Ново сведение за средновековната история на България и за Кирил Философ
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Васил Гюзелев
Дизайн: Давид Нинов
София, 2018
Вече повече от единадесет века в различна степен (в зависимост от времето, мястото и историческите обстоятелства) животът и делото на славянските апостоли Кирил и Методий са обект на значителен интерес от разни гледни точки. Още в началото на XIX в. в рамките на зараждащата се научна дисциплина славистика се обособи и един неин основен и почти автономен клон — кирилометодиевистиката. Успехите в неговото развитие са значителни. Въпреки това може да се твърди, че главно поради независимостта на този клон от славистиката понякога липсва яснота, системност и целенасоченост в неговите задачи и крайна цел.
Ако чрез съставянето на библиографии на трудовете върху живота и делото на Кирил и Методий през различни периоди и от различни учени (Г. А. Илинский, М. Г. Попруженко и Ст. Романски, Ив. Дуйчев и др.)(1) се изпълнява една потребност от информация, то вече изглежда напълно належащо подготвянето и издаването на Corpus fontium apostolorum Sclavorum Cyrilli et Methodii. В него могат да бъдат включени, от една страна, сигурните и предполагаемите оригинални и преводни съчинения на славянските просветители, а, от друга, всички известия за тях в славянски, гръцки, латински и други извори от IX до XV в. С изпълнението на тази задача в значителна степен съвременната европейска медиевистика може да бъде в услуга на кирило-методиевския клон на славистичното знание.
Не смятам, че подхвърлената идея е някакво откритие, но мога с увереност да твърдя, че появата на един такъв корпус би елиминирала в значителна степен спекулациите на съвременния национализъм, облечен често пъти в псевдонаучни одежди. Очевидно е, че широко използуваните в науката сборници с извори за живота и делото на Кирил и Методий на В. А. Билбасов, А. Воронов, Н. В. Ястребов, Ал. Теодоров-Балан, П. А. Лавров и др.(2) са не само остарели, но и в голяма степен непълни. Същевременно тяхното наличие не само улеснява, но и очертава пътя на появата на споменатия корпус.
Задачата на настоящото съобщение е сравнително скромна, а именно да се направят достояние на по-широк кръг специалисти сведенията за историята на средновековна България и за славянския апостол Константин-Кирил Философ в «Световна хроника» (Imago mundi) на баварския книжовник от XV в. Леонхард Хефт.
* * *
Леонхард Хефт е роден в началото на втората четвърт на XV в. в Айхщет (Бавария). През 1459 г. се записва за студент във Виенския университет и само две години подир това получава звание бакалавър. През 60–те и 70–те години на XV в. работи в Регенсбург като катедрален писар (Stuhlschreiber = catedralis). Тук той е тясно свързан с местното виcше духовенство и патрициата(3). Неговите интереси в значителна степен са били ориентирани към историята и по-специално към превеждането и съставянето на модните за XIV–XV в. световни хроники. Първоначално превежда известната «Хроника на папите и императорите» (Chronica pontificium et imperatorum) на Андрей Регенсбургски от латински на немски език, като я подобрява и допълва с бележки от Саксонската световна хроника(4).
Между 1472 и 1475 г. в Регенсбург той съставя самостоятелно своята «Световна хроника». Тя е замислена като хроника на световните империи и преди всичко на Германската империя. Като образец са използувани две известни световни хроники от XIII в. — Speculum historiale на Венсан дьо Бове и Flores temporum, a също и споменатата вече хроника на Андрей Регенсбургски. В увода и при излагане на събития от определени царувания са посочени голяма част от използуваните исторически съчинения. Изложението на събитията започва от сътворението на света (ab initio mundi) и достига до 1475 г. Самостоятелен характер имат хронологическите бележки за целия XV в. и особено за царуването на император Фридрих (1439–1475). Ценно допълнение е и списъкът на регенсбургските епископи.
От тази хроника са запазени два кодекса: 1) единият се съхранява в Баварската държавна библиотека (Clm. 26.632) и е автограф на самия Леонхард Хефт(5); 2) другият се съхранява в Университетската библиотека на Инсбрук (UB, cod. 2, fols. 108–547). Хрониката не е издавана изцяло. На отделни откъси от нея са обръщали внимание различни специалисти(6). С оглед на българската и славянската история досега тя не е използувана. Възнамерявам в най-скоро време да направя критично издание на откъсите, отнасящи се до българското средновековно минало, тъй като в тях се среща на места уникална и значима по своето съдържание информация. В настоящото изложение се използува първият от двата преписа, който, макар и да се съхранява в Мюнхен, с право трябва да се нарича Регенсбургска световна хроника на Леонхард Хефт. Тази хроника е написана именно тук и под силното влияние на известния през XV в. регенсбургски литературен кръг.
Сведенията за българската средновековна история имат различен характер и източници. Тези, които се отнасят за Ранното средновековие, са почерпени преди всичко от известната хроника на Сигеберт (XII в.). В изложението на събитията от царуването на византийския император Константин IV Погонат (668–685 г.) централно място заема основаването на българското царство (680–681 г.) от Батий (= хан Аспарух). По странен начин обаче краят на царството е поставен по време на управлението на хан Крум (802–814 г.); Ab huic igitur Sigibertus inguit Regnum Bulgarorum adnotandum est. Quorum rex Bathagias erat cui adnotatus anni 20. Post hunc Terbellius — 27, Cormesius — 33, Chelesis — 7, Sabinus — 7, Paganus — 7, Thelirigus — VIII, Cardamus — 29, Chrunius — XIII, in quo finitur huius regni annotato(7). През царуването на император Юстиниан II Носоотрязания (685–695 г.; 705–711 г.) е отбелязан мирът, който той сключил през 705 г. с българите (Et pacem cum Bulgaribus nexam perturbans)(8).
Безспорен интерес предизвиква известието за пратеничеството на византийския император Михаил II Балба (820–829 г.) до франкския император Людовик I Благочестиви (815–840 г.) през 820 г. Тогава византийските пратеници донесли във франкския двор «книгите на свети Дионисий Ареопагит» (libros sancti Dionisii Ariopagite), които по императорско разпореждане били преведени от гръцки на латински език». Това ранно проникване на съчиненията и идеите на известния ранновизантийски богослов от VII в. на Запад обяснява в значителна степен и тяхната силна дифузия тук.
Във връзка с Флорентинския събор от 1438–1439 г. за уния между Западната и Източната църква се отбелязва, че преди това източноправославните християни решили този въпрос на събори на съответните патриаршии: Anno Domini М. °ССС.39.° Greci Christiani concilia habuerunt in Russia, in Bulgaria, in Constantinopoli, in Irapesunda, in Hierusalem et in Alexandria(9).
Вълнуващо и с чувство за дълбоко съжаление е описано превземането на византийската столица Константинопол на 29 май 1453 г.(10) Макар това описание да не принадлежи на очевидец, то може да бъде причислено към едно от най-добрите в немската историческа литература от XV в. То е един от многото немски отгласи за падането на Цариград в ръцете на турците(11).
Най-голяма стойност с оглед на българската история и историята на Балканския полуостров има записаното през 1461 г. описание на Адалберт от Дакия на царствата, областите, градовете и крепостите, завладени от турците между 1448 и 1461 г. (Regna, provincie, civitates, castra, necnon ville quas imperator Thurcorum ab incarnacionis Christi M. °CCCC. XLVIII usque ad annum eisque milium. CCCC. LXI. m inclusive contra Christianos obtinuit et sue vendicionis subiecit). Това описание e на очевидец, прекарал 18 години сред турците, и поради това заслужава внимание и доверие. Откъси от него са публикувани от А. Пец и Н. Йорга, но доста непълно, неточно и с грешки(12). Ново издание на описанието в рамките на откъсите, отнасящи се до българското минало, е напълно наложително. От българските градове накратко са описани Костур (Castoria), Прилеп (Briliopo), Охрид (Acharida), София (Sophia), Видин, Никопол (Nicopolis), Пловдив (civitas magna Philippis), Свищов (Schiltau), Червен (Serbanoh), Гюргево (Gordiaboh, lordiaboh), Търново (Dernapo), Ямбол (Dyamboloh) и Бару. В края на това описание се отбелязва, че oт другата страна на Дунав се намирала Влахия: In altera parte Danubii attingit tota Balachia usque ad mare. Ibi posite sunt Brill, Kylia, Albratz et brachium Danubii decurrens in mare Altum seu oceanum prope Constantinopolim. Любопитна е част от характеристиката на гр. Костур: In Castoria civitate supradicta est lingwa bulgarica que est sclavonica. Безспорно е, че тук не могат да бъдат подложени на анализ многобройните и твърде интересни данни на цялото описание на балканските земи(13).
В края на настоящото изложение ще разгледам известието в хрониката на Леонхард Хефт за славянския апостол Константин-Кирил Философ. То е сравнително кратко и е поставено в рамките на разказа за царуването на крал Людовик Немски (840–876 г.) и понтификата на папа Николай I (858–867 г.) и гласи следното: DCCC. °LVI°. Ludowicus XXI annis.
Anno imperii eius 2°. — Nicolaus papa.
Nicolaus Romane ecclaesie pontificit annis IX... Huius tempore Cirillus omnium реpе Sclavorum apostolus corpus sancti Clementis pape a Tersone, ubi in mare Ponticum proiectum fuit, mari exictato auferent, Romam deportat. Quod per papam et Romanos in ecclesia sancti Clementis fuit reconditum, ubi er ipse s. Cirillus pausis expletis sepelitur miraculis coruscando(14).
Макар и кратко, цитираното сведение поставя няколко въпроса, които изискват отговор. Първият и най-важният от тях е: Какъв е бил източникът на информация, от който е черпил Леонхард Хефт в дадения случай? Отговорът на този въпрос не е лесен, защото ако при други случаи баварският историк е посочил съчинението, от което заимствува, в този случаи е запазил мълчание.
Представата за Кирил Философ в разглежданата хроника е създадена сумарно чрез акцентуване върху четири основни измерения от неговия живот и дейност: 1) «апостол на почти всички славяни»; 2) откривател на мощите на св. Климент папа Римски по време на пребиваването си в Херсон; 3) пренесъл и поставил заедно с папа Николай I и римляните тези мощи в Рим, в църквата «Св. Климент»; 4) погребан в същата църква след скоро последвалата смърт. Тези основни данни насочват източникът на информация да се търси в известната Италианска легенда от края на IX в., в Passiones на пражкия архиепископ Арношт (Ернст) Пардубицки от втората половина на XIV в. или в някой от бревиариите от края на XIV–XV в.(15) Досега обаче не съм намерил пълно съответствие на изразите у Леонхард Хефт с някои от посочените извори.
Вторият въпрос е свързан с отношението на немското духовенство към делото на славянския апостол Кирил. Разглежданото сведение дава възможност това отношение да се разглежда нюансирано и съобразно времето и историческите обстоятелства. Усилията на германския император и чешки крал Карл IV (1346–1378 г.) да канонизира и популяризира славянските апостоли Кирил и Методий не са останали без резултат. Това намира отражение както в чешката, така и в немската църковна и историческа книжнина от втората половина на XIV–XV в. Отглас на това отношение и на пиетета към създателя на славянската писменост и книжнина е въвеждането на името и най-същественото в делото му в Imago mundi на бавареца Леонхард Хефт.
Бележки
1. Г. А. Ильинский. Опыт систематической Кирилло-Мефодиевской библиографии. С., 1934; М. Г. Попруженко и Ст. Романски. Кирило-методиевска библиография за 1834–1940 г. С., 1942; И. Е. Можаева. Библиография по кирилло-мeфодиевской проблематике. 1945–1947 г. М., 1980; Ив. Дуйчев, А. Кирмагова и А. Паунова. Кирило-методиевска библиография 1940–1980. С., 1983. Подготвената двутомна Кирило-методиевска библиография на австрийския славист Йозеф Хам все още не е публикувана.
2. В. А. Билъбасов. Кирилл и Мефодий, I–II. Санкт-Петербург, 1868–1871; А. Воронов. Главнейшие источники для истории Кирилла и Мефодия. Киев, 1877; Н. В. Ястребов. Сборник источников для истории, жизни и деятельности Кирилла и Мефодия, апостолов славянских. Санкт-Петербург, 1911; П. А. Лавров. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930; А. Теодоров-Балан. Кирил и Методи, I–II. С., 1920–1934.
3. Die deutsche Literatur des Mittelalters — Verfasserlexicon, III, Berlin — New York, 1981, cols. 569—572.
4. Bayerische Staatsbibliothek — Handschriften-und Inkunabeln Abteilung, Cgm. 3959 u. Cgm. 6240: Andreae Presbyteri Ratisbonensis Chronicon generale cum continuatione usque ad annum 1464, verdeutscht durch Leonhard Heffter von Eichstett. За тези ръкописи вж. Die deutschen Handschriften der K. Hof. und Staatsbibliothek zu München, 1866, S. 409 ff.
5. Bayerische Staatsbibliothek — Handschrifteh-und Inkunabeln Abteilung, Clm. 26.632: Imago mundi, i. e. Historia ab initio mundi ad a. 1475 (auctor — Leonardus Hefft) = по-нататък само като Leonardus Hefft. Imago mundi. За този ръкопис вж. Catalogus codicum latinorum Bibliothecae regiae Monacensis, comp. C. Halm et G. Meyer, II, 4 (21.206–27.268), Monachii 1881 p. 197.
6. Pez, Thesaurus anecdotorum, IV; N. Jorga. Notes et extraits pour servir à l’histoire des croisades au XVe siècle, IV (1453–1476), Bucarest, 1915, p. 345 sq.
7. Leonardus Hefft. Imago mundi, f. 106, 439–440.
12. J. Irmsсhеr. Zeitgenossische deutsche Stimmen zum Fall von Byzanz. — Byzantinoslavica, XIV, 1953, S. 109–122; А. Pertusi. La cyduta di Costantinopoli. I–II. Verona, 1976.