Предмет и задачи на историографията като наука

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Георги Бояджиев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2018

Нарастването на ролята на науката в живота на човечеството се очертава като една от съществените характеристики на нашето време. Като система на развиващото се знание тя е компонент на самото общество, съществува и се реализира посредством него. Бурният прогрес на обществено-научното познание, чието начало започва с възникването на марксизма, разкрива възможностите за зараждането на наука от нов тип, изпълняваща ролята на теоретическа основа за целенасочено социално управление на обществените процеси. Разкритите благодарение на марксизма закони на общественото развитие очертават пътищата за по-нататъшното развитие на науката, която при социализма се превръща в универсална сила, преобразуваща обществото. Тя прониква във всички области на социалния живот и става тяхна органична част.

В епохата на прехода от капитализма към социализма измененията в науката обхващат всички научни дисциплини и променят самата теоретическа основа на научните изследвания. Обществото като най-сложен изследователски обект налага използуването на нови по-усъвършенствувани теоретико-методологически принципи, подходи и методи. Известно е, че те не възникват внезапно, а са резултат от продължителен процес на усъвършенствуване. Прилагането им в практическата изследователска дейност се извършва върху основата на всичко постигнато в съответната област. Следователно особена актуалност придобива историята на науката, на нейните принципи, подходи и методи.

В това отношение не прави изключение и историческата наука. Знанието за нейната история, за нейните теоретични основи и закономерности на развитие придобиват първостепенно значение за функционирането й като наука. Нарастването на социалната значимост на историческата наука, на нейната роля в социалното управление на обществото се поставя в зависимост от знанието за пътя, който тя е извървяла. Трудно можем да си представим качествената разработка на който и да било исторически проблем без знанието на неговата история, т. е. без съответната историографска характеристика.

Пред историка винаги се налагат два основни анализа. Единият от тях засяга самото събитие, което се изследва, а другият — историята на знанието за това събитие. Казано с други думи, историкът, който желае да продължи по-нататък проучванията си върху определена тема, ще трябва да анализира извършеното по нея от други автори. Въпросът опира не само до икономия на време и сили, изгубени за «преоткриване» на известни за историческата наука факти, за «доказване» на доказани неща. В науката не може да се върви напред, ако не се стъпи на вече създаденото от прeдшествуващите поколения изследователи.

В тази посока се изразява голямото научнопознавателно значение на историографията. Тя позволява да се осмисли същественото за историческото познание, да се разкрият тенденциите на историческата наука, характерното за нейните етапи на развитие, за да се обясни най-главното: закономерностите, по които се разгръщат историческите изследвания в регионален, национален и световен мащаб. Така могат да се изградят цялостни и верни представи за пътищата, по които обществото в съответствие със своето време и господствуващите социално-класови отношения осмисля историческото минало. На историографски фон най-добре изпъква обусловеността на историческите възгледи от политическите борби, от идеите на съответната епоха.

Историческата наука в лицето на стотици хиляди съчинения е натрупала огромен научен капитал за миналото на човечеството. Историографията е призвана да предаде стройност и цялост на необозримото богатство от идеи, възгледи и концепции за миналото на човечеството и да извърши вярна и задълбочена оценка на научното наследство.

Цялостното изучаване на закономерностите на развитието на историческата наука, на чертите, които характеризират даден етап от нейното развитие, на борбите на различни научни и идейни направления, на методите, формите и организацията на научноизследователската дейност може да се осъществи само от специално обособен отрасъл на историческото знание. Ето защо съществуват всички необходими основания за утвърждаването на социалната и практическата значимост на историографията като самостоятелна наука. Нейното обособяване като отделен клон на научното познание започва едва от втората половина на XIX в. Така че в сравнение с други науки тя е твърде млада, но по смисъл и значение заема важно място в системата на обществените науки. Друг е въпросът, че все още нямаме изчерпателен отговор на множеството проблеми, свързани с нейния предмет и задачи. Успешното им решаване се поставя в зависимост от теоретико-методологическото усъвършенствуване на историографските изследвания. Основните методологически проблеми на историографията са скелетът, върху който се разгръща историята на историческата наука. Настоящата работа има за цел да постави някои от тези основни проблеми, свързани с предмета и задачите на марксистката историография.

* * *

Да се определи предметът на една наука означава да се разкрие и защити правото й на самостоятелна научна област. Оттук и важното методологическо значение на проблема. Погрешно е да се мисли, че е решен въпросът за предмета на историографията като наука. Още от нейното възникване се разгарят спорове около компонентите, които съставляват историографията. Без да се впускаме в подробности, ще проследим в критичен план онези възгледи, които днес имат своите поддръжници в различните исторически среди. Ще направим и опит да защитим нашето становище по въпроса.

Едно от най-старите схващания за предмета на историографията е неговото отъждествяване с този на историческата наука. Представителите на историческата наука се наричат историографи, а историческата библиография се смесва с историографията. Под формата на историография понякога се предлагат анотирани библиографски сборници, посветени на различни годишнини и събития. Ясно е, че щом се търси характерното за предмета на една наука, не могат да се приемат за научно издържани опитите той да се отъждествява с предмета на друга наука. Терминът «историография» като синоним на историческа наука и исторически произведения не е загубил и до днес своята гражданственост.

Развитието на възгледите за предмета на историографията като наука намира красноречив израз в съветските исторически среди. Най-подробно този процес е разкрит в съдържателната студия на А. М. Сахаров «Някои въпроси на методологията на историографските изследвания»(1). След като анализира възгледите на Н. Л. Рубинштейн за историографията(2), както и на други изтъкнати съветски учени(3), Сахаров посочва наличието на определено виждане за предмета на историографията като история на идеите. Определението сближава историографията с историята на философията, с историята на обществено-политическата мисъл и социологията. Основателно съветският историк приема този възглед като «значително стесняване и изопачаване на разбирането за предмета на историята на историческата наука»(4). Определението за предмета на историографията силно ограничава нейната собствена територия и плътно я сближава с науки, които я свеждат до част от историята на обществената мисъл.

Съгласно друга група възгледи историографията се приема за история на историческата наука, а неин предмет стават закономерностите в развитието на тази наука. Основите на това схващане се очертават в средата на 50–те и началото на 60–те години в трудовете на Л. В. Черепнин(5), А. И. Данилов(6), С. Л. Пештич(7), М. В. Нечкина(8). В най-ново време теоретичния синтез на този възглед откриваме в монографията на К. Д. Петряев «Въпроси на методологията на историческата наука»(9). Той приема, че «историографията посредством историческите трудове анализира закономерностите на субективното отражение на обективния исторически процес»(10). Ако интерпретираме тази мисъл, можем да кажем, че историографията представя в цялостен и систематизиран вид същественото (закономерното) за историко-познавателния процес, при който субектът на науката — историците, отразяват обективната историческа действителност.

В основата на така определения предмет на историографията стои анализът на концепциите на историците като субекти на науката, анализът на техните оценки за миналото. Историографията като наука е призвана да покаже как историците в съответствие с конкретните исторически условия на своето време формират и утвърждават своите идейни позиции и възгледи за историческия процес. Българският историограф М. Велева справедливо преценява, че «ключът за обяснението на господството на едни или други исторически концепции» може да ни даде «само запознаването с философските, политическите, икономическите и литературни идеи на всяка дадена епоха»(11). Едновременно с това историографията разкрива и вътрешната логика на развитието на науката, приноса на отделните учени, размерите на техните постижения.

Основен източник за вярно отражение на историята на историческата наука е монографията. «Построена върху базата на изворите, които често за първи път се въвеждат в оборот, тя казва новата дума в науката, проверява хипотезите, потвърждава върху документална основа едни предположения, отхвърля други, хвърля светлина върху заплетените научни проблеми, без разрешаването на които не може да има придвижване напред.»(12) Тъкмо в монографията, било тя индивидуална или колективна, най-пълно се разкрива концепцията на автора или авторите при разглеждането на даден исторически проблем. Монографията дава възможност да се проследи как се развива и утвърждава дадена концепция за историческия процес, да се навлезе в дълбочината на нейните връзки с други исторически концепции. Казаното за монографията не омаловажава останалите източници, от които се черпят сведения за възгледите на учения. Студията, статията, научното съобщение, научната биография на историка са незаменимо средство за живото, точното и вярното възпроизвеждане на неговото становище за едно или друго събитие.

По думите на А. М. Сахаров третият основен възглед за предмета на историографията намира типичен израз в работите на А. Л. Шапиро и С. О. Шмидт(13). Още през 1961 г. по повод дискусията за периодизацията на историята на съветската историческа наука Шапиро защитава идеята, че предметът на историографията включва не само историята на историческите знания, но и тяхната пропаганда и преподаване в средните и висшите учебни заведения. Авторът остава верен на своята позиция и двадесет години по-късно срещаме неговото определение за историографията като «история на историческите знания, на историческата мисъл», която трябва да съдействува за «избягване на пропуските както в научната, така и в практическата, преди всичко педагогическа дейност»(14).

За такова разширено тълкуване на предмета на историографията ратува и С. О. Шмидт: «Предметът на историографията включва в себе си и историята на създаването на историческите съчинения, и биографиите на историците (тъй като животът на историка е неделим от неговите трудове), и историята на развитието на историческото мислене, и историята на разпространението на историческите знания. Следователно историографията е и история на изучаването на историческия процес, и история на проникването на знанията за историческия процес в средата на тези, за които историкът създава своите трудове. Равнището на развитието на историческата наука се определя не само от числото на историците и историческите трудове, не само от натрупаните исторически знания, но и от интереса на обществото към тяхното възприемане»(15).

Даденото широко определение за предмета на историографията има свой смисъл и тежест в дискусията по този въпрос. Онова, с което не можем да се съгласим и което с право Сахаров критикува, е, че равнището на историческата наука се определя въз основа на броя на историците и техните трудове и от интереса на обществото към тях. Има периоди, в които се натрупват хиляди томове от исторически изследвания, без да се достигне до качествени промени в развитието на историческата наука. Основен показател за качеството на всяка наука, включително и историческата, са обобщенията, до които достига тя, дълбочината, с която разкрива същността на изследваните процеси.

Искането на С. О. Шмидт да се издигне в качеството на историографски показател за равнището на историческата наука интересът на обществото към натрупаните исторически трудове и исторически знания също се нуждае от прецизиране. Интересът на дадено общество към историческите знания и трудове се намира в зависимост от множество фактори, между които основно място заемат социално-политическата атмосфера на даденото общество, степента па неговото историческо мислене, задачите, които има да решава то, и съответно с тях актуализирането на едни или други исторически събития и идеи. Смятаме, че интересът на обществото към историята е изключително сложна и неизследвана величина, която поне на днешния етап от развитието на науката не може да се използува в качеството на достоверен показател за равнището на историческата наука.

За да вникнем в съвременното разбиране за предмета на историографията, ще трябва предварително да изясним някои основни положения. Според нас трудностите при определението на този предмет идват оттам, че участниците в дискусиите не разграничават понятието «историческа наука» от понятието «исторически знания». При дефиниране на предмета на историографията обикновено се казва, че тя изучава историята на историческата наука, която се отъждествява с историята на историческото знание. В този дух като работна хипотеза предметът на българската историография е формулиран от М. Велева. Тя пише, че това «са историческите знания от тяхното появяване в българското общество след образуването на българската държава в VII в. до наши дни»(16). Понятието «исторически знания» обаче е по-широко по обем и съдържание от понятието «историческа наука». Знанията, които дава историческата наука, не изчерпват всички исторически знания. Освен знанията, които дава науката история, в общественото съзнание съществуват и знания за историята, които не идват по строго научен път.

Нека след казаното се опитаме да дадем определения за предмета на историографията с помощта на понятията «историческа наука» и «исторически знания». В първия случай предметът на историографията ще бъде представен от историята на зараждането, развитието и формирането на науката за миналото на човечеството. Предмет на историографско изследване ще стане самото развитие на историческата наука, нейната проблематика, зараждането и еволюцията на концепциите за историческия процес. Във втория случай предметът на историографията се разширява. Неин обект става не само историята на историческата наука, но и на историческите знания въобще. Тогава освен проблематиката и разбиранията за развитието на историческата наука към предмета на историографията ще се включи историята на научните центрове, на научните дружества, цялата историческа периодика, подготовката на историческите кадри, еволюцията на системата на историческото образование и съответно на учебниците по история. В цялостен план ще се изследва отношението на обществото към историческата наука, сложните взаимоотношения между историческата наука и пропагандата на историческите знания(17).

Показателно е, че съвременните историографски изследвания на практика разширяват своите предметни граници, което доказва перспективността на широкото разбиране за предмета на историографията. Традиционното, тясно гледище за историографията като история на собствено историческата наука свежда нещата предимно до историография на събитията. Взет в широк план, предметът на историографията увеличава изследователската територия на тази наука. Естествено нейните граници не могат да бъдат разширявани безкрайно, като включват историята на всички форми и проявления на историческите знания. Едно такова увеличаване на нейния обхват би я превърнало в история на различни обществени науки и всъщност би я унищожило като наука. Историографията намира своята истинска среда в общността на останалите исторически дисциплини. Тя включва в своите граници историята на основните отрасли на историческото знание, запазвайки характерното на специален клон от историческата наука. По-нататъшните изследвания и обобщения и самата историографска практика несъмнено ще хвърлят повече светлина при решаването на този важен теоретически проблем.

Предметът на всяка наука определя и задачите, които има да разрешава тя. Разговорите и споровете около предмета на историографията се пренасят и върху задачите на историята на историческата наука. Щом приехме, че основен предмет на историографията е развитието на историческата наука, то нейна основна задача ще бъде да разкрива и обяснява закономерностите на това развитие. Историческата наука, както и всички останали науки, се подчинява на определени закономерности, които характеризират същественото в нейната история. Изучаването на същественото в историята на историческата наука дава възможност по-обективно и точно да се оцени постигнатото и на тази основа да се осъществи напредъкът на историческата наука.

Решаването на тази генерална задача е свързано с интерпретирането на историческото знание. Колкото и голям да бъде един историк, историята на неговото научно дело не ще бъде достатъчна, за да се изяснят закономерностите и тенденциите на историческата наука за даден етап от нейното развитие. На основата на интегрираното историческо знание, което включва създаденото от историците в областта на всички отрасли на тяхната наука, включително и от помощните исторически дисциплини, става възможно релефно да се очертаят закономерностите в историята на историческата наука. Интегрираното историческо знание позволява националната историография да се изследва в единство с регионалната и световната историография. Така например българската историография не може да се изучава откъснато от балканската, европейската и световната историография. Историческото познание на човечеството в своята цялост обединява в едно историографията на отделните страни. Българската национална историография може да бъде правилно и задълбочено изследвана с нейната специфика, с нейните успехи и нерешени проблеми, като съставна част от европейската и световната история на историческата наука. Националната история на историческото познание никога не е била саморасла издънка от дървото на познанието за миналото. По един или друг начин тя е търпяла влиянието на европейската и световната обществена мисъл. Да се разкрие това влияние, да се покаже взаимодействието на различните школи и направления при раждането и развитието на дадена историческа концепция на учен или група учени може да се извърши успешно само с помощта на интегрираното историческо знание.

Важна задача на историографското дирене е създаването на обобщаващи трудове, обединили познанието за развитието на националната и всеобщата история. В това отношение ние засега сме само пред прага на решаването на задачата. Историографските изследвания са все още случайни явления в живота на българската историческа наука. Налице са «издания на историческо наследство, изследвания по проблеми или върху научното творчество на отделни учени. Но сравнително пълно изследване за развитието на историческата наука, макар за даден период, няма. Няма опити да се напишат обобщаващи трудове върху българската историческа наука, каквито вече има по история на философската мисъл в България, по история на икономическата мисъл и пр.»(18). С необходимата сериозност и целеустременост в основния доклад на научната конференция по случай 70–годишнината от основаването на БИД бе посочено, че след победата на социалистическата революция историческата наука «отбелязва постижения, които й отреждат видно място сред българското обществознание. Но нейното собствено развитие я задължава да проучи своя опит и своята история и да създаде трудове върху българската историография, достойни за нейната зрелост»(19).

Интегрирането на научното знание като пряка задача на историографията е свързано с въпроса за нейното отношение към наукознанието. Когато определяхме предмета на историографията, казахме, че в широк план тя включва историята на научните центрове, научната организация на труда на историка, кадровата политика в областта на историческата наука и образование и пр. Решаването на тези въпроси е невъзможно без научноведски анализ спрямо структурата на научната дейност в историческото познание. Българското наукознание дава ценен принос в това отношение(20). Открит обаче остава въпросът за пътищата и формите на интеграцията между историографското и науковедското познание.

Щом приехме за основа на предмета на историографията възникването, развитието и смяната на различните исторически концепции, то следва, че основна задача на историографията става изследването на тези концепции. Концепцията като система от идеи и възгледи за историческия процес пронизва съдържанието на всяко историческо произведение. Независимо от това, дали тя е достатъчно отчетливо или слабо изразена, внимателният историограф ще открие неизменното й присъствие във всяко историческо произведение. Става дума не само за общата концепция на историка за историческия процес, а за неговата система от идеи и възгледи относно разработваната конкретна историческа тема.

Интересен и сложен е въпросът за появата и развитието нa тази система. Концепцията за историческия процес като цяло е само методологическа предпоставка, която улеснява или затруднява (в зависимост от нейната философска основа) изграждането на система от възгледи за изследваното конкретно историческо явление или събитие. Концепцията за конкретната историческа тема преминава през много «премеждия», докато напълно изкристализира в труда на изследователя. Отначало нейните компоненти могат да се зародят и утвърдят в отделни студии, статии и съобщения, посветени на тази тема. Когато материалите прераснат в монография от отделните идеи и възгледи за изследваното събитие посредством всестранното и задълбоченото изследване на фактическия материал, се формира цялостната концепция за него. Възможно е и обратното — концепцията да изпревари конкретното историческо изследване, като в процеса на неговото осъществяване тя бива коригирана и придобива своя окончателен вид.

Изследванията на концепциите за историческия процес са неразривно свързани с последователното и аргументираното изобличаване на всички идеалистически схващания за историческото минало на народите. Особено актуална става борбата срещу фалшификациите на историческия процес. Реакционната историография на Запад се насочва към създаване на теории за «ново разбиране на историята». В наукообразна форма се разработват цялостни системи от възгледи за историческия процес, чиято единствена цел е да защити «непоклатимостта» на капиталистическата система, да се оправдае съвременната империалистическа политика.

Обект на внимание и фалшификации от страна на съвременната буржоазна историография стават основни периоди и събития от българската история. В областта на средновековната история на България някои буржоазни историци продължават да поддържат тезата, че феодализмът в българските земи е един закъснял феодализъм, напълно различен по своите закономерности от този в Западна Европа. Отделни представители на западната историческа мисъл не признават влиянието, което оказват българските социално-религиозни движения в средновековна Европа.

В реакционната буржоазна историография се развива теорията за цивилизаторската роля на османците и превъзходството на тяхната политическа система(21). Идеализира се отношението на поробителя към българското население(22). Очевидните факти за националноосвободителнитe движения на българския народ се «обясняват» единствено със стремежа на българите за право на просвета и изповедание на своята религия.

В някои историографски среди от САЩ, ФРГ, Англия и др. политиката на западните Велики сили в периода 1878–1918 г. се представя за отговаряща на българските национални интереси в противовес на руската балканска политика. В този дух се оневиняват западните империалистически сили като фактори за раздухване на противоречията между балканските страни.

Социалистическата революция в България също става предмет на грубо тенденциозни историографски концепции. Съзнателно се игнорира ролята на революционното движение в България между двете световни войни и най-вече през време на Втората световна война. На читателя упорито се внушава идеята, че установяването на народнодемократичния строй в България и победата на социалистическата революция са станали възможни само благодарение на войната(23). С нарастване на международния авторитет на нашата страна и с издигане престижа на БКП в международното комунистическо движение се засилват и опитите да бъде фалшифицирана историята на партията. В този план се извращава историята на братските взаимоотношения между БКП и КПСС(24). Прокарват се наукообразни концепции при изясняване проблемите около историческото развитие и етническия облик на Добруджа, Източна Тракия, Беломорието и Македония. Налагат се неверни идеи и възгледи за историята на отделни територии и части от българските земи, чиято принадлежност към българската история се оспорва(25).

В светлината на посочените извращения и фалшификации първостепенно значение придобиват аргументираните и задълбочени марксистко-ленински концепции за единството на общественото развитие и неговия обективен закономерен характер. Актуални стават историографските идеи и възгледи на българските медиевисти, разкриващи връзките на средновековна България с общия исторически процес в Европа, както и влиянието на нашите социално-религиозни движения извън българските земи. Пред специалистите в областта на историята на българския народ под османско иго стои важната задача да създадат цялостни концепции за ролята на българския народ в развитието на Европейския Югоизток през XV–XVIII в.

Особена необходимост се чувствува от обобщаващи историографски трудове върху нашето Възраждане, които биха дали възможност да се изградят цялостни концепции за същността на различните възрожденски процеси и тяхното място на Балканите. Пред историците, които изследват историята на България в епохата на капитализма, изпъква отговорната задача за цялостно и системно изясняване от марксистки позиции на действителната роля на западните Велики сили на Балканите и разобличаване на тяхната дейност за противопоставяне на балканските народи и раздухване на националистически вражди. Наложително е създаването на историографски изследвания върху историята на онези български земи, чиято принадлежност към българската история се оспорва.

Трудовете върху революционния процес у нас по време на Втората световна война, върху същността на социалистическата революция в България и на строителството на социализма са сериозна основа за създаване на обобщаващи историографски изследвания за тази епоха и достоен отпор на фалшификациите за историята на народнодемократичния строй.

Решаването на тези задачи е неразривно свързано с изучаване на идейно-методологическите основи на развитието на историческата наука. Съвременната марксистка историография не може да се развива без задълбоченото изследване на историята на методологическите концепции за историческия процес. Тук възниква важният въпрос, на какво равнище историографията ще решава своите задачи от методологически характер? Отговорът се крие в самия обект на изследване. Историографията се интересува преди всичко от философско-методологическите основи на направленията и концепциите в историята на историческата наука. Ако тези направления и концепции третират общи въпроси от световната, регионалната и националната история, това задължава историографът да подложи на анализ тяхното съдържание предимно в общометодологически план. Ако обаче анализираните концепции се отнасят до осмисляне на миналото, сведено до конкретен исторически период, събитие или личност, историографът ще има работа с методология, редуцирана до идеи и възгледи за историята на отделни събития и личности. Щом обект на историографския анализ са идейно-методологическите принципи на осмисляне на миналото както в световен, регионален и национален план, така и в рамките на отделния период, събитие и личност, то равностойно право на съществуване придобиват два типа историография. Едната от тях се отнася до история на общите методологически основи на развитието на историческата наука, а другата — изучава методологията на историята на идеите и възгледите за отделни исторически периоди, събития и личности.

Постановката има принципно значение при организирането на историографията като наука. Сред някои академични среди у нас се е утвърдило схващането, че историографските изследвания трябва да се развиват единствено по секции, в които се изследват отделни периоди от историята на даден народ или група страни. В този смисъл се говори за историографски изследвания на българското Средновековие, на Възраждането, на България през епохата на капитализма и т. н. Всичко това е вярно и необходимо, но то не изчерпва предмета на историографията като наука. Извън полезрението на защитаващите този възглед остава историята на концепциите за историческия процес като цяло, историята на теоретическите идеи и възгледи за световната, регионалната и националната история, взети в тяхната цялост.

Решаването на тази изключително важна и отговорна задача може да се реши от звено, поставило си за цел да разглежда проблемите в по-теоретичен историографски план. В Института по история тези функции има да изпълнява Проблемната група по методология и историография. На сегашния етап нейните усилия са насочени към ориентиране на сравнително младите научни кадри, които се занимават с историографски изследвания, към по-значими историографски проблеми, засягащи методологическите основи на историята на познанието за българската и световната история като цялост. Друг е въпросът за трудностите, които трябва да се преодолеят при изграждането на такъв тип историографи. Необходим е дълъг период от време за израстването им като компетентни специалисти в една толкова трудна и неразработена област.

Направеното деление на два типа историография и съответно два типа специалисти в тази област не бива да се схваща в неговия буквален смисъл. От само себе си се разбира, че само най-тясното творческо сътрудничество между историографите, изследващи идейно-методологическите основи на историческата наука в общ и по-частен план, може да подготви почвата за създаването на цялостни, обобщаващи трудове върху българската, европейската и световната историография.

* * *

Пред българската историография, която се намира в своя начален стадий на развитие, изпъква основната задача: разработването на въпросите за предмета и задачите на историографията да се съпровожда от историографски изследвания върху отделни периоди от развитието на българската историческа наука. По този начин ще се създадат реални предпоставки за прехода към следващия по-висок етап — създаването на историографски труд, който да обхване цялостно развитието на българската историческа наука от нейното зараждане до наше време.

Бележки

1. Вж. сб. Вопросы методологии и истории исторической науки. М., 1977, 5–60.

2. Вж. Н. Л. Рубинштейн. Русская историография. М., 1941.

3. Вж. Очерки истории исторической науки СССР. T. 1. М., 1955.

4. А. М. Сахаров. Некоторые вопросы методологии историографических исследований. — В: сб. Вопросы методологии и истории исторической науки. М., 1977, с. 25.

5. Л. В. Черепнин. Русская историография до XIX в. М., 1957.

6. А. И. Данилов. Проблема аграрной истории раннего среднeвековья в немецкой историографии. М., 1958.

7. С. Л. Пештич. Русская историография XVIII в. Ч. 1. Л., 1961.

8. М. В. Нечкина. История истории (некоторые методологические вопросы истории исторической науки). — В: сб. История и историки. Историография истории СССР. М., 1965.

9. К. Д. Петряев. Вопросы методологии исторической науки. Киев, 1971.

10. Пак там, с. 127.

11. М. Велева. Състоянието на изследванията по българска историография. — В: Проблеми на българската историография след Втората световна война. С., 1973, с. 116.

12. М. В. Нечкина. Монография: ее место в науке и в издательских планах. — Коммунист, 1965, № 9, с. 77.

13. А. М. Сахаров. Цит. съч., с. 26.

14. А. Л. Шапиро. Историография с древнейших времен по XVIII век. Л., 1982, 3–4.

15. С. О. Шмидт. О предмете советской историографии и некоторых принципах ее периодизации. — История СССР, 1962, № 1, с. 94.

16. М. Велева. Цит. съч., с. 115.

17. Вж. Г. Бояджиев. Историческа наука и пропаганда. — Политическа просвета, 1984, № 11, 60–70,

18. М. Велева. Цит. съч., с. 123.

19. Д. Косев, Д. Ангелов, Е. Бужашки и др. Основни етапи в развитието на българската историческа наука след Втората световна война. — В: Проблеми на българската историография след Втората световна война. С., 1973, с. 99.

20. Вж. Н. Стефанов, Ст. Качаунов, К. Симеонова. Структура и методология на историческото познание. С., 1971.

21. I. H. Uzunçarsili. Е. Z. Karal. Osmanli tarihi, Cilt. I–VII. Ankara, 1947–1959.

22. L. S. Stavrianоs. The Balkans since 1453. New York, Rinehard Company, Ins. Copyright, 1958.

23. Bulgaria. L. A. Dellin editor. Atlantic Books. New York, 1956. London, 1957; N. Oren. Revolution ádministred, Agrarianism and Communism in Bulgaria. Baltimor and London, 1973.

24. R. Lеe Wо1f. The Balkans in our Time. Harward University Press. Cambridge, Massachusetts, 1956; J. Rotschild. The Communist Party of Bulgaria. Origins and development. 1883–1936. New York, Columbia University Press, 1959.

25. Hr. Na1tsas. Der San Stefano Vertrag und das Griechentum. Thessalonike, 1956.