Лекции по архивистика на Иван Г. Богданов(1)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Димитър Минцев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Втори дял: Архивистика

Практическият дял на археографията се означава с термина архивистика или архивно дело. Доскоро архивистиката обхващаше цялото знание за архивните извори. Днес вече тя е обособена като чисто прагматична част на археографията. Задачите й са следните: да изработи правила по събирането, подреждането и запазването на архивните извори с оглед на предоставянето им за ползване от разнообразните научни изследователи. Вън от това архивистиката разрешава всички въпроси свързани с организацията на архивните институти и сбирки и с дейността на техните уредници. В обсега на нейните задачи влиза накрай и задължението да изложи главните моменти от развоя на архивното дело. Обект на архивистиката са конкретни архивни извори, като реални дадености, като конкретно определен материал. Докато архивознанието гледа на архивния извор абстрактно и се интересува само от неговите общи признаци, архивистиката борави с определени, реално съществуващи извори. Затова гледището от което тя ги изучава е телеологично. Архивистът разглежда извора от гледище на историческата целесъобразност, като преценява неговата стойност с оглед на евентуални изследвания. Така за него едни извори се явяват много или малко ценни, а други неценни. Поради това свое качество последните остават вън от обсега на неговата дейност. Но да върши своето дело с успех, нужно е архивистът да бъде надарен с голяма прозорливост и да притежава огромни научни познания. Понеже архивите са най-важните и точни извори на историческото познание, затова интересът към тях е бил винаги много голям. От тях са се интересували всички народи от най-ранна древност, тъй като в архивните материали са се заключавали най-положителните доказателства за тяхното историческо развитие. Държавната власт винаги е полагала големи грижи за събиране и запазване на архивните богатства, а владетелите и властващи родове, институции и корпорации ги пазели с особена ревност, понеже писмените паметници заключавали най-важните основания на тяхната власт и господство над земи, люде и блага. Още от дълбока древност са били организирани специални архивни сбирки, разполагани в нарочни хранилища, но времето посредством войни, палежи, смутове и опустошения не ги е пощадило, и затова от едновремешните огромни архивни богатства до нас е дошла само незначителна част. С разрастване на културата интересът и грижата към архивите са се повишавали и днес може да се каже, че грижата за архивните богатства е едно от най-сигурните мерила за културния напредък на даден народ. Интересът към архивните извори произлиза от интереса към миналото, а известно е, че само народи упътени към светло и плодоносно бъдеще, изучават с голяма ревност своето минало.

Ала въпреки, че през всички времена и у всички цивилизовани народи се е проявявал голям интерес към архивните материали, архивното дело като методична дисциплина е било разработено сравнително късно. То се заражда във Франция през XVIII в. във връзка с обособяването на дипломатиката. За негов родител може да се приеме Mabillon, бележитият създател на науката за дипломите. В 1681 г. се появява първото издание на неговото съчинениe De re diplomatica, libri VI, а благодарение старанията на учените бенедиктинци от конгрегацията St. Maur в средата на XVIII в. излиза техният огромен труд по дипломатика и палеография Nouveau Traete de diplomatique Theprique. Това съчинение, което изхожда от схващанията на Мабийон, послужва като основа за съставяне на всички тогавашни ръководства по устройство на архивни сбирки и по изследване на архивни извори. В 1765 се появява съчинението на Le Moine. Diplomatique pratique ou traité de l’arrangemert des archives des chartes, на което може да се погледне като на първи опит за разграничение на архивистиката от дипломатиката. Архивното дело във Франция, па и в Италия, се е развивало все под опеката на дипломатиката и палеографията. И до днес дори в тия страни то не се е освободило от тях. Първите френски архивисти трябвало да се справят с много правни въпроси, понеже работели изключително над официални документи, и затова изхождали из юридически среди.

От Франция системната работа над архивите намерила добри приемници в Италия, дето от древно време били уредени богати архивни сбирки, като ватиканската, флорентинската, венецианската и др. В 1821 г. в Париж се учредява прочутото Ecole des chartes — специален институт за подготовка на учени архивисти-палеографи. Това учебно заведение е допринесло твърде много за развоя на архивистиката като специална дисциплина. Немците не са се занимавали с разработване на дисциплината почти до средата на XIX в. откогато интересът към архивистиката не само у тях, но в повечето европейски страни се повишава извънредно много. До края на века първо място държат френците с такива архивисти като Daunou Chanpollion-Figeac, Ch. V. Langlois, H. Stein. В сегашно време първенството вече преминава у италианците. Днес се смята, че архивното дело е най-добре разработено в Италия. След нея се нареждат Франция, Белгия, Германия, Испания, Съветския съюз, някои северни страни. Между англо-саксите най-добри резултати са постигнали американците, англичаните проявяват голям интерес повече към публичните актове. Между съвременните европейски архивисти трябва да се посочат: H. Courteault — за Франция, директор на Archives nationals в Париж; Casanova — за Италия; J. Cuvelier — за Белгия; Vells-Taberner — за Испания; H. Jenkinson — за Англия. В повечето от европейските страни архивното дело се е развило под влияние на вековни традиции и въз основа на практикуван в течение на дълго време ред в архивните сбирки. По тази причина едни от най-просветените архивисти са били безсилни да поставят архивното дело в техните страни на нови основи и затова са били принудени да съобразяват своите концепции и новите изисквания на научната работа с вековните традиции. Целесъобразността прочее се е оказала в много случаи безсилна пред традицията и нейния жесток ред. И ето, така архивистиката на Запад е придобила дескриптивен, а не нормативен характер. Може да се очаква поради всичко това, че принципите на модерната архивистика ще бъдат разработени в страни свободни от гнета на традицията, естествено като се има пред очи досегашното развитие на дисциплината, но като се гради главно с оглед на съвременните методи на научна работа. Най-свободни от закрепостени схващания засега остават съветските и американските архивисти. Не особено засегнати от традицията са и немците.

Де под влияние на инертни традиции, де поради неразумие, архивистиката бива разглеждана от някои като особен дял на библиотечната наука. За привържениците на това схващане архивното дело се обхваща от библиотечното дело. Това е всъщност голяма заблуда. Архивистиката не стои в преки родствени връзки с библиотечното дело. На пръсти се броят страните в света, дето подобно на нашата, архивните сбирки се разполагат като един или друг вид отдел в държавните или народни библиотеки и дето стоят в административна връзка с управлението на библиотеките. Във всички западноевропейски страни архивните сбирки представят самостойни учреждения без никаква връзка с библиотеките(I). Не може да бъде и другояче. Библиотеките са устроени за събиране, запазване и използване на съвършено друг вид извори — т. н. публикации, които налагат съвършено различна техника и способи на проучване в сравнение с архивните извори. Библиотеките са хранилища само на публикации и на нищо друго. Следователно и библиотечното дело, което е дял от библиологията, като обща наука за книгата, не може да се занимава с разработване принципите на друга изследователска област, с друг обект, каквато е архивното дело. Архивните извори се подчиняват на своеобразен режим и особена администрация. Различието между архивните и библиографските извори е тъй голямо, че е невъзможно да се говори нито за тяхно общо изучаване, нито за общо администриране. Музейното, библиотечното и архивното дело са самостойни области, понеже техните обекти са различни. И, ако понякога се налага по чисто практически съображения да се сложат под обща администрация, реалографски, библиографски и археографски извори, това не значи, че те се изучават от една и съща дисциплина. Впрочем тия въпроси са решени отдавна, преди дори да се е наложило да се обосноват теоретично, и затова е излишно да се извеждат повече аргументи.

Практическото изучаване на архивните извори се съсредоточава обикновено в нарочни учреждения или институти, означавани в повечето страни с традиционния събирателен термин архив. (Народен архив; фр[енското] Archives nationales, итал[ианското] Archivio Vaticano; рус[кото] Государственный архив; нем[ското] Reichsarchiv; исп[анското] Arehivo National и т. н.)(2). Тия архиви като учреждения се състоят от два елемента: един мъртъв — самите архивни извори, които образуват архивното имущество на архива, заедно с всички помощни материали по използването му като инвентари, каталози и пр. и един жив, който се състои от архивни деятели, наречени архивисти или архивариуси(II). Тия последните се грижат за администриране, подреждане, запазване и използване на архивното имущество, сиреч правят го използваемо.

Архивите като учреждения биват главно два вида: държавни и частни. Обществените архиви са рядко явление, но и частните архиви не се срещат начесто, и може да се каже, че започват да изчезват, като включват богатствата си в държавните архивни сбирки. Частните архивни сбирки обикновено изникват на почвата на колекционерството или въз основа на родовата почит към някой заслужил деятел. В частните сбирки почти не се намират официални документи. Състоят се те предимно от писма и ръкописи. Но от това се забелязват значителни отклонения на Запад, особено в Италия — не по-малко и в другите страни, минали през режима на феодализма — дето се наброяват много частни фамилни архиви, твърде богати с официални исторически актове. От своя страна държавните архиви биват от най-различно естество. Днес всяка държава притежава по няколко архивни сбирки. Между тях една се брои за средищна (за Франция напр[имер] — Archives nationals(III)). Държавните архиви се делят преди всичко на: общи и специални — в едните се съсредоточават всякакъв вид извори, а в другите — извори с оглед на съдържанието и произхода им. Все във връзка с историческото образуване на държавните архиви зависи и дали те са мъртви или растящи, т. е. дали съхраняват определено архивно богатство, което от гледище на произхода си не може вече да се увеличава или се разрастват от постоянно прииждащи архивни материали. Някои от големите исторически архиви на Запад са мъртви, понеже не приемат вече нови извори.

Във връзка с изложеното дотук можем да определим още по-точно основните задачи на архивистиката. Те са главно четири: 1. да разреши въпроса за начините на събирането на архивни материали; 2. да разработи способи за леко и удобно използване на изворите, за тяхното съхраняване и подреждане; 3. да разреши всички въпроси свързани с административното устройство на архивните учреждения, с работата над архивите и с публикуването им; 4. да изложи историята на архивното дело в страните дето се е развило най-блестящо.

Разрешаването на тия основни задачи предполага дейност в няколко отношения: правно, техническо, архивизаторско и историческо. С оглед на тия дейности и цялата материя на архивистиката се разделя на четири основни дяла, които имат за цел да запознаят, архивиста с основните проблеми на архивното дело. Тия четири дяла са следните: 1. архивно право; 2. архивоикономия; 3. архивизация и 4. история на архивното дело(3).

I. Архивно право

Положението на архивните богатства и работата с тях са наложили строго определен режим, който от обичайно-правен е станал предмет на обективния правен ред. Архивите са подложени на специфичната регулировка на особени норми, съвкупността и тълкуването на които съставя архивното право (Италианското] Utilizzazione е natura giuridica degli archivi). Архивното право има за задача да разреши всички въпроси свързани с правното регулиране на архивите. В системата на правните науки то се отнася чрез просветното законодателство към административното право. Негови най-близки правни области са библиотечното и музейното право.

Архивното право има за обект архивното законодателство. В различните страни то е различно, но за основа има навред принципите на архивната политика. Архивното право е рожба на целесъобразността. Главната му задача е да изложи основните принципи на правната регулировка свързана с архивите, да разтълкува нормите на конкретно архивно законодателство, като ги съпостави с най-развитите архивни статути на другите държави. За тая цел се използва метода на сравнителното изучаване на архивните статути.

Архивното право разрешава следните няколко основни въпроса:

1. Организации на държавните архивни сбирки и институти. То разработва основните принципи, които трябва да легнат в основата на устройствените архивни статути, и ако вече те съществуват, тълкува ги, като изяснява прилагането им. Архивните статути са два вида: 1. Закон за архивите и 2. правилници за прилагането му. Като всеки закон, тоя закон е акт на законодателната власт в страната. Законът посочва кои са държавните архивни сбирки, коя от тях е средищна, какво е отношението помежду им и на всички тях към централната държавна власт. По-нататък той излага начина на ръководство и администриране на архивите, правата и задълженията на архивните деятели, начина на издръжка на архивните учреждения, надзора над тях, а също и санкциите за опазване на архивните богатства.

Не всички страни имат архивни статути. Правната регулировка на архивите в повечето страни почива върху обичая. Този обичай, разбира се, има чисто правен характер. Но в някои държави архивното законодателство е доста пълно. В задачите на тоя наш кратък курс не влиза изложението на сравнителното архивно право. За нашата страна може да се каже, че не притежава никакво архивно право. У нас то е въпрос на бъдещето(4).

2. Вторият главен въпрос, на който дава отговор архивното право е материята по обогатяването на архивните сбирки. То установява по легален път какви са начините и средствата на това обогатяване. Обогатяването се постига чрез няколко способа: а) изземване: архивните материали по силата на закона се изземват от едни лица и се включват в имуществото на държавните сбирки. Това изземване се упражнява по отношение на публични и частни лица. Законът посочва в кои случаи след колко години, по отношение на кои учреждения и въз основа на чие разпореждане се прибират в архивните сбирки архивните фондове на публичноправните тела. В тоя пункт основната идея на законодателя е да бъдат съсредоточени под едно компетентно върховенство всички архивни материали. Изземването може да се упражни и по отношение на частни лица. Архивните статути посочват всички условия при които държавната власт в лицето на архивната администрация може да изземе архивните фондове на частните лица, било защото те ги владеят без основание (напр[имер] притежават официални документи), било защото това основание отпада по силата на специална норма. Въпросът за изземването не е решен радикално дори и в най-подробните архивни законодателства. У нас той не е решен легално, и затова в това отношение властта не разполага с някакви правни средства. По същия път архивното право решава и въпроса за другите способи по обогатяване на сбирките: б) покупка — в какви случаи, въз основа на чие решение се купуват архивни материали и как става заплащането им: в) дарение — какви могат да бъдат условията и модусите на дарението; г) наследяване — правата на държавата при завещателни разпоредби относно архиви и др[уги] т[акива].

3. Твърде важна задача за архивното право е да разреши и въпроса за ползването от архивните имущества на сбирките. Редица норми определят кои лица и при какви условия могат да посещават архивните сбирки и да се ползват от изворите. Тука се решава въпроса за публичността, за ограничената публичност, за временните ограничения, за работа с тайните извори, за опазване на известни завещателни разпореждания и дарителски модуси, за предварително разрешение за ползване и пр. Естеството на архивните извори налага известни ограничения при ползването им, каквито напр[имер] не се наблюдават при библиографските извори. Може да се каже общо, че колкото един изследовател има по-голямо научно реноме, толкова възможността му да използва архивните богатства е по-пълна. Все във връзка с тия задачи се разрешават и всички въпроси свързани с преписването, копирането, репродуцирането и обнародването на изворите. Всичко това се постига чрез система норми, към които се присъвкупяват и санкции за нарушението им. Въпросите за ползването могат да засегнат и съставянето на разни археографски сборници и да решат евентуалните спорове за авторското право, ако то може да се породи по отношение на някои лица.

Едни от тия въпроси се решават по законодателен път чрез нормите на основния статут за народните архиви, а други — по-маловажни — по административен ред чрез правилници на архивната администрация. Понеже нашата задача е принципна не излагаме системата на българското архивно право, още повече, понеже то е съвършено непълно и не почива на законодателни актове. Може да се каже дори, че у нас липсва какъвто и да било правен порядък по отношение на архивите, тъй като не са решени основни въпроси във връзка с организацията и дейността на съществуващите архивни сбирки(5).

III. Архивизация

Под архивизация (итал[ианското] archivistica pura) се разбира систематична дейност по техническото подреждане на архивните извори в хранилищата на архивните сбирки с оглед на рационалното им използване. Използването е рационално, когато чрез него се осигурява безпогрешно и бързо намиране на извора, безпрепятствено връщане на предишното му място и достатъчното му запазване. Освен това архивизацията има за цел да предпазва архивните сбирки от обременяване с ненужни материали.

Архивизацията представя твърде деликатна техническа дейност. По природа тя съответства на библиотектониката, но е много по-сложна от нея, тъй като в сравнение с архивните, библиотечните имущества имат много по-еднообразен характер. Докато по устройство библиотеките не се отличават много една от друга, архивните сбирки са винаги различни, и затова всеки значителен архив си изработва своя система на архивизация, изградена разбира се върху установени общи положения. С оглед на предпоставените цели на курса тука ще се изложат тъкмо тия общи положения, без да се навлиза в подробности.

Не всичко, което се внася в архивната сбирка бива зачислявано между нейните архивни имущества. Още отначало отбелязахме, че най-важната задача на архивистиката е да намери принципи за подбор на архивните извори. На практика подборът се извършва чрез архивизацията. За всяка архивна единица се решава по отделно каква научна стойност има. Естествено, това е много трудна и отговорна работа. Тя предполага специални познания и значителна опитност, и затова на архивистите винаги се е гледало като на строго квалифицирани научни работници.

Архивизацията има за цел да направи архивното имущество използваемо. Затова може да се каже, че тя е решила задоволително предпоставените й задачи само, когато успее да представи на вниманието на изследователя и най-дребната архивна единица и когато я свърже по най-точен начин с всички близки ней по съдържание останали архивни единици.

Рационалното подреждане на архивните извори обхваща изграждането на три успоредни реда, в които се отразява пълната или частична възможност за използване архивните богатства на сбирката. Тия редове изразяват трите различни отношения на архивиста към изворите: в първия ред се изразява грижата по отчитането на архивното имущество, във втория — грижата по неговото правилно запазване, а в третия — грижата относно свободното и пълното му използване от страна на научните работници. Тия три дяла са: инвентарен, хранилищен и каталогов — единият изразява описването, другият — систематизирането, а третият — класифицирането на изворите. Между тях на първо място застава инвентарният ред.

Да се изгради инвентарният ред на някоя архивна сбирка, значи да се добие цялостна представа за научното богатство на сбирката и да се приведе в известност количеството и оценката в пари на притежавания от нея архивен имот. Инвентарният ред не е нищо друго, освен точен и подробен опис на архивните имущества. При него изворите се нареждат в последователност, която се обуславя от реда на постъпването им в сбирката. Тоя ред се осъществява посредством инвентарни книги. Те се водят по реда на номерата отделно за всяка календарна година. В тях се записва всяка самостоятелна архивна единица, колкото и незначителна да бъде тя. Всеки извор получава инвентарен №, който се поставя твърде внимателно с химически молив върху някоя негова неизписана част. Върху извора сигнатура не се пише. На удобно място се удря и знакът на архивната сбирка. Тоя знак трябва да бъде колкото може по-малък по размер. Сложните архивни единици получават един инвентарен номер, но всяка архивна единица от тях подлежи на самостоятелно описване в тяхното съдържание (то се извършва върху втората страница на меката папка, която обгръща извора). Съставните архивни единици на един архив колкото голям да бъде той, получават отделен инвентарен номер, но добре е в инвентарните книги тези номера да следват един след други, затова на практика инвентаризирането се извършва след окончателното систематизиране. Впрочем изграждането на трите дяла върви успоредно. Инвентарните книги се състоят от хоризонтални редици за всеки номер разграфени вертикално за посочване признаците на извора. На последно място в особена графа се поставя оценката на извора в пари. Инвентарният ред е постоянен. Той може да се разстрои само при сливане на две или повече архивни сбирки. Изворите се инвентират през време на престоя им в депозитния архив (вж. по-долу). И тъй, инвентарният ред на една архивна сбирка не зависи от нищо друго, освен от реда на постъпването на изворите в сбирката.

Вторият ред, на който се подлагат изворите в архивната сбирка е хранилищният ред — това положение, което те заемат един спрямо други като ги наблюдаваме в хранилищата на сбирката. В библиотеките тоя ред се изразява във форматен порядък — много рядко там книгите от едно хранилище стоят във връзка една с друга по съдържание. В архивните сбирки връзката се установява не толкова с оглед на съдържанието, колкото с оглед произхода на изворите. Но и тук се допущат известни изключения. Те се налагат от гледище на формата и ценността. Необичайните по формат извори, най-вече книги, регистри и др. подобни, се разполагат отделно. Същото важи за особено или изключително редки извори — обикновено те се разполагат в специални каси, независимо от това към кой архив или група от архиви могат да се отнасят. Вън от това, разбира се, доколкото това е допустимо при конкретните хранилищни условия, изворите се разполагат тъй, че да отразяват напълно принадлежностния принцип на основния каталог (вж. по-долу), т. е. връзката им по произход. По този начин изследователят има възможност; да наблюдава пряко конкретното развиване на една цяла серия от архиви, а чрез тях да проследи и развоя на институциите, които го занимават. Разбира се, понеже такава връзка на зависимост не може да се установи между всички архиви, тя се отразява само там и доколкото съществува, като останалите архиви се разполагат във връзка с общата схема на делението от гледище на произхода. Така, недопустимо е да се смесват държавни с общински, обществени или частни архиви. Но такава строга граница трябва да съществува не само между всеки отделен вид, но и вътре в тях отграничението трябва да се стреми към все по-голяма строгост докато достигне до разграничаване на отделните клонове на институциите и до конкретизиране на дейността им по години. Разбира се, всичко това е свързано с големи трудности, особено когато се отнася до централен архив дето всяка година се отлагат архивите на публичните тела.

Да се установи хранилищният ред на някоя сбирка, значи да се изгради нейната систематизация (групировка). Хранилищният ред е неразривно свързан с каталоговия ред, с класификацията на сбирката. Каталоговият ред си поставя за цел да осигури пълната възможност за намиране на всички извори в сбирката и за тяхното изучаване с оглед на всички други близки тям по съдържание извори. Каталоговият ред се изгражда като се изнася в каталограма съдържанието на извора в зависимост от усвоения начин на гледане. Затова и каталоговият ред се изгражда абсолютно от гледище на няколко основни принципа. Хранилищният и каталоговият ред са неразривно свързани помежду си — единият оплът[н]ява другия, а вторият осмисля първия.

Хранилищният порядък се установява със значителни трудности. За да се дойде до него трябва да се приключи сложен процес на архивно изследване, което има за цел не само да установи каква е познавателната стойност на извора, но преди всичко — какви са неговите връзки с другите извори и къде точно по място трябва да бъде отнесен той, за да послужи за осветление на други извори и да бъде използван не като откъсната част, но като съставка от неразединимата съвкупност на историко-познавателните дадености.

Известно е вече, че архивистиката не работи само с отделни независими по съдържание и по произход една от друга архивни единици, но предимно с архивни фондове, с огромни множества обусловени един от други архивни материали. От тия фондове не всичко ще бъде възведено в архив — като стройно цяло от релевантни за историческото познание архивни единици, но връзката по произход между тях трябва да бъде запазена, защото тя е която ползва изследователя вън от съдържанието на конкретните съставки. Вън от това потребно е да се запази и връзката между отделните архиви с общ произход, като архиви от една институция, министерство и пр., както и връзката им с цялата организационно-правна система на държавата с оглед на нейните структурни изменения и развой по години. Затова всеки архивист трябва да знае и помни, че основната задача на архивизаторския процес е не да разединява, а да обединява — да намери функционалната връзка между дейността на историческите деятели и отделните институции, да изрази творческия процес, който ги е отложил като емпирични дадености и като паметници на историческата документация. Архивистът има за върховна задача да съхранява, да подчертава и да свързва следите, които историческият процес оставя по пътя на своето развитие, а не винаги тия следи са материализирани, и затова в повечето случаи съвкупното изследване на пет извора е много по-резултатно, отколкото изследването на сто разединени и несистематизирани извори. Най-сетне подреждането на изворите с оглед на връзката по произход открива възможност за множество комплектни архивни изследвания и за цялостно обхващане на моменти или страни от историческото развитие. Систематизацията има за цел да установи връзките между архивните извори. Тя подрежда изворите в хранилищата на сбирката въз основа на тия връзки един до други — архив до архив или единица до единица в такива дялове, отдели, отделения, групи, подгрупи, секции, подсекции-снопове и пр., които най-добре подчертават и изтъкват тия връзки. Всяка систематизация излиза от определена система на подреждане, а тая система се обуславя от предназначението на архивната сбирка. Естествено, системата на един централен държавен архив не може да се равни със системата на един областен, общински или специален архив, но във всички случаи тая система се изгражда върху една обща схема и особеността произтича не толкова от различия по същество, колкото от различия по обем, разбира се, с изключение на т. н. специални архиви, които имат ограничен кръг на снабдяване и които ги подреждат главно с оглед на конкретното им съдържание. Систематизацията установява съществуващата връзка не само между отделните извори в една серия (група, отделение, отдел), но между изворите от една секция и друга, между архивите от един дял и други. Систематизацията изразява конкретния процес на отлагане на архивните материали — тяхното естествено единство, и затова тя се изгражда преди всичко върху принципа на произхода (Нем[ското] Provencienz-Prinzip), който е същевременно и принцип на единството и на недробимостта на фондовете. Чрез тоя принцип се утвърждава и историческата връзка между изворите. Основното средство за разделение на изворите на архиви, а сетне и на по-едри систематични категории (дялове, отдели, отделения, групи и т. н.) е фигурата на фондообразувателя. Може да се каже общо: колкото фондообразуватели, толкова и архиви, но в повечето случаи конкретния фондообразувател се намира по низходящите стъпала на държавната и обществената йерархия, и затова се явява необходимостта от систематични категории. Така напр[имер) за всички официални архиви фондообразувател е държавата, но ако искаме да намерим конкретния фондообразувател на архивите на едно войсково окупационно отделение през миналата война, ще трябва да минем през цялата редица поставени йерархически фондообразуватели, които ще очертаят стълбицата посредством, която тия архиви ще се свържат с цялостната система на българските държавни архиви. Фондообразувателят може да бъде определен като лице (физическо или юридическо) в резултат на чиято дейност се е образувала сумата на архивните материали свързани с името му и предмет на систематизацията. За държавните и обществени архиви фондообразувател е учреждението в резултат на чиято дейност са се отложили архивите, а за частните архиви — лицето, което ги е събрало във връзка със своята дейност. Така че, не е фондообразувател онова лице, което събира архиви без връзка с конкретната си дейност или лицето, което доставя архивите на сбирката като обикновен контрагент. На практика името на фондообразувателя се дава и за наслов на архива. Архивите от един естествен фонд не могат да се разединяват под никакъв предлог, тъй като те са свързани пряко с дейността на фондообразувателя. И ако в десет фонда на разни исторически деятели има напр[имер] писма от Левски, тия писма не могат да бъдат събрани, за да се образува архив «Левски», но ако в архивното учреждение бъдат донесени събрани вече от някого извори произходящи от В. Левски, тогава те могат да сложат начало на самостоятелен архив «Левски», който вече ще бъде архив не по произход, а по предназначение. А всички извори за Левски дето и да се намират те, ще се сумират под рубриката «Левски» в основния каталог в дяла «Лица». Следователно, само когато липсва фондообразувател — в такъв случай архивистът може да образува архив и да му сложи наслов. В първия случай имаме архиви по произход (такива са повечето), а във втория — по предназначение. Един архив по произход не може да бъде разпилян в никакъв случай, за да се образуват от него архиви по предназначение. Архивистът гради само там дето историческите деятели и институциите не са оставили архивни фондове като обусловени единства от естествено отлагащи се извори. Той установява съществуващите отношения без да влиза в преценка на целесъобразност. По-старата практика в архивистиката вземаше принципа на произхода като единствено меродавен критерий и строеше отделните архиви като се облягаше изключително на него — всеки извор получаваше в архива онова място, което е заемал в процеса на отлагането у фондообразувателя. Тази система се придържаше сляпо у метода на реставрацията — с всички средства тя се стремеше да открие предишния ред и да го възстанови, да подреди изворите, тъй както те са се отлагали. Днес повечето архивисти се придържат към метода на реконструкцията — и при него произходът и фондообразувателят служат като основи на подбора, но самите извори се нареждат не в порядъка, който са пазили в делопроизводството на фондообразувателя, а в ред, който подчертава връзката им едни с други и който изразява структурните промени в учреждението — ред тематичен, а не административен. Тоя ред се установява от архивиста, той строи отделни архиви, и затова преди обработката им в архивните учреждения, на тях се гледа само като на архивни фондове. И тъй, за основа на систематизацията служи принципа на фондообразувателя, който е същевременно и принцип на произход. Единствено чрез него може да се дойде до такова систематизиране, което да позволява използването на изворите за разнообразните цели на историческото изследване. Но освен систематизирането по произход, познато е систематизиране по предмет, по материя, групиране по признаците на сходни съдържания. Това систематизиране, е напълно изоставено от науката, като нерационално. Привидно удобно и лесно, то се предпочита само от крайните дилетанти в архивистиката. Но освен дето е нерационално и ненаучно, това систематизиране е и гибелно: то разкъсва връзката между архивите и разпилява веднъж завинаги фондовете — пред очите на изследователя остава само механичен сбор от отделни архивни единици. От друга страна трябва да се подчертае, че такова систематизиране е абсолютно излишно, когато класификацията на всеки уреден архив съдържа непременно дял за класиране на изворите по предмет (въз основа на обективния принцип) дето под рубриката на предметови понятия се извършва тъкмо онова, което се изтъква като главно предимство на предметното систематизиране — подчертаване на тематическите връзки. Но архивистът трябва да знае и друго: като израз на държавническия стремеж да се съхранят чертите на историческия живот на държавата, архивните сбирки са устроени преди всичко с оглед на тия върховни цели — те служат предимно на целокупната история, а сетне на други частни изследвания, и да бъде само това съображение, то е достатъчно, за да се приеме при систематизацията като единствено меродавен принципът на произхода. Систематизацията изпълва със съдържание рубриките на основната класификация. Тя намира конкретните групи от архивни извори, установява връзката помежду им и ги подрежда един след друг според възприетия в класификацията ред. Редицата на класиране изворите по произход е нейна пряка проекция, разбира се, с изключенията по формат и ценност, за които вече се каза. Да се систематизира определен архивен материал — значи да се установи порядъка между неговите съставки и да се реши на кое място, между кои архиви да бъде поставен той, и защо именно там, а не другаде — а да се класира — на кое място в каталога да бъде вписан. От гледище на произхода всички извори биха могли да се разделят на три основни дяла: 1. архиви на официални учреждения (държавни, автономни и общински), 2. архиви на обществени учреждения и частни сдружения и 3. архиви на частни лица (единични и семейства). Тия три дяла архиви трябва да бъдат разполагани независимо един от други — в самостоятелни хранилища. Архивите на първия дял образуват редица, която отразява координацията на официалните учреждения, но и тук архивите на държавата се разполагат отделно от архивите на автономни учреждения и общини. Всяка редица се развива във все по-дребни разделения, докато се дойде до такива разделения, които са конкретно изпълнени с архиви под рубриката на непосредствен фондообразувател и разделени по години. Тоя ред трябва да се поддържа докогато има възможност. При задръстването по място пресигнирането и разместването на едни архиви — ще трябва да се предпочита пред изменянето на основния ред. Към изключенията, за които се спомена по-горе, ще трябва да се прибавят и тайните архиви. Естествено, при останалите два дяла — архиви на обществени учреждения и частни сдружения и архиви на частни лица — не е нито възможно, нито необходима такава сложна систематизация — за тях е необходимо да бъдат отделени едни от други, като се запази само връзката между тия архиви, които са близки по произход. В хранилищата, по шкафове, в сандъци или каси, се разполагат папки с отделни архиви, като обусловени единства от архивни единици, между които съществува връзка по произход или предназначение. Собствено, най-важната задача на систематиката е да дойде доизграждането на тия архиви. Данните по това изграждане се дават от самите извори. Архивистът трябва да реши кое налага отделянето на някои извори в самостоятелен архив и каква ще бъде връзката на тоя архив със съществуващите вече. Обикновено той излиза от фондообразувателя (при учрежденията — конкретната служба или нейната приемница) и времето на образуването (годишен цикъл). При конструирането на архиви на учреждения могат да се използват данни за ориентация вън от конкретното съдържание на изворите, като:

1. Канцеларски описи — № № на делата и преписките и техните дати — крайни и начални.

2. Компетентност — териториална и функционална — място дето действа учреждението и материи, които обхваща.

3. Принадлежност: непосредствени автори и получатели.

4. Съдържание — предмет, въпрос.

5. Йерархическа зависимост.

Групировката, в която изворите идат от фондообразувателя (лица и учреждения) не задължава, не обвързва с нищо архивиста (обратно при метода на реставрацията). Обикновено, тя е претоварена, съдържа ненужни, излишни архиви. С голяма предпазливост архивистът пристъпва към подбор. Когато изворите му са представени в хаотично състояние или в ред установен не от самия фондообразувател, първата работа на архивиста е да възстанови реда на фондообразувателя. По този начин той си представя процеса на естественото отлагане и установява липсите. При конструирането на отдели, отделения, групи, секции и отделни архиви — архивистът се старае да бъде колкото може по-синтетичен, да не раздробява първоначалните фондове, а само да прави извлечения от тях.

Процесът на систематизация трябва да се извършва с голяма предпазливост. На практика той върви успоредно с процеса на каталогизацията. Систематизирането се движи от подбора на архивните извори към образуването на архиви и към вместването им с оглед на установения порядък в хранилищата на архивните сбирки. За правилното извършване на тоя процес и за улесняване на подбора — архивизацията се разделя на три етапа, които се извършват в рамките на трите «архива» на всяка сбирка: текущ, депозитен и главен, или окончателен. Всички извори преминават последователно през първите два архива и се задържат завинаги в последния. В текущия архив се съсредоточава всичко, което се внася отвън. Той се образува от архивни материали и фондове, които чакат ред за преглед. Във всяко архивно учреждение текущият архив представя широка зала с прости шкафове, дето се класират постъпващите фондове. Остатъците се разполагат в складово помещение, дето се запазват до шест месеца или година преди да се предадат на фабриките за хартия. След основния преглед на материалите, обявените за ценни се прехвърлят в депозитния архив, дето собствено се извършва целият процес по систематизирането (групирането) и по класирането (каталогизирането) на архивните извори. След като бъдат подредени окончателно и описани, архивите преминават в главния архив, в хранилищата на сбирката. Главният архив представя абсолютно подреденото и описано имущество на архивната сбирка. В него всеки извор е поместен на определено място и стои в някакво отношение с всички останали извори. С постъпването в депозитния архив изворите вече се обявяват за архивни, само че не са още окончателно включени в системата на класификацията. Текущият архив съдържа само архивни материали и фондове, от които се прави извлечение на архивни ценности. Следователно трите архива: текущ, депозитен и главен се преливат един в други. Но преди да бъдат зачислени в главния архив, изворите трябва да останат в депозитния архив от една до две години, за да не се унищожи възможността за поправяне на грешки и за попълване на празноти. Всъщност цялата систематизация (групировка) и цялата класификация (каталогизация) се извършва в депозитния архив.

Техническото подреждане се извършва по следния начин: всеки извор, след като бъде напълно възстановен (в случай на повреда) без да се сгъва, поставя се в отделен двоен лист, който да го обгърне от всички страни. На тоя лист от вътрешната горна дясна страна се отбелязва заглавието на извора, а върху външната страна в средата — сигнатурата и инвентарния му номер. Когато няколко извора образуват архив загръщат се в друга по-плътна папка — отвън тя носи името на архива — отвътре списъка на съставящите го извори. Определено количество извори се разполага в самостоятелна твърда папка, която се затваря от всички страни, та наподобява кутия. Папките се подреждат една след друга върху лавиците на шкафовете. Ръкописите, регистрите, делата и преписките, след като бъдат поставени между специални твърди корици, подреждат се по рафтовете по формат един след други като книги. Сигнирането се извършва чрез числа — ала добре е тия числа за всяко хранилище да почват от единица. В такъв случай сигнатурата ще носи и знака на хранилището. За улеснение се поставя и номера на шкафа. Така Б. IV. 218 — ще рече: изворът се намира в хранилище Б. — дето се съхраняват официални архиви, в шкаф четвърти, като се брои от ляво надясно, 218 по ред (отдолу нагоре — най-малкият номер на най-ниската лавица) — потърсен той ще се окаже в определена папка. На всеки шкаф върху специален картон е отбелязано от кой до кой номер съдържа, а всяка папка има върху гърба си границите на съдържащите се в нея номера.

Изграждането на каталоговия ред (класификация) се извършва чрез подробна каталогограма. Класификацията си поставя за цел да даде на изследователя пълна възможност за намирането в сбирката интересуващите го извори, както и да го навежда на въпроси, които стоят във връзка с предмета на неговото изследване. Без подробна и правилна каталогизация, архивите са неизползваеми, мъртви. Те са ценни за науката, само когато могат да бъдат доставени за ползване, а без подробна и правилна каталогизация, товa е невъзможно. Всичко, което постъпва в сбирката трябва да бъде веднага картотекирано — все едно привременно или окончателно.

Класификацията на архивните сбирки се обуславя от характера на техните имущества и от целите, които преследват, но за големите архивни сбирки тя може да се сведе до няколко типични черти. Различаваме следните няколко вида класификация: 1. по произход (въз основа на т. н. принадлежностен принцип), 2. по предмет (обективен принцип), 3. по място (териториален принцип), 4. по време (хронологичен принцип). Въз основа на всеки един от тия принципи могат да се изградят отделни самостоятелни каталози, но ние мислим, че това е излишно — класификациите въз основа на тия принципи имат за цел да се допълват и осветляват взаимно една с друга — затова най-добре е всяка от тях да заеме положението на самостоятелен дял в основния каталог на сбирката. От това гледище тоя каталог ще се раздели на седем дяла, в които изворите ще се класират последователно въз основа делението им по: произход, предмет, място, време, лица и вид и език. Последните пет вида деления са изключителни — те обхващат само известна част от изворите. При първите две деления се класират всички извори на сбирката — веднъж от гледище на произхода и втори път от гледище на главния предмет до който се отнася съдържанието на извора.

1. В класификацията господстващо място заема делението основано на принадлежностния принцип. То разкрива в пълнота структурата на архивната сбирка и отразява възможността да се наблюдават нейните имущества от историческо гледище. По произход архивните извори се делят на три основни дяла: а) архиви на официални учреждения (държавни, автономни и общински), б) архиви на обществени учреждения и частни сдружения и в) архиви на частни лица. Архивите на официалните учреждения се развиват в отделения, групи, подгрупи, секции, подсекции, снопове и т. н., с оглед на държавното устройство, като се държи сметка за функционалната връзка между учрежденията и за всички промени, които се извършват в тях. Архивите на обществените учреждения и частни сдружения се развиват по основни видове и по групи, а архивите на частните лица по секции под надслова на фондообразувателя или деятеля, който се използва при липсата на фондообразувател за обединително звено. Ако са налице отделни архивни единици, те се разполагат азбучно под името на техния автор. Редът на отделните архиви в тоя дял се намира, като се търси редът на отдела, отделението, групата и т. н., а в самите тях ( т. е. в най-дребното разделение) картичките се нареждат азбучно по реда на редните думи, когато всъщност в самите архиви редът не е азбучен, а хронологичен или функционален, но това се прави, за да облекчи търсенето. Обикновено, въз основа на принадлежностния принцип се изгражда първият дял на основния каталог — «По произход». Най-едрите му разделения са отдели (I отделение — архиви на официални учреждения), сетне отделения (I отделение — архиви на държавни учреждения), групи (група — Върховно правителство), подгрупи (I подгрупа — Държавен глава и царстващ дом), секции (I секция — Александър I) и т. н.

2. Предметната класификация има за цел да подчертае съдържанието и да групира сродните по съдържание извори. Тя описва всички извори от гледище на главния по съдържание предмет чрез редни думи, които изразяват тоя предмет в понятие, като подчертава и всички предмети, които се хвърлят в очи от съдържанието на извора. Предметните понятия се нареждат азбучно от А. до Я. върху разделителни фишове. Ако се срещат множество извори на чужд език, изгражда се и предметна класификация на латиница. Тоя вид класификация следва без никакви отдели, по реда на понятията, фишовият опис се изработва като копие на съответния фиш от дяла «По произход», като се сменя само редната дума. Тя се избира във връзка със съдържанието на извора — ако има няколко характерни предмета, поставят се толкова фишове, колкото предмета има. Всеки фиш се изработва независимо от останалите и носи винаги сигнатура. Предметната класификация съдържа само понятия, в нея не се преплитат нито собствени, нито нарицателни имена. Под нея се подлагат всички извори от сбирката без изключение.

3. Класирането по място е спомагателно — затова то не обхваща всички извори, а само тия, които са свързани с такива местности, към които се проявяват особени исторически интереси или до които се отнася съдържанието на извора. Тази класификация се изгражда като предметната. Изворите имат за редна дума мястото (държава, област, землище, местност, селища, село, град, провинция и пр.), името на което се изнася в разделителен фиш (Тракия, Албания, Банат, Габрово, Прилеп, Голо бърдо, Герлово и т. н.). Класирането се извършва азбучно.

4. Хронологичната класификация е също спомагателна. Въз основа на нея се изгражда дяла «По време». В него се подчертават само старинните извори. Тъй като това понятие е относително, всяка сбирка си избира една пределна дата, зад която всички извори се броят (по датата на съставянето им) за старинни и се описват като такива в дяла «По време». За нас е най-добре да се избере като разграничителен праг Освобождението (19. II./3. III. 1878). За основа на разделението служат векове и години, като се върви назад (XIX в.–1877... 1870 ... 1832 ... 1803; ХVIII в.–1772 ... 1743 ... 1711 и т. н.). Изворите, които попадат между една и друга година се класират азбучно.

5. Персоналният принцип има за цел да подчертае връзката на извора с някои исторически деятели. И той също е спомагателен и допълнителен и затова описва само тия извори, които стоят във връзка с някое историческо лице. Тоя принцип изтъква лицата не само като автори на изворите, но също и когато те се споменават в тях, затова в описите винаги се отбелязва какво е отношението на лицето към извора (автор, кореспондент или само се споменава за него). Класирането е азбучно по презимена с разделителни фишове за всяко презиме. 6. Видовата класификация се изгражда въз основа на номиналния принцип. Нейната задача е да подчертае някои особени видове извори. Тая класификация се изгражда като се вземе за основа делението на изворите по вид (вж. глава II от дял I) — основният вид извор се изнася в разделителен фиш. Тук се подчертават всички особени, изключителни и исторически редки извори. Рубриките се определят според случая. Така напр[имер], под разделението документ могат да се изнесат всички особени видове документи, като: укази, рескрипти, фермани, були, хрисовули, грамоти, дипломи, табии и пр.; под ръкопис: дамаскини, требници, хроники, жития, автобиографии, спомени и пр.

7. Най-сетне езиковият принцип има за цел да подчертае тия от изворите на сбирката, които се отличават чрез своя език. Такива са всички извори на чужд или смесен език. За нас на чужд език са писани всички извори, чието съдържание не е изложено на новобългарски, следователно, в тоя дял ще бъдат описани всички извори, които са писани на всякакъв друг език, освен новобългарски. В това се състои изключителността на тоя принцип. Описването на изворите в тоя случай се извършва като се излиза от езикова групировка. Езиците се групират в няколко групи, а всяка група се разделя на секции — групата е езиковото семейство, а секцията — конкретният език. Обикновено не се отива до подробни разделения.

Накрай в основната класификация могат да бъдат приложени и описи на изворите, които се намират в текущия и депозитния архив. Класирането на тия извори се извършва от гледище на принадлежностния принцип; за текущия архив то е съвсем кратко, а за депозитния в същия вид, както в главния архив, така че при преместването на извора от депозитния в главния архив, се използва и самата картичка като се прехвърля след като й се постави окончателна сигнатура. Следователно, основният каталог на архивната сбирка има следните девет дяла: 1. по произход, 2. по предмет, 3. по място, 4. по време, 5. по лице, 6. по вид, 7. по език, 8. текущи архиви и 9. депозитни архиви.

Освен основен, всяка архивна сбирка трябва да притежава и служебен каталог. Чрез него архивистите извършват класирането на изворите и ги проверяват всяка година. Той представя пълно копие на основния каталог, но мисля че при него биха могли да се съкратят спомагателните дялове, така че, той ще има само четири дяла: 1. по произход, 2. по предмет, 3. текущи архиви, 4. депозитни архиви.

Когато дейността на държавните архивни сбирки е координирана и те са поставени в отношение към един централен архивен институт, при него се учредява централен каталог, който представя пълен опис на всички архивни имущества, притежавани от държавните архивни сбирки. Тоя каталог се изгражда на същите принципи като основния каталог, има същите дялове, но е, разбира се, много по-развит и обширен. В него се съсредоточават по едно копие от всеки вид фишове, които се издават за постъпващите извори в другите държавни или провинциални архиви, като се означава върху фиша в кой държавен архив се намира въпросният извор. По тоя начин изследователят ще има пълна представа на какви извори ще може да разчита в страната и де се намират те. Всички тия класификации се изграждат чрез подреждане на картови фишове и с установен ред на описване. При принадлежностния принцип — основният фиш се отнася в архива на фондообразувателя, но в архива на автора или адресанта се оставя копие. Например: Министерство на земеделието пише по някакъв въпрос до Софийската община писмо, около което в общината (фондообразувател) се образува преписка. Тая преписка ще съдържа това писмо — то ще се опише към нея и ще се отнесе към общинските архиви, дето и фактически се запазва, но към съответния архив на министерство на земеделието се поставя копие от фиша. За всяка архивна единица се приготовляват най-малко по шест фиша: един за дяла «По произход», друг за дяла «По предмет» в основния каталог, два за същите дялове в служебния каталог и два — за централния каталог, но ако в основния каталог един извор бъде описан от гледище на седемте дяла, а освен това води до няколко препратки — възможно е за един извор, при положение, че сбирката има и централен каталог, да се пуснат до 40–60 копия от фиша. В тоя случай ще се наложи в някои от тях да се смени само редната дума.

Обикновено всеки картов фиш съдържа следното: горе в ляво с молив се поставя сигнатурата на извора. С(6)

IV. Изследване на архивния извор

Изследването на архивния извор подобно изследването на извори изобщо обхваща разкриване предметното съдържание на конкретен извор, извличане на няколко обективни податки и обобщаването им в определена формула, която от своя страна ще послужи като довод на предпоставена теза. Следователно изследването на извора по необходимост е свързано с използването на съдържимите в него податки. Но докато изследването е дело на анализ, използването на извора е дело на синтез. Общият процес по изследване на извори и използване на извлечени от него обективни податки се състои от два вида операции: аналитични и синтетични. Първият вид операции обхваща изследването на извора в специален смисъл, като процес насочен към извличане на конкретни фактически състави. Докато аналитичните действия по естество имат специфична природа при изследване на всеки отделен вид извори, синтетичните напротив са от един и същ характер като процес, понеже боравят вече не с отделни видове извори, а с определени фактически състави, а известно е, че от каквито извори и да изхождат по естеството си те имат един и същ емпиричен характер.

И така, може да се говори за аналитични, но не и за синтетични действия при изследването на архивния извор. Синтетичните действия, като процес за обобщаване на факти и за свеждането им в общи познавателни формули, са проблем от по-общ характер и затова следва да се изучават от общата част на Изворознанието. Изследването на архивния извор, като теория прочее се свежда до изучаване на редица специфични аналитични действия, които се предприемат от изследователя, за да се разкрие предметното съдържание на извора и да се извлекат от него интересуващи науката фактически данни. Как ще бъдат употребени тези данни при изграждането на научното изложение, учи общо за всички извлечени от извори фактически състави общата част на изворознанието.

Казва се обикновено, че до историческо познание се стига не по пътя на наблюдението, а по пътя на разсъждението и присъждането. Изследователят на архивни извори, като изследователят на извори изобщо няма пред очите някакъв конкретен предмет за наблюдение. Той анализира една особена даденост, в която дълбоко се заключават следи и данни за факти, които принадлежат на миналото. И затова историческият анализ не е нищо друго, освен абстрактен процес — чиста интелектуална операция — мислено търсене на сведения, установяване и разкритикуване. Фактите се възстановяват по представите, които събужда в нашето въображение отражението им в извора. Данните на извора произвеждат във въображението на изследователя редица впечатления. Тия впечатления са собствено казано психологическият материал от който с помощта на историческата критика се установяват като повече или по-малко вероятни дадени факти, чрез които се изгражда по-сетне посредством синтетичните действия нашето знание за миналото(IV).

Изследването на архивния извор покрай общи страни на изследване на извори изобщо, има и свои специфични особености. Като всяко изследване то се свежда към анализиране данните на извора, към конкретното им установяване и към проверяване на тяхната достоверност, т. е. към определяне на доказателствената им стойност. Всички тия аналитични операции определят обсега на т. н. историческа критика.

Историческата критика се изгражда от особените методични отношения на преценка и анализ на изследователя към определен извор. Тя се свежда до редица констативни и оценъчни действия в основата на които стоят висши познавателни интереси. Като всеки извор и архивният извор има по-голяма, по-малка или никаква доказателствена стойност на научни твърдения за проявеност или не на визирани факти. Придаването стойност на доказващ факт на извлечени от извора данни е процес на отсъждане и съображения, а те именно се извършват с помощта на историческата критика. Прочее тя не само преценява достоверността, но и установява и битността на вложените в изворите сведения за проявени реални факти.

Изследването на архивния извор се извършва чрез методите на историческата критика по начини, които се съобразяват с неговата специфична природа. Историческата критика установява конкретните данни на извора и проверява тяхната достоверност. Тия свои задачи тя постига по два пътя: 1. като анализира елементите на извора и неговото предметно съдържание и 2. като изтълкува езиковите средства и смисъла на изразите, чрез които са обективирани включените в извора сведения. Поради това историческата критика на архивните извори бива двояка: анализна и тълкувателна. Първата се нарича външна, тъй като е насочена към предметното съдържание на извора и към вложените в него сведенията втората вътрешна — понеже борави със смисъла на употребените в изложението езикови средства. А. Външна критика (фр[енското] Critique externe au critique d’érudition). Нейната задача, както това бе изтъкнато и по-горе, е двояка: 1. да установи вложените в извора сведения за проявени факти, да ги анализира и обособи по времепораждане, причинна връзка, място и лица и 2. да установи доколко те са достоверни, сиреч до каква степен са пряко отражение на проявени факти. Може да се каже, обаче, че външната критика не стига до определени резултати преди предметното съдържание на извора да бъде анализирано и от гледище на вътрешната критика. Впрочем на практика изследването на извора се извършва едновременно от гледище на външната и вътрешната критика.

Външната критика започва с изучаване свойствата и основните компоненти на самия извор: материя, време, произход, автор, език на писание (ecriture), вид и пр. Основната задача на тоя вид критика е да определи дали изворът е оригинален и доколко е оригинален. Изворът може да бъде оригинален по форма, но не и по съдържание, т. е. неговият автор да го е съставил като е използвал други архивни независими и начални писмени паметници, като се е ползвал пряко от техните данни. Когато изворът не е оригинален по съдържание, говорим за компилация. Компилацията е ценна затова, защото може да насочи изследователя към началния и непроизводен извор. Но изворът може да не бъде компилиран, а само родствен, подобен на друг в по-малка или по-голяма степен. Сродните по предметно съдържание извори трябва да се изследват съвкупно, като се наредят в стълбица по време. Изследователят започва от началния или най-стария извор. Разбира се, при изследване на сродни извори за основа се вземат сведенията на оня автор, който е бил свидетел на описваните събития. Изследването на материята има значение само доколкото може да даде основание да се мисли, че изворът е автентичен или не по произход. Голяма част от подправените извори са установени по това, че са изложени върху материя, която е била произведена във време несъответно на излаганите събития.

Времето от което произтича изворът е от първостепенно значение за определяне на неговата доказателствена стойност. Обикновено, то е фиксирано върху извора, но може и да липсва. Разкриването на тоя елемент особено при старинните извори, се извършва с помощта на хронологията, и затова някои автори на специални археографски дисциплини — дипломатика или палеография — включват в своите курсове специални глави по техническа хронология. Поради това се налага археографът да бъде добре ориентиран по всички въпроси свързани в изчисление на времето и поне с начините на летоброение употребявани в неговата страна. Случва се обаче, че изворът не дава никакви хронологически указания. За разкриване на времето в тия случаи се използват данните на предметното му съдържание и преди всичко визирани събития (terminus ante и post quem). Времето може да се определи и по споменати слънчеви и лунни затъмнения, датите на които са известни за много отдавнашно време. Указания за времето, впрочем доволно общи, може да даде и написанието на извора. Но това преди всичко се отнася до сравнително стари западноевропейски извори. Най-сетне времето и произходът на извора могат да бъдат определени и с помощта на водните знаци на неговата хартия, т. н. филиграни, впрочем с далеч по-малък успех отколкото това може да стане при библиографските извори(V). Като съвсем неточни методи за определяне на времето се вземат указанията, които могат да се почерпят от стила и сакраменталните изрази.

Определянето на автора на извора е от първостепенно значение за неговото изследване. Авторът на извора може сам да се посочва или да се указва в друг извор, но често след време той може да бъде оказван и в самия анонимен извор от някое странично лице — негов близък, ученик или коментатор. Тия указания трябва да се подлагат на строга критика. Авторът може да бъде определен и чрез изследване на други архивни извори, най-вече чрез писма, на които е получил отговор. Той може да бъде открит и чрез възстановяване на личните отношения, които е имал. Определянето на автора чрез неговия почерк, ако и много разпространено, не е сигурно, освен ако не се използват някои инструменти на съвременната графологична техника. Определянето на автора по почерка предполага на лице друг архивен извор с безспорно определен автор, по които да се сравнят. Най-сетне авторът може да бъде определен като се разкрият инициалите или псевдонима зад който той се крие. В тоя случай могат да се използват специални пособия за псевдоними на писатели, учени, политици и др.(VI) Определянето автора на извора се затруднява, когато той е дело на няколко автора. За няколко автора говорим не когато мисловното съдържание на извора е съчинено от неколцина, а когато съдържанието на извора е изразено чрез няколко ръце, като непосредствено дело на двама или няколко души. За да се определят в тоя случай авторите потребно е основният или първоначален текст на извора да бъде отделен от всички интерполации, континуации, глоси, анотации и контекстове. Когато изворът е дело на няколко автора в изследването се преплитат и въпроси от временен и пространствен характер. Разкриването на автора ориентира изследователя върху субективния характер на изложението и му помага да дойде до чисти изводи, като ги отърси от всичко, което е нюансирало сведенията за фактите при тяхното излагане. То е и от първостепенна важност за анализиране отношенията на същия тоя автор, ако той е участник в излаганите събития.

Мястото, където изворът е бил написан не е от особена важност. Ако не бъде указано пряко, определя се с приближение. Езикът на извора е елемент с помощта на който се разкриват всички други. Той се определя от само себе си с прочитането или превеждането на извора, но точната му историческа характеристика подчертава недвусмислено автентичността на извора и произхода му по време. Голяма особеност представя изследването на извори написани на условен или арготичен език, а също само с тайни знаци или символи. В тоя случай са необходими специални знания и сръчност.

Всеки архивен извор разкрива редица сведения за проявени в миналото факти. Едни от тия факти са без значение за изследователя, като исторически ирелевантни. Тях изследователят отделя грижливо от другите, които да ползват неговите предпоставени научни домогвания. Така например, едно лице пише до друго — «В неделя 18. III. 1908 г., отидохме да се разходим с V. до Княжево. След като починахме в една бирария, изкачихме се в боровата гора и заведохме разговор за миналото и за абдикацията на княз Александра. V., участник в натиска върху княза, ми призна, че когато князът преди да бъде отведен от двореца, поискал да вземе от спалнята си някакви книжа и не му позволили, той (V.) се промъкнал горе и вземал от нощното шкафче на княза един свитък писма и книжа с намерение да ги предаде на Р[адко] Д[имитриев] — водачът на натиска — но сетне не сторил това и ги запазил у себе си. И до днес тия писма са у него. Те представят голям исторически интерес»... В тоя откъслек от писмо фактите, че лицата са отишли в Княжево на тая дата, че са се отбили в една бирария и че сетне се разхождали из гората — са исторически ирелевантни. Малка стойност има и другото съобщение. От най-голямо значение е обстоятелството, че тия писма са запазени и че се съхраняват у V.

Всеки извор дава обща картина на проявени факти. Но тия факти могат да бъдат изложени в ред, който не отговаря на историческата перспектива. Затова изследователят разлага на отделни моменти предметното съдържание на извора и се насочва към обособяването на единичните, прости факти. Тяхното пълно установяване и обособяване е крайна цел на историческия анализ. Но изследователят може да използва за същия факт и няколко извора. В тоя случай, като се ползва от сведенията на различни автори, той изгражда своите собствени представи за проявения факт. Окончателно установените от него факти, преди да се подложат на синтетични действия, се подреждат по време, място и лица. Тоя процес съставя т. н. историческа сводка.

След като изследва основните компоненти на извора и установи включените в предметното му съдържание данни за проявени факти, изследователят пристъпва към проверка на достоверността на направените изводи. С анализ на предметното съдържание се задоволяват само архивистите — уредници на публични архивни сбирки, тъй като съдържанието на извора ги интересува не като източник на сведения, а само като характерен белег, дотолкова, доколкото те могат чрез него да индивидуализират един извор при процеса на неговото описване и систематизиране в архивното богатство на сбирката.

Достоверността в археографията се определя като убеждение, по силата на което изследователят приема за истински указанията на конкретен архивен извор. Трябва да различаваме достоверността на самия извор от достоверността (истинността) на изложените в него сведения. Един достоверен(7) извор може да съдържа недостоверни податки — обратното, обаче, е почти невъзможно. Достоверността на извора се покрива с неговата автентичност(VII). Недостоверни, фалшиви, подложни, подправени архивни извори се срещат много по-често отколкото се мисли обикновено. Мотивът на подправката се крие в повечето случаи в определен личен или групов интерес. Подправят се най-често имуществени актове, но не е рядкост под влияние на партизански или шовинистични чувства да се подправят и някои исторически актове. Подправените актове(VIII) са често явление в историята на западните държави и на Римската църква. Недостоверният извор е или изцяло новосъставен, с друго съдържание в сравнение със съдържанието на извора, който той цели да замести, или съвършено лъжлив без връзка с фактите, които релевира или накрай само изменен в някои свои основни положения. Като пример за първия вид ще вземем един акт за собственост с фиксиран собственик Х. Актът се унищожава и вместо него се създава друг с фиксиран собственик У. За втория вид ще посочим един съвършено лъжлив акт — твърди се в един диплом, че лицето Ф. е завършило в Хайделбергския университет правни науки през 1925. Всъщност поменатият университет не е издавал никога на това лице диплома за висше образование. Третият случай — в един документ с фиксирана дата на издаването 2. VII. 1912 и с фиксирано място Пловдив — датата и мястото се заличават и вместо тях се поставят други: София, 16. II. 1915.

Недостоверността на извора се разкрива чрез логически и технически операции. Първите използват най-широко сравнителния метод: изворът се сравнява с други извори от същата епоха, като се съпоставя езика, стила, хартията, написанието. Ако изворът е дело на определен автор, сравняват се автентични автографи с подложения на проверка извор. Ако е от официален произход, търсят се регистрите на учреждението, което го е издало. Най-сетне проверката използва и предметното съдържание на извора, като го сравнява с предметното съдържание на подобни извори — било археографски, било от друг характер (библиографски, реалографски или логографски) стига да е възможно за тая цел да могат да се използват други извори. Основният въпрос, който изследователят си задава при изследване достоверността на извора се състои в следното: доколко може да се приеме или не, че предлежащият извор е пряко отражение на впечатленията на лице, което го е произвело без да съзнава, че изопачава наблюдаваните или констатирани по друг начин факти. Успоредно с логическите операции при проверка на достоверността, вървят и техническите. Те се насочват към материята на извора, мастилото, знаците и другите негови външни отлики. Чрез химически анализи се установява и дали изворът носи следи на подправка, зацапване, остъргване, употреба на реактиви и пр.

Недостоверността на самия извор е указание и за недостоверност на неговото предметно съдържание. На практика много малко извори пораждат чрез външния си вид съмнения относно достоверността — затова критиката на извора върви отвътре навън — недостоверното съдържание е индиция на недостоверен извор, фактическите податки трябва да се изследват една по една, защото е допустимо едни от тях да бъдат достоверни, а други — не. Недостоверността на фактическите податки на извора се обуславя от два вида причини: съзнателно и несъзнателно изопачаване. Първите се покриват с историческата фалшификация, а вторите с историческата заблуда. Фалшификацията на извора засяга неговото предметно съдържание, като го излага по начин несъответстващ на реалната същина на проявените факти. Мотивът на съзнателното изопачаване, както се вече спомена, се корени в материалния или морален интерес на лицата.

Заблудата, като причина за недостоверност на излагани сведения за проявени в миналото факти, има по-особена природа. Поначало всяко излагане на проявени факти е субективно, тъй като се обуславя от паметта, сетивата и чувствата, а те не винаги са развити в степен, че да обезпечават обективно предаване на наблюдения и впечатления. Към това се прибавя и влиянието на времето — не всички извори възникват като отражение на момента — впечатленията избледняват и се смесват с впечатления за други наблюдавани или констатирани факти. Поради това необходимо е при изследване на всеки извор да се прави корекция на субективните елементи. Това е по принцип. Но когато говорим за недостоверност на предметното съдържание на извора, поради заблуда от страна на неговия автор — разбираме тия конкретни причини, които са нарушили равновесието между впечатлението от реалния факт и неговото отражение в извора. Съставителят на извора може да греши относно причинната връзка между явленията, като взема следствието за причина, не схваща или схваща погрешно генетичната, хронологичната, каузалната или номологичната връзка между явленията, поради което твърди, че един факт се е породил без това да е вярно или че друг факт се е осъществил при едни обстоятелства, когато обстоятелствата на неговата проява са съвършено други. Той може да греши относно лица, дати, местности, събития и пр. и пр. Поначало заблуденият автор на извора действа безкористно, затова го броим като добросъвестен. Но не е изключено и той да се движи от някакви интереси — предимно морални — без обаче да съзнава, че тия негови интереси оказват решително влияние върху преценката му за фактите. Причините на заблудата могат да бъдат най-разнообразни: чувства на омраза, страст или симпатия, местен патриотизъм, фанатизъм, шовинизъм, лоша памет и асоциативна способност, слабо зрение, нестабилно внимание, недобро запознанство с въпросите, бързина, неумелост в израза, умишлено и неумишлено подвеждане от заинтересувани лица и др. Най-сетне като особена причина на изопачаването следва да се отбележи и душевното разстройство. Съществуват множество архивни извори, дело на абсолютно или частично невменяеми автори, които въпреки душевното разстройство запазват способност към логичен израз. Особено място в тоя ред заемат извори продукт на мистификациите, дело не само на здрави, но и на болни субекти, но докато едните се движат предимно от паричен интерес, другите се водят от някоя фикс-идея, като идея за прослава, напакостяване и пр.

С какви средства разполага изследователят за разкриване предметното съдържание на извора? На преден план трябва да се постави неговата широка историческа осведоменост. Може да се съмнява само знаещият и може да сравнява само осведоменият. Критиката на сведенията изложени в извора се извършва с помощта на три вида анализ: исторически, психологически и логически. Последният анализ работи с презумпции — те могат да бъдат слаби и силни — използват се, за да се установи доколко визираният факт е възможен във визираната епоха. Логическият анализ може да използва данните и алюзиите на други извори. Психологическият анализ се насочва към мотивите на историческите деятели, като дири обяснение на техните действия. Тъй като всъщност човешките деяния са главния предмет на историческата наука, изследователят на архивни извори трябва да бъде запасен с големи психологически и психопатологически знания. Познанията за човека от съвременната нему епоха могат също да го ползват, защото основната презумпция на всяка история е предположението, че историческият деятел се подчинява на едни и същи психологически закони, но добре е, доколкото това е възможно, изследователят да бъде запознат с психологията на човека от интересуващата го епоха, с неговите обичаи, вкусове и вярвания, както и с масовите влечения, разраснали през изследваното време. Историческият анализ може да бъде посочен като основен — тъкмо той установява окончателно достоверността на излаганите от извора сведения за проявени факти. Историческият анализ дължи своите резултати на сравнителния метод. Сведенията за конкретен факт се съобразяват със сведения извлечени от други извори с установените исторически знания, като се разглеждат във връзка с всички сведения за факти проявили се в същото време, на същото място и чрез същите исторически деятели. Изолирани твърдения, още повече когато идат от усамотени извори, трябва да се приемат с резерви.

След като установи с помощта на изложените три вида анализ достоверността на включените в извора сведения за проявени в миналото факти, изследователят на архивни извори прави своите окончателни изводи. Трябва да се знае, че неговите изводи носят неизбежен субективен характер, първо защото са повлияни от изложението на изворовия автор и второ, защото се правят по крайно оскъдни данни. За да освободи своите изводи от субективен характер, изследователят на извора трябва да има всякога пред очи субективния характер на всяко сведение за проявени в миналото факти. А, за да отстрани това влияние, потребно е да изследва, доколкото това е възможно, или най-малко да почувства индивидуалността на автора, неговия живот, политически възгледи, образование, призвание, професия, нравствени качества, способ на работа и пр. Това ще му позволи да прецени доколко авторът на извора може да се вземе като надежден свидетел за събитията, наблюдавани или констатирани от него. От голямо значение е да се знае също дали авторът е бил съвременник на възпроизвежданото събитие и описвани лица и ако не е бял съвременник, дали е получил сведенията си непосредствено от съвременници. Ако сведенията на автора идат от извор създаден от съвременник, необходимо е да се насочим към тоя последния извор.

Вън от това, за да се освободи от субективния характер на изложението, изследователят трябва да оценява сведенията като изхожда от духа на съвременната на изворовия автор култура, от времето и мястото, от темперамента и обичаите на народа. Изследователят не бива да забравя нито за момент, че сведенията на извора ще бъдат използвани като доказателства на научни твърдения. Затова по пътя на критическата оценка той трябва да установи и доказателствена сила на всеки извор, който прави от данните на извора. Разбира се, не всякога е възможно да се дойде до пълна увереност в доказателствената сила на извода и да се намерят пълни сведения за проявен в миналото факт — в такива случаи на изследователя не остава друго, освен да изложи, че събитието е повече или по-малко вероятно и възможно. Той трябва да свикне да чете изворите тъй, както би ги чел читател от времето на техния автор, като изследва най-внимателно техническите изрази, цитатите и обичайните думи. За това, последното, той се ползва от методите на вътрешната критика на архивния извор.

Б. Вътрешна критика (фр[енското] critique interne ou critique d’interprétation) наречена още интерпретация и херменевтика (от гр(ъцкото] Ερ. Μηυευτκοσ — първоначално тълкуване само на свещени текстове) има за задача да разтълкува смисъла на думите и изреченията с помощта на които е изразено предметното съдържание на архивния извор. Предметното съдържание на извора отразява определено мисловно съдържание — от своя страна то се обективира чрез граматически и логически(8) средства, начини, изрази.

Тълкуването, като главно средство на вътрешната критика, се домогва да разкрие интимната мисъл на автора. Известно е, че човешкият език, като средство на общия духовен извор на личността, не винаги успява да придаде точно идеите, мислите и настроенията. Човешкият език, общо казано, е твърде беден. Не за всичко има думи, и още повече не всякой може да се изрази правилно и ясно. Към това се прибавят и причини от друг характер — езикът се мени, мени се и смисълът на думите, които се употребяват. Едни думи се заменят с други, едни излизат от употреба, други променят основно своя смисъл. Понятията еволюират или се стесняват, същата участ споделят и средствата за техния израз — думите. Интересите или впечатленията от проявени в миналото факти се обективизират чрез думи и изрази, които са повече или по-малко точни отражения на интимната мисъл на автора. Да разкрие собствения смисъл на употребените граматични и логични единици и да се домогне до интимната мисъл на автора, е основната задача на вътрешната критика. За тая цел тя борави с текста, чете го и го тълкува.

От гледище на гореизложеното, тълкуването може да се разглежда от две страни: граматична и логична, но на практика обикновено се говори за: 1. граматично, буквално или литерално тълкуване и 2. логично или реално тълкуване. Едното е насочено към граматичната страна на извора — другото към неговата логична или мисловна страна, или с други думи докато едното иска да проумее специалния смисъл на употребените думи и изречения без да се интересува от целокупното съдържание на извора, другото, след като използва разтълкуваните вече изречения и думи дири смисъла на общия израз. Едното тълкуване използва предимно филологически операции, другото логически. Изследователят на извора не може да направи никакви изводи за проявени в миналото факти, преди да подложи текста на извора на тълкуване, преди значи да разкритикува неговата вътрешна страна — неговия смисъл. Най-главното условие на тълкуването представя съвършеното познаване на езика, на който е изложен самият извор. Не е достатъчно да се познава само съответният чужд език, дори езикът на епохата, която е отразена, потребно е да се познава езикът на извора, специфичният език на неговия автор. Ако изследователят не владее в тънкота потребния език, трябва да прибегне до услугите на езикови специалисти. Големите архивни сбирки на запад държат на разположение на научните посетители специалисти по всички видове езици. За същата цел могат да се използват и редица помагала.

Граматичното тълкуване се насочва към граматичните форми на думите и изразите и цели да ги изясни в етимологично, морфологично, синтактично и ортографично отношение. Непознатата, неясна дума може да бъде изяснена или с помощта на етимологията или с помощта на синтаксиса. Но граматичното тълкуване не подлага на херменевтичен анализ всички думи — то се насочва направо към тия думи, които могат да имат специален смисъл и ги разглежда като средства на общия идеен израз. След това то се спира на всички неправилни морфологично думи и синтактично изрази, изяснява смисъла на чуждите и особени думи (архаизми, варваризми, провинциализми, идиотизми) и се справя с диалектарните форми и професионални термини. Може да се каже изобщо, че всяка дума в езика на говорителя има свой особен смисъл. Да проразумее тоя смисъл и да го съобрази с духа на езика от епохата, е една от тия археографски задачи за постигането на които е трудно да се намерят удобни пътища. Постигането на тая задача зависи в най-голяма степен от широкия опит и от интуицията. Особено внимателен трябва да бъде изследователят с чуждите думи. В повечето случаи техният смисъл неусетно се променя. Това се отнася, разбира се, за тия чужди думи, които нямат заместници в езика и които означават отвлечени понятия. Така например, в българския език множество турски думи са променили основното си значение(IX), а някои гръцки — формата си.

Логическото тълкуване от своя страна търси смисъла на общия текстов израз, като излиза от разкрития в литерално отношение смисъл на неговите граматични съставки. Неговата задача е да установи каква е основната мисъл или идея легнала в целия текст, или отделни негови изрази. От подробно логическо тълкуване обикновено се нуждаят сравнително старите извори писани на синтетичен език и изпълнени с неясноти, недоизказвания и алюзии.

Логическото тълкуване разчленява изразите и издирва интимната мисъл на автора чрез редица въпроси — кой, кога, що, по какъв начин, защо и т. н. То е особено необходимо, когато изследователят търси да намери аргументи за събитие, за което пряко не се говори в извора. В тоя и в други случаи логическото тълкуване използва известни логически аргументи, като argumentum ех silentio — изследваните извори мълчат по някой въпрос или събитие, за които се предполага, че са се осъществили — може да се приеме, че тия факти не са се проявили в действителността. Чрез argumentum a contrario може да се извади заключение за обстоятелства, които не се потвърждават пряко от извора. Напр[имер], извор установява, че лицето М. е било тежко болно на определена дата — чрез аргумент за противното се установява, че лицето не е могло да присъства на едно събрание, станало на същата дата, за което става дума в друг извор.

Логическото тълкуване излиза от смисъла на определено предметно съдържание, но то може да черпи аргументи и от други извори, както и от установени знания за миналото. Така също то може да използва услугите на други научни области — техните знания могат да наведат аргументи за приемане или отхвърляне на едно твърдение. В това отношение, след като превъзмогне проблема за смисъла на изразите и на целокупния текст, логическото тълкуване всъщност се превръща в логически анализ, като средство на външната критика. Както забелязахме отначало, всъщност процесът на изследването е единен: вътрешната и външната критика се извършват паралелно и едновременно — анализ и интерпретация се сливат в едно, без да се забравя обаче за редица проблеми, които всеки от тях поставя на изследователя за разрешение.

Както външната, така и вътрешната критика са насочени към установяване на конкретни изводи и заключения за проявени в миналото факти. В зависимост от естеството на изворовите сведения и от предпоставената научна цел на изследователя, тия изводи могат да бъдат широки или тесни (стриктни). Как тия изводи се въвеждат в общи формули и заключения и как се групират, за да дадат картина на проявени в миналото събития, е задача на т. н. синтетични действия, които са проблем заедно с аналитичните действия по изследване на извори изобщо на общата част на изворознанието, именно на учението за изследване на извори изобщо за целите на историческото познание. В тая глава разгледахме само специфичните аналитични действия при изследването на архивния извор.

V. История на архивното дело

1. Древност

За архивно дело през древността може да става дума дотолкова, доколкото се установява стремеж у древните народи за запазване на писмените свидетелства на тяхното минало. Тоя стремеж се проявил щом се намерил способ да се изразяват впечатленията от наблюдавани частни и обществени събития. Затова може да се каже, че архивното дело е старо колкото самата писменост. На писмените паметници древните народи гледали като на свещени неща и ги пазели с най-голяма грижа, като ги поверявали на първите си люде. Но въпреки това от архивните богатства на древността до нас е дошла незначителна част. Много учени, когато говорят за хранилища на древните писмени паметници, наричат ги библиотеки — нап[ример] Александрийска библиотека и пр. Това е голяма грешка — за библиотеки може да се отваря реч едва след изнамиране на книгопечатането — от 1436 насетне. Всички хранилища на писмени паметници през древността са били по естеството си архивни сбирки, предтечи на днешните архиви и първи хранилища на духовните завоевания на човека.

Архивните хранилища на древността са се появили незабелязано и са се разраснали постепенно успоредно със засилване интензивността на политическия, стопанския и културния живот на народите. За много от тях споменават древните писатели. По писмени свидетелства се знае, че в Асирия, в двореца на Ашурбанипала имало грамадно хранилище на клинообразни писмена. Значителни архивни сбирки са притежавали в своите дворци и древноперсийските монарси, Египтяните са имали архивни сбирки още от дълбока древност и ги съхранявали в храмовете си, дето били под опеката на жреците. Евреите пазели най-важните свидетелства на миналото си в Соломоновия храм.

Изобщо казано, и в древна Гърция, заедно със съкровищата архивите се пазели в храмовете — свещеността на мястото обезпечавала и сигурността на сбирката. Архивните сбирки на Гърция се състояли от държавни актове, закони, частни документи и поетични произведения. Най-богати сбирки притежавали храмовете на Долос, Делфи и на Минерва в Атина. По-късно в Атина, актовете отнасящи се до републиката, били запазвани в специално учреждение, наречено археион (αρχετον) от дето произлиза и термина архив. С течение на времето всяка държавна служба учредила особен археион, и храмовете започнали да пазят архиви предимно от свещен произход.

В Рим архивите били съхранявани също в храмовете, с оглед на характера си — в различни храмове, така: договорите за мир и съюз — в храма на Юпитера Капитолийски, аналите на понтифексите — в храма на Юнона, актовете по гражданското състояние — в храма на Сaтурна и т. н. Императорите пазели своите архиви в двореца (scrinia palattii, sacra scrinia). По-късно архивни сбирки били образувани във всяка провинция, а при Юстиниана и във всеки град. През републиканския период главното хранилище на държавните архиви било поверено на квесторите (cura tabularum publicarum). To се намирало в т. н. ерариум (aerarium) — държавното ковчежничество. Частни архиви притежавала всяка по-видна фамилия. Те се съхранявали в отделението на римския дом tablinum. Римските архиви били почти изцяло унищожени от междуособици и от нашествията на варварите

2. Средни векове

Архивното дело през средновековието се явява продължител на традициите на римското архивно дело. Средновековните властители, сюзерени и васали, светски и духовни владетели, започнали да образуват свои архиви. Особ[е]ните правоотношения и системата на средновековната власт допринесли твърде много за засилване интереса към архивите и за полагане особени грижи за тяхното запазване. Може да се каже, че традициите на латинската архивистика са получили своето начало още през средновековието. Главната грижа на средновековните архивисти била да запазят правните основания за системата права и привилегии, които се пораждали от средновековните отношения между сюзерени и васали, духовни и светски владетели, църкви, градове и общини. Ленните отношения са били материализирани в множество актове, над които притежателите треперели, тъй като в тях се заключавало основанието за властта им върху земята. Всеки притежател на земя започнал да издава актове и дипломи за владение и за привилегии, по начин по който и той е бил управовластен от своя сюзерен или от императора. За пръв път през средните векове се почувствала необходимост от оформяне на разнообразни частноправни сделки, които започват да се сключват между жителите на разрастващите градове. Така се появили нотариусите, като управовластени от владетеля особи по тая материя. Умножаването на актовете се усилило и от дейността на църквата, понеже папата и епископите започнали да издават грамоти за права и привилегии на подвластните им манастири, абатства, а също и на частни лица. С разрастване на градовете и със засилване на стопанските отношения започват да се явяват и множество други актове за собственост и за придобити права. Всички тия книжа, поради своята голяма стойност изисквали особени грижи. Първи подслон на актовете дала западната църква в лицето на папата. Така се сложило началото на прочутия Ватикански архив. Архивни хранилища притежавали почти всички духовни ведомства. Владетелите устройвали архивни сбирки в замъците си, обикновено в замъковата черква или кула. Със засилване на гражданската власт и с разрастване на градовете, архивни сбирки започнали да устройват и градските съвети. Постепенно светските архиви вземат връх над черковните. Не всички архиви от средновековието са запазени. Първите архиви на папите са пропаднали. Същата участ постигнала и архивите на повечето от средновековните владетели.

3. Франция

В истински смисъл на думата във Франция архивното дело се явява едва след голямата революция, макар архивни сбирки да били устройвани още от древно време. Още първите френски крале били завели архивни сбирки, които носели със себе си дори във военните походи. По-късно със затвърдяване на монархията, в двореца Лувър в Париж бил образуван специален Tresor des Chartes, дето били съхранявани всички важни политически актове. Главните държавни администрации образували постепенно свои архиви за запазването на които се грижели сами. Висшите държавни сановници гледали на държавните архиви като на своя собственост и ги размествали между собствените си книжа. Общо казано старата френска монархия не притежавала средищни архиви. Всяка служба, град, област или църква има свой архив. През XVIII в. във Франция се наброяват около 10 000 архивни хранилища. Към средата на XVIII в. се появила идея за съсредоточаване на френските архивни богатства. След дълги затруднения в 1764 във Версайския дворец бил образуван т. н. Cabinet des Chartes. Назначението му било да събере всички важни документи за историята на Франция и за основанията на някои държавни претенции, за да бъдат предоставени на грижата на проверени юристи и учени. За тая цел били извадени множество преписи из архивните сбирки на Франция и чужбина. Специални лица били изпратени в Англия, Италия и Испания да препишат всички извори, които се отнасят пряко до историята на Франция.

След революцията в 1789 се появил внезапен стремеж към унищожаване на архивните богатства на старата монархия, като символ на правното господство на аристокрацията, но за щастие от събраните архиви пострадала незначителна част. Учредителното събрание покрай грижата да запази актовете на своите решения, намерило за необходимо да съхрани всички дотогавашни сбирки, като ги събере на едно място. Тая архивна сбирка, наречена отначало Archives parlamentaires, била учредена в 1790. Скоро тя била преименувана Archives nationales. Oт 1808 сбирката била поместена в Hôtel de Soubile(9). След едно посещение на този архив, Наполеон бил възпламенен от грандиозната идея да събере на едно място не само архивите на Франция, но на целия културен свят и да направи от Париж център на архивната документация. Осъществяването на тоя план започнало от 1810. Близо до Сена започнал да се строи величествен Palais des Archives. Значителна част от испанските, италианските, холандските и германските архиви, били пренесени в Париж, но в 1814 настанал известният политически обрат в съдбата на Франция и чуждите архиви били възвърнати обратно.

Освен Archives nationales, в 1839 били образувани департаментални архиви, а от 1842 — общински. С основен закон от 1884 всички архивни сбирки във Франция били отнесени под ведомството на Министерство на народната просвета. За тях се грижи висшата комисия по архивите (Commission superieure des archives). Като главен архивен държавен депозит се брои Archives nationals в Париж, дето попадат всякакви архивни материали. Дели се на две секции: древна и съвременна. Освен официални документи събира и частни архиви(10). Във всеки от 89–те департамента на Франция се намира по един Archives departamentables, под прякото ведомство на местния префект. Освен това във Франция има още archives communales (общински архиви), hospitalieres (на здравни и благотворителни заведения), archives des nataires и archives de l’etat civil (архиви на гражданското състояние). Някои министерства (des affaires étrangeres, de la guerre, de la marine et des colonies) имат свои особени архиви. Свои архиви имат и някои особени институти, администрации и камери.

4. Германия

Раздробеността на немската територия и постоянните войни — препятстват на правилния развой на архивното дело в Германия. Множество ценни сбирки били унищожени поради войни и бедствия. За отделните архиви на владетели, градове, администрации и др. Не се полагат особени грижа почти до средата на ХIX в. В 1867 диетата на Северно-немската конфедерация взема решение за подреждане на архивните сбирки, но отделните немски държави запазват самостойно управление на архивите. Може да се каже, че и до днес архивните богатства на Германия не са подчинени на общо ръководно върховенство и единна организация. Съществуват множество различни архиви с най-разнообразни задачи. Германските архиви са три вида: държавни, църковни и разни. Последните две категории са напълно самостойни в административно отношение, но и държавните архиви не са подчинени на някаква средищна архивна власт. Всяка област се грижи за своите архиви. Най-главните архивни сбирки на Германия принадлежат на областите: Анхалт, Баден, Бавария, Брауншвайк, Хамбург, Бремен, Любек, Мекленбург. Между тях най-уреден и прочут е архива на Бавария в Мюнхен, поместен в удобно помещение и снабден с отлични инвентари. В Берлин се намират тайните държавни архиви, обхващащи архивните богатства на Прусия и Бранденбург. Тоя архив води начало още от XVI в. Династически архиви съществуват в няколко града. В 1919 се учредява Държавният архив (Reichsarchiv) в Потсдам, който може да се брои като най-главно архивно учреждение на Германия. Тоя архив се дели на секция за архиви и на секция за историография. Първата събира всички политически, икономически, военни, правни и др. документи, а втората главно материали за голямата война. Освен това в Германия съществуват множество семейни, частни и църковни архиви с голяма историческа стойност. Един от най-ценните архиви на Германия е Виенският държавен архив, който бе включен в германското архивно богатство с присъединяването на Австрия към Германия през 1939.

5. Италия

До обединението на италианския народ, отделните италиански държави събират и пазят самостойни архиви, повечето от които имат начало още от ранното средновековие. В 1874 и [187]5 италианските архиви били реорганизирани под влияние на френската система. Те се ръководят от централното бюро за архиви при Министерство на вътрешните работи, подпомогнато от Висш съвет по архивите. В административно отношение архивите на Италия се делят на десет области (сюреинтиндатства), във всеки от които спадат по няколко от големите провинциални архиви, около 45 на брой. В Рим се помества главният държавен архив (Archivio del Regno), който се образува от архивите на всички министерства и автономни служби. Най-значителните от провинциалните архиви са Неаполитанският (на бившето кралство Двете Сицилии), Венецианският (на република Венеция), Флорентинският на Тоскана), на Палермо, Милано, Торино, Генуа и др.(11) Освен това в Италия съществуват още множество публични архиви, като църковни, нотариални, на някои особени администрации и пр. Особено ценни са множеството семейни архиви, които са частно притежание на знаменити италиански фамилии. Днес в Италия се полагат особено големи грижи за архивите. Може да се каже, че по отношение на техническо ръководство на сбирките, Италия заема първо място в Европа.

Особено положение в Италия има т. н. Ватикански архив, който принадлежи на папския двор. Той съществува в Рим още от V в. сл[ед] Хр[иста]. До известно време беше затворен дори за знаменити учени. Днес достъпът в него е свързан с известни мъчнотии. Ватиканският архив е един от най-богатите и най-уредените каквито съществуват. Намира се под управата на кардинала-архивист, но негов непосредствен управител е префектът на ватиканските архиви.

6. Русия(12)

Въпреки че в Русия още от древно време по манастири и църкви да били запазвани всички по-важни документи на миналото, въпреки че по-късно в градовете да били задължени да се грижат за архивите самите техни съставители, за архивно дело в истинския смисъл на думата може да се говори едва при Петра Велики, който установил два централни архива: един общ за всички колегии (министерства) и друг само за финансовата колегия. Три години след завършването им най-късно — всички дела и документи трябвало да бъдат предавани в архивите. Екатерина II от своя страна образувала два исторически архиви — Санкт-Петербургския и Московския. В 1827 бил образуван държавен (государственный) архив, а в 1873 била свикана специална временна комисия за унификация на архивното дело. Въпреки големите старания на вещи люде, архивното дело в Русия до преди революцията не било изградено в стройна система, главно поради сложността на материята. При разни учреждения съществували множество архиви неподчинени на средищна власт и ръководство. Много други архиви били унищожени, поради немарливостта на общата администрация. Най-главните архиви през царско време били: 1) Държавен архив при Министерство на външните работи. 2) Московски главен архив. 3) Киевски централен архив. 4) Военен архив при Генералния щаб. 5) Архив на морското министерство. Освен това при всяко губернско управление съществувал отделен губернски архив.

След прогласяване на новия строй, ръководните места полагат грижи за запазване непокътнато архивното богатство на руския народ и на народите включени в руската империя. Съветското архивно дело се организира през 1929, когато се учредява Централна дирекция на архивите, подчинена направо на Централния изпълнителен комитет, която има за задача да ръководи архивното дело на съюза и на съставящите го републики. Централните архиви на всяка република се сношават направо с централната дирекция, която насочва тяхната дейност. При централната дирекция е заведена централна картотека на архивните фондове, в която постъпват фишовите описи на всички архиви на Съветския съюз. Тая картотека представя голямо улеснение за научните изследователи. Съветският съюз притежава свои отделни архивни сбирки вън от сбирките на всяка отделна република. По-важни от тях са: в Москва — Всесоюзны, които се броят за централен архив на съветската държава; Централен архив на професионалните съюзи; Централен архив на червената армия; Централен военноисторически. архив; в Ленинград — Архив на армията и флота.

Както споменахме всяка република притежава свои национални архиви, които се помещават в нейния главен град и се наричат обикновено Государственный архив. Такива архиви има в Баку, Ереван, Минск, Витебск, Тифлис и др. Но освен това републиките притежават и специални видове архиви, разположени в техните столици или други градове. В Москва, вече като столица на руската република, се намират: Централен архив на революцията, Архив на народното стопанство, Държавен архив на крепостничеството и др. Освен това в други петдесетина града се намират отдели от някои по-големи архиви. За Украйна централният архив се намира в Киев, където се помещават и много други архивни сбирки. Общо казано, в съветската държава за архивното дело се полагат големи грижи. В Москва, Киев и другаде излизат периодични издания по устройството и грижата за архивите.

7. Други европейски страни

Освен в горните страни, архивното дело в Европа е получило особено значително развитие още в Испания, Белгия, Англия, Унгария, бивша Полша и някои скандинавски страни.

Испания. Множество държавни, провинциални, градски, нотариални, църковни, семейни архиви, както и архиви на разни институти и сдружения. Някой от архивните сбирки — твърде старинни. Държавните архиви се делят на главни, областни и специални. Главните архиви имат четири депозита: Archivio Historico, national Archivo central de Alcalа de Henares; Archivio général de Simancas и Archivio general de Judias. Севиля(13). Управата на испанските архиви е поверена на корпорацията на архивистите, библиотекарите и археолозите.

Белгия. Държавни архиви са устроени в главния град на всяка провинция. В Брюксел се намират главните държавни архиви (Archives générales du Royaume). Освен това самостойни архиви притежават много общини. Църковните архиви са самостоятелни.

Англия. Както всички институции и архивите в Англия са подчинени на своеобразна и сложна организация. Голяма част от архивните сбирки на стара Англия са събрани от 1838 в Централния държавен архив — The Public Record Office. Там се прибират всички архиви, които не са вече необходими на министерствата — по-важните от тях се запазват в Лондон, а маловажните — в провинцията. Освен това учреждение — множество други архивни сбирки, без средищно върховенство и организация. В Англия под архиви подразбират почти само извори от официален произход. Архивите на Шотландия, които датират от ХIII в. са организирани подобно на английските. За централен архив се брои General register House в Единбург. Ирландските архиви са организирани по английски образец. Най-главна архивна сбирка Irich Record Office. B 1922 главното депо на ирландските архиви изгаря — в 1924 в Белфаст е построено ново депо за Северна Ирландия. Архивите на северноамериканските съединени държави имат в основата си английската концепция. Но напоследък се забелязва стремеж към модернизация. Техническото устройство на архивите е твърде високо(14).

8. България

Архивното дело в България се намира още в своя зародиш. Досега за него не са положени особени грижи от страна на отговорните места и затова по липса на средства, легална организация и нарочни почини, то не е могло да се развие в размер какъвто интересите на историческите науки налагат. Тия са и причините за пропадането на множество ценни архивни фондове у нас и за незадоволителното разработване на важни исторически материи(X).

Макар след освобождението на България всяко учреждение да организира свои архиви, за архивно дело в истинския смисъл на думата може да се говори едва след 1904, когато по почина на тогавашния министър на просветата д-р Ив. Шишманов бил организиран при Етнографския музей т. н. Архив на Възраждането, с главна задача да събере всички писма, документи, записки и др. отнасящи се до българското духовно и политическо Възраждане (1762–1878)(XI). По-късно задачите на тоя архив били схванати по-широко и в него започват да постъпват цялостните архиви на крупните възродители, като Г. С. Раковски, Н. Рилски, д-р Ив. Селимински, Н. Палаузов, Ил. Макариополски, Ил. Ловчански, Авксенти Велешки, архивите на общини, революционни комитети и пр. Освен в Етнографския музей, архивни материали се събират и в Министерство на народното просвещение. Като първи архивисти са работили Йордан П. Георгиев, А. П. Стоилов, Ст. Романски, Д. Т. Страшимиров, Ст. Чилингиров и др.

В 1924 събраните архивни материали били прехвърлени под ведомството на Народната библиотека в София, дето бил учреден специален Архивен отдел. Работата на тоя отдел е определена в чл. 176–192 (глава ХIII) от правилника за народната библиотека. Неговата цел е да събере, класифицира, проучи и постави на разположение на публиката за научни цели всички архиви с историческо и културно значение, а също и отделни исторически писма и документи по духовното и политическо възраждане на българския народ, а именно: 1) правителствени архиви излишни за текущата административна работа; 2) архиви на български държавници, писатели, учени, общественици и политически дейци; 3) ръкописи на по-видни починали български писатели; както и техни писма, бележки, портрети и пр.; 4) отделни архивни материали с историческо значение като писма, автографи, печати (!), отпечатъци от восък (!) и пр.(15) Организацията на Архивния отдел при Народната библиотека е твърде нерационална. Той се завежда от шеф, с ранг библиотекар и от един пазител. Персоналът е крайно недостатъчен. Начело на отдела от 1928 стои писателят Конст. Мутафов, на когото се дължи и придобиването на много ценни архиви. Архивният отдел се помещава в крайно непригодно за целта помещение, което прави съмнително неговото съществувание и не обезпечава ни най-малко цялостното запазване на архивните материали. Освен дето е тясно, помещението е изложено на прах, влага, пожар и слънчева светлина. За някакво техническо усъвършенстване на службата и дума не може да става по липса на средства и квалифициран персонал.

Архивният отдел при Народната библиотека днес за днес играе роля на средищен държавен архив. Но в него далеч не попада всичко, което бива да съхранява един архив с набелязаните по-горе задачи. Почти нищо не постъпва от архивните фондове на официалните учреждения в страната. Министерствата ревниво пазят своите стари архиви — никакъв закон не ги задължава да предадат своите архивни имущества в това средищно «хранилище». Освен това, архивните богатства на самата Народна библиотека са разпилени в няколко различни отдела, така че нейният Архивен отдел е пазител само на една част от тях. Отделът «За ръкописи и старопечатни книги» пази множество славянски и старобългарски ръкописи, които без друго не бива да се третират различно от другите архивни имущества на библиотеката, още повече като не стоят във връзка със старопечатните книги, към които са отнесени. Също така стои въпросът с Ориенталския отдел, дето са отнесени множество архивни материали, макар Архивният отдел от своя страна да съхранява други материали от ориенталски произход. Подобно разпиляване на архивите е погрешно. Впрочем едва ли има смисъл да се пледира неговото изправяне — понеже цялата организация е в основата си погрешна — всички архивни материали трябва да се поставят под ведомството на самостойно учреждение, напълно независимо от каквито и да било връзки с каквито и да било учреждения от тоя род, библиотека и музеи.

Архивният отдел, според чл. 9 на упоменатия правилник, се дели на два дяла: А. Правителствени архиви и Б. Частни архиви. Първият дял е несъществуващ. Според правилника той се разделя на: губернски архиви, архиви на Източна Румелия и архиви на Княжество България. Вторият дял се дели: на архив на Възраждането и на архив след Освобождението. Цялата систематика е безпочвена и затова не се спазва.

Отделът завежда два фишови каталога: основен или азбучен и предметен — дето архивните единици са описани по материя въз основа на класификация изложена в самия правилник. Общото богатство на тази архивна сбирка не надминава повече от 70 000 архивни единици. По-важни архиви: на Раковски, Селимински, М. Дринов, Хр. Тъпчилещов, Гр. Начович, Д. Кръстич, Цв. Радославов, Н. Обретенов, Русенска, Самоковска и Търновска митрополии, Н. Рилски, К. Цанков, Ив. Грудов, Ал. Екзарх, някои комитетски архиви и др. Отделът притежава отделни писма от Ил. Макариополски, Авкс. Велешки, В. Левски, Л. Каравелов, Хр. Ботйов, Антим I, Екзарх Йосиф, Ст. Стамболов, Ст. Михайловски и др. Срещат се няколко турски документи, множество търговски книги и пр. Според правилника архивните материали не могат да бъдат изнасяни вън от помещението. Фотографии се допущат само с разрешение на директора на Народната библиотека. Ако съществуват условия от дарителите на архиви за запазване в тайна на съдържанието им, условията се спазват. Достъпът до архивите е ограничен — допущат се само проявени учени, за други с разрешение на директора на библиотеката.

Освен тази архивна сбирка в България съществуват още няколко: такива са съответните архивни отдели на народните библиотеки в Пловдив, Шумен и Търново. Архивен отдел учредява напоследък и библиотеката на Софийската община. Множество архиви се намират в разни библиотеки, читалища и музеи в провинцията. Не особено големи сбирки притежават още: Българската академия на науките и изкуствата, Университетската библиотека в София и Църковния музей при Св. Синод. Твърде ценна е архивната сбирка на Рилския манастир, която се състои повече от литературни паметници. Може да се твърди, че в страната из частни домове, манастирища, църкви, дружби, общини и учреждения се крият множество ценни архивни материали — за тях час по-скоро трябва да се положат нарочни грижи, за да не пропаднат както много други архиви станали жертва на огъня и на хартиените фабрики, на провинциалния продавач на продукти, отстъпени им от техните невежи стопани срещу мизерно възнаграждение(16).

Анекс: Постановка на българското архивно дело

Нуждите на българската наука и началата на модерната архивистика налагат да се погледне на нашето архивно дело с потребната сериозност и да се пристъпи към неговата незабавна организация. За реформи тук не може да става дума — сегашното състояние на архивното дело налага основна организация.

Архивното дело в България ще получи правилна насока само когато бъде сложен в действие специален закон за народните архиви, сиреч когато неговата организация изходи из легални установления. Ще се опитаме да изложим основните положения по уреждането на тая материя. Архивните богатства на държавата се намират под ведомството на Министерство на народното просвещение. При Министерството се учредява Върховна комисия по архивите, председателствана от главния директор на народните архиви. Тая комисия упражнява върховен надзор върху всички архивни учреждения и дава мнения по уредбата им. Членовете й се назначават от министъра на просветата измежду видните в страната археографи, историци и литератори.

В столицата се намира Централният народен архив, автономно учреждение, управлявано от главния директор на народните архиви, който се избира от Министерския съвет по предложение на министъра на народното просвещение. В Централния архив се депозират всички архивни извори от значение за общобългарската култура, история и бит. Тоя архив се разделя на няколко отдела начело на който застават началници с ранг главен архивист. В архивно административно отношение територията на Царството се разделя на пет области, във всяка от които се учредява по един областен архив, управляван от директор. Техен йерархически шеф е главният директор на народните архиви. Те се назначават от министъра на просветата по представление на главния директор. Областните архиви се грижат за архивното дело в областта. Надзорът над тях и над всички други лица и места във връзка със запазването и администрирането на архивите се упражнява от главния директор или от натоварени от него архивисти-инспектори. Областните архиви се развиват в духа на дадените им от Централния архив инструкции. Всеки шест месеца те представят на главния директор на народните архиви доклад за дейността си, а от своя страна главният директор в края на всяка година прави пред Върховната комисия по архивите обстоен доклад по положението на архивното дело в страната. За всяка постъпваща в областните архиви архивна единица директорът на архива изпраща в Централния народен архив съответен фиш за попълване картотеката на общото българско архивно богатство.

Освен тия два вида архиви — Централния и областните — в страната не бива да се допуща образуването на каквито и да било други архиви, с изключение на административните архиви при всяко учреждение, които след определен срок, с оглед ценността на фондовете ще се вливат в съответните архивни сбирки според указанията на закона. За да се осигури запазването и доброто използване на архивните извори от наши и чужди изследователи, по силата на законни разпоредби следва да бъдат иззети и разпределени между установените в закона сбирки архивните имущества на всички досега съществуващи сбирки на държавни учреждения и обществени места. Ако това не се направи с подобаваща решителност и под опеката на строги санкции, никога няма да бъде ясно къде какви материали съществуват и постепенно ще се дойде до разпокъсана система на архивни учреждения, каквато имат повечето от западните страни и от която, въпреки желанието си не могат да се освободят. Единството на държавата и на нейната власт налага единство и в архивната организация. По тия съображения ще следва да се посегне и на църковните и манастирски архиви, за да бъдат свободно предоставени на научните работници.

Успоредно с организирането на архивните учреждения, ще следва да се организира и акцията за изземане и прибиране в тях на разпръснатите по разни места архивни материали и фондове. Без съмнение това може да се извърши успешно само под закрилата на съответни законоположения. При всяко министерство или автономно учреждение (в провинцията при всяка служба) се учредява специална комисия от архивисти и чиновници, която ще има за задача да установи кои архиви следва да се предадат на архивните учреждения. Това ще важи за архиви с произход преди определена дата — напр[имер] 1925. Всеки две години комисията се събира веднъж и решава кои нови архиви следва да се предадат. Сроковете на предаването се определят от закона. Със значителни глоби чрез наказателни постановления на главния директор на народните архиви се наказват всички лица, които поради умисъл или небрежност препятстват на правилното и навременно предаване на архивите.

На всички частни лица и организации се предоставя да представят притежаваните от тях архиви за откупуване. Централният архив откупува архивите, след като вземе предвид оценката на вещи лица. Откупените архиви той запазва в своите хранилища или ги изпраща на хранение в областните архиви.

Твърде нерадостна е днес съдбата на архивите на много наши духовни първенци. Повече от тия архиви са пропаднали, а други са загубени за науката, поради небрежност, невежество или спекула(XII). Много родственици, поради невежество или лоши чувства унищожават архивите, но се намират и някои от тях, които ги пазят грижливо, за да ги продадат на държавата, когато поради исторически интерес към техния бележит роднина архивите му започват да се търсят. За да се избегне унищожението и укриването на ценните архивни паметници, законът за народните архиви чрез нарочни постановления трябва да постанови, че архивите на известна категория деятели след смъртта им стават държавна собственост. Наследниците запазват авторското право над непубликуваните художествени или научни творби. Тия лица се изброяват от закона с оглед на заеманата от тях длъжност и обществено положение: държавници (министри, пълномощни министри, генерали, главни, секретари, главни директори), учени (академици и професори), писатели и пр. При случай на спор главният директор отнася въпроса до Върховната комисия по архивите, която се произнася мотивирано дали лицето спада към определената категория или не. В случай на отказ от страна на домашните да предадат архивите, прилагат се санкциите на закона.

В главни черти Законът за народните архиви ще урежда следните материи: 1. Организация на архивното дело: Върховна комисия, Централен и областни архиви. 2. Вътрешно устройство на архивните сбирки (управление и отдели). 3. Длъжностни лица. 4. Начин на придобиване на архиви от държавни учреждения и частни лица — изземане, покупка, наследяване и дарение. 5. Международни услуги. 6. Санкции.

Не ще и реч, че възприемането на тая система изисква доста парични средства. Архивите са скъпо нещо. Нужни са средства по създаване на специални сгради и съоръжения, по поддържане на квалифициран персонал, по упражняване на ефикасен контрол, за откупуване на архиви, по печатане на описи и инвентари и пр. Трябва да се знае от друга страна обаче, че всички културни страни, в това число и нашите съседи, не скъпят средства за организиране на своите архиви. България не бива да остава в това отношение назад. Нашата наука досега се е показала достойна посестрима на своите западни сестри, тя ще се задържи на тая висота и ще я надмине, за да се нареди с равни права до тях, само когато излезе от точни извори на историческо познание, а между тях архивите стоят на първо място(17).

Бележки

1. Продължение от книга 70 на ИДА.

2. [В Страни в полето написано с мастило:] «dat холандците».

3. [Следва написано с мастило:] История. Развитие на документа. Архивната документация. Преглед на развитието на архивната документация. 1. Исторически преглед. 2. Архивно право. 3. Архив[о]икономика. 4. Архивизация.

4. [В страни в полето добавено с мастило:] «Организация в разните страни. Централизация и децентрализация. (Англия). Ведомства. Просвета и Вътрешни работи. М-р председател».

5. Авторът не е напълно прав. В България до написването на лекциите съществуват законодателни актове, които частично засягат действащите архивни сбирки и опазването на архивните документи. Липсва, обаче, цялостен закон за държавните архиви, въпреки че са правени предложения за създаване на Централен и местни държавни архиви. Първият самостоятелен законодателен акт за архивното дело в България се издава през 1951 година (Вж. Указ № 515 на Президиума на народното събрание от 10. 10. 1951 г. за Държавния архивен фонд на HP България, ЦДА, ф. 117, оп. 2, а. е. 83, л. 1–7; Сборник от постановления и разпореждания на Министерския съвет на Народна република България. С., год. XVI, 1965, № 12, 33–38; Д. Минцев, Към въпроса за архивното законодателство, Изв. на Арх. и-т при БАН, 1968, № 4, 1731; Същият, Нормативни актове по архивното дело в България; (1945–1977), ИДА, 1978, № 36, 45–132; Същият, Справочник на излезлите нормативни актове по архивното дело (1878–1974), Арх. преглед. 1974, № 3, 50–64.

6. Липсва текст.

7. Следва вписано допълнително с мастило «извор».

8. Следва «единица» зачеркнато и допълнително вписано «средства».

9. [Следва написано допълнително с мастило:] «Дето се намира и сега».

10. [Встрани в полето вписано с мастило:] Paris: Archives nationales; Archives du ministere des affaires etrageres; Archives du departament de la Seine; Archives du ministere de la guerre.

11. [В страни в полето вписано с мастило:] Bolonia; Reale archivio di Stato; Archivio capitolare. Флоренция Reale archivio di Stato; Archivio capitolare. Генуа Reale archivio di Stato. Милано: Reale archivio di Stato. Неапол RAS. Палермо... Пиза... Рим: Reale archivio di Stato; Сиена... Торино... Венеция Archivio della Santa sede.

12. Следва вписано с мастило: СССР.

13. [Встрани в полето вписано с мастило:] Barcelona: Arcivo general de la Corona de Aragon.

14. [Следва вписано с мастило:] Dabien: General register House.

15. (Встрани в полето вписани с мастило:] «Ниво проучване НБ, УБ, Църк. музей, БАН».

16. Методика на фондирането, инвентаризацията, класификацията, систематизацията, каталогизацията и съхраняването на документите е разработена от Архивно управление на архивите при МС, като методически център в областта на архивното дело и е задължителна за всички държавни архиви в страната.

17. По-подробно за архивното дело в България вж. М. Кузманова, История на архивите и организация на архивното дело в България, С., 1966; П. Митяев, Архивното дело в България от Освобождението до създаването на ДАФ през 1951 г. Изв. на Архивния и-т при БАН, 1957, т. I, 21–45; Мл. Радков, Към въпроса за изграждането на държавен архив у нас до 9. IХ. 1994 г. ИДА, 1964, № 8, 18–33; М. Алексиев, Архивното дело в България. ИДА, 1957 г., № 1, 7–19; Н. Савов, Към историята на българската архивистика. Българската общественост и документалното ни наследство. С., 1990, 85–122 и др.

I. Читателят ще намери доказателство за нашето твърдение в Guide internationale des archives, Paris. 1934, дето е обрисувано състоянието на националните архивни сбирки във всички европейски страни без изключение. Народната библиотека в София притежава тоя справочник.

II. Археограф следва да се нарича само теоретичният обобщител на науката за архивните извори, но не и архивният деятел, който впрочем може да има и теоретични интереси към архивите. Следователно: археографът може да не бъде архивист, архивистът може да бъде или не археограф.

III. По отношение на другите страни. Вж. глава IV «История на архивното дело».

IV. Вж. Указанiе источников в Введенiе в историческую науку от проф. Э. Бергейм (Bernheim) Спб., 1908, Стр. 69; Levre II и III в Jntroduction au etudes historiques oт Ch. V. Landlois и Ch. Seignobos op. cit., Ch. Seignobos, op. cit., Ch. Seignobos. La methode historique... Paris, 1901. Pp. 322.

V. Върху водните знаци, вж. Briquet, С. М., Les filigranes... Leipzig, 1923 и Лихачов, Н. П. Древнейшiе бумажныя мельницы в Московском государстве. СПБ, 1895 и Палеографическое значенiе бумажных водянных знаков. СБП, 1899.

VI. Вж. Weller, Emil. Lexicon Pseudonimorum. 1886. Масанов, И. Ф. Словарь псевдонимов русских писателей и ученых. Москва, Academia, 1936, 3 тт.

VII. Вж. 3 и 4 — Критика и интерпретация от глава III на Введенiе в историческую науку от проф. З. Бернхейм, ор. cit.

VIII. Giry, A. Les documents faux. Pp. 863–887 в Manuel de Diplomatique, Paris, 1925.

IX. Става реч за турски думи употребявани от простолюдието и по инерция във всекидневния говор. К. Мутафов, началникът на Архивния отдел при Народната библиотека в София, е приготвил за печат речник на употребявани в български архивни извори турски думи с означение на първоначалното и сегашното им значение.

X. Вж. Т. Боров. За българските архиви — Сп. Отец Паисий. Год. 4. № 11–12. София. Юни. 1931.

XI. За историята на Архива на Възраждането при Етнографическия музей и на архивния отдел при Народната библиотека в София, вж. с. 248, 275–278, 303–307 от История на Народната библиотека в София от Велико Йорданов. С., 1930. 40 с. 360 и Мутафов, К. Народен архив при Народната библиотека. Сп. Просвета. Год. 2. № 7. С. Март. 1937. с. 940–943.

XII. Вж. по въпроса статията на К. Мутафов. Архивите на нашите общественици. Сп. Отец Паисий. Год. 12. № 2. София. Февруари. 1939, с. 68–72.