани с обществено-политическото и културното развитие на страната или на отделни региони през последните три века. Без визуалното или текстуално присъствие на архивния документ в много отношения е немислима и модерната музейна експозиция.

Провокирана от споменатите факти и изтъкнатите съображения, подемам темата за мястото на архивния документ в историческия музей с амбиция да я интерпретирам само в два от аспектите й: 1) специфичната правна уредба на проблема в действащото българско законодателство; 2) достъпът на извънмузейни специалисти до архивните документи, съхранявани в музеите. Оставям встрани от вниманието си въпросите, свързани с придобиването, документирането, съхраняването и експонирането на архивните документи в музея, без да ги подценявам. Напротив, наблюденията ми показват, че отговорността за архивните документи в музея и грижите за тяхното опазване са реален приоритет на съвременната музейна дейност в България.

* * *

Както по своето фактическо положение в музейните фондове и колекции, така и по правния си статут, архивният документ има по-специфичен характер в сравнение с другите движими паметници на културата. Макар и твърде обща, новата легална дефиниция на термина паметник на културата, направена в чл. 3 на Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ), не изключва от своя обхват архивните документи. Нещо повече, в приложението към чл. 33а на същия закон изрично е споменато наличието на архивни документи в музейните фондове, като е направен специален акцент върху високата историческа ценност на движимите паметници от този тип с давност над 50 години.

Наредбата за отчитане и опазване на движимите паметници на културата (НООДПК) включва архивните материали в групата на паметниците, които подлежат на инвентиране в основния фонд на музея (чл. 16, ал. 1, т. 3). Чл. 18 на същата Наредба постановява, че фондовете на мемориалните музеи се комплектуват и с «вещи и документи», свързани със съответната историческа личност. Под формата на копия е предвидено архивни материали да се описват и съхраняват и в научно-спомагателните фондове на музеите (НООДПК, чл. 21, ал. 2, т. 4). Превърнали се в съставна част от музейните колекции, архивните документи са обект на регулиране и от Закона за държавния архивен фонд (ЗДАФ). Чл. 3, ал. 1 на ЗДАФ дефинира държавния архивен фонд по начин, който изрично включва в обема на понятието и архивните документи от музейните фондове. По отношение на последните дори е направена една специална уговорка: «Документите на Държавния архивен фонд, които са паметници на културата по смисъла на чл. 3 от ЗПКМ, се съхраняват по реда, установен с този закон» (чл. 3, ал. 2 на ЗДАФ). Още по-конкретен е законодателят при регулиране статута на документите, съхранявани в мемориалните музеи. В чл. 8, ал. 2 на ЗДАФ е записано следното: «Мемориалните музеи могат да съхраняват документи само за личностите, за които са създадени. Документите задължително се регистрират в Главно управление на архивите и се обработват и предоставят за използване по реда, установен в този закон и в правилника за неговото прилагане».

Категоричната постановка за принадлежността на архивните материали, съхранявани в музейните фондове, към държавния архивен фонд, предполага и някои специфични ангажименти по описването и съхраняването на тези документи. Става дума за необходимостта документите да се делят «по епохи и по вид» в съответствие с изискванията на чл. 2 от Правилника за прилагане на Закона за държавния архивен фонд (ППЗДАФ). И по важното — при инвентирането им е необходимо стриктно да се спазват предписанията на Методическия кодекс на Главно управление на архивите. В уводната част на Методическия кодекс е записано изрично, че той е предназначен «за архивистите от държавните архиви и ведомствените архиви с постоянен състав от документи, както и за работниците от музеите с права на органи за управление на държавния архивен фонд». Аналогично предписание се съдържа и в Наредбата за отчитане и опазване на движимите паметници на културата. Чл. 81 на този нормативен акт задължава музейните специалисти да «обработват архивните материали», включени в музейните колекции, според изискванията за описване на всички останали документи от държавния архивен фонд.

Тук с особена сила важат препоръките за краткото и точно представяне на съдържанието на документа, за задължителното му разполагане във времето (кога е създаден, начална и крайна дата), за посочване на автор(и) и адресати, за топографски и персоналистични обозначения. От значение е и стриктното формулиране на типа документ — напр., писмо, протокол, кондика, устав и т. н. При колебание в хода на уточняването на вида на конкретния паметник специалистът може да се консултира с подробното изброяванe на основните типове архивни документи, направено в чл. 3, ал. 1 от ЗДАФ и чл. 3, ал. 1 от ППЗДАФ. Нанасянето на отчетните обозначения върху самия документ също би трябвало да бъде съобразено с изискванията на Методическия кодекс на ГУА, като всеки отделен лист получи съответно обозначение. Подобно изискване е залегнало и в Наредбата за отчитане и опазване на движимите паметници на културата (чл. 76, ал. 4, т. 2). Преките ми наблюдения върху инвентарни книги и друга отчетна документация на някои музеи в страната показват, че музейните специалисти се отнасят отговорно към научното описване на архивните документи. Дори в случаите, когато са придобили своите знания от практиката или от опитен служител, уредниците и научните сътрудници се стараят да съблюдават основните правила на Методическия кодекс на ГУА. Нещо повече — в много от случаите архивният документ в музея е описан много по-подробно и по-точно, отколкото в държавния архив. Това положение е логично, с оглед неизброимо по-голямото многообразие на паметници от миналото в музея в сравнение с архива. Това именно разнообразие предпоставя прецизния и обстоятелствен подход на музейните специалисти при инвентирането на архивните документи. Единственият по-сериозен пропуск, на който съм се натъквала, е частичната липса на отчетни обозначения на всички листове на даден ръкопис, особено ако ръкописът е добре подвързан и пагиниран от създателите му.

Дейността по публикуването на архивните документи, съхранявани в музейните фондове, също е подробно регламентирана от съответните институции. Под методическото ръководство на Главно управление на архивите, Българска академия на науките и Народна библиотека «Св. св. Кирил и Методий» са разработени и утвърдени Правила за обнародване на писмени извори за българската история (XVIII–XX век). В частично редуциран вариант споменатите правила са включени и в Методическия кодекс на ГУА. Изискването е всеки представен за публикуване документ да бъде съпроводен с разнообразни сведения, да бъде разчетен коректно и да бъдат направени пояснения върху текста му. Има правила за оформление, за нормализация на по-специфични текстове, за задължителните уточнения, които трябва да съпътстват печатния вариант на архивния документ.

Позволявам си да отбележа, че макар да са приели като своя професионална мисия публикуването на документи от фонда, за който отговарят, мнозина от съвременните музейни специалисти не се чувстват задължени да спазват стриктно Правилата за обнародване на писмени извори за българската история. Това мое впечатление се основава на наблюденията ми върху представителна част от музейните издания — годишници и известия на музеи, тематични и юбилейни сборници, документални и справочни издания. Без разбира се да поставям под съмнение коректността на предаването на съответните документални текстове и компетентността при оформянето на научния апарат на всяка една документална публикация, мисля, че съблюдаването на предписания от отговорните институции регламент за този вид дейност е повече от наложително. Ако използваме нашия гилдиен жаргон, бихме могли да кажем, че по принцип архивният документ се публикува, за да влезе в научен оборот. И колкото по-стриктно са спазени общоприетите правила на археографията, толкова по-голям е шансът, всеки конкретен документ да намери най-задълбочените си читатели и най-проникновените си интерпретатори.

Режимът на достъп на извънмузейни специалисти до архивните документи, съхранявани в музейните колекции, също се отличава с двойна регламентация. Чл. 84, ал. 2 от НООДПК постановява, че «движимите паметници на културата се ползват за научни, образователни и възпитателни цели». Цитираната обща формулировка не изключва възможността музейните предмети да се изучават и от специалисти, които не са на щатна работа в музея. Единственото ограничение в случая е т. нар. «приоритет за научна обработка и публикация», с който разполага в рамките на три години специалистът, обогатил музейния фонд със съответния движим паметник (чл. 82 от НООДПК). Този приоритет обаче не отменя правото на историци, които не работят в дадения музей да се запознаят със съдържанието на съответния архивен документ и в рамките на 3–годишния срок. Не отменя и правото им да цитират документа, който ги интересува, със сигнатурата, поставена при инвентирането. Подобна възможност е предвидена и от законодателя, който е постановил едномесечен срок за вписване на музейните предмети в инвентарната книга след постъпването им в музея (чл. 73, ал. 3 от НООДПК). Стриктното спазване на този срок е съществена предпоставка за добросъвестното водене на научната отчетност в музея. Чрез срочното инвентиране се осигурява възможност музейните предмети навреме да получат статут на недвижим паметник на културата. Осигурява се и потенциал за тяхното пълноценно използване като исторически извори и музейни експонати.

Процедурата за достъп на извънмузейни лица до музейните ценности (и в частност до архивните документи, инвентирани в музейните фондове) е уредена в чл. 87, ал. 2 от НООДПК. Тя е описана в твърде общ вид: «Достъпът на външни лица до движимите паметници на културата в музеите и музейните сбирки се разрешава от директорите, а в частните сбирки — от собствениците им съгласувано с органите по опазването, въз основа на документ, който удостоверява квалификацията и научната цел на съответното лице». В по-конкретен порядък са регламентирани нещата в чл. 18, ал. 1 на ЗДАФ и чл. 29, ал. 1 на ППЗДАФ. Позовавайки се на правото на достъп на гражданите на Република България до документите от държавния архивен фонд, Правилникът предписва, че желаещите да ползват определени архивни материали подават до ръководителя на съответното учреждение писмена молба, «в която посочват интересуващата ги тема и целта на използване». Както е известно, в огромната част от случаите държавните архиви удовлетворяват молбите за достъп до архивни документи. Евентуалните откази се дължат или на технически причини, или на секретния характер на съответното дело.

Как стоят нещата в историческите музеи? Както по линия на личния си опит, така и по линия на колегиални разговори с други историци, смея да твърдя, че голяма част от музейните специалисти посрещат с подчертани резерви опитите на «външни лица» да ползват за научни цели архивни документи, съхраняващи се във фондовете, за които отговарят. Директорите, в чиито правомощия е да издават съответни разрешения, в много от случаите тихомълком подкрепят проявите на тази ограничителна политика с цел да отбягват конфронтации с уредниците и научните сътрудници в своя музей. Понякога отказът да се ползват музейни ценности от немузейни специалисти се прикрива зад привидно «обективни» обстоятелства — временна невъзможност за достъп до хранилището, липса на читалня за външни лица, лошо физическо състояние на документа или на цялото дело и т. н. Още по-фрапиращи са случаите, когато директно се отказва информация дали в дадения музей се съхраняват документи по определена тема. Така се създава положение, при което ученият — изследовател на даден национален или регионален проблем има по-безпрепятствен достъп до материали с висока културно-историческа стойност в националните архивохранилища, отколкото до документалното богатство на музейните сбирки в регионалните, мемориални или градски музеи.

Каквито и да са мотивите за подобни ограничителни действия и бездействия, те при всички случаи не могат да се квалифицират като правомерни и коректни. Очевидно, законодателната уредба на статута на движимите паметници на културата допуска възможността те да се ползват не само от музейни служители, но и от външни лица. И още нещо. Аз не знам случай, при който даден изследовател да се е отказал да се занимава с определен проблем, само защото му е отказан достъп до материали, съхранявани в даден музей. Не знам и случай, при който е възможно да се изгради пълноценна научна кариера само върху материали, съхранявани в един-единствен музеен фонд. В този смисъл, приемам съществуващото положение на частично ограничаване достъпа на извънмузейни специалисти до архивни материали, инвентирани в основните фондове на някои музеи, като временно и преодолимо. Да не забравяме все пак, че смисълът на историческото знание не се свежда до репродуциране на определен брой факти, извлечени от определен брой източници, а до сътворяване на правдоподобни и убедителни реконструкции на късове от миналото. Реконструкции, чиято историописна сила се определя както от информативността и атрактивността на използваните източници, така и от професионализма и творческия потенциал на отделния учен.

* * *

Няма съмнение, че двойствената законодателна уредба на статута на архивните документи, съхранявани в историческите музеи, се дължи на грижа на държавата за културно-историческото наследство. Макар и малко усложнена, тази уредба създава предпоставки за прецизна научна обработка и за сигурно опазване на всички архивни документи, инвентирани в основните и научно-спомагателните фондове на музеите. Пак в съответствие с обществения статут на музейната дейност са предписани и правилата за ползване на музейните ценности с документален характер. Тези правила осигуряват и възможност за пълноценно реализиране в практиката на конституционното право на всеки гражданин на Република България «да търси, получава, и разпространява информация» (Конституция на Република България, чл. 41, ал. 1, 2). Представен в разгърнат текст, споменатият принцип звучи така: «Гражданите имат право на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес, ако информацията не е държавна тайна или не засяга чужди права».

Оставям цитираната алинея от Конституцията без коментар. Това, което ще си позволя да споделя в края, е убеждението ми, че музейните специалисти и музейните директори осъществяват своята дейност с ясно съзнание за високата културно-историческата стойност на музейните ценности, които са им поверени. Те обаче не бива да пренебрегват факта, че всички паметници на културата са общонародно достояние и мисията на съвременния музей е както да съхранява, така и да популяризира движимите паметници на културата. И то в конструктивен диалог с извънмузейните специалисти и немузейните институции.

Нормативни документи и литература

Закон за държавния архивен фонд. (Обн., ДВ, бр. 54 от 12. 07. 1974, изм. и доп.).

Закон за закрила и развитие на културата. (Обн., ДВ, бр. 50 от 1. 06. 1999)

Закон за паметниците на културата и музеите. (Обн.. ДВ, бр. 29 от 1969 г., изм. и доп.).

Конституция на Република България. 1991.

Методически кодекс [на архивното дело]. С., 1982.

Методически указания по комплектуването и научно-техническата обработка на фондове, колекции и отделни документи от личен произход. С., 1978.

Правилник за прилагане на Закона за държавния архивен фонд. (Обн., ДВ, бр. 36 от 1989, изм. и доп.).

Наредба за отчитане и опазване на движимите паметници на културата. 1974.

Пейков, П. За съдържанието на термините «архив» и «архивен документ». — Архивен преглед, 1991, кн. 3.

Поборников, Т. Правен режим на паметниците на културата в Народна Република България. С., 1982.

Правен режим на културните ценности. Материали от проведената от Института за правни науки при БАН кръгла маса на 29 октомври и 17 ноември 1998 г. С., 1999.

Сачев, Евг. Социомузейна култура. Речник — справочник. С., 2002.

Цонева, М. Към методиката на научното инвентиране на музейните ценности. — Известия на Националния исторически музей. Т. 9. 1992.