Българската екзархия и Априлското въстание
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Зина Маркова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2018
През последните години в литературата се открояват две противоположни оценки по въпроса за отношението и ролята на Екзархията спрямо революционно-освободителните борби. В студията «Православната църква и българската национална революция» С. Дамянов(1), «опирайки се на фактите», направи опит да постави и даде «задоволителен научен отговор» на този въпрос, показвайки стремеж за обективност и «преодоляване на доктринерско-схематичния подход». Крайната, напълно негативна оценка не се отличава от срещаната по един или друг повод, а не в резултат на специални проучвания в марксистката ни историография след Втората световна война. Но за обосноваването на тази оценка С. Дамянов приведе редица аргументи, изтъкна или загатна някои фактори от мирогледен, материален и идеолого-политически характер. Авторовите интерпретации, макар не навсякъде последователно аргументирани, подбуждат към размисъл и по-нататъшно обсъждане на този нелек за изясняване въпрос.
Отношението и преценката на църковните историци за ролята на Екзархията в революционното движение са противоположни. Т. Събев обстойно изложи аргументи и съображения с цел да докаже едностранчивостта на споменатата вече теза. Не успявайки също да се отърси от известна пристрастност и предубеденост при разглеждането на поставения проблем, авторът има заслугата, че приведе допълнителни факти от източници с първостепенна информационна стойност, че обърна внимание на някои моменти, които засягат статута на Екзархията като легална институция, зависима от османската власт.
По повод стогодишния юбилей на Априлската епопея Църковноисторическият и архивен институт при Българската патриаршия подготви сборник от изследвания, в който е поместена въпросната студия с обзорен характер на Т. Събев(2). Останалите материали са посветени на участието на духовенството във въстаническите действия в различните революционни окръзи, на отделни личности от нисшето и висшето българско духовенство. Сборникът е без съмнение принос към изясняване на проблема за отношението и участието на българското духовенство в най-върховия момент на революционните ни борби за освобождение от османско владичество. Изнесените поименно данни за духовните лица, участници в революционните събития от 1875–1876 г., макар да не изчерпват реалния им брой, достатъчно категорично показват, че българското свещеничество и монашество заема достойно място в редиците на борците за свобода и в редовете на ръководителите на тази борба(3). Доказа се, че нисшето ни духовенство остава дълбоко свързано с народните въжделения и в най-трудни моменти, че продължава да бъде в челния отряд на националната революция. Впрочем поне това в литературата не се оспорва. Спорът е около висшия клир, който в онези години се брои на пръсти, или изобщо за Екзархията като институция, за нейните ръководители и представители. Такъв е обектът и на настоящото изследване.
Преди да пристъпя към изложение на конкретния ход на нещата, за по-голяма яснота искам да очертая позицията, от която смятам, че те трябва да бъдат обсъждани. Когато се преценява ролята на Екзархията в драматичните бунтовни събития, трябва да се изхожда преди всичко от характера на тази институция, от нейния статут и от задачите, които е предназначена да решава в тогавашното настояще и в близкото бъдеще.
* * *
Екзархията е плод на мащабното легално църковнонационално движение, чието огромно значение за самоопределението и утвърждаването на българската нация, а оттам изобщо за освобождението й никой не би могъл да оспори. Тя е легална институция, призната за официален представител на българския народ пред османската власт, посредник между безправните в политическо отношение българи и техните владетели. Това определя полето и формите на нейната дейност с легални, мирни средства да защитава населението от ежедневното грубо потъпкване на правата, признати му в рамките на правителствените реформени актове; да съдействува за българския културно-просветен напредък на национална основа срещу всякакъв род чужди посегателства върху наследството и съвременните завоевания на духовно-културния фронт; да доведе докрай националното обединяване чрез признаване границите на екзархийския диоцез в съответствие с действителното етническо присъствие на българския елемент. Обособяването на националната територия, с която българите трябваше да влязат в бъдещия си свободен живот, бе най-актуалната и исторически отговорна задача, която стоеше пред Екзархията, и именно нейното решаване се натъкна на ожесточени противодействия от разни посоки.
Реалните условия, при които бе поставена Екзархията, затрудняват пълноценното решаване дори на тези «легални» нейни задачи. По различни поводи централните или местните граждански власти поставят пред начинанията на църковните органи всякакъв род ограничения. Не бива да се забравя, че султанският ферман от 27 февруари 1870 г., учредил българската самостоятелна църква, бе плод на моментна конюнктура, а не на принципно и трайно убеждение на османската господствуваща върхушка. Тя не бе еднородна в политическите и тактическите си концепции за начина на управление, за отношението към подвластните, за междудържавните съюзничества. Тези вътрешни османскополитически противоречия чрез честите смени на правителствените кабинети конкретно влияеха върху отношението към Екзархията. Не един от приемниците на Али паша, с името на когото е свързан ферманът от 1870 г., отчита като голяма политическа грешка дадената на българите църковнонационална «привилегия». Към подобна оценка турските управници са подтиквани и от западните дипломати, които впрочем основателно са виждали и изтъквали тясната връзка между църковната самостоятелност и неминуемия устрем на българите към политическа независимост. Тази перспектива тревожи турските управленчески екипи, които или правят опит да ликвидират екзархийските права чрез отмяна или видоизменение на фермана, или трайно да спъват действията на Екзархията, малко или повече пряко насочени към културно-духовна и гражданскоправна автономия.
Родила се на бял свят в условията на османската политическа, дълбоко корумпирана система и узаконена юридически единствено чрез правителствен акт на тази система, Екзархията де факто е силно зависима от светската власт. Екзархийското съществуване зависи от волята на един или друг везир, министър на външните работи, султан. При подобен статут Екзархията може да оживее само чрез засвидетелствуване на лоялност, с постоянно поднасяни формално или по същество «свидетелства за лоялност» към Високата порта. Както се изразява Хр. Гандев, имайки предвид не точно Екзархията, а свързаната с нея едра българска буржоазия, живееща в условията на империята и нейната столица, «конските букаи», вързани на краката им, задържаха тяхното политическо изявяване или му придаваха форми, съответни на тяхната обвързаност(4).
Във връзка с казаното дотук смятам за некоректен подхода към обсъжданата тема чрез поставянето на въпроса: който не е (в случай Екзархията — б. м.) с апостолите на свободата, той е с народните тирани(5), както и за неоправдани опитите да се покаже, че Екзархията, ако не пряко участвувала в революционните борби, то вътрешно дълбоко им е съчувствувала(6).
Като се изхожда от същността на Българската екзархия като легална институция със седалище в османската столица, от обективния й статут, който й налага лоялност към властта, от кръга на задачите, които има да решава, все на терена на легитимност, трябва още в началото да се подчертае, че тя е против революционните методи за решаване на българския въпрос и не би могло да бъде другояче. Да изискваме от нейните ръководители участие или открито съчувствие към въоръжените революционни опити за освобождение на България това би означавало да искаме според остроумния анекдотичен образ на Шамфор «файтонджийският кон да галопира».
При така направената уговорка нека видим как, защо и в крайна сметка с какъв знак е отговорът на зададения в началото въпрос за отношението на Екзархията към връхната точка на разгърналите се през 70–те години революционни борби и последвалите Априлското въстание международни политически събития?
Избухването на Априлското въстание едва ли е било голяма изненада за екзархийското ръководство. Няколко месеца преди това министърът на външните работи поискал от Антим I писмено да потвърди, че няма «раздражение и приготовление в народа». Обсъждайки правителственото предложение на заседание на смесения съвет, екзархът заявява: «Аз не мога да дам такрир, като знам какво е състоянието на народа»(7). Подобно е становището на някои от епархийските архиереи. В поредното изложение до Екзархията от януари 1876 г. архимандрит Константин, временно управляващ Врачанската епархия, след като съобщава, че само за два месеца са убити 24–ма невинни българи, подчертава: ако нещата продължават така, «не мога стана поръчител за верността на българите по тия места»(8).
Известно е, че подготовката на въстанието в Четвърти революционен окръг не е останала тайна. През февруари и март Н. Геров осведомява посолството за агитацията на «тайните агенти», които кръстосвали страната, за широкия отзвук на тази агитация и за приготовленията за въстание напролет(9). Новините за това по различни пътища стигали в Цариград. В спомените си М. Балабанов неподправено, струва ми се, предава възбудата, очакванията и тревогите, които тези новини събуждали у цариградските българи и в Екзархията. Там, както авторът се изразява, «се срещаха две чувства противоречиви»: грижа за самосъхранение и патриотично настроение. Със страх, но и с надежди Антим I посрещал вестите за положението в Българско, предчувствувал бъдещите изпитания(10).
Не е известно дали в резултат на конкретно «напомняне» от страна на правителството, или този път по лична инициатива, като знаел за брожението сред народа, на 12 април екзархът не сметнал за излишно да напомни за необходимостта да се запазят мирът и тишината сред християните(11). Следват екзархийските послания от 28 април и 14 май. Аналогични послания до паството отправят и митрополитите(12). Това на пловдивския Панарет е от 24 април, т. е. само няколко дни след «първата пушка» в Копривщица(13).
Тези официални документи, с които се порицават бунтовните действия и населението се призовава да остане вярно на султана, са едни от главните аргументи на тезата за предателското антинародно поведение на църковната институция(14). Няма съмнение, че те са израз на нейните съглашателски и реформистки политически концепции, на компромисната й спрямо султанската власт позиция. Зависима от правителството и оторизирана от него да отговаря за верноподаничеството на българския народ, Екзархията в случая следва една установена практика. Така са постъпвали и духовните началници на останалите християнски общности при всяко антиосманско политическо движение. Тези пастирски послания, общо взето, сходни и еднообразни по съдържание, за повечето от българските духовници са преди всичко неизбежно служебно задължение. Показателен е фактът, че писма с призив да се залавят «смутителите» и предават на властите отправя например архиерейският наместник в Татар Пазарджик поп Георги Тилев, пряк съучастник в подготовката на въстанието(15). За други, най-ярък е случаят с Григорий Доростолочервенски, хулите срещу «нарушителите на реда и спокойствието» и призивите за «послушание» са искрен израз на вътрешни убеждения.
Като призовават паството да запази доверие в султанското управление, да не подкрепя бунтовниците, същевременно представителите на Екзархията не остават безучастни свидетели на започналата разправа с населението от въстаналите райони, на поголовния терор, на който е подложен българският народ. Практиката от есента на 1875 г. да се събират сведения за положението на населението продължава през цялата 1876 г., а и през следващата. Изложенията на архиерейски наместници, на казалийски и нахийски смесени съвети, на митрополитите, изпълнени с подробни данни и непосредствени впечатления по-малко за развоя на въстаническите действия, повече за действията на «усмирителите на бунта» и жалостните резултати от тези действия, са документални свидетелства с първостепенна важност за миналото на нашия народ през съдбовната 1876 г. Част от тази документация е позната, частично или цялостно публикувана(16), друга част е сред неразкритото богатство на националните ни архивохранилища.
Подробна и системна е информацията от Пловдивската епархия, в чиито граници е Четвърти революционен окръг. Първите известия за погромите над въстаналите селища изпраща в Екзархията Панарет Пловдивски, а след неговото отзоваване в Цариград тази дейност продължава епископът му Гервасий Левкийски с помощта на сътрудници, сред които особено се открояват архимандрит Хрисант в Хасково и дяконът на митрополията Максим Пелов. По единодушното впечатление на български дейци, на чужди дипломати и анкетьори митрополията в Пловдив се превръща в център, който разполага е най-подробна информация за опустошението на областта — информация, която се предоставя на всички ангажирали се да разкрият турските изстъпления. По думите на служителя към руското консулство В. Бояджиев княз Церетелев «черпеше сведенията си повечето от Митрополията». Самият Бояджиев, изпращайки две тетрадки с изложения на «станалите досега скръбни произшествия» на Н. Геров, подчертава, че почти всички там отбелязани случаи се основават на писмени документи, които е събрала митрополията. Цялата тази документация Гервасий препращал на митрополит Панарет в Цариград(17).
Фактът, че църковната власт в Пловдивско с усърдие и отговорност събира сведения, пренебрегвайки рисковете и подозренията, на които неминуемо е изложена, е сам по себе си красноречив за доблестната позиция на нейните служители. При това писмата на Гервасий не са суха, неутрална констатация за ужасите, сполетели българите, а са пропити с дълбоко съчувствие и болка към страдащите, с омраза към извършителите на варварските действия. Уведомявайки всяка седмица екзархийското ръководство за опожарените села, манастири и църкви, описвайки десетки конкретни случаи на невинно потърпевши фамилии, жени, учители, свещеници, за повсеместния ужас, който владее в епархията, Гервасий Левкийски подчертава, че всичко, що е българско, е подложено на изтребление. Дори името Пловдив се преследва и плочите с този надпис се чупят. Гърците и гъркоманите заплашват селяните, че ако не признаят Патриаршията, ще бъдат изтребени. Клеветят митрополита и българските духовници като подбудители на въстанието, а турците се поддавали на тези клевети(18).
С подобно усърдие и чувство за пастирски и патриотичен дълг Серафим Сливенски разкрива пред смесения съвет върлуванията на башибозука, издирва отвлечени от черкезите, с енергичните си постъпки пред сливенския конак спомага да се спрат зверствата в с. Бояджик и да се предотврати разоряването на околните села(19). Архимандрит Константин описва пълната несигурност и обзелия населението страх от върлуванията на башибозука из Врачанската епархия. Обикаляйки уж да прогонят пристигналите от Влашко (Ботевата чета), те нападали ханища и чаршии, наказвали жестоко мирни хора. Не по-малко изстъпления вършел редовният аскер(20). Макар че Ловешко и Троянско не са въстанали, между християнското население и мюсюлманите съществувало голямо напрежение. Арестувани били много невинни хора, съобщава ловешкият митрополит Йосиф(21). Продължават тревожните вести от Варненско-Преславската епархия. В районите на Осман Пазар, Котел, Медвен, Градец, Жеравна бeзчинствата на черкезите били ежедневни. Местните чиновници не само че не се стараели да пазят реда, но съдействували на разбойниците да грабят. В. «Дунав» давал изопачена информация за нападенията и обирите(22). Същата е картината и в Доростолочервенската епархия. «От плач и писък екнал е Тулчанският санджак от злодеянията на нашите съседи черкези» — съобщава епархийският съвет в Тулча(23). Архимандрит Стефан подробно информира за въстаническите действия в Търновската епархия и последвалата ги разправа на редовна войска и башибозук с населението(24).
За изстъпления върху българите уведомяват Иларион Кюстендилски, Натанаил Охридски, Дамаскин Велешки, подчертавайки между другото нелоялната роля на гръцките владици в епархиите им като подстрекатели на враждебното отношение на властите към българското население(25). Още по-напрегнато е положението в спорните епархии, където гръцките доноси допринасят за ожесточено преследване на водачите на българското движение за присъединяване към Екзархията. «Положението ни е ужасно» — пишат на Антим I от родния му Лозенград. Башибозушките чети убивали и грабели. Гражданската власт не правела нищо да защити невинните. Редовната войска, вместо да спре злото, започнала арести. Чиновниците заплашвали, че ще накажат строго българите, задето преди години отхвърлили гръцката църковна власт(26).
Интригите на представителите на Цариградската патриаршия и техните оръдия в българските селища не отминават и клира. Подшушвало се, че някои от митрополитите, а и самата Екзархия имат пръст в антиосманското въстание. За правителството, поначало подозрително към българската църква, тези внушения се оказват «масло в огъня». Турските вестници открито обвиняват екзарха и владиците като виновници и съмишленици на бунтовните действия. Полицейският надзор върху служителите на Екзархията с всеки изминат ден се засилва. Още повече, че разследванията по места доказват масовото присъствие на духовни лица в редовете на въстаниците.
Заподозрени са и неколцина от архиереите. С тескере от 11 май Панарет Пловдивски е призован да се яви незабавно в Цариград, «защото бил компрометиран в смущенията, та да се изпита»(27). Властите нямали преки доказателства, че митрополитът е замесен във въстанието въпреки опитите да измъкнат подобни признания например от поп Г. Тилев. Знаели обаче за изложенията му върху тревожното положение в епархията, за застъпничеството да се ограничат наказателните мерки. Неслучайно те не позволяват на митрополит Панарет да посети Копривщица(28) и предпочитали този свидетел да бъде отстранен при предстоящите посещения на анкетните комисии(29).
Две седмици по-късно правителството разпорежда да се вдигне от Видинската епархия наместникът на Антим I епископ Партений Велички, защото се отнасял зле с «преданите на царското правителство и бил провождал свещениците по консулствата да се оплакват»(30). Той трябвало да бъде разследван в Русе, но по съвет на Григорий Доростолочервенски, за да не се компрометират владиците пред населението, Партений Велички е откаран в Цариград(31). Междувременно пред извънредния съд в Русе Стоян Заимов казал, че епископът бил занесъл събраните от Видин пари на врачанския революционен комитет. Узнал за това разкритие, Григорий бърза да предупреди екзарха да вземе всички мерки, за да се докаже невинността па Партений и да се избегне «тази компромитация»(32). Не е известно как се е развило полицейското следствие, но до Освобождението Епископ Велички не получава разрешение да се върне в епархията.
В края на май е задържан и Мелетий Софийски. Заловеният Ботев четник врачанецът Мито Цветков го посочва като съучастник на революционната организация, който преди месеци заедно с няколко берковски първенци кроели въстанически планове в Черепишкия манастир(33). Друг четник, Младен Павлов, признава, че се бил укривал в дома на Мелетий в Берковица, че владиката го улеснил да се измъкне към Видин, давайки му препоръчително писмо до Партений Велички(34). Показанията на арестуваните берковски първенци също налагали разпитването на митрополита(35). Задържан неофициално в конака на берковския каймакамин, докато се получи заповед за арестуването му от Високата порта поради това, че е «духовен глава и удостоен с чин и ордени», Мелетий Софийски отказва да отговаря на зададените му въпроси, държи се с достойнство и създава немалко главоболия на властите(36). В началото на юли той е отведен във Видин, където се провежда следствието, а после в Русе е изправен пред извънредния съд(37).
Междувременно Мелетий Софийски информира Григорий Доростолочервенски за причините, поради които е арестуван. Молейки за неговото застъпничество и познавайки отношението му към революционната борба, той, разбира се, ще представи нещата като безоснователна клевета, ще намекне, че в основата били «старите сметки» със софийския управител и някои от тамошните първенци(38). Така или иначе благодарение на постъпките на Григорий пред валията на 19 август Мелетий е освободен с право да се върне в епархията си(39). Обяснението в правителствената заповед е, че това му било «първо провинение»(40).
Застъпничеството на доростолочервенския митрополит в тези случаи е подбудено единствено от желанието да бъде запазен авторитетът на църковните служители, «да не бъдат позорени пред паството» и най-вече да не се допусне компрометирането им в очите на правителството. Воден от подобни съображения, през юли Григорий издействувал награждаването с ордени на своя епископ Климент Браницки, на наместника си в Търново архимандрит Стефан, на иконом поп Петър Арнаудов в Русе и наместника в Габрово поп Михаил. Обосновката е грижата им за «святата църква в пределите на царските закони»(41).
Неопровержимите доказателства за масовото участие на духовни лица, на архиерейски наместници, членове на епархийски и казалийски съвети, които турските власти получават в процеса на потушаването на въстанието и съдебните следствия, замесването дори на представители на висшия клир са силен коз в ръцете на правителството срещу Екзархията. Екзархът е обвиняван като агент на Русия и виновник за настъпилите размирици. Подобно отношение още повече засилва чувството за несигурност и тревога у екзархийското ръководство, подхранва присъщата му колебливост и предпазливост. Същевременно ежедневно достигащите покъртителни известия за жестоката разправа с българското население не можели да се отминат безучастно.
* * *
Непосредствено след избухването на въстанието Антим I не отива по-далеч от подновяване постъпките пред Високата порта за прекратяване на безчинствата. Той изтъква «плачевното състояние», в което мирният народ е доведен от изстъпленията на башибозуците, оплаква се от «неоправданите гонения» на владиците, поднася конкретни данни за разорението на въстаналите райони. Писмата от епархиите са своевременно превеждани на турски език и представяни на Портата. Специални такрири се съставят за насилията в Пловдивско, Пазарджишко, Сливенско, прилагат се списъци на ограбените и опожарени селища, манастири, църкви(42).
Във Високата порта екзархът е посрещан студено, с открита враждебност и недоверие към поднасяните от него факти. Първоначалните му съмнения, че правителството само привидно обещава, че ще провери достоверността им и ще вземе нужните мерки, с всеки изминат ден се засилват. Потвърждават се и от резултатите на първите турски анкети, които представят човешките жертви и материалните щети преднамерено неточно, за да се омаловажи пред света действителният погром.
В резултат на извършения в средата на май дворцов преврат срещу Абдул Азис за султан е провъзгласен племенникът му Мурад V. Екзархът трябвало, както и останалите религиозни началства, да поднесе неизбежния поздравителен адрес. С оглед на положението в Българско този иначе куртоазен акт придобивал пo-друг смисъл. Трябвало ли да се премълчи изпитанието, на което е подложен българският народ?
На 2 юни Антим I свиква разширено събрание на смесения съвет, на което присъствуват специално поканени по-видни представители на цариградската колония. Целта е да се обсъди съдържанието на адреса и мерките, които трябва да се предприемат в защита на българите. В съставения от М. Балабанов и Г. Груев проект се казвало, че голяма част от невинния български народ е изложен на «смъртоносни озлобления и страдания... Раните, които се нанесоха така ненадейно на този народ, са рани от най-лютитe и най-гибелните за самото държавно тяло». Накрая следвали честитките по случай възкачването на новия султан и надеждата, че той ще помогне за изцелението на причинените на народа рани.
Стават остри разисквания. Мнозинството приема проекта. Рязко възразяват Н. Михайловски, Ст. Чомаков и хаджи Н. Минчоглу, подкрепени от Ив. Пенчович. Според тях Екзархията ще се злепостави, ако ходатайствува за милост към бунтовниците, които трябвало да понесат последиците от своето безразсъдство; че не можело такъв адрес да съдържа повече оплаквания, отколкото поздравления и т. н.(43)
Това събрание е интересно с факта, че открито бележи разцеплението сред цариградския реформистки кръг — разцепление, което през следващите месеци ще се задълбочава. Ст. Чомаков, Н. Михайловски, Н. Минчоглу, Т. Чологлу, Ив. Пенчович, Д. Пандуров и др. не само остават последователи на съглашателските възгледи за мирно развитие на българския народ в условията на «реформиращата се» османска система, за доверие към султанското правителство и неговите обещания за разширяване правата на българите, но все по-ярко демонстрират политическото си туркофилство. И то във време, когато обективните факти категорично изобличават ненавистничеството, бруталността и в крайна сметка неизцеримата изостаналост на една политическа, икономическа и социална система, каквато е османската. Когато българският народ получава ежедневни доказателства срещу илюзиите за либерализация и гражданскополитически права, когато и за най-непросветените става ясно, че повече не може и не бива да се живее в условията на варварско робство.
Под напора на събитията екзарх Антим I, част от сътрудниците му в екзархийското ръководство, цариградските вестникари преживяват бавна, но видима еволюция «на ляво». Тяхното внимание и действия се насочват към актуалните за момента въпроси: разгласяване истината за турските изстъпления, подкрепа на онеправдания народ, търсене на начини за по-радикално решаване на политическата му съдба.
По предложение на Др. Цанков на заседание на смесения съвет е отправено искане до новия везир Мидхат паша при разпитите на духовни лица да присъствува съответният владика и да се състави комисия с участието на екзархийски представители за разследване в районите на въстанието(44). Очевидно това предложение останало без последствия. Тогава се замисля организирането на неофициална българска анкета, подготовката на която, разбира се, трябвало да бъде запазена в тайна. Изборът на лицето, което ще изпълни тази отговорна и опасна мисия, е направен много удачно. Ученикът в Царското медицинско училище Атанас Шопов не би привлякъл при заминаването и обиколките си подозрителното око на властите.
През август Ат. Шопов посещава всички засегнати от османското отмъщение селища на пловдивската и татарпазарджишката каза и две в Софийската епархия. Подробно изложение за констатираното там с цифрови данни за размера на разрушенията и броя на човешките жертви представя на Екзархията. Под заглавие «Едно пътуване в Пловдивско» част от тези материали са публикувани в девет броя на в. «Стара планина». Според преценката на Методий Кусевич изложението на Ат. Шопов е «най-вярното, най-точното от всичките до днес издадени» и съдържа данни за селища, които не са посетени от други анкетьори(45).
Със същата задача Екзархията изпраща в Македония — Скопие и околността — учителя Н. Шишеджиев(46), а други, чиито имена засега не са известни, в Пиротско, Кюстендилско, Велешко, Малешевско, Струмишко(47).
Самият Методий Кусевич, по това време протосингел на Панарет Пловдивски, има големи заслуги за разгласяване истината за положението в България. Придружавайки през първата половина на май повикания в Цариград митрополит, той успява с риск при съществуващите полицейски мерки тайно да принесе събраните от пловдивската митрополия данни за започналото кърваво потушаване на въстанието. Методий Кусевич е един от първите българи, който правилно преценява, че притежаваната достоверна информация трябва да бъде направена достояние на световната общественост, за да се предизвика намесата на Великите сили в решаването съдбата на българския народ.
Негласно създадената в края на май към Екзархията Народна комисия (М. Кусевич, К. Величков, екзархийският секретар Г. Тишев, преподавателите в Робърт колеж Ст. Панаретов и Ив. Славейков) систематизира данните в изложения, превеждани на френски и английски език и размножавани с помощта на българи — ученици в колежа, в десетки екземпляри, за да бъдат разпространявани по дипломатическите представителства, по редакциите и кореспондентите на големите световни вестници. С активното посредничество на директора на Робърт колеж д-р Дж. Уошбърн материалът е предоставен на цариградския дописник на органа на английската либерална опозиция в-к «Дейли Нюз» Ед. Пиърс. Неговата кореспонденция е първата в западния печат, която подробно разкрива истината за турските действия и предизвиква началото на голямата кампания в защита на българския народ. Народната комисия продължава и през следващите месеци своята високопатриотична мисия. От всички краища на българските земи и главно от Пловдивско пристигат нови покъртителни известия чрез предварително създадения канал — Гервасий със съдействието на Ив. Ев. Гешов ги предава на драгомана в австрийското консулство М. Илич, който с дипломатическата поща ги изпраща на брат си в Цариград Стефан Илич, или чрез руското консулство(48). Същевременно служители на екзархийската организация в столицата и в провинцията съдействуват на европейските официални и полуофициални анкетни комисии. В редица случаи именно те се оказват основните информатори на консули и кореспонденти.
Паралелно със събирането на сведения за жертвите и щетите Екзархията започва и развива широка дейност за материално и морално подпомагане на пострадалите. Редица факти от тази високохуманна дейност са изнесени в литературата, посветена на Априлското въстание, изтъкнати са заслугите на отделни църковни дейци. Като цяло обаче благотворителната акция на Екзархията не е достатъчно известна и реално оценена. При това не става дума само за единични инициативи на местни архиереи и църковни органи, а за организирана, централно направлявана от екзархийското ръководство акция.
Още в средата на юни на заседание на смесения съвет Др. Цанков поставя въпроса за крайната необходимост да се предприеме набиране на средства и раздаване помощи на нуждаещите се(49). Седмица по-късно П. Р. Славейков от Стара Загора отправя до екзарха писмо в същия смисъл. Съветът решава да подаде такрир до правителството за позволение да събира и раздава помощи на пострадалите, но на 2 юли е отбелязано друго решение — временно да се отложи отправянето на тази молба(50). Съображенията не са посочени в кратките протоколи, но са ясни в контекста на цялостната картина на отношенията между Екзархията и правителството. Получила не един отказ на своите прошения във връзка с положението на народа, тя не очаква и по този въпрос благоприятен отговор. Идеята обаче не е изоставена.
Междувременно положението бързо се променя. Разкритията за варварските действия стават достояние на чуждестранните представители и кореспонденти. По тяхна инициатива започва организирането на благотворителни комитети, на което турските власти нямало как да се противопоставят. И колкото повече действителното положение в България се разгласява, толкова правителството започва да се съобразява. Първоначалната му брутална реакция, с която посреща всеки опит на Екзархията за оневиняване или защита на българите, отстъпва мястото на поне привидно по-толерантно отношение. В началото на август министърът на външните работи приема Антим I не, както друг път, студено и между другото споменава, че правителството ще трябва да възстанови изгорените къщи на селяните(51). Според руското посолство Портата променя тактиката и се опитва да спечели водачите на българската нация и преди всичко екзарха, обещавайки му да уреди някои висящи църковни въпроси(52).
Не е известно дали със или без разрешение на Високата порта, но през август в Цариград е съставена Человеколюбива комисия за събиране на помощи. За нея научаваме от писмо на Антим I до Григорий Доростолочервенски, а вероятно подобни писма са отправени и до другите митрополити. Комисията била образувана, понеже «величината на нещастието надминува мярата, в която местните благодеяния ще могат да омекчат страданията». Екзархът иска да се изпратят точни сведения за пострадалите от Севлиевско и Габровско и от каква помощ се нуждаят(53).
Подетата от Екзархията благотворителна акция е насочена преди всичко към Пловдивската епархия. В центъра на тази дейност там е неуморимият Гервасий Левкийски. Неговата и на сътрудниците му грижа е да се съберат възможно повече пари, храна, облекло и завивки за бедствуващите семейства, да се осигури на останалите без дом сираци местоживеене и най-важното те да могат да продължат образованието си. Гервасий иска да организира в манастира «Св. Петка» специално училище за деца от «изгорелите селища». Той работи в непосредствена връзка с руското консулство и с пловдивското международно консулско дружество(54), улеснява тяхната благотворителна дейност, като им предлага списъци на нуждаещите се и разпределя средствата, които те му предоставят. С трескавата си почти едногодишна служба в защита на жертвите от разгрома на въстанието Гервасий Левкийски изпъква като истински народен пастир и патриот, като човек с доблестни граждански позиции(55).
За населението на Четвърти революционен окръг се грижат и екзархийските власти от другите епархии. С особено усърдие Серафим Сливенски откликва на молбата на Гервасий за приютяване на сираци. С окръжно от 19 февруари 1877 г. той приканва епархиотите си да последват примера на казанлъчани, чирпанци, старозагорци и отгледат като «свои чада» по едно или две сирачета на «загинали наши братя». Призивът му достига до сърцата па мнозина жители на Сливен, Ямбол, Градец, Медвен, Жеравна. Съставят се списъци на желаещите, определят се придружаващи, които да доведат от Пловдив децата. Изпратени са суми за деца от Копривщица и Севлиевско, «на които бащите и майките са избити от башибозуците»(56).
Документирано е решението на епархийския съвет в Шумен да се открие подписка за доброволни помощи в подкрепа на пострадалите от въстанието(57). Митрополит Симеон го разгласява из епархията и първите отзвуци не закъсняват. Нахийският съвет в Котел уведомява митрополита, че като гледали как отвсякъде се внасят щедри помощи за страдащите в Пловдивското и Пазарджишкото окръжие, и тe решили да дадат своя дял за това богоугодно дело. Тъй като населението нямало пари, помощта ще бъде в дрехи, завивки и постилки. В началото на ноември котелци изпращат до пловдивската митрополия 18 денка дрехи, а 6 други оставят на митрополит Серафим да ги разпредели в Бояджик и Ямбол(58). Голямо количество дрехи и завивки, така нужни през настъпващата зима, са изпратени в Т. Пазарджик от Самоковската епархия, за което пазарджишкият митрополитски наместник поп Тодор Илиев публично благодари на самоковци и лично на организатора на акцията митрополит Доситей(59).
В Доростолочервенската епархия решението на епархийския съвет за събиране на помощи е подтикнато от група «русенски граждани»(60). Няма документални податки как е извършена акцията, но вероятно събраните средства са отправени главно към Търновската епархия за населението в Севлиевско. Защото от редица писма се вижда, че към Григорий като временно управляващ Търновската епархия се обръщат митрополити или благотворителни дружества да препраща помощите именно за този район. Например женското дружество «Ступанка» в Русе предава на Григорий 2500 гроша, дрехи, обувки и завивки за най-пострадалите в Севлиевско(61). За тях са изпратени средства от цариградското женско благотворително дружество(62), от Симеон Варненско-Преславски(63), от Благотворителното общество в Кишинев(64) и др. Доростолочервенският митрополит предоставя помощите на наместника си в Търново архимандрит Стефан, който чрез специално съставена към митрополията комисия ги разпределя по места.
Помощната акция, предназначена предимно за «мирното» пострадало население, не отминава задържани, подследствени, заточени. Не са малко примерите, когато представителите на църковната власт тактично, но упорито се застъпват за безпричинно арестувани, опитват се да влияят върху съдилищата за смекчаване на присъдите, осигуряват препоръчителни писма за освобождаване под гаранция, изпращат материални помощи на политически затворници и заточеници(65). Ръководителят на благотворителната акция екзарх Антим призовава преди всичко архиереите да дават пример с щедрите си пожертвования(66).
Съществен момент от дейността на Българската екзархия е участието й в изпращането на българска делегация в Европа, която непосредствено да влияе върху правителствените кабинети и обществеността в полза на българската националнополитическа кауза. Особено наложително било да се предизвика промяна в открито протурския курс на английското консервативно правителство, главна спирачка по пътя на международните инициативи за подобряване положението на населението във въстаналите области Босна, Херцеговина, България. Същевременно разгърналото се мощно протестно движение на обществеността в Англия, подкрепяно от либералната опозиция и известно под името «българска агитация», е благоприятно обстоятелство за подобна официална мисия.
Пратеничеството М. Балабанов — Др. Цанков, за което неведнъж по различни поводи е писано, без съмнение е една от важните прояви на българското освободително движение в периода между Априлското въстание и Освободителната война(67). Идеята за подобно начинание възниква сред различни среди на българското общество в страната и в емиграция. По думите на М. Балабанов тя «съществуваше вече отдавна във въздуха»(68). Предложения в този смисъл се съдържат в отправяните от различни селища към Екзархията писма, за необходимостта от делегация се говори сред цариградските българи. На тази идея не са чужди емигрантските революционни кръгове в Румъния, както и българите в Русия(69).
Решението и организирането на делегацията е дело на цариградските българи, свързани с Екзархията, на руското посолство и русофилската едра буржоазия в Румъния, обединена около Българското человеколюбиво настоятелство (БЧН) на «старите». По всичко личи, че координатор между тези групировки е Н. Геров, който конкретно подтиква екзарх Антим да се ангажира с тази акция(70). Главата на българската църква, вероятно не без колебания, решава да участвува в отговорното и опасно дело, знаейки какво би означавало разкриването на тази му дейност лично за него и за Екзархията. Същевременно обаче той е убеден, че да се разчита на турското правителство за подобряване положението на народа е празна работа. «Нищо не чаках и нищо не чакам и днес още нито от молби и постъпки пред турското правителство, нито от наши редовни или извънредни тук събрания» — споделя Антим пред М. Балабанов, когато му предлага да приеме да бъде един от двамата делегати(71). Другият е Драган Цанков, който с проуниатското си минало би могъл да разчита на доверие сред западния свят. Цанков е деен и решителен, принадлежи към групата на крайните и в екзархийския съвет се е наложил като човек, който най-последователно и смело поставя въпросите за действия на Eкзархията в защита на бедствуващия народ. М. Балабанов е образован, владее отлично френски език, ловък събеседник и познавач на правната материя. По екзархийските въпроси е привърженик на умерените(72).
Разговорът между Антим I и М. Балабанов се състоял на 30 юли, а на следващия ден в дома на Балабановия тъст Д. Ив. Гешов на о. Халки се свиква среща, на която присъствуват освен домакина и Балабанов още Др. Цанков, преди това дал съгласие пред Антим да участвува в делегацията, Н. Геров, Т. Бурмов и д-р Г. Вълкович, който бил в течение на замисъла(73). Екзархът по обясними причини не присъствува, но срещата става с негово знание(74). Обсъждат се в общи линии съдържанието на меморандум, който двамата делегати вече в странство трябвало да съставят и поднесат на европейските правителства, въпроси около практическото реализиране на пътуването(75). След като напуснат Цариград, те трябвало да бъдат снабдени както с «частни препоръчителни писма..., така и с други някои книжа с по-нови сведения за всичко»(76).
С изпращането на доказателствен материал за поведението на турските власти е натоварен председателят на Народната комисия Методий Кусевич. Той доставя на делегатите както сведенията, събрани в резултат на екзархийската анкета, така и други материали, получавани от различни краища на българските земи(77). През лятната ваканция заминава за Лондон и членът на Народната комисия Ст. Панаретов, който с владеенето на английски език и връзките си сред влиятелните политически кръгове в английската столица подпомага мисията на Балабанов и Цанков(78).
Колкото до препоръчителните писма, ако съдим от напомнянията на делегатите, те не са навреме изпратени. Молбата на Антим I пред Нелидов, макар и със закъснение, е реализирана и руското министерство разпорежда на своите посланици да оказват съдействие на българските делегати(79). По време на първия престой във Виена възниква идеята, подхвърлена впрочем от Ф. Каниц, за препоръчително писмо от граф Зичи до австрийското министерство — писмо, което предлагат екзархът да изиска, знаейки за връзките му с австрийския посланик(80). По-късно молят и за препоръчително от името на Екзархията, за да се представят като официални пратеници на българския народ. Екзархът не изпълнява тази молба, защото от самото начало старателно пази в дълбока тайна своето участие в акцията.
Предпазливостта е необходима не само поради полицейската обстановка в столицата и шетащите постоянно турски шпиони, но и поради съществуващото разцепление в самото екзархийско ръководство по въпроса за поведението на църквата в тези трудни месеци. Ст. Чомаков, Г. Чалоглу, Ив. Пенчович са заели открита протурска позиция, подновили са кампанията за смяна на екзарха и само търсят поводи за злепоставянето му. От служителите в Екзархията в строгата тайна по изпращането на делегацията са посветени малцина. Както съобщава Ив. Найденов, един от доверените на Антим хора, заминаването на Балабанов и Цанков станало «много тайно». Когато той поверително споменал пред екзарха за това, последният нищо не му доверил («скри от мене»), затова повече не го разпитвал(81).
Да разговаря с граф Зичи за препоръчително писмо означава да разкрие участието си в политическата акция, при това организирана съвместно с руското посолство. А това за Антим, който се старае пред австрийците да играе ролята на необвързан с руската дипломация, за да получава тяхното съдействие по решаването на различни проблеми на българската църква и народ, е рисковано.
Въпреки предохранителните мерки през октомври турското правителство научава за делегацията и за замесването на хора от Екзархията. За Високата порта е особено важно да бъдат опровергани изявленията на делегатите, че са пълномощници на българския народ. При екзарха са изпратени Ст. Чомаков и Г. Чалоглу да го принудят официално да заяви, че нито той, нито други представителни български среди са изпращали делегати, но Антим отказва да стори това. Същевременно, научавайки, че Елиът обещал да докладва в Англия, че делегацията е частна и като съзнава какви трудности за мисията й би създала подобна разгласа, екзархът предприема контрамерки. Той отправя молба към Евг. Скайлер да съобщи в Англия, че «той (екзархът — б. м.) и всички по-първи българи признават г. г. Балабанов и Цанков за свои представители и за тълкуватели на техните желания»(82).
Няколко дни след заминаването на делегатите Антим I пише писмо (11 август) до петербургския митрополит Исидор. Известно е съдържанието на този документ(83), който по най-красноречив начин разкрива отношението на екзарха към османската власт и надеждите му за руско покровителство. Описвайки жестоката разправа с българите след въстанието, Антим подчертава, че това въстание е резултат на непоносимото положение, а за фанатичните мюсюлмани то се оказва повод за изпълнение на замисления план за поголовно изтребление на народа. И той отправя молба към руския император за защита, покровителство и избавление.
Резултат на общите усилия на българската русофилска буржоазия в емиграция и в Цариград, на Екзархията и руската дипломация, мисията на М. Балабанов и Др. Цанков изиграва голяма роля за поставяне на българския въпрос пред Великите сили, за превръщането му в международен въпрос, решаването на който не търпи отлагане. Тя допринася за засилването на «българската агитация» в Англия, под натиска на която правителството на Дизраели е принудено да приеме руските предложения за обсъждане съдбата на българския народ на дипломатическа конференция на силите(84).
Благоприятният отглас сред световната общественост на широко пропагандираната през лятото и есента на 1876 г. българска национална кауза, както и активизирането на европейската дипломация за намеса пред Турция по повод на българския въпрос поставят османското правителство в отбранителни позиции. То не само поднася лицемерни декларации, че ще накаже виновниците за «прекалената строгост» към българите, но и бърза да си осигури доказателства за тяхното верноподаничество. От август насетне започват да се събират благодарствени адреси от населението. Във връзка с това съществуващите в Екзархията два лагера отново кръстосват саби. Туркофилската група съдействува на правителството. Снабдени с препоръчителни писма от Мидхат паша, Ст. Чомаков заминава за Южна България, Д. Пандуров трябвало да обиколи Западна България и част от Македония, а Н. Минчоглу — Североизточна. Заедно със съставяне на адреси те имат за задача да агитират за свалянето на Антим I от екзархийския престол(85).
Посещението на тримата пратеници навсякъде предизвиква негодувания. До толкова, доколкото успяват да събират подписи под «благодарителните писма», това е резултат на натиска и заплахите, които турските власти упражняват над населението. В Софийско например по селата обикаляли заптиета и карали селяните да се подписват на бяла хартия(86). Членът на казалийския смесен съвет в Стара Загора хаджи Господин Славов се оплаква на Григорий Доростолочервенски как били заставени да сложат своите подписи под поднесен им образец. Ако ги били оставили сами да напишат адреса, жалва се той, поне щели да покажат някои недостатъци на местната администрация(87).
Пловдивчани посрещат Чомаков с открита неприязън. Гервасий Левкийски е принуден, както и представителите на другите националности в града, да подпише исканото от правителството благодарствено писмо «по повод обявяването на някакви си закони за равенство на всички поданици». Съобщавайки за това на Н. Геров, той заявява, че не вярва в ефекта на никакви турски реформи, че «всичките свои надежди за някакво подобрение на народа ни възлагаме на Високославното руско императорско правителство, което... така милостиво се е застъпило за многострадалний българский наш народ»(88).
Същевременно Гервасий организира събрание в митрополията, което съставя изложение за истинското състояние на населението в епархията, връчено на Солсбъри(89). Епископът изпраща на Н. Геров и протест от страна на населението, задето е принуждавано насила да подписва адреси в полза на правителството(90). В писмо до Антим I общината на Радомир заявява: «Единодушно опровергаваме благодарението, което неволно подпечатахме (с тайно насилие) за провъзгласената уж Конституция. Ния нямаме свобода на волята... Единствената ни надежда е в решенията на посланическата конференция. Молим Ви, час по-скоро явете се на потребното място»(91).
Така че на доставените от провинцията благодарствени адреси, които турските представители използуват пред конференцията като доказателство, наред с набързо провъзгласената конституция, за ненужността Великите сили да се месят във вътрешните работи на империята кръгът около екзарха заедно с руското посолство можали да представят опровержения и контрадоказателства.
Съвсем неуспешна се оказва инициативата на Високата порта и Чомаков да ангажират цариградските българи с подписи под благодарствен адрес. Екзархът е вече отклонил увещанията на Сафет паша да съдействува на правителството във връзка с конференцията. На няколко пъти той отклонява и настояванията да състави от свое име декларация, че народът е доволен от политическия режим и вярва в обновлението на държавата, каквито били вече подали вселенският и арменският патриарх. А когато Чомаков и приближените му написали желания от правителството адрес, Антим категорично отказва да го подпише. Отказват и останалите митрополити, намиращи се в Цариград. Подписан само от около 15–ина души и представен на конференцията, адресът далеч не постигнал ефекта, който се преследвал(92). Затова пък богатата документация, изнесена от руските дипломати за състоянието на българите след Априлското въстание, за събирането и систематизирането на която голяма заслуга имат църковните власти, трудно можела да бъде опровергана(93).
Няма съмнение, че в навечерието и по време на Цариградската конференция (декември 1876–януари 1877 г.) екзархът действува съгласувано с граф Игнатиев. Антим I на два пъти искал среща със Солсбъри, по-благосклонния към българите от двамата английски участници в конференцията, за да му изрази «сърдечни благодарности за интереса, проявен от Ваше лордство за нашето благополучие»(94), но получил отказ, че не е необходимо, защото бил в течение на нещата. Пак по съвет на Игнатиев в Екзархията е подготвен Мемоар, връчен на пълномощниците на силите гарантки при откриването на Цариградската конференция. Мемоарът съдържал проект за устройството на бъдещата автономна област, карта с подробни сведения за етническите й граници(95). Някои изследователи(96) с пълно основание допускат, че екзархийският мемоар е всъщност изложенията, озаглавени «Желанията на българите» и «Желанията на българската нация», екземпляри на френски език от които се съхраняват във Форийн офис(97) и на български език в личния фонд на Игнатиев(98). Това се потвърждава от разказа на дякон Максим — че руският посланик поискал от Екзархията да каже «какво искат българите»(99).
Според цитираните спомени в центъра на подготовката на Мемоара, картата и етнографската статистика е Народната комисия, възглавявана от М. Кусевич. След предварително съвещание с Антим I и Панарет Пловдивски какви въпроси трябва да обхваща Мемоарът, били определени три «секции»(100), които само за няколко дни «стъкмили всичко». Следователно те имали вече предварителна готовност. Всичко това напълно съвпада с активната и добре документирана роля на Народната комисия и лично на М. Кусевич като посредник между Екзархията и делегатите М. Балабанов и Др. Цанков. Още в края на август той им съобщава, че «приятелите, дейците на комисията и другите високопоставени личности» им препоръчват «да ся иска непременно автономия»(101), и то в границите: «България с Южна (Тракия) и Западна (Македония) България»(102). Малко по-късно Т. Бурмов известява делегатите, че статистическите сведения ще се подготвят от М. Кусевич и Груев и преписи от тях ще им бъдат веднага изпратени(103).
Като разкрива връзката между «Желанията на българите» — «Желанията на българската нация» и подготовката на документация от страна на Екзархията и цариградските българи за нуждите на двамата делегати, Кр. Шарова същевременно обръща внимание на факта, че проектите на руските представители на Цариградската конференция били предварително съгласувани с някои от хората в «Ортакьой». Затова между тях и екзархийските проекти има пълно съзвучие по отношение програмата за автономия на България и границите, които тя трябва да обхваща(104).
Голям политически ефект постига и неявяването на българския екзарх на организираното от Мидхат паша Велико Народно събрание, на което присъствуват висши сановници, религиозните началници на християнските общности в империята, първенци и депутати. Именно то отхвърля предложенията на посланическата конференция за реформи. Много и противоречиви са оставените от съвременниците сведения около повода, поради който Антим I не се явил на събранието(105). В случая не е толкова важно дали той действително е бил болен, или падането му в банята е нарочно инсценирано, за да има предлог за отказ. Важното е, че екзархът не присъствува на събранието и че не изпраща свой заместник, както сторил това например цариградският патриарх. Отсъствието на българския религиозен началник от Меджлиса прави силно впечатление не само на правителството, на представителите в конференцията, но и на българската общественост. Достойното поведение на Антим I е високо оценено в редица чужди вестници, отразяващи трескавите дипломатически действия в османската столица в края на 1876 и началото на 1877 г.(106)
* * *
Учредяването и дейността на Българската екзархия през 70–те години на XIX в. протичат в различни от десетилетията на църковното движение идейно-политически условия. Размахът на революционната пропаганда, разрастването на комитетската организация, назряването на революционна ситуация на Балканите поставят на дневен ред пред българското общество проблема за политическото освобождение от османско господство. И като реалност, и като историческа перспектива църковният въпрос не е вече въпрос номер едно на българската обществено-политическа активност.
Екзархията отрича по принцип въоръжената борба като начин за радикално изменение на българското обществено-политическо битие. Това произтича не само от статута й на зависимост от османската власт, но и от идейно-политическите възгледи, които служителите на тази институция изповядват. Като цяло дейците на Екзархията са привърженици на реформизма. Според това политическо течение усилията трябва да бъдат насочени към духовен, стопански и социален просперитет в рамките на Османската империя, към нейното реформиране и обновление с цел разширяване на гражданско-политическите права на подвластните. Не случайно Екзархията е в центъра на т. нар. махзарно движение от края на 1875 и началото на 1876 г. — акция за постъпки пред правителството за осъществяване на дело на провъзгласените реформи. Призивите към населението да не сътрудничи на «размирните бунтовници», да запази доверие в османското правителство, да се възползва от предоставените му права и с легални форми да настоява за действителното им прилагане са основният мотив във всички окръжни послания, които екзархът и митрополитите отправят във връзка с въстаническите действия. Припява го ту по-високо, ту по-приглушено и цариградският реформистки печат.
Бруталната разправа на турските власти и на всякакъв род фанатизирани мюсюлмани с българското население след въстаническите опити през есента на 1875 г. и особено по време и след Априлското въстание 1876 г. се разминава с верноподаническите надежди на българските реформатори. Част от хората на Екзархията, сред които е главата й Антим I, все повече започват да разбират илюзорността на своите надежди. След погрома на въстанието в редиците на българския политически реформизъм настъпва разцепление. Част от мирския състав на екзархийското ръководство открито доказва своето туркофилство. Останалите от миряните, повечето от владиците и лично екзархът се солидаризират с антитурската позиция на широката българска общественост и народните маси.
Еволюцията в поведението на църковната институция е улеснена и от създалата се международна обстановка. Все по-прякото ангажиране на европейската и главно на руската дипломация с решаването на българския въпрос насърчава действията на Екзархията в защита на българския народ и в търсене на изход от трагичното му настояще. Показали неодобрение, а в единични случаи и ненавист към революционните действия, когато тези действия са факт, последван от жестоки турски репресии над населението, екзархийските дейци смятат за свой дълг да се застъпят и облекчат съдбата на страдащите. Мотивите са и идеологически — религиозното милосърдие и състрадание към изпадналите в беда, и прагматични — да утвърдят авторитета си пред народа, и патриотични — потъпквани са не други, а българи.
Екзархията направи много за разгласяване истината за жестоката разправа на османците с българския народ, организира акции за подпомагане на репресираните, в лицето на своя началник и верните му сътрудници не се солидаризира с турските контрамерки срещу европейското мнение и дипломатическите действия на Великите сили. С тези си действия тя без съмнение допринася за улесняването на Руско-турската война, чийто резултат бе освобождението на България от многовековното османско владичество.
Бележки
1. Сборник Православието в България. С., 1974, 153–191.
2. Т. Събев. Българската православна църква и националноосвободителното движение. — В: Априлското въстание и Българската православна църква. С., 1977, 7–69.
3. Вж. в същия сборник изследванията на Хр. Христов, Хр. Йонков, Г. Царев, Н. Александров, Г. Чолаков, Д. Калев, X. Попов, Ст. Кръстев, Л. Пеков и Д. Стойнов.
4. Xр. Гандев. Априлското въстание 1876. С., 1974, с. 66.
5. С. Дамянов. Цит. студия, с. 157.
6. Т. Събев. Цит. студия, с. 35, 36.
7. Архив на Църковноисторическия и архивен институт (но-нататък АЦИАИ). Протоколи на смесения съвет, 1875–1878, л. 174–175.
8. ОДА — Русе, ф. 43к, oп. 1, а. е. 14, л. 22–23.
9. Априлско въстание 1876. Сборник от документи под ред. на Ал. Бурмов (по-нататък AB). Т. 1. С., 1954, № 78, 109, 208.
10. М. Балабанов. Страница от политическото ни възраждане. С., 1904, 43–50.
12. Изброени са у Т. Събев. Цит. студия, 42–43.
14. С. Дамянов. Цит. студия, 177–180.
16. Срв. AB. Т. 1–2. С., 1954–1955.
17. НБКМ — БИА, ф. 22, а. е. 39, л. 12–15, 24–25.
18. БАН — НА, ф. 1к, оп. 2, а. е. 1411, л. 1104–1107; АЦИАИ. Протоколи на смесения съвет, 1875–1878, л. 254.
19. НБКМ — БИА, ф. 22, а. е. 39, л. 26–27; ОДА — Варна, ф. 75к, а. е. 16, л. 78; АЦИАИ. Протоколи на смесения съвет 1875–1878, л. 254–255, 268, 272.
20. Пак там, л. 255; ОДА — Русе, ф. 43к, oп. 1, а. е. 12, л. 209–210, 219–221, 370.
22. В. Тонев. Нови документи за Сливенския революционен окръг след поражението на Априлското въстание през 1876 г. — Изв. на Вар. археол. д-во, кн. XV, 1964, 119–128; ОДА — Русе, ф. 43к, oп. 1, а. е. 12, л. 192–193; АЦИАИ. Протоколи на смесения съвет 1875–1878, л. 256–257, и др.
23. З. Маркова. Диоцез и управление на Доростолочервенската епархия през 70–те години на XIX век. — Изв. на ЦИАИ при Българската патриаршия, т. 3. С., 1985, 302–303.
24. ОДА — Русе, ф. 43к, oп. 1, а. е. 12, л. 198, 206, 222–223, 249–250, 279–280, 338–339, 340–342, 349, 351–352, 361–362, 368–369, 383–384, и др.
25. АЦИАИ. Протоколи на смесения съвет 1875–1878, л. 254, 257, и др.
26. БАН — НА, ф. 1к, оп. 2, а. е. 1411, л. 1120а–11206.
27. АЦИАИ. Протоколи на смесения съвет 1875–1878, л. 252.
29. Кирил, патриарх български. Екзарх Антим I. С., 1956, с. 704.
30. ОДА — Русе, ф. 43к, оп. 1, а. е. 14, л. 68.
31. Пак там, а. е. 953, л. 77.
33. AB. Т. 3. С., 1956, № 411, 435, 502, 516.
36. Пак там, № 414–417, 427, 430, 437, 442, 454–456.
38. ОДА — Русе, ф. 43к, oп. 1, а. е. 12, л. 272, 273–276, 304–307.
39. Пак там, а. е. 953, л. 85, 97, 102, 116; БАН — НА, ф. 54к, а. е. 396, л. 89–90, 93, 97.
41. ОДА — Русе, ф. 43к, oп. 1, а. е. 953, л. 99–100, 102.
42. АЦИАИ. Протоколи на смесения съвет 1875–1878, л. 253, 254, 255, 257, 258, 261, 268, 270, 272, 277, и др.; Протоколи на Светя синод 1874–1877, л. 194.
43. П. Карапетров. Цариградски спомени. — Българска сбирка, IV, 1897, кн. I и II, 47–49; М. Балабанов. Цит. съч., 52–57; Кирил, патриарх български. Цит. съч., 711–714.
44. АЦИАИ. Протоколи на смесения съвет 1875–1878, л. 262, 269, 270.
45. AB. Т. 1, с. 573. Подробно за историческите източници за екзархийската анкета на Ат. Шопов вж. у Д. Томова и Л. Драголова. Анкетни комисии за разследване на изстъпленията при потушаването на Априлското въстание през 1876 г. — Изв. на НБКМ, т. 14 (20). С., 1976, 663–664.
46. AB. Т. 1, № 469 (с. 374); Т. Милков. Антим първи български екзарх. Живот и духовно-обществената му деятелност. Пловдив, 1899, с. 131.
47. AB. Т. 1, № 467 (568–569).
48. Подробно за заслугите на М. Кусевич вж. Р. Василев. Архимандрит Методий Кусевич и Априлското въстание. — В: Сб. Априлското въстание и българската православна църква..., 446–469 и цит. там литература.
49. АЦИАИ. Протоколи на смесения съвет 1875–1878, л. 262.
51. БАН — НА, ф. 22, а. е. 10, л. 8.
52. ЦДИА, ф. 1318, oп. 1, а. е. 3736, доклад до Горчаков от 16 авг. 1876 г.
53. ОДА — Русе, ф. 43к, oп. 1, а. е. 14, л. 101.
54. З. Маркова. Една проява на международна солидарност с пострадалите през 1876 г. българи. — Военноисторически сборник, 1983, кн. 5, 104–110.
55. По-подробно у К. Възвъзова. Народополезната дейност на български духовници за облекчаване съдбата на пострадалите от Априлското въстание (Според запазена кореспонденция от 1876–1877 г.). — В: Априлското въстание и българската православна църква..., с. 494–496.
56. К. Възвъзова. Цит. статия, 492–493.
57. ОДА — Варна, ф. 75к, а. е. 13, л. 214.
58. Пак там, а. е. 16, л. 97, 117–118.
59. Напредък, г. IX, бр. 105 и 111 от 1876 г.
60. ОДА — Русе, ф. 43к, oп. 1, а. е. 12, л. 448.
61. Пак там, а. е. 30, л. 195.
62. Пак там, а. е. 21, л. 15–15а.
65. АЦИАИ. Протоколи на Светия синод 1874–1877, л. 208–209; AB. Т. 2, № 128; ОДА — Русе, ф. 43к, oп. 1, а. е. 12, л. 418 и др.
66. Пак там, а. е. 14, л. 122.
67. Кр. Шарова. Българската национална акция в Европа след Априлското въстание и Русия. — В: Освобождението на България и руската общественост. С., 1977, с. 205.
68. М. Балабанов. Цит. съч., с. 73.
69. Кр. Шарова. Цит. студия, с. 206 сл.
70. Пак там, 230–238; Т. Милков. Цит. съч., с. 138.
71. М. Балабанов. Цит. съч., с. 73.
72. Кирил, патриарх български. Цит. съч., 719–720.
73. Според П. Карапетров екзархът първоначално се бил спрял на Вълкович, но той отклонил предложението (цит. съч., с. 50).
74. Според Кр. Шарова. Цит. съч., с. 236, 238, събранието станало на 28 юли и на него присъствувал Антим I. Никакви извори не потвърждават това.
75. М. Балабанов. Цит. съч., 74–78.
78. Т. Милков. Цит. съч., с. 132; Сб. 100 години от Априлското въстание и Ботевата чета 1876, кн. I. С., 1976, № 479.
79. Кр. Шарова. Цит. съч., с. 238.
80. Сб. 100 години от Априлското въстание..., кн. I, с. 446.
81. БАН — НА, ф. 22к, а. е. 115, писмото му до Т. Пеев от 21 септ. 1876 г.
82. М. Балабанов. Цит. съч., с. 258, вж. и 256–257; Кирил, патриарх български. Цит. съч., 744–745.
83. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Документы в трех томах. T. 1. М., 1961, № 210.
84. Кр. Шарова. Цит. съч., с. 260.
85. По този въпрос у Кирил, патриарх български. Цит. съч., 728–787.
86. НБКМ — БИА, ф. 22, а. е. 524, л. 7–8.
87. ОДА — Русе, ф. 43 к, oп. 1, а. е. 12, л. 437–438.
88. НБКМ — БИА, ф. 22, а. е. 66, л. 1–2.
89. Ив. Ев. Гешов. Спомени и студии. С., 1928, с. 40.
90. БАН — НА, ф. 1к, оп. 2, а. е. 1411, л. 1396.
91. Документи за българска история. Т. 2, № 286.
92. Т. Милков. Цит. съч., 134–135; Кирил, патриарх български. Цит. съч., 747–749.
93. Хр. Христов. Освобождението на България и политиката на западните държави. 1876–1878. С., 1968, 46–47.
95. Максим Пловдивски. Автобиография и спомени. С., 1930, 20–21.
96. Кр. Шарова. Цит. съч., с. 256; Р. Василев. Цит. съч., с. 463.
97. Xр. Христов. Цит. съч., с. 76. Вж. там съдържанието на проектите.
98. С. А. Никитин. Неопубликованный проект государственного устройства Болгарии. — Славянский архив. М., 1959, 126–138.
99. Максим Пловдивски. Цит. съч., с. 20.
100. Първата за етническите сведения: М. Кусевич, К. Величков и за третия авторът не си спомня; втората за картата: Хр. Павлов и още двама и трета за текста на Мемоара: Ст. Панаретов, Ив. Славейков и Г. Тишев. Максим Пловдивски. Цит. съч., с. 20.
101. НБКМ — БИА, ф. 11, а. е. 8, л. 14а.
104. Кр. Шарова. Цит. съч., 256–259.