Трансфер на архиви — правни и културоложки аспекти

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

Проблемът за трансфера (от фр. transfert — пренасяне, прехвърляне) на архиви, респ. на архивни документи, с публично значение, които са държавна собственост и не могат да бъдат предмет на никакви сделки, продължава да е актуален в системата на международното публично право и международните отношения. В исторически аспект за неправомерното изземване и пренасяне на архиви допринасят предимно въоръжените конфликти в европейското политическо пространство през Средновековието. Осъзнатото значение на официалните архивни документи, както като декларирано право, така и като политическо средство, са причина в мирните договори още от началото на XVII в. да започнат да се включват и специални текстове относно реституцията на неправомерно иззети, пренесени и присвоени архиви от тогавашни суверенни територии — държави, области, провинции, градове и др. Терминът «реституция» (от лат. restitutio) означава възстановяване на първоначалното фактическо правно положение чрез задължение за връщане, по силата на мирен договор, на имущество, което е било изнесено по време на война от воюваща страна.

През Средновековието отделните архиви се съхраняват под формата на сбирки от документи или техни копия към различни канцеларии. Владетелите на европейските монархии се стремят да придобият и концентрират архиви, респ. документални свидетелства, осигуряващи им поводи и правни основания за анексиране на нови територии. В сферата на установените обществени отношения всички правни събития от вида на дарения, размени, продажби и други, свързани с правата върху земята и нейния стопански статут, се документирали. Условията за опазването на архивните документи обаче често били неблагоприятни. По-застрашени от унищожаване са частните документи, за разлика от официалните актове. Въоръжените конфликти обаче засягали пряко тогавашните архиви с публично значение. Документите, намиращи се в тях, целенасочено били изземвани, пренасяни и заграбвани от победителите. Ето защо след прекратяването на военните действия се налагало да се решават и проблемите във връзка с реституцията на иззети, преместени и присвоени архиви.

От времето на 30–годишната война (1618–1648 г.) в тогавашните международни отношения се утвърждава принципът, че архивните документи от анексирани територии стават собственост на победителите, а документите, пренесени по време на война от окупационните власти, остават в тяхно владение. Предвижда се връщане на заграбени документи, включително и изготвяне и предоставяне на техни копия, в случай, че те са необходими за дейността на административните власти в анексираните територии(1). Трансферът и реституцията на европейските архиви продължават да се регламентират в повечето двустранни договори от периода до края на XVIII в. Целта е била да се осигури необходимата им правна защита от страна на участниците в регионалните въоръжени конфликти(2).

Особен интерес във връзка с разглеждания въпрос представлява Виенската конвенция между Франция и Австрия от 1736 г. В този договор се разграничават архивите с публично значение, принадлежащи на дадена територия, и частно-фамилните архиви, които се освобождават от задължения по трансфера и реституцията на документи. В конкретния случай официално се признава правото на Франсис, дук на Лоран, да съхрани собствените си архиви.

В договора, подписан между Франция и Австрия през 1748 г. в Аахен, се предвижда назначаването на експерти-комисионери за подялбата на заграбените архиви.

Големи поражения върху европейските архиви и особено върху Ватиканския архив нанасят войните на Наполеон от началото на XIX в. През периода 1809–1812 г. по заповед на императора се организира най-мащабният трансфер на архивни документи в Париж от почти всички анексирани и окупирани от френските войски суверенни европейски държави и територии(3). Основният мотив за заграбването на всички тези архиви била идеята на Наполеон за създаването на «Нова Римска империя», която трябвало да продължи да съществува и след него. За целта той се опитва да създаде необходимия имперски архив чрез заграбване и пренасяне в Париж на значителна част от архивите на анексираните европейски територии. Сред тях са Архивът на Ватикана, Германският императорски архив във Виена, Симанканските архиви на Испанското кралство и др. През 1809 г. посочените архиви започват организирано да се изземват и преместват в създадения в Париж Архивен институт. През 1812 г. Наполеон решава да построи специална сграда за новия огромен архив(4). Заслугата за осъществения успешен трансфер на чуждестранните архиви в Париж е на Пиер-Клод-Франсоа Дону, директор на споменатия институт през периода 1804–1816 г.(5)

Френските служители, които организират пренасянето на Архива на Ватикана, проявяват подчертан интерес към документите, злепоставящи папската курия. Като наддържавен властов и религиозен център, единствено тази европейска институция разполагала с архивни свидетелства, удостоверяващи законните династически права на лишените от престола си европейски владетели, които търпят поражения във войните с Наполеон.

Известно е, че през 1814 г., според Парижкия договор (чл. 31), Франция се задължава да върне всички присвоени и преместени в Париж чуждестранни архиви. Постига се съгласие по принцип, че с връщането на заграбените архиви трябва да се възстановят и правата на техните законни собственици.

Последвалите 100 дни на Наполеон спират изпълнението на договора. С възстановяването на мира през лятото на 1815 г. Франция е трябвало да поднови «добросъвестното» връщане на архивите на Австрия, Испания, Ватикана и на отделните италиански държави, което приключва през м. юли 1817 г. Интересно е да се отбележи, че когато австрийският император си възвръща заграбените от Франция архиви, той награждава споменатия Дону със златна кутия за енфие. Наградата е признание за създадената от него организация, впечатляващата грижа и професионалните умения, проявени при транспортирането на съответните архивни документи до Париж и тяхното опазване.

Страните победителки налагат на Франция също и реституция на ръкописи и произведения, които са били присвоени като военни трофеи от различни европейски хранилища и библиотеки.

Френската държава отказва да предаде някои документи на Ватикана и Симанкас под претекст, че те имат историческо значение за самата Франция. От друга страна и Ватикана не осигурява достатъчно средства, за да покрие разходите по транспортирането на архивите си обратно до Рим(6). По същото време папските служители, на свой ред, предприемат целенасочено унищожаване на около 1/3 от архивите на Инквизицията. Това са документи, за които те преценили, че биха могли да злепоставят католическата църква.

Френското нежелание да се върнат пренесените, респ. заграбените ръкописи и архиви съответства на обществените представи и нагласи през разглеждания период. Общоприето е убеждението, че притежаването на подобни исторически паметници, които са придобити в резултат от победоносни военни кампании, допринася за националното величие и гордост. В резултат се създава юридически прецедент при реституиране законната собственост на този вид военни трофеи. Критерият в случая е не техният произход, а съдържанието им. Налагането на този принцип позволява дадена държава вече да може да претендира за присвояването на законно основание на чуждестранни архиви, както и на други културни и исторически паметници, които са свързани с нейната история. Във връзка с трансфера и заграбването на архиви се оправдава т. нар. културно присвояване не само по време на въоръжени конфликти. Това означава, че в юридически аспект в системата на международното публично право и международните отношения се допуска пренебрегването на произхода на даден архивен документ или фонд, при това по всяко време.

Налага се едно пояснение. Съвременните национални архивни институции, включително и българските, могат да придобиват архивни документи и фондове в рамките на своята юрисдикция, регламентирана в съответното архивно законодателство. Този принцип е основополагащ в общоприетата теория за архивния фонд, отнасяща се за традиционните текстови документи върху хартиен носител. Тя се създава през периода от края на XIX в. и през първата половина на XX в., благодарение на целенасочените усилия на няколко генерации специалисти, представители на различните европейски архивни школи — френската, холандската, германската, руската и др. Прилагането й на практика изисква архивните документи да се селектират (комплектуват), систематизират, регистрират, описват, съхраняват и използват под формата на архивни фондове. Отделният архивен фонд се разглежда като исторически сформирала се съвкупност от документи, логически свързани помежду си, които са резултат от дейността на дадена институция или обществено значима личност. Съхраняваните в специализираните архивни учреждения в отделните държави архивни фондове и документи съставляват техния публичен архивен ресурс. Понастоящем броят на тези фондове в българските архивни учреждения, според официалния отчет на Главно управление на архивите за 2004 г., е 58 859 учрежденски фонда със 5 796 093 архивни единици и отделно 5 449 фонда от личен произход с 791 409 архивни единици. Отделно от тях са регистрирани 17 359 спомена и 18 525 т. нар. частични постъпления.

След 1815 г. в Европа се установява период на относителен мир, гарантиран от Виенското споразумение. Последвалите въоръжени конфликти през 1848 г. и 1871 г. не прерастват в континентални войни. Мирният договор между Франция и Германия, подписан на 10. 05. 1871 г. във Франкфурт, урежда въпроса с връщането на архивите, принадлежащи на анексираните територии. Както показват и другите международни договори до края на Първата световна война, този принцип се спазва(7). Ето защо архивите с публично значение при отделни регионални въоръжени конфликти продължават да се прехвърлят от една европейска държава в друга от позициите на правото на по-силния. Трябва да се отбележи, че в повечето европейски държави през XIX в. се създават национални архиви като специализирани публични държавни институции. От юридическа гледна точка архивните документи започват да се определят с различни юридически понятия: «публично имущество», «паметници на културата», «специално съхранявано имущество», «национално наследство», «културно наследство на нацията» и др.(8)

Проблемът с трансфера на архивите с публично значение и тяхната реституция в рамките на европейското политическо пространство се изостря през периода между двете световни войни, особено в териториите, разположени източно от р. Рейн. Причината е, че повечето от новите държавни граници са наложени според лингвистични или стратегически съображения, без да се зачитат интересите и правата на исторически формиралите се етнически и териториални общности. В резултат националните архиви в региона получават възможност да придобиват и съхраняват документи, отнасящи се до техните граждани, но произхождащи от друга суверенна държава. Типичен пример в това отношение след края на Първата световна война е бившата Австро-Унгария, чиито документи, създадени от нейните централни институции, впоследствие представляват интерес за седем други държави.

Мащабен трансфер на архиви, но вече с превантивна цел, се извършва в навечерието и по време на Втората световна война. Отделни западноевропейски правителства успяват да евакуират в Англия и САЩ архивните си документи с поверителен характер. Последвалата пълна окупация на тези държави от Вермахта оправдава предприетите действия в тази насока. Както е известно, германските власти изземат огромни количества от намерените архиви — дипломатически, полицейски, военни, на разузнаването, както и архивите на еврейски, масонски и други политически организации. На свой ред, архивите на Третия Райх, като военни трофеи, са поделени и превозени от съюзническите армии — на бившия СССР, САЩ и Великобритания. Намерените на територията на Райха архиви на окупираните суверенни държави също са иззети от съюзническите власти, но не всички от тях са върнати на предишните собственици. Трудно е било след края на войната те да бъдат бързо идентифицирани. Както е известно, милиони хора са били насилствено експулсирани или разселени далече от родните места и домовете си. При това положение правото върху съответните архиви не е могло да бъде възстановено на базата на съответния териториален суверенитет, а според правата на оцелелите народностни групи. Ето защо архивите на унищожените, респ. изчезналите еврейски общности от Европа, са били предадени по-късно на държавата Израел като техен официален правоприемник. Повечето от архивите-трофеи, намиращи се в САЩ и Великобритания, също са върнати на Германия, като преди това са били микрофилмирани.

За съжаление, историята във връзка с реституцията на архивите-трофеи от периода на Втората световна война все още не е приключила. След края на Студената война започват да се водят преговори относно евентуални размени и реституционни операции във връзка с иззети архиви между Полша, Германия и бившия CCCР. Постигнатите резултати досега са обнадеждаващи.

Трябва да се отбележи, че подобни проблеми съществуват и във връзка със съдбата на значителна част от националното ни архивно наследство, разпилявано и заграбвано по време на въоръжени конфликти — регионални и световни. Добре известно е, че български архивни документи и ръкописи, особено от периода на средновековната ни държава, са били обект на трансфер и културно присвояване като ценни военни трофеи от победителите. Достатъчно е само да се маркира в чисто географски аспект тяхното съвременно местонахождение в много държави — близки и по-далечни. Все още не е започнал и необходимият официален диалог с Русия относно трансфера на официални български архивни документи през 40–те и 50–те години на XX в.(9) Вероятно трябва да се търсят правни основания и общи позиции, за да се постигнат конкретни резултати от взаимен интерес относно тяхното по-нататъшно съхраняване и възможности за въвеждането им в научно обръщение като исторически извори.

* * *

Основа за решаване на съществуващите спорни въпроси, доколкото въоръжени конфликти, избухват и досега в различни точки на света, както и за провеждането на обща политика в тази област, са действащите международни конвенции, приети по линия на Организацията на Обединените нации (ООН) и Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура (ЮНЕСКО)(10). Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общото събрание на ООН на 10. 12. 1948 г., признава официално правото на всеки човек свободно да участва в културния живот на обществото, да развива своята култура и да се ползва от националните и общочовешките културни ценности. Този принцип е залегнал и в Конституцията на Република България (чл. 54) от 1991 г. Специално правният режим по опазването на културните и историческите ценности се определя в редица конвенции, ратифицирането на които от държавите, членки на ООН, включително и България, води до задължителни промени в областта на съответното вътрешно право и държавната политика. Още в Хагската конвенция от 1954 г. се утвърждава принципът за необходимостта от осигуряване охраната и опазването на културните ценности, включително и на архивните документи, в случай на въоръжен конфликт(11). А според Парижката конвенция от 1972 г. всяка държава е длъжна преди всичко да осигури идентификация, охрана, консервация, експертиза на ценността и предаване на следващите поколения на културното наследство, намиращо се на територията на дадена държава(12).

Съгласуването на интересите на отделните държави на практика се оказва една много сложна задача, въпреки международната правна регламентация. Все още различните нации имат своите неизживени исторически претенции. В много случаи именно те определят интерпретирането и оценките им за миналото, а оттук и тяхното отношение към културното и историческото наследство, в частност и към архивите. Същевременно усилията на международната общност са насочени към усъвършенстване правната защита и провеждането на политика, гарантираща опазването на това наследство. Реституционните претенции и евентуалното връщане или размяна на неправомерно заграбени архиви биха могли да бъдат решавани чрез предварително договаряне. Известно е, че в търсене на приемливи за всички заинтересувани партньори процедури международната архивна колегия през 70–те и 80–те години на XX в. стартира инициативи за изработване и размяна на копия на документи в рамките на мащабни национални и международни програми, някои от които са актуални и досега. Уместно е да се припомни, че във връзка с написването на многотомната История на България у нас също се осигуриха значителни финансови средства от страна на държавата за издирване и копиране, предимно чрез микрофилмиране на архивни документи и материали, отнасящи се до националната ни история, които се съхраняват в чуждестранни архиви, библиотеки и музеи. В резултат се създадоха ценни микрофилмови колекции в различните институции, ангажирани с тази дейност — държавните архиви, Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий», Българската академия на науките и др. Специално в отдела «Документи за българската история от чуждестранни архивохранилища» към Централния държавен архив понастоящем се съхраняват 3,5 млн. кадъра микрофилми, ксерокопия, микрофишове, фотокопия и цветни позитиви, систематизирани в 41 колекции(13). Хронологичният обхват на придобития архивен масив е от XI в. до края на XX в.

В условията на съвременното информационно общество компенсирането на негативните резултати и последствия от досегашния трансфер на европейските архиви, изразен в насилствено заграбване и пренасяне на документи от една суверенна територия в друга, пренебрегвайки интересите на цели общности, би могло да се ускори чрез реализирането на нови международни програми и проекти за дигитализация на най-значимите архиви с публично значение, които да се базират в Интернет. Обнадеждаващ пример в тази насока е успешно реализираният проект за дигитализация на Архива на Комунистическия интернационал. От презентацията на неговата електронна версия в сайта на Руския държавен архив по социално-политическа история (РГАСПИ) става ясно, че проектът е осъществен през периода 1996–2003 г. Работата по него се предшества от подписването на официално съглашение между Федералната архивна служба на Русия и Международния архивен съвет (ICA), под патронажа на Генералния секретар на Съвета на Европа, както и с архивните служби на Германия, Швейцария, Испания, Франция, Италия, Швеция, Архива на Института на «Отворено общество» в Будапеща и Библиотеката на Конгреса на САЩ. Програмното осигуряване на проекта е заслуга на испанските специалисти от Генералния архив на Индия и Севиля. За изпълнението му в РГАСПИ е създадена специална компютърна лаборатория с 14 работни места. Това е позволило да бъдат направени 299 602 записа на равнище фонд, опис, архивна единица и документ. Едновременно се извършва усъвършенстване на съответните описи, включващо допълване заглавията на архивните единици. Чрез сканирането на документи е формирана колекция от 1 059 354 техни снимки. След завършването на работата по проекта на всяка от участващите страни е предоставен пълен комплект с базите данни и колекцията от цифровизирани документи. По този начин се осигурява възможност за дистанционно използване на един от недостъпните до неотдавна архиви, общественият интерес към който обаче е огромен. Следователно, съвременните информационни технологии създават реални възможности за културно сътрудничество и научна комуникация, въпреки политическите различия и въоръжени конфликти в миналото.

Бележки

1. Според договора между император Фердинанд II и Трансилвания, сключен през 1621 г. в Николсбург, се фиксира задължение на едната от договарящите се страни, присвоила архивни документи, да направи автентични копия за другата страна, респ. за предишния им собственик.

2. В договора между Франция и Испания за Пиренеите от 1658 г. изрично е записано, че в срок от два до четири месеца заграбените архиви трябва да бъдат върнати.

3. Кечкемети, Ш. Разпилените европейски архиви: не е ли време за следвоенно споразумение. АПр, 1993, кн. 3–4, с. 60–61

4. Предвиждало се тя да бъде разположена близо до Марсово поле, на левия бряг на р. Сена. Тъй като междувременно империята рухва, проектът не се реализира.

5. За втори път Дону е назначен на тази длъжност през периода 1830–1840 г.

6. Преместването на тези архиви с общо тегло 820 т. от Рим до Париж е струвало на Франция 600 000 франка. За сравнение, годишната заплата на един френски чиновник тогава е била около 10 000 франка. Поради липсата на средства, стотици томове и вързопи с документи не били върнати на Ватикана, а били продадени на парижките бакали и месари или изпратени за претопяване. Само някои ръкописи и документи, предварително проучени, са били изкупени от Френската национална библиотека.

7. Лондонският договор от 1839 г. между Холандия и Белгия; Цюрихският договор от 1859 г. между Франция, Австрия и Сардиния; Виенският договор от 1864 г. между Прусия, Австрия и Дания; Франкфуртският договор от 1871 г. между Германия и Франция.

8. Кляфковски, А. Международная правовая охрана архивных материалов. В сб. Достижения и развития польского архивоведения. Государственное научное издательство. Варшава — Лодзь. 1980, с. 84.

9. Атанасов, Ат. Никой не може да унищожи документи без наше разрешение. Интервю във в. «Дневник» от 1. 02. 2005 г.

10. Конвенцията е ратифицирана с Указ № 106 на Президиума на Народното събрание — Известия на НС, бр. 31 от 1956 г. В сила за България от 7. 05. 1956 г.

11. Ратифицирана с Указ № 154 на Президиума на НС от 26. 05. 1956 г. — Изв. бр. 24 от 24. 03. 1959 г. В сила за България от 17. 11. 1956 г.

12. Ратифицирана със закон, приет от Великото Народно събрание на 14. 08. 1991 г. — ДВ, бр. 70 от 27. 08. 1991 г. Изд. от МВнР, обн. ДВ, бр. 85 от 15. 10. 1991 г. В сила за България от 2. 09. 1991 г.

13. Гид на читателя. Изд. на ГУА при МС — дирекция «Централен държавен архив». С., 2004, с. 2–3.