Международни прояви нa масонската Велика ложа на България (1918–1936 г.)
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Величко Георгиев
Дизайн: Давид Нинов
София, 2018
Великата масонска ложа на България (ВЛБ) беше малочислена организация и имаше сравнително кратко присъствие в обществения живот (1917–1941 г.). В нея членуваха няколкостотин представители на различни групи на буржоазията и буржоазната интелигенция. Особено важна роля в ръководството и дейността й играеха някои дейци на националноосвободителното движение. До края на нейното съществуване в София и някои от по-големите градове бяха изградени десетина местни организации (ложи)(1).
През 1921 г. беше създадена Международната масонска асоциация (ММА), която постепенно обхвана масонските централи (велики ложи и велики изтоци) в по-голямата част от европейските държави и тези от Латинска Америка. Като учредител в нея участвува и ВЛБ. Същевременно тя установи и поддържaше двустранни връзки с всички членове на асоциацията, а също и с масонски братства, които не членуваха в нея.
ВЛБ беше овладяла ръководствата на много от буржоазните обществени организации и чрез тях също установи и поддържаше задгранични връзки. Тя използуваше тези връзки, за да изказва мнението си по някои външнополитически и други въпроси на България и като ги постави пред световното масонско движение или пред формално несвързани с него буржоазни организации, да съдействува за решаването на тези въпроси в желания от нея смисъл. С настоящото изследване се прави опит да се разкрият и охарактеризират някои от тези непроучени досега прояви на ВЛБ.
* * *
След като България излезе победена от Първата световна война и беше окупирана от чужди войски, съглашенски офицери-масони влязоха във връзка с български масони. Някои от тях дори членуваха в софийски ложи. Те съветваха българските масони да прибавят усилията си към тези на Съглашението, за да не се допусне в България да избухне социалистическа революция. ВЛБ действително приобщи своите, макар и слаби възможности към общия антиреволюционен буржоазен фронт, надявайки се, че това ще се има предвид при сключването на мирния договор(2).
Когато станаха известни условията на мирния договор, с който Съглашението искаше да накаже България заради участието й във войната на страната на Централните сили, ВЛБ положи известни усилия да повлияе за тяхното смекчаване. За тази цел тя изпрати до масонските централи от главните държави на Съглашението писмо-молба. Представа за позицията на ВЛБ по този така важен за България въпрос ни дава изпратеното на 2 октомври 1919 г. до Великия изток (ВИ) на Италия писмо. «Наложените ни мирни условия в Париж ни причиниха една горчива изненада и мъка» — се казваше в него. Декларираните от американския президент Уйлсон принципи за уреждане на международните отношения след войната се квалифицираха в писмото като «недостойна маневра» и «примамка, разпространена с цел да се обезоръжат противниците», свидетелство за което било обстоятелството, че българският народ им повярвал и сложил оръжие.
За да не дразни много съглашенските масони, ВЛБ изказа предположение, че отношението им към България било плод на оказания от техните съюзници и съседи на България натиск. Тя протестира против унизителното третиране на българската делегация на мирната конференция, която била «чисто и просто под арест и поставена в невъзможност да опровергае най-безсрамните клевети» по отношение на България и на българския народ. Като протестира против «тия посегателства на правото», ВЛБ писа предупредително: «Заявяваме, че мирът, който искат да ни наложат, е насилствен мир, че той по своята жестокост далеч надминава варварските и средновековните времена; че такъв мир не само не може да бъде траен, но носи, напротив, в себе си зародишите на нови кървави борби».
ВЛБ молеше масоните от Италия да направят всичко възможно за: «1. Да не се режат други меса от нашето тяло, вече толкова пъти рязано и осакатявано; 2. Да се позволи населението в Македония, Добруджа и Тракия чрез плебисцит да реши свободно своята съдба и бъдеще; 3. Да не ни лишат от нашия егейски бряг, който е нашият икономически бял дроб и без който ние сме осъдени на икономическа смърт; 4. Да се смекчат тежките икономически клаузи на договора за мир»(3).
Тези позиции се покриваха напълно със становището на нашето правителство, на всички обществени фактори в България. Защитавайки това схващане, ВЛБ се опита по свой път да въздействува за справедливо решаване на българската кауза. Но нейните акции не оказаха никакво въздействие върху победителите, особено на силните на деня във Франция.
Както се знае, под ръководството на Франция Съглашението наложи своето желание и наказанието на България се оформи в грабителския Ньойски диктат. След като договорът влезе в сила, с писмо до ВЛ на Франция ВЛБ го осъди като несправедлив. Тя се опита да организира протест на масоните от победените страни против него и застъпничеството им пред правителствата на съглашенските държави за евентуално смекчаване на неговите клаузи. През октомври 1920 г. например, тя се обърна към ВЛ на Виена с молба да изкаже публично своя протест против Ньойския договор по масонска и немасонска линия. Откликвайки на тази молба, ВЛ на Виена изрази своето възмущение против споменатия договор и помоли ложите, с които имаше връзки, да действуват за уважаване на българските искания. Но тя не пожела да се застъпи пред правителствата на държавите, от които зависеше да бъдат задоволени тези искания, защото самата Австрия беше също потърпевша(4).
Тъй като поради своята слабост по време на подготовката и налагането на Ньойския договор не успя да омилостиви масоните от Съглашението, подир влизането му в сила ВЛБ предприе някои стъпки в защита на откъснатото от победителите и предадено под чуждо иго българско население. На 23 февруари 1920 г. тя изпрати до ВЛ на Франция молба да съдействува за уреждане положението на страната, като между другото изискваше: «Като масони и като българи ние не искаме нищо повече освен приложението и спрямо нашия народ на основните принципи от програмата на президента Уйлсон, а именно: свободно самоопределение на народностите в Македония, Тракия и Добруджа»(5). Тази позиция също се покриваше с официалната позиция на коалиционното правителство на Ал. Стамболийски.
Съглашението обаче не само не съдействува за справедливо решаване на българския въпрос, а, напротив, през лятото на 1920 г. извърши нова голяма неправда, предавайки с решение на конференцията в Сан Ремо цяла Тракия на Гърция. ВЛБ се обяви против окупирането на Западна Тракия от Франция(6). Становището си по въпроса за Западна Тракия тя изрази в изпратеното до ВЛ на Франция и Великия изток на Франция на 20 юни 1920 г. писмо. В него тя посочи, че населената предимно с българи Западна Тракия е излаз на България на Бяло море и Европа; че населението на областта е против предаването й на Гърция; че искането на това население е «да се създаде от Тракия една автономна провинция под контрола на Франция или която и да е съюзна или сдружена сила»; че то е напълно справедливо и че такова решение осигурява «националната свобода и икономическите интереси на местните народности». По този начин според ВЛБ би могло да се премахнат търканията между съперничещите си народности, да се повдигне моралният престиж на съюзниците(7). ВЛБ обясни на френските масони това, което на тях беше ясно: че настаняването на гръцката администрация в Тракия е придружено с изгаряне на много селища, с избиването на много българи, че срещу нея се организира съпротива от местното население, — и затова предсказваше: «Кървав конфликт предстои да избухне»(8).
Не помогнаха не само тези доводи и действия на ВЛБ, а и аналогичните постъпки на много още обществени фактори, апелите на правителството за запазването на Западна Тракия като зона, през която България да има излаз на Бяло море. Необезпокоявани от нищо и от никого, победителите продължаваха да вършат своето антибългарско дело.
Войната остави открит въпроса за военнопленниците. В лагери на държавите-победителки се намираха хиляди български военнопленници. Чужди, военнопленници имаше и в България, но те бяха освободени след Солунското примирие. Значителна част от българските военнопленници бяха върнати след подписването на Ньойския договор.
Според данни до 17 март 1920 г. от Гърция се бяха завърнали 10 625 души; до 7 август с. г. от Сърбия бяха освободени 12 777 д.; още през 1919 г. Англия репатрира 1512 д.; Франция през 1919 и 1920 г. върна 11 644 д.; през този период от Италия се върнаха 316 д., или всичко 36 874 д.(9) Но в съглашенски плен се намираха още много войници и офицери. До 1 ноември 1920 г. в Сърбо-Хърватско-Словенското кралство се намираха още 45 816 войници и 43 офицери(10).
След като през август 1920 г. влезе в сила Ньойският договор, правителството на Ал. Стамболийски повдигна отново въпроса за връщането на всички български военнопленници. На 24 септември с. г. българският пълномощен министър в Белград предаде нота до тамошното правителство с настояване да бъдат освободени и останалите български военнопленници. След това по тези въпроси той говори с френския и с чехословашкия посланик, които му обещаха съдействие(11).
За окончателното решаване на пленническия въпрос българското правителство се застъпи и пред правителствата на Франция, Англия и Италия, които молеше да въздействуват от своя страна на правителствата в Белград и Атина за уважаване на законните български искания(12). Страна, която имаше най-голямо влияние пред правителството в Белград, беше Франция. След българските постъпки френските власти уведомиха нашето представителство в Париж, че тяхното правителство направило необходимото за освобождаването и на последните български военнопленници(13).
Към октомври 1920 г. в Гърция се намираха още 12 875 български пленници. Гръцкото правителство обаче твърдеше, че останали само 600 души(14). Правителството на Стамболийски се застъпи по дипломатически път за освобождаване на всички пленници от гръцките власти. На 11 ноември 1920 г. то дори поиска да бъде организирана анкета от представители на България, Гърция и великите сили. Най-благосклонно отношение по въпроса зае Италия(15). По настояване на правителството на България на 20 декември 1920 г. главният секретариат на конференцията на посланиците изпрати нота до правителството на СХС кралство с молба да удовлетвори българските искания(16).
В подкрепа на поменатите действия на българското правителство се обяви значителна част от нашата общественост. Всички обществени фактори изказаха желанието си час по-скоро да бъдат върнати по домовете им задържаните в чужд плен войници. Отношение към този въпрос взе и ВЛБ. През лятото на 1920 г. тя изпрати до ВЛ на Югославия и ВИ на Гърция писма, с които ги помоли да направят зависещото от тях за освобождаването на 25 хиляди български пленници, държани в техните страни след подписването на Ньойския договор. С подобни писма се обърна тя и към масонските централи във Франция, Италия, Холандия и други държави(17). Преди да предприеме каквото и да било, ВЛ на Франция поиска от ВЛБ да я осведоми дали в България има сръбски и гръцки военнопленници. Отговорът беше: в България няма никакви чужди пленници. След това на 6 октомври 1920 г. ВЛ на Франция изпрати до ВЛ на Югославия и до ВИ на Гърция писма, в които молбата на ВЛБ се квалифицираше като справедлива и се молеха тези ложи да се застъпят пред правителствата на своите страни за връщане на българските пленници(18).
ВИ на Холандия писа по този въпрос писмо на ВЛ на Ню Йорк и на ВЛ на Югославия, с които беше в приятелски отношения, също с молба да се застъпят благоприятно по искането на ВЛБ(19). На 20 декември 1920 г. ВИ на Холандия уведоми ВЛБ, че е получил отговор от ВЛ на Югославия, според който сръбското правителство било наредило да бъдат освободени 3165 български военнопленници(20).
Успоредно с тези постъпки ВЛБ създаде и специална организация, която се намираше под нейното ръководство и чрез която действуваше за решаването на пленническия въпрос. На 16 януари 1921 г. в София беше основано дружество за освобождаване на българските пленници(21). Председател на дружеството стана Д. Мишев, а секретар — Тр. Трифонов — и двамата членове на ВЛБ. Чрез писма и телеграми до Международния Червен кръст, до конференцията на посланиците в Париж, до ген. Фурту и маршал Фош през януари 1921 г. дружеството помоли да се съдействува решително за освобождаването на българските пленници. Делегация на дружеството се срещна с ген. Фурту, с представители на Международния Червен кръст и на проф. Фр. Нансен, пред които настоя за същото(22).
В резултат на тези комбинирани усилия в полза на България на 2 ноември 1920 г. сръбското правителство уведоми българската легация в Белград, че дало разпореждания за репатриране на всички български военнопленници(23). В средата на януари 1921 г. то декларира, че в Югославия няма вече наши пленници с изключение на задържаната в Нишката крепост група, която сръбските власти възнамерява да съди като виновница за нанесени щети през войната(24).
Гръцкото правителство постави като контраискане България да изпълни задължението да върне на Гърция намиращи се на нейна територия гръцки деца(25). Докъм 24 фeвруари 1921 г. бяха уредени 820 случая с гръцки деца, а останалите съвсем малко на брой случаи българското правителство пое ангажимент пред ОН да ликвидира в най-скоро време(26). След като на няколко пъти освободи около 400 военнопленници, през февруари 1921 г. гръцкото правителство декларира, че решило да освободи и другите(27).
За издирване и връщане в родината на останалите военнопленници българското правителство предизвика анкета от незаинтересовани страни: пратеници на Международния Червен кръст и на Фритьоф Нансен. През март 1921 г. анкетата беше завършена, обаче Атина и Белград заявиха, че в техните страни нямало вече български пленници(28). Това не беше истина. За издирването и репатрирането на останалите в чужд плен български войници правителството на БЗНС продължи да работи и по-нататък. Действуваха и други фактори. Някои постъпки продължаваше да прави и ВЛБ, специално отделни нейни авторитетни представители(29).
През 1917 г., подтиквано от гръцките власти, френското военно командуване арестува много българи от Южна Македония с обвинение, че били български шпиони, и ги депортира във Френска Гвиана. След войната част от оцелелите беше освободена, но там останаха още пленници. За освобождаването им се застъпи и ВЛБ. На 20 декември 1921 г. тя поиска от ВЛ и ВИ на Франция да съдействуват за това пред компетентните френски институции. След това в други писма до тях съответно на 22 юни и на 20 декември следващата година настоя въпросите да се доведат докрай(30).
ВЛ и ВИ на Франция действително предприеха някои стъпки за удовлетворяване молбата на ВЛБ. ВИ на Франция натовари един от своите членове — секретар на орденския съвет и сенатор, да се застъпи пред френското правителство за освобождаване на заточените във Френска Гвиана българи от Македония. ВЛ на Франция също направи постъпки пред френските власти(31). Тъй като до края на 1922 г. постъпките не дадоха резултат, ВЛБ още веднъж напомни своята молба до френските масони(32).
Така ВЛБ се заангажира с решаване на българския пленнически въпрос. Макар да не бихме могли да смятаме действията й като основни за неговото благоприятно решаване, все пак би трябвало да ги оценяваме като конструктивни и съответствуващи на нейните възможности.
Веднага след поражението на България в Първата световна война сръбското правителство постави пред Съглашението въпроса за отговорността на български военни и граждански лица, на които бяха приписани различни противосръбски деяния(33). Сърбия, Гърция и Румъния настояха да бъде включена в мирния договор клауза за съдене от техни съдилища на виновните българи. Впрочем подобна клауза съдържаха и договорите с другите победени страни.
През септември 1920 г., т. е. почти веднага след влизането на договора в сила, чрез Франция трите заинтересовани съседни на България държави депозираха пред правителството искането да им бъдат предадени за съдене от техни съдилища съответно 501 (Сърбия), 45 (Гърция) и 12 (Румъния) български граждани. Между тях личаха имената на бившия велик майстор на ВЛБ ген. Ал. Протогеров, на някои негови сподвижници като П. Дървингов, Ст. Николов и др.(34)
Правителството на Ал. Стамболийски имаше предвид тези претенции на съседните държави. Неговата позиция по този въпрос беше изработена още когато се подписваше мирният договор: виновниците да се наказват от български съдилища. За тази цел на 4 ноември 1919 г. бяха арестувани министрите от кабинета на В. Радославов и други отговорни за втората национална катастрофа лица. Против тях беше приет и специален закон, учреди се държавен съд.
Впрочем още преди това властите бяха организирали търсенето на отговорност от известни виновни за различни деяния лица, които компрометираха нашата държава пред света и особено пред населението, което беше поставено под българска военна администрация. Някои от тях понесоха съдебна отговорност. За такива деяния до лятото на 1920 г. бяха осъдени 502 души: 59 през 1916 г., 204 през 1917 г., 231 през 1918 г., 7 през 1919 г. и 1 през 1920 г.(35)
Преди да отговори на съглашенското искане, на 14 септември 1920 г. Ал. Стамболийски нареди на българската легация в Берлин да проучи и съобщи «с какви аргументи германското правителство успя да убеди Съглашението да се откаже от искането си провинените през войната граждани да не бъдат съдени от съглашенските съдилища, а от германски такива»; как са устроени и как функционират германските съдилища за такива лица, какви гаранции е дало германското правителство за безпристрастно съдене на виновниците(36). Отговорът гласеше: германското правителство заявило, че било в невъзможност да изпълни искането на победителите, защото то би създало хаос в страната: че били учредени специален закон и съд; че Съглашението си запазило правото да се намеси в случай, че забележи у германското правителство нежелание за наказване на виновниците и пр.(37)
След като получи отговора, Ал. Стамболийски уведоми нашата легация в Белград за получаването на списъците с имената на исканите от Съглашението лица за съдене, като разпореди да се изтъкне пред властите в Белград, че правителството и мнозинството българи скърбят за нещастията, постигнали двата народа, че трябва да се направи така, щото отношенията между тях да се уредят в добросъседски дух; че в България ще бъдат съдени всички виновници за престъпления през войната; че до момента били наказани 534 души; трябваше да се помоли сръбското правителство да се съгласи провинените да бъдат съдени от български съдилища, а като аргументи да се изтъкне отношението на Франция спрямо Германия по този въпрос(38).
Изпълнявайки указанието на шефа на българската дипломация, К. Тодоров получи от меродавно място от белградското Външно министерство съвет: България да действува за приемането на своята теза, и то чрез съюзниците на Югославия (Париж), защото иначе югославските управници щели да бъдат нападнати от общественото мнение. В отговора си до Стамболийски К. Тодоров писа: «Разбрах, че няма да настояват докрай, но ще чакат, за да отстъпят пред един външен натиск»(39).
След тези сондажи българското правителство се зае да действува в няколко посоки: да ускори съденето на последния кабинет на В. Радославов и останалите виновници за втората национална катастрофа; да се запознае съглашенската и главно френската общественост с българската теза за съдене на виновниците; да съгласува своята теза с мнението на българската общественост.
Чрез заместник-делегата на правителството при мирната конференция П. Д. Петков с много трудности българската теза беше оповестена във в. «Тан»(40). Някои френски общественици посъветваха България да протестира и да не приема исканията на съседите за съдене на виновни българи, като се позовава на прецедента с Германия(41). Вътре в страната против предаването на българи на чужди съдилища се разгърна широка кампания, най-интензивно поддържана от буржоазните партии и организации(42).
На 30 септември 1920 г. с нота до представителите на Съглашението в София правителството помоли да се откажат от искането си за съденето на виновни български граждани и обеща справедливо възмездие от страна на нашето правосъдие. Като аргумент посочи възбуждането на духовете, засягането на националната чест и оказването на противодействие срещу правителството от общественото мнение, държавните органи и пр. Разбира се, използуван беше и случаят с Германия(43). Тази позиция беше подкрепена от широки обществени среди, включително и от опозиционните буржоазни сили.
При това положение най-отстъпчиво се оказа гръцкото правителство. На 20 октомври 1920 г. българският пълномощен министър в Хага С. Радев уведоми за мнението на това правителство: Гърция нямала да иска да съди българи, виновници от войната, ако Сърбия и Румъния били на същото мнение(44). Сондажите в Букурещ направи Т. Недков. Към края на октомври румънското правителство съобщи, че постъпва като Гърция(45).
Активно отношение към въпроса за съдене на виновниците взе и ВЛБ, и то по няколко причини. Първо, част от въпросните лица бяха видни нейни членове; второ, защото разглеждаше въпроса от хуманна гледна точка: съденето на българи от победителите само по себе си предвещаваше несправедливи присъди; трето, защото наистина се посягаше на държавния суверенитет на България.
ВЛБ действуваше почти паралелно с правителството. На 21 октомври 1920 г. тя се обърна към ВЛ на Франция, ВИ на Франция, ВИ на Холандия и други масонски организации с молба да се застъпят пред правителствата в държавите си и преди всичко пред френското правителство задържаните като виновници във връзка с участието на България във войната да бъдат съдени от наши съдилища, а не от съседите. Ръководствата на споменатите братства запознаха своите членове с молбата на ВЛБ. ВЛ на Франция, например, натовари много масони депутати да се застъпят пред френското правителство за удовлетворяване на българската молба(46). ВИ на Франция също намери за основателно становището на ВЛБ. Според него и към България би трябвало да се приложи това, което било допуснато за Германия. Освен че направи същото като ВЛ на Франция, ВИ се застъпи пред председателя на ОН Леон Буржуа (виден френски масон) да съдействува за отклоняване исканията на съседните на България държави във връзка със съденето на виновниците(47). Заради това ВЛБ изказа на френските масони голямата си благодарност(48).
Дали застъпничеството е повлияло за удовлетворяване на българските искания виновниците от Първата световна война българи да бъдат съдени от български съдилища, засега не може с категоричност да се твърди. Но че то ще да е оказало все пак известно влияние, е вън от всяко съмнение.
Други масонски братства, като ВИ на Холандия, обаче квалифицираха молбата на ВЛБ като такава с политически характер и отказаха да й съдействуват(49). Това бяха обаче братства, чието становище по разглеждания въпрос беше второстепенно. Важното в случая беше мнението на Франция.
За да засили основата на своето искане по съденето на виновниците от войната, правителството на Стамболийски се застъпи през 1921 г. за ускоряване гледането на делата, и то по начин, който да изключи намесата на победителите(50).
След голяма дипломатическа преписка и под натиска главно на Франция най-сетне на 17 февруари 1922 г. и белградското правителство се отказа от искането си да съди няколкостотин българи за деяния по време на войната, заемайки позиция, аналогична на тази на Франция при прилагането на същия пункт от договора й с Германия(51).
Така беше завършена с победа една кауза, която целеше да защити националния суверенитет и която правителството на Стамболийски осъществи с успех. В тази защита то имаше подкрепата на обществените фактори в страната. Известна роля за благополучното й приключване имаше и ВЛБ, която сполучливо използува връзките си с влиятелни френски масони. Това тя направи не заради отношението си към правителството на БЗНС, което беше отрицателно, а защото беше заинтересована да защити свои членове, представители на буржоазията; защото държеше да изпълни своите задължения като част от целия буржоазен фронт.
Катастрофалните последици от Първата световна война се стовариха по най-безмилостен начин върху българското население в Македония, Тракия и Добруджа. Стотици хиляди бежанци бяха принудени да напуснат родните си огнища и да потърсят убежище в България. Тук те намериха братско гостоприемство. Възможностите за оказване на необходимата помощ обаче не бяха големи. За тяхното настаняване в страната и за пооблекчаване на нерадостната им съдба известни усилия положиха следвоенните правителства на България(52).
Отношение по бежанския въпрос, особено през първите следвоенни години, взе и ВЛБ. В редица обръщения до европейските масонски братства тя апелираше за оказване на политическа и материална помощ на българските бежанци, включително и за разрешаване на въпроса за връщането им в родните места. На тези апели се отзоваха някои от братствата. Те изразиха главно своето съчувствие или дадоха обещания да използуват влиянието си в полза на българските бежанци. Така постъпиха ВЛ и ВИ на Франция и др.(53) А масоните от победените държави (Австрия, Германия и Унгария) погледнаха на този въпрос само съчувствено, защото и техните страни имаха проблеми от подобен характер(54).
Неразривно свързан с въпроса за бежанците беше този за останалите под чуждо иго, т. е. за малцинствата. Ньойският договор съдържаше утешителна за ограбена и разпокъсана България клауза, според която държавите, в чиито граници бяха включени малцинства (поробено чуждо население), трябваше да им осигурят свобода да говорят на родния си език, да изповядват на него своята вяра и пр.(55)
Усилията на всички наши правителства след войната бяха насочени към молби до великите сили-победителки да накарат съседните на България държави да съблюдават клаузите за малцинствата и по този начин да се пооблекчи и главно да се спаси от чужда асимилация българското население(56). ВЛБ споделяше тази позиция особено след като нейни членове станаха важни фактори в управлението на страната.
Преди да предприеме нещо самостоятелно и по-решително по въпроса за правата на малцинствата, ВЛБ се зае да проучи опита на масоните в Германия и Австрия в това отношение. За тази цел през есента на 1924 г. нейното ръководство отложи поставянето на въпроса за малцинствата пред международни масонски форуми. Съображенията за отлагането намираме изложени в едно писмо на Т. Карайовов от Берлин от 24 ноември 1924 г. до великия секретар Ал. Кличиян. «Това решение е естествено — се казваше в писмото, — защото нищо не може да се предприеме в тая посока, докато не се разбере становището и на други фактори, които бихме искали да привлечем към общата защита»(57).
ВЛБ се информира за действията на Германия по въпроса за малцинствата. Пак чрез Т. Карайовов, който служеше в българската легация в Берлин и беше настанен там по инициатива на ВЛБ, тя узна за сключената между Германия и Полша конвенция по въпроса за малцинствата(58). В това отношение ВЛБ действуваше съгласувано с правителството на Ал. Цанков.
В края на 1924 г. ВЛБ писа на своя гарант в Берлин Хилмар Шахт, че постановленията на мирните договори, засягащи малцинствата, не се прилагат по отношение на българското население. «Нещо повече, българите там са изложени на такова потисничество и гонение, че се виждат принудени да бягат, за да спасят живота си, оставяйки на произвола своя имот — се казваше в писмото. — Това нечовешко третиране на своите едноплеменни братя създава голямо възбуждение между българите тук и българските масони не са по-малко възмутени от това.»(59)
ВЛБ сподели с германския си гарант намерението си да действува пред световното масонство за облекчаване положението на поробените българи и поиска съвет от германските масони по този въпрос(60). Германските масони обаче погледнаха само съчувствено и с разбиране към това намерение на ВЛБ. Подобно беше отношението към него и на ВЛ на Виена, към която на 31 декември 1924 г. тя се обърна за помощ и съвет(61).
Пак с цел да проучи становището на френските масони във връзка с намерението да се повдигне въпросът за малцинствата пред световното обществено мнение правителството на Ал. Цанков, съгласувано с ВЛБ, в края на 1924 и началото на 1925 г. изпрати в Швейцария и Франция министър Я. Стоенчев. Неговата среща с френски масони не беше окуражителна специално по този въпрос(62).
С цел да улесни спечелването на подкрепата за усилията на българското правителство пред ОН за постигане на положителни резултати пак главно по искането да бъдат приложени клаузите за малцинствата през 1925 г. ВЛБ установи и започна да поддържа активна кореспонденция с «добри братя, видни общественици и представители в ОН»(63). Това бяха някои френски, белгийски и други масони. Един от тях беше проф. Анри Лафонтен — виден белгийски общественик, дългогодишен председател на Международното бюро за мир и почетен член на ВЛ на България от 1923 г. В началото на 1925 г. ложата го снабди с много доказателствени материали за нечовешкото третиране на българското население в Тракия и Македония с молба да повдигне този въпрос в ОН. Като делегат на Белгия в тази институция той защити справедливите оплаквания на България(64).
Така дълго време ВЛБ се намери в безизходица и не се решаваше да постави пред международното масонство въпроса за съдействие да се прилагат клаузите за малцинствата. Тя не беше сигурна, че ще бъде подкрепена от други братства, и се боеше да не изпадне в изолация в самата ММА.
ВЛБ се реши да постави този въпрос официално по чисто масонска линия едва след като бяха нормализирани отношенията й с ВЛ на Югославия. На 17 февруари 1927 г. последната изпрати до членуващите в ММА братства окръжно относно териториален спор между Югославия и Италия с молба да застанат зад югославските претенции. ВЛБ се въздържа да вземе отношение по този въпрос, но използува случая като повод да повдигне пред ВЛ на Югославия въпроса за необходимостта да се изпълняват от всички правителства, включително и югославското, клаузите за малцинствата, както изискват мирните договори. Отговаряйки на ВЛ на Югославия, на 18 февруари 1927 г. тя писа, че на Балканите е необходимо масоните да дигнат глас и да заработят за «изпълнение на поетите в договорите за мир задължения за правата на отделните малцинства», че това «ще даде начало на умиротворение и ще сложи основите на едно трайно разбиране на балканските народи — основи, тъй необходими за запазване и гарантиране националната и държавната ни независимост», «ще се достигне онова взаимодействие, което би се наложило или би станало необходимо при опити, отгдето и да идат те, за посягане върху независимостта на отделна държава или при заплашване на мира». Накрая се апелираше за подкрепа на действията на ВЛБ в тази насока(65). От страна на ВЛ на Югославия не последва положителен отклик на този призив на ВЛБ.
Във връзка с реакционните мерки на белградския режим в Македония и вземайки повод от т. нар. студентски процес срещу млади българи, борци за национални права и свободи във Вардарска Македония(66), на 6 февруари 1928 г. ВЛБ се обърна с писмо до всички масонски братства в света. В него се посочваше, че във Вардарска Македония цари кървав терор и България не трябва да се вини за напрегнатото положение там. Основавайки се на приетата в Белград през септември 1926 г. резолюция, в която се казваше, че масонството имало за цел «да упражнява въздействие върху общественото мнение от различните страни в духа на мира и на толерантността», ВЛБ призова всички ложи в света да упражнят своето влияние върху обществените кръгове, за да се застъпят те енергично за спиране на кървавото потисничество на Балканите, за осигуряване на българското население във Вардарска Македония на елементарни права(67).
Отделните братства се отнесоха по различен начин към този апел. ВЛ на Испания откликна с разбиране за позицията на ВЛБ и пожела балканските въпроси да се разрешели от едно «Балканско Локарно»(68). Формално благосклонно погледна на този въпрос ВИ на Испания(69). ВЛ «Вале де Мексико» се солидаризира със становището на ВЛБ и отправи призив до членовете си да направят каквото е по силите им, за да бъдат дадени права и свободи на българите в Македония(70). Но становището на тези ложи не беше от голямо значение за решаване на българските и балканските проблеми тогава. Повечето от ложите, особено европейските, заеха неутрална, наблюдателна позиция.
Най-засегната беше ВЛ на Югославия. На 28 май 1928 г. тя изпрати до ВЛБ много остър и ангажиращ отговор, в който голословно се твърдеше, че във Вардарска Македония живеели само сърби, че там нямало никакви малцинства, че водената там от белградското правителство политика била справедлива. Ако имало виновни за бедите на това население, то това бил Ал. Протогеров, т. е. ВМРО. ВЛ на Югославия обвини ложата на България, че е застанала под знамето на Протогеров. Заключението беше, че ВЛБ била изменила на масонските принципи(71). Така ВЛ на Югославия застана плътно зад белградското правителство по въпроса за сръбската национална принадлежност на населението във Вардарска Македония, защитаваше неговата асимилаторска политика.
Спорът между ВЛБ и ВЛ на Югославия излезе извън двустранните отношения и се пренесе в ММА. За неговото изглаждане ВЛБ поиска застъпничество на масонския интернационал(72). А на обвиненията на ВЛ на Югославия на 4 октомври 1928 г. тя отговори чрез окръжно пак до всички велики ложи и изтоци, с което отново настоятелно бяха помолени да се намесят, за да се осигурят на живеещите в Югославия македонски българи елементарни права и свободи; ВЛ на Югославия да се намеси за спиране на терора и жестокостите в Македония; от ММА се искаше да изпрати анкетьори, които да разследват положението във Вардарска Македония, а също и да се анкетират делата на убития през лятото Ал. Протогеров(73).
Единственият резултат от тази акция на ВЛБ пред международното масонство беше заставането й в защита на една справедливост и за прилагане на залегналите в мирните договори клаузи за малцинствата, запознаването на световното масонство с тази позиция. Пред ММА ВЛ на Югославия се оправдаваше, че била за добри отношения с ВЛБ, но последната напуснала масонските принципи, като подигнала въпроса за малцинствата в Югославия и специално в Македония(74).
Практическа последица от интервенцията на ВЛБ беше крайното обтягане на отношенията й с ВЛ на Югославия. Обезпокоено от това, ръководството на ММА на 9 февруари 1929 г. реши: без да взема страна по причините за спора, изразява желание двете ложи да намерят почва за приятелство и братство, като подчерта, че не било желателно политическите спорове да доведат до спорове между масонските братства(75).
Въпросът за малцинствата дълго време заемаше централно място в цялата международна дейност на ВЛБ. За неговото отстояване тя използува не само преки, но и косвени масонски канали и международни форуми.
* * *
ВЛБ участвува в прояви, организирани от Постоянното международно бюро за мир (МБМ)(76). Главните прояви на това бюро бяха периодичните международни конгреси за мир. Подир Първата световна война МБМ възстанови дейността си към април 1919 г. Масоните му приписваха заслуги за основаването на OH.
На 3 ноември 1918 г. в България беше основано Българско дружество за мир чрез съюзяване(77), ръководно положение в което заеха масоните. Негови председатели станаха членовете на ВЛБ Д. Мишев и проф. Ст. Киров. Освен в столицата дружеството имаше клонове в някои от по-големите градове на страната.
На 10–13 август 1921 г. в Люксембург се състоя 21–ви международен конгрес за мир. В него не участвуваха български представители. Но чрез българската легация в Берн, с която МБМ поддържаше връзки, на българското правителство бяха изпратени приетите от този първи след войната конгрес за мир резолюции(78). Пак чрез легацията в Берн през май 1922 г. МБМ се обърна към българското правителство да изпрати делегация, която да участвува в 22–ри международен конгрес за мир. Той трябваше да се организира от 25 до 29 юни 1922 г. в Лондон(79). През юни с. г. МБМ се обърна с апел до около 2500 масонски ложи, включително и до ВЛБ, с призив да подпомогнели усилията му за поддържане на мира в света. Апелът съдържаше и призив до масоните да участвуват в конгреса за мир в Лондон(80). Съюзният съвет на ВЛБ прие поканата и реши да изпрати делегати за този конгрес начело с Н. Милев(81).
Конгресът прие и резолюцията, внесена от българската делегация, с която се предлагаше да се създаде при ОН постоянна комисия, която да контролира прилагането на договорите за малцинствата. Конгресът гласува и други резолюции, които интересуваха ВЛБ: за самоопределението на народите, в която се споменаваше специално Македония; за съдействие от страна на ОН за възвръщане на бежанците в родните им огнища(82).
Следващият 23–ти международен конгрес за мир се състоя от 2 до 7 октомври 1924 г. в Берлин. За участие в него ВЛБ определи Т. Карайовов — служител в българската легация в Берлин, и директора на в. «Слово» — проф. Н. Милев — и двамата активни масони(83). На конгреса българската делегация предложи четвърта комисия на ОН да вземе необходимите мерки за осигуряване правата на малцинствата, декларирани в мирните договори, а също да направи нещо в полза на бежанците(84). Поради съпротивата на силните представители от държавите-победителки предложението беше осуетено.
На конгреса Т. Карайовов установи по-тесни връзки с делегациите на Германия и Австрия. На ръководството на ВЛБ той предложи да сондира ложите в тези две страни с цел директно да узнае от тях по какъв начин те смятат да действуват по въпроса за малцинствата, както и да предприемат общи съвместни постъпки пред ОН по този въпрос(85). Ръководството на ВЛБ възприе препоръката на Карайовов и изпрати до великите ложи на Германия, Австрия и Унгария писма с предложение да се информират взаимно за начините, по които ще действуват по въпроса за малцинствата. Що се отнася до предприемането на съгласувани съвместни действия с упоменатите ложи по този въпрос, решено беше, че една подобна акция би била прибързана.
На Т. Карайовов беше възложено да събере сведения и информация за начините и пътищата, чрез които официална Германия, Австрия и Унгария действуват за защита на техните малцинства в чужбина(86). В резултат на действията на Карайовов ВЛБ беше уведомена, че официална Германия все още не се занимава с въпроса за защита на малцинствата в ОН, на което още не беше член, тъй като имала други по-парливи проблеми; по въпроса за малцинствата там работели само частни дружества(87).
След като получи по познатия вече път апел и необходимите материали около свикването на 24–ти международен конгрес за мир, ВЛБ реши да изпрати за участие в него голяма делегация. В нея бяха включени Д. Мишев, Б. Вазов — подпредседател на Народното събрание, Анри Лафонтен и Алберт Лантоан — нейни гаранти за приятелство съответно при ВИ на Белгия и ВЛ на Франция(88). Конгресът се организира от 1 до 6 септември 1925 г. в Париж.
ВЛБ възложи на своята делегация съгласувано с правителството на Ал. Цанков да предложи за включване в дневния ред на конгреса въпроса за малцинствата на Балканите. В специално писмо до А. Лафонтен, като му даваше указания в този смисъл, съюзният съвет на ВЛБ писа, че на малцинствата на Балканите не са дадени никакви права от несправедливите договори, че те са подложени на жестоко преследване и потискане(89).
От София делегацията беше снабдена с редица документи: пълномощия на 11 културни и пацифистки дружества, наброяващи над 45 хиляди членове, и от две общини на малцинства в България, както и с проект за резолюция(90). Всъщност главната задача на българската делегация беше да прокара приемането на въпросната резолюция за малцинствата.
В проекта за резолюция се предлагаше да се организира анкета върху положението на малцинствата и бежанците на Балканите; компетентните международни институции (ОН) да вземат ефикасни мерки за осигуряване на прокламираните с мирните договори права на малцинствата в балканските държави, като се създаде специален орган, който да осъществява резултатен контрол върху това; да се вземат ефикасни мерки за спиране на по-нататъшния бежански поток в България и за връщане на бежанците по родните им места; да се създаде орган, до който малцинствата да се отнасят във връзка със защитата на своите права(91).
С помощта на председателя на конгреса, а също и делегат на ВЛБ — А. Лафонтен — предложението на българската делегация беше включено в дневния ред на четвъртата комисия. Като се съобразиха с конкретната обстановка, Д. Мишев и Б. Вазов въз основа на донесената от тях проекторезолюция съставиха промемория (паметна бележка). Тъкмо тя бе разгледана от споменатата комисия на конгреса. По време на разглеждането й обаче против нея яростно се обяви делегатът на ВЛ на Югославия Томич. Той обвини българската делегация, че била представител на Ал. Цанков, че искала да внесе смут в конгреса с разглеждането на въпроса за малцинствата и т. н. От българска страна аргументирано защити промеморията Д. Мишев. Френският делегат и виден масон Герню — секретар на Френската лига за защита на правата на човека и гражданина, енергично подкрепи българското предложение. След това с няколко незначителни поправки промеморията беше приета. Това беше голям успех на българската делегация на 24–ти световен конгрес за мир и в частност на ВЛБ(92).
Друг успех на делегацията на ВЛБ на конгреса беше промяната в поведението на ВЛ на Югославия към нея. С помощта на френските масони и на ръководството на конгреса (устроени бяха два приема) между българските и югославските масони (без Томич) се установиха по-близки връзки и се водиха разговори за разбирателство и сближение между двете ложи. Уговорено беше на връщане от Париж Д. Мишев да се срещне в Белград с великия майстор на ВЛ на Югославия. За да успокои българските масони, югославският делегат Коренчич дори ги увери, че Югославия не била и нямало да бъде сръбска държава, че трябвало да бъде югославянска федерация (югославянски балкански щати) и че ВЛ на Югославия щяла да работи за федериране на славянските народи на Балканите. А що се отнасяло до населението на областта Македония, никой нямало да се бърка в народностната и верската му принадлежност. Нещо повече, уговорено беше на конгреса на ММА в Женева през октомври 1925 г. делегати на ВЛБ и на тази на Югославия да дойдат с «определени становища за преговори и споразумение»(93).
Приетата на конгреса промемория по въпроса за малцинствата Б. Вазов предаде на министъра на външните работи Хр. Калфов, когато на връщане за България мина през Женева, където Калфов се намираше, за да участвува в работата на ОН(94).
Двадесет и петият световен конгрес за мир се състоя в края на август и началото на септември 1926 г. в Женева. И на този конгрес ВЛБ участвува с голяма делегация, в която бяха включени д-р К. Станишев — велик секретар, Д. Мишев, Гр. Василев, Й. Бадев и А. Лафонтен(95). Конгресът разгледа въпроси за състава на съвета на ОН, за държавния суверенитет, за стопанското устройство, въпроси на мира и прогреса и др.(96) И за този конгрес българската делегация подготви проект за резолюция, който депозира за включване в дневния ред. Той съдържаше същите положения, както промеморията от миналия конгрес. Целта беше да се приеме документ за малцинствата не само от дадена комисия на конгреса, а това да стане дело на целия конгрес(97).
Почти по същото време (края на август–началото на септември) в Женева се организира международен конгрес за малцинствата. В него ВЛБ участвува също чрез К. Станишев, Гр. Василев и Й. Бадев. На конгреса тя пледира същата кауза, както и в конгреса за мир(98).
В тези два конгреса делегатите на ВЛБ според оценката на нейното ръководство «имаха случай и възможност да отблъскват хули и обвинения» срещу България и «дето братята-делегати постепенно припечелват придобивки за нашето народно и свободно зидарско дело»(99).
След закриването на споменатите конгреси българските делегати посетиха и Париж, и Брюксел. По преценка на ръководството на ВЛБ в Женева и там те спечелили съчувствието за народното дело (малцинствата) на видни масони: Ревершон (Женева), Б. Велхоф (Париж), Лафонтен (Брюксел)(100). Със същата цел по решение на ръководството на ВЛБ неин емисар (Т. Трифонов) посети ложите в Лондон и Варшава, «дето е можал да изнесе картината на добруджанските българи»(101).
Двадесет и седмият международен конгрес за мир се състоя през септември 1929 г. в Атина. Българското правителство прецени, че участието на българска делегация било необходимо, и улесни дружествата за мир и за ОН в подготовката им за него. Освен това то разреши на преминаващите през България делегати за този конгрес да пътуват с намаление на отиване и безплатно на връщане(102). От българска страна в конгреса участвува Д. Мишев(103).
Конгресът в Атина се занима с пакта Бриан — Келог, с въпроса за разоръжаването, за сдружаване на народите и други въпроси. Най-важното му решение, което засягаше България непосредствено, беше приетата резолюция, с която МБМ се упълномощаваше да стане инициатор за свикване в сътрудничество с други международни организации и под попечителството на ОН първата балканска конференция за търсене на пътища за решаване на балканските проблеми(104). По време на конгреса делегатите-масони имаха свои отделни срещи, организирани от ВИ на Гърция. В тях участвува и Д. Мишев.
Първата балканска конференция се организира през 1930 г. в Атина. В заредилите се балкански конференции България участвува със свои делегации, членове на които бяха и видни масони(105). В тях българските делегации се водеха от председателя на съюза на 32–те дружества за мир и ОН проф. Ст. Киров. В конференциите беше широко дискутирана възможността и необходимостта от създаването на балканска федерация от петте балкански държави като път към изграждане на европейски съюз(106).
В двадесет и осмия конгрес за мир, организиран през юли 1931 г. в Брюксел, като делегати на българските буржоазни пацифисти участвуваха сътрудникът по печата при легацията в Париж масонът Г. Белчев и кореспондентът на белгийския вестник «Льо пьопл» Ат. Москов(107). В подготовката за конгреса активно съдействуваха официалните български власти(108).
Този конгрес също прие няколко резолюции, подкрепени и от българската делегация: по разоръжаването — да се създаде международна комисия по този въпрос и да се организира международна конференция под патронажа на ОН; за моралното разоръжаване — чрез възпитание, чрез печата и другите средства за масова информация да не се говори за война; за европейски съюз — да се създадат условия за свободно търгуване и главно да се създаде европейска федерация; по балканската конференция — да се създаде един балкански пакт по пътя на балканската федерация и европейския съюз(109).
Последното резултатно участие на ВЛБ в международните конгреси за мир беше в 29–и конгрес, който се състоя в началото на септември 1932 г. във Виена. От България в него участвува масонът Тр. Трифонов.
Конгресът увеличи грамадата на дотогавашните пацифистки резолюции с още няколко. В резолюцията по въпроса за ревизиране на мирните договори се настояваше пред ОН да се заеме незабавно с проучване на начините и средствата за разрешаване на споровете между заинтересованите държави, включително и чрез някои изменения на чл. 19 от статута на ОН. Големи разисквания станаха по въпроса за военното и моралното разоръжаване. Българският делегат предложи и беше включено в резолюцията по моралното разоръжаване да се предвидят наказателни санкции против пропагандата срещу свободното организиране на малцинствата и против тази за асимилиране на малцинствата; да се наказват държавните органи, които отказват или умишлено не прилагат клаузите за покровителствуване на малцинствата (за това предложение гласуваха и югославските, и гръцките делегати, а румънска делегация не участвува в конгреса). Приета беше и резолюция по световната икономическа криза, в която се препоръчваше намаляване на данъците, полагане на грижи за безработните, забраняване на дъмпингите и други мерки като изход от кризата(110).
Засилването на активността на български представители и специално на представители на ВЛБ в ръководеното от МБМ пацифистко движение доведе до включването на проф. Ст. Киров през 1932–1934 г. в съвета на тази международна институция(111).
След като в началото на 1935 г. Германия отхвърли наложеното й с Версайската система ограничаване във въоръжаването и след активизиране на завоевателните действия на Италия и Япония, в света се създаде нова обстановка. Това съвпадна и с установяване на монархо-фашистка диктатура в България. При тези условия управляващите фактори в нашата страна престанаха да оказват подкрепа на международното пацифистко движение. Още повече, че това движение сега започна да се ползува с известна подкрепа и от страна на антифашистките сили.
Най-напред българското правителство отказа да дава обичайната дотогава финансова подкрепа на МБМ, мотивирайки се с финансови затруднения(112), за да стигне до пълен отказ от участие в международните конгреси за мир от 1936 г. насетне.
Поканата до Българския съюз на дружествата за мир и до българското правителство от август 1936 г., изпратена от председателя на изпълнителния комитет на световното събрание за мир в Брюксел, беше отклонена от министър-председателя Г. Кьосеиванов(113). Мотивите си той изложи в следната резолюция: «На телеграмата от конгреса в Брюксел да се отговори, че българските организации за мир са решили да не участвуват, поради което България не ще бъде представена в този конгрес. Този отговор да се даде, след като се узнае рeзолюцията на «Отец Паисий», който щеше да устрои събрание по този въпрос»(114).
По нареждане на Кьосеиванов до международния конгрес за мир в Брюксел беше изпратена телеграма, с която беше деклариран отказът на българска делегация да участвува в неговата работа(115). Вместо това от името на дружествата за мир с дата 26 август 1936 г. беше изпратена декларация, която всъщност отразяваше становището на правителството. В нея отказът се обясняваше с несправедливостта на следвоенните мирни договори(116).
Така завърши участието на ВЛБ в буржоазното пацифистко движение между двете световни войни. То беше обусловено от разбирането й за необходимостта да се защитават пред меродавното световно обществено мнение някои от парливите силно накърнени с мирните договори интереси на България. Ложата бе най-активна при управлението на Демократическия сговор и отчасти на Народния блок. Тогава беше и най-дейна подкрепата, която правителството оказваше, и то до такава степен, че това участие се използуваше като допълнителна форма за водене на външната политика на България.
За оказване на обществена подкрепа на ОН неговите създатели подсказаха образуването на специални дружества в отделните държави. През 20–те години такива организации бяха образувани във всички членуващи в ОН държави. Тези дружества бяха организирани в особен международен съюз (федерация). През 1930 г. например в него членуваха дружества от 37 държави. Голяма роля в ръководството на съюза играеше ММА, а в отделните държави — местните масонски централи.
На 21 май 1921 г. в София беше основан Съюз на обединените български дружества за сдружаване на народите (СОБДСН). В състава си той имаше 11 местни клона. Съюзът си постави за задача да работи за мир и взаимно разбирателство в духа на идеята за ОН(117). Към 1925 г. той наброяваше около 15 хиляди членове. След няколкогодишно самостоятелно съществуване, на 23 май 1926 г., съюзът се сля с Българското дружество за мир чрез съюзяване в обща организация с название Българско дружество за мир и за ОН(118).
Пръв и дългогодишен председател на съюза стана проф. Ст. Киров, а секретар — Тр. Трифонов (и двамата членове на ВЛБ).
От самото си създаване СОБДСН беше финансиран от българското правителство(119).
Първата проява на съюза беше изложението, което ръководството му изпрати на 30 юни 1921 г. до Международния съюз на дружествата за ОН (МСДОН), с което изказа мнение относно някои въпроси от дейността на ОН: в ОН да се приемат всички независими държави; да се определят точно компетенциите на ОН и на неговите органи; да се разоръжат всички държави като условие за траен мир; да се вземат мерки за смекчаване финансовите клаузи на Ньойския договор; да се осигури на България обещаният с този договор излаз на Егейско море(120).
През 1922 г. СОБДСН беше приет за член на МСДОН въпреки съпротивата на държавите от Малката Антанта(121). Оттогава в продължение на повече от 10 години той редовно участвува в международните форуми на съюза, като защитаваше държавните интереси.
На конгреса в Лион (Франция) през юли 1924 г. българските делегати проф. Ст. Киров и д-р Ив. Пенаков (масон) се опитаха да поставят въпроса за положението на българското население в Добруджа(122). В следващите години продължиха усилията в тази насока. На станалата през февруари 1925 г. конференция на МСДОН в Брюксел Ив. Пенаков депозира пространна декларация за положението на българите в Южна Добруджа(123). По този повод конференцията прие резолюция, с която прикани българските и румънските представители да ходатайствуват пред правителствата си за уреждане положението на българите в Южна Добруджа(124). След завръщането си от конференцията Пенаков уведоми за дейността си и за приетата резолюция министъра на външните работи(125).
На конгреса във Варшава в началото на август 1925 г. СОБДСН беше представен от проф. Вл. Моллов, проф. Л. Милетич и Тр. Трифонов. Тук те поставиха въпроса за положението на бежанците и българите под чуждо иго. По процедурни причини обаче разглеждането му беше отложено(126). Половин година по-късно — през март 1926 г. — по предложение на българските делегати Л. Милетич и Ив. Пенаков комисията за малцинствата при МСДОН прие резолюция, с която се предлагаше на ОН да осигури отпускането на заем за подпомагане на бежанците(127).
Представители на българските дружества за ОН участвуваха на конгресите в Залцбург през октомври 1926 г., Мадрид — през май 1929 г. и неизменно пледираха за правата на малцинствата в балканските държави(128). Заедно с това те пращаха мемоари и изложения до меродавни западноевропейски фактори и все във връзка с този болен за България въпрос.
В началото на 30–те години представители на българските дружества за ОН участвуваха в ръководни институции на международния съюз на тези организации. През 1930 г. например проф. Ст. Киров беше избран за член на изпълнителния комитет на съюза, д-р Ив. Пенаков участвува в постоянната комисия за малцинствата и в тази по юридическите и политическите въпроси(129). От позасилените си позиции в МСДОН сега дружествата за ОН активизираха инициативите си за поставяне на интересуващи България въпроси. Пример за това беше участието им в ХIII конгрес, организиран през февруари 1930 г. в Брюксел. В дневния ред на този конгрес бяха включени и два интересуващи България въпроса: за подобряване положението на малцинствата и за стопанското положение на страната. От българска страна в заседанията участвуваха професорите Ст. Киров и Л. Милетич, както и Ив. Пенаков. Те поискаха в дневния ред да бъде включен и въпросът за бежанците, но предложението беше отклонено.
По инициатива на българската делегация конгресът прие резолюция за стопанското положение на България, в която се посочваше, че конгресът обръща внимание на ОН върху тежкото положение на страната, и се пожелаваше след проучване да се направи необходимото за подпомагането й(130). Освен това тя внесе в конгреса три проекта за резолюции. В първия се предложи да се констатира, че правителствата на някои страни не са осигурили права на малцинствата, и да се привлече вниманието на ОН предвид голямата опасност от този факт(131). Вторият се отнасяше до бежанците: ОН да вземе мерки за спиране потока от бежанци в България и да се направи необходимото за връщането им по родните места(132). Третият беше безобиден: предлагаше да се осигурят средства за школуване на млади журналисти по въпросите на ОН(133).
Макар да не бяха приети отнасящите се до защитата на българските малцинства и по въпроса за бежанците проекторезолюции, българската делегация все пак успя да постави в този конгрес важни за България тогава въпроси и да привлече на своя страна мнението на известни обществени среди, включително и масонски.
От средата на 30–те години при новата обстановка в Европа участието на съюза на дружествата за ОН в международни прояви престана да бъде активно. Причината за това трябва да се търси в обстоятелството, че от ОН не можеше да се очаква нищо, което да отговаря на външнополитическите цели на тогавашните управляващи среди в България, които постепенно започнаха да проявяват предпочитания и да търсят възможности за сближение със сили, ефикасно съдействуващи за отхвърляне на Ньойския договор. Заради това международната дейност на ВЛБ чрез тези организации постепенно замря.
Представители на ВЛБ вземаха активно и редовно участие и в международни прояви на българската православна църква в рамките на Международния съюз за сближение чрез църквите (МССЦ). Това беше осъществявано чрез специално създадения към средата на 1920 г. български клон към този съюз. В ръководството на клона от самото начало важна роля играеха масоните Д. Мишев, който стана негов секретар и представител в изпълнителния комитет на МССЦ(134), протопрезвитер Ст. Цанков, пастор Д. Фурнаджиев, началникът на отдел вероизповеден при Министерството на външните работи Г. Цветинов и др. — все изтъкнати масони или близки до тях като митрополит Стефан.
БССЦ започна да участвува в официалните форуми на МССЦ веднага след своето създаване. В организирания през лятото на 1920 г. конгрес в Женева от българска страна участвуваха протопрезвитер Ст. Цанков и архимандрит Ст. Георгиев(135). На следващия конгрес в Копенхаген, станал в началото на август 1922 г., от страна на БССЦ взеха участие митрополит Стефан, Ст. Цанков и Д. Фурнаджиев(136). Делегацията трябваше да защитава правата на българските малцинства. Впрочем за това клонът се застъпи с молба за подкрепа и пред ръководството на МССЦ(137).
Сравнително активна беше дейността на делегацията на БССЦ на конференцията в Лозана, станала от 3 до 21 август 1927 г. БССЦ беше представен от митрополит Стефан, Ст. Цанков и проф. Н. Глубоковски. Освен чрез участието си в дискусиите по чисто църковни въпроси българската делегация в частни разговори с отделни делегати ги запозна с въпросите на българските бежанци и малцинства(138).
През 1928 г. българският национален съвет на църквите подаде до екзекутивата на Всемирния съюз на църквите меморандум за тежкото положение на българите в Югославия. Той беше разгледан в конференцията на управителния съвет в Авиньон през 1929 и в Люцерн през 1930 г. Но вземането на решение беше отложено, докато се постигне разбирателство между българския и югославския национален съвет за облекчаване положението на българите в рамките на Югославия. Югославската страна обаче не пожела да разговаря по този въпрос с българските църковници.
През август 1932 г. в Женева се състоя поредна редовна годишна конференция на вселенския съвет на стокхолмското движение за обща практическа християнска дейност на църквите. В нея участвува и българска делегация в състав: врачанският митрополит Паисий и проф. Ст. Цанков. Впрочем делегацията участвува и във втората конференция на управителния съвет на МССЦ. В нея (1932 г.) българската делегация отново повдигна въпроса за малцинствата чрез специално подробно изложение. По нейно предложение въпреки съпротивата на делегатите на югославските църкви беше решено да се образува постоянна комисия за малцинствата в състав: председател — епископ Амундсен (Дания), и членове — д-р Дърмонд (Лондон), д-р Карстром (Швеция), д-р X. Аткинсон (САЩ), д-р Турел (Франция) и др.(139) В състоялата се през есента на 1933 г. в Югославия конференция за мир чрез църквите в българската делегация участвуваха масоните Г. Цветинов и проф. Д. Михайлов(140).
Изобщо ВЛБ участвува активно и в международни прояви на църквите чрез включването в български църковни делегации на свои членове, работещи в сферата на култа и свързаните с това ръководни държавни и други институции. По този начин тя използуваше международни форуми на църквите за поставяне и отстояване главно на въпроса за малцинствата в съседните на България държави. По посочените вече причини обаче от средата на 30–те години насетне и тази дейност замря.
През април 1928 г. в Чирпанско, Пловдивско и други райони на Южна България стана голямо земетресение, което причини огромни разрушения на жилища, пътища и пр., взе много човешки жертви. За подпомагане на пострадалото население в много страни се разгърна кампания за събиране на помощи. По-активна беше тя в Чехословакия, Франция, Англия и други държави(141). Помощите обикновено постъпваха чрез организациите на Червен кръст.
Към усилията на Българския Червен кръст, а и на правителството и други институции и организации се присъедини и ВЛБ. След земетресението тя се обърна с призив до всички чуждестранни масонски братства, запозна ги със сполетялото България нещастие и помоли за събиране и изпращане на материална подкрепа. На този призив се отзоваха малко масонски централи. ВЛ на Франция организира подписка между съставните й ложи. Около 50 ложи от Париж и други градове на Франция до края на 1928 г. изпратиха 7518 франка, а в началото на 1929 г. — още 300 франка(142), ВЛ на Югославия на два пъти (през април и октомври 1928 г.) изпрати чрез БЧК 5000 лв.(143), ВЛ на Чехословакия «Лесинг» даде 66 157 лв.(144), тази на Полша — 1000 злоти(145), ВЛ на Виена — 200 шилинга(146), ложата на Делфи в Александрия(147) изпрати чрез ВЛ на Франция 1000 франка. С ВИ на Гърция ВЛБ размени съчувствия във връзка с земетресението, засегнало както България, така и Гърция. За пострадалото гръцко население ВЛБ изпрати 3000 лв., а ВИ на Гърция на свой ред даде 2000 драхми като помощ за пострадалото българско население(148) и т. н.
Колкото и незначителни да бяха тези средства в сравнение с нанесените от земетресението щети, те свидетелствуваха за усилията на ВЛБ да използува своите международни връзки за демонстриране на международната масонска солидарност, да изпробва силата на тези връзки. И макар да не отговаряха на надеждите, резултатите бяха насърчителни.
* * *
След Първата световна война българската буржоазия се опита да се приспособи към създадената международна конюнктура. Тъй като от главната сила на победителите Франция зависеше решаването на много български проблеми, част от буржоазията се стараеше да спечели нейното благоволение. И понеже във Франция между двете световни войни масоните играеха голяма роля, тя се помъчи да използува пред нея създадената под патронажа на ВЛ на Франция масонска ВЛБ. И ВЛБ се включи в онзи кръг на международното масонско движение, в който ръководна роля играеха френските масони. Чрез ВЛБ част от българската буржоазия участвуваше в живота на множество международни буржоазни организации, като ММА, МБМ, МСДОН, МССЦ и др.
В страната ВЛБ беше овладяла ръководствата или имаше представители в преобладаващата част от буржоазните обществени организации, особено в тези за международни връзки и изяви. Пряко или косвено, посредством тях тя участвуваше в някои сфери на международния обществен живот на световната буржоазия, особено на европейската.
Втората национална катастрофа засегна всички социални групи в българското общество. Като организация на представители от всички кръгове на буржоазията и свързаната с нея интелигенция ВЛБ постави в центъра на задграничните си прояви някои въпроси, свързани преди всичко със съдбата и положението на откъснатите с Ньойския договор от България земи и тяхното население, за смекчаване жестоките клаузи на този договор. По-активни бяха тези действия след деветоюнския преврат от 1923 г. и последвалото го десетилетие. Тогава всички международни прояви на ВЛБ бяха предприемани или в съгласие и подкрепа, или със знанието на българските правителства, в които тя имаше свои представители. Тъй като тези прояви на ВЛБ засягаха интересите на победителите и облагодетелствуваните с Версайската система техни съюзници, те не срещаха нито винаги, нито безрезервно подкрепата на масонските централи от тези страни. Във вътрешнополитически план обаче ВЛБ съдействуваше за провеждането на антиреволюционна политика. Тук между нея и чуждите масонски централи нямаше съществени различия.
Чрез своите връзки и прояви ВЛБ се стремеше да открива и печели приятели и съчувственици за своята кауза сред буржоазни кръгове преди всичко сред победителите в Първата световна война. В национален план обаче резултатите бяха толкова скромни, че не бяха в състояние да подхранят у българската буржоазия вярата, че справедливостта ще възтържествува точно според сочения от международните масонски или близки до тях институции и форуми път, че сторените след войната неправди ще бъдат поправени от самите им извършители — империалистите от Съглашението. Затова от средата на 30–те години, когато започна отхвърлянето на Версайската система и в България беше установена монархо-фашистка диктатура и започнаха да растат надеждите за изправяне на нейните неправди от други фактори, тази дейност на ВЛБ почти изведнъж угасна.
Бележки
1. Подробно вж. В. Георгиев, Из историята на масонството в България, Исторически преглед, 1976, кн. 5, с. 42 и сл.
2. БИА, ф. 324, oп. 1, а. е. 1, л. 761, 769–770.
3. БИА, ф. 222, oп. 1, а. е. 50, л. 2–4.
4. Пак там, а. е. 64, л. 5, ВЛБ — ВЛ на Франция, 20. VI. 1920 г., а. е. 77, л. 2.
5. БИА, ф. 222, а. е. 2, л. 4–5.
9. ЦДИА, ф. 176, оп. 4, а. е. 1500, л. 189.
10. Пак там, а. е. 819, л. 1–2.
11. Пак там, а. е. 1430, л. 8.
12. ЦДИА, ф. 176, оп. 4, а. е. 819, л. 1–2.
13. Пак там, а. е. 1501, л. 197.
14. Пак там, а. е. 819, л. 67–68, 34.
16. Пак там, а. е. 1500, л. 148.
17. БИА, ф. 222, а. е. 113, л. 3, ВЛБ — Ил. Бобчев, 9. IX. 1920.
19. Пак там, а. е. 117, л. 2; а. е. 67, л. 4.
21 Устав на дружеството за освобождаване на българските пленници.
22. В. Нашите пленници, бр. 1 от 25. III. 1921.
23. ЦДИА, ф. 176, оп, 4, а. е. 819, л. 38.
24. Пак там, а. е. 1501, л. 141.
27. Пак там, а. е. 1500, л. 90–95; а. е. 1501, л. 18.
28. Пак там, а. е. 1500, л. 189.
29. В. Нашите пленници, бр. 2 от 25. VI. 1921 г.
30. БИА, ф. 222, а. е. 64, л. 24–25, 26; а. е. 66, л. 1.
31. Пак там, а. е. 114, л. 12; а. е. 123, л. 23.
32. Пак там, а. е. 64, л. 26, ВЛБ — ВИ на Франция, 20. XII. 1922 г.
33. ЦДИА, ф. 176, оп. 4, а. е. 1429, л. 208–225.
34. Пак там, а. е. 1429, л. 1–43; а. е. 1430, л. 7.
35. Пак там, а. е. 1429, л. 208–225; а. е. 1430, л. 6.
36. Пак там а. е.1429, Телеграма на Стамболийски — Българска легация в Берлин, 14. IX. 1920 г.
42. Пак там, л. 173–175, Протест на професорството в Софийския университет, 20. X. 1920 г.
43. Пак там, л. 99–100; а. е. 1430, л. 16–18; а. е. 1431, л. 6–7.
44. Пак там, а. е. 1429, л. 173–175.
45. Пак там, а. е. 1429, л. 151; а. е. 1430, л. 1–12.
46. БИА, ф. 222, а. е. 113, л. 14, ВЛФр. — ВЛБ, 21. X. 1920 г.
47. Пак там, а. е. 114, л. 3, ВИФр. — ВЛБ, 16. I. 1921 г.
48. Пак там, а. е. 64, л. 14, ВЛБ — ВЛФр., 12. I. 1921 г.; л. 15, ВЛБ — ВЛФр., 2. III. 1921.
49. Пак там, а. е. 117, л. 4, 6, ВИ на Холандия — ВЛБ, 20. XII. 1920 г., 6. IV. 1921 г. а. е. 67, л. 9–10, ВЛБ — ВИ на Холандия, 24. II. 1921 г.
50. ЦДИА, ф. 176, oп. 4, а. е. 1429, л. 235–236.
51. Пак там а. е. 1355, л. 10.
52. Подробно вж. у Т. Косатев, Бежанският въпрос в България след Първата световна война 1919–1932 (Дисертация), С., 1976.
53. БИА, ф. 222, а. е. 114, л. 5, 50, ВИФр. — ВЛБ, 4. VII. 1921 г., 17. III. 1922 г.; а. е. 113, л. 24, ВЛФр. — ВЛБ, 11. I. 1922 г.
54. Пак там, а. е. 77, л. 3, ВЛ на Виена — ВЛБ, 26. II. 1921 г.
55. Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България, т. 2, С., 1922, с. 56, 86–102; т. 1, С., 1925, с. 294–295.
56. ЦДИА, ф. 176, оп. 5, а. е. 121, л. 3–4; а. е. 230, л. 1; а. е. 1843, л. 5–6, 31–36, 48–51, 170–171.
57. БИА, ф. 222, а. е. 2, л. 34.
59. Пак там, а. е. 40, л. 16, ВЛБ, Х. Шахт, 24. XII. 1924.
60. БИА, ф. 222, а. е. 40, л. 16, ВЛБ, X. Шахт, 24. XII. 1924.
61. Пак там, а. е. 77, л. 19, ВЛБ — ВЛ на Виена, 30. I. 1925 г.
62. ЦДИА, ф. 176, оп. 5, а. е. 143, л. 1–5; Ал. Кличиян, Доклад на съюзния секретар за вещественото и нравственото състояние на ВЛБ за времето от 24. IX. 1924–27. II. 1925 г., Зидарски преглед, 1925, кн. 3, с. 76; Д. Немиров, Я. Стоенчев, Зидарски преглед, 1927, кн. 5–7, с. 122.
63. Зидарски преглед, 1925, кн. 7–8. Доклад на съюзния секретар за вещественото и нравствено състояние на ВЛБ..., с. 198.
64. Пак там, 1925, кн. 6, с. 191.
65. БИА, ф. 222, а. е. 74, л. 1–12.
66. Veritas, Македония под иго 1919–1929, С., 1931; Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978, с. 611–773.
67. БИА, ф. 222, а. е. 2, л. 97.
68. Пак там, а. е. 94, л. 27, ВЛ на Испания — ВЛБ, 6. III. 1928 г.
70. Пак там, а. е. 149, л. 16.
71. Пак там, а. е. 127, л. 34–37.
72. Пак там, а. е. 2, л. 102, ВЛБ — ММА, 3. VII. 1928 г.
74. БИА, ф. 222, а. е. 127, л. 40, ВЛ на Югославия — ВЛБ, 25. XII. 1928 г.
75. Пак там, а. е. 76, л. 147, ММА — ВЛБ, 16. II. 1929 г.
76. То беше основано на световния конгрес за мир в Рим през 1892 г. с задача да отстоява идеята за защита на мира чрез зачитане правата на гражданите, международната солидарност, уважение на моралните закони. Notice sur le Bureau International de la paix (BIP), 1922.
77. Устав на българското дружество за мир и за ОН, С., 1927, чл. 1.
78. ЦДИА, ф. 176, оп. 4, а. е. 1630, л. 29, 30–33.
79. Пак там, а. е. 2301, л. 16.
80. БИА, ф. 222, а. е. 76, л. 32; ЦДИА, ф. 176, оп. 4, а. е. 1633, л. 149–159; BIP, Rapport de gestion pour l’année 1922, p. 14–15.
81. БИА, ф. 222, a. e. 2, л. 15, 16.
82. ЦДИА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2304, л. 21, Телеграма на българската легация в Лондон, 31. VII. 1922 г.
83. БИА, ф. 222, а. е. 2, л. 32.
84. ЦДИА, ф. 1546, oп. 1, а. е. 905, л. 1.
85. БИА, ф. 222, а. е. 2, л. 33, ВЛБ — Карайовов в Берлин, 6. XI. 1924 г.
87. Пак там, л. 34, Т. Карайовов от Берлин — Ал. Кличиян, 24. XI. 1924 г.
88. Пак там, а. е. 2, л. 40, 41; а. е. 38, л. 22–23, ВЛБ — Лафонтен (Брюксел), 15. VIII. 1925 г.
89. Пак там, а. е. 38, л. 18–19.
90. БИА, ф. 222, а. е. 2, л. 45–46, Д. Мишев (Париж) — ВЛБ, 10. IХ. 1925 г.
91. ЦДИА, ф. 1546, оп.1, а. е. 909, л. 5–9, Pro memoria на българската делегация на 24–ти международен конгрес за мир, септември 1925 г.
92. БИА, ф. 222, а. е. 2, л. 45–46.
94. Пак там, л. 47, Б. Вазов — А. Т. Балан, 15. IX. 1925 г.
95. БИА, ф. 222, а. е. 2, л. 62, 69.
96. Пак там, л. 73, XXV всемирен конгрес в Женева.
98. Ст. Коледаров, Отчет на великия секретар за времето от 7 юли до 24 ноември 1926 г., Зидарски преглед, 1926, кн. 7–10, с. 172.
102. ЦДИА, ф. 176, оп. 5, а. е. 597, л. 10, 14–в, 31, 37–38.
103. БИА, ф. 222, а. е. 49, л. 8, ВЛБ — ВИ на Гърция, 2. Х. 1929 г.
104. Вж. текста на резолюцията в ЦДИА, ф. 176, оп. 5, а. е. 597, л. 49, 50.
105. Подробно за балканските конференции вж. у А. Арсов. Буржоазното движение за балканско разбирателство (Балканските конференции 1930–1933), Год. на кат. по научен комунизъм и ИБКП, кн. 1–2, С., 1968.
106. ЦДИА, ф. 176, оп. 5, а. е. 597, л. 199–200, BIP, Rapport de gestion pour l’année 1930; p. 8–10.
107. Пак там, л. 204, 205, Телеграми на МВнРИ до БЛ в Париж, 2. VII. 1931 г.
109. Пак там, л. 208–211, Texte des résolutions adoptées par le 28e congrès universel de la paix tenu à Bruxelles, 5–10. VII. 1931.
110. Пак там, oп. 6, a. е. 1833, л. 30, Доклад на Тр. Трифонов за 29–я международен конгрес на мира до МВРИ, 15. IХ. 1932 г.; л. 6, Texte des résolutions adoptées par le 29e congrès universel de la paix, Vienne, 4–9. IX. 1932.
111. Пак там, Rapport de gestion pour l’année 1933 du BIP, p. 6; Rapport de gestion..., 1934, p. 6.
112. ЦДИА, ф.176, оп. 5, а. е. 2630, л. 3.
116. Пак там, л. 14–17, Декларация на Съюза «Отец Паисий» до председателя на конгреса на мира в Брюксел, 26. VIII. 1936 г.
117. Устав на обединените български дружества за сдружаване на народите, С., 1921, чл.1.
118. Устав на българското дружество за мир и за ОН, С., 1927, чл. 1.
119. ЦДИА, ф. 1546, oп. 1, а. е. 224, л. 1, С. Киров — Д. Мишев, 1. VIII. 1921 г.
120. Пак там, а. е. 889, л. 7.
121. Пак там, а. е. 91, л. 1–4, Д. Мишев — Н. Милев, 13. VI. 1922 г.
122. Пак там, ф. 130, оп.1, а. е. 168, л. 11–17.
123. Пак там, л. 18–25; в. Зора, бр. 1704 от 25. II. 1925 г.; Ив. Пенаков, Конференцията на МСДОН от 12. II. 1925 г.
124. ЦДИА, ф. 130, oп. 1, а. е. 168, л. 46, Меморандум на Ив. Пенаков в Брюксел на конференцията на дружествата за ОН, февруари 1925 г.
126. В. Cвободнa реч, бр. 412 от 15. VII. 1925 г.; П. С., Варшавският конгрес и България.
127. В. Илинден, бр. 13 от 2. IV. 1925 г.; Л. Милетич, Въпросът за правата на малцинствата в извънредната сесия на Унията.
128. ЦДИА, ф. 130, оп. 1, а. е. 168, л. 75, 216.
129. ЦДИА, ф. 176, оп. 6, а. е. 1345, л. 28, Bulletin de l’Union international des associations pour la Société de nation, No I–II, 1930, Bruxelles, p. 19–23, 54, 84.
130. Пак там, ф. 130, oп. 1, а. е. 1345, л. 1–2.
134. Пак там, ф. 1546, oп. 1, а. е. 1023, л. 17–18, Д. Мишев до Масмит — секретар на МССЦ в гр. Батемберг (Швейцария), 12. VIII. 1920 г.
136. В. Ден, бр. 430 от 7. VIII. 1922 г., Д. Мишев, Българската делегация в конгреса за малцинствата в Копенхаген.
137. ЦДИА, ф. 1546, oп. 1, а. е. 1013, л. 13, Дикинсон (предс. на МССЦ), от Лондон — Д. Мишев, 2. IV. 1925 г.
138. В. Мир, бр. 8161 от 14. IX. 1927 г., Ст. Димитров, Писмо от Швейцария. Конференцията за вяра и устройство (2–21. VIII. 1927 г.).
139. В. Заря, бр. 3967 от 1932 г., Всемирният съюз на църквите и малцинствата. Изявления на Врачанския митрополит Паисий.
140. БИА, ф. 222, а. е. 74, л. 20, ВЛБ — Баялович (Белград), 25. IX. 1933 г.
141. ЦДИА, ф. 176, оп. 5, а. е. 969, л. 1–2; а. е. 1012, л. 1–7; а. е. 942, л. 59–62 и др.
142. БИА, ф. 222, а. е. 63–66, 70; а. е. 64, л. 70, 72.
143. Пак там, а. е. 127, л. 33–39; а. е. 74, л. 17.
144. Пак там, а. е. 106; а. е. 118, л. 5.
145. Пак там, а. е. 106; а. е. 59, л. 2.
146. Пак там, а. е. 77, л. 30.